Ричард Морган
Разбудени фурии (25)

Глава 24

— Още не мога да повярвам, че си ти, хлапе.

Тя седеше до мен на склона на дюната и драскаше триъгълници в пясъка между краката си с острие от харпун за гърбуни. Още беше мокра от плуването, водата се стичаше по загорялата кожа на нейния сърфистки носител, а късо подстриганата черна коса стърчеше на остри кичури. Още не бях привикнал с изумително красивото й лице. Беше поне с десет години по-млада, отколкото при последната ни среща. Но пък навярно и тя имаше същия проблем с мен. Гледаше надолу към пясъка и говореше с безизразна физиономия. Говореше колебливо, също както призори, когато ме събуди в стаята за гости и попита дали искам да слезем на плажа. Бе разполагала с цяла нощ, за да превъзмогне изненадата, но все още се озърташе крадешком към мен, сякаш вършеше нещо забранено.

Свих рамене.

— Аз съм лесен за вярване, Вирджиния. Не аз възкръснах. И престани да ме наричаш „хлапе“.

Тя се поусмихна.

— Всички сме възкръсвали по едно или друго време, Так. Рискове на професията, помниш ли?

— Знаеш какво имам предвид.

— Да. — Тя се загледа към плажа, където изгревът все още разливаше мътни кървави лъчи през утринната мъгла. — Добре де, а ти вярваш ли й?

— Че е Квел? — Въздъхнах и загребах шепа пясък. Загледах се как изтича между пръстите и отстрани на дланта ми. — Вярвам, че тя вярва в това.

Вирджиния Видаура раздразнено махна с ръка.

— Срещала съм откачалки, дето се мислят за Конрад Харлан. Не това те попитах.

— Знам какво ме попита, Вирджиния.

— Тогава не бягай от шибания въпрос — каза беззлобно тя. — На нищо ли не съм те научила в Корпуса?

— Дали е Квел? — По влажната ми ръка все още полепваха песъчинки. Изтупах длани. — Как може да е тя? Логичен въпрос. Квел е мъртва. Разпиляна на атоми. Независимо от сладостните мечти на твоите приятели в къщата.

Тя хвърли поглед през рамо, сякаш се боеше да не ни чуят. Току-виж излезе, че някой е станал и се протяга на плажа, бодър и готов да вземе най-енергични наказателни мерки спрямо моята непочтителност.

— Спомням си времена, когато и ти би го искал, Так. Времена, когато би желал тя да се върне. Какво стана с теб?

— Санкция IV, това стана с мен.

— А, да. Санкция IV. Революцията поиска малко повече саможертви, отколкото бе очаквал, нали?

— Ти не беше там.

Настана кратко мълчание. Тя извърна глава. В малката група на Бразил всички се водеха квелисти — или поне неоквелисти, — но сред тях само Вирджиния Видаура имаше емисарско обучение. Корпусът бе изстискал тъй жестоко от нея нормалната човешка способност за самозалъгване, че тя трудно би се привързала към каквато и да било легенда или догма. Реших, че си струва да изслушам нейното мнение. Ако не друго, щеше поне да е обективно.

Чаках. Откъм плажа долиташе бавният, неуморен шум на прибоя.

— Извинявай — каза накрая тя.

— Зарежи. На всички ни се е случвало да ни стъпчат мечтите от време на време. Ако не болеше, що за мечти щяха да бъдат?

Устата й леко трепна.

— Както виждам, все още я цитираш.

— Перифразирам. Слушай, Вирджиния, поправи ме, ако греша, но няма сведения някога да са правили резервно копие на Надя Макита. Прав ли съм?

— Няма и сведения за резервно копие на Такеши Ковач. Но май отнякъде изникна такова.

— Не ми напомняй. Но в случая става дума за шибания Харланов род и можеш да видиш логиката в постъпките им. Можеш да разбереш ползата.

Тя стрелна поглед към мен.

— Е, радвам се да видя, че престоят на Санкция IV не е увредил самочувствието ти.

— Не се занасяй, Вирджиния. Аз съм бивш емисар. Убиец. От мен има полза. Но не си представям онези от Харлановия род да пазят копие на жената, която едва не унищожи цялата им олигархия. А и как, по дяволите, нещо толкова важно, копие на тъй исторически жизнена личност, се е озовало в черепа на една безкрайно елементарна демилитка?

— Не е чак толкова елементарна. — Вирджиния пак разрови пясъка. Разговорът ставаше все по-бавен. — Такеши, знаеш ли, че ние с Ярос…

— Да, обадих му се. Той ми каза, че си тук. Заръча да те поздравя, ако се срещнем. Надява се да си добре.

— Наистина ли?

— Е, всъщност каза абе, майната му, но аз умея да чета между редовете. Значи нищо не излезе?

Тя въздъхна.

— Да. Не излезе.

— Говори ли ти се за това?

— Няма смисъл. Беше толкова отдавна. — Тя свирепо заби острието в пясъка. — Не мога да повярвам, че още не е забравил.

Свих рамене.

— Трябва да бъдем готови за живот с продължителност, за каквато нашите прадеди са могли единствено да мечтаят, ако искаме да осъществим мечтите си.

Този път в нейния поглед имаше грозна ярост, която не подхождаше на красивите й нови черти.

— На духовит ли се правиш, мама му стара?

— Не, просто отбелязвам широтата на квелистката мисъл спрямо…

— Млъквай, Так.

Емисарският корпус никога не си е падал по традиционните командни модели, поне както ги разбират повечето хора. Но навикът, убеждението, че си струва да слушам преподавателите, трудно се преодоляваше. А когато чувствата ти са равностойни на…

Е, няма значение.

Млъкнах. Заслушах се в прибоя.

По някое време откъм къщата се разнесоха ръждиви ноти на саксофон. Вирджиния Видаура стана, засенчи очи и погледна назад. Лицето й бе поомекнало. За разлика от повечето сърфистки свърталища, които видях предната вечер, Бразил живееше в истинска къща, а не в надувна барака. Гредите от огледално дърво блестяха в разгарящата се светлина като огромни кинжали. Обветрените стени между тях предлагаха на погледа успокояващи сиви и белезникави оттенъци, но прозорците на четирите етажа откъм морето хвърляха към нас ярки отблясъци.

Една фалшива нота на саксофона окончателно съсипа мелодията.

— Ух! — възкликнах аз, може би малко пресилено. Внезапната мекота в изражението на Вирджиния ме бе изкарала извън релси.

— Той поне се опитва — подхвърли тя ни в клин, ни в ръкав.

— Да. Е, сигурно вече и бездруго всички са се събудили.

Тя ми хвърли пак същия неуверен поглед. Устните й неволно трепнаха.

— Так, знаеш ли, че си гадно копеле?

— Чувал съм. Е, какво закусвате по тия места?

 

 

Сърфисти.

Можеш да ги откриеш почти навсякъде из Харлановия свят, защото почти навсякъде в този свят има океан с вълни, дето си струват да умреш за тях. Да умреш в буквалния смисъл. Не забравяйте, 0,8 G и три луни — покрай Вчира има места, където можеш да яздиш вълните пет-шест километра без прекъсване, а колкото до височината им, трябва да видиш, за да повярваш. Но ниската гравитация и трите луни имат и обратна страна. Земните океански течения изобщо не могат да се мерят с тия на Харлановия свят. Химическото съдържание, температурата и скоростта се променят стремглаво, и морето изведнъж става коварно и жестоко. Специалистите по турбулентност все още се мъчат да дадат обяснение, но засега са стигнали само до виртуални модели. На Вчира Бийч провеждат малко по-други изследвания. Неведнъж съм виждал ефектът на Йънг да се разиграва перфектно върху привидно идеална деветметрова вълна като някакъв прометеевски мит, прожектиран кадър по кадър — извисеният воден хълм кипи и се пени под сърфиста, после изведнъж се разпада като под масиран зенитен обстрел. Морето разтваря гърло и поглъща дъската заедно с ездача. На няколко пъти съм помагал да измъкват оцелелите. Виждал съм замаяните им усмивки, сиянието, което сякаш обкръжава лицата им, докато говорят нещо от сорта: не подозирах, че тая пущина ще ме зареже така или хей, мой човек, видя ли как тоя боклук се разпадна под мен, или пък най-често срещаното, развълнувано: А дъската ми измъкнахте ли, приятел? Виждал съм ги как влизат отново — онези, които са се отървали без навехнати и счупени крайници или пукнати черепи. Виждал съм мъчителния копнеж в очите на онези, който ще трябва тепърва да оздравеят.

Добре познавам това чувство. Просто за мен е свързано със стремежа да убия друг човек, а не себе си.

— Защо точно ние? — попита безцеремонно Мери Адо. Открай време си въобразяваше, че с това другопланетно име може да мине и без добри маниери.

Усмихнах се и свих рамене.

— Не се сетих за по-големи глупаци.

Тя се обиди като котка. Вдигна рамо, обърна ми гръб и отиде до машината за кафе до прозореца. Май беше избрала клонинг от предишния си носител, но от нея лъхаше дълбоко безпокойство, което не помнех от срещите ни преди четирийсет години. Освен това изглеждаше по-слаба, с леко хлътнали очи, а косата си носеше вързана на опашка, което допълнително изостряше чертите й. Изработеното по поръчка на Адорасион лице имаше особена костна структура, от която орловият нос ставаше още по-извит, тъмните влажни очи още по-тъмни, а челюстта още по-решителна. Определено не й отиваше.

— Ама че шибано нахалство, Ковач! Да се изтърсиш безцеремонно тук след Санкция IV.

Вирджиния трепна зад масата срещу мен. Едва забележимо поклатих глава.

Адо се озърна.

— Не си ли на същото мнение, Сиера?

Както обикновено, Сиера Трес не каза нищо. Нейното лице също бе подмладен вариант на онова, което помнех — елегантно изваяна комбинация между милспортска японка и представата на генетичните козметици за красавица от народа на инките. Изражението му беше напълно непроницаемо. Тя се подпираше на синята стена до машината за кафе, кръстосала ръце върху миниатюрното горнище от полисплав. Както повечето от току-що разбудените обитатели на дома, не носеше нищо друго освен оскъден бански костюм и евтини бижута. Празна чаша с остатъци от кафе с мляко висеше сякаш забравена до сребърния пръстен на пръста й. Но погледът й подскачаше въпросително от мен към Мери и обратно.

Останалите се раздвижиха развълнувано около масата за закуска. Трудно бе да определя на чия страна са. Попивах реакциите им с емисарско безразличие и ги отделях за по-късен анализ. Предната вечер бяхме минали през фазата на Утвърждаването, приключихме с разпита, маскиран като приятелска размяна на спомени, и самоличността на новия ми носител бе окончателно утвърдена. Не беше там работата.

Изкашлях се.

— Знаеш ли, Мери, нищо не ти пречеше да дойдеш. Но Санкция IV е съвсем различна планета, няма приливи и океанът е плосък като гърдите ти, тъй че не виждам каква полза щях да имам от теб, по дяволите.

Обидата беше колкото засукана, толкова и несправедлива. Мери Адо, бивша активна съучастничка на Сините бръмбарчета, притежаваше престъпни умения в редица области, нямащи нищо общо с водата. И между другото по прелести не отстъпваше на останалото женско население в стаята, включително Вирджиния Видаура. Но знаех, че е чувствителна на тема външност и за разлика от Вирджиния или мен не е напускала планетата. На практика я бях нарекъл проста селячка, плажна жаба, евтин източник на сексуални услуги и при това не особено привлекателен източник. Ако беше тук, Иса сигурно щеше да изпищи от възторг.

Все още съм малко докачлив, стане ли дума за Санкция IV.

Адо се озърна към тежкото дъбово кресло в края на масата.

— Изхвърли тоя скапаняк, Джак.

— Не — провлече той бавно, почти сънливо. — Не и на този етап.

Беше се изпънал почти хоризонтално в креслото от тъмно дърво с изпружени крака, клюмнала глава и отпуснати в скута длани, сякаш се мъчеше сам да си гледа на ръка.

— Той се държи грубо, Джак.

— Ти също.

Бразил изведнъж се изправи в креслото. Кръстосахме погледи. По челото му лъщяха капчици пот. Знаех причината. Въпреки новия носител не се бе променил чак толкова много. Не беше зарязал лошите навици.

— Но тя има право, Ковач. Защо точно ние? Защо трябва да ти правим тази услуга?

— Адски добре знаеш, че не е заради мен — излъгах аз. — Ако квелисткият дух не е жив на Вчира, то кажи ми къде да го търся, по дяволите. Защото времето ни изтича.

Някой изпръхтя презрително иззад масата. Беше някакъв млад, непознат сърфист.

— Мой човек, та ти дори не знаеш дали наистина става дума за Квел. Погледни се. Сам не си вярваш. Искаш да тръгнем срещу Харлановия род заради фантазиите в шибаната глава на някаква смахната кучка? Не става, приятел.

Погледнах го право в очите.

— Как ти е името?

— Какво те засяга, мой човек?

— Това е Даниъл — добродушно обясни Бразил. — Отскоро е с нас. Бързам да добавя — да, виждаш истинската му възраст. И я чуваш, за съжаление.

Даниъл се изчерви от неочакваното предателство.

— Фактите са си факти, Джак. Говорим за Рилските зъбери. Никой не е влизал там без покана.

Усмивката прелетя като мълния от Бразил към Вирджиния Видаура, сетне към Сиера Трес. Дори Мери Адо се изсмя кисело над кафето си.

— Какво? Какво, мамка му?

Проявих благоразумието да не се присъединя към усмивките, докато извръщах поглед към Даниъл. Можеше и да ни потрябва.

— Боя се, че пак показваш възрастта си, Дан. Съвсем леко.

— Нацуме — каза Адо, сякаш обясняваше на дете. — Чувал ли си това име?

Погледът му беше красноречив.

— Николай Нацуме. — Бразил пак се усмихна, този път на Даниъл. — Не си блъскай главата. Трябва да си с двеста години по-стар, за да го помниш.

— Истинска история ли е? — чух да прошепва някой и ме обзе странна печал. — Мислех, че е само пропаганден мит.

Една непозната сърфистка възмутено се завъртя към Бразил.

— Хей, Нацуме изобщо не е влязъл вътре.

— Напротив, влязъл е — заяви Адо. — Да не би да вярваш на глупостите, дето ги преподават днес в училищата? Той…

— По-късно можем да обсъдим подвизите на Нацуме — каза Бразил все тъй добродушно. — Засега ни стига да знаем, че ако се наложи да проникваме в Рила, вече има такъв прецедент.

Настана кратко мълчание. Сърфистът, който не вярваше в съществуването на Нацуме, шепнеше нещо на Даниъл.

— Дотук добре — каза най-сетне някой. — Но ако Харлановият род държи тази жена, която и да е тя, има ли смисъл да организираме нападение? В Рила разполагат с такава технология за разпит, че трябва вече да са я разнищили.

— Не е задължително. — Вирджиния Видаура се приведе напред над празната си чиния. Малките й гърди се раздвижиха под спрей-банския. Странно бе да виждам и нея в сърфистката униформа. — Демилитите ползват най-модерно оборудване и разполагат с по-голям капацитет от повечето изкуствени интелекти. Те са върхът на съвременната инфотехника. Разправят, че можели да се мерят с марсианските разузнавателни системи. Смятам, че дори добър софтуер за разпити ще си строши зъбите в такова чудо.

— Може просто да я измъчват — каза Адо, сядайки пак на мястото си. — Говорим за Харлановия род.

Поклатих глава.

— Ако опитат, тя може просто да се оттегли в командните системи. Освен това ще им трябва да е разумна и в пълно съзнание. С болка няма да стигнат доникъде.

Сиера Трес вдигна глава.

— Казваш, че разговаряла с теб?

— Да, така смятам. — Не обърнах внимание на недоверчивите възклицания около масата. — Предполагам, че е успяла да използва демилитското си оборудване, за да се свърже с телефона, по който преди време разговарях с човек от екипа й. Сигурно е останала някаква следа в екипната мрежа. Но сега човекът е мъртъв и няма добра връзка.

Двама от компанията се изхилиха грубо. Единият беше Даниъл. Запечатах другия в паметта си.

Може би Бразил забеляза това. Той размаха ръка за тишина.

— Всички от екипа й са мъртви, така ли?

— Да. Така ми казаха.

— Четирима демилити сред цял лагер техни колеги. — Мери Адо направи гримаса. — Изклани като пилци? Трудно е да се повярва, нали?

— Аз не…

Тя ме прекъсна.

— Че са позволили да се случи, искам да кажа. Онзи… как му беше името? Курумая, нали? Демилит от старата школа оставя харланитите да дойдат и да сторят това под носа му? Ами другите? Много задружен народ, няма що.

— Не — казах безизразно аз. — Не са задружен народ. Демилитаризирането е суров бизнес — който завари, той натовари. Екипите са много сплотени. Но доколкото видях, извън тях няма и капка лоялност. А Курумая е бил принуден да отстъпи пред натиска на властите, оказан след това. Неуловимите на Силви не му бяха любимци. Във всеки случай не дотам, че да наруши йерархията заради тях.

Адо подви устни.

— Чаровна картинка.

— Символ на днешното време — обади се внезапно Бразил. Погледна ме. — Когато смъкнем всички висши стремежи, неизбежно стигаме до страха и алчността. Нали?

Всички млъкнаха. Огледах едно по едно лицата из стаята, опитвайки да преценя чувствата на подкрепа, неприязън и целия спектър между двете. Сиера Трес изразително вдигна вежда, но не каза нищо. Санкция IV, шибаната Санкция IV висеше из въздуха около мен. Всеки би могъл убедително да докаже, че действията ми там са били продиктувани от страх и алчност. Виждах тази мисъл по някои от лицата.

Но пък никой от тях не бе там да види какво стана.

Никой, мамка му.

Бразил се изправи. Огледа лицата около масата, търсейки може би същото, което търсех и аз.

— Помислете си за това. То ще засегне всички ни по един или друг начин. Всеки от вас е тук, защото вярвам, че умеете да си държите езика зад зъбите и защото ако нещо трябва да се направи, вярвам, че ще ми помогнете. Довечера ще имаме нова среща. Тогава ще гласуваме. Както казах, помислете си.

После той взе саксофона от табуретката до прозореца и бавно излезе навън, сякаш в момента си нямаше други грижи.

Две-три секунди по-късно Вирджиния Видаура стана и тръгна след него.

Изобщо не ме погледна.