Джордж Р. Р. Мартин
Чумавата звезда (2)

Дълго време те бяха погълнати от тишина, мрак и ужас. Очакваха всеки миг да почувстват нов изстрел, който окончателно да ги довърши.

Най-накрая тъмнината започна леко да се разсейва. По контролното табло на „Рог на изобилието“ се появиха бледи светлинки. С колебание и мъждукане инструментите един след друг се връщаха към намалена жизненост.

— Не сме напълно излезли от строя — обяви Тъф от командния стол, на който стоеше като вцепенен. Големите му ръце бързо се движеха по клавишите на компютъра. — Сега ще получа списък на повредите. Може би ще е възможно да се оправим въпреки всичко.

Селис Уаан започна да издава звук — високо, пронизително, истерично ридание, което продължаваше сякаш до безкрай. Тя все още лежеше на пода, там, където бе паднала. Каж Невис се обърна към нея.

— Млъкни веднага, проклета краво! — изрева той и я ритна. Риданието й се превърна в хълцане. — Ние сме пушечно месо, ако стоим така. Следващият изстрел ще ни направи на парчета. По дяволите, Тъф, размърдай това нещо!

— Нашето движение не е засегнато — отговори спокойно Тъф. — Ударът, който получихме, не намали скоростта ни, но все пак ни отклони от предишната траектория на сближаване с „Ноев ковчег“. Може би това е и причината срещу нас вече да не се стреля. — Той се наведе и продължи да изучава данните, които се появяваха на един от малките монитори. — Но се страхувам, че моят кораб частично е излязъл от строя. Включването на основните двигатели няма да е препоръчително, защото натоварването без съмнение ще разруши корпуса на парчета. Има повреди и в животоподдържащата ни система. Според последните изчисления, ще свършим кислородния запас след приблизително девет стандартни часа.

Каж Невис изруга, Селис Уаан започна да удря с юмруци по пода.

— Аз мога да спестя кислород, ако се изключа отново — обади се Анитас. Никой не му обърна внимание.

— Предлагам да убием котките — каза Селис Уаан, избърсвайки сълзите си.

— В състояние ли сме да се движим? — попита Рика Даунстар.

— Страничните двигатели са в изправност, но без възможността да преминем към светлинна скорост, ще са ни необходими две шанделорски години, за да стигнем до най-близката планета — Хро Б’рана. Четирима от нас могат да се спасят, ако си облекат скафандри. Въздушните пакети със сигурност ще рециклират кислорода.

— Отказвам да живея две години в скафандър — твърдо заяви Селис Уаан.

— Отлично! — каза Хевиланд Тъф. — Разполагам само с четири херметични костюма, а ние сме шест човека. Вашата доброволна саможертва ще бъде помнена дълго, госпожо. Все пак, преди да пристъпим към изпълнението на този план, бих искал да обсъдим още една възможност.

— Каква е тя? — попита нетърпеливо Каж Невис.

Тъф завъртя стола си и се обърна към тях. Той внимателно се вгледа в лицето на всеки един.

— Можем да се надяваме, че в кристалния чип на Джефри Лайън наистина се намира подходящия опознавателен код. Ако това се окаже така, ще можем да се скачим с „Ноев ковчег“, без да ставаме мишена на древните му оръжия.

— Чипът! — възкликна Лайън. Униформата му от хамелеонска материя се беше сляла с тъмнината и той едва се забелязваше. — Отивам да го взема. — Бързо тръгна към спалното помещение.

Гъбарко тихо пресече залата и скочи върху коленете на господаря си. Тъф сложи ръка на гърба му и големият котарак започна шумно да мърка. Този звук някак си вдъхваше спокойствие и увереност, че всичко ще се оправи.

Джефри Лайън се забави прекалено дълго. Когато стъпките му най-после се чуха да приближават по коридора, те бяха мудни и колебливи.

— Е? — посрещна го Невис. — Къде е?

— Изчезнал е — отчаяно отвърна Лайън. — Търсих навсякъде. Изчезнал е, а бях сигурен, че съм го взел. Моите файлове, Каж, наистина мислех да ги взема. Не можех да донеса всичко, разбира се, но направих копия от най-важните материали. За войната, за ЕИВ, за историята на този сектор… Знаеш моя сив куфар, нали? В него беше малкият ми компютър и още трийсет кристални чипа. Снощи преглеждах някои от тях, нали си спомняш? Търсех информация за този тип кораби и ти ми каза, че ти преча да спиш. Имах чип, пълен със стари военни кодове. Знам, че е така, смятах да го взема. Но сега е изчезнал. — Той се приближи към тях. Видяха, че е протегнал компютъра напред, сякаш им предлагаше да проверят. — Четири пъти прерових кутията, прегледах всички чипове, търсих по леглото, под масата, навсякъде. Няма го, съжалявам. Освен ако някой от вас не го е взел? — Джефри Лайън огледа внимателно лицата на всички. Никой не му отговори. — Е, тогава сигурно съм го забравил на Шанделор. Бях толкова притеснен, когато тръгвах, нямах никакво…

— Изкуфял, стар глупак! — сряза го Каж Невис. — Заслужаваш да те убия още сега и да спестя малко въздух.

— Ние сме мъртви — разциври се Селис Уаан. — Ние сме мъртви, загубени сме, това е краят.

— Госпожо — намеси се Хевиланд Тъф, който продължаваше да гали Гъбчо, — продължавате да мислите прибързано. Не сте по-умряла от преди малко, когато твърдяхте, че сте богата.

Невис учудено се обърна към него.

— О?! Да не би да имаш някаква идея, Тъф?

— Имам — каза Тъф.

— Е? — настоя Невис.

— „Ноев ковчег“ е единственото ни спасение. Трябва да се качим на борда му. Без кристалния чип на Джефри Лайън няма да можем да придвижим „Рог на изобилието от отлични стоки на ниски цени“, защото срещу нас ще се стреля. Това е съвсем очевидно. Все пак изведнъж ми хрумна много интересна идея. — Той вдигна пръста си. — Може би „Ноев ковчег“ няма да покаже подобна враждебност към някоя по-малка мишена — например, човек, облечен в скафандър, задвижван от реактивни двигатели.

Каж Невис го погледна замислено.

— Какво ще стане, когато този човек стигне до „Ноев ковчег“? Ще почука по корпуса ли?

— Непрактично и неосъществимо — призна Тъф. — Все пак, смятам, че знам един начин за решаването на този проблем.

Всички напрегнато го гледаха. Тъф продължаваше да гали Гъбчо.

— Хайде, продължавай — каза нетърпеливо Каж Невис.

Тъф премигна учудено.

— Продължавай!? Наистина. Страхувам се, че трябва да помоля за вашата снизходителност. Моят кораб преживя тежка повреда. Скромното ми жилище лежи в руини и разрушения. Кой ще плати за необходимите поправки? Дали Каж Невис скоро ще се радва на богатство и ще ми покаже своята щедрост? Опасявам се, че не. Дали Джефри Лайън и Анитас ще ми купят нов кораб? Малко вероятно! Дали многоуважаемата Селис Уаан ще ми даде премия над обявената цена, за да покрия големите си загуби? Едва ли, тя вече ми обеща, че по съдебен път ще търси компенсации, ще конфискува нещастния ми кораб и ще отнеме разрешителното ми за кацане. Как бих могъл да се справя сам? Кой ще ми окаже помощ?

— Остави сега това, Тъф! — прекъсна го Каж Невис. — Как да влезем в „Ноев ковчег“? Нали твърдеше, че имаш идея.

— Така ли? — отвърна Хевиланд Тъф. — Смятам, че сте напълно прав, сър. Все пак, страхувам се, че от тежестта на моите грижи, мисълта ми се загуби из нещастното ми, разстроено съзнание. Вече забравих за какво говорех. Не мога да мисля за нищо друго, освен за жалкото си и окаяно икономическо положение.

Рика Даунстар се засмя и звучно шляпна Тъф по широкия гръб.

Той вдигна очи към нея.

— А вече съм удрян и грубо бит с юмруци от жестоката Рика Даунстар. Моля, не ме докосвайте, госпожо.

— Той ни изнудва! — изписка Селис Уаан. — Заслужаваш да те тикнем в затвора за това!

— Ето, и моята почтеност е поставена под съмнение. Засипан съм с обвинения. Странно ли е, че изобщо не мога да мисля, Гъбчо?

— Добре, Тъф — изръмжа Каж Невис. — Печелиш. — Той се огледа наоколо. — Има ли някой против да направим Тъф равноправен партньор? Да делим всичко на пет?

Джефри Лайън прочисти гърлото си.

— Това е най-малкото, което заслужава, ако планът му наистина проработи.

Невис кимна.

— Вътре си, Тъф.

Хевиланд Тъф се надигна бавно, с чувство на достойнство и отблъсна Гъбарко от прегръдката си.

— Паметта ми изведнъж се възстанови! — обяви той. — В ето онова отделение има четири скафандъра. Ако някой е съгласен да облече един и същевременно да ми окаже помощ, заедно с него ще отидем да доставим най-полезната екипировка от склад номер дванайсет.

— Какво пък толкова! — възкликна Рика Даунстар, когато двамата се върнаха, носейки придобивката си. Тя се засмя на учудените лица на останалите.

— Какво е това нещо? — настоя Селис Уаан.

Хевиланд Тъф, който се извисяваше още по-високо благодарение на сребристосиния си скафандър, опря краката на костюма върху пода и помогна на Каж Невис да го изправи. След това свали шлема си и с удоволствие прие учудването им.

— Космически костюм, госпожо. Смятам, че е съвсем очевидно.

Това наистина беше космически костюм, но изобщо не приличаше на такъв, а и никой от тях не бе виждал нещо подобно. Ясно беше, че този, който го бе конструирал, не е имал предвид човешки същества. Извисяваше се над всички им, дори и над Тъф. Покритият с орнаменти гребен на шлема стигаше почти три метра височина и леко опираше в тавана на залата. Костюмът имаше четири дебели, двойносвързани ръце. Долният чифт завършваше с блестящи, назъбени клещи. Краката бяха масивни и в тях с лекота можеха да се съберат пъновете на няколко по-малки дървета, в края бяха оформени като огромни, подобни на чинии, стъпала. В широката, изгърбена задна част бяха монтирани четири големи резервоара, а на едното рамо бе разгъната радарна антена. Навсякъде твърдият черен метал беше украсен с филигран от странни, извиващи се златисточервени шарки. Костюмът поразително приличаше на брониран великан, дошъл от миналото.

Каж Невис натисна с пръст бронята.

— Е, донесохте го. Сега какво? С какво ще ни помогне това чудовище? — Той поклати глава. — На мен ми се струва, че става единствено за боклука.

— Моля — каза Хевиланд Тъф. — Този апарат, който тика лесно пренебрегвате, е античен предмет, наситен и богат с история. Сдобих се с това удивително, извънземно творение срещу една незначителна сума на планетата Ънки, когато преминавах през този сектор. Виждате оригинален, напълно възстановен ънкински боен костюм, принадлежал на династията Хамерийн, която паднала преди около хиляда и петстотин години, много преди хората да достигнат до ънкинските звезди.

— Какво може да прави той, Тъф? — попита Рика Даунстар, която искаше по-бързо да стигне до същността на въпроса.

Тъф премигна.

— Възможностите му са големи и разнообразни. Две от тях могат да постигнат желания резултат по отношение на сегашното затруднение, в което сме попаднали. Костюмът има подсилен екзоскелет и когато е напълно зареден, увеличава вътрешната сила на своя обитател приблизително десет пъти. По нататък неговата екипировка включва отличен режещ лазер, проектиран да реже дуралой с дебелина метър и половина или много по-плътна стомана. Накратко, този античен боен костюм ще ни осигури достъп до античния космически кораб, което от своя страна е единственото ни спасение.

— Изключително! — възкликна Джефри Лайън и плесна с ръце в знак на одобрение.

— Може и да стане — каза Каж Невис. — Е, каква ти е идеята, Тъф?

— Трябва да призная, че на скромния ми кораб има недостиг от екипировка за движение в открития космос — отговори Тъф. — Цялата наличност се състои от четири стандартни скафандъра, но само два от тях са с реактивни двигатели. Веднага с радост мога да съобщя, че ънкинският боен костюм има автономна двигателна система. В такъв случай предлагам следния план. Аз ще облека бойния костюм и ще изляза от „Рог на изобилието от отлични стоки на ниски цени“, следван от Рика Даунстар и Анитас, облечени в обикновени скафандри, задвижвани от реактивни двигатели. Ще се отправим към „Ноев ковчег“ с възможно най-голяма скорост. Ако пътуването се увенчае с успех, ще използваме невероятните възможности на бойния костюм, за да си осигурим вход през някой от отворите за вентилация. Съобщено ми бе, че Анитас е експерт по древните кибернетични системи и излезлите от употреба компютри. Много добре, тогава. Влезем ли веднъж вътре, вярвам, че той без проблеми ще осъществи контрол над „Ноев ковчег“ и ще преустанови враждебната програма, с която бяхме посрещнати. Щом стигнем до този момент, Каж Невис ще може да подготви моя осакатен кораб за скачване и така всички ще се окажем в безопасност.

Лицето на Селис Уаан се оцвети в особен нюанс на червеното.

— Ти ни оставяш да умрем! — изписка тя. — Невис, Лайън, трябва да ги спрем. Щом се качат на „Ноев ковчег“, те ще ни взривят. Не можем да им вярваме.

Хевиланд Тъф премигна.

— Защо моралът ми постоянно трябва да бъде атакуван с такива обвинения? — попита той. — Аз съм честен човек. Подобно развитие на събитията изобщо не ми е минавало през ума.

— Планът не е лош — каза Каж Невис, усмихна се и започна да разкопчава скафандъра си. — Анитас, наемнико, подгответе се!

Селис Уаан се обърна към Джефри Лайън.

— Нима ще им позволиш да ни изоставят?

— Сигурен съм, че не искат да ни причинят вреда — отговори Лайън, поглаждайки брадата си. — А дори и да го мислят, как предлагаш да ги спра?

— Хайде да пренесем бойния костюм долу до главния изход — каза Тъф на Каж Невис. Невис кимна, бързо се освободи от скафандъра си и приближи, за да му помогне.

Макар и с трудности, двамата пренесоха ънкинския боен костюм до шлюза на „Рог на изобилието“. Тъф разви бронирания вход на гигантския костюм и използвайки малка сгъваема стълба, започна да се изкачва нагоре.

Каж Невис изведнъж го сграбчи за рамото.

— Един момент, Тъфи.

— Сър — натърти Хевиланд Тъф, — не обичам да бъда докосван. Свалете си ръцете от мен.

Каж Невис не го направи и когато Тъф се обърна към него, видя в ръката му вибронож. Тънкото, бръмчащо острие, което беше способно да разреже и масивна стомана, едва се забелязваше от скоростта, с която се движеше.

— Много добър план, Тъфи. Но какво ще кажеш да направим една малка промяна? Аз ще облека суперкостюма и ще отида на „Ноев ковчег“ заедно с Анитас и малката Рика. А ти ще останеш тук да умреш.

— Не мисля, че одобрявам подобна размяна — поклати глава Хевиланд Тъф. — Огорчен съм, че вие също се огъвате пред необоснованите подозрения относно моите мотиви. Уверявам ви, както уверих преди малко и Селис Уаан, че мисълта за предателство никога не ми е минавала през ума.

— Странно — каза Каж Невис. — На мен пък ми премина през ума. Изглежда ми и като дяволски добра идея.

Върху лицето на Хевиланд Тъф се появи изражение на засегнато достойнство.

— Сър, вашите планове ще бъдат провалени. Анитас и Рика Даунстар идват зад вас, а както добре знаем, Рика Даунстар е наета да се противопостави срещу подобно на вашето поведение. Съветвам ви да се предадете. Това ще е най-доброто за вас.

Каж Невис се ухили.

Рика се приближи към тях, с пъхнат под мишницата шлем. Тя огледа създалото се драматично положение, поклати леко красивата си глава и въздъхна.

— Трябваше да приемеш предложението ми, Тъф. Казах ти, че скоро ще дойде време, когато ще съжаляваш, че не сме се съюзили. — Рика Даунстар надяна шлема си, закопча го и взе един реактивен двигател. — Хайде, Невис, да вървим.

Пълното лице на Селис Уаан най-сетне се озари от разбиране. За нейна чест, този път тя не се отдаде на истерията. Огледа се наоколо, търсейки оръжие, но не откри нищо подходящо. Най-накрая сграбчи Гъбчо, който кротко и с интерес наблюдаваше развитието на събитията.

— Ти, ти, ТИ! — изкрещя тя и запрати котарака към Каж Невис. Невис бързо приклекна. Гъбарко измяука силно и се удари в Анитас.

— Учтиво моля, спрете да мятате моите котки — каза Тъф.

Невис се окопити светкавично и застрашително замахна с виброножа. Тъф отстъпи назад. Каж Невис се наведе, вдигна падналия му космически костюм и умело го наряза на тънки, сребристосини лентички. След това внимателно се изкачи по стълбичката и влезе в ънкинския боен костюм. Рика Даунстар затвори входа след него. На Невис му беше необходимо известно време, за да разбере как работят извънземните системи на апарата. Пет минути по-късно издутата лицева част на скафандъра започна да свети в зловещо кървавочервено, а огромните горни ръце заплашително се раздвижиха. Докато Анитас отваряше първата врата на изходния шлюз, Невис експериментално превключи към долния си чифт ръце и защрака с назъбените клещи. Той първи влезе в открилото се помещение. Анитас го последва, а накрая вътре пристъпи и Рика Даунстар. Вратата вече се затваряше, когато тя се обърна назад.

— Съжалявам, приятели. Не го приемайте като нещо лично. Това е проста аритметика.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф. — Изваждане.

 

 

Хевиланд Тъф седеше пред командното табло, обграден от тъмнина и загледан в бледите светлинки на уредите пред себе си. Гъбчо, чието достойнство беше жестоко накърнено, лежеше на коленете му и благосклонно се съгласяваше да бъде утешаван.

Тъф се обърна към Джефри Лайън и Селис Уаан.

— „Ноев ковчег“ не стреля по нашите бивши съмишленици.

— Вината е изцяло моя — отвърна му Лайън.

— Не! — Селис Уаан посочи Тъф с дебелия си показалец. — Вината е негова.

— Не бих казал, че сте най-проницателната и съобразителна жена — заяви Тъф.

— Съобразителна ли? — повтори ядосано Селис Уаан. — За какво, според теб, имам нужда от съобразителност?

Тъф сви пръстите си в малка куличка.

— Ние не сме напълно лишени от ресурси. Като начало ще кажа, че Каж Невис ни остави един функциониращ космически костюм.

— Но без система за придвижване — сряза го Селис Уаан.

— Въздухът ни ще е достатъчен за по-дълго време, след като общият ни брой намаля.

— Но той все мак ще свърши — продължи да упорства дебелата антроположка.

— Каж Невис и неговите последователи не използваха ънкинския боен костюм, за да разрушат „Рог на изобилието от отлични стоки на ниски цени“, както можеше да стане.

— Каж Невис предпочита да умрем от бавна и мъчителна смърт — отговори Селис Уаан.

— Мисля, че не. По-вероятно е той да е пожелал да запази нашия кораб, в случай, че планът му да се качи на борда на „Ноев ковчег“ по някакъв начин не се осъществи. — Тъф се замисли. — В дадения случай ние разполагаме с подслон, провизии и възможност за маневриране, макар и ограничена.

— Това, което имаме, е полуразрушен кораб, от който бързо изтича кислород — сряза го Селис Уаан. Тя се готвеше да каже още нещо, но в този миг в залата влетя Бъркотия. Котката беше увлечена в преследването на някакво украшение, което се завъртя и падна в краката на антроположката. Бъркотия скочи натам, но Селис Уаан я изпревари и изпищя.

— Моят пръстен със светещо камъче! Откога го търся! По дяволите, отвратителна крадла! — Тя се наведе и посегна да вземе пръстена. Бъркотия също направи няколко крачи и антроположката силно замахна с юмрук. Ударът й пропусна целта си. Ноктите на Бъркотия свършиха по-акуратно работата си и Селис Уаан изпищя.

Хевиланд Тъф скочи на крака, сграбчи котката и пръстена, а след това притисна към гърдите си Бъркотия. После се приближи и подаде пръстена на кървящата му притежателна.

— Госпожо, вашата собственост.

— Кълна се, преди да умра, ще хвана това отвратително създание за опашката и ще му пръсна мозъка в стената — разбира се, ако изобщо има някакъв мозък — просъска Селис Уаан.

— Не мисля, че имате подходящо разбиране за добродетелите, които притежават семейство котки — каза Тъф и се върна на стола си до командното табло. Той се зае да успокоява чувствата на Бъркотия, както преди бе направил и с Гъбчо. — Котките са най-интелигентните животни. На практика, всеизвестен е фактът, че имат парапсихологични умения. Примитивните народи на Земята дори са ги боготворели.

— Изследвала съм народи, които боготворят и изпражнения — заяви раздразнено антроположката. — Това животно е само един гаден, мръсен и отвратителен звяр.

— Котката е изключително чисто животно — отвърна кротко Тъф. — Колкото до Бъркотия, тя е все още котенце и е нормално да е игрива и пакостлива. Своенравна е наистина, но все пак това е част от чара й. Любопитно е, че си е създала навици. Кой не би се зарадвал на глупавата й упоритост да губи играчките си под контролното табло? Само някои безсърдечни хора със студени сърца. — Тъф започна бързо да премигва, един, два, три пъти. На иначе спокойното му лице сега бе изписана буря от емоции. — Скачай, Бъркотия! — заповяда той и освободи котката от прегръдката си. Изправи се, а после с обичайните си сковани и достойни движения коленичи на пода. Движейки се на колене и лакти, Хевиланд Тъф започна да лази и да рови под контролното табло.

— Какво правиш?! — настоя Селис Уаан.

— Търся загубените играчки на Бъркотия — отговори Тъф.

— Аз кървя, въздухът ни свършва, а ти търсиш играчките на котката!

— Мисля, че току-що направих същото изказване.

Тъф извади една, а после втора шепа с дребни предмети. Дългите му ръце провериха всеки сантиметър под контролното табло. Най-накрая той се отказа да търси, надигна се, изтупа праха от коленете си и започна да сортира предметите, които бе намерил.

— Интересно — промърмори Тъф.

— Какво?! — попита Селис Уаан.

— Мисля, че тези неща са ваши. — Той подаде на антроположката още един пръстен и два светлинни молива. — Тези са мои. — Тъф отдели настрани три червени кораба, жълт дреднаут, сребрист звезден форт и два светлинни молива. — А това, вярвам, че е ваше. — Той протегна дланта си към Джефри Лайън. На нея имаше малък кристален предмет, не по-голям от нокът.

Лайън подскочи от изненада.

— Чипът! — възкликна той.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф.

 

 

Изминаха няколко безкрайни мига на напрегнато очакване, след като Тъф поиска по лазера разрешение за кацане. Най-накрая в огромния тъмен купол на „Ноев ковчег“ се образува малка пукнатина. После още една, перпендикулярна на първата, а след това трета, четвърта и накрая още много. Куполът бавно се разтваряше и клиновидните му части се скриваха в корпуса на кораба.

Лайън най-сетне си позволи да въздъхне облекчено.

— Работи! — възкликна той и гласът му беше пълен със страхопочитание и благодарност.

— Неотдавна стигнах до същото заключение — кимна Тъф. — Щом навлязохме дълбоко в защитната сфера, а не бяхме обстрелвани, това означаваше само потвърждение.

Те наблюдаваха с удивление какво ставаше на екрана. Черният купол изчезна напълно и под него се откри пистата за кацане, голяма колкото тези на малките планети. Пистата беше разделена на кръгли ракетни площадки, някои от които бяха заети. След няколко минути онази, която беше определена за тях, започна да премигва в синьо-бяла светлина.

— Далеч съм от мисълта да диктувам вашето поведение — обади се Хевиланд Тъф. Очите му бяха приковани към контролните уреди, а ръцете му извършваха бързи и методични движения. — Все пак, бих си позволил да ви посъветвам, че е най-добре да седнете и да затегнете коланите си. Изваждам колесниците и програмирам кораба за кацане на определената ни площадка. Не мога да съм напълно сигурен какви поражения са понесли колесниците. Не съм напълно сигурен и дори дали някой от тях не липсва изобщо. Това е и причината да ви посъветвам да бъдете внимателни.

Тъмнината на площадката за кацане постепенно обгърна кораба. Те започнаха бавно и постепенно да се спускат надолу. На един от екраните синьо-белия, премигващ кръг непрекъснато нарастваше. На втори екран проблясваха синкавите светлини от страничните двигатели на „Рог на изобилието“, които осветяваха далечни метални стени и странните силуети на други кораби. На трети екран се виждаше как черният купол отново се затваря. Клиновидните му части се събираха и наподобяваха зъби на странно космическо чудовище, което ги поглъща.

Кацането им беше учудващо меко. Колесниците докоснаха площадката, корабът леко се разтърси и всички въздъхнаха облекчено. Хевиланд Тъф изключи двигателите, около минута преглежда показанията на уредите и изображенията по мониторите, а после се обърна към останалите.

— Кацнахме — обяви той. — Настъпи време да направим план.

Селис Уаан трескаво бързаше да се освободи от предпазните колани.

— Искам да се махна оттук — заяви тя. — Да открием Невис и тази кучка Рика и да ги накълцаме на парчета.

— Смятам, че предложеният от вас начин на действие е необмислен и неподходящ. Бившите ни колеги сега трябва да се смятат за наши съперници. След като ни обрекоха на смърт, те определено ще останат смутени и объркани, когато открият, че сме живи и може веднага да предприемат стъпки към коригирането на това противоречие.

— Тъф е прав — обади се Джефри Лайън, който бързо се местеше от екран на екран и въздишаше от възхищение. Старият семекораб беше разпалил духа и въображението му и той чувстваше, че кипи от енергия. — Ние срещу тях, Селис. Като на война. Те ще ни убият при първа възможност, изобщо не се съмнявай в това. Затова и ние трябва да им отвърнем с грубост и жестокост! Но първо е време да изградим стратегията си.

— Прекланям се пред военните ви знания и умения — каза Тъф. — Каква тактика ще предложите?

Джефри Лайън замислено поглади брадата си.

— Добре… нека помисля. Какво е положението? Те разполагат с Анитас — получовек-полукомпютър. Щом той се свърже с информационната система на кораба, лесно ще може да разбере каква част от него функционира и вероятно ще се опита да установи някакъв контрол. Което е много опасно. А нищо чудно Анитас да се опитва да го постигне в момента. На нас ни е известно, че те първи се качиха на борда. Но те може и да не знаят, че ние сме тук. Тогава имаме едно предимство — елементът на изненадата!

— Те имат предимството, че всички оръжия са в тях — напомни Тъф.

— Това не е проблем! — отговори Лайън и потри доволно ръце. — Ние все пак сме на боен кораб. ЕИВ са специализирани за биологична война, но съм сигурен, че и екипажът е притежавал преносими оръжия. Някъде трябва да има оръжейна. Всичко, което е необходимо да направим, е да я открием.

— Наистина — каза Хевиланд Тъф.

Лайън се бе разпалил и продължи.

— Нашето предимство… е, нека не звучи нескромно, но това съм аз. Като оставим онова, което Анитас ще научи от компютрите, те не знаят нищо и ще се лутат в тъмното. Изучил съм бойните кораби на Федералната империя. Знам всичко за тях. — Той се намръщи. — Е, не всичко, а това, което е класифицирано и не е изгубено след толкова години. Най-важното е, че знам приблизително как са били проектирани и какво е устройството на тези кораби. Трябва първо да открием оръжейната, а тя е някъде съвсем наблизо. По проект е разположена близо до площадките за кацане, за да може оръжията да са подръка при изпълнение на мисии на някоя планета. След като се въоръжим, ще трябва да търсим… хм-мм, нека помисля. Да, ще трябва да открием клетъчната библиотека. Това е нещо изключително важно. В нея има размножителен материал от хиляди планети, запазени чрез поле, в което времето е забавено. Ще трябва да разберем дали клетките са живи. Ако по някаква причина полето се е разпаднало, всичко, което ще получим, е един огромен кораб. Но ако клетъчната библиотека е запазена, цената на „Ноев ковчег“ е неизмерима.

— Аз напълно оценявам важността и значението на клетъчната библиотека, но ми хрумва, че е от първостепенна важност и къде е местоположението на капитанския мостик. Правейки неоправданото, но все пак привлекателно предположение, че никой от екипажа на „Ноев ковчег“ не е оживял след изминалото хилядолетие и ние и нашите врагове сме единствените хора на този кораб, стигам до мисълта, че която от двете страни овладее първа контрола над корабните функции, ще се радва на доста голямо предимство.

— Много добре казано, Тъф — възкликна Лайън. — Хайде тогава, да действаме!

— Добре — съгласи се Селис Уаан. — Най-после ще се махнем от този котешки капан.

Хевиланд Тъф вдигна пръст.

— Един момент, моля. Възниква следният проблем. Ние сме трима, а трябва да разделим помежду си един скафандър.

— Но нали сме във вътрешността на кораб? — попита Селис Уаан с нотки на сарказъм в гласа. — За какво са ни костюми?

— Може би за нищо — призна Тъф. — Истина е, както вече споменахте, че куполът, през който преминахме, представлява и действа като корабен шлюз. Уредите показват, че сега сме обградени от напълно подходяща за дишане кислородо-азотна атмосфера. Въздухът беше вкаран тук веднага, щом приключи съединяването на купола.

— Какъв е тогава проблемът, Тъф?

— Няма съмнение, че съм прекалено предпазлив — продължи Хевиланд Тъф. — Признавам все пак, че изпитвам известно безпокойство. Този „Ноев ковчег“ изглежда изоставен и нефункциониращ, но това не пречи той предано да изпълнява мисията си. Свидетелство за това са чумите, които продължават да посещават Хро Б’рана. Свидетелство за това е, че упорито се отбраняваше срещу нашето приближаване. Няма как да знаем защо корабът е бил изоставен или как последните хора от екипажа са посрещнали края си, но със сигурност можем да видим, че намерението им е било „Ноев ковчег“ да продължи да живее. Може би външната защитна сфера беше само първия етап от системата за автоматична защита.

— Забележителна мисъл — призна Джефри Лайън. — Капани?

— От различен и особен вид. Тази атмосфера, която изглежда напълно нормална, може да гъмжи от чуми, болести и смъртоносни биологични зарази. Заслужава ли си да рискуваме? Аз самият ще се чувствам по-удобно, ако се намирам в херметичен костюм, а всеки от вас има правото сам да си реши това.

Селис Уаан изглеждаше смутена и объркана.

— Трябва да получа костюм. Тъй като имаме само един, ще ми го дадеш, защото пострадах от твоите зверове.

— Не е нужно отново да започваме дискусия, госпожо. Ние сме на площадка за кацане. Около нас, доколкото виждам, са още девет кораба с различен дизайн. Първият е хруунски изтребител, вторият е на търговец от Риан, други два не мога да определя, защото виждам формата им за първи път. Останалите пет идентични летателни апарата са обикновени совалкови кораби, вероятно част от оборудването на „Ноев ковчег“. От личен опит знам, че всеки космически кораб неизменно има и херметични костюми. Моето намерение сега е да облека този единствен костюм, да изляза и да потърся на съседните кораби скафандри и за вас.

— Това не ми харесва — отряза Селис Уаан. — Ти ще се измъкнеш, а ние ще останем затворени тук.

— Такива са превратностите на съдбата — отвърна Тъф. — Всеки от нас понякога е принуден да прави неща, които не му харесват.

 

 

Шлюзът им създаде проблеми. Той представляваше малък, авариен изход и се задействаше ръчно. Лесно отвориха външната врата, а после я затвориха след себе си. Ала вътрешната врата се оказа по-трудното препятствие.

След като влязоха в малкото преддверие, атмосферното налягане се възстанови със свистене. Рика Даунстар първа се опита да завърти голямото метално колело, което служеше като брава, но не успя дори да го помръдне.

— МАХНИ СЕ ОТ ПЪТЯ МИ! — заповяда Каж Невис. Гласът му, променен от интеркома на ънкинския боен костюм, се беше превърнал в оглушително дрезгаво и стържещо грачене. Той премина с трясък покрай Рика Даунстар и стъпалата му вдигнаха силен шум, движейки се по металния под. Големите горни ръце на костюма сграбчиха колелото и го завъртяха. То оказа съпротива за момент, после със скърцане се завъртя и накрая напълно се откъсна от вратата.

— Добре свършена работа — каза Рика Даунстар през своя говорител и се засмя.

Каж Невис изръмжа гръмогласно нещо, което остана неразбрано. Той сграбчи дръжката на вратата, натисна я и само успя да я счупи.

Анитас дойде по-близо, за да разгледа механизма на заключване.

— Това е кодирано заключване. — Той посочи малкото контролно табло. — Ако се набере верния код, вратата автоматично ще се отвори. Има компютърен изход, ако успея да се включа, ще мога да извлека кода от системата.

— КАКВО ТЕ СПИРА? — извика Каж Невис и лицевата част на скафандъра му заблестя в тъмночервено.

Анитас сви рамене и безпомощно разпери ръце. Органичните му части сега бяха покрити от сребристо-синия костюм, металическите му очи надзъртаха през пластмасата на шлема му и той повече от всякога приличаше на робот. Каж Невис, облечен в ънкинския боен костюм, се извисяваше с няколко метра над него и приличаше на друг, но огромен робот.

— Този костюм е неправилно конструиран. Не мога да се свържа с мрежата, без да го сваля.

— СВАЛИ ГО ТОГАВА!

— Дали ще бъде безопасно — поколеба се Анитас. — Не съм много сигурен.

— Тук има съвсем нормален въздух — намеси се Рика Даунстар и посочи няколко индикатора.

— Никой от вас не е свалил костюма си — обясни Анитас. — Ако допусна грешка и отворя външна вместо вътрешна врата, ще загина преди да успея отново да се облека.

— НЕ ПРАВИ ГРЕШКИ! — отекна гласът на Каж Невис.

Анитас скръсти ръце.

— Въздухът може да е нездравословен. Този кораб е бил изоставен повече от хиляда стандартни години. Дори и най-съвършената система от време на време може да се повреди, да изключи или да направи грешки. Не съм съгласен да рискувам живота си.

— О-О? — изгърмя Каж Невис. Последва силен стържещ звук. Една от долните ръце се спусна към киборга, клещите се отвориха, хванаха Анитас през кръста и го притиснаха към стената. Голямата горна ръка сграбчи яката на костюма му и я дръпна. Шлемът, по-голямата част от костюма, а без малко и главата на кибертехнолога се откъснаха с пукот.

— ХАРЕСВА МИ ТОЗИ КОСТЮМ — обяви Каж Невис. Той стисна киборга малко по-силно с клещите. Останалата част от костюма му също се скъса и оттам потече кръв. — МОЖЕШ ДА ДИШАШ, НАЛИ?

Анитас, който на практика вдишваше повече въздух, отколкото му бе необходимо, кимна мълчаливо.

— ЗАХВАЩАЙ СЕ ЗА РАБОТА! — заповяда Каж Невис.

Рика Даунстар започна да става нервна. Тя предпазливо се отдръпна назад, колкото се може по-далеч от Невис и се облегна на външната врата. Оттук можеше да наблюдава развитието на събитията, докато реши какво да предприеме.

Анитас свали ръкавиците си и остатъците от скъсания костюм и пъхна сребристо-металните си пръсти в очакващия го компютърен контакт. Рика Даунстар беше извадила кобура с игломета си извън костюма, но изведнъж оръжието престана да й вдъхва предишната увереност. Тя внимателно изследваше дебелата броня на извънземния боен костюм и се чудеше дали е постъпила правилно като е избрала Невис за съюзник. Да делят всичко на три беше много по-добре за нея, отколкото минималната сума, която щеше да получи от Джефри Лайън. „Но какво ще стане, ако Невис реши, че не иска да дели с никого?“

Те чуха силен, пукащ звук и вътрешната врата започна да се отваря. Пред нея се виждаше тесен, дълъг коридор, чийто край се губеше в тъмнината. Каж Невис се приближи и се загледа в непрогледния мрак. Светлината на шлема му хвърляше отблясъци върху околните стени. Той се обърна рязко.

— ХЕЙ ТИ, НАЕМНИКО! ВЪРВИ ДА РАЗУЗНАЕШ!

Рика Даунстар бързо стигна до решение.

— Да, да, веднага, шефе.

Тя извади игломета си, прекрачи прага и тръгна по коридора. Когато стигна до първата пресечка, обърна се и погледна назад. Невис с огромния си брониран костюм запълваше цялата врата. Зад него стоеше Анитас. Киборгът, който нормално беше неподвижен, мълчалив и изпълнителен, сега силно се тресеше.

— Стойте там! — извика Рика. — Не е безопасно!

Тя се обърна, избра произволна посока и с всички сили се затича.

 

 

На Тъф му отне много повече време, отколкото предполагаше, за да открие костюмите. Най-близкия космически кораб беше хруунският изтребител — малка, зелена машина, отрупана с оръжия. Беше грижливо затворена и Тъф дълго я обикаля и разглежда извънземните уреди, които трябваше да му осигурят достъп до вътрешността, но неговото напъване, теглене, бутане и блъскане не доведе до желания резултат. Най-накрая бе принуден да се откаже и продължи нататък.

Вторият кораб беше един от тези със странните форми и бе широко отворен. Тъф дълго разглежда със солидна доза интелектуално възхищение. Интериорът представляваше истински лабиринт от тесни коридори, чиито стени бяха с неправилна форма и изглеждаха като направени от камък, но бяха меки на пипане. Уредите за управление бяха неразбираеми. Костюмите — ако разбира се това, което Тъф откри, наистина бяха костюми, можеха да бъдат функционални за двустранно симетрично същество високо около метър.

Корабът на рианския търговец се оказа разрушен от пожар и Тъф не успя да открие нищо полезно във вътрешността му.

Най-накрая беше принуден да тръгне към петте совалкови кораба, които се виждаха в далечния край на площадката за кацане. Всеки от тях бе прибран в специално изработен за него хангар. Те бяха големи кораби, по-големи от „Рог на изобилието от отлични стоки на ниски цени“, с черни издигнати нагоре корпуси и елегантно извити крила. Изглеждаха с напълно човешки дизайн и се намираха в отлично състояние. Тъф най-после си проправи път до първия хангар, на който имаше метална плочка със силуета на фантастично животно, а под него — името „Грифон“. Тъф влезе вътре и откри херметичните костюми точно там, където им беше мястото. Те се намираха в отлично състояние и подходяща форма, като се има предвид, че бяха произведени преди хиляда години. Бяха от зелена материя, с оцветени в златисто шлемове, а върху гърдите на всеки един от тях бе избродирана буквата „тета“. Тъф избра два костюма и тръгна назад по отекващия от стъпките му под на площадката за приземяване. В далечината се виждаше силуетът на осакатения, полуразбит трикрак кораб — неговия „Рог на изобилието“.

Когато стигна до рампата, водеща към главния шлюз, едва не се спъна в Гъбарко. Големият котарак се изправи, измяука жално и се отърка в краката му. Хевиланд Тъф спря и замислено го погледна. Той се наведе колебливо, вдигна го и го погали. После го сложи на земята, отвори шлюза и щом Гъбарко се опита да го последва, Тъф намери за нужно да го прогони.

— Време беше — посрещна го Селис Уаан.

— Нали ти казах, че Тъф не ни е изоставил — обади се Джефри Лайън.

Хевиланд Тъф пусна костюмите да паднат на пода. Те останаха да лежат като жълто-златиста купчина.

— Гъбарко е отвън — каза той с равен и монотонен глас.

— Да, така е — отговори Селис Уаан и започна да надява единия от костюмите. Беше й малко тесен в ханша, защото членовете на Екологичните инженерни войски очевидно не са били толкова пълни. — Не можа ли да ми вземеш малко по-голям размер? — оплака се тя. — Сигурен ли си, че тези костюми са изправни?

— Конструкцията им е напълно запазена, но все пак трябва да използваме въздух от реактивните двигатели, за да ги очистим, ако са заразени с бактерии. Защо Гъбарко е отвън?

Джефри Лайън се изкашля неловко, за да си прочисти гърлото.

— Ами, да… Селис Уаан се страхуваше, че няма да се върнеш. Забави се прекалено дълго и тя си помисли, че си ни изоставил.

— Жалки и неоснователни подозрения — рече Тъф.

— Ами, да — отговори Лайън и започна да облича костюма си.

Селис Уаан закопча златистите ботуши и се изправи.

— Вината е изцяло твоя. Ако не беше се забавил толкова дълго, нямаше да стана толкова нервна.

— Наистина — каза Тъф. — Това, което бих си позволил да попитам, е: каква е връзката между Гъбарко и вашата нервност?

— Е, помислих си, че няма да се върнеш, а ние трябваше да излезем — отговори антроположката. — Изнерви ме с твоите приказки за чумите. Затова реших да пусна едната котка навън. Опитах се да хвана онази, проклетата, черно-бялата, но тя все успяваше да се измъкне. Тази, сивата се остави да я хвана. Изхвърлих я навън и я наблюдавахме на екраните. Сметнах, че така ще разберем дали ще се разболее. Ако не се появяха никакви симптоми, след това щяхме да излезем и ние.

— Схващам теорията — кимна Хевиланд Тъф.

Бъркотия влетя в контролната зала, играейки си с някакъв предмет. Тя забеляза Тъф и тръгна към него с характерната за котките наперена походка.

— Джефри Лайън, моля те, задръж Бъркотия, отведи я в спалното помещение и я заключи.

— Ами, разбира се — отговори Лайън и хвана котката, когато преминаваше покрай него. — Защо?

— Предпочитам отсега нататък да държа Бъркотия на безопасно място, далеч от Селис Уаан.

Селис Уаан, която държеше шлема си под мишница, издаде присмехулен звук.

— О, глупости на търкалета. Нали сивата котка е добре.

— Разрешете ми да ви запозная с понятие, за което изглежда не сте осведомена — каза Хевиланд Тъф. — Обяснява се с термина „инкубационен период“.

 

 

— Ще я убия тази кучка — заплаши Каж Невис, докато двамата с Анитас си проправяха път по тъмния коридор. — Дяволите да я вземат. Вече и свестен наемен войник не можеш да си наемеш. — Той се обърна назад, за да види къде е киборга. — Побързай!

— Не мога да правя същите като твоите крачки — отговори Анитас и се опита да побърза. Едната страна го болеше от опитите да върви с темпото на Невис. Кибернетичната му половина беше здрава като метал и бърза като електронна верига, но биополовината му сега беше само ужасно изморена плът. Там, където Невис бе разкъсал кожата му, обилно течеше кръв. Чувстваше, че му е горещо и му се вие свят. — Вече не е далеч. Надолу по този коридор, след това третата врата наляво. Там е главната електрическа подстанция. Почувствах я преди, когато се включих в мрежата. Мисля, че ще мога да се слея с главната система. — „И да си почина“ — мислено добави киборгът. Чувстваше се изморен, биополовината му го болеше и пулсираше.

— ИСКАМ ДА ВКЛЮЧИШ ВСИЧКИ ПРОКЛЕТИ СВЕТЛИНИ! — заповяда Каж Невис. — ИСКАМ СЛЕД ТОВА ДА МИ Я ОТКРИЕШ. РАЗБИРАШ ЛИ?

Анитас кимна и с последни усилия продължи да върви. Две малки, горещи, червени точки светнаха на бузите му, но металните му очи не можеха да ги видят. Зрението му се замъгли и той чу в ушите си силно звънене. Киборгът спря.

— КАКВО ТИ СТАНА? — настоя Каж Невис.

— Загубих част от функциите си. Трябва да успея да стигна до компютърната зала и да направя проверка на всичките си системи. — Той се опита да тръгне напред и залитна. Секунда по-късно напълно загуби равновесие и рухна на пода.

 

 

Рика Даунстар вече беше сигурна, че се е измъкнала. Каж Невис можеше да изглежда огромен и страшен в извънземния си боен костюм, ала беше всичко друго, но не и безшумен. Рика имаше очи като котките на Тъф, а това бе предимство в професията й. Там, където можеше да вижда добре, тя бягаше с всички сили, а там, където мракът беше непрогледен, вървеше колкото се може по-бързо и по-тихо. „Ноев ковчег“ се оказа истински лабиринт от стаи и коридори. Рика си проправяше път и постоянно се обръщаше назад, оглеждаше се, ослушваше се. Тракането от металните стъпала на Каж Невис постепенно се отдалечаваше, след това едва се чуваше и накрая изчезна съвсем.

Едва сега, когато се чувстваше в пълна безопасност, Рика Даунстар си позволи да изследва лабиринта, в който се намираше. В стените бяха монтирани пластини за включване на осветлението. Някои реагираха на докосването й, други не работеха. Започна да осветява пътя си, там, където това бе възможно. Първият сектор, през който премина, се оказа жилищен — малки спални помещения с тесни коридори помежду им. Във всяка стая имаше легло, бюро, компютърно командно табло и монитор. Някои от стаите бяха празни и стерилни, в други леглата бяха неоправени, а по пода бяха разхвърляни дрехи. Въпреки безпорядъка, всичко беше идеално чисто. Тези, които бяха живели тук, или се бяха изнесли съвсем наскоро или самият кораб бе поддържал този сектор запечатан и чист до тяхното пристигане.

Следващият сектор, в който Рика влезе, се оказа съвсем различен от първия. Стаите бяха пълни с прах, мръсотия и отломки. В една от тях имаше скелет на жена, която бе легнала на едно легло. Времето беше превърнало останките й в купчина разпадащи се кости. „Каква разлика може да направи малко въздух“ — помисли си Рика.

Тесните коридори водеха към други, по-широки коридори. Рика Даунстар надзърна в огромни складове, в стаи, пълни с екипировка, а други — само с празни клетки, в стерилно чисти лаборатории, всички наредени в коридор, който бе широк колкото булевардите на Шанделор Сити. Скоро стигна до кръстопът и оттук започваше друг коридор, по-широк дори и от този, по който се бе движила досега. Рика се поколеба за момент и извади оръжието си. „Това е пътят или до контролната зала, или до нещо също толкова важно“ — каза си мислено. Тя стъпи на главния път и веднага забеляза нещо в ъгъла. Бледи силуети, които се прикриваха в малки ниши близо до стената. Предпазливо, с насочен игломет, Рика започна да ги приближава.

Когато стигна до тях, не успя да се сдържи и се разсмя. Тъмните силуети се оказаха редица мопеди, малки превозни средства с две седалки, три колела и големи гуми от каучук. Те бяха свързани с кабели за зареждане към стената.

Рика Даунстар се качи на единия мопед и завъртя ключа. Контролните уреди отчетоха максимално зареждане. Тя включи фаровете и с доволна усмивка подкара по широкия коридор. Превозното средство не се движеше бързо, но това в случая нямаше значение. Важното беше, че щеше да стигне.

 

 

Джефри Лайън ги отведе до оръжейната. Точно там Хевиланд Тъф уби Гъбарко.

Лайън държеше ръчен прожектор и лъчът му осветяваше купищата от лазерни пушки, обикновени огнестрелни оръжия, звукови пистолети и светлинни гранати. Селис Уаан се оплакваше, че не е запозната с оръжията и че едва ли ще е способна да убие някого. Твърдеше, че е учен, а не войник и като цяло смята това за варварство.

Хевиланд Тъф държеше Гъбарко в ръцете си. Големият котарак, които силно мъркаше, когато излязоха от „Рог на изобилието“, сега издаваше жални звуци — опитваше се да мяука, но само се давеше. Тъф се опита да го успокои, погали го и голяма част от сивата козина на котарака остана в ръцете му. Гъбарко изпищя. Нещо бавно разтваряше устата му. Тъф погледна там. От голяма черна топка излизаха тънки нишки, които подобно на паяжина оплитаха главата на животното. Гъбарко измяука силно и опита да се освободи. Огъна се и ноктите му напразно се помъчиха да пробият металните ръкавици на Тъф. Големите му жълти очи се покриха с черна паяжина.

Другите не забелязваха нищо. Съзнанията им бяха заети с по-важни неща от това да гледат какво прави котарака, с който Тъф беше пътувал през целия си живот. Джефри Лайън и Селис Уаан се караха. Тъф стисна още по-силно котарака, въпреки усилията му да се освободи. Той погали за последен път животното, прошепна му няколко нежни думи и с бързо, рязко движение счупи врата на Гъбарко.

— Невис вече се опита да ни убие — каза Джефри Лайън. — Не ме интересуват твоите угризения, длъжна си да си вършиш работата. Не можеш да очакваш ние с Тъф да носим оръжия и за твоя защита. — Под дебелата пластмаса на шлема си, Лайън изведнъж се намръщи. — Много бих искал да знам нещо повече за костюма, с който е облечен Невис. Тъф, ще може ли лазерен огън да пробие тази ънкинска броня? Или ще трябва нещо по-мощно, някакъв конвенционален експлозив? Лазерът е по-добър, нали? Тъф? — Той се обърна рязко и лъчът на прожектора започна да се движи по стените, карайки сенките им да танцуват диво по стените на оръжейната. — Тъф? Тъф, къде си?!

Хевиланд Тъф беше изчезнал.