Джанел Тейлър
Когато си до мен (21)

Двайсет и първа глава

Когато Зак и Оливия отидоха в магазина на Джоана в осем часа сутринта, вратата беше отключена, но тя не се виждаше никъде.

— Джоана? — извика я Оливия.

Никой не й отговори.

Зак потупа Оливия по рамото и посочи зад завесата на една от пробните. Той щеше да познае тези кожени ботуши с осемсантиметрови токчета навсякъде. А и онзи силен парфюм.

— Вие сякаш сте залепени един за друг като сиамски близнаци — чуха те познат глас от пробната. — Някой трябва да ви раздели с мачете или нещо такова.

А! Още по-добре, че Марни беше тук и правеше злобни коментари. Той имаше малко касетофонче в джоба си. Възнамеряваше да накара Джоана да проговори отново на собствен терен. Но може би щеше да успее да накара главната виновница да се издаде.

Оливия го погледна уплашено, а той стисна ръката й.

Марни излезе от пробната. Беше с обичайните си тесни дънки… и по дантелен сутиен.

— Зак, ще ми дадеш ли мъжкото си мнение? Този цвят ли смяташ, че ми отива повече, или този? — попита тя. Държеше бял, а след това му показа и черен пуловер.

— Облечи каквото и да е — отвърна Зак.

Марни се засмя.

— Чух, че Дон се е оттеглил като член на журито на конкурса за вътрешна красота — заяви той. — Не мисля, че ще успееш да съблазниш Пърл, така че сега вече конкурсът би трябвало да е честен.

Усмивката й угасна.

— Джоана, донесох касовите бележки — извика Оливия. — Тук ли си?

— Джоана не се чувства добре — обясни Марни. — Обещах, че аз ще взема касовите бележки и ще ти дам да подпишеш документите. Все пак сме братовчедки. Това е най-малкото, което мога да направя за нея.

Зак впери поглед в нея. Стомахът му се бе свил.

— По-добре да отидем до тях. Да й занесем лично бележките и гореща супа. Настинала е силно, така ли?

Марни не успя да постигне своето.

— По-скоро е силно насинена. Джоана е малко непохватна. Блъсна се във вратата.

— Така ли? — рече иронично Зак. — Все си мисля, че човек, който може да ходи на десетсантиметрови токчета, каквито тя обича, стъпва стабилно на земята.

— Е, това е твоето мнение, Зак — отвърна Марни и се обърна към Оливия: — Можеш да оставиш касовите бележки на щанда. И документите, които трябва да подпишеш, са там. Докато Джоана се изправи на крака и оздравее, аз ще се грижа за делата й — подчерта тя.

— Предпочитам да си имам работа лично с Джоана — отвърна Оливия. — Да вървим, Зак.

— На ваше място не бих я безпокоила — бързо каза Марни. — Получи нещо като сътресение на мозъка и има нужда от почивка. Всъщност тя е в болница — добави, пристъпвайки към Оливия.

Звънецът над вратата иззвъня и няколко жени влязоха в магазина. Зак забеляза, че раменете на Оливия се отпуснаха от облекчение.

— Ще се обадя на онзи адвокат, за да те информира, че губиш правото на наследство — каза Марни. — Според Джоана имаш само петнайсет минути на разположение, за да предадеш касовите бележки и да подпишеш документите. Сега е осем и двайсет.

— Всъщност, Марни — каза Оливия, — внимателно прочетох дребния шрифт на писмото на адвоката на баща ми. Там пише, че ако Джоана Коул е неспособна да изпълнява задълженията си през трийсетдневния период, вилата е моя.

Убийствено пламъче проблесна в очите на Марни.

— Ами добре тогава, наслаждавай се на разбитата си къща.

Една от жените разглеждаше витрината и помоли Марни да й помогне, но тя й се сопна:

— Затворено е.

— Да си вървим, Лив. — Зак побутна Оливия към входната врата. — Това с условията истина ли е? Джоана няма вече да идва всяка сутрин в осем часа? Вече е твоя, съвсем законно.

— Не че я искам — отбеляза тя. — Но да. Трябва да говоря с Едвин Харис, адвоката на Уилям. Предполагам, че Джоана ще трябва да потвърди, че поради заболяване не е била способна да изпълни своята част от договора. Може да се окаже нейната дума срещу моята.

— Не. — Зак извади касетофончето от джоба си. — Марни го е проверила вместо теб.

Оливия се усмихна.

— Не ми ли каза, че си архитект, а не детектив?

Мобилният телефон на Зак иззвъня. Обаждаха се от полицията в Блубери. Той, Оливия и Кайла трябваше да отидат в дома на семейство Абернати.

— Сега пък какво е станало? — промърмори Зак, отваряйки вратата на колата, за да се качи Оливия.

Десет минути по-късно Зак получи отговор на въпроса си. Ева Абернати се събудила тази сутрин и намерила умряла къртица върху възглавницата си с бележка, на която пишело: „Ти си следващата“.

— Намерихме това пред прозореца на стаята на близначките. — Полицаят показа на Зак розова вълнена ръкавица с розови пискюли по ръба.

— Ще подам жалба — каза Кларк Абернати, прегърнал жена си през рамо. — Дъщерите ми ще се откажат от участието си в конкурса.

— Благодарение на Кайла! — изкрещя Ева. — Заради нея и глупавата й завист трябва да се откажем. Толкова е нечестно! А сега, след като сме вън от играта, тя ще се представи първа. Може би това е част от големия й план!

— Полицай, нещо, което се предполага, че е свързано с дъщеря ми, се появява при всеки инцидент — каза Зак. — Мисля, че някой се опитва да я натопи. Ако дъщеря ми беше решила да хвърли умряла къртица на нечия възглавница, нямаше да прояви подобна глупост и да подхвърли ръкавицата си пред прозореца на момичето. Или да остави следи от парфюма си. Или да си даде доброволно раницата на директорката, след като много добре знае, че тя ще намери там доказателства, които ще я уличат в престъпление.

— Той може би има право — каза полицаят на семейство Абернати. — А и ръкавицата не доказва нищо.

— Махайте се от тук, всички — извика госпожа Абернати, бузите й бяха яркочервени.

Щом отново седнаха в колата, Зак каза:

— До гуша ми дойде. Не знам какво, по дяволите, става тук, но ще разнищя тази история. Още сега.

— Как? — попита Оливия.

— За участие в конкурса остават още три момичета, освен Кайла. Дъщерята на Марни, дъщерята на Жаклин Маккорд и момичето на Карли, Сесили. Две от майките имат голям проблем с нас двамата, а една от тях се опитва да обвини Кайла. Да отидем да говорим с майката на Сесили. Да видим дали е получавала заплахи.

След няколко минути те спряха пред къщата на семейство Карли, голяма колониална сграда близо до центъра на града. Рори Карли ги покани да влязат вътре. Седнаха в кухнята и тя им предложи кафе и кифлички.

— Рори — започна Оливия, — първо искам да ти кажа, че Кайла не е отговорна за онова, което се случва.

— Виж какво — отвърна Рори. — Ще бъда съвсем честна. Не познавам Кайла много добре. Веднъж е идвала на гости у дома и ми се стори сладко, мило и учтиво момиче. Но същото мога да кажа и за близначките Абернати, и за Бриана Суийтсър. Не знам какво да си мисля за Дийни Маккорд. Но когато едно от момичетата се обади на Сесили много рано тази сутрин, за да й каже какво се е случило, дори Сесили изрази съмнение дали Кайла не е виновна.

— Но Сесили се застъпи за Кайла пред всички — каза Оливия. — Изненадана съм, че тя смята, че Кайла го е направила.

Другата жена поклати глава.

— Тя не мисли така. Просто се притесни, че може и да е Кайла. Ако не е тя, тогава е Дийни. Но когато са били налепени плакатите, Дийни се явяваше на поправителен изпит в края на срока. Всички знаят, че астмата не й позволява дори да се приближи до парфюм. Само едно вдъхване на парфюм и получава астматичен пристъп. Така че…

— Така че Кайла изглежда виновна — довърши Зак.

— Съжалявам — каза Рори. — Аз харесвам Кайла. И Сесили много я харесва. Но не знаем какво да си мислим.

— Рори, Сесили получавала ли е някакви заплахи? — попита Зак.

Тя сви устни.

— Разбрах едва тази сутрин. Не е искала да ми каже, защото се е уплашила, че ще се притесня, но преди няколко дена е получила заплашително писмо. След като разбра за мъртвата къртица у Абернати, беше толкова уплашена, че ми разказа за това.

— Какво пише в писмото? — попита Оливия.

„Моля те, кажи ми, че няма нищо, което да го свързва с Кайла“ — помисли си Зак.

Рори стана и взе чантата си от шкафа в хола. Извади плик за писма и му го подаде.

„Ти си прекалено красива, за да спечелиш конкурса за вътрешна красота. Всички знаят, че той е за грозни момичета. Така че ти не си ни конкурентка. Но по-добре дръж устата си затворена. Иначе…“

Зак поклати глава.

— Невероятно — каза, подавайки писмото на Оливия.

— Да държи устата си затворена за какво? — попита тя.

Рори сви рамене.

— В началото Сесили си помисли, че става въпрос да не защитава повече Кайла. Но сега не знае какво да мисли.

Телефонът иззвъня и Зак и Оливия бързо благодариха на Рори за времето, което им бе отделила, и за искреността й, а после си тръгнаха.

— А сега какво? — попита Оливия. Беше мрачна и притеснена.

— Ще отидем да се поразходим — каза той. — След историята с Марни тази сутрин и новината, която току-що чухме, имам нужда от чист въздух.

Нямаше нужда дълго да се чуди къде да отидат. Инстинктивно потегли към плажа после тръгнаха пеша по дългата повече от километър скалиста пътека към безлюдния бряг.

Брегът бе много красив, дори сив и студен и все още покрит с последния сняг, който бе валял. Тази ивица от плажа изуми Зак. Върна го към най-щастливите дни от предишния му живот, който сякаш се бе случил преди милиони години. Споменът за това как баща му се прибира в два часа през нощта, мъртвопиян, как майка му влиза в колата на непознат мъж в десет-единайсет часа вечерта, как двайсетина минути по-късно вратата на колата се отваря, после входната врата се отваря и затваря. Как слизаше долу на другата сутрин, преди да тръгне на училище, и намираше половин пакет картофен чипс на кухненската маса, ако имаше късмет. А когато бе малък и все още не можеше да се грижи за себе си или да печели пари, за да се храни и облича, беше направо ужасно.

Започнал бе работа още на четиринайсетгодишна възраст. Въпреки всичко, което бе преживял, през ум не му бе минало да открадне каквото и да било. Или пък да излъже. Или пък да направи нещо, което не му се струваше правилно. Когато имаш родители, чиито ценности са коренно различни от твоите, не е никак трудно да постъпваш правилно. Ако не си сигурен какво трябва да сториш в дадена ситуация, представяш си какво биха направили майка ти и баща ти и вършиш точно обратното.

Родителите му бяха загинали при автомобилна катастрофа малко след като той напусна Блубери.

Един полицай от Блубери го бе намерил в Бостън и му бе казал дежурното: „Съжалявам, че трябва да ти съобщя това, синко, но…“.

Паянтовата къща вече беше негова. Две стаи, белеща се и падаща боя. В началото бе изкушен да се върне да живее в нея и да се запише да следва в университета в Мейн. Но не можеше да си представи, че ще се върне и ще доведе Кайла в това небитие. Бостън му предоставяше нови възможности, предоставяше му се шанс за нов живот. Нямаше да я доведе в Блубери, преди да й е осигурил хубав дом.

— Тук бе зачената тя — обади се Оливия, връщайки Зак в реалното. Той сведе поглед към мястото, където гледаше и тя, тяхното тайно място под едни дървета, където се бяха любили скрити от хорските погледи. Той смяташе, че в Оливия ще открие отговора на всички въпроси, които си бе задавал цял живот.

— Последните няколко месеца бяха истинска лудост — каза Зак. — Кайла започна осми клас, а аз връзката си с Марни. Осми клас няма нищо общо със седми. Тя бавно се промени и от едно малко, сладко ангелче се превърна в непокорно, капризно същество, което се затваря в банята, а после излиза с черен грим на очите. Взема парите, които й отпускам за дрехи, и си купува ризи с надпис: „Аз те мразя повече“. На всеки мой въпрос отговаря: „Тате, стига де!“ или „Толкова закостеняло мислене имаш“.

Оливия го стисна за ръката.

— Съжалявам, че е трябвало да преживееш всичко това сам, Зак.

— Не мога да ти кажа колко много означава за мен фактът, че Кайла вече има истинско семейство — рече той.

— Има две лели, мъничък братовчед, баба. Ще има роднини, които много ще я обичат. — Оливия се усмихна. — Сестрите ми се влюбиха в нея от мига, в който я видяха. Ще ми се да бяха останали още малко. Но ще се уговорим да дойдат пак след една-две седмици. Аманда и Итън ще доведат Томи. А Айви ще дойде с годеника си. Всички можем да отидем на сватбата следващия месец.

Оливия изглеждаше толкова щастлива вчера, седнала със сестрите си — говореха си, смееха се. Когато той и Кайла се прибраха, Айви и Аманда скочиха и прегърнаха и двамата. Възхитиха се на красотата на Кайла, направиха й комплимент за хубавите обувки, попитаха я за училището и за конкурса. Винаги бе знаел, че тя има нужда от подобно женско внимание. Голям товар падна от плещите му, след като разбра, че Кайла ще има лелите си Аманда и Айви в живота си отсега нататък.

Той взе един камък и го хвърли колкото можа по-навътре в океана. После друг, още по-силно и по-далече.

Оливия сложи ръката си върху рамото му.

— Зак, сподели с мен.

Той пусна на земята камъка, който държеше.

— Не съм сигурен в преценката си, Оливия. Моя бе гениалната идея да започна връзка с Марни. Мислех, че тя и Бриана ще имат добро влияние върху Кайла. Но вече не знам какво да мисля.

— Шестото ти чувство какво ти подсказва, тя виновна ли е?

— Подсказва ми, че е способна на всичко, което бе извършено. Включително и бележката до Сесили. Отдавна завижда на Сесили. Още преди да се запише за участие в конкурса, тя я посочи в училищния двор и каза, че Сесили се мисли за „велика“. — Той затвори очи. — Объркан съм, Лив.

— Тогава ме остави да ти помогна — каза тя. — Познавам Кайла от малко повече от две седмици. Но както казах и преди, прекарах голяма част от това време с нея. Видях според мен най-лошото й поведение, но я опознах и в най-добрата й светлина. Може би е способна да направи всичките тези неща — плакатите, заплахите, мъртвата къртица — но сърцето ми подсказва, че не го е направила.

— Как така? — попита той. — Откъде си толкова сигурна?

— Усещам го така, както го усетих и когато се срещнахме, Зак. Още в деня, в който се запознахме, разбрах що за човек си. През първите десет минути. Такова предчувствие имам и за Кайла. Знам, че тя е добър човек, Зак. Точно както бях сигурна, че ти си добър човек.

Той я прегърна и я притисна много силно. Бяха застанали срещу вятъра. Опита се да го пропусне покрай тялото си, така както го правеше без никакви усилия, когато беше на седемнайсет. Но нищо в него не трепна.

Стори му се, че я чува да прошепва: „Обичам те“, но не беше сигурен дали вятърът му прави номера, или съзнанието му — или пък си спомня случилото се преди тринайсет години, когато тя лежеше под него точно на това място и му шепнеше: „Обичам те“.

Той я погледна, а после впери поглед в океана. Както и да е, сега не можеше да мисли и за това.

След като си тръгнаха от плажа, Оливия се обади във всички болници в околността. В нито една от тях не бяха приемали пациентка на име Джоана Коул. Няколко пъти се обади и в дома на Джоана, но все се включваше телефонният секретар. Мина с колата покрай къщата, но нямаше признаци на живот. Същото беше и в магазина. На вратата бе поставена табелка: „Затворено поради отпуск“. Нямаше признаци вътре да има някой.

„Не се доближавай до тази къща!“ Оливия си заповяда това четири пъти, но слезе от колата. Щеше да почука, после щеше да надникне през прозорците, за да се увери, че Джоана не лежи безжизнена на пода в хола, пребита до смърт от скъпата си братовчедка.

Качи се по стълбите към входната врата, ослушваше се да чуе и най-малкия звук. Но само вятърът свиреше в дърветата. Тя почука. Никой не отговори. Почука по-силно. Никой не отговори. Надникна през еркерния прозорец, но завесите бяха спуснати и не можа да види нищо.

— С какво мога да ви помогна?

Оливия подскочи. На тротоара стоеше възрастна двойка, вперили нервни погледи в нея.

— Търся Джоана — отговори тя.

— Каза, че заминава извън града за известно време — обясни жената. — Видях я да товари куфари в малката си кола. Едва ги събра в багажника. После тръгна набързо, сякаш някой я преследва.

Интересно. Марни или беше уплашила Джоана и тя беше избягала, или я беше принудила да напусне града. Оливия се запита дали Марни не се е притеснила, че Джоана може да проговори.

Тя се върна в дома на Зак. Вече не се налагаше да купува два предмета от града.

Време беше да се обади на Едвин Харис, адвоката на баща й.

— А-а, госпожице Седжуик, много се радвам, че ми се обаждате — каза Едвин. — Как вървят нещата?

— Вчера разбиха вилата, така че се разбрахме с Джоана Коул да се виждаме в магазина й вместо във вилата, но тази сутрин тя не беше там. Не се отби до вилата, а магазинът й бе затворен. Отидох до дома й, но никой не ми отговори. И телефона не си вдига.

— Разбирам — каза адвокатът. — Дайте ми ден-два, за да се опитам да се свържа с госпожа Коул. След това ще ви се обадя.

Оливия затвори телефона. По гърба й полазиха хладни тръпки, въпреки че в дома на Зак беше приятно топло. Ако вилата беше официално и законно нейна, не че я искаше, нямаше да има причина да стои в Блубери.

Дали и Зак мислеше така? Би ли искал тя да си събере багажа и да се върне в Манхатън? Той знаеше, че тя не желае да живее във вилата или пък да я използва за къща за уикенда и за през лятото.

Може би затова реагира така, сякаш не я беше чул, когато му каза, че го обича. Разбира се, може и наистина да не я бе чул. Тя го бе прошепнала толкова тихо, че сама не бе сигурна, че го е произнесла на глас. Дали смяташе, че тя възнамерява да си тръгне? Да се върне към стария си живот в Ню Йорк? Хрумна й, че дори не бяха говорили за това. Как щеше да се впише Оливия в живота на Кайла. Дали трябва да си купи собствена къща близо до тяхната, за да могат да отгледат Кайла като разведена двойка? Или като двойка, която има нещо като любовна връзка? Стомахът й се сви. Отиде в кухнята, за да направи кафе. Чу, че входната врата се отваря, после чу гласа на Сесили Карли.

— Значи майка ти спи в гостната — каза Сесили. — Това е малко странно, не мислиш ли?

— Така е — съгласи се Кайла. Оливия чу, че се качват по стълбите. — Не мога да разбера има ли нещо между нея и баща ми. Както и да е, няма значение. Много се радвам, че ще ми помогнеш за устното изложение. Никой друг не иска да говори с мен.

— Това е много лошо за теб, Кайла — рече Сесили.

— Много ми е мъчно да го кажа, но това е истината.

Оливия чу, че дъщеря й плаче. Искаше да изтича при нея, но трябваше да остави Кайла да се справи сама, да поговори с приятелката си по момичешки.

— Искаш ли да знаеш нещо, което не съм казвала на никого? — попита Кайла. — Не, забрави. Не би трябвало дори…

— Можеш да споделиш с мен — насърчи я Сесили. — Няма да кажа на никого, ако е тайна.

— Добре. Мисля, че е възможно майка ми да стои зад всички тези лоши неща — каза Кайла.

Оливия остана с отворена уста. Приближи се до вратата на кухнята, за да чува по-добре.

— Искам да кажа, че тя е истинската ми майка, нали? А я е нямало през целия ми живот досега. Колко ли виновна се чувства? Невероятно виновна. Освен това е спечелила конкурса за вътрешна красота, когато е била на петнайсет години. Той сигурно е много важен и за нея. Може би е готова да направи всичко, за да го спечеля и аз. Като например да провали съревнованието.

— Кайла, не знам — рече Сесили.

— Ами кой друг би могъл да бъде? Бриана Суийтсър не би могла да разлепи десет плаката, в които пише, че е уличница, дори и да е такава. Затова не мисля, че е тя, колкото и да ме мрази.

— А Дийни Маккорд?

— Предполагам, че може и да е тя. Изобщо не я познавам.

— Наистина ли мислиш, че е възможно да е майка ти? — попита Сесили.

— Не знам — призна Кайла. — Мина ми през ум. Може и да е тя. Искам да кажа, че тя наистина много ме обича. Би направила всичко, за да ме направи щастлива. Разбира се, че иска аз да спечеля.

— В това има логика — каза Сесили. — Както и да е, хайде да видим речта ти.

Оливия се опитваше да не вдига никакъв шум. От една страна, й се искаше Кайла да разбере, че е чула всичко. От друга страна обаче, искаше дъщеря й да прекара спокойно времето с приятелката си, да работят върху устното й изложение.

Наля си чаша кафе и отпи от него с натежало от мъка сърце. По-късно щеше да поговори със Зак за това.

Тази вечер Оливия почука на вратата на Зак. Той седеше в леглото си, беше само с избелели дънки. Пред него бяха разпилени документи.

Беше много красив. Луната огряваше копринената му коса и силните му, широки рамене. Тя се усмихна, когато се сети как сестрите й охкаха и ахкаха, когато той и Кайла отидоха да пазаруват. „Толкова е хубав!“ — беше казала Аманда. „Не — секси, секси, секси — беше добавила Айви. — Може би трябва да му кажеш какво чувстваш…“

— Това скиците на някоя къща ли са? — вместо това попита тя, вперила поглед в чертежите.

— Току-що я приключих. Толкова е скъпа, че все още не е продадена. Намира се на място на брега на Марбъри, което е на около четирийсет минути в северна посока от тук.

Тя седна на ръба на леглото.

— Красива е. Сякаш се слива със скалистия бряг. Знаеш ли на какво ми напомня? На къщата, която скицираше, когато се запознахме. Всеки път, когато се срещахме, ти бе толкова вглъбен в чертежите, че не забелязваше, че съм там.

Той се усмихна.

— Изненадвах се, че идваш на срещите ни. Носех „работата на живота си“, в случай че не дойдеш, така че ако едната ми мечта се срине, да ми остане поне къщата. — Той посочи скиците. — Това е същата къща.

Сега и тя видя, че наистина е така. От верандата до къщичката на огромния дъб и градините.

— Казах си, че ще изчакам да дойдеш за Кайла — обясни той. — Изчаках тя да стане на десет години. Част от мен не вярваше, че ще дойдеш. Смятах, че това е само една мечта, от която трябва да се откажа. Затова започнах да строя къщата на мечтите си в Марбъри.

— Знаеш ли колко нощи гледах през прозореца на апартамента си в Ню Йорк светлините на града и се чудех къде ли си, дали мислиш за мен, дали се питаш какво е станало с мен и с нашето дете? В интерес на истината за мен бе утеха да си мисля, че не знаеш. Искам да кажа, че е мъртвородена.

— О, Оливия — той взе ръката й, — колко ли си била тъжна!

Тя го погледна.

— Само ако знаех. Щях да дойда тук на секундата.

— Сега вече знам това — увери я той. — Но тогава нямаше на какво друго да вярвам, освен на лъжите на баща ти. Всъщност бях доволен, че строежът на къщата щеше да отнеме три години. Колкото по-дълго ни се налагаше да останем в Блубери, толкова по-лесно щеше да ни намериш. Предполагах, че ще дойдеш на гости на баща си или на някакво семейно събиране. Но ти не го направи, разбира се. Преди няколко месеца от строителната фирма ми казаха, че къщата е готова.

Стомахът на Оливия се сви. Къщата на мечтите му беше готова. Беше се върнала съвсем навреме.

Сега той можеше да се премести там.

С болка на душата Оливия се насили да се съсредоточи върху причината да почука на вратата на стаята му. „Защото обичам Зак. Ето защо.“

— Зак, искам да споделя с теб нещо. Чух какво си говорят Кайла и Сесили след училище днес. И много ме притесниха някои неща, които каза Кайла.

Той насочи цялото си внимание към нея. Събра скиците и документите и седна на леглото.

— Кайла каза на Сесили, че според нея аз стоя зад плакатите, мъртвата къртица и злобните, заплашителни писма.

— Ти? Откъде й е хрумнало пък това?

— Тя има няколко теории. От това, че страшно много я обичам, до това колко много означава за мен нейната победа на конкурса, за да си спомня миналото. Не знаех как да постъпя, затова не направих нищо.

— Смятам, че си постъпила правилно — успокои я Зак, прокарвайки ръка през косата си. Той погледна през прозореца. — През последните няколко месеца разбрах, че тийнейджърите говорят всичко, което им дойде наум. Знам, че в момента тя е адски объркана.

— Включително и за това, което става между нас — отбеляза Оливия. — Сесили знае, че спя в гостната. Това означава, че Кайла говори с приятелките си за отношенията между родителите си.

— Де да можехме да й кажем нещо по-конкретно по този въпрос — каза Зак, — но не можем да го направим.

Защото той не знаеше какво чувства. Тринайсет години са много време. А и бе отгледал Кайла сам.

— Адвокатът на баща ти обади ли ти се? — попита Зак. — Къщата твоя ли е по закон?

— Все още не ми се е обадил — отговори Оливия. А когато го направи, Зак ще се премести в къщата на мечтите си на брега на океана в Марбъри. А тя щеше да се окаже излишна, без конкретно място, което да нарече свое.

— Ами, след като мине конкурсът, ще обявя тази къща за продан. Преди смятах, че за Кайла ще е добре да израсне в Блубери, защото е зачената с много любов именно тук. Но след като ти се появи в живота й, това вече не ми изглежда чак толкова важно. Сега вече тя няма нужда от връзката с Блубери така, както преди.

Оливия беше сигурна, че на другия ден щеше да й се обади адвокатът. Щеше да се увери, че Джоана наистина е изчезнала и следователно условията на завещанието вече не са валидни. Вилата щеше да бъде нейна. Нямаше да се налага Зак да я пази повече. Тя щеше да е свободна да си тръгне оттук.

И явно той нямаше намерение да я спре.