Айзък Азимов
Четириизмерната котка

Тази история ми разказа много отдавна старият Мак, който живееше в колиба на баира — точно над нашата стара къща. Бил е миньор на астероидите по време на треската през трийсет и седма, а сега прекарваше по-голямата част от времето си в хранене на седемте си котки.

— Защо толкова много обичате котките, мистър Мак? — попитах го аз.

Старият миньор ме изгледа и се почеса по брадичката си.

— Защото те ми напомнят за моите малки любимци от Палас, които малко приличаха на котки — отвърна той. — Имаха почти същите глави и бяха най-умните домашни любимци, които човек е виждал. Сега обаче всички те са мъртви!

Почувствах съжаление и го изказах. Мак въздъхна тежко.

— Най-умните домашни любимци — повтори той. — Четириизмерните котки.

— Четириизмерни ли, мистър Мак? Но нали четвъртото измерение е времето? — Бях научил това миналата година.

— Значи си се пообразовал, а? — Той изчисти лулата си и бавно я напълни. — Разбира се, четвъртото измерение е времето. Тези котки бяха дълги около една стъпка, високи шест инча, дебели четири инча и се простираха някъде до средата на следващата седмица. Това са четири измерения, нали? Ако ги погалиш по главата, може би няма да замахат опашка по-рано от следващия ден. Някои от по-големите екземпляри не биха замахали дори преди по-следващия ден. Факт!

Не бях убеден, но не казах нищо.

— Те бяха също най-добрите малки пазачи сред всички създания. Трябваше да бъдат. Щом откриеха крадец или друг подозрителен субект, пищяха като луди. И ако видеха крадеца днес, пищяха вчера. Тъй че всеки път бяхме предупреждавани двайсет и четири часа по-рано.

Зяпнах от изненада.

— Честно ли?

— Честно. Искаш ли да знаеш как ги хранехме? Чакахме ги да заспят и тогава знаехме, че са заети с храносмилането си. Тези малки четириизмерни котки винаги смилаха храната точно три часа преди да я погълнат, защото стомасите им се намираха три часа назад във времето. Тъй че, когато отиваха да спят, бяхме свикнали да поглеждаме часовниците си и да ги храним точно след три часа. — Мак беше вече запалил лулата си и пуфкаше. — Все пак, веднъж допуснах грешка — тъжно поклати глава той. — Бедният малък четириизмерен котарак, Джо! Една сутрин отиде да спи в девет часа, а на мен ми се стори, че е осем. Естествено, занесох му храната в единайсет. След това го търсих навсякъде, но не можах да го открия.

— И какво се беше случило?

— Кой би очаквал, че вътрешностите на някоя четириизмерна котка биха могли да се справят със своята закуска само два часа след като са смлели храната. Накрая го намерих в сандъчето за инструменти — беше се довлякъл там час по-рано и бе умрял от лошо храносмилане. Бедният малък приятел! След този случай винаги навивах будилника, за да не повторя тази грешка.

Настъпи кратко траурно мълчание, след което продължих шепнешком:

— Казахте, че са измрели всички. По тази причина ли?

— Не — Мак тъжно поклати глава. — Прихванаха хрема от нас, хората, и измряха седмица преди да я прихванат. Бяха твърде много, но година след пристигането ни на Палас останаха само десетина. Неприятното, малки приятелю, беше, че когато умираха, се разпадаха на части и бързо изгниваха. Особено малкият четириизмерен трансформатор, който им бе в мозъка и поради който се държаха по този начин. Всичко това ни струваше милиони долари.

— Защо, мистър Мак?

— Ще ти кажа… Някои учени на Земята разбраха за нашите малки котки и ни съобщиха, че всички ще измрат, преди да осъществим следващата връзка. Затова ни предложиха по един милион долара за всяка добре запазена четириизмерна котка.

— И какво стана после, мистър Мак?

— Направихме всичко възможно, но котките не издържаха. След смъртта си не бяха в добро състояние и трябваше да ги заравяме. Опитахме се да ги сложим в лед, но така се запазваха само отвън. Вътрешностите ставаха на каша, а учените искаха точно тях. Естествено, ние бяхме готови да направим всичко, защото всяка от тях ни струваше по един милион долара. Един от нас реши, че ако поставим четириизмерната котка в гореща вода, водата ще се просмуче в нея, когато наближи да умира. А след като умре, ще можем така да замразим водата, че да се превърнат в масивен къс лед.

Долната ми челюст увисна.

— Помогна ли това?

— Опитвахме многократно, синко, но не можехме да замразим водата достатъчно бързо. Докато я превърнем цялата в лед, четириизмерният трансформатор в мозъка се разлагаше. Замразявахме водата все по-бързо, но все без ефект. Накрая остана само една четириизмерна котка, която също даваше признаци, че скоро ще мре. Бяхме отчаяни. И тогава един от колегите се сети нещо. Той измисли сложен уред, който щеше да замрази цялата вода за част от секундата. Взехме последния малък любимец, потопихме го в гореща вода и го окачихме в машината. Той ни погледна някак странно, издаде жален звук и издъхна. Натиснахме бутона и го заледихме в масивен блок за около четвърт секунда — Мак отново въздъхна тежко. — Но напразно. Четириизмерната котка се развали отвътре за петнайсет минути и загубихме последния милион.

Аз затаих дъх.

— Но, мистър Мак, вие току-що казахте, че сте я заледили за четвърт секунда. Тя не е имала време да се развали.

— Точно така, малки приятелю — каза унило Мак. — Направихме го дяволски бързо. Четириизмерната котка не се запази, защото замразихме горещата вода толкова дяволски бързо, че ледът остана все още топъл.