Джордж Р. Р. Мартин
Чумавата звезда (3)

Вратата на компютърната зала отказа да се отвори. Каж Невис я ритна. Металът хлътна навътре и горният край се откачи от касата. Невис отново я ритна. Масивният му брониран крак се стовари с невероятна сила върху тънкия метал и вратата изхвръкна от пантите си. С огромните си горни ръце Каж Невис разчисти остатъците от преградата и носейки Анитас с неподвижните си долни ръце, влезе в залата.

— ХАРЕСВА МИ ТОЗИ ПРОКЛЕТ КОСТЮМ — каза Каж Невис.

Анитас му отговори със стенание.

Вътрешността на залата бе изпълнена от тънко, звуково бръмчене, малки цветни светлинки светваха и угасваха като светулки.

— Във веригата — каза Анитас. Ръцете му слабо се размърдаха и това беше или спазъм, или някакъв жест. — Включи ме във веригата. — Органичните му части изглеждаха ужасно. Кожата му беше покрита с капчици черна пот. От всяка жива пора излизаше блестяща течност, подобна на течен ебонит. От носа му свободно течеше секрет, а единственото му органично ухо кървеше. Киборгът не можеше да върви, да стои прав, а вече и говорът му се влошаваше. Тъмночервената светлина от шлема на ънкинския боен костюм придаваше странно оцветяване на лицето му и то изглеждаше още по-зле. — По-бързо. Във веригата, моля те, включи ме във веригата.

— МЛЪКНИ ИЛИ ЩЕ ТЕ ПУСНА ТУК — избоботи Каж Невис. Анитас потрепери, сякаш усиленият от костюма глас му причиняваше физическа болка.

Невис бързо огледа залата, откри интерфейсната станция и тръгна натам. Пренесе киборга и грубо го тръшна на един бял пластмасов стол, който излизаше изпод командното табло. Анитас изпищя.

— МЛЪКНИ! — повтори Невис. Той тромаво сграбчи ръката на кибертехнолога и едва не я извади от рамото му. Беше му трудно да контролира силата си с този проклет костюм, а по-деликатните действия бяха почти невъзможни. Каж Невис не мислеше да сваля ънкинския боен костюм, той наистина го харесваше. Анитас изпищя отново. Невис не му обърна внимание, разтвори металните пръсти на киборга и ги включи към интерфейса.

— ЕТО! — каза той и отстъпи назад.

Анитас залитна напред и главата му силно се удари в металния ръб на командното табло. Устата му широко се отвори. Оттам рукна кръв и някаква тъмна течност, подобна на машинно масло. Невис се намръщи. „Нима закъснях? Нима проклетият кибертехнолог хвърли топа?“

Светлините в залата премигнаха, тънкото жужене се превърна в остър писък. Малките цветни лампички бясно започнаха да мигат. Светваха и угасваха, светваха и угасваха. Анитас беше във веригата.

 

 

Рика Даунстар управляваше мопеда по широкия коридор и въпреки всичко се чувстваше отлично. Изведнъж тъмнината отпред се превърна в ослепителна светлина. Широките плоскости на тавана се пробудиха, светваха една след друга, надпреварваха се надолу по километричния коридор и бързо превръщаха нощта в ден. Рика затвори за малко очи, за да привикне с яркото изкуствено осветление.

Тя натисна спирачките, спря мопеда и се загледа във вълната от светлина пред себе си. Обърна се назад. Там, откъдето беше дошла, всичко тънеше в мрак.

Сега забеляза нещо, което преди не бе видяла в тъмнината. В пода на коридора бяха вградени шест успоредни линии. Тънки, прозрачни пластмасови линии, оцветени в червено, синьо, жълто, зелено, сребърно и пурпурно. Всяка от тях без съмнение водеше в някаква посока. Жалко, че Рика не знаеше коя накъде отива.

Докато наблюдаваше цветните линии, сребристата изведнъж започна да излъчва своя собствена, вътрешна светлина. Секунда по късно осветителният панел, намиращ се точно над нея, угасна. Рика се намръщи и придвижи мопеда си няколко метра по-напред, за да излезе от сянката и да навлезе в светлината. Сребристата линия на пода започна да блести и да премигва.

— Добре — каза Рика. — Ще го направя както ти искаш.

Тя отпусна педала на спирачката и мопедът й набра скорост. Светлините след нея започнаха бързо да изгасват.

 

 

— Ето го, идва! — изкрещя Селис Уаан, когато коридорът изведнъж се обля в ярка светлина. От изненада тя подскочи около метър във въздуха.

Джефри Лайън намръщено я наблюдаваше. В ръцете си той държеше лазерна пушка. На едното му бедро висеше високоексплозивен стреломятащ пистолет, а на другото — мощен звуков револвер. На едното му рамо висеше патрондаш с психотронни бомби, а на другото — връзка светлинни гранати. На колана си беше препасал и огромен вибронож. Във вътрешността на златистия си шлем Джефри Лайън доволно се усмихваше и кръвта бясно пулсираше във вените му. Вече беше готов за всичко. Не се бе чувствал толкова добре от почти век, когато се включи в битката между скайглейските доброволци и черните ангели. Да вървят по дяволите прашасалите академични глупости. Джефри Лайън бе човек на действието и сега отново се чувстваше млад.

— Пази тишина, Селис — каза той. — Никой не идва. Само ние с теб сме. Не виждаш ли, че се включи осветлението, това е всичко.

Селис Уаан не изглеждаше убедена. Тя също беше въоръжена, но влачеше лазерната си пушка по пода, защото твърдеше, че е прекалено тежка, за да я носи на гръб. Джефри Лайън със свито сърце си представяше какво ще се случи, ако тя се опита да активира и хвърли една от светлинните гранати.

— Виж! — посочи антроположката. — Какво е това?

На пода имаше две цветни линии от прозрачна пластмаса — едната черна, а другата оранжева. Секунда по-късно оранжевата започна да премигва и да излъчва собствена светлина.

— Някакъв компютъризиран пътеводител — обясни Лайън. — Хайде, нека тръгнем в указаната ни посока.

— Не — поклати глава Селис Уаан.

Джефри Лайън се намръщи.

— Слушай, аз съм командира и ще изпълняваш това, което ти кажа. С тези оръжия можем да се справим с всеки, който ни се изпречи. Хайде, размърдай се.

— Не! — упорито повтори антроположката. — Уморена съм. Нататък има опасности. Оставам тук.

— Давам ти пряка заповед, трябва да се подчиниш — каза нетърпеливо Джефри Лайън.

— О, глупости на търкалета. Не можеш да ми издаваш заповеди. Ти си само асоцииран учен, а аз съм „пълна мъдрост“.

— Селис, това не ти е Центъра — раздразнено отговори Лайън. — За последен път ти казвам да тръгнеш!

— Не, оставам тук. — Селис Уаан седна по средата на коридора и скръсти ръце.

— Добре тогава. Пожелавам ти много късмет — саркастично кимна Джефри Лайън и й обърна гръб. Той тръгна в указаната от оранжевата линия посока, а Селис Уаан остана на земята и със скръстени на гърдите ръце, мълчаливо го наблюдаваше как се отдалечава.

 

 

Хевиланд Тъф се озова на странно място. Той дълго вървя без посока по безкрайните тъмни коридори, понесъл вкочаненото тяло на Гъбарко. Най-накрая, като излезе от един тесен коридор, се озова в зала, приличаща по-скоро на пещера. Чувстваше, че стените във всички посоки се намират далеч от него. В мрака се чуваше някакъв особен звук — тихо бръмчене, което бе на прага на слуха, а след това имаше друг по-силен звук, наподобяващ плискаща се течност. Звук като от прилив на безкраен подземен океан. Хевиланд Тъф добре знаеше, че не се намира под земята, а се бе загубил на някакъв античен боен кораб, обграден беше от убийци, а трупът на Гъбарко лежеше в ръцете му.

Тъф продължи да върви. Откога вървеше, не знаеше със сигурност. Стъпките му отекваха надалеч. Коридорът, по който се движеше, сякаш нямаше край. Изведнъж той се натъкна на нещо в тъмното. Движеше се бавно и не се нарани, но от сблъсъка изпусна тялото на Гъбарко. Тъф протегна ръце напред и започна да опипва предмета, който го беше спрял, но с твърдите си ръкавици успя да определи само формата му — обемиста и кръгла.

Тогава се включиха светлините.

За Хевиланд Тъф това не беше като ярка експлозия, защото тук светлината, където я имаше, бе мрачна и смекчена. Идваше отгоре и караше огромните черни сенки да оживяват. Там, където бе по-ярка, предметите изглеждаха оцветени в странно зеленикав цвят, сякаш бяха покрити с фосфоресциращ мъх.

Тъф се огледа наоколо. Помещението, в което се намираше, приличаше повече на тунел, отколкото на пещера. През цялото време беше вървял по неговата ширина и бе изминал около километър. Но това разстояние беше нищо в сравнение с дължината на тунела. Изглежда, че той се простираше по най-дългата ос на кораба, защото и в двете посоки край не се виждаше. Таванът се издигаше високо, високо над главата му и очертанията и формите му се губеха в зеленикавите сенки. Имаше машини, прекалено много машини — компютърни подстанции, вградени в стените, странни устройства, каквито Хевиланд Тъф никога не беше виждал, широки работни маси с монтирани на тях изкуствени ръце. Но най-значимото нещо, което се намираше в този безкраен, ехтящ коридор, бяха цистерните.

Цистерните бяха навсякъде. Някои бяха наредени покрай стените и се губеха в далечината. Други се спускаха надолу направо от тавана. Трети бяха огромни и издутите им, прозрачни стени без проблеми щяха да поберат кораб с размерите на „Рог на изобилието“. Край тях бяха клетките, милиони редици от клетки, издигащи се от пода до тавана като огромни пластмасови пчелни пити. Едва сега Хевиланд Тъф разбра причината за странния звук, който преди това беше чул. Повечето от цистерните бяха празни, но някои — ето тази, онези двете в далечината — бяха пълни с разноцветни флуиди, които бълбукаха и се плискаха, движени от някакви странни форми.

Хевиланд Тъф дълго гледа втренчено впечатляващата картина наоколо и от това само се почувства много малък. Най-сетне отвърна очите си от цистерните и се наведе да вдигне безжизненото тяло на Гъбарко. Когато приклекна, той видя в какво се беше блъснал, докато се луташе из тъмнината. Това бе цистерна, една от средните по размер. През прозрачните й стени се виждаше гъста, тъмно-жълта течност, в която тук-там имаше червени петна. Тъф чу тихо гъргорене, усети леки вибрации, сякаш нещо живо се движеше вътре. Той се наведе напред и долепи лице до стената на цистерната, но веднага отдръпна глава.

Вътре се движеше и плуваше нероден, но истински, жив тиранозавър.

 

 

Във веригата нямаше болка. Там той нямаше тяло. Във веригата имаше само съзнание, сладко, чисто съзнание. Чувстваше, че е част от нещо огромно и мощно. Нещо по-силно и велико от самия него, както и от всеки от хората, които бяха на кораба. Във веригата той бе нещо повече от човек, повече от киборг, повече от обикновена машина. Беше нещо като бог. Времето тук нямаше никакво значение. Той беше бърз като мисъл, бърз като силициевите верижни превключватели, бърз като съобщенията, които препускаха по суперпроводимите сухожилия, бърз като проблясъците на микролазерите, които плетяха невидимите си мрежи в централната част на кораба. Във веригата той имаше хиляди очи и уши, хиляди ръце, които можеше да свива в юмруци и да нанася удари. Във веригата можеше да бъде всичко едновременно.

Той беше Анитас. Той беше „Ноев ковчег“. Той беше кибертехнолог. Той беше повече от петстотин станции и монитори, беше двайсет имперски 7400-и, управляващи двайсет сектора на кораба, в двайсет отдалечени един от друг отсека. Той беше Боен експерт, Кодов дешифровчик, Двигателен специалист, Астронавигатор, Библиотекар, Био-библиотекар, Микрохирург, Медицински център, Биотехнолог, Комуникатор, Техник и Сервизен работник. Той беше хардуера и софтуера, резервните и основните системи, далечните и близките командни блокове. Беше на хиляда и двеста години, дълъг беше трийсет километра, сърцето му се намираше в централния блок, квадрат с размери около два метра, но с безгранични възможности. Той докосваше тук и там, навсякъде. Съзнанието му препускаше по мрежата, яздеше, танцуваше, носеше се по микролазерите. Знанията навлизаха в него като планински поток, като широка буйна река с цялата хладна, сладка, бяла сила на кабела за високо напрежение. Той беше „Ноев ковчег“. Той беше Анитас. Той умираше.

Някъде дълбоко в своите вътрешности, долу в недрата на кораба, в подстанция седемнайсет до шлюз номер девет, Анитас отвори сребристо-металните си очи и ги фокусира върху Каж Невис. Насили се и се усмихна. На получовешкото му лице се появи гротескно изражение. Лъснаха зъбите му от хромирана стомана.

— Ти си глупак — каза киборгът.

Бойният костюм се раздвижи и направи една заплашителна крачка напред. Клещите се отвориха и издадоха стържещ, метален звук.

— ВНИМАВАЙ КАКВО ПРИКАЗВАШ!

— Казах вече: глупак си и глупак ще си останеш — отговори му Анитас. Той се засмя, но от устата му излезе ужасяващ звук — гласът му беше пълен с болка и метално ехо. Устните му бяха обагрени с кръв, която свободно течеше и вече оцветяваше в червено и металните му зъби. — Ти ме уби, Невис, и защо — само, защото си прибързан. Аз можех да ти дам всичко, което пожелаеш. Празен е, Невис. Целият кораб е празен, всички са мъртви. Цялата система е празна. Няма друго съзнание, освен моето във веригата. Той е идиот, Каж Невис. „Ноев ковчег“ е един гигант-идиот. Онези от Земната империя са се уплашили. Те действително са създали изкуствения интелект. Построили са огромни бойни кораби, управлявани от изкуствен интелект, роботизирана флота, но бързо са разбрали, че роботите с интелект могат да действат и сами. Има го и в историята — онова, което се е случило на Кандабаер, битката на Леар, бунтовете на „Алекто“ и „Голем“. Корабите за биологична война са били прекалено мощни, знаели са го още когато са започнали да ги строят. На „Ноев ковчег“ са работели двеста души — екоинженери, учени, екипаж и офицери. При нужда е можел да вземе на борда си и хиляда войници, да ги храни и облича всичките, да създава живот или да унищожава цели планети. Всичко се е управлявало от системата, Невис. Тази огромна, съвършена и най-важното, безопасна система. Тя може да се отбранява, да се ремонтира и да върши още хиляди други неща, ако я накараш да ги прави. Тези двеста души са я използвали ефективно, но и сам човек може да се справи. Няма да използва максималните й възможности, но тя все пак ще работи. Системата няма съзнание, няма изкуствен интелект, очаква да й се дават заповеди — един човек можеше да го направи. Един човек! Аз лесно щях да се справя. Но Каж Невис загуби търпение и ме уби.

Каж Невис пристъпи още по-близо.

— НЕ МИ ПРИЛИЧАШ НА УМРЯЛ — заяви той и заплашително щракна с клещите на долните си ръце.

— Но аз съм — отговори Анитас. — Използвам енергия от системата, за да захранвам кибернетичната си половина и да възвърна част от говорните си способности. Но аз умирам. Чумите, Невис. Преди много години от екипажа на „Ноев ковчег“ останали само трийсет и двама души. Точно тогава ги нападнали. Няколкостотин същества хруун разшифровали кода, отворили купола и проникнали вътре. Те напредвали бързо и скоро щели да превземат целия кораб. Защитниците отстъпвали, но се сражавали яростно за всеки метър. Те изолирали цели сектори, изпомпвали въздуха, изключвали електричеството. На всяка крачка устройвали засади и капани. На кораба все още има места, които носят следите от тази битка, все още има сектори, които не са поправени. Защитниците освободили във въздуха чуми, зарази и паразити. Освободили от цистерните своите чудовища. Те се сражавали, сражавали се и умирали, но победили. Най-накрая всички извънземни били мъртви. От екипажа останали само четири човека. Всички те починали по-късно. Един бил тежко ранен, други двама се разболели, а последният човек умрял от старост. Искаш ли да научиш техните имена? Не, съмнявам се. На теб ти липсва любопитство, Каж Невис. Това не те интересува. Тъф би искал да знае, както и старомодния Лайън.

— ТЪФ? ЛАЙЪН? ЗА КАКВО ГОВОРИШ? И ДВАМАТА ВЕЧЕ СА МЪРТВИ.

— Неправилно — каза Анитас. — В момента те са на борда на кораба. Лайън откри оръжейната. Той е истински подвижен арсенал и се приближава към теб. Тъф откри също нещо много важно. Рика Даунстар следва сребристия път до командната зала и капитанския мостик. Както виждаш цялата банда е тук. Събудих всяка изправна и функционираща част от „Ноев ковчег“ и сега всичко е под мой контрол.

— ВЕДНАГА ГИ СПРИ! — заповяда Каж Невис. Без да се колебае, той отвори клещите си и хвана киборга за биометалното гърло. По острието на клещите потече черна течност. — КАЗАХ ТИ, ВЕДНАГА ГИ СПРИ!

— Не съм ти доразказал историята, Каж Невис — продължи кибертехнологът. Устата му вече беше пълна с кръв. — Последните останали хора от екипажа разбрали, че няма да издържат дълго. Те изключили всички системи и оставили кораба на вакуума, тишината и забравата. Решили да го изоставят, но както виждаш, не напълно. Страхували се, че хруун или някой все още неизвестен враг може да го атакува и наредили на „Ноев ковчег“ да се отбранява. Включили плазмените оръдия, заредили външните лазери, активирали външната защитна сфера, нещо, което и самите ние изпитахме на гърба си, за съжаление. Освен всичко друго, те програмирали кораба да извърши тяхното жестоко отмъщение. Да се връща отново и отново на Хро Б’рана — там, откъдето дошли хруун — и да изсипва даровете си от чуми, зарази и смърт. За да се предпазят от възможен имунитет, те подложили цистерните с бактерии на постоянна ударна радиация, за да предизвикат безкрайни мутации. Включили дори програма за разработка на нови и по-смъртоносни вируси.

— ИЗОБЩО НЕ МИ ПУКА! СПРЯ ЛИ ДРУГИТЕ? МОЖЕШ ЛИ ДА ГИ УБИЕШ? ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ТЕ, НЕ ГО ЛИ НАПРАВИШ, ЩЕ ТЕ УБИЯ!

— Аз вече съм мъртъв, Каж Невис. Нали ти казах, чумите. Те са вътрешната защита. Ако корабът бъде атакуван, той е програмиран да изпълни коридорите си с атмосфера, о, да, но каква атмосфера — гъмжаща от милиони мутирали вируси и бактерии. Цистерните са врели и кипели, облъчвани от радиация вече хиляда години. Няма име за това, което ще ме убие. Някакъв вид спора. Има антигени, лекарства, ваксини, също произведени от кораба, но за мен вече е прекалено късно. Аз вдишах заразения въздух и сега вирусите ядат моята биополовина. А можех да ти подаря този кораб, Каж Невис. Заедно теб щяхме да имаме силата на богове. Но вместо това ще умрем.

— ТИ МОЖЕ ДА УМРЕШ — коригира го Каж Невис. — НО КОРАБЪТ Е МОЙ.

— Не мисля така, Каж Невис. Сритах този гигантски идиот и той вече се пробужда. Какво като е идиот, все пак има огромна мощ. Очаква някой да му даде заповеди, но ти нямаш нито знанията, нито умствените възможности, за да го направиш. Насочвам Джефри Лайън да те пресрещне, а Рика Даунстар приближава командната зала. Още нещо…

— НИЩО ПОВЕЧЕ — грубо отсече Невис. Клещите се свиха и чупейки метал и кости, откъснаха с едно бързо движение главата на кибертехнолога. Главата отскочи надолу по гърдите на Анитас, падна на пода и се търкулна. Кръвта шурна по врата на киборга, от дебелия, изпъкнал кабел прескочи синьо-бяла искра и тялото се отпусна на компютърното командно табло. Каж Невис вдигна ръка и удари контролните уреди, после движението се повтори отново и отново. Парчета метал и пластмаса се разхвърчаха по пода.

В залата отекна силен, писклив звук. Каж Невис ядосано се обърна, търсейки източника му и лицевата част на шлема му се оцвети в яркочервено.

Главата от пода го гледаше. Очите, блестящите сребристи очи бяха фиксирани в него. Устата се разкриви в мокра усмивка.

— Още нещо, Каж Невис — каза главата. — Активирах и последната защитна схема, оставена от хората на Земната империя. Стазисното поле е изключено. Кошмарите започват да се пробуждат. Пазачите на кораба идват, за да те унищожат.

— ВЪРВИ ПО ДЯВОЛИТЕ! — изкрещя Каж Невис. Той стъпи с огромното си плоско стъпало върху главата на кибертехнолога и отпусна цялата си тежест. Стомана и кости изпукаха и поддадоха на натиска. Невис вдигна крака си и отново го стовари върху останките от главата на киборга. На пода скоро не остана нищо друго, освен сиво-червена паста с оттенъци на бяло и сребристо.

Най-после в компютърната зала настъпи тишина.

 

 

Доста дълго време, повече от два километра, шестте линии на пода вървяха паралелно, макар че само сребристата премигваше като жива. Първо прекъсна червената, тя се изви надясно на едно от кръстовищата. Километър по-нататък и пурпурната свърши пред широка метална врата, която се оказа вход на безупречна автоматична кухня. Рика Даунстар гореше от желание да слезе от мопеда си и да разгледа наоколо, но сребристата линия пулсираше настойчиво и светлините бързо изгасваха.

Най-накрая тя стигна до дъното на коридора. Тук пътят изви наляво и се вля в друг, също толкова широк коридор. Рика Даунстар слезе от мопеда, за да разгледа наоколо. Пресечката на двата коридора беше в огромно колело, а от него като спици тръгваха други второстепенни пътища. Таванът беше високо над главата й. Рика вдигна поглед и видя, че над нея има поне още три нива. Те бяха свързани помежду си с ръкави, мостове и широки, кръгли тераси. В главината на колелото се издигаше съоръжение, което стигаше до тавана — асансьор. Синята линия продължаваше по една от спиците, жълтата по втора, зелената по трета, а сребристата водеше право към отворената врата на асансьора. Рика спря пред нея и дълго се колеба какво да предприеме.

Светлините постепенно изгаснаха. Останаха само тези в асансьора и премигващата сребриста линия.

Рика Даунстар се намръщи, извади игломета си и пристъпи вътре.

— Нагоре, моля — обяви тя.

Вратата се затвори и асансьорът започна да се изкачва.

 

 

Джефри Лайън се движеше бързо и енергично, въпреки тежестта на оръжията, които носеше. Чувстваше се още по-добре откакто изостави Селис Уаан зад себе си. Тази жена се оказа истинска напаст и той се съмняваше, че може да му е от някаква полза, ако се завържеше престрелка. Обмисли възможността да се придвижва крадешком, но после я отхвърли. Не се страхуваше от Каж Невис и неговия боен костюм. О, той беше с масивна броня, но въпреки всичко бе произведен по извънземна технология, а Джефри Лайън беше въоръжен с най-смъртоносните оръжия, произведени от Земната империя. Технологичната и военната сила на Империята бяха стигнали до апогея си в годините преди Краха. Лайън никога не беше чувал за планетата Ънки и за това що за разумни същества я населяват. Предполагаше, че са някоя незначителна раса, подчинена на хранганите. След като се справеше с Каж Невис, Лайън щеше да открие коварната Рика Даунстар с нейния глупав игломет. Щеше да му е много интересно как тя ще застане с игломет срещу преносимото плазмено оръдие. Да, щеше да му е много интересно.

Лайън се чудеше какво ли са планирали да правят Невис и неговите съмишленици с „Ноев ковчег“. Не се и съмняваше, че ще е нещо неморално и противозаконно. Е, това нямаше значение, защото смяташе самият той да овладее кораба. Той — Джефри Лайън, асоцииран учен по военна история в Шанделорския център и едно време втори тактически аналитик на третото крило на скайглейските доброволци. Щеше да завладее семекораб на ЕИВ, може би с помощта на Тъф, ако успееше да го намери, но във всички случаи щеше да го направи. След това нямаше да продаде това богатство за жалки и глупави собствени облаги. Щеше да закара „Ноев ковчег“ до великата Академия на човешкото познание на планетата Авалон и да го предаде на учените там, като разбира се щеше да остане до края на живота си ръководител на проучванията. Неговото име след това щеше да бъде спомен, редом с това на самия Клерономас, основателят на академията.

Лайън бодро крачеше по средата на коридора и следваше оранжевата линия. Докато вървеше, започна да си подсвирква жизнерадостна маршова мелодия, която бе научил преди четиридесет години от скайглейските доброволци. Той вървя и си свири, вървя и си свири. Докато оранжевата следа угасна.

 

 

Селис Уаан остана дълго време седнала на пода. Ръцете й бяха леко скръстени на гърдите, а на лицето й имаше раздразнено и сърдито изражение. Тя седеше, а звукът от стъпките на Джефри Лайън отдавна се бе стопил в далечината. Тя седеше и си изброяваше наум всички обиди и несгоди, които досега бе принудена да изтърпи. Всяка от тях й се струваше непоносима. Трябваше да бъде по-съобразителна преди да тръгне на път с такъв безнадежден и непочтителен екипаж. Анитас беше повече машина, отколкото човек. Каж Невис не бе нищо повече от обикновен престъпник. Рика Даунстар — нахална и подла мошеничка. Колкото до Тъф, той си оставаше неописуем. Дори и Джефри Лайън, нейният колега, най-накрая доказа, че не може да се разчита на него. Чумавата звезда беше нейно откритие. Споделила го бе с тях и сега какво получаваше? Неудобства, грубости и най-накрая изоставяне. Е, Селис Уаан смяташе, че вече е търпяла достатъчно. Реши, че не трябва да дели този кораб с никой друг. Той си оставаше нейно откритие и след като го закараше до Шанделор, ако някой от подлите й спътници оспореше правата й, щеше да го предаде на съда. В момента нямаше никакво намерение да говори с който и да е от тях, не и след всичко това.

Вратът й се схвана, а краката й изтръпнаха. Прекалено дълго бе седяла седнала. Гърбът също я болеше, а и вече беше гладна. Чудеше се възможно ли е да открие някаква нормална храна на огромния, изоставен кораб. Компютрите работеха, отбранителната система също, сигурно някъде имаше и функционираща кухня. Селис Уаан се изправи и тръгна да провери.

 

 

Хевиланд Тъф съвсем скоро разбра, че нещо ставаше. Нивото на шума в огромния тунел бавно, но упорито се покачваше. Все по-силно се чуваше далечният, бръмчащ звук, както и по-близкото гъргорене и клокочене. В цистерната на тиранозавъра жълтият разтвор започна да се избистря и да променя цвета си. Червените петна изчезнаха, сякаш бяха изсмукани и течността с всяка минута ставаше по-бистра. Над цистерната се спусна някакъв апарат и на Тъф му се стори, че той постави инжекция на огромното влечуго. Светлината беше все така слаба и не можеше да види по-подробно това, което ставаше под водата.

Хевиланд Тъф реши да предприеме стратегическо отстъпление. Той заобиколи цистерната с тиранозавъра и продължи да върви надолу в тунела. След като повървя малко, стигна до едната от работните компютърни станции и спря. Изпитваше известна трудност да определи с точност природата и същността на помещението, в което се намираше.

Както Джефри Лайън предварително го бе информирал, в сърцето на корабите от типа на „Ноев ковчег“ се намираше клетъчна библиотека. В нея се запазваха тъкани, взети от милиони видове растения, животни и други живи форми, обитаващи неизброимо количество планети. Тези биологични проби се използваха за изкуствено размножаване. По-късно тактиците и екоинженерите на „Ноев ковчег“ са избирали най-подходящото им използване. Те можеха да изпратят чуми и зарази и да ликвидират населението на цели планети, да ускорят размножаването на дребни животни и да разрушат екологията и хранителните вериги и дори да изпратят извънземни, непознати хищници, които да всеят ужас сред враговете. Все пак всичко започваше с размножаването и деленето на клетките.

Тъф беше попаднал точно в това помещение. Работните места в тунела бяха съоръжени с всички уреди за микрохирургия, а в цистерните без съмнение се съхраняваха и развиваха тъканите и клетъчните проби. Джефри Лайън му беше разказал и за хронодъгата, една от изгубените тайни на Земната империя. В това поле, макар и с разхода на огромни количества енергия и действие на минимални площи, времето ставаше контролируемо. По този начин клетките можеха да достигат зрелост за секунди или да остават непроменени за хилядолетия.

Хевиланд Тъф огледа лабораторията, компютърната станция, цистерните и мъртвото тяло на Гъбарко, което все още носеше.

Деленето винаги започваше от една-единствена клетка. Технологията на процесите несъмнено беше съхранена в компютрите. Може би дори имаше и програма с инструкции.

— Наистина — каза на себе си Хевиланд Тъф. Всичко изглеждаше напълно логично. Той не беше кибертехнолог, но все пак бе интелигентен човек, който бе работил с разнообразни компютърни системи на практика през целия си живот.

Хевиланд Тъф пристъпи в работната станция, нежно положи тялото на Гъбарко под един микромонитор и включи командното табло на компютъра. В началото не можа да разбере смисъла на съобщенията и командите, но не се отказа.

След около пет минути той беше толкова погълнат от заниманията си, че не обърна внимание на силния клокочещ звук зад него, когато прозрачната жълтеникава течност в цистерната на динозавъра започна бързо да спада.

 

 

Каж Невис с трясък излезе от подстанцията и се огледа дали има някой, когото да убие.

Беше ядосан — ядосан на себе си, че бе действал необмислено и нетърпеливо. Анитас можеше да му бъде полезен, но той просто не бе предвидил възможността въздухът на „Ноев ковчег“ да е заразен. Проклетият кибертехнолог и без това трябваше да бъде убит, но това не беше никак трудно и можеше да стане по-късно. Сега всичко се проваляше. Невис се чувстваше сигурен с бойния си костюм, но изпитваше и известна неувереност. Не му хареса слухът, че Тъф и другите по някакъв начин са се качили на кораба. Тъф определено знаеше повече за този проклет костюм, и преди всичко знаеше неговите слабости.

Каж Невис вече си бе отбелязал една от слабостите — кислородният му запас бързо намаляваше. Модерните космически костюми, като онзи, който носеше Тъф, бяха снабдени с кислородопроизвеждащи пакети. Във филтрите им живееха бактерии, които превръщаха въглеродния двуокис в кислород по-бързо, отколкото човек можеше да превърне кислорода във въглероден двуокис. При тях опасност от изчерпване нямаше, освен ако проклетите бактерии по някаква причина не измряха. Бойният костюм се оказа примитивен, защото носеше на гърба си четири големи бутилки с кислород, но те все някога щяха да свършат. На контролните уреди в шлема си Невис забеляза, че едната бутилка е празна. Надяваше се останалите три да му стигнат, докато се справи с другите, само трябваше да ги открие по-бързо. Все пак той продължи да се чувства неловко. Обграден бе от напълно подходящ за дишане въздух, но не се решаваше да свали шлема си след това, което се бе случило с киборга. Органичната част от тялото на Анитас се разложи по-бързо, отколкото Невис си бе представял. Черната лигава субстанция, която бе разяла вътрешностите на кибертехнолога, беше най-отвратителната гледка, която Невис бе виждал, но животът му досега беше изпълнен с отвратителни гледки. „Рано или късно ще се задуша“ — помисли си Каж Невис. Побърза да отхвърли тази мисъл. Щом въздухът на „Ноев ковчег“ можеше да бъде заразен, сигурно можеше и да бъде почистен. Оставаше да стигне до контролната зала и да намери начин да го направи. Дори и един чист сектор му бе напълно достатъчен. Анитас му бе казал, че Рика Даунстар вече се намира там, но това не го вълнуваше. На практика той дори очакваше тяхната среща.

Каж Невис избра произволна посока и металните му стъпки отекнаха в тишината. Знаеше, че го чуват, но това не го интересуваше. Той харесваше този костюм.

 

 

Рика Даунстар се отпусна на капитанския стол и разгледа данните, които се появяваха на главния монитор. Голям, с меки възглавници, покрит с удобна стара тапицерия, този стол приличаше на трон. Беше идеално място за почивка. Проблемът бе, че там можеше да се прави всичко друго, но не и да се почива. Командната зала беше така конструирана, че капитанът да стои на трона си и да дава заповеди на другите офицери — техният брой беше девет, ако се съдеше по броя на контролните табла в горната част. Още дванадесет табла имаше в долната част на залата, там, където се е осъществявало програмирането и натискането на бутоните. Поради липса на предвидливост, Рика Даунстар не се бе качила на борда заедно с девет лакея и сега трябваше да преминава от табло на табло в опитите си да накара „Ноев ковчег“ да заработи. Отне й доста време, докато разбере какво да прави. В началото подаде грешни команди и нищо не се получи. Бавно, стъпка по стъпка, всичко си идваше на мястото. Или най-малкото тя си мислеше, че постига някакъв прогрес.

Вече се намираше в безопасност. Това бе първата й цел, да изолира асансьора така, че никой да не може да я изненада. Сега държеше козова карта, тя бе горе в командната зала, а всички други — долу. Целият кораб беше разделен на сектори, всеки със специални функции — от защита и клетъчно деление до придвижване и съхранение на данни. От командната зала Рика можеше да следи всички тези сектори и да предприеме контрадействие, ако някой от другите се опиташе да изпълни някоя програма. В случай, разбира се, че я забележеше и откриеше начин да я спре. Тъй като беше сама в командната зала, единственият начин да налучка правилната последователност на командите бе чрез опити и грешки, но това се оказа продължителен процес и забавяше напредъка.

Рика Даунстар отново се отпусна в капитанския трон. Тя гледаше появяващите се на екрана съобщения и се чувстваше горда от себе си. Бе успяла да зададе програма за пълна проверка на техническото състояние на кораба. „Ноев ковчег“ вече й даваше подробен списък с повредите в сектори и системи, неизползвани от хилядолетия и с които корабът не можеше да се справи. След това на монитора започнаха да излизат програмите, изпълняващи се в момента.

Листът с тези за биозащита бе особено внушителен и също толкова ужасяващ. Вече няколко минути той течеше на екрана. Рика не бе чувала имената на три четвърти от заразите и болестите, които бяха освободени, за да ги посрещнат, но те звучаха доста неприятно. Очевидно нейната най-главна задача бе да изолира командната зала от останалата част на кораба и да се опита да я дезинфекцира и да вкара чист въздух. В противен случай нейният костюм щеше да се вмирише за един-два дена.

На екрана се появи съобщението:

БИОЗАЩИТА ФАЗА ЕДНО (МИКРО)

ДОКЛАД ПРИКЛЮЧЕН

БИОЗАЩИТА ФАЗА ДВЕ (МАКРО)

ДОКЛАД ЗАПОЧНАТ

Рика се намръщи. „Макро? Какво, по дяволите, означава това? По-големи чуми?“

ПЪЛНА ГОТОВНОСТ

БИООРЪЖИЯ ГОТОВИ: 47

Последва дълъг списък с информация за всеки един биологичен вид. Това беше скучна информация и Рика се върна отново в удобния стол. Списъкът свърши и на екрана се появиха нови съобщения.

ВСИЧКИ КЛОНИНГОВИ ПРОЦЕДУРИ ПРИКЛЮЧЕНИ

НЕИЗПРАВНОСТИ В ЦИСТЕРНИ: 671, 3312, 3379

НЕИЗПРАВНОСТИ ПРЕКЪСНАТИ

СТАЗИСНО ПОЛЕ УНИЩОЖЕНО

ЦИКЪЛ ОСВОБОЖДАВАНЕ ЗАПОЧНАТ

Рика Даунстар не беше уверена, че това, което става, й харесваше. „Цикъл на освобождаване? Какво се готви да освободи?“ От друга страна отвън се разхождаше Каж Невис. Ако тази биофаза две му създадеше неудобства, проблеми и дори го ликвидираше, това само щеше да й е от полза. Но пък от друга страна вече си имаше достатъчно проблеми с другите зарази. Не й бяха необходими и нови неприятности. На екрана започнаха да излизат други съобщения.

БИОЛОГИЧЕН ВИД #22-743-88639-04090

РОДНА ПЛАНЕТА: УИЛКАКИС

ПОПУЛЯРНО ИМЕ: КАЧУЛАТ ДРАКУЛА

Рика скочи на крака. Беше чувала за Уилкакис и за качулатите дракула. Жестоки същества. Доколкото си спомняше, бяха нощни кръвосмучещи хищници. Глупави, изключително чувствителни към шум и невероятно агресивни животни. Съобщението изчезна от екрана и на негово място се появи друго.

ПРОЦЕС НА ОСВОБОЖДАВАНЕ

Този единичен ред бе заменен от една-единствена дума, която започна да примигва на екрана.

ОСВОБОЖДАВАНЕ

„Може ли качулатият дракула да си хапне Каж Невис за вечеря? Едва ли, докато той носи онзи глупав, брониран костюм.“

— Чудесно! — възкликна Рика на глас. Тя нямаше ънкински боен костюм, а това означаваше, че „Ноев ковчег“ създаваше повече проблеми за нея, отколкото за Каж Невис.

БИОЛОГИЧЕН ВИД #13-612-71425-88812

РОДНА ПЛАНЕТА: АБАТУР

ПОПУЛЯРНО ИМЕ: АДСКИ КОТЕНЦА

Рика нямаше представа що за същества са тези адски котенца, но не гореше и от желание да научи. Разбира се, беше чувала за Абатур, странна малка планета, която успешно се бе противопоставила на трите опита да бъде колонизирана. Населяващите я живи форми определено бяха неприятни. Съмняваше се обаче, че те ще се справят с масивната броня на бойния костюм.

ПРОЦЕС НА ОСВОБОЖДАВАНЕ

„Колко неща смята да избълва този кораб? Четиридесет и няколко, доколкото си спомням.“

— Ужасно! — възкликна Рика на глас. Корабът скоро щеше да е изпълнен с четиридесет и няколко гладни чудовища, всяко от които готово да закуси с любимата дъщеря на майка й. — Не, това не бива да стане! — Рика трескаво огледа капитанския мостик. Къде трябваше да отиде, за да сложи край на тази глупост?

ОСВОБОЖДАВАНЕ

Рика прескочи капитанския стол, прекоси бързо залата и се насочи към командното табло, за което бе решила, че управлява защитните системи. Тя набра команда за прекратяване на текущата операция.

БИОЛОГИЧЕН ВИД #76-102-95994-12965

РОДНА ПЛАНЕТА: ДЖАЙДЕН II

ПОПУЛЯРНО ИМЕ: ВЪРВЯЩА ПАЯЖИНА

Екранът пред Рика премигна и се появи съобщението, че външната защитна система е дезактивирана. Парадът на главния монитор продължаваше да тече.

ПРОЦЕС НА ОСВОБОЖДАВАНЕ

Рика отприщи дълга поредица от ругатни. Пръстите й бързо се движеха по бутоните на командното табло. Опитваше се да съобщи на системата, че не желае да свали външната защита, а да спре изпълнението на биофаза две. Машината изглежда не я разбираше.

ОСВОБОЖДАВАНЕ

Най-после получи отговор. На монитора се появи съобщение, че е задала командата от погрешно командно табло. Тя се намръщи и се огледа бързо наоколо. „Разбира се!“ Намираше се при контрола на системата за външна защита, а й трябваше станцията за биоконтрол.

БИОЛОГИЧЕН ВИД #54-749-37377-84921

РОДНА ПЛАНЕТА: PSC92, TSC749 НЕОБОЗНАЧЕНА

ПОПУЛЯРНО ИМЕ: ОВЕН-ВАЛЯК

Рика отиде при следващото табло.

ПРОЦЕС НА ОСВОБОЖДАВАНЕ

Системата бавно реагира на нейното желание за прекратяване на програмата със съобщение, че в момента не изпълнява активна команда.

„Четири“ — преброи мрачно Рика и добави силно на глас:

— Това е прекалено! — Тя бързо премина към следващото табло, натисна бутона за край на програмата и без да чака резултата, се насочи към следващия пулт.

БИОЛОГИЧЕН ВИД #67-001-00342-10078

РОДНА ПЛАНЕТА: ЗЕМЯ (ИЗЧЕЗНАЛ)

ПОПУЛЯРНО ИМЕ: TYRANNOSAURUS REX

Рика Даунстар тичаше и натискаше бутони, тичаше и натискаше бутони.

ПРОЦЕС НА ОСВОБОЖДАВАНЕ

Тя направи пълен кръг на командната зала и вече бе натиснала бутона за прекратяване на програмата навсякъде. Някъде това беше подействало, защото на екрана излезе съобщение:

ЦИКЪЛ НА ОСВОБОЖДАВАНЕ ПРЕКРАТЕН

БИООРЪЖИЯ ПРЕКЪСНАТИ: 3

БИООРЪЖИЯ ОСВОБОДЕНИ: 5

ПЪЛНА ГОТОВНОСТ БИООРЪЖИЯ: 39

БИОЗАЩИТА ФАЗА ДВЕ (МАКРО)

ДОКЛАД ЗАВЪРШЕН

Рика Даунстар стоеше с ръце на кръста и се мръщеше. Пет чудовища бяха на свобода. Все пак, можеше да е и по-зле. Мислеше си, че ще успее да спре системата след четвъртия звяр, но закъсня само с няколко секунди. „Е, добре. Какво ли, дявол да го вземе, е това чудо tyrannosaurus rex?“

В момента тя се интересуваше единствено от Каж Невис.

 

 

Без оранжевата следа Джефри Лайън набързо успя да се загуби в лабиринта от свързани помежду си коридори. Накрая той избра най-простото решение — да предпочита широките пред тесните коридори, да завива само надясно, където имаше кръстовища и да се стреми да върви надолу. Планът му проработи. Не след дълго се чу шум.

Джефри Лайън се долепи до стената, макар опитът му да не се осъществи напълно поради обема и тежестта на преносимото плазмено оръдие, което носеше на гърба си. Заслуша се. Да, определено се чуваше някакъв шум. Стъпки. Кънтящи стъпки, макар и отдалеч, но приближаващи към него — Каж Невис в неговия боен костюм.

С доволна усмивка на лицето, Джефри Лайън свали оръдието и започна да го подготвя за стрелба.

 

 

Тиранозавърът изрева.

„Това определено е ужасен шум“ — помисли си Хевиланд Тъф. Той раздразнено стисна устни и свит на кълбо се премести още половин метър по-навътре в скривалището си. Тъф беше висок човек, а нишата, в която бе влязъл, беше прекалено малка. Краката му бяха прегънати ужасно неудобно, гърбът — извит по много мъчителен начин, а главата — притисната болезнено в основата на работната станция. Все пак Тъф не можеше да е неблагодарен. Нишата беше малка, но му осигуряваше убежище. За щастие, той бе достатъчно сръчен и съобразителен да потърси убежище точно тук. Имаше късмет също, че работната станция с нейните уреди, микроскенери и компютърни терминали лежеше върху масивна, метална маса, която излизаше от пода и от стената и не беше предмет, който лесно да бъде избутан настрани.

Въпреки всичко, Хевиланд Тъф не бе съвсем доволен от себе си. Чувстваше се глупаво, достойнството му бе явно компрометирано. Нямаше спор, че умението му да се концентрира върху работата, която вършеше в момента, можеше да се нарече похвално и препоръчително. Но на практика сега това умение се бе оказало повече недостатък, отколкото преимущество, щом беше позволил на седемметрово хищно влечуго незабелязано да се приближи до него.

Тиранозавърът отново изрева. Тъф усещаше, че цялата лаборатория започва да вибрира. Гущерът, използвайки за баланс опашката си, се наведе надолу и масивната му глава се оказа само на няколко метра от Тъф. За негово щастие главата на тиранозавъра беше прекалено голяма, а нишата — прекалено тясна. Влечугото се отдръпна и изпищя от яд и безсилие. Ехото от писъка му дълго се носи по безкрайния тунел. Опашката му се изви и се стовари върху работната станция. Масата-убежище се разтресе от удара. Нещо отгоре падна, строши се и Тъф се намръщи.

— Махай се! — каза той колкото можеше по-строго. Ръцете му бяха кръстосани на корема, а очите му гледаха сурово.

Тиранозавърът не му обърна внимание.

— Тези енергични опити няма да ти донесат никаква облага — изтъкна Тъф. — Прекалено си голям, а масата е твърде здраво изработена. Пък и веднага става очевидно, че имаш мозък не по-голям от гъба. В този смисъл може да се спори, че аз съм този, който има по-големи права да живее. Ти си изчезнал животински вид и напълно заслужаваш да останеш такъв. Сега се омитай!

Тиранозавърът отговори с мощен, гърлен рев и покри лицето на Тъф с фини капчици слюнка. Опашката му се издигна и удари по масата още веднъж.

 

 

Селис Уаан забеляза някакво движение с крайчеца на окото си и изпищя. Тя спря и се обърна, за да срещне — какво да срещне? Там нямаше нищо. Сигурна бе, че видя нещо да се движи при онази отворената врата. Но какво беше то? Антроположката нервно извади от кобура си пистолета с високоексплозивни стрели. Отдавна се бе отказала от лазерната пушка. Оказа се твърде неудобно и тежко оръжие, а и се бе уморила да я влачи. Между другото и се съмняваше, че би улучила нещо с нея. Пистолетът беше много по-подходящ, според Селис Уаан. Джефри Лайън й бе обяснил, че изхвърля пластмасови експлозивни стрелички, с които не е длъжна да улучи целта си, а само да стреля някъде около нея.

Тя предпазливо се приближи до отворената врата. Долепи гръб до стената, вдигна пистолета, свали предпазителя и надникна в стаята.

Нищо.

Това беше склад, пълен с екипировка, запечатана в херметични пластмасови опаковки, натрупани на метални лавици, стигащи до тавана. Сторило ли й се бе, че има някой? Едва ли. Готвеше се да се обърне, когато малката форма, която беше видяла и преди, се появи в периферията на зрението й. Преди да успее да я разгледа, сянката изчезна.

Този път Селис Уаан успя да види къде се скри съществото. Тя забърза нататък, чувствайки се по-уверена, защото това, което бе видяла, все пак беше доста малко.

Нещо се движеше в ъгъла на стаята, близо до една от купчините с екипировка. Какво ли беше? Селис Уаан пристъпи по-близо, с готов за стрелба пистолет.

Беше котка.

Тя гледаше към нея и нервно въртеше опашка. Беше доста странна котка. Много малка — почти като котенце. С чисто бяла козина, на яркочервени ивици. Главата й бе несъразмерно голяма, с удивително ярки кървавочервени очи.

„Още една котка“ — помисли си Селис Уаан. Само от това имаше нужда — от още една котка.

Странната котка изсъска.

Селис Уаан уплашено се отдръпна назад. Котките на Тъф често й бяха съскали, особено онази злобната, черно-бялата, но не по този начин. Това съскане беше много зловещо, хищническо. Някак си смразяващо. А езикът на тази котка… изглеждаше дълъг, дълъг и странен.

Котката изсъска отново.

— Ела, писи-пис — извика Селис Уаан. — Пис-пис.

Котката втренчено я наблюдаваше със студените си, немигащи очи. После рязко отметна глава и се изплю. Плюнката улучи в средата шлема на Селис Уаан. Беше от някаква тъмнозелена, лепкава материя, която за момент й попречи да вижда, но тя бързо я изтри с опакото на ръката си.

Селис Уаан реши, че вече й е дошло до гуша от котки.

— Добро котенце — каза тя. — Ела, пис-пис. Имам подарък за теб.

Котката изсъска и отметна глава. Селис Уаан изсумтя, стреля и я прати по дяволите.

 

 

Плазменото оръдие щеше да ликвидира Каж Невис — в това Джефри Лайън не се съмняваше. Все пак здравината на извънземната броня оставаше неизвестен фактор. Той вземаше за сравнение бронираните костюми, използвани от десантните войски на Федералната империя по време на Хилядагодишната война. Те с успех отклоняваха лазерния огън, издържаха на малки експлозии, оставаха невредими от звуковите изстрели, но не можеха да устоят на плазмата. Изстрел от плазмено оръдие спокойно преминаваше през солидна плоча от дуралой с дебелина до пет метра. Едно добро плазмено кълбо превръщаше всяка лична броня в шлака и разтопен метал. Невис щеше да бъде изпепелен за секунди и нямаше да има време дори да разбере какво го е ударило.

Основният проблем бяха размерите на оръдието. Макар и да бе от така наречената портативна версия, то беше тежко и неудобно за носене. Енергийният му блок имаше ниска мощност и бе необходима почти цяла минута след всеки изстрел, докато се образува ново плазмено кълбо. Джефри Лайън с тревога осъзнаваше, че ако пропусне целта си от първия изстрел, едва ли ще има време да произведе втори. Дори и на тринога, плазменото оръдие се управляваше трудно. Лайън от доста години не бе стъпвал на бойно поле, но дори и тогава се славеше с тактическите си умения и острия си ум, а не с рефлексите си. След десетилетията прекарани в Шанделорския център, нямаше голямо доверие на координацията между очите и ръцете си.

Скоро Джефри Лайън разполагаше с готов план.

За негов късмет, преносимите плазмени оръдия често бяха използвани за автоматична защита на определена позиция и имаха микрокомпютърно съзнание и автоматичен огън. Той разгъна триногата на оръдието по средата на един широк коридор, на около двадесет метра по-надолу от поредното голямо кръстовище. Програмира огъня за тесен периметър, а след това насочи прицела с максимална точност. Натисна превключвателя за автоматичен огън и с доволна усмивка се отдръпна назад. В енергийния блок започна да се образува огнено кълбо, което ставаше все по-ярко и по-ярко и скоро малката зелена лампичка, която показваше готовност за стрелба, започна да премигва. Плазменото оръдие беше заредено и компютърното му съзнание щеше да действа значително по-бързо и прецизно отколкото Лайън, ако бе решил да стреля ръчно. Насочено бе към средата на пресечката между двата коридора, но щеше да стреля срещу обекти, които надхвърляха зададените в паметта му размери. Джефри Лайън спокойно можеше да се разхожда пред него без опасност да го активира, но когато Каж Невис със своя абсурдно голям костюм навлезеше в обсега му, щеше да получи огнена изненада. Сега оставаше единствено Невис да бъде примамен в района на оръдието.

Това наистина бе гениално хрумване и проява на тактически умения, съпоставими с тези на Наполеон, Чин Ву или Стефан Кобалт Нортстар. Джефри Лайън се чувстваше неизмеримо горд с това, което беше направил.

Шумът от тежките стъпки приближаваше през цялото време, докато Джефри Лайън подготвяше оръдието за стрелба, но в последната минута бе започнал да затихва. Изглежда Каж Невис беше тръгнал по някой страничен коридор и нямаше да мине през тази пресечка. „Много добре, тогава — каза си Джефри Лайън. — Ще трябва аз да го доведа насам.“

Уверен в себе си, той отиде до самия център на периметъра, покрит от оръдието. Спря за малко, усмихна се доволно и тръгна по перпендикулярния коридор, за да привлече вниманието на своята лековерна жертва.