Лорън Донър
Слейд (7)

Глава 6

— Хей, сладурче, време е за ставане.

Бе все още тъмно, когато Триша отвори очи, Слейд не лежеше до нея. Той я хвана за ръката и й помогна да се надигне. Тя простена тихо и се изправи уморена. Не беше сигурна колко време е спала, но чувстваше, че не й бе достатъчно.

— Върви около десет крачки в тази посока и си свърши работата. — Завъртя я, накъдето трябваше да отиде, и я пусна.

— Да си свърша работата ли?

— Сутрешно облекчаване — обясни той. — Побързай. Аз вече маркирах „дървото на момчетата“.

— Нищо не виждам.

— Точно затова те насочвам натам, накъдето няма да се удариш. Събуди се, док. След час — час и половина слънцето ще изгрее. Трябва да увеличим дистанцията между нас и нашите преследвачи. Вече успях да се кача на едно високо дърво и видях, че са загасили огъня, но все още усещам дима. Те са някъде там. Когато се развидели, ще им е по-лесно да ни намерят. Затова трябва да тръгваме.

— Добре — въздъхна тя. — Предполагам, че нямаме нищо за хапване?

— Не, съжалявам.

Триша кимна и тръгна напред. Измина около дванадесет крачки, спря и свали панталоните си. Отне й около минута да се облекчи. Още не се беше разсънила. Бе способна да убие някого за чаша кафе и парче хляб. Стомахът й се сви при мисълта за храна. Не беше яла нищо от вчера сутринта.

Оправи дрехите си и се върна при Слейд. Чу го да се смее някъде отдясно, преди ръцете му да я хванат.

— Оттук. Вървиш в грешната посока. Явно не си по ранното ставане, а?

— Не, не съм.

— Предполагам, че си от жените, които предпочитат да натискат многократно копчето на алармата и да станат в последната минута, нали?

— Какво лошо има в това? Малко съм се отпуснала, след като напуснах болницата и започнах работа в Хоумленд. Успявам да си почина повече и не мога да кажа, че съжалявам.

Младият мъж се засмя.

— Без късна аларма тази сутрин.

— Да. Вместо това ще бягаме, за да спасим живота си.

— Така е. — Той си пое дълбоко дъх. — Мислиш ли, че ще можеш да вървиш известно време?

— Чувствам се по-добре. Натъртена съм навсякъде, но ще успея.

— Натъртена си от катастрофата или от мен?

— Не се ласкай прекалено много — усмихна се Триша. — Размерът ти е впечатляваш, но все още мога да вървя нормално.

— Готова ли си да тръгваме, сладурче?

— Разбира се, захарче — засмя се тя и завъртя глава да не я види.

— Захарче? — В гласа му прозвуча обида.

— Защото искам да те оближа — отвърна му сладко.

Той изръмжа и я хвана за ръката.

— Каза го нарочно, защото знаеш, че трябва да тръгваме.

— Сигурен ли си?

— Да вървим.

— Показвай пътя.

Триша не виждаше нищо. Слейд я държеше здраво за ръка, насочвайки я къде да стъпва. Тя се спъна няколко пъти. На четвъртия почти успя да падне. Той спря.

— Ще те нося, докато съмне. Движим се прекалено бавно.

— Съжалявам — искрено заяви. Ако не беше с него, той щеше да се придвижва по-бързо. Знаеше, че застрашава оцеляването им.

— Не се притеснявай. Знам, че хората имат ограничени способности — отвърна мъжът весело.

Младата жена вдигна ръка и му показа среден пръст.

— Виждаш ли това?

— По-късно, док. Приемам го за предложение. Ще се обърна, за да се качиш на гърба ми. Ето чантата, вземи я, не мога да я държа, докато те нося.

Младият мъж внимателно промуши чантата през главата и рамото й. Обърна се, застана пред нея и клекна. Тя го яхна, като се хвана за раменете му, той я вдигна и тръгнаха напред.

След известно време се развидели достатъчно и Триша можеше да вижда спокойно.

— Свали ме долу.

Слейд спря и пусна коленете й, за да може тя да се плъзне по гърба му и да стъпи на краката си. Намираха се пред стръмна клисура, която се виеше в далечината. Младата жена погледна в двете посоки.

— Ако скоро не излезем на равна повърхност, ще трябва да се катерим.

Тъмносините му очи срещнаха нейните.

— Изчаквах да се съмне, трябва да се изкатерим сега. Искам да те измъкна от тук. Добре се справяхме, докато те носих, но за нас е по-добре да сме нависоко.

Защо ли си отворих устата, помисли си тя, но кимна.

— След теб.

Той поклати глава.

— Не, ти си първа. Ако се подхлъзнеш, аз ще те хвана.

Имаше основание. Пое си дълбоко дъх. Слейд й посочи място зад нея, тя кимна, обърна се и видя нещо като пътека, от двете страни обрасла с гъсти храсти. Сграбчи дебел корен на едно дърво и започна да се катери. На места земята ставаше камениста, но Триша продължи напред, като се хващаше за различни растения. Слейд вървеше точно зад нея. На едно място кракът й се подхлъзна, но той я сграбчи за глезена. Тя обърна глава.

— Благодаря.

— Продължавай нагоре, сладурче.

— Разбрано, захарче.

— Престани.

— Първо ти.

Младата жена насочи цялото си внимание към катеренето. Ръцете започнаха да я болят, но тя пренебрегна страданието, защото животът им зависеше от това. Слънцето изгря и студеният въздух започна да се затопля. Триша се изпоти.

Щом стигна върха, изпъшка. Знаеше, че облекчението й е изписано върху лицето. Чувстваше се така, все едно се катереха безкрайно. Внезапно една ръка я хвана за панталоните и я дръпна надолу. Тя ахна и падна на колене. Слейд клекна до нея.

— Стой долу — нареди той и я погледна раздразнено. — Сега сме на високо, по-лесно могат да ни забележат, а русата ти коса се вижда отдалеч.

— Съжалявам. Не съм много наясно с тези неща.

— За щастие, аз разбирам. Седни, почини си и пази тишина. Отивам напред да разузная.

— Добре, както кажеш. — Беше изморена и легна на земята, без да се интересува колко мръсотия щеше да полепне по нея. Сложи ръка под главата си. — Няма да мърдам оттук.

Слейд изсумтя:

— Жени.

— Мъже.

— Многознайка.

— Глупак.

— Док, престани!

— Като обикаляш наоколо, ако се натъкнеш на местното кафене, ще ми вземеш ли едно кафе мока? А кифла или поничка?

Той се ухили и белите му зъби заблестяха.

— Ще направя всичко възможно.

Триша го наблюдаваше как се отдалечава. Вървеше, като се придържаше ниско приведен. После се загледа в небето, помисли си, че когато слънцето се изкачи високо на хоризонта, ще стане доста горещо. Вече го усещаше. След няколко минути седна и внимателно се огледа наоколо. Бяха се изкачили наистина високо. Легна отново. Надяваше се Джъстис Норт да е изпратил вече екипи, за да ги спасят. Мечтаеше си за горещ душ, чисти дрехи и храна. Прозя се. Не беше успяла да се наспи, но бе професионалистка в кратките дремки. Правеше го откакто започна медицинското училище. Като стажант бе подложена на безсъние с дни. Беше се научила да спи при екстремни условия. Надяваше се тази подготовка да й помогне да оцелее при толкова малко сън и на изтощителното темпо, което трябваше да поддържат, за да увеличат дистанцията между тях и мъжете, които ги преследваха.

 

 

— Да не си посмяла да гъкнеш. — Нещо силно я удари в корема.

Тя отвори очи и погледна със страх надвесения над нея груб мъж с военна униформа. Той стоеше с широко разкрачени крака, а дулото на пушката му бе забито ниско под кръста й. Погледът й се вторачи право между разтворените му бедра и забеляза, че панталоните му са скъсани по шева. Отдолу се показваше червеното му бельо.

— Къде е мъжът животно?

Триша вдигна глава и сърцето й заби учестено от страх. Той има предвид Слейд. Очевидно мъжете, които се опитваха да ги убият, мразеха Новите видове. Дишаше дълбоко, напълно ужасена. Ако идиотът натиснеше спусъка, щеше да я застреля в корема, а това щеше да е една ужасна смърт. Надяваше се само да уцели главната артерия, за да може кръвта й да изтече по-бързо. Прецени, че под този ъгъл, под който бе притиснал оръжието, раната от изстрела щеше да я убие моментално.

— Глуха ли си, кучко? Къде е мъжът животно?

— Той ме изостави — излъга тя. — Прекалено много го бавех.

Униформеният се загледа похотливо в гърдите й.

— Глупаво животно. Аз най-напред щях да те изчукам. Стани бавно. Ти си докторката, нали?

Тя успя да кимне, въпреки шока, че той знае всичко за нея.

— Аз съм доктор Триша Норбит.

— Ветеринар ли си, или истински лекар?

— Какво?

— Няма значение — прекъсна я той, — вдигай си задника от земята. Днес имаш късмет — едно от нашите момчета е ранено. Обикновено убиваме предателите на страната ни, но в момента имаме нужда от теб. Предполагам, е без значение какъв лекар си, ако знаеш как да наместиш счупена кост и да зашиеш рана.

„Предател на страната им?“, зяпна го тя. Този мъж очевидно бе фанатичен ненормалник. Успя да седне, щом той отдръпна оръжието си от нея и отстъпи крачка назад. Триша внимателно се изправи на крака и вдигна ръце.

— Имаш ли някакво друго оръжие, освен циците?

— Моите… — запъна се тя и погледна към него. — Не.

Мъжът премести пушката в свивката на ръката си, като не престана да я държи насочена към нея.

— Повдигни си бавно ризата, за да видя дали не криеш оръжие в панталона.

Тя вдигна ризата си до под гърдите и се завъртя бавно, за да го увери, че не е въоръжена. Погледна го в очите, когато отново се обърна към него. Използва целия си самоконтрол, за да не се огледа наоколо, дали Слейд не е наблизо. Молеше се, да е забелязал униформения с пушката и да не се опитва да стигне до нея.

— Да тръгваме. Бил? Том? Все още ли пазиш гърба ми?

— Да, сър — обади се някой отляво.

— Бъди сигурен, Съли — друг глас се присъедини отдясно.

Триша се огледа, но не забеляза никого, освен мъжа пред себе си. Той се засмя, разкривайки пожълтели и гнили зъби.

— Някои от моите момчета са с мен. Обикновено се движим по четирима. Ако мъжът животно реши да те спасява, то това ще е последното нещо, което ще се опита да направи през живота си. Той няма да се върне за теб, освен ако не иска да го почешеш по оная му работа.

Младата жена успя да не извие уста от отвращение. Ако питаха нея, този тук представляваше най-низшият слой на човечеството. От начина, по който звучеше гласът му, и от нещата, които казваше, явно нямаше предвид конкретно Слейд. Той дори не го познаваше — несъмнено предразсъдъците му бяха към всички Нови видове. Мъжът вероятно бе умствено недоразвит, но в момента оръжието беше в неговите ръце.

— Мърдай!

Хрумна й план. Направи крачка напред и залитна силно, после започна да влачи крака си бавно, като накуцваше видимо.

— Ранена ли си? По дяволите! — изрева той.

Триша потисна усмивката си. Какъв идиот. Заповядваше на нея да е тиха, а самият той току-що бе извикал. Слейд със сигурност беше чул. По дяволите, сигурно гласът му се долавяше и на миля разстояние, предположи тя. Прехапа устни и го погледна.

— Нараних се, когато джипът катастрофира.

Мъжът изглеждаше ядосан.

— Том? Ела тук.

Показа се младеж, на когото още не му никнеше брада, за да я бръсне, толкова розова беше кожата му, и с тяло, дребно като на тийнейджър. Беше висок почти колкото Триша. Носеше пушка, а огромен нож бе прикрепен към камуфлажните му дрехи. Приличаше на дванадесетгодишен хлапак, облечен във военни дрехи за Хелоуин. Леките бръчици около устата му, бяха единственият знак, който издаваше истинската му възраст, някъде около средата на двадесетте.

— Да, сър? — Гласът на Том прозвуча необичайно дълбок, явно го преправяше нарочно, за да звучи по-мъжествен. Зелените му очи се вторачиха в Триша, след това погледът му се насочи към гърдите й и остана там.

Тя изпита желание да скръсти ръце, за да се прикрие, но се страхуваше, че ако мръдне ще я застрелят. Този идиот я гледаше похотливо. Младата жена го изгледа ядосано, но той като че ли не забеляза това.

— Колко далеч от нас е Пат?

— Около километър, сър. — Младежът облиза устни и потри ръка в бедрото си. — Ами онзи… животното любовник, сър? Бас държа, че тя го чука.

— Млъквай — нареди му мъжът. — Погледни я. Тя е красива. Не е някоя грозница, която не може да си намери истински мъже като нас. Вземи радиото и му кажи, че идваме, но ще се забавим, защото тя е ранена.

Том най-накрая откъсна поглед от гърдите й и насочи вниманието си към по-възрастния мъж.

— Както кажеш, Съли — отвърна той и се запъти към гъстите храсти с намръщена физиономия.

— Да тръгваме.

Триша запомни имената им. Съли. Том. Бил. Можеше да идентифицира двама от тях, ако живееше достатъчно дълго и се добереше до властите. От сърце си пожела да ги арестуват. Концентрира се върху своя план, докато вървеше напред, нарочно влачеше крак и стенеше от болка. Ако успееше да ги забави достатъчно, щеше да спечели повече време, за да може Слейд да се измъкне. Той щеше да потърси помощ и да изпрати полицията.

През по-голяма част от времето се спускаха надолу. Тя се спъна няколко пъти, но Съли не си помръдна пръста да й помогне. Той държеше пушката насочена към нея, като вървеше точно зад гърба й и не обелваше нито дума. Младата жена предположи, че ако Слейд скоро не доведеше помощ, времето, което й оставаше да живее, щеше да бъде по-малко от това, което й трябваше да превърже ранения мъж, при когото я водеха. Сигурно щяха да я застрелят веднага, щом вече нямаха нужда от нея. Както постъпиха с Барт.

Най-накрая излязоха от гъстите шубраци и тя видя поляна с опъната палатка и пресни следи от малко огнище. Усети мириса на храна и стомахът я присви от глад. Спъна се и падна на колене, принуждавайки Съли да я изпусне от прицел. Очите й се напълниха със сълзи, след като той я сграбчи за косата, отскубвайки няколко кичура от нея. Младата жена го погледна шокирано. Той държеше сега пушката насочена към палатката.

— Пат? Обади се веднага.

Триша отправи поглед към палатката, след като никой не отговори. Ципът, който затваряше входа й, бе пуснат. Мъжът го вдигна и отстъпи назад, като насочи дулото на оръжието към вътрешността.

— Пат? Искам да се обадиш, веднага!

Тишина.

— Бил? Том? Къде сте? — изрева Съли.

— Тук, сър — извика Том. Той излезе от гората, на около двадесет крачки от тях.

Още един мъж, към четиридесетте, плешив, с изпъкнал корем, се показа от гората, от другата страна на лагера. Триша предположи, че това сигурно е Бил. Той кимна на Съли. И тримата погледнаха към платнището. Съли даде знак на Том и посочи с глава палатката, като продължи да държи пушката насочена към входа й.

Младежът пристъпи напред, прибра пистолета в кобура под рамото си и извади големия ловджийски нож, прикрепен към бедрото му. Хвана го здраво и клекна отстрани на палатката. Посегна с лявата ръка, дръпна единия край и надникна вътре.

— Няма го — ахна Том.

— Не го ли събуди по радиото? — ядосано попита Съли.

— Не, сър. Той не отговори. Помислих си, че може би спи или е до тоалетната. Може би се разхожда наоколо, въпреки че рамото му е ранено.

Съли се завъртя и насочи оръжието към Триша.

— Кога точно те изостави животното?

Тя преглътна.

— Той избяга някъде през нощта. Легнахме си заедно, а когато се събудих, точно преди изгрев-слънце, него го нямаше.

— Сигурно вече е далеч от тук. — Бил имаше дълбок глас с лек тексаски или може би южняшки акцент. Бе трудно да се определи. — Веднага, след като му е писнало да я носи, се е изпарил. Те се движат бързо, Съли. Сигурно е най-малко на десет мили оттук. Другият екип ще го хване.

— Кучи син. — Съли свали оръжието. — Да се разделим и да намерим Пат. Мислиш ли, че е изпаднал в делириум? Имаше треска тази сутрин.

Бил кимна.

— Може би. Казах ти, че един от нас трябва да остане с него. Няма ни от сутринта, а това е доста дълго време. Сега се налага един да пази жената. Когато го намерим, тя ще го превърже.

— Трябваше да го вземем — промърмори Том. — Казах ти, че може да умре. Ами ако вече е мъртъв някъде там?

— Няма да рискувам наградата от петдесет хиляди долара, само защото Пат е глупак, който не гледа къде стъпва — остро заяви Съли.

Бил кимна, докато наблюдаваше Триша, която беше седнала на земята.

— Аз ще остана с жената, а вие двамата се разделете и намерете Пат. Предполагам, че е тръгнал надолу по склона, защото пътят е по-лек. Може би се е паникьосал и е потърсил друг екип, за да го прибере, или е тръгнал към шосето да спре някоя кола на автостоп.

— По дяволите — изрева Съли, — защо просто не забравим за него, да убием кучката и да проследим нашето животно? Искам тези петдесет хиляди долара.

Триша мълчеше, замаяна от шока. Някой даваше петдесет хиляди долара за главата на Слейд? Кой би направил това? Защо? Преглътна. Надяваше се, че ще забравят за момент за нея. Мразеше Съли за това, че иска да я убие.

— Забрави ли — въздъхна Бил, — че Пат е син на Томас. Ако не намерим този задник, той никога няма да ни даде наградата за главата на някое от тези животни. Трябва да запазим жената жива, докато го прегледа. Ще намерим този идиот и ще хванем онова животно. До момента то използва клисурата, за да се крие, не вярвам да излезе от нея. Ще го проследим от билото. Виж колко време ни отне да го стигнем.

— Но преди кучката го забавяше. — Съли изруга и стисна зъби. — Добре. Нека го направим. Бил и аз ще се разделим. Ти поеми надолу по склона, в случай че Пат е тръгнал натам. Аз ще тръгна след животното, за да видя дали мога да го настигна. Да се надяваме, че той ще се придвижва в ниската част, така че ще спечеля малко време, като се придържам към билото. Том може да остане тук с кучката.

Бил поклати глава.

— Погледни този идиот. Та той не може да откъсне очи от циците й.

Триша обърна глава към Том. Младежът стоеше, стискаше ножа и гледаше похотливо гърдите й. Ухили й се.

— Ще бъда щастлив да остана с нея.

— Виждаш ли? — прокле Бил. — Трябва ни жива, глупако. Аз ще остана с жената, а вие двамата се разделете. Том да поеме по склона.

— Добре — съгласи се Съли, поглеждайки към младежа. — По-добре да намериш този задник. Аз ще тръгна по билото на запад, за да хвана онова животно.

— Но аз искам да остана с нея — изглежда Том не беше щастлив, ако се съдеше по тона му.

Съли зареди пушката.

— Това не беше отказ да се подчиниш на заповедта ми, нали? Мразя хората, които хленчат. В тази ситуация баща ти не е богаташ и на никой няма да му мигне окото, ако бъдеш застрелян.

Страх изкриви бебешкото лице на Том. Той поклати глава енергично.

— Тръгвам веднага.

Триша наблюдаваше как Съли и Том събраха малко багаж и поеха в различни посоки, а Бил остана да я пази. Тя започна да изучава мъжа, който я наблюдаваше. Той въздъхна шумно.

— Гладна ли си? Жадна?

— Да — тихо отвърна младата жена.

Бил влезе в палатката и се върна бързо. В ръката си носеше сода и торбичка с някакъв сандвич. Спря на няколко крачки от нея.

— Хващай.

Тя протегна ръце. Той й подхвърли содата внимателно. Триша я хвана и я постави на земята до коленете си. Протегна ръце отново и мъжът й хвърли сандвича. Отправи му благодарствен поглед.

— Благодаря.

— Млъквай — заповяда й Бил. — Мразя, когато опозная някого и по-късно трябва да го убия. Просто яж и пази тишина.

Триша ненавиждаше сандвич с фъстъчено масло, но не се оплака, докато преглъщаше. Беше гладна. Нямаше значение какво ядеше. Отвори содата и отпи продължително.

Знаеше, че Бил е седнал на земята, на десет крачки от нея, и наблюдава всяко нейно движение. Изяде сандвича и запази малко сода. Не искаше да я изпива цялата, в случай че по-късно мъжът променеше решението си да не е толкова щедър към нея.