Тихо!

Нека застине

настойчивият зной на гнева

нека замрат

делата от страст изкривени

тъй безсъвестни

избягах далеч от тълпата

разкъсах булото и закървих

в самите ви нозе

послушайте ме не за ден

ни за година или век

зареждат думите ми ехото

на хиляди години свобода

и присмеха на всички похитители

в пастта на пещери

все крачат легионите от прах

напред и пак назад

като завоеватели

и всички трепети

вълнения неудържани

на обузданите и оскърбените

сълзите ми не утоляват вашта жажда

кръвта ми изобщо не беше за вас

все още бягам

сам както винаги съм бил

и този въздух що лицето ми целува

оттук до вечността

е чист и ясен

като чудо.

Легиони от прах

Аталикт

21.

Беше скромен човек. Помисли за самоубийство и призова дракон.

Лудостта на Готос

Готос

„Дори да успееш, Котильон. Не че е възможно. Не че го искаш дори. Те все пак ще говорят за твоя провал.“

Стоеше там, където се бе появила Вихрушката — рана в тъканта на Сянката, място, което той вече бавно изцеряваше. Нищо друго нямаше, никаква следа от борбите, разиграли се тук, от кръвта, която бе пролята. Все пак Хаосът се усещаше по-близо от всякога, готов сякаш всеки миг да изригне отново. „Лудостта на магьосници, амбициите на прегладнели… обкръжени сме от глупци, искащи повече от онова, което имат. И, уви, компанията им е твърде добре позната и грозната истина е, че може би сме съвсем на място сред тази тълпа.“ Думите на Ходещия по ръба го терзаеха. Изумителната амбиция, енергията на всичко онова, което бяха задвижили. „Но след като вече дойдохме — всичко се е развихрило и толкова, толкова много вече е извън контрола ни.“

Видя следи от стъпки в сивата прах и те му напомниха, че има и други арени, далечни места, където кипят битки. Нищо не беше просто, а и с проливането на кръв никой не може да предвиди колко канали ще вдълбае тя.

„Сенкотрон, стари приятелю, направихме каквото можахме — но играта е много по-голяма, отколкото си представяхме. Този риск… богове, този риск.“ Едната ръка посегна към ножовете на колана му. А после той се овладя и изправи рамене.

„Поеми си дълбоко дъх, момче. Ето, идва…“

— Това, което искаш от мен, е твърде много. Да, разбирам необходимостта — може да съм се поболял, може да съм застрашен дори, но магията не ми е враг. Никога не е била. Всъщност завиждам за даровете й на този свят. Над собствената им… ах, все едно. Вярата може да прогние. Нужно е само едно предателство, за да бъде отнето цяло едно бъдеще.

Нямаше да си ме познал в гнева ми. Грееше ослепително ярък. Сред пълчищата, които оставих зад себе си, има такива, които си въобразяват, че са богове, въпреки всичките им тленни задръжки. Готови са да наложат тирания, каквато никой истински бог изобщо не би могъл да си представи. Готови са да заробят поколения след поколения — всички, които делят с тях същата пръст, същата вода, същия въздух. Кроят да ги държат на колене. Преклонени раболепно. И всеки един роб, претеглил живота си, може да види — ако посмее — само истината, тъй че повечето на моя свят, повечето от децата ми, живеят живот на отчаяние и страдание — и все по-усилващ се гняв.

Така ли трябва да е всичко това? Тираните биха искали да е така. Понякога мечтая… да, знам, че нямаш много време… мечтая за завръщане, мечовете блясват за свята мъст. Мечтая, Сенкотрон, за избиване на всички онези шибаняци. Това ли означава да си бог? Да бъдеш неумолимото оръжие на справедливостта?

Нямаше ли да е хубаво това? Щеше.

Не, не съм чак такъв глупак. Няма да е по-различно. И дори да постигнеш невъзможното със своята шепа смъртни, дори да ме освободиш… и да намеря пътеката, в мига, в който направя първата си стъпка по земята на моя дом, те ще ме осакатят. Ще ми изпият кръвта. Ще ме изкормят, а после ще разпънат кожата ми отгоре. Ще им трябва сянка от ужасния зной на всички огньове, които сами са подпалили. Това е проблемът с тираните — надживяват всички ни.

Ще направя каквото поиска. По-скоро, ще се опитам. Късове от мен продължават да липсват и съм изгубил надежда, че изобщо ще ги видя пак. Разбирам, че някой си, наречен Скинър, узурпатор и крал — тиранин на моя Дом на Вериги, има много врагове. Може вече да ме смята за един от тях. Мислиш ли, че страда от безсъние?

И аз не мисля. Предателите никога не страдат от безсъние.

Сенкотрон. Ти няма да ме предадеш, нали?

— Карса Орлонг, къде са всичките богове на мира?

Той пристъпи навън и изправи рамене.

— Не зная.

Пикър се обърна и се загледа към града. Много неприятности имаше там. Може би най-сетне бяха започнали да стихват. Но… всичко онова, което кипеше под повърхността, е, то никога нямаше да си иде.

— Знаеш ли как да стигнеш там?

Той я погледна.

— Зная как да стигна там.

Тя си пое дълбоко дъх. Чу шумолене в палатката зад великана. Вдигна очи и впи поглед в тоблакая.

— Позовавам се на клетвата, която даде преди много време, Карса Орлонг от теблорите. Щом стигнеш там, където трябва да стигнеш, ще те намери един сакат жрец. На улицата. Пропаднал мъж, просяк. И ще те заговори. И от думите му ще разбереш.

— Вече разбирам, малазанко.

— Карса…

— Има твърде много богове на войната. — И вдигна меча си, а в палатката една жена заплака. — И нито един от тях не разбира истината.

— Карса…

Оголил зъби, той рече:

— Стигне ли се до война, жено, на кого му трябват богове?

Тя се загледа след него, щом тръгна. И тихо прошепна:

— Даруджистан, моля те, не се изпречвай на пътя на този мъж.

Над далечния лагер се вихреше прах. Паран примижа, отхапа отново от странния плод, който събирачите му на продоволствие бяха намерили, и изтри покапалия по брадата му сок.

— Това не помага, Върховен юмрук.

Той се обърна. Ормулогун драскаше трескаво с въглен по избелена дъска. В краката му клечеше тлъст жабок и следеше усилията му с опулени очи.

— Нищо няма да помогне в това — въздъхна жабокът.

— Поколението! — сопна се имперският художник.

— Поколението, дръжки — отвърна Гъмбъл. — О, не беше ли остроумно от моя страна? Критиците никога не ги оценяват по достойнство.

— Какво? Пиявици, смучещи от таланта на други, искаш да кажеш.

— Завиждаш ми на обективността, Ормулогун.

— А ти можеш да си натикаш тая обективност в поколението си, жабок.

Паран дояде плода, огледа костилката и я хвърли през стената. Избърса ръце в крачолите си и каза:

— Юмрук Рит Бюд.

Жената, която се бе подпряла на парапета наблизо, се изправи.

— Сър?

— Съберете ротите на определените им места. Време е.

— Слушам, сър.

Ното Бойл, и той наблизо, извади рибешкия гръбнак измежду зъбите си и се обади:

— Наистина ли?

— Оръжията — каза Паран. — Държахме ги скрити. Но идва време, Ното, когато трябва да се извадят от ножниците. Време, когато трябва да докажат претенциите си. — Погледна накриво резача. — Боговете ни подритваха дълго време. Кога казваме стига?

— А ако ги нямаше, Върховен юмрук, щяхме ли да се справим по-добре?

— Не — отвърна Паран и добави през рамо, след като го подмина: — Но тогава поне нямаше да имаме възможност да обвиняваме някой друг.

Сестра Опровержение бавно огледа далечните стени. Изведнъж забеляза, че не се вижда нито един войник.

— Слязоха. Въпросът сега е дали напускат, както дойдоха, или излизат от това, което остана от портата, и се опитват да разбият обсадата?

Разводнен Екзиджънт до нея погледна назад към лагера.

— Ако е второто, може би сме в беда, сестро.

Сестра Опровержение се престори, че не го е чула. Ако семето на съмнението му бе зажадняло за вода, трябваше да си я намери другаде. „Още седмица. Нищо повече не ни трябва. И тогава брат Спокойствие ще е тук с пет хиляди чужденци в тежка броня.“ Обсаждащите сили бяха пострадали — последният щурм бе жесток. Мощта й се бе смалила наполовина. Властта й над тях бе крехка, а това чувство не й бе познато.

— Не виждам никакво движение при портата, сестро Опровержение.

Имаше барикада за махане, а това щеше да отнеме време. „Но… Усещам го. Идват.“

— Събери ротите, Екзиджънт. Портата е гърлото на бутилката. Ако можем да ги запушим там, ще ги задържим, докато не се изтощят.

— А ако пробият?

Тя се обърна се и го изгледа.

— Съмняваш ли се във волята ми? Допускаш ли, че този Господар на Колодата може да постигне нещо повече от това да ме отбива? Няма да отстъпя, Екзиджънт, разбери го. И ако това означава всеки от нашите Изповядани — и всеки един от техните командири Разводнени — да свърши като труп на бойното поле, така да бъде.

Разводнен Екзиджънт пребледня и отдаде чест.

— Ще уведомя командирите, че ще настъпим.

— Нареди им да са в готовност, Екзиджънт. Заповедта за настъпление ще е моя и само моя.

— Разбира се, сестро Опровержение.

Той тръгна, а тя отново съсредоточи вниманието си върху крепостта. Все още никаква дейност на барикадата. „Може би усещането ми е погрешно. Може би всъщност бягат през лабиринт и обсадата просто е приключила. Но той ще се върне. Някъде. Този трън все още не е изваден от петата ни, сигурна съм.“

Присви очи и примига, за да проясни гледката си — но проблемът не беше с очите й. Високите стени от двете страни на барикадираната порта бяха станали странно размътени, сякаш камъкът се бе превърнал във вода.

И от този камък-вода излизаха войници в строй, а след това лека пехота и стрелци, развърнаха се настрани от главните редици. Пет линии в дълбочина, разгънаха се и започнаха да се съединяват с тези от другата страна. Конница се появи с тътен на левия фланг и препусна към възвишението на запад.

Чу обърканите викове на командирите си и усети страха, свил сърцата на Изповяданите. „Той отвори портали през стените. Знаеше, че ще следим барикадата и ще чакаме да започнат да я свалят. Знаеше, че няма да настъпим, докато не го направят. А сега сме неподготвени.“

Обърна се рязко и извика:

— Оформи боен ред! В линия!

„Гласът ми ще впримчи душите им и ще тласна Изповяданите напред, като развихрени вълци. Ще пренебрегнат раните си. Страха си. Ще мислят само за клане. Докато падне и последният ми войник, врагът ще е престанал да бъде военна заплаха. В това се заклевам!“

Видя как Разводнените й командири овладяват ротите с гласовете си, силни като камшици с железни шипове. Вече можеше да я усети: смразяващата неумолима магия на Акраст Корвалайн. Набъбващата й мощ я изпълни с наслада.

А след това някой изкрещя и сестра Опровержение се олюля. „Какво? Загубих един от командирите си? Как?“

Видя въртоп от войници, струпани там, където допреди миг беше стоял Разводненият. Ужас и страх се понесоха на вълни.

На четирийсет крачки оттам друг командир изведнъж падна убит, със зейнали в гърдите рани.

„Внедрили са убийци!“ Усили гласа си:

— НАМЕРЕТЕ ГИ! УБИЙЦИ! НАМЕРЕТЕ ГИ!

Ротите бяха изпаднали в хаос.

— ПЪРВИТЕ РЕДИЦИ, ПРИГОТВИ СЕ ЗА ВРАГА!

Видя Екзиджънт и чу виковете му, докато се мъчеше да наложи ред над изпадналите в паника Изповядани. Понечи да тръгне към него и видя тъмнината, изригнала зад гърба му. Извика предупредително, но… късно. Ножовете се забиха. Екзиджънт изви гръб, стъписан от болката, и след това вече падаше.

„Акраст Корвалайн, призовавам силата ти!“ Тръгна надолу по склона. Тъмнината бе изчезнала, но след като магията усили взора й, успя да види лъкатушещата й пътека — нямаше вече да се скрие от нея. „Маг. Как смее!“

— НИКОЯ СИЛА ОСВЕН МОЯТА!

И видя как вихрещият се черен облак се олюля, видя как застина на място и се загърчи в паника.

С тръпнещи от нетърпение ръце тръгна право към него. Чу отдясно вражеските рогове — сигнал за атака. Щеше да се справи с това по-късно. „Все още мога да спася положението. Трябва!“

Мракът се гърчеше, стиснат в здравата хватка на Акраст Корвалайн.

Само шест крачки оставаха още между нея и скрития маг.

— НИКОЯ СИЛА ОСВЕН МОЯТА!

Магията изригна и изчезна с гръмовен тътен и тя видя пред себе си залитащ мъж, който се смъкна на колене. Тъмнокож, плешив и мършав. Не беше Господарят на Колодата. Все едно. Щеше да го разкъса.

Четири крачки и ботушите й изскърцаха върху чакъла, а той вдигна глава и я погледна.

И се усмихна.

— Хванах те.

Дори не чу убиеца си, когато се озова зад нея, но дългите ножове, които изскочиха от гръдния й кош, я надигнаха от земята. Заизвива се на остриетата, докато убиецът я вдигаше още нагоре. След това с глухо изпъшкване я запокити настрани. Тя излетя във въздуха, тупна тежко и се претърколи върху острите камъни.

Кучият син беше прерязал вените под двете й сърца. И сега, докато издъхваше, главата й се люшна и тя го видя. Плещест, с абаносова кожа, от дългите остриета в ръцете му капеше кръв.

Всичките й Разводнени бяха мъртви. Чу как вражеските редици връхлетяха върху обърканите й бойци.

Долови смътно думите на мага, обърнал се към убиеца.

— Прибери тоя отатарал в канията, Калам, бързо.

Другият изръмжа в отговор:

— Готово. Сега… направи ме отново невидим.

Гласовете им заглъхваха.

— Да не мислиш, че е лесно? За малко да ме довърши с онази команда, проклетницата.

Отдалечаваха се.

— Просто се чувствам малко оголен тука, Бързак — зад вражеските линии и прочие.

— Какви линии?

Сестра Опровержение отвори очи. „Отатарал? Извадил си отатарал? О, глупак такъв.“ Последните й мисли бяха изпълнени с мрачно задоволство.

След като врагът бе разбит и обърнат в бяг, Боен водач Маток препусна към позицията на Паран при западното възвишение и спря пред него.

— Върховен юмрук! Последните побягнаха в долината. Да ги преследваме ли?

— Не — отвърна Паран, загледан към връщащите се от бойното поле Бързак и Калам. — Започнете да събирате фураж за конете. Изпрати патрули по-навътре в долината, ако трябва — но само продоволствие, никаква гонитба. Боя се, че ни чака здрава езда.

— Накъде?

— На юг, Маток. На юг.

Бойният водач обърна коня си, изрева заповеди на помощника си Т’морол, който чакаше малко по-назад с крило конница, а след това препусна към главната си сила. Нападателите на Маток бяха излезли зажаднели за бой и се бяха справили добре. Докато гледаше след него, Паран се почеса по врата и измърмори:

— Нищо чудно, че потръпваше при всяко движение, Дужек. Целият съм на възли.

„Все пак врагът се прекърши при първия сблъсък и гадният бой, който очаквах, се превърна в клане. Само няколко жертви, и то повечето на идиоти. Това с омагьосаните гласове — хубаво, но ако оттам идва цялата им дисциплина и кураж… е, вече виждаме недостатъците, нали?“

— Върховен юмрук.

Бързия Бен изглеждаше така, все едно са го пребили. А и погледът му бе станал някак плашлив, сякаш изпълнен с болка.

Паран кимна.

— Висш маг. Толкова зле ли беше, колкото виждам по лицето ти?

— Не чак. Просто съм поизгубил практика. Финес ми липсваше, мисля.

Любопитно обяснение. Паран се обърна към Калам. Оръжията му бяха прибрани и убиецът изглеждаше направо доволен от себе си. Кой знае защо, Паран усети, че му се ще да поохлади малко това самодоволство. „Уби хора все пак.“ Изгледа го мълчаливо, после каза:

— Жена ти иска да й обърнеш внимание.

Мъжът се намръщи.

— Веднага ли?

„Хвана се.“

— Тъй като си оплескан с кръв, ефрейтор, сигурно първо ще поискаш да се измиеш.

— Бях забравил, Калам, — изсумтя Бързия Бен. — Ти си само ефрейтор — значи мога да те командвам.

— Само опитай, нахапана от Гуглата змия такава.

След като Калам тръгна, Висшият маг се обърна към Паран. Поколеба се и каза:

— Усетих нещо. Далече на югозапад…

— И аз.

Уплашеният поглед се върна.

— Знаеш ли какво беше?

— А ти?

Висшият маг въздъхна.

— Пак същото, така ли?

Паран кривна глава.

— Когато помолих Сенкотрон за Калам, признавам, че не очаквах ти да го доведеш. Последното ми усещане за теб беше, че си се спотаил в армията на сестра ми и кротуваш.

Бързия Бен кимна замислено.

— Можеш да надушваш такива неща? Впечатлен съм, Гъноуз Паран. Много си напреднал от онзи вечно притеснен капитан с нервен стомах, когото помня от Черен Корал.

— Още съм притеснен, Висш маг. А колкото до усещането на далечни сили, уви, става все по-несигурно. Очевидно след като влязох под влиянието на лабиринта Ассаил, станах сляп. Но със сестра ми никога не е лесно и при най-добри обстоятелства…

— Мечът й.

— Мечът й, да. И… други неща.

Бързия Бен кимна съчувствено.

— Сестрите, да. — Присви очи. — Онази… проява, която усетихме. Мислиш ли, че… Тя ли беше?

Паран се намръщи. Само споменаването на стомаха му му докара болка и леко гадене. „Виж ни как все още се заобикаляме като палета, които ще се сбият. Спри вече, Паран. Бъди честен. Няма време.“

— Не знам, Висш маг. Но смятам да разбера.

Бързия Бен погледна към войниците, плъзнали из вражеския тил, и попита:

— Гъноуз Паран, какво сме ние? Тук. Какво сме?

Лицето на Паран се изкриви от спазъма, свил стомаха му.

— Войници на императора. Винаги сме били това.

— Та ти си бил още дете, когато управляваше той.

Паран сви рамене.

— И все пак.

— М-да — измърмори Висшият маг, сякаш се мъчеше да преглътне лошата новина. — И все пак. Но… онази империя я няма, Паран. Ако изобщо я е имало.

„Проницателно наблюдение, няма що.“

— Нищо не е вечно, Бързак. Впрочем, как оценяваш шансовете на Калам и Майнала?

Бързия Бен изсумтя — може да беше горчив смях, а може би съчувствие.

— Не знам. И макар да мисля, че им е добре заедно, непрекъснато се дърлят, ако ме разбираш.

— Донякъде.

— Не любовта е проблемът.

— А всичко останало.

Бързия Бен кимна и сви рамене. После попита:

— Е, кажи ми, о, Господарю на Драконовата колода, какво ни чака?

— Зависи.

— От какво?

— Богове на бездната, откъде да започна?

— Почни с най-лошото, което може да стане.

„Най-лошото?“

— Колко знаеш вече?

Бързия Бен потърка енергично лицето си, сякаш се опитваше да намести чертите му. „Или да се превърне в някой друг.“

— Не толкова много, колкото сигурно си мислиш. Сенкотрон все още не може да преглътне някаква обида, която съм му нанесъл — макар да се кълна в живота си, че не мога да си спомня каква може да е била. Все едно, не бих казал, че сме първи приятели.

— И? — каза само Паран.

— Виж. Трябва да разбереш — обикновено действам сам. А ако ми дотрябва помощ, гледам сделката да е взаимноизгодна… да намаля риска да ми забият нож в гърба. Признавам го, Върховен юмрук, всъщност не се доверявам на никого.

— Съвсем на никого?

— Доверието, което имам… в някои хора… се свежда до това колко добре ги познавам, и оттам — да се доверя, че ще направят каквото аз мисля, че ще направят.

— Доста цинична форма на доверие — отбеляза Паран.

— Най-безопасната. Не е нужна голяма проницателност, за да разбереш, че повечето хора се грижат единствено за себе си. А щом проумееш какво искат, можеш да…

— Да ги манипулираш?

Магьосникът сви рамене.

— Толкова голяма загадка ли съм? Дванайсет души имам в себе си. Помисли над това. Всички онези животи, всички страсти, съжаления, рани. Това, което усещаш за живота си, аз го имам дванадесетократно. А някои от тези души в мен са… стари.

— И все пак по необходимост всички трябва да действате заедно, заради обща цел.

— Щом казваш.

Паран го загледа замислено. „Загадка ли? Каква загадка?“

— Добре. Най-лошото ли? Ето ти го. Куралд Галайн пада пред отмъстителните Тайст Лиосан и те тръгват по този път право в сърцето на Сянката, свалят Сенкотрон и оттам продължават напред, до този свят, обединяват се с Форкрул Ассаил в убийствена вълна, докато не остане нито един град, нито едно засято поле, нито едно човешко дете, родено на света. Искаш ли останалото?

— Още ли има?

— Древните богове, след като най-сетне са освободили дракона Отатарал, успяват да унищожат магията, освен заплатената с кръв — освен ако Коурабас не бъде убит, разбира се, но ако стане това, ще означава, че Елейнт, които вече са се развихрили или скоро ще се развихрят в този свят, ще са го убили — и те на свой ред ще се опитат да наложат господството си, не просто в това селение, а във всички, и ще носят хаос навсякъде, където отидат. И тъй, макар че ще сме заличени от лицето на земята, ужасни сили ще се надпреварват да завладеят наследството ни. Боговете ще са мъртви, магията ще се е превърнала в жажда, която само глупци биха дръзнали да утолят и… е, трябва ли да продължавам?

Бързия Бен облиза пресъхналите си устни.

— Части от Бърн умират… на път за тук всеки път, щом докоснехме пръстта на този свят, усещах как кожата й се раздира, умира и изсъхва в нещо… безжизнено.

— Драконът Отатарал, да.

— Май вече го знаех това — измърмори Бързия Бен. — Просто се опитвах да не мисля за него и се надявах, че ще отмине. Дъх на Гуглата! Гъноуз Паран… кажи ми какво можем да направим, за да предотвратим всичко това?

Върховният юмрук повдигна вежди.

— Колко жалко. Това е въпросът, който аз исках да ти задам, Бързи Бен.

— Не е смешно.

— Не съм искал да е.

— Сестра ти…

— Сестра ми, да. Ти беше с нея, магьоснико. Би трябвало да ти е обяснила плана си.

Бързия Бен извърна поглед.

— Иска да освободи Сакатия бог.

— И нищо повече?

— Откъде да знам? Цялото ви семейство ли бяхте такива? Никой не казва и едно проклето нещо на другия? Мъртво мълчание на обедната трапеза? Така ли успявахте да се разбирате, ако изобщо се разбирахте?

Паран се намръщи.

— Не мога да кажа. Че се разбирахме много, имам предвид.

— Какво би могла да таи тя?

— Де да знаех.

Бързия Бен ставаше все по-неспокоен, махаше нервно с ръце, закрачи напред-назад, хвърляше нервни погледи към Паран.

— Мислех, че вие двамата сте планирали това!

— Кое да сме планирали?

— Ти си Господарят на Драконовата колода!

— Да. Защо, да поиграем ли искаш?

За миг очите на Бързия Бен сякаш бяха готови да изскочат. А след това магьосникът, обзет от внезапна надежда, възкликна:

— Гадаене! Да — точно това! Едно проклето гадаене, точно сега — защо не?

Но Паран поклати глава.

— Не го искаш, Висш маг. Повярвай ми. Твърде много пакостливи играчи има в тази игра. Икариум. Драконъс. Първият меч на Т’лан Имасс. Олар Етил, Силхас Руин, Тюлас Остригания, Килава — дори Грънтъл, Смъртният меч на Трийч. А сега и Елейнт, а колко дракони са дошли или идват през портала? Сто? Хиляда? А, и Древните богове: Ерастас, предишният Господар на Плочите, и Килмандарос, и синът й…

Бързия Бен го беше зяпнал, сякаш Паран си бе изгубил ума.

— Сега пък какво? — попита Паран намръщено.

— Те… всички са тук?

— Нося Драконовата колода в проклетия си череп, забрави ли? Долових първите ветрове на сливането още преди време. Повярвай ми, като казвам, че това ще е най-голямото, което светът е виждал някога, по-голямо дори от оковаването на Сакатия бог. Никой не е казал, че ще е лесно, Висш маг. Въпросът е какво имаш да ми предложиш?

— Ами, още добри новини — изръмжа Бързия Бен. — Какво друго?

— В смисъл?

Висшият маг вдигна ръце.

— Да добавим просто К’Чаин Че’Малле и Джагът, и, а, може би е редно да споменем самия Качулат — вече не влачи Трона на Смъртта на глезена си. И неизвестно колко олигавени фанатици на Вълците на Зимата! А какво да кажем за самия Сакат — той ще кротува ли? От къде на къде? На негово място, само да ми покажеш подканящата врата в другия край, бих рязал гърла по целия коридор. Все пак съм си спечелил правото на толкова мъст, колкото мога да нанеса, нали така?

Паран изпъшка.

— Добре, значи е много по-сложно, отколкото си представях.

Бързия Бен като че ли се задави от отговора му. Закашля се, изплю, а накрая тръсна глава, пое си дълбоко дъх и рече:

— Трябва ни тайно оръжие, Паран.

— Имам едно смътно усещане…

— Дето изгаря дупка в стомаха ти ли?

„Надявам се, че не.“

— Мисля, че може би имаме две тайни оръжия, Висш маг.

— Моля, умолявам те — продължи.

— Бързи Бен, кажи ми: кой беше най-коравият Подпалвач на мостове, когото изобщо си познавал? Помисли, но внимателно. Забрави любимците си. Забрави фаворитите си и онези, които непрекъснато се стараеха да изглеждат зли. Не загрубелите тъпаци, не забиващите нож в гърба, дори не позьорите. Най-коравият, Бързи Бен. Ден след ден, в добри времена, в лоши. Кажи ми. Кой?

Висшият маг примижа, погледна земята в краката си, а после въздъхна и кимна. Вдигна глава и отвърна:

— Нямаше нужда от това изброяване, Гъноуз. Знаех отговора от самото начало. Всички го знаем.

— Кой?

— Фидлър. Няма по-корав жив човек от него.

Паран извърна очи.

— Семейството ми… да, наистина беше доста сложно. Но ще ти кажа едно. Единственото, което знам без никакво съмнение. И то започва с един спомен. Сестра ми имаше едно местенце, разчистено за нея в двора на извънградското ни имение. И там, още докато бе само на пет годинки, с играчки разиграваше сражения от всяка историческа книга и всеки ръкопис, който успееше да намери. А когато баща ми забавляваше Върховни юмруци при сделките си с продажба на коне, понякога предизвикваше тези командири ветерани да поиграят на бойното поле срещу малката Тавори с всичките онези войници играчки. Да преценят честно загубите и да видим какво става. Сестра ми, Бързи Бен, от седемгодишна, никога не губеше срещу нито един командир. А когато извлечаха труповете им, така да се каже, навлизаше по-надълбоко в историите и започваше да взима страната на губещия — и пак печелеше.

— Тавори значи.

— Помисли за всички велики пълководци — Дасем, Колтейн, К’азз, Дужек, Греймейн — заклевам се, бих заложил на сестра си срещу всеки от тях. Богове на бездната, срещу всички тях наведнъж. — Беше се загледал на югозапад. — Ето ти ги, Висш маг. Фидлър и сестра ми. Нашите две оръжия. — Когато се обърна, видя, че Бързия Бен го гледа умислено.

— Възнеслите се Мостоваци държат Портите на смъртта — каза Висшият маг.

— Знам.

— Освен Хедж. Уискиджак върна Хедж — при Фидлър.

— Той знаеше ли?

— Помниш ли Пейл, Гъноуз Паран?

— Отчасти.

— Да, ти все още не беше там, не и когато се събрахме на оня хълм край града. А ако беше, Сори щеше да забие нож в гърба ти.

— Та какво за Пейл, Бързак?

— Просто… всички бяхме там. Опитахме се да осмислим нещата. А сега имам усещането, че… че всички ще се срещнем отново. За да доведем всичко до края.

— По един или друг начин.

— Да.

— Как оценяваш шансовете ни, Висш маг?

— Нищожни.

— А оръжията ни?

— След като аз залагам на Фидлър, а ти на сестра си — те са най-доброто, на което можем да се надяваме.

— А тук имам още две — омразния Калам и Бързия Бен. Знаеш ли, ако не бях такъв реалист, щях да се чувствам уверен.

Усмивката на мага повехна.

— Трябваше ли наистина да го кажеш точно така, Върховен юмрук?

Усети погледа й върху себе си, докато се мяташе на гърба на коня, и присви очи към широката долина отдясно. Богати земи. След това се обърна към нея.

— Какво?

Майнала поклати глава.

— Някой ден ще те прати на сигурна смърт. Знаеш го, нали?

— Каквото и да си мислиш, че си видяла, Майнала, просто трябва да ми повярваш: наистина си нямаш представа какво сме преживели двамата с Бързака — изсумтя Калам.

— Страхотно. Хайде, впечатли ме.

— Сигурно е невъзможно, но все едно, ще се опитам. Джагът и Пурпурната гвардия в Леса на Мот. Магове убийци Тайст Андий и знатни демони в Даруджистан. Повече Нокти, отколкото можеш да изброиш. — Погледна я, видя безизразната й физиономия и въздъхна. — И никак не бяхме зле двамата, да знаеш. Икариум, Панион Домин, К’Чаин На’Рук и дракони соултейкън — Бързака се изправяше срещу всички тях. Колкото до мен… ако можех да вдигна на крак всеки човек и всеки демон, и всеки каквото и да е, когото съм убил, щях да имам достатъчно голяма армия, за да удави Форкрул Ассаил в пикня, боя го остави.

Тя продължи да го гледа мълчаливо, а после отрони равнодушно:

— Вие двамата сте непоносими.

— Какво нахалство — изръмжа той. — След всичкото внимание, което ти отделих.

Около тях войнството на Паран се строяваше и се подготвяше за поход. Оставаше им една трета дневна светлина и Върховният юмрук, изглежда, не мислеше да остави войниците си да отдъхнат. „Бърза. Това винаги е лошо. Войниците изглеждат прилично обаче. Много от Северен Дженабакъз и малазанци от континента. А и ония конни воини от Седемте града. Племенни. Тия от племената винаги ме плашеха.“

— Всички ли Подпалвачи на мостове бяхте такива? — попита Майнала. — Нагли, самоуверени, самовлюбени?

— Да. И си заслужихме перченето.

— Глупости.

— Всъщност — продължи Калам, все едно не я бе чул, — може би точно затова решиха да ни премахнат. Никой офицер, който ни тупваха на главата, не можеше да издържи. Бяхме част, командвана от сержанти, Уискиджак преди всичко, и сержантите съгласуваха помежду си заповедите, които да дадат на капитаните и лейтенантите, и заповедите, които да спуснат на нас. Както можеш да си представиш, висшето командване не харесваше много това. О, слушахме неколцина, тези, за които знаехме, че ще са с нас — Дасем, Дужек, тези, за които знаехме, че ги бива. Но останалите? Забрави.

— Значи сте били неуправляеми.

— Значи, че всъщност мислехме да свалим императрицата. Да, погледнато така, Ласийн трябваше да ни премахне. Нямаше избор, а и да не я устройваше много, че трябва да избие най-коравите си войници… е, мисля, че й дадохме няколко повода.

— Е, най-после малко откровеност — каза Майнала.

— Тъй че сега съм с Воинството, жено. Което ме довежда до въпроса ти какво правиш тук? Там, където отиваме, не е безопасно.

— Децата на Сенкотрон — отвърна тя. — Оцелелите, имам предвид. Не можех да ги погледна в очите след онова, което стана. Не можех да го понеса повече. А разбирах — Котильон и Сенкотрон крояха нещо. Но най-вече децата и станалото извън тронната зала. Ще ти призная, Бързия Бен не се поколеба. Дори когато изглеждаше, че ще умре, не се поколеба.

— Икариум — промърмори Калам. — Може би някой ден ще се изправя срещу него и ще видим.

— Това бързо би сложило край на наглостта ти, Калам Мекхар — изсумтя Майнала.

Един сигналист развя флаг. Беше време да препуснат към авангарда. Калам помисли над думите на Майнала и въздъхна.

Смушиха конете и поеха напред.

И той помоли:

— Мила, я ми кажи пак за онзи Тайст Едур с копието…

Командир Ерекала от Сивите шлемове влезе в палатката и завари брат Спокойствие в отсрещния ъгъл, загърнат в сенки и с лице към платнената стена. Сам. Ерекала спря и каза:

— Чист?

Спокойствие бавно се обърна.

— Заравяли ли са те някога жив, Ерекала? Не, предполагам. Може би в някой кошмар… все едно. Днес усетих убийството на сестра Опровержение. И на всички нейни офицери — всички са мъртви. Обсадата е разбита и врагът ни вече вилнее във владението ни.

Ерекала примига, но си замълча.

— Свали си шлема — каза Спокойствие. — Виждаш ли, ей там? Гарафа. Чуждестранно вино. Признавам, че привикнах към него. Помага ми да облекча… опасенията си. — Приближи се до масата и си наля бокал. Наля втори и го покани с жест.

Стиснал сваления шлем под мишница, Ерекала поклати глава и рече:

— Опасения ли, Чист? Не е ли справедлива каузата?

— О, да, Ерекала. Във вълната на нашето възмездие ще има справедливост. Но ще има и престъпление. Ние не щадим децата. Не ги оставяме да пресъградят своя свят, да сътворят от него ново място на смирение, на уважение и състрадание. Не им даваме шанс да се справят по-добре.

— Чист — заговори Ерекала, — както ясно сочат ученията на Вълците, на всяко ново поколение се дава нов шанс. И всеки път те просто продължават престъпленията на своите бащи и майки. „От удара, който нанася невинното дете, до този, който опустошава леса, макар величината на жеста да е различна, страстта зад ръката не е.“ Така би заявило Дивото, ако разполагаше с думите, за да го изрече.

Очите на Спокойствие блеснаха в сенките.

— И ти не виждаш никаква самонадеяност в това?

Ерекала кривна глава.

— Чист, проявите на самонадеяност на Сивите шлемове на Периш са безкрайни. Но все пак, ако не можем да разберем страданието на невинния — било то бебе или звяр, — какво заместват думите ни тогава, ако не онова, което не искаме да чуем, не искаме да приемем, за да не би да ни принуди да променим нравите си, нещо, което никога не ще сторим. Ако искаме да говорим от името на Дивото, трябва да започнем с гласа на човешката съвест. А когато не се вслушваме в съвестта или когато я пренебрегнем, какъв избор ни остава?

— Явно ти харесва този дебат, Ерекала. Напомняш ми за по-добри дни… мирни дни. Добре, ще помисля какъв би могъл да е светът и всичко в него, ако съвестта бе нещо повече от шепнещ глас. Ако можеше да вдигне ръка в праведен гняв. И когато словесният бой се окаже недостатъчен, да може да стисне с тази ръка нечие гърло и да отнеме живота на престъпника.

— Най-голямата ни самонадеяност е, че ние сме тази ръка на съвестта, Чист — рече Ерекала.

— Ръка, държаща меч.

— И най-сетне изваден, да.

Спокойствие изпи бокала си и взе другия.

— И все пак вашите събратя хора — вашите жертви — неизбежно ще ви приемат като зло, като ужасни убийци на невинното — всъщност самото понятие за вина и невинност би загубило значение в очите им.

— Щом трябва да бъдем зло, просто ще балансираме злото, което ни се противопоставя.

— В търсене на… отрицание. — Спокойствие се усмихна.

— Сестра Благоговение ни накара да коленичим, Чист. Но не сме толкова наивни, че да дойдем при вас с очакване за нещо друго освен възможността да отдадем живота си в името на онова, което винаги сме вярвали, че е правилно. Вие ще ни използвате, докато не остане нито един от нас. Не беше нужно да принуждава перишите.

— Вярвам ти, Ерекала. И намирам в теб и хората ти много неща, достойни за възхищение. Ще съжалявам, че изпращам всички ви на смърт. Но, както може би разбираш добре, Дивото представлява заплаха дори и за нас, Форкрул Ассаил, ако наистина бъде оставено да се развихри в света.

— Чист, с моите Тронове на войната докарах в тази земя най-опасния ви враг. Добре знам какво предстои. Моята преценка — а съм убеден, че Смъртният меч и Щит-наковалня ще се съгласят — моята преценка, Чист, е, че в започналата вече война всички ние ще загубим. А с нашата загуба ще спечели Дивото.

Спокойствие помълча, впил поглед в перишкия командир. Неземните му очи не мигнаха. Най-сетне си пое дъх.

— Погрешно ли те разбрах, Ерекала? Прекосихте бойното поле… за да помогнете в изравняването на везните?

— Спокойно можете да ни изпратите на смърт, Чист. Ще ви чакаме от другата страна.

Спокойствие пристъпи към него.

— Добре познавам тези малазанци. Ще ги посрещна с охота!

— Смъртен меч Кругава застана пред адюнкта Тавори и положи меча си в ръцете й. Пред нея, Чист, ние не коленичихме.

— Сестра Благоговение ви принуди да коленичите, помпозен глупако!

Ерекала кривна глава.

— Нима?

— Вие се съпротивлявахте!

— Чист, защо да се съпротивляваме? Забравяте, че ние дойдохме при вас, а не обратното.

Спокойствие му обърна гръб. Изпи и втория бокал.

— Утре удвояваме скоростта, командире. Ще ударим чуждестранната армия — убийците на сестра Опровержение. А вие, перишите, ще се хвърлите в битката и ще се биете, и няма да отстъпите. Дори да струва живота на всеки един от вас, врагът ще бъде унищожен.

— Точно така — отвърна Ерекала.

— Свободен сте.

Ерекала нахлузи шлема си и напусна палатката.

Сестра Благоговение закрачи по билото над спеклата се вече орна земя. Виждаше къде брат Усърдие бе разположил каменни ограждения, гнезда на стрелци с арбалети, проходи и траншеи. Виждаше как е замислил да вкара противника в чувал до мъртвата зона. Тук бяха само предните ешелони и инженерният корпус на армията на Изповяданите. Другите бяха по-близо до града, където тиловите части можеха лесно да ги осигуряват.

„Каква армия. Петдесет хиляди само за това сражение, твърди брат Усърдие. А скоро ще дойдат още Сиви шлемове на Периш. Пет хиляди тежка пехота, фанатизирани и изцяло подчинени на желанието ми — и на брат Усърдие. А около Шпила — още двадесет хиляди, окопани. Що за враг би се опълчил на това?“

Видя напред командира си, обкръжен от офицери и вестоносци. Колкото и да беше стар, брат Усърдие сякаш бе свалил от годините си покрай предстоящата битка. Щом се приближи, чу думите му към офицерите.

— … ще гладуват — добре знаем колко неплодородни са южните земи. И изтощени, ще заложат всичко на едно хвърляне на зара: единствено, решително, отчаяно настъпление. Трябва само да ги задържим, докато енергията им се изразходи, защото щом свърши силата им, няма да имат нищо в резерв. И тогава, и само тогава, ще настъпим. А, сестра Благоговение. Добре сте дошла.

— Брат Усърдие. Всичко, което виждам тук, ме радва.

Той кимна признателно.

— Сестра, има ли някаква вест от сестри Смирение и Справедливост?

— Не, но това не ме безпокои особено. Всъщност доста добре можем да се справим и без тях.

Той се намръщи, но кимна мълчаливо.

Отдалечиха се от офицерите.

— Брат Усърдие — заговори тя, докато оглеждаше подготвителните дейности, — наясно съм за защитата на Шпила и за тази ваша главна армия. Къде са резервните ни войски?

— Сестра Свобода и брат Гроб командват двайсет хиляди колансийска пехота, разположени на десет левги на запад. В тяхна подкрепа брат Възвишеност командва петнайсет хиляди помощни Изповядани. Тези обединени сили са разположени така, че или да реагират на пробив от страна на врага, държащ крепостта, или да ударят на юг и да влязат в бой с идващия насам враг — в случай, че предвидим необходимост от тях, каквато не предвиждам. — Млъкна и Благоговение видя, че вниманието му е насочено надолу по склона, откъдето бързо се приближаваше ездач.

— Идва вест — рече тя. — Спешна.

— От южните ми външни патрули, сестро.

Конят на Изповядания бе плувнал в пяна и когато ездачът дръпна юздите, се олюля и едва се задържа на крака. Мъжът, подгизнал от пот, слезе и застана пред Усърдие.

— Инквизитор… — почна задъхано.

— Момент — спря го Усърдие. — Виждам, че си препускал бързо, Изповядан, а такива усилия изтощават несъвършените ви тела. Съвземи се и когато си готов, започни.

Мъжът вдиша дълбоко десетина пъти, после заговори:

— Инквизитор, предавам донесение. Шест дни на юг, приближава се армия.

— Големината на тази армия?

— Може би седем хиляди, Инквизитор.

Усърдие махна на един от офицерите си да се приближи.

— Разводнен Хестанд, подгответе един конен ескадрон и пълен обоз — вода и храна за поне три легиона. Трябва бързо да пресрещнем армията, идваща в момента от юг. Тези чужденци са наши съюзници, сухопътният елемент на Сивите шлемове на Периш. Отнесете се към тях с уважение, Хестанд, в името на живота ви.

— Слушам, сър. Ще занеса ли послание от вас?

— Едно просто „добре дошли“ ще е достатъчно, докато се срещнем лично. Те обаче със сигурност ще имат сведения за вражеското разположение и това искам да чуя незабавно. Вземете със себе си пълен кадър вестоносци и коне.

Разводненият отдаде чест и напусна.

Сестра Благоговение въздъхна.

— Скоро значи. — Помълча, след това заговори: — Трябва да е ясно, братко, че Сърцето трябва да се пази над всичко друго. Знаем добре, че боговете се сбират и че със сила или хитрост ще се опитат да ни отнемат този орган. Не успеят ли, ще се опитат да го унищожат.

— Никой не може дори да се надява да се доближи, сестро. Силата на Акраст Корвалайн им се опълчва и така ще бъде. Единственият възможен път до Сърцето е чрез смъртните им слуги.

Тя обаче се боеше, че нещо й се губи. Нещо… съдбоносно.

— Аз ще бъда при Сърцето. Няма да го оставя.

— Разбрано, сестро Благоговение. Така ще имате прекрасна гледка към сражението тук и бихте могли да разпознаете победата ни на бойното поле преди самите нас.

— Но ако видя поражение, братко, със собствената си ръка ще унищожа Сърцето.

— Благоразумно.

„Достатъчно ли е? Какво друго мога да направя? И защо… защо това внезапно безпокойство?“ Загледа се на юг, присвила очи.

— Защо, братко, се натъкваме сега на такава съпротива? Още година, може би две, и Акраст Корвалайн ще е с такава мощ, че да господства над този свят. И тогава бихме могли да развихрим праведен съд над всяка земя, в очистителен гняв.

— Падналия бог им е влял сила, сестро Благоговение. Не можем да определим как точно, след като е окован и отслабен, но оставам убеден, че тъкмо той е зад тази игра.

— Може би е точно така, както трябва да е — разсъди тя. — В края на краищата веруюто му не е ли самата антитеза на нашето? Несъвършеното, безпомощното и безнадеждното… дръзва да се опълчи на святото съвършенство. Нищият духом срещу несломимия духом, ощетеният срещу съвършения. Това, което ме изумява, брат Усърдие, е дързостта им да мислят, че биха могли да ни надвият! Преди да са се появили още, ами, заради самите си съмнения и взаимно недоверие те вече са загубили.

Мършавото лице на Усърдие се сви в лека усмивка.

— „В една война между фанатици и скептици фанатиците печелят винаги.“ — Видя, че тя се намръщи, и сви рамене. — В дворцовите подземия, сестро, архивистите ни се натъкнаха на древен ръкопис на Джагът. „Лудостта на Готос“. Отделих време да се запозная лично с особената му перспектива.

Тя му отвърна с гримаса.

— Фанатизмът, брат Усърдие, е убежище за заблуди. Макар за други да изглеждаме не по-различни от фанатици, все пак сме фундаментално различни, защото каузата ни е справедливост отвъд нас самите, отвъд нашата раса дори. И при все че ние, Форкрул Ассаил, можем само да се домогваме до съвършенството, справедливостта е извън нас и съвършенството й не може да бъде оспорвано.

— „Когато от мъдростта капе кръв, глупците триумфират.“

Благоговение го погледна рязко.

— Разпоредете се тези ръкописи да бъдат изгорени, брат Усърдие. Това е заповед, не молба.

Той се поклони.

— Ще бъде сторено незабавно, сестро Благоговение.

— И не желая да чувам повече за тази „Лудост на Готос“, ясна ли съм?

— Да, сестро Благоговение. Простете ми.

Бедрата й потръпваха от старата болка. „Стигнахме чак дотук. Но най-сетне спираме и даваме отпор. И се превръщаме в опорната точка на света. А къде ще се намери справедливостта, ако не на опорната точка?“ От работните групи се вдигаха облаци прах и се носеха над позицията им. Щипането в очите и горчивият вкус в устата я принудиха да се обърне.

— Продължавайте, брат Усърдие.

Залегнал в изсъхналите треви и загледан в огромния лагер, проснал се долу в равнината, Сторми изруга тихо, бръкна под корема си и измъкна острия камък, който му убиваше. Геслер до него се почеса по носа и рече:

— Зловещо изглежда, а?

Отряд периши бяха подкарали свои другари — обезоръжени и по долни дрехи — към един изкоп, от който копачите вече излизаха. Накараха ги да застанат в редица пред изкопа и да коленичат. Блеснаха мечове. Главите се изтъркаляха и телата паднаха.

— Това обяснява защо Бент и Роуч се побъркаха вчера над ония могили — изсумтя Геслер.

Сторми въздъхна.

— Ако практикувахме това, вместо да спорим непрекъснато, Гес, вече щяхме да сме се убили един друг хиляда пъти.

— Някои мразят, когато забавлението свърши.

— Именно.

— Слушай — заговори Сторми след малко. — Набутахме се в тези говна — трябваше да направим както казва Гу’Рул и да ги изколим всички, като почнем с Танакалаян.

— В най-лошите си моменти Кругава сигурно щеше да се съгласи. Ако не я държахме изкъсо, рано или късно щеше да слезе долу и да го направи лично — измърмори Геслер. — Но все пак е погрешно. Не е… тактическо.

— О, хайде пак. Върховен Първи Юмрук Меч Фукльо Геслер Велики пак ни говори за тактика. Ще се обзаложиш ли, че останалите периши не чакат вече в столицата на Ассаил? Тъй че вместо да свалим пет хиляди Сиви шлема тук и сега, ще трябва да свалим два пъти повече след седмица. Какъв тактически смисъл има в това?

— Кругава смята, че може да ги освети, Сторми. Но сега не е моментът.

— Тя мисли, че и слънцето залязва в задника й всяка нощ и излиза от устата й всяка сутрин. Тя е смахната, Гес. Виждаш го, нали? Луда е като котка с пет очи и един мустак…

— Тихо… коя е онази там?

— Коя? Къде?

— Онова момиче.

Сторми замълча и се загледа. Видя как Танакалаян се приближи към момичето и се слиса, когато коленичи пред него. Бяха твърде далече, за да ги чуе, но ако се съдеше по жестовете й — сочеше към траншеята, където бяха хвърлили телата и главите, — беше недоволна от нещо. И четеше конско на онова изменническо говно.

— Тя трябва да е — рече Геслер. — Онази, за която ни каза Фейнт.

— Дестраянт — изсумтя Сторми. — Но въпросът е как, в името на Гуглата, се е озовала тук?

— През лабиринт. Изплюта е от Вълците.

— Ако Кругава ще трябва да се разправя с някого, ще е тя.

— Може би си прав, Сторми. — Геслер изпълзя назад по склона и се надигна. След малко Сторми се хлъзна до него. — Това е. — Геслер изтри пръстта от дланите си. — Вълците на войната, а? Защо тогава тази армия се държи все едно, че изобщо не знаят, че сме на половин ден зад тях?

Сторми се почеса по брадата.

— Вълците преследват в лова. Не са преследваните.

— Освен от нас, хората.

— Все пак може би просто не им е хрумнало да погледнат назад.

— Тъй че адюнктата може би беше права. Тази армия на К’Чаин Че’Малле е готова да се забие като нож в средата на масата.

— По-скоро сме като змии в тревата и от зъбите ни капе шибана отрова. — Сторми се усмихна горчиво. — Още ли си възбуден, Смъртен меч?

Очите на Геслер бяха блеснали.

— А ти?

— Тц. Няма начин да не оплескаш всичко.

— Благодаря.

— Просто кротувай, Гес. Само за това моля.

Геслер го погледна невярващо.

— Точно от теб ли го чувам, Сторми?

— Повече съм закоравял в боя от тебе напоследък, Гес. Много мъдрост насъбрах в тежки уроци.

— Ама ти сериозно ли говориш?

— Това закоравелите в боя ветерани винаги говорим сериозно. Дай да се връщаме в лагера. Устата ми се напълни със слюнка от мисълта за плесен от подмишница и пълна халба със сок от жлеза.

„В сърцето му има измяна.“ Сеток гледаше телата на обезглавените братя и сестри, чувстваше гнева на Вълците и се мъчеше да овладее дивата им ярост. Присъствието на боговете-зверове в нея напираше навън като безразсъдна буря и тя отново и отново усещаше, че е на ръба да се удави в пороя й. „Аз съм Сеток. Оставете ме да бъда вашият глас! Сляпата ярост е безсмислена — колкото и да е справедлива каузата ви, трябва да има човешки ум, който да ни поведе всички в предстоящата война.“

А точно това не разбираше Танакалаян. Или може би най-много се боеше от него. „Трябва да сме свободни да говорим — всички ние. Трябва да сме свободни да възразяваме, да спорим — дори Вълците не разбират това. Виж тези тела — те възразиха срещу жестоката бързина… и срещу други неща. И на първо място изразиха страха си за готовността на приятелите си войници — тази армия е изтощена.“

Обърна се на юг и присви очи към тревистия хребет отсреща. „Ако връхлетят сега, тези воини гущери, ще паднем като мириди. Ако връхлетят сега, ще трябва да разбудя Вълците. Но… стъпките на боговете по земята ще задумкат като бойни барабани. Силата привлича сила — много скоро и от много далече.“

„Все пак… Питам се. Защо не нападат?“

Обърна се и видя приближаващия се Танакалаян. „Още публика. Да го накарам ли отново да падне на колене и да го унизя? Не. Това може да почака.“ Тръгна, за да се отдалечат от лагера и да не ги чуе никой. „Все пак… измяна в сърцето му.“

Мъжът заговори още преди да я е настигнал:

— Дестраянт, трябва да разбереш. Ние, перишите, се подчиняваме на строги правила на поведение. Точно тази дисциплина ни дава силата.

— Унищожаваш тази армия, Щит-наковалня.

— К’Чаин Че’Малле…

— Вече са ни настигнали.

Очите му се разшириха, но този път поне не оспори думите й.

— Вълците трябва да се пратят срещу тях, дестраянт! Не можем да се надяваме да…

— След като войниците вече едва стоят на краката си, да, прав сте: не можем.

Мъжът се стегна.

— Тази заплаха не излизаше от ума ми, дестраянт. Надявах се, че К’Чаин Че’Малле ще се задоволят само да придружават ледериите и войниците на Болкандо. Но знаех, че не мога да излагам на риск живота на своите братя и сестри с това предположение. Точно затова подкарах войниците си така бързо — трябва да стигнем до Форкрул Ассаил колкото се може по-скоро.

— Но не успя, Щит-наковалня. Колко радушно ще ни посрещнат Ассаил според теб, когато пристигнем с вече полумъртва армия?

Той пребледня и Сеток видя озлоблението в очите му.

— Нямах избор.

— Ти си нетърпелив, Щит-наковалня. Тържествуваше в измяната си и така разкри твърде скоро истинския си нрав — предишните ви съюзници вече знаят истината за теб. И са имали време да пригодят тактиката си.

— Това е по вина на Кругава! Всичко!

— Повече екзекуции няма да има, Щит-наковалня. Още по-лошо — ти им отказа да им дадеш прегръдката си и това превърна титлата ти в подигравка. Гледам те и вече виждам пътеката, която те е повела към Форкрул Ассаил.

Лицето му потъмня от възмущение.

— Какво означава това? Заклет съм на Вълците на Зимата!

— Опиянен си от чувството за справедливост, Щит-наковалня, и при все че си въобразяваш, че вървиш по права пътека, всъщност залиташ и лъкатушиш. Сега стоиш пред мен, заблуден в праведността си, а пътят, който си извървял… — махна назад към траншеята, — е осеян с труповете на невинни.

— Заблудите не са мои, дете — изръмжа той.

Сеток се усмихна.

— Продължи. Заинтригувана съм.

— Наистина ли вярваш, че можеш да устоиш на волята на Форкрул Ассаил? Ще бъдем смъкнати на колене — но не така трябваше да бъде. Техните цели са нищожни в сравнение с нашите. Въпреки всичките им претенции, дестраянт, истината е, че възнамерявах да ги използвам. Настояват да коленичим? Така да бъде. Няма значение. Вълците са слепи за всичко това — ние мислим по непонятен за тях начин и тази игра няма да бъде спечелена с олигавени челюсти и необуздан гняв. Срещу нас това никога не е действало. Не, Вълците на Зимата по-добре да се крият в гората, в тъмните сенки. Да оставят на нас да направим каквото трябва и когато всички играчи бъдат отслабени, тогава ще дойде времето нашите богове да нападнат — в края на краищата не правят ли точно това вълците в дивото?

— Танакалаян — каза Сеток, — съгласна съм с тебе. Но, уви, не мога да избирам моментите, когато боговете говорят чрез мен. Няма да имам власт над силата им, когато тя отнеме волята ми. Техният гняв ще надделее и няма да виждат нищо друго освен кръв.

— Така не се води война.

— Знам.

Той пристъпи напред, изведнъж обнадежден.

— Тогава трябва да действаш с мен, дестраянт! Можем да спечелим — да спечелим истински! Предупреди Вълците — ако се проявят в близост до Форкрул Ассаил, ще бъдат убити. Или още по-лошо, поробени.

— Тогава застани сега пред мен като истински Щит-наковалня. Не ти е дадено да съдиш, нито да отричаш своите братя и сестри. И над всичко, не ти е дадено да отнемаш живота им.

Танакалаян посочи назад към телата в траншеята.

— Щяха да дезертират, дестраянт. Щяха да се върнат при Кругава и да й занесат жизненоважна информация. Престъплението им беше измяна.

— Те се опитаха да издигнат нов Смъртен меч — отвърна тя. — Потърсиха ветеран, който да ги командва на бойното поле. Ти ги уби заради лична обида, Танакалаян.

— Нещата са по-сложни. Ти не разбираш.

Тя поклати глава.

— Изправен си пред криза, Щит-наковалня. Войниците ти са загубили вяра в теб. Съдбоносно е да разбереш — ако не бях аз, тази армия щеше да се върне при Кругава.

— Хвърли Вълците срещу К’Чаин Че’Малле — спечели ни времето, което ни трябва.

— Не.

— Защо?

— Защото те отказват, Щит-наковалня.

— Но… защо?

Сеток сви рамене.

— К’Чаин Че’Малле никога не са били врагове на зверовете. Никога не са се чувствали толкова несигурни, че да изпитват нужда да избиват всичко наоколо. Никога не са били толкова уплашени, толкова невежествени, толкова… жалки. Вярвам, че Вълците не гледат на тях като на заслужаващи избиване.

— А ще премислят ли, когато онези гущери ни нападнат?

Тя впи поглед в него.

— Какво ще видят вълците обаче? К’Чаин Че’Малле ще избиват… хора.

— Но ние, перишите, трябва да сме техните мечове на възмездието!

— Значи можем само да се надяваме да не се изправим срещу К’Чаин Че’Малле на бойно поле.

— Не разбираш ли необходимостта, бремето над нас, дестраянт? Трябва да стоим в сянката на Форкрул Ассаил. Трябва да сме свободни да избираме къде и кога да се бием, срещу кого да се изправим. Да оставим Ассаил да вярват, че ни държат оковани и покорни, нетърпеливи да загинем в бой дори.

— Крепиш всичко на ръба на ножа, Щит-наковалня.

— Ние сме Сивите шлемове, дестраянт. И ще служим на Вълците.

— Разбира се.

— И точно затова трябва да продължим марша с тази скорост — да не оставим на гущерите време да помислят какво да правят с нас. А ако ни подгонят чак до армията на Ассаил, в мига, в който тези древни врагове се видят едни други…

— Трябва само да се отдръпнем встрани.

Той кимна.

Сеток извърна очи. „Може би. Това ли е измяната, която усещам в Танакалаян? И ако не мога да се съглася с методите му, трябва ли да отхвърля намеренията му? Но играта, която иска да играе… между такива убийствено опасни врагове… възможна ли е?“

„Не, по-скоро се запитай следното, Сеток: каква алтернатива имаме?“

Погледна го. Той не беше помръднал. Гледаше я и на лицето му бе изписана сляпа нужда.

— Достатъчно умен ли си за това, Щит-наковалня?

— Не виждам никакъв друг начин, дестраянт. — Помълча разколебан, после добави: — Всяка нощ се моля на Вълците на Зимата…

Тя отново извърна очи — този път окончателно.

— Напразно си губиш дъха, Щит-наковалня.

— Какво?!

— Те не разбират богомолците — отрони тя и затвори очи. — Никога не са ги разбирали.

Отново залиташе объркан и без посока. Тъмнина и непоносим натиск, бесни течения, които се мъчеха да откъснат плътта от костите му, и от всички страни — полузаровените отломки от изгубените. Препъваше се в изгнили греди от разбити корпуси, краката му изритваха избелели кости, които блясваха и кръжаха сред млечнобели облаци. Зацапани със сол амфори, калаени и оловни слитъци, стотици разпръснати кръгли щитове, бронзов обков върху разпадащо се дърво. Обковани сандъци, натрошени и изсипали драгоценните си камъни и монети — и навсякъде останки от морски същества, безчувствените им тела довлечени до дълбините, а дъждът отгоре не секваше.

Брис Бедикт познаваше този свят. Поредният сън ли бе това? Терзание от спомените му? Или душата му най-сетне се бе завърнала в това място, което щеше да се научи да нарича свой дом?

А над всичко, най-големият натиск, който изпитваше, единствената сила, която нито здравината на краката му, нито твърдата упоритост на волята му можеха да понесат, бе от тази необятна, опустошителна самота. „В смъртта пристъпваме сами. Последното ни пътуване става в самотност. Очите ни се напрягат, ръцете ни опипват — къде сме? Не знаем. Не можем да видим.“

Това бе всичко, от което се нуждаеше. Всичко, от което се нуждае всеки. „Ръка, която да хване нашата. Ръка, която да се протегне от сумрака. Да ни посрещне, да ни увери, че нашата самота — тази, която сме познавали през целия си живот и срещу която сме се борили с всеки дъх, който поемаме — че тази самота най-сетне е свършила.“

„За да се превърне смъртта в най-драгоценния дар от всички.“

Хиляди мъдреци и философи отчаяно бяха стягали пръсти около гърлото на това… това единствено нещо. Било със свити от ужас сърца, било с предизвикателен вик. „Кажи ни — покажи ни доказателствата си. Кажи ни, че забравата има лице, а на него — извивката на усмивка, благословът на разпознаването. Твърде много ли е да молим за това?“

Знаеше, че това е тайният ужас, затаен зад всички вери. Изборът да вярваш, когато да не вярваш носи ужаса на безсмислеността, когато животът е изпразнен от цел, всички надежди са изтървани, изпаднали от ръката, оставени да потънат в гъстата кал — „а тинята се сипе отгоре на дъжд, докато всичко не бъде погребано“.

„Познавах един, който проучваше вкаменелости. Беше го превърнал в цел на целия си живот. Говореше с голяма възбуда за нуждата си да разреши загадките на далечното минало. Това направляваше живота му десетилетия наред, докато в една изповед, написана в нощта, когато посегна на живота си, накрая не изрече истината, която най-сетне бе открил. «Открих тайната, единствената тайна, която е миналото. Тайната е тази. В историята на този свят съществуват повече форми на живот, отколкото бихме могли дори да си представим, още по-малко да възприемем. Те са живели, умирали са и малкото, което остава от тях, ни казва само, че са съществували някога. И тук се крие тайната, ужасната тайна. Всичко е за нищо. Нищо освен парчета кост. Всичко… за нищо.»“

Не беше никак трудно да се проумее как това заключение води до самоубийство.

Но тогава видя пред себе си познато лице, там, в изтерзаните си спомени или в сънния свят — което и от двете да беше. Техол, и онзи поглед в очите му, който можеше да видиш в мига преди да плюе в лицето на всеки съществувал бог, за да мине след това на мрачните мърморковци, философи и чорлави поети. „Майната им на всички, Брис. Никой всъщност няма нужда от оправдание, за да се откаже от живота, и на всичките ония, които слушаш, просто им тегли по една майна. Да се предадеш е лесно. Да се бориш е трудно. Братко, помня как веднъж прочетох за убийствени мечове, които в мига на битката вият от смях. Какъв по-добър символ на човешкото непокорство от това?“

„Да, Брис, помня го онзи събирач. Той сбърка, и то много. С онази тайна, която откри, той всъщност имаше избор. Отчаяние или възхита. Кое от двете би избрал ти? Колкото до мен, гледам идиотизма и безсмислието на съществуването — и как мога да не се възхитя?“

„Всяко същество умира, братко — знаеш го много добре. Готов съм да се обзаложа, че всяко едно от онези същества се отправя в мрака с присвита и плаха душа, без да знае какво го чака. А защо ние, умните същества, да сме уникални? Смъртта ни изравнява с хлебарките, с плъховете и със земните червеи. Вярата е нещо повече от това да обърнем гръб на бездната и да се престорим, че я няма, Брис. Така се изкатерваме над хлебарките, на върха на стълбата, момчета! И точно в тези седем-осем стъпала е цялата разлика! Десет? Десет да са, добре. Тук горе боговете най-сетне могат да ни видят, нали?“

„Помниш ли онзи, другия мъдрец, който каза, че душата се отнасяла от тялото от личинки? Смажеш ли личинка, убиваш душа. И проклет да съм, но трябва да изпълзят далече, тъй че боговете са им дали криле, та да ги отнесат нагоре в небесата. Странно логична теория, не мислиш ли? Та докъде бях стигнал, братко?“

„По-важното — ти докъде стигна?“

Лицето на Техол изчезна и Брис отново остана сам.

„Докъде стигнах ли, Техол? Доникъде.“

Препъна се, зашари слепешком с ръце, олюля се под невъобразимата тежест — твърде ефимерна, за да я смъкне от раменете си, и в същото време тежка като планини. А от всички страни тази непрогледна тъмнина…

„Но не… светлина ли е онова там? Онова…“

В далечината сред теченията проблясваше и гаснеше мъждукаща светлина на фенер.

„Кой?… Хей… виждаш ли ме?“

Протегната ръка, извивка на усмивка на добродушно лице.

„Кой си ти? Защо идваш за мен, ако не да ме благословиш с откровение?“

Странникът държеше фенера ниско, сякаш вече не го интересуваше къде стъпва и какво осветява, и Брис видя, че е Тайст Едур, сивокож воин, загърнат в опърпани кожи, които се полюшваха зад него като пипала.

Приближаваше се, стъпка по стъпка. Брис застана на пътя му и зачака.

Едурът стигна до него, вдигна глава и тъмните му очи се взряха в неговите. Устните му се раздвижиха, но не излезе нито звук, все едно бе забравил как се говори.

Брис вдигна ръка за поздрав.

Едурът я стисна и Брис изпъшка, щом воинът се наведе напред и отпусна върху него цялата си тежест. Лицето, изпито и прогнило, се приближи към неговото.

И едурът проговори:

— Приятелю, познаваш ли ме? Ще ме благословиш ли?

Когато очите му се отвориха, Араникт бе готова за него, готова за неподправения ужас, изписан на лицето му, за душата му, оголена и разтърсена до сърцевината си, и го притисна в обятията си. И разбра, в дълбините на сърцето си, че го изгубва.

„Назад. Тръгнал е по пътя си назад и не мога да го задържа. Не мога.“ Усети го как потръпва, а кожата му бе хладна на допир, влажна почти. „Мирише на… сол.“

Мина малко време, докато дишането му се успокои, и той пак заспа. Тя бавно се отдръпна от него, стана, загърна се с наметалото си и излезе от палатката. Беше почти на разсъмване, лагерът бе затихнал като гробище. Високо горе Нефритените странници прорязваха огромна ивица през нощното небе, остри като готови да се спуснат надолу нокти.

Тя извади кутийката с огнивото и пръчка ръждивец. Да облекчи глождещия глад.

Тази земя бе съсипана, в много отношения беше дори по-зле от Пустинните земи. Навсякъде се виждаха следи от някога процъфтявал живот. Цели села бяха запустели, оставени на бурените. Пръстта по нивите бе издухана до камък и глина и не беше останало ни едно дърво — само пънове или тук-там дупки, където дори пъновете бяха изтръгнати. Нямаше никакви животни, никакви птици и всеки кладенец, който бяха огледали, всяко корито на поток, което низшите й магове бяха разровили в опита си да извлекат вода от дълбочините, не даваше нищо повече от мътна тиня. Малкото им останали коне едва ли щяха да могат да стигнат дори до същинска Коланси. „А някъде напред ни чака добре отпочинала, добре нахранена армия.“

Дръпна силно от пръчката и погледна на изток към далечния лагер на Болкандо. Никакви огньове. „Няма да сме достатъчно. Не и за да направим това, от което се нуждае адюнктата, което поиска от нас. Може да се окаже, че цялото това пътуване ще свърши с провал и смърт.“

Брис излезе от палатката и застана до нея. Взе пръчката от пръстите й и дръпна. Беше започнал да пуши ръждивец преди няколко седмици, може би за да успокои нервите си след кошмарите си.

— Почти мога да вкуся мислите на войниците ми — заговори той. — Ще трябва да убием и последните си коне и да ги изядем. Няма да е достатъчно — нямаме вода да сготвим свястна яхния… ех, ако можехме да ядем мърша, можеше и да успеем.

— Още не сме свършили, скъпи. — „И те моля, умолявам те, не ми отвръщай с поредната тъжна усмивка. С всяка от тези усмивки усещам как се изплъзваш все по-далече.“

— Това, което най-много ги безпокои, е, че ставаме все по-слаби. Боят се, че няма да сме годни за бой.

— Перишите ще са още по-зле и от нас.

— Но те ще разполагат с няколко дни, за да се възстановят. А ние ще трябва да се изправим пред армията на Ассаил, Араникт.

Тя запали нова пръчка, после посочи с ръка.

— Ако цяла Коланси е такава, няма да имат армия.

— Кралица Абрастал ме уверява, че Коланси продължава да процъфтява — с това, което предлага морето, и с плодородната долина на провинция Естобанси.

„А всяка нощ кошмарите те отнасят. И всяка нощ лежа будна и те гледам: И мисля за всички други пътища, по които можеше да тръгнем.“

— Как я провалихме? — попита Араникт. — Какво повече можехме да направим?

Брис се намръщи.

— Това е рискът, когато повеждаш една армия към неизвестното. Всъщност никой разумен пълководец дори не би и помислил за такъв рискован акт. Дори при нахлуване в нови територии всичко се предшества от сериозно разузнаване, връзка с местните елементи, събиране на колкото се може повече информация: история, търговски маршрути, предишни войни.

— Значи без Болкандо всъщност щяхме да вървим слепешком. Ако Абрастал не бе решила, че е в интерес на кралството й да се включи… Брис, да не би грешно да преценихме адюнктата от самото начало? Да не би да попаднахме в капана на предположението, че тя знае повече, отколкото всъщност знае, и че всичко, което се е наела да направи, наистина е постижимо?

— Зависи.

— От какво?

Той се пресегна и взе новата пръчка ръждивец.

— От това дали ще успее да мине през Стъклената пустиня.

— Което е невъзможно.

Брис кимна.

— Да.

— Брис, дори адюнктата не може да наложи на малазанците си да постигнат невъзможното. Светът ни поставя физически граници и трябва да се примирим с тях, иначе тези граници ще ни убият. Огледай се — ние сме почти без храна и вода. А тази земя няма какво да ни даде, и както всички селяни са избягали или изгинали, така и ние сме изправени пред същата сурова реалност. Тази страна е унищожена.

Сякаш се бе загледал в небето.

— Баща ми не беше човек с въображение. Не можеше да разбере мен и Техол — особено Техол. Брат ни Хул, е, той в началото бе съвършеният най-голям брат, но бе обявен за мъртъв в очите на татко. — Помълча няколко мига, докато пушеше, след което продължи: — Освен всички учители, които ни бяха натрапили, баща ни настоя да ни предаде единствения си урок. Дори това да ни убиеше, искаше да ни научи колко ценен е прагматизмът. Който, както съм сигурен, че разбираш добре, не е нищо повече от убедено признаване на реалността: на нейните ограничения, на изискванията й и на потребностите й.

Араникт кривна глава, зачудена от посоката на мислите му.

— Скъпи, от всички хора, които познавам, точно името на Техол не ми хрумва, когато мисля за прагматизъм.

— А за мен какво ще кажеш?

— Ти да. Ти си ненадминат майстор с меча в края на краищата. Хул така и не познавах, така че за него не мога да кажа.

— Значи заключаваш, че от тримата братя Бедикт само аз съм попил суровите уроци на баща ни по прагматизъм.

Тя кимна.

Брис отново извърна поглед, този път на югоизток.

— Колко далече е оттук брегът според теб?

— При добър марш — на три дни. Стига картите на кралицата изобщо да са точни.

— О, сигурен съм, че са точни — промърмори той.

— Вече е време да тръгваме — каза Араникт.

— Днес ще си дадем почивка, мила.

Тя го изгледа.

— Един ден почивка — точно в този момент — може да се окаже неразумно решение.

Брис захвърли пръчката, очите му проследиха огънчето.

— Преди да… си промени мнението за нещата, Техол стана най-богатият човек в Ледер, Араникт. Запитай се: как би могъл да постигне това, ако беше пълен провал в прагматизма? — Обърна се към лагера. — Днес изяждаме последната си храна и изпиваме последната си вода.

— Брис?

— Мисля да отида до лагера на Болкандо. Ще ме придружиш ли, мила?

— Кълна се в калта на боговете, жено! Какво правиш?

Абрастал вдигна очи.

— Не виждаш ли какво правя, Спакс?

Огнените й кичури лежаха на купчина на пода на палатката. Беше загърната в одеялото си и гола отдолу, доколкото можеше да прецени. Загледа я, когато отново започна да реже дълги кичури с ножа си, и въздъхна:

— Виждам, че убиваш страстта ми.

— Добре. Крайно време беше. Никога нямаше да легна с тебе, баргаст.

— Не това е важното. Желанието ми носеше удоволствие.

— Това е жалко.

Спакс сви рамене.

— Аз съм грозен. Така се оправяме грозните мъже всеки един проклет ден.

— Спиш с дъщеря ми.

— Тя го прави само за да те ядоса.

Абрастал спря да реже и го погледна.

— И успя ли?

Спакс отвърна ухилен:

— Това й разправям всяка нощ. За всичките ти клетви, за пяната на устата, за гнева и беса ти.

— Грозен и умен. Убийствено съчетание за мъж.

— И за жена.

— Какво искаш?

— Съгледвачите ми са се върнали от брега, ваше величество. С вести.

Тя най-сетне долови нещо в него, в тона му или в погледа му, защото бавно се изправи.

— Обкръжени ли сме, Боен главатар?

— Никакъв враг не е забелязан на фланговете, ваше величество.

— Тогава какво? Както виждаш, съм въоръжена и търпението ми се скъсява като косата ми.

— Видели са кораби. Рехава флота.

— Какви кораби? Под чий флаг?

— Ледерийски, ваше величество.

Изведнъж тя скочи. Косата й бе остригана едва наполовина, но захвърли ножа. Одеялото се хлъзна надолу и Спакс зяпна великолепното й тяло.

— Ваше величество, бих могъл да се примиря с тази къса коса.

— Махай се оттук… и прати вестоносец до Брис.

— Не е нужно, ваше величество — за вестоносеца имам предвид. Двамата с Араникт идват към лагера.

Тя се заоглежда за дрехите си.

— Това е било планирано!

Спакс сви рамене.

— Вероятно. Но пък защо да не ни кажат? По съм склонен да мисля, че този жест е направен от краля, изцяло по негово решение.

— Може и да си прав — изсумтя Араникт. — Какво още са видели съгледвачите?

— Десанти, ваше величество. Батальонна сила, ледерийска пехота и помощни. И повече продоволствие, отколкото изобщо ще трябва за един батальон.

— Имперското знаме ли веят? Крал Техол ли ги командва?

— Не, само знамето на батальона, доколкото са могли да преценят съгледвачите ми. Във всеки случай едва предната нощ съгледвачите ми са разбрали, че ги следват ездачи. Те също скоро ще стигнат до нас.

Тя все още стоеше пред него в целия блясък на голотата си.

— Какво правиш още тук?

— Отговарям на въпросите ви, ваше величество.

— Приключих с въпросите си. Напусни.

— Още една подробност, които може би ще е ви е интересно да научите — каза Спакс. — Сред помощните, ваше величество, има воини Теблор.

Абрастал и Боен главатар Спакс ги чакаха пред палатката на кралицата. И двамата носеха пълните си регалии. Кралицата изглеждаше величествено, въпреки че косата й от едната страна бе остригана, а Бойният главатар на гилките се бе накичил с оръжия и носеше дълго до глезените наметало, направено от черупки на морски костенурки. „Какво значи това? Какво се е случило?“

Абрастал заговори първа.

— Принц Брис, изглежда, скоро ще посрещаме гости.

— Преди да сте запитали — отвърна Брис, — не беше уговорено предварително. Но последните вестоносци, които пратих до брат си, му съобщиха подробно каквото знаехме тогава за маршрута ни. По това време бяхме на десет дни преход в Пустинните земи.

— Все пак разчетът на времето изглежда… необичаен.

— Цеда на моя брат е в състояние да усети, дори от голямо разстояние, магически усилия да се търси подземна вода. — Кимна към Араникт. — Както знаете, легионните ни магове извършваха такива ритуали още откакто напуснахме Пустинните земи.

Абрастал отвърна мрачно:

— Вашият Цеда е могъл да ни проследи по извличането на вода от земята… докато си седи удобно в двореца в Ледерас? Очаквате ли да повярвам на това обяснение, принце? Дори един бог не би могъл да стигне толкова далече.

— Мм, щом казвате.

Вече чуваха тропота на коне от югоизток и лагерът на Болкандо изведнъж се раздвижи: изтощените, измъчени войници напускаха биваците си, за да се струпат около главния път между двете редици палатки. Извисиха се гласове и Араникт успя да види авангарда. Примижа към знамената.

— Ваше височество — обърна се тя към Брис. — Ледерии, да. Но не мога да разпозная хералдиката — кой батальон е това?

— Нов, доколкото виждам — отвърна Брис.

Батальонният командир вдигна ръка да спре отряда си, а след това препусна напред и спря на десет крачки от Брис и останалите. Слезе с дрънчене на броня, смъкна шлема си, пристъпи и коленичи пред принца.

— Идист Тенедикт, ваше височество, командващ Канцлерския батальон.

— Станете, командире — рече Брис. — Пристигането ви ни радва изключително. Идист Тенедикт… убеден съм, че знам фамилията, въпреки че в момента не мога да се сетя.

— Да, ваше височество. Баща ми беше един от главните кредитори на брат ви, един от първите, които пропаднаха в Деня на загубите.

— Разбирам. Изглежда обаче, че фамилията Тенедикт се е съвзела от… лошия късмет.

— Да, и кралят намери за уместно да ни възнагради, ваше височество…

— Чудесно.

— … под формата на обществена служба чрез неговата нова програма за Задълженост към обществото, ваше височество. Като средния син и изправен пред малко перспективи, избрах да поема по военния път за моята обществена служба, докато останалите от фамилията Тенедикт се заеха да преустроят мизерното съществуване на бедняците на Островите.

Абрастал издаде някакъв звук, нещо средно между неверие и отвращение.

— Простете ми за прекъсването, командире. Трябва ли да разбирам, че кралят на Ледер, след като е разорил богатството на фамилията ви, е сметнал за уместно да изисква от вас обществена служба?

— Точно така е, ваше величество.

— Как изобщо може да е честно това?

Идист я погледна с лека усмивка.

— По въпроса за честността, кралице, крал Техол имаше много неща да каже на баща ми, а и на всички останали, които се облагодетелстваха от дълговете на други.

Абрастал се намръщи.

— От позиция на висша привилегированост намирам това за оскърбително.

— Точно това е идеята, ваше величество — отвърна Идист.

Брис се намеси:

— Командире, докарали сте не само себе си, но и продоволствие, прав ли съм?

— Да, ваше височество. Нося и писмено послание от краля, адресирано до вас.

— В момента у вас ли е?

— Да, ваше височество.

— Тогава, моля, прочетете ни го.

Младият командир повдигна вежди.

— Ваше височество? Все пак това е лично писмо и…

— Аз решавам, командире. Прочетете ми думите на брат ми, ако обичате. Високо.

Изведнъж мъжът започна да се поти и Араникт изпита внезапно съчувствие. Наведе се към Брис.

— Може би трябва да премислиш, мили. Това е брат ти все пак.

— Да, и?

— Ами той… понякога се изразява доста…

Принцът се намръщи.

— Ах, да.

Но Идист вече бе започнал:

— „Поздрави до принц Брис от крал Техол Единствени на Ледер. Прескъпи братко, успя ли вече да спиш с нея?“ — Благоразумно спря и погледна принца. От всички страни, от войниците, които можеха да чуват, до Абрастал и Спакс, се бе възцарила мъртва тишина. Араникт въздъхна и си запали пръчка ръждивец.

Брис — бе вдигнал ръка пред очите си — с безпомощен жест подкани Идист да продължи.

Все едно, можем да поговорим за това по-късно, но нека се знае, че като крал мога да ти заповядам да ми изложиш всяка подробност до най-последната, ъъ, подробност, като същевременно обещавам, че жена ми изобщо няма да чуе и една дума за това. Тъй като, както съм сигурен, че вече си открил, креватните приказки може да са опасни.

Но най-добре е сега да преминем към досадното официално съдържание, за да можем по-късно да се върнем на пикантните подробности. Чувствам се удовлетворен в очакванията си, след като открих, че жените наистина се увличат в най-ужасно подробни дискусии за своите мъжлета, когато са в компанията на цицестите си приятелки, подканяйки танто за кукуригу, а кое танто може да е по-подканящо от кукуригуто?

Спакс избухна в груб смях, а после се присви неловко.

— Извинявам се. Такъв съм си, когато нещо ме втрещи.

Идист продължи:

Сега официално. Бъг сформира свой личен батальон, намери способен командир за него, а след това нае флота да превози въпросните подкрепления с цялото продоволствие, което успя да натика в трюмовете. А после, след моята прокламация за суверенитет на бедняците на Островите, събра всички теблори, които, странно, се стекоха да се включат в ледерийската армия с цел да придружат Канцлерската флота. Между нас казано, теблорите май са най-противоречивият народ, който съм познавал. Все едно, с всички тези Бъг направил това, Бъг направил онова, разбираемо съм изтощен и благодарно приемам съчувствието ти. Да продължа: батальонът сега има триста теблори в помощните си части. Вярвам, че някакво древно пророчество ги държи в напреднала фаза на възбуда.

Точно както собственото ми пророчество за твоя предстоящ любовен живот вече се е сбъднало (вярвам), поради което съм в напреднала фаза на възбуда — но не по неприличен начин, уверявам те. Би било извратено. Остави приказките за войни и кланета, братко, развърти ми един романс! Както съм затворен в двореца, окован за съпруга, можеш да си представиш отчаянието ми тук.

Съвсем честно, докато привеждам в практика нов период на аскетизъм тук в двореца, току-що открих грешката си да диктувам това послание на жена си. Тъй че ще използвам този момент, преди да избягам от стаята, да ти изпратя цялата си любов и да препредам най-топлите си поздрави до всеки друг, когото си поставил в неловкото положение да чуе това.

С най-дълбоки чувства, твой любящ брат, крал Техол

— Принц Брис — измърмори Абрастал, — имате съчувствието ми.

Брис въздъхна, а след това със забележително спокоен и твърд тон се обърна към Идист.

— Командире, кога ще пристигне батальонът ви?

— Вече идват, ваше височество. Оставих заповеди да се движат бързо през нощта и да стават преди залез, тъй че с малко късмет ще пристигнат вдругиден призори.

— Благодаря, командире.

На връщане към лагера на ледериите — Идист и отрядът му бяха на почтително разстояние зад тях — Араникт хвана Брис за ръката.

— Всички онези викове и смях — това беше от благодарност. Разбра го, нали?

Той се намръщи.

— Брис.

— Нарочно го прави, знаеш ли. Смята ме за прекалено сериозен — но пък аз, просто случайно, скоро ще поведа войниците му на бой. Изминахме дълъг път и търпяхме лишения, а врагът ни очаква, добре подготвен, отпочинал и вероятно дълбоко окопан. Този враг ще избере терена и най-лошото е, че вероятно ще ни превъзхожда многократно по численост.

— Нищо в думите му не хвърля светлина върху това — отвърна тя. — Но си личи, че се тревожи за теб. Тази помощ ни дава шанс да се бием.

— Знам. И, разбира се, съм благодарен — как бих могъл да не съм?

— Идист те предупреди.

Брис поклати глава.

— Не е писмото, Араникт.

— Не е ли?

— Това, което се случи току-що там, се е разиграло в ума на Техол още докато е диктувал на жена си. Знаел е, че ще поискам думите му да се прочетат на глас — брат ми е подъл и изключително безсрамен. Цял живот съм влизал в клопките му и това изобщо не ме притеснява. Всъщност дори се възхищавам на гения му. Всеки път.

Араникт се обърка.

— Брис, какво е тогава?

— Не мога да си спомня, Араникт — а съм се опитвал, — не мога да си спомня Техол да е казвал някога, че ме обича. И това само по себе си показва притеснението му, и то ме разтърси до дъно.

— Брис…

— Техол се бои, че няма да се видим повече. Въпреки всички досадни глупости се е доближил толкова до това да каже „сбогом“, колкото би могъл да го направи човек, без да използва самата дума. Тъй че, както сигурно можеш да си представиш, той ми липсва. Липсва ми ужасно.

Тя го стисна силно за ръката. Сякаш това можеше да помогне, след като знаеше, че не би могло. Но нямаше какво да му каже — умът й бе празен след онова, което го бе пронизало току-що. „Той очаква да умре. Любимият ми очаква да умре.“

Фургоните с продоволствие влязоха в лагера и за първи път очите на Щит-наковалня Танакалаян се спряха на Форкрул Ассаил — или поне си помисли така, макар впоследствие да разбра, че мъжът е само полукръвен, Разводнен. Все едно, в него имаше нещо кошмарно — кожата, бяла като папирус, движенията му, ръцете, извити като змии, гъвкавите стъпки, мъртвешката студенина в светлите му очи.

„Това са най-опасните съюзници. Не съм сляп за презрението, което изпитвате към нас, щом видите окаяното ни състояние. Но ние ще се възстановим, и то бързо, и когато дойде време да направим нужното, ще сме готови.“

Видя, че Сеток стои отстрани, без да обръща внимание на Разводнения и офицерите му, пренебрегнала всички и всичко. Вълците ли я бяха стиснали в хватката си? Те ли гледаха сега от разноцветните й очи? „Тя е пречка. Но вината не е нейна — Вълците са я взели, те я използват — момичето не е нищо повече от портал, а когато боговете решат да се проявят в този свят, ще изригнат направо през нея. Съмнявам се, че изобщо ще оцелее.“

„Ако потрябва, ще запечатам този портал. Ще попреча на Вълците да дойдат. Ще го направя, за да спася живота им.“

Значи молитвите му оставаха без отговор. С думите си тя бе дала ясно да се разбере, че всички жреци на Сивите шлемове са глупци, самозаблудени във вярата си, че могат да трогнат ума на Дивото. А поколенията периши, дали живота си за Вълците… „прахосани. Всичката онази пролята кръв. И борбата за власт, драгоценните титли на Смъртния меч, Щита-наковалня, дестраянта, всички те не значат нищо.“

„И тук се крие най-жестоката истина от всички. В крайна сметка ние не сме по-различни от всеки друг култ, от всяка друга религия. Самоубеждаваме се в праведността на нашия път. Самоубеждаваме се, че ние единствени се придържаме към някаква неизменна истина. Сигурни в убеждението си, че всичко друго е прокълнато.“

„Но всичко това е било игра, осветеният от вярата терен за игра на борби за светска власт, на злостна амбиция.“

„В какво тогава да вярваме?“

Мислите му закръжиха на въртоп и го отнесоха все по-надолу и надолу… до Кругава. „Провидя ли всичко това? Реши ли, че личната слава е всичко, единственото, заслужаващо да се домогваш до него? Ти ли си решението, Кругава?“

„Дай последния си отпор. Умри, заровена до шията в почтеност, доблест и дълг — тези думи се веят на флаг, в три отсенки на червеното, и ти ще се притечеш към това знаме и ще умреш щастлива. Добре, Кругава, вече мога да те разбера. Не помага, защото все пак няма да те последвам. Но поне разбирам.“

Нямаха нужда от Сеток. Сивите шлемове щяха да са яростта на Вълците, гневът на Дивото, без риск за Вълците. „Да, това е война, но вие не идвате тук. Не в тази война. Иначе ще ви вземат. Дойдете ли, на този ден ще умрат богове.“

„Няма да го позволя.“

Осъзна, че е застанал между двете — между Кругава и Сеток, между профанното и святото, но на нито една от двете нямаше да даде прегръдката си. „На резеца на ножа, наистина. Аз съм Щитът-наковалня и моя и само моя е властта да дам благослов. Но ето ме, впримчен тук и отказващ да протегне ръце към която и да е от двете.“

„Изглежда, в края на краищата доблестната смърт ще е моята.“

— Щит-наковалня.

Обърна се и се озова срещу Разводнения командир.

— Да?

— Съветвам ви да отдъхнете и да се нахраните тази нощ. На разсъмване можем да започнем своя марш към Благословения дар…

— Извинете, накъде?

— Благословения дар е старото име на равнината, където чака армията на Коланси. Беше богата на жито земя.

Танакалаян се усмихна.

— Добре.

— Щит-наковалня.

— Да?

Разводненият кривна глава.

— Канех се да коментирам впечатляващата вежливост в поведението на войниците ви.

— Извинете ме — отвърна със стегнато гърло Танакалаян. — Разсеян съм.

— Разбира се. Брат Усърдие иска да узнае преследващите ви единствената заплаха ли са, която трябва да очакваме?

„Преследващите ни… но нищо не съм казал за К’Чаин Че’Малле. Нито на тебе, нито на никого от вас.“

— Вярвам, че да. Само че…

— Щит-наковалня?

— Има една армия на чужденци… но те решиха да преминат Стъклената пустиня. Мисля, че спокойно можем да допуснем, че са се провалили.

— Съгласен съм. Не усетихме нищо да посяга към нас от онази посока.

Танакалаян кимна.

— Съмнявам се, че изобщо бихте го усетили. Но се радвам на увереността ви в преценката, че Стъклената пустиня не може да се премине.

— Един момент, Щит-наковалня. Казвате ми, че не мислите, че бихме могли да усетим появата им. Защо?

Погледът на Танакалаян се зарея и отново се спря на Сеток. Сви рамене.

— Техният командир — тя е жена — владее меч Отатарал. Не че той би могъл да спаси… — Млъкна изведнъж, защото Разводненият вече крачеше към свитата си и ревеше команди на езика на Коланси. След малко трима ездачи обърнаха конете си и препуснаха в галоп на север.

Погледна към Сеток и видя, че е впила очи в него.

Щит-наковалня усети, че се поти, сърцето му заби бързо в гърдите.

— Само един меч Отатарал — промълви той, озадачен от явната тревога на Разводнения и притеснен от внезапното внимание на Сеток.

„Успокой се. Задръж се на резеца на ножа. Дишай дълбоко… дишай…“

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Сакатият бог (24)

Метаданни

Данни

Сакатият бог

Информация

История

Сваляне / Връзки

Седма книгаТвоят личен бряг

21.

Стивън Ериксън
Сакатият бог (24)

Седма книга
Твоят личен бряг