Ричард Морган
Разбудени фурии (27)

Глава 26

След това всичко тръгна бързо.

Има мисъл и има действие, бе казала някога младата Квел, заимствайки без колебание, както разбрах по-късно, от древните самурайски традиции на Харлановия свят. Не смесвайте едното с другото. Когато дойде време за действие, мисълта ви трябва вече да бъде напълно съзряла. Започне ли действието, няма да има място за нея.

Бразил се върна при другите и представи решението на Кои за свое. Надигна се мърморене от страна на някои сърфисти, които все още не ми бяха простили за Санкция IV, но това не трая дълго. Дори Мери Адо захвърли враждебността си като строшена играчка, когато стана ясно, че аз нямам пряка връзка с крайното решение. Сред лъчите на залеза и меките сенки в общата стая мъжете и жените от Вчира Бийч дадоха своето съгласие един по един.

Изглежда, разбуденият призрак наистина щеше да стигне.

 

 

Съставните части на нападението се сглобиха с бързина и лекота, която някои по-доверчиви души биха приели като божествена благосклонност или пръст на съдбата. За Кои това бе просто ходът на историческите сили, също тъй неоспорим, както законите на гравитацията или термодинамиката. Просто потвърждение, че времето е назряло и политическият казан кипи. Естествено, че ще прелее, естествено, че всичко ще се изсипе в една и съща посока — на пода. Къде другаде да отиде?

Казах му, че според мен е чист късмет, а той се усмихна безмълвно.

Така или иначе, всичко се уреди.

 

 

Личен състав:

Сините бръмбарчета. Те вече почти не съществуваха като едно общо цяло, но имаше предостатъчно бивши членове, за да се оформи ядро, отговарящо приблизително на легендата. Новаците, привлечени през изминалите години от гравитационното привличане на легендата, допълваха бройката и се лепваха към ядрото, приемайки общото име. След още години някои от тях бяха спечелили доверието на Бразил. Беше ги виждал на сърфа, беше ги виждал и да се бият. И най-важното — беше видял у всички тях способността да приемат максимата на Квел и да водят нормален живот, когато въоръжената борба не е наложителна. Събрани заедно, новите и старите представляваха истинска квелистка ударна сила — по-добра би могла да се намери само с машина на времето.

 

 

Въоръжение:

Безгрижно зарязаният военен катер в задния двор на Кои символизираше една обща тенденция, срещана надлъж и нашир из цялата Ивица. Сините бръмбарчета не бяха единствените закононарушители от тежката категория, потърсили убежище на Вчира Бийч. Онова, което привличаше Бразил и нему подобните към вълните, се проявяваше и като неудържим стремеж за прекрачване на закона в десетина различни области. Изворград гъмжеше от бивши разбойници и революционери, и явно никой от тях не желаеше да зареже играчките си завинаги. Разтръскаш ли чаршафите на Мици Харлан, почват да се ръсят шишенца и сексиграчки. Разтръскаш ли Ивицата — почват да се ръсят оръжия.

 

 

Планиране:

Повечето от хората на Бразил не държаха на тия неща. Рилските зъбери се славеха почти толкова, колкото и старият щаб на тайната полиция на булевард Шимацу, разрушен някога до основи от участничката в Черните бригади Ифигения Деме, когато се опитали да я разпитат в мазето и задействали имплантираните в нея ензимни експлозиви. Желанието да сторим същото и в Рила тръпнеше като почти осезаемо напрежение из въздуха в къщата. Трябваше ни известно време, за да убедим най-буйните глави сред новопокръстените Бръмбарчета, че един щурм срещу Зъберите ще е чисто самоубийство, и то безкрайно по-безсмислено от това на Деме.

 

 

— Не мога да ги упрекна — каза Кои и миналото му на боец от Черните бригади изведнъж зазвуча в напрегнатия му тон. — Твърде отдавна чакат за шанса да накарат някого да си плати.

— Не и Даниъл — натъртих аз. — Той има едва двайсет години живот.

Кои сви рамене.

— Яростта срещу неправдата е като горски пожар — прехвърля всички прегради, дори и тия между поколенията.

Престанах да газя и го погледнах. Усещах, че е способен да се увлече. Сега и двамата бяхме легендарни морски великани, нагазили до колене във виртуалния океан между островите и рифовете на Милспортския архипелаг в мащаб 1:2000. Сиера Трес бе помолила за услуга някакви познати хайдуци и те ни осигуриха достъп до подробния топографски модел на една фирма за морско инженерство, чиито търговски дейности едва ли биха издържали по-задълбочена полицейска проверка. Не бяха твърде доволни от услугата, но така става, когато си много гъст с хайдуците.

— Виждал ли си някога истински горски пожар, Кои?

Защото определено не се срещат особено често на един свят с деветдесет и пет на сто океан.

— Не. — Той махна с ръка. — Беше метафора. Но съм виждал какво става, когато неправдата най-сетне отприщи възмездието. Не се свършва скоро.

— Да, знам.

Загледах се към водите на Южния Пролив. Картата възпроизвеждаше и миниатюрен водовъртеж, който бълбукаше, съскаше и дърпаше краката ми под повърхността. Ако дълбочината беше в същия мащаб, както останалата част от виртуалната карта, течението сигурно щеше да ме повали.

— Ами ти? Виждал ли си горски пожар? Може би на някоя друга планета?

— Да, виждал съм два или три. На Лойко дори помогнах да подпалят един. — Продължавах да се взирам във водовъртежа. — По време на Пилотския бунт. Много от повредените им машини паднаха в Екатерининските гори и пилотите месеци наред водиха оттам партизанска война. Трябваше някак да ги изкараме. Тогава бях емисар.

— Ясно. — Не долових в гласа му никаква реакция. — И свърши ли работа?

— Да, за известно време. Определено избихме доста то тях. Но както сам казваш, подобна съпротива оцелява поколения наред.

— Да. А пожарът?

Погледнах го и се усмихнах мрачно.

— Доста време трябваше да го гасят. Слушай, Бразил греши за тази пролука. Щом отминем носа ето тук, има пряка видимост към охранителните радари на Ню Канагава. Погледни. А от другата страна е пълно с рифове. Не можем да минем оттук, ще ни направят на парчета.

Той прецапа към мен и погледна.

— Да, ако ни очакват.

— При всяко положение очакват нещо. Познават ме, знаят, че ще дойда да я измъкна. Мамка му, разполагат със самия мен. Стига им само да ме попитат… да попитат него, и онзи ситен боклук ще им каже какво да очакват.

Чувството за измяна бе болезнено и огромно като нещо, изтръгнато от гърдите ми. Като Сара.

— В такъв случай няма ли да им каже да дойдат тук? — тихо попита Кои.

— Не ми се вярва. — Отново повторих разсъжденията, с които се качих на „Хайдушка щерка“ в Текитомура. Надявах се и на глас да прозвучат също тъй убедително. — Той е твърде млад, за да знае за връзките ми с Бръмбарчетата, а те не разполагат с никаква информация. Познава Видаура, но за него тя все още е преподавателка от Корпуса. Няма представа с какво може да се занимава сега тя, или какви връзки сме имали след службата. Онази Аюра ще му даде всичко, с което разполагат за мен, може би и за Вирджиния. Но не разполагат с много, а и малкото, което имат, е подвеждащо. И двамата сме емисари, знаем как да си прикриваме следите и сме разпръсквали заблуждаваща информация около всеки свой ход.

— Много благоразумно.

Вгледах се в сбръчканото лице, но не открих следи от ирония. Свих рамене.

— Това ни е вградено. Обучени сме да изчезваме безследно на светове, които почти не познаваме. Да го сториш там, където си израснал, е детска игра. Ония гадове не разполагат с друго, освен неясен слух и престъпните кръгове, и данни за няколко присъди. Твърде оскъдна информация за начало, особено когато трябва да претърсиш цял свят без възможности за въздушно разузнаване. А има едно нещо, което той си мисли, че знае за мен — смята, че ще бягам от Нова Пеща като от чума.

Потиснах изблика на семейни чувства, който ме бе жегнал и на „Хайдушка щерка“. Въздъхнах.

— В такъв случай къде ще те търси?

Кимнах към модела на Милспорт пред нас, разстлан върху нагъсто разположени островчета и платформи.

— Мисля, че вероятно ме търси там. Когато съм на Харлановия свят, винаги идвам в Милспорт. Това е най-голямата градска среда на планетата, там е най-лесно да изчезнеш, ако познаваш града добре, и само проливът го дели от Рила. Ако бях емисар, щях да съм там. Укрит на удобна дистанция за удар.

За момент необичайната перспектива от птичи поглед ме замая, докато гледах отвисоко пристанищата и улиците, и мъглявите спомени от разпокъсаните десетилетия сливаха новото със старото в един общ, смътно познат образ.

И той е някъде там.

Я стига, няма начин да бъдеш сигурен в…

Той е някъде там като антитяло, идеално приспособено за борба срещу натрапника, когото търси, за когото кротко разпитва из потока на градския живот, подкупва, заплашва, притиска, пречупва и върши всички други неща, които и двамата с него сме изучили тъй добре. И докато го върши, диша с пълни гърди, живее за собствената си мрачна радост като някакъв преобърнат наопаки вариант на житейската философия на Джак Бразил по прякор Душата.

В паметта ми изплуваха думите на Плекс.

В него кипи енергия, сякаш няма търпение да приключи и да се захване с нещо ново. Самоуверен е, не се плаши от нищо, не признава проблеми. На всичко се присмива…

Замислих се за връзките си през последната година, за хората, които можеха да попаднат под удар.

Тодор Мураками, ако все още се мотаеше наоколо без конкретна задача. Дали моят млад двойник го познаваше? С Мураками постъпихме в Корпуса почти по едно и също време, но отначало почти не се познавахме — чак до Земята на Нкрума и Иненин. Дали онзи Ковач щеше да се досети за връзката ни? Дали би успял да спечели в една игра срещу Мураками? И което е по-съществено, дали Аюра би допуснала своето двойно заредено творение да припари до действащ емисар. Би ли посмяла?

Вероятно не. А Мураками имаше зад гърба си целия Корпус и знаеше как да се пази.

Иса.

Ах, мамка му!

Петнайсетгодишната Иса, носеща образа на корава светска жена като модно яке от кожа на блатна пантера върху истинската си същност — крехко, добре възпитано хлапе, израснало сред останките от средната класа на Милспорт. Надарена с ум като бръснач и също тъй крехка. Като измислено копие на малката Мито, точно преди да постъпя в Емисарския корпус. Ако онзи откриеше Иса…

Спокойно, следите ти са прикрити. Тя те е виждала само в Текитомура. И да хванат Иса, няма да разберат нищо.

Но…

Само толкова отделих за съчувствието — колкото трае един удар на сърцето. И усещането за това се надигна в мен като хладна погнуса.

Но той ще я премаже, ако му се изпречи на пътя. Ще мине през нея като ангелски огън.

Дали? Щом тя ти напомня за Мито, навярно и с него ще бъде същото, нали? Сестричката е една и за двама ви. Това няма ли да го спре?

Няма ли?

Надникнах в мътилката от спомени за работата си в Корпуса… и не знаех какво да отговоря.

— Ковач!

Гласът долетя от небето. Примигах и откъснах поглед от моделираните улици на Милспорт. Над главите ни Бразил висеше във въздуха на виртуалното пространство, облечен с оранжеви плажни шорти и частично закрит от въображаем облак. С това телосложение и дългата коса, развяна от стратосферните ветрове, приличаше на някакво пакостливо второразрядно божество. Махнах му с ръка.

— Джак, трябва да дойдеш и да погледнеш северното направление. Не ми се вярва да…

— Няма време за това, Так. Трябва да излезеш. Веднага.

Усетих, че гърдите ми се стягат.

— Какво има?

— Компания — отвърна загадъчно той и изчезна сред бял проблясък.

 

 

Офисите на „Дзуринда Туджман Склеп, морски архитекти и инженери по хидродинамика“ се намираха в северната част на Изворград, където Ивицата почваше да се прелива в курортни комплекси и плажове с безопасен прибой. При нормални обстоятелства хората на Бразил за нищо на света не биха стъпили там, но сега успяваха доста умело да се слеят с туристическите тълпи. Само човек, търсещ съзнателно типичните признаци на сърфист, би ги забелязал под просташката шарения на плажните облекла, които използваха за маскировка. В трезвото обкръжение на звукоизолираната заседателна зала, десет етажа над крайбрежния булевард, те изглеждаха като първоначален пристъп на някаква екзотична антикорпоративна инфекция.

— Свещеник ли, мамка му? Някакъв си скапан свещеник?

— Боя се, че да — каза Сиера Трес. — Очевидно сам, което, доколкото знам, не е обичайно за Новото откровение.

— Освен ако са заимствали трикове от шарийските мъченически бригади — мрачно уточни Вирджиния Видаура. — Свещени солови акции за премахване на неверници. Какви си ги вършил, Так?

— Лично е — смънках аз.

— Че кога не е било лично? — Видаура направи гримаса и огледа другите от компанията. Бразил сви рамене, а Трес както винаги се въздържа от емоции. Но Адо и Кои изглеждаха напрегнати и сърдити. — Так, мисля, че имаме правото да знаем какво става. Това може да застраши всичко, над което работим.

— Няма нищо общо с онова, над което работим, Вирджиния. Не ни засяга. Ония брадати мръсници са прекалено тъпи и некадърни, за да ни навредят.

— Тъпи или не — изтъкна Кои, — един от тях е успял да те проследи дотук. И сега разпитва за теб на нос Кем.

— Чудесно. Отивам да го убия.

Мери Адо поклати глава.

— Не. Няма да идеш сам.

— Хей, това си е мой проблем, Мери.

— Так, успокой се.

— Спокоен съм, мамка му!

Крясъкът ми потъна в звукоизолацията като болка, облекчена от ендорфин. Дълго време всички мълчаха. Мери Адо подчертано се загледа през прозореца. Сиера Трес вдигна вежда. Бразил съсредоточено зяпаше пода. Намръщих се и опитах отново. По-кротко.

— Момчета, това си е мой проблем и бих искал да го уредя лично.

— Не — намеси се Кои. — Няма време. Вече изгубихме два дни за подготовка, повече не можем да си позволим. Отсрочките са недопустими. Личната ти вендета ще трябва да изчака.

— Няма да отнеме повече от…

— Казах не. Така или иначе, утре сутрин твоят брадат приятел ще те търси съвсем не където трябва. — Бившият командос от Черните бригади се завъртя и престана да ми обръща внимание, както правеше понякога Видаура, ако се представяхме зле на тренировките в Корпуса. — Сиера, ще трябва да ускорим времето във виртуалната симулация. Макар че не ми се вярва да има големи възможности за това.

Трес сви рамене.

— Знаеш какви са архитектите. Времето рядко ги вълнува. С тая система можем да докараме ускорението до четирийсет, най-много до петдесет пъти спрямо реалното.

— Добре. — Усещах как нещо в Кои набира скорост. Представих си Разселването, нелегалните срещи в тайни квартири. Оскъдни жълтеникави лъчи по набързо надраскани планове. — Ще свърши работа. Но трябва да действаме на две отделни нива — картографската симулация и виртуална хотелска стая със свързочна техника. Трябва да можем лесно да се прехвърляме от едната среда в другата и обратно. Някакъв простичък условен жест, например двойно примигване. Не искам да ни се налага да минаваме през реалния свят, докато планираме.

Трес кимна и изтича към вратата.

— Отивам да кажа на Туджман да се заеме.

Тя изскочи от звукоизолираната зала. Вратата тихичко се затвори зад нея. Кои пак се обърна към нас.

— А сега предлагам за няколко минути да си избистрим главите, защото почнем ли веднъж, ще останем във виртуална среда, докато приключим. С малко късмет ще можем да свършим до довечера в реално време и да си тръгнем. И още нещо, Ковач. Това е само мое лично мнение, но смятам, че дължиш обяснение поне на част от нас.

Изгледах го с внезапен прилив на неприязън към тая негова историческа надменност, която едва благоволяваше да ме забележи.

— Безкрайно си прав, Сосеки. Това е твое лично мнение. Би ли го задържал за себе си?

Вирджиния Видаура се изкашля.

— Так, мисля, че трябва да слезем да пийнем по чаша кафе или нещо такова.

— Да, не би било зле.

Хвърлих на Кои един последен втренчен поглед и се отправих към вратата. Видях как Видаура и Бразил се спогледаха, сетне тя ме последва навън. Не си казахме нищо, докато слизахме с прозрачния асансьор през осветеното централно пространство. Някъде на половината път зърнах как в един голям остъклен кабинет Туджман крещи беззвучно на спокойната Сиера Трес. Явно, искането за виртуална среда с ускорено време не се посрещаше много добре.

Асансьорът ни свали във вътрешно дворче, отворено от едната страна, откъдето долитаха шумовете на улицата. Прекосих фоайето, излязох сред тълпите туристи по булеварда и махнах на едно минаващо автотакси. Докато то се спускаше пред мен, Вирджиния Видаура ме сграбчи за ръката.

— Накъде си се запътил?

— Знаеш накъде.

— Не. — Тя стисна по-здраво. — Никъде няма да ходиш. Кои е прав, не можем да си го позволим.

— Няма да отнеме чак толкова време, че да се тревожиш.

Опитах се да тръгна към отворения люк на автотаксито, но нямаше как да го сторя без ръкопашен бой. А боят с Видаура не беше за препоръчване. Раздразнено се завъртях към нея.

— Вирджиния, пусни ме.

— Ами ако нещо се обърка, Так? Ами ако онзи свещеник…

— Няма да се обърка. Избивам тия смахнати гадове вече повече от година и…

Млъкнах. Носителят на Вирджиния беше висок почти колкото моя и очите ни бяха само на една длан разстояние. Усещах дъха й върху устните си и напрежението в тялото й. Пръстите й се впиха в ръката ми.

— Дотук беше — каза тя. — Никъде няма да ходиш. Говори, Так. Оставаш тук и ще ми разкажеш всичко, по дяволите.

 

 

— Какво има за разказване?

Тя ми се усмихва иззад масата от огледално дърво. Лицето не е каквото го помня — с няколко години по-младо е, да не говорим за другото — но в новия носител долавям отзвуци от онова тяло, което умря пред очите ми под град от куршуми преди един цял живот. Същите дълги крайници, същият провиснал отстрани кичур гарвановочерна коса. И нещо в начина, по който накланя глава, за да отметне кичура от дясното си око. В начина, по който пуши. Все още пуши.

Сара Сахиловска. Излязла е от хранилището и си живее живота.

— Ами… сигурно нищо. Щом си щастлива.

— Щастлива съм. — Раздразнена за момент, тя духва дима настрани от масата. Малък проблясък от жената, която познавах. — Така де, ти нямаше ли да си щастлив? Присъдата отменена срещу заплащане. А парите продължават да текат, ще има работа по биокодовете поне за още десет години. Докато океанът пак се успокои, имаме да опитомим цели нови нива от потока и това е само на местно ниво. Все още някой трябва да моделира сблъсъка там, където течението Микуни се сблъсква с топлата вода откъм Кошут, а после да предприеме нещо. Захващаме се веднага щом правителството изясни финансовите въпроси. Джоузеф казва, че както е тръгнало, до десет години ще си изплатя цялата присъда.

— Джоузеф?

— А, да. Трябваше да ти кажа. — Усмивката пак изгрява, този път по-широка. По-искрена. — Наистина е страхотен, Так. Трябва да те запозная с него. Той води тукашния проект и е една от причините да изляза с първата вълна. Той провеждаше виртуалните интервюта, той ме свърза с проекта, когато излязох и после ние… нали разбираш.

Продължавайки да се усмихва, тя свежда очи към скута си.

— Изчервяваш се, Сара.

— Не е вярно.

— Вярно е. — Знам, че би трябвало да се радвам за нея, но не мога. Имам твърде много спомени как дългите й бели бедра ме обгръщат в хотелски стаи и мизерни тайни квартири. — Значи тоя Джоузеф играе на вързано?

Тя бързо вдига глава и ме приковава с остър поглед.

— И двамата играем на вързано, Так. Той ме прави щастлива. По-щастлива от когато и да било, мисля.

Тогава за чий си дошла да ме търсиш, тъпа кучко?

— Страхотно — казвам аз.

— Ами ти? — пита тя с дяволита загриженост. — Щастлив ли си?

Вдигам вежда, за да спечеля време. Стрелвам кос поглед встрани — някога това я разсмиваше. Този път срещам само майчинска усмивка.

— Е, чак пък щастлив… — Пак правя гримаса. — Никога не ме е бивало по тая част. Вярно, излязох предсрочно като теб. Пълна амнистия от ООН.

— Да, чух за това. И си бил на Земята, нали?

— За малко.

— А сега какво правиш?

Неопределено размахвам ръка.

— О, работя. Не е нещо престижно като вашата работа тук, в Северния ръкав, но си изплащам носителя.

— Законно ли е?

— Шегуваш ли се?

Лицето й посърва.

— Знаеш ли, Так, ако е вярно, не мога да се срещам с теб. Това е част от договора за презареждане. Все още съм под гаранция, не мога да общувам с…

Тя поклаща глава.

— Престъпници? — питам аз.

— Не ми се подигравай, Так.

Въздъхвам.

— Не се подигравам, Сара. Мисля, че всичко се е уредило страхотно за теб. Просто… знам ли, като си помисля, че сега пишеш биокодове. Вместо да ги крадеш.

Сара пак се усмихва, дежурното изражение за целия разговор, но този път по лицето й се долавя и болка.

— Хората се променят — казва тя. — Би трябвало да опиташ.

Настава неловко мълчание.

— Може и да опитам.

Ново мълчание.

— Виж, наистина трябва да се прибирам. Джоузеф сигурно не е…

— Стига де, недей така. — Посочвам празните чаши, изправени самотни и разделени върху изподрасканото огледално дърво. По-рано никога не бихме напуснали по своя воля подобен бар, без да сме отрупали масата с празни кани и лули-еднодневки. — Нямаш ли малко самоуважение, жено? Остани да пием по още едно.

И тя остава, но това не премахва неловкото чувство между нас. Когато довършва второто питие, става от масата, целува ме по двете бузи и излиза. А аз оставам да седя сам.

И повече не я виждам.

 

 

— Сахиловска? — Вирджиния Видаура се намръщи, търсейки спомена. — Висока, нали? С една такава смешна прическа, кичур над окото. Да. Май веднъж я доведе на купон, докато с Ярос още живеехме на улица Укай.

— Да, същата.

— Значи тя отиде в Северния ръкав, а ти се върна при Сините бръмбарчета… защо, напук на нея ли?

Също като слънчевите лъчи и евтините метални масички по терасата на кафето около нас, въпросът лъщеше прекалено ярко. Извърнах очи към морето. Но то не ми помогна, както помагаше на Бразил.

— Не беше така, Вирджиния. Когато я срещнах, вече се бях свързал с вас. Дори не знаех, че е излязла. След връщането от Земята бях чул за последно, че още излежава пълна присъда. В края на краищата беше убила ченге.

— Ти също.

— Да, но какво ли не правят земните пари и влиянието на ООН.

— Добре. — Вирджиния побутна контейнерчето с кафе и пак се навъси. — Значи излязохте от склад по различно време и се загубихте в разликата. Печално, но непрестанно се случва.

През шума на вълните отново чух Джапаридзе.

Като тръгне тройно-лунният прилив, оставиш ли му се, ще те откъсне от всичко и всички, които си обичал.

— Да, така е. Непрестанно се случва. — Пак я погледнах в прохладната сянка на силовите завеси около масичката. — Но не я загубих в разликата, Вирджиния. Пуснах я. Пуснах я да си върви с онзи боклук Джоузеф и просто обърнах гръб.

По лицето й изведнъж грейна разбиране.

— А, добре. Значи оттам идвал внезапният интерес към Латимър и Санкция IV. Знаеш ли, тогава много се чудех как тъй изведнъж си промени решението.

— Не беше само това — излъгах аз.

— Добре. — Лицето й говореше ясно, че не се хваща на въдицата. — И какво стана със Сахиловска, докато те нямаше, та сега избиваш проповедници?

— Северният ръкав на Милспортския архипелаг. Не се ли досещаш?

— Приели са вярата?

— Той я прие, мамка му. Тя просто се повлече след него.

— Нима? Чак пък такава жертва ли е била?

— Вирджиния, тя беше обвързана с договор, по дяволите! — Млъкнах, за да се овладея. Силовите завеси донякъде спираха топлината и звуците, но и пропускаха по нещо. Хората от съседните маси ни гледаха. Потърсих емисарското безразличие отвъд вулкана от кипнала ярост. Гласът ми стана глух и безизразен. — Правителствата се променят също като хората. Две години след като тя замина, спряха финансирането на проектите в Северния ръкав. Оправдаха се с нова антиинженерна етика. Не бивало да се месим в естествения баланс на планетарните биосистеми. Нека буйството на Микуни само да си възстанови равновесието — това било по-добро, по-мъдро решение. И по-евтино, разбира се. Оставаха й вноски за още седем години, и то при предишната заплата на биоконсултант. Повечето от ония селяци се крепяха над бедността само благодарение на проекта Микуни. Кой знае какво е било, когато внезапно им се наложило да се препитават с рибарски труд.

— Можела е да напусне.

— Имаха дете, разбра ли, по дяволите? — Пауза. Дълбоко вдишване. Поглед към морето. — Имаха дете, дъщеричка, само на две години. Изведнъж останаха без пари. И двамата бяха родом от Северния ръкав, това бе една от причините да я изберат за освобождаване под гаранция. Не знам, може би са си мислили, че ще се справят някак. Доколкото чух, течението на няколко пъти прекъсвало и пак тръгвало, преди да спре окончателно. Може би просто са се надявали на още една промяна.

Видаура кимна.

— И са я дочакали. Дошло Новото откровение.

— Да. Класическа динамика на бедността, хората се хващат за сламка. А ако изборът е религия или революция, правителството с радост се дръпва да стори място на проповедниците. Във всички онези села и бездруго вече имаше основа за вярата. Спартански живот, закостенял обществен ред, мъжко господство. Като на скапаната Шария. Трябваше само икономическият упадък и активистите на Новото откровение да ударят по едно и също време.

— И какво стана? Раздразнила е някой достопочтен мъжкар?

— Не. Не беше заради нея, а заради дъщеря й. Злополука при риболов. Не знам подробности, но загинала. Нали разбираш, без загуба на приставката. — Яростта пак бликна и застина в главата ми като ледени пръски. — Само че при тях да се ползва приставката не е разрешено, мамка му.

Финална ирония на съдбата. Марсианците, някогашният бич за старите земни религии, бяха разтърсили разбирането на човешкия род за неговото място във Вселената, когато стана ясно, че милион години преди хората е съществувала междузвездна цивилизация. А сега Новото откровение ги узурпираше в ролята на ангели; първите Божии крилати създания, и то без следа от нещо подобно на мозъчните приставки в малкото мумифицирани тела, които са ни оставили. За един ум, затънал в психозата на сляпата вяра, изводът бе неизбежен. Презареждането е зло, заченато в черното сърце на човешката наука, отклонение от пътя към отвъдното и божественото. Смъртен грях.

Загледах се към морето. Думите се сипеха от устата ми като пепел.

— Тя се опитала да избяга. Сама. Джоузеф вече бил превъртял по вярата, не искал да й помогне. Тогава тя сама взела тялото на дъщеря си и откраднала корабче. Поела на изток покрай брега, търсела пролив, през който да стигне на юг до Милспорт. Пратили потеря след нея и я върнали. Джоузеф им помогнал. Отвели я при стола за наказания, който проповедниците били монтирали насред селото. Заставили я да гледа как изрязват приставката от гръбнака на дъщеря й. После сторили същото с нея. На живо. За да оцени собственото си спасение.

Преглътнах болезнено. Около нас туристическите тълпи прииждаха и се отдръпваха като идиотски шарен прилив, какъвто си бяха всъщност.

— След това цялото село отпразнувало освобождаването на душите им. Доктрината на Новото откровение повелява мозъчната приставка да бъде разтопена до пълно унищожение, за да се прогони демонът в нея. Но в Северния ръкав имат по-други суеверия. Запечатват приставките в неуловима за сонарите пластмаса и ги изкарват в морето с двуместна лодка. Отдалечават се на петдесет километра навътре и някъде по пътя проповедникът пуска приставките зад борда. Той не знае какъв е курсът, а на кормчията е забранено да знае кога се изхвърлят приставките.

— Системата ми изглежда доста лесна за пробив.

— Може би. Но не и в този случай. Инквизирах и двамата до смърт, но нищо не можаха да ми кажат. Мамка му, бих имал по-добър шанс да открия приставката на Сара, ако целият риф Хирата се беше срутил отгоре й.

Усещах нейния поглед и накрая се обърнах към него.

— Значи си бил там — прошепна тя.

Кимнах.

— Преди две години. Отидох да я потърся, когато се върнах от Латимър. Вместо това заварих Джоузеф да хленчи над гроба й. Изкопчих от него цялата история. — Лицето ми трепна от спомена. — С малко повече труд. Той ми каза имената на кормчията и проповедника. Открих и тях. Както казах, не узнах нищо полезно.

— А после?

— После се върнах в селото и избих останалите.

Тя леко тръсна глава.

— Кои останали?

— Цялото село. Всеки гад, който е бил пълнолетен в деня на нейната смърт. Поръчах на един информационен плъх от Милспорт да ми изрови от регистрите за населението имена и лица. Всеки, който би могъл да си мръдне пръста за нея, но не го е сторил. Взех списъка, върнах се там и ги изклах. — Погледнах ръцете си. — Плюс още неколцина, които ми се изпречиха.

Тя ме гледаше тъй, сякаш ме виждаше за пръв път. Раздразнено махнах с ръка.

— Я стига, Вирджиния. И двамата сме вършили много по-лоши неща на толкова светове, че вече не ги помня.

— Имаш емисарска памет — глухо напомни тя.

Пак махнах с ръка.

— Просто такъв е изразът. На седемнайсет свята и пет луни. И онази колония в зона Невски. И…

— Взе ли им приставките?

— Да, на Джоузеф и проповедниците.

— Унищожи ли ги?

— Защо да го правя? Те точно това биха искали. Забрава след смъртта. Без завръщане. — Поколебах се. Но вече нямаше смисъл да спирам. А ако и на Видаура не можех да вярвам, значи не ми оставаше никой друг. Изкашлях се и завъртях пръст на север. — Там, в Белотревната зона, имам един приятел от хайдуците. Покрай другите си делови начинания той отглежда блатни пантери за бойните ями. Асо са много добри, понякога им слага мозъчни приставки. Така може да прехвърля пострадалите фаворити в нови тела и да повишава шансовете им.

— Май усещам какво ще последва.

— Да. Срещу заплащане той взима приставките, които му нося, и зарежда техните собственици в някои от най-борбените си пантери. Изчакваме ги да свикнат с идеята, после ги пращаме в по-долнопробните ями да видим какво ще стане. Този приятел изкарва добри пари от схватки, за които се знае, че в пантерите има заредени хора; доколкото разбирам, в тамошните кръгове се е заформила цяла субкултура около тази идея. — Разклатих контейнерчето с кафе и огледах утайката на дъното. — Предполагам, че вече са се побъркали. Едва ли е много забавно да си затворен в ума на нещо толкова чуждо, камо ли пък когато се биеш с нокти и зъби за живота си в кална яма. Не вярвам да се е съхранило много от човешкото им съзнание.

Видаура сведе очи към скута си.

— Това ли си казваш?

— Не, това е само теория. — Свих рамене. — Може и да греша. Може да им е останало малко човешко съзнание. Или много. Може би в мигове на прояснение си мислят, че са попаднали в ада. И едното ме задоволява, и другото.

— Как финансираш това? — прошепна тя.

Нейде дълбоко в себе си открих широка, предизвикателна усмивка и я надянах като маска.

— Е, противно на разпространеното убеждение, част от събитията на Санкция IV бяха много изгодни за мен. Не ми липсват пари.

Тя вдигна глава и лицето й се обтегна, предвещавайки гняв.

— Спечелил си пари от Санкция IV?

— Заслужих си ги — тихо казах аз.

Тя овладя гнева и лицето й поомекна. Но гласът й все още беше напрегнат.

— И ще ти стигнат ли средствата?

— За какво?

— Ами… — Тя се навъси. — За тая вендета. Ти преследваш проповедниците от селото, но…

— Не, това го свърших миналата година. Бързо стана, не бяха чак толкова много. В момента преследвам ония, които са били във Висшия църковен съвет по време на нейното убийство. Авторите на правилата, които я убиха. Това гълта повече време, те са мнозина и стоят нависоко. Имат по-добра охрана.

— Но не възнамеряваш да спреш с тях?

Поклатих глава.

— Изобщо не възнамерявам да спра, Вирджиния. Те не могат да ми я върнат, нали? Тогава защо да спирам?