Джанел Тейлър
Когато си до мен (20)

Двайсета глава

Момченцето и момиченцето от сънищата й тичаха из зелена поляна. Момченцето, различно момченце, осъзна Оливия в съня си, й подаваше лист хартия. Тя се опита да го вземе, но колкото и да се доближаваше до него, не можеше да го достигне. Момиченцето правеше пирует сред диви цветя. Една маргаритка се уви около краката й и започна да я влачи из поляната. Момиченцето пищеше без звук. Оливия се опита да се затича след момиченцето, но момчето застана на пътя й, подавайки й листа.

Задъхана, тя седна в леглото. Сънят вече избледняваше. Погледна през прозореца. Съмваше се. Небето бе сиво.

Зак не беше в леглото. С разтуптяно сърце тя облече анцуга и си каза, че е пълна глупачка. Да, винаги, когато сънуваше децата, се случваше нещо лошо. Но този път децата от съня й не бяха същите. Различните деца, означава ли, че ще стане нещо различно? Може би щеше да се случи нещо хубаво. Тя изтича нагоре по стълбите и отвори вратата на стаята на Кайла. Леглото й беше празно. Обезумяла, Оливия изтича в стаята на Зак, за да го събуди. Но и неговото легло беше празно. Тя бързо слезе долу. Тишина. После чу лек шум. Последва трополенето в кухнята. Кайла и Зак седяха и бъркаха чашите си с горещ шоколад.

— Съжалявам — каза й Зак. — Опитахме се да сме тихи, за да не те събудим.

— Говорим си вече час — усмихна й се Кайла. — Всичко е наред.

Сърцето на Оливия подскочи.

На следващата сутрин Кайла беше на училище, Зак — на работа, а Оливия отиде на пазар в града. Искаше да купи нещо специално за Кайла. Искаше да й подари нещо по повод участието й в конкурса, така че каквото и да се случи в крайна сметка, тя да има нещо от майка си, с което да й каже: „Ти притежаваш вътрешна красота“.

Приближи се до един магазин за бижута и реши, че едно медальонче е идеален подарък. Едно сърчице — като символ на любовта й към Кайла, а дъщеря й да реши какво да сложи в медальончето.

Наближаваше Свети Валентин и Оливия не бе изненадана, че в магазина има много хора. Тя разглеждаше бижутата, когато усети, че някой я наблюдава. Обърна се и срещна студения поглед на Жаклин Маккорд, майката на Дийни.

— Здравей, Жаклин — поздрави я Оливия.

— Откъде знаеш името ми? — попита жената.

Оливия малко се стресна и се притесни.

— Сигурно съм чула името ти на някое от събранията по повод конкурса за красота.

— Не, сигурна съм, че не си го чула там — каза Жаклин. — Защото майките не бяха представени. Зак ли ти разказа за мен?

Оливия огледа препълнения с хора магазин. Ако се намираше насаме с тази жена, щеше да се уплаши.

— Честно казано, споменах му, че се засякохме в универсалния магазин, и те описах, а той каза, че сигурно става дума за Жаклин Маккорд.

— Изненадана съм, че знае как изглеждам.

Оливия отново погледна вратата.

— Искам да купя верижката и медальончето.

— Май си се върнала за постоянно — продължи другата жена. — Сега, след като Зак е богат архитект. Преди тринайсет години не искаше да имаш нищо общо с него и мизерния му живот.

Оливия въздъхна, но бързо се съвзе.

— Ще ти дам още една възможност да направиш добра покупка, Жаклин. Исках да купя верижката и медальона.

— Дори не го отричаш! — каза тя. — Когато се интересувах от Зак, той нямаше нищо. Дори родители не можеше да се каже, че има. Не можеше да ми предложи нищо, но въпреки това бях влюбена в него.

Този разговор бе истинско безумие.

— Жаклин, мисля, че забравяш, че съм майка на неговата тринайсетгодишна дъщеря. Влюбих се в него, когато беше на седемнайсет години — макар да не съм съгласна, че нямаше какво да ми предложи. Можеше да ми предложи много неща.

— Спести си тези глупости за членовете на журито на конкурса за вътрешна красота — каза тя.

— Но аз не участвам в конкурса — отвърна Оливия, обърна се и си тръгна.

Уви шала около врата си, когато излезе навън на студа. В съседния град имаше магазин за бижута. Само се молеше там никой да не е чувал за Зак Арчър.

Оливия тъкмо бе закачила медальона на врата на Кайла, когато някой позвъни на вратата.

Близначките Абернати, Дийни Маккорд и Бриана Суийтсър.

— Искаме да говорим с Кайла — каза Бриана.

На Оливия това изобщо не й хареса.

— Кайла — извика, — останалите участнички искат да говорят с теб.

Кайла изтича при вратата.

— Къде е Сесили?

Бриана не обърна внимание на въпроса й.

— Дойдохме, за да ти кажем, че гласувахме да бъдеш изключена от конкурса. Ако наистина притежаваше вътрешна красота, щеше да постъпиш правилно и сама да се откажеш.

Кайла погледна Оливия, после пак Бриана.

— Защо да се отказвам?

— Защото всички знаем, че ти стоиш зад всичко, което се случи.

— И Сесили ли мисли така? — попита Кайла. — Забелязах, че не е дошла с вас.

— Нас не можеш да заблудиш толкова лесно, колкото Сесили — отговори Ева.

— Момичета — обади се Оливия, — Кайла няма да се откаже от участието си в конкурса. Тъкмо се канехме да вечеряме, така че ако ни извините — рече тя и затвори вратата, а очите на Кайла се насълзиха.

— Всички ме мразят — каза тя.

— Кайла, много съжалявам, че емоциите около конкурса бяха помрачени от тези проблеми — каза Оливия. — Знам, че е трудно, но ако се съсредоточиш върху онова, което правиш, ако работиш върху есето и речта, ако продължиш да се справяш страхотно в училище, всичко ще бъде наред. Опитвай се да не мислиш за тези момичета.

— Защото са завистливи кучки ли?

Оливия бе толкова потресена, че едва не изпусна чашата с чай, който си бе направила, за да се успокои след срещата с Жаклин.

— Кайла!

— Ами, истина е, че са кучки и че са завистливи — каза тя. — Мразя ги всички. — Изтича нагоре по стълбите, блъсна вратата и наду стереоуредбата.

Мобилният телефон на Оливия иззвъня. Молеше се да е Зак и да й каже, че се прибира с храна за вкъщи от ресторанта и бутилка вино…

Обаждаше се Айви! Беше си взела почивен ден в сряда и щеше да пристигне със самолет сутринта. Оливия бе толкова развълнувана, че веднага се обади на Аманда. Трите сестри щяха да се срещнат във вилата само след два дена.

Както винаги Оливия и Зак отидоха във вилата, за да чакат Джоана. Когато пристигнаха, тя едва успя да отвори вратата. Цареше пълен погром. Подът бе посипан със счупени стъкла и порцелан. Дори диванът беше разпран. Портретите на Уилям и на трите сестри Седжуик бяха напръскани с нещо като моторно масло. На стената в спалнята с маркер бе написано: „Каквато майката, такава и дъщерята. Мръсни курви“.

Оливия ахна. Зак изруга.

— Ехо?

Джоана стоеше на вратата и оглеждаше пълния безпорядък.

— Май някой е вилнял тук.

— Така изглежда — отвърна Оливия. — Някаква идея кой може да го е направил?

— Какво означава това? — попита Джоана, хем ядосана, хем малко уплашена.

— Ето касовите бележки — отвърна й Оливия, почти хвърляйки листчетата в лицето на жената. Взе папката с документите от ръцете на Джоана, подписа ги и й я върна.

— Отсега нататък или аз ще идвам в магазина ти, или ще идваш в дома на Зак.

— Ще трябва да се консултирам с адвоката — рече Джоана. — Ако каже, че няма проблем, всяка сутрин в осем часа ще идвам в къщата на Зак.

Зак се обади на полицията. След няколко минути двама полицаи и половината град се изсипа пред вратата. Според полицаите на местопрестъплението не бяха оставени никакви улики.

Голяма изненада беше, че братовчедът на Марни работи в полицията.

 

 

— Професионална толерантност — каза Айви, която не бе успяла да научи почти нищо.

Когато Оливия се обади и на сестрите си и им обясни защо ще се наложи да се срещнат на друго място — в дома на Зак — вместо във вилата, Айви каза, че първото място, на което ще се отбие, когато пристигне в града, ще бъде местното полицейско управление.

— Човек би предположил, че разбиването на една къща в този район ще бъде голямата новина в Блубери — каза Айви, когато пристигна в дома на Зак. — Полицаят, с когото разговарях, се държа така, сякаш става дума за неправилно пресичане.

— Имам да ти разказвам толкова много неща. — Оливия прегърна по-малката си сестра. — Много се радвам, че си тук, Айви.

— И аз се радвам, Оливия — отвърна Айви. Красивите й зелени очи бяха разтревожени. — Притеснявам се, че тези нападки може да са лични.

А Оливия не им бе казала за бележката, надраскана върху стената в спалнята й.

— Добре съм — увери я Оливия и я стисна за ръката.

— Аманда пристигна ли вече? — попита Айви. Точно в този момент една бяла кола спря пред входната врата.

— Да — отговори Оливия с усмивка на уста.

Щом Аманда слезе от колата, дългата й кестенява коса блесна на слънцето. Тя огледа къщата и двора.

— Разкошно имение. Не си спомням тази къща. А като малка често идвах в тази част на града.

— Зак е построил къщата преди около осем години — обясни Оливия. — Той е архитект.

— Разкажи ни всичко — поиска Аманда, докато влизаха вътре. — Как се запознахте? Да не би да имате страстна любовна връзка?

Сестрите се настаниха във всекидневната. Оставаха два часа до връщането на Кайла от училище. Оливия си пое дълбоко дъх и разказа всичко на сестрите си. Аманда ахна:

— О, Оливия! Само като си помисля какво си преживяла съвсем сама само на шестнайсет години. В някакъв дом за бременни момичета. — Тя поклати глава. — Ще ми се да бях знаела. Дори само за да те прегърна и да ти кажа, че всичко ще бъде наред.

Айви замълча за момент:

— Мислех си, че нямаш абсолютно никакви проблеми, Оливия. Тогава смятах, че си перфектна, невероятна, богата. Дори на следващото лято, когато ти дойде в Блубери за последен път, нямах никаква представа, че си преживяла нещо такова.

— Научих се да прикривам чувствата си — обясни Оливия. — Всички се научихме да го правим.

— Ние трите никога не сме се познавали достатъчно добре, за да усетим, че с някоя от нас нещо не е наред — каза Айви.

Аманда отпи от кафето си.

— Е, да се надяваме, че сега това ще се промени.

Айви стана и отиде до прозореца. Загледа се в заснежения бряг.

— Как е могъл да те остави да си помислиш, че бебето ти е мъртво? — Тя се обърна към Оливия: — Как е могъл да стори подобно нещо? А после да повери едно новородено бебе на седемнайсетгодишно момче без семейство? Какво, за бога, си е мислел?

— Той се е справил прекрасно — отбеляза Аманда. — Зак е издържал предизвикателството.

Оливия кимна.

— Той бе едно невероятно седемнайсетгодишно момче. Разбира се, баща ни го отписа като ненадежден неудачник, когато разбра, че се виждаме, и ми забрани да се срещам с него. — Тя се сети за онова, което Камила й бе казала. — Една моя приятелка смята, че Уилям е поверил бебето на Зак, защото е искал един ден да се събера с тях двамата. Какво мислите за това?

— Един ден означава след смъртта на Уилям — отбеляза Айви. — Ами ако беше живял още десет, двайсет или трийсет години? Завинаги ли щеше да те държи далеч от детето ти?

Оливия не беше помислила за това.

— Сякаш някога сме могли да разберем начина на мислене на този човек — каза Аманда.

— А и Уилям е изпращал на Кайла картички за рождения й ден и за Коледа от твое име — изуми се Айви. — Невероятно. Не мога да преценя дали това е смекчаващо вината обстоятелство, или не.

Оливия кимна.

— Знам какво искаш да кажеш. Всичко е толкова объркано.

Айви отново седна.

— Ами от онова, което ни каза, с Кайла се разбирате много добре от самото начало.

— Така е — потвърди Оливия. — Обаче тя е на тринайсет години.

Сестрите й се засмяха.

— Достатъчно сме говорили за мен — каза Оливия. — Искам да чуя какво става с вас двете. Донесе ли ми снимки на прекрасния ми племенник? — попита тя Аманда.

Аманда се усмихна и извади кафяв пощенски плик от чантата си.

— Разбира се!

— Деклан иска веднага да си имаме бебе — сподели Айви, докато сестрите й разглеждаха снимките на възхитителния Томи. — Аз обаче искам да почакаме няколко години.

— Иска да създадете семейство веднага, въпреки че все още е студент? — попита Аманда. — Това е много смело от негова страна.

— Да, защото той по цял ден ще е в университета — отвърна Айви с усмивка. — Има още цяла година, докато си вземе бакалавърската степен.

Тя отново стана, отиде до прозореца и се загледа в небето, изглеждаше притеснена.

— Айви? — попита Оливия. — Добре ли си?

— Малко се притеснявам какво има в моето писмо — каза тя. — Ще го получа на двайсети март. Тогава е денят на сватбата ми. Чудя се дали да го отворя, преди да кажа „да“, или след това?

Когато отваряха завещанието, Оливия научи, че Уилям не е харесвал Деклан. Красивият син на една от приятелките на майката на Айви беше работил в корпорацията на Уилям, след това беше кандидатствал в университет.

— За Уилям ли е работил? — попита Аманда. — Директно за него?

— Не — отговори Айви. — През последните няколко години Уилям само фиктивно е ръководел корпорацията. Почти не е стъпвал там. Според Деклан Уилям е смятал, че един студент не е достоен за дъщеря му. Не знам какво толкова е имал срещу него. Всичко, което Уилям казваше, беше, че не харесва Деклан и че аз правя голяма грешка, като се омъжвам за него.

— И не е дал никакво обяснение? — попита Аманда. — Как е могъл да каже, че правиш голяма грешка, без да каже защо?

Айви сви рамене.

— Майка ми смята, че Уилям просто се опитва да ме контролира. И Деклан е на същото мнение. Не ме интересува какво мисли Уилям. Но се притеснявам.

— Защото смяташ, че Уилям знае нещо за Деклан? — попита Оливия.

— Предполагам — отговори тя. — Но какво? Ако, да кажем, е знаел, че Деклан е женкар, защо просто не ми го е казал? Или че е присвоявал средства незаконно, или нещо такова? Защо просто не ми е казал какво е било голямото му разкритие? Защо го е пазил в тайна?

— Чак до деня на сватбата ти — отбеляза Оливия. — Ако е искал да разкрие онова, което е научил за Деклан, в писмото, което ще получиш на двайсети март, не би ли трябвало да уточни, че трябва да го отвориш при изгрев-слънце? Преди да си се омъжила за него?

Айви прокара пръсти през кестенявата си коса.

— Точно това не мога да разбера. Точно това не мога да проумея. Изглежда, на Уилям му е било все едно дали ще се омъжа, или не. Майка ми смята, че той е кроял нещо. Но не мога да си представя какво. Сигурна съм, че ще наследя вилата му в Ню Джърси. Това е единственото друго имение, което притежава. Ще има куп глупави и безсмислени условия и правила, които трябва да спазвам в продължение на един месец, точно както е постъпил с вас двете.

— Добре, че в писмото не е поставено условието да прекарам трийсетте дни във вилата — каза Оливия. — Не мога да си представя да прекарам и една нощ там.

— Много се притеснявам от онова, което се случва тук — заяви Айви. — Сигурна ли си, че двете с Кайла сте в безопасност?

— Не съм сигурна — честно си призна Оливия. — А и не знам какво ще се случи, когато минат трийсетте дни. Дотогава има още две седмици.

— Искаш да кажеш, че не знаеш какво ще стане със Зак? — попита Аманда.

Оливия кимна.

— Кайла е моя дъщеря. Така че домът ми ще е там, където е тя. Просто не знам дали това ще означава в нейния дом. Не знам какво чувства Зак, какво иска.

— А ти какво чувстваш? — попита Айви.

— Много го обичам — отговори Оливия. — Повече от всичко на света искам да бъдем истинско семейство.

— Може би е редно да му го кажеш — посъветва я Аманда.

Оливия затвори очи и си помисли как всяка нощ той идваше в стаята й. Как се любеха с толкова много страст. Беше й трудно да каже какво чувства Зак. Тя го привличаше сексуално, това го знаеше много добре. А и беше майка на дъщеря му. Но чувствата между тях бяха доста объркани и сложни. Но обичаше ли я Зак? Това тя не знаеше.