Ивайла Александрова
Дивна

— Дивна, Дивна, събуди се!

Детето бавно отваря очи: една бяла стена, една бяла стая, всичко бяло, бяло…

— Мамо — шепне в треска малкото момиче, — нарисувай ми картинка с дървета и със слънце, голямо, много голямо слънце.

И майката рисува в синьо, жълто и червено един прозорец, едно дърво, едно синьо, много синьо небе и голямо, усмихнато слънце. Остра болка свива още повече майчиното сърце. Години вече летят с кораба и тази скъпа майка-Земя е вече толкова далече, далече…

Един отворен прозорец, една пролет с дъх на мак и градински рози. И стотици, не, хиляди, милиони километри от тази пролет, от този прозорец.

На листа израства едно малко момиче с щръкнали плитки и малко момче в ризка, като пеперуда…

— Мамо, това Кай и Герда ли са? А мамо? И те са деца като мене, нали? Само че там, на Земята.

— Да, да. Но те са здрави, защото си пият лекарството. На, вземи.

„Ръцете на мама са като нарисувани гълъби…“ — мисли малкото момиче.

— Изпий го. Виж колко е малко и сладко, като узряла горска ягода. Ето и мляко. Изпий го! И ти ще бъдеш здрава и силна, като Герда и Кай.

Дивна мръщи челце — кое ли дете обича лекарства? После с нежелание поема малкото хапче и чашата с мляко — майките трябва винаги да се слушат.

В сините очи на Дивна свети обич. Дивна… Дете на кораба. Истинско, живо дете.

Децата са живи цветя на земята, но това дете тук?…

Сълзи скриват очите на майката.

Тук няма цветя, няма птици, няма детски хвърчила, издигнати смело в небето. Дивна изгря като малка звезда сред звездите. Тя самата е малка звезда. И както звездите, може би никога не ще види горд полет на птица и сребърен блясък на синьо море, не ще сети ласка от полъх на вятър и хлад от роса на трева…

Хората от екипажа са и тихи, и внимателни, и радостни, и загрижени.

— За малката Дивна, букет от небесни звезди. Да й светят по трудния път на живота…

— За Дивна, букет от слънца. Да я топлят в трудни минути…

За Дивна усмивки, за Дивна милувки, бонбони, играчки…

И Дивна протяга ръчички:

— Чичко, аз искам не букет от звезди. Аз искам цветя. Не букет от слънца, а единствено слънце да свети в небето. Не играчки, а усмихнати детски лица…

И усмивките чезнат. Хората бавно навеждат глави. Само човек, непарван от болка, не вярва, че тя съществува. Животът без щастие е пролет без птици. Цветята увяхват без слънце и влага. Усмивка отдавна не топли страните на Дивна, в очите й смях не искри.

„… Откъде идем… Къде отиваме… Защо?… Защо сме далече от другите хора? Защо не живеем и ние в къщи? Къде са поляните, нивите, ручеят? Къде са децата с алени връзки?… Кажете. Аз искам при тях да отида.“

И космонавтите гледат с тревога Дивна:

— Човек на Земята милее за родния дом, прикътан в зеленина, като гнездо потулено в листа. А Дивна?… Откъде идем? Къде отиваме? Защо?… Един спасен живот на дете или слава от откритие? Радост в две детски очи или една покорена планета? Кое?…

И корабът поема курс към Земята.