Емил Зола
Празник в Коквил (5)

V

Още от сряда обаче г-н Мушел бе изненадан от това, че нито Руже, нито Лакьо се появяваха в Гранпор, Къде по дяволите бяха изчезнали тези момчета? Морето беше спокойно и уловът би трябвало да бъде чудесен. Може би пък искаха да докарат наведнъж целия товар калкан и раци. И той търпеливо зачака до петък.

В петък г-н Мушел вече се разсърди. Необходимо е да се знае, че вдовицата Дюфьо не беше жена с лек характер. За най-малкото нещо нагрубяваше. И макар че беше красив и едър блондин, г-н Мушел трепереше пред нея, още повече че той тайно мечтаеше да се оженят, затова толкова й угаждаше, но ако един ден станеше господар, смяташе набързо да я усмирява с по една плесница. И така в сряда сутринта вдовицата Дюфьо се разбесня, като се оплакваше, че пратките вече не пристигали и на рибния пазар имало недостиг. Тя го упрекваше, че вместо да се занимава с мерлузата и скумрията, които по това време би трябвало да са в изобилие, той тичал по момичетата. Обиден, г-н Мушел прехвърли вината на Коквил, който неизвестно защо не държеше на думата си. За момент изненадата усмири вдовицата Дюфьо. Какво си въобразяваха ония в Коквил? Никога досега не бяха постъпвали така. След това обаче веднага заяви, че Коквил не я интересувал и че г-н Мушел трябвало да има предвид, че тя щяла да вземе някакво по-особено решение, ако той се оставял още да бъде мамен от рибарите. Много разтревожен от това, г-н Мушел прати по дяволите и Руже, и Лакьо. Може би на другия ден те все пак щяха да дойдат.

Но и на другия ден не дойде нито единият, нито другият. Отчаян, г-н Мушел се изкачи привечер на скалата, от която се вижда в далечината жълтото петно на коквилския плаж. Дълго се вглежда. Селото изглеждаше спокойно на слънцето, тънък пушек се виеше от комините, явно жените варяха супа. Така г-н Мушел установи, че Коквил си беше на мястото и че не е бил премазан от някоя откъснала се крайбрежна скала. От това обаче недоумението му нарасна още повече. Тъкмо когато се готвеше да слиза, стори му се, че в залива забелязва две черпи точки — „Кит“ и „Зефир“. Тогава той се спусна да успокои вдовицата Дюфьо. Коквил ловеше риба.

Нощта мина. Дойде петък. От Коквил отново нито вест. Повече от десет пъти г-н Мушел се изкачва на скалата. Вече започваше да се побърква. Вдовицата се държеше отвратително с него, без той да може да й отвърне с нищо. Коквил си беше на мястото и се препичаше на слънце като някой мързелив гущер. Този път обаче г-н Мушел не забеляза пушек. Селото изглеждаше мъртво. Дали пък всички не бяха измрели от нещо? Наистина на плажа се забелязваше някакво движение, но това можеха да бъдат и водорасли, блъскани от вълните.

В събота отново никой. Вдовицата Дюфьо вече не крещеше. Гледаше тъпо в една точка, а устните й бяха побелели. Г-н Мушел прекара два часа на скалите. Беше безкрайно любопитен да узнае, ей така, за себе си, на какво се дължеше този необясним покой в селото. Къщурките, задрямали блажено под слънцето, започваха да го безпокоят. И реши да тръгне в понеделник рано сутринта, за да успее към девет часа да бъде в селото.

Не е работа да тръгнеш да се разхождаш до Коквил. Г-н Мушел предпочете да върви по сушата — така щеше да влезе в селото неочакван от никого. До Рабиньо пътува с кола. Там той я остави под един навес. Не беше разумно да рискува по-нататък сред тия урви. И той смело тръгна напред. Предстояха му седем километра ходене по мъките. Пътят наистина е отвратителен, но затова пък излъчва някакво диво очарование. Той се вие в непрекъснати завои между две огромни отвесни скали, на места става толкова тесен, че трима души не могат да минат едновременно. По-нататък се спуща покрай една пропаст. После ненадейно зейва урвата. От време на време се открива морето — синьо и необятно. Но на г-н Мушел хич не му беше до природа. И всичко заради Коквил; той се заканваше здравата да ги нареди тези мързеливци. Беше вече наближил селото. Тъкмо като излизаше от завоя зад последната скала, той изведнъж зърна двадесетината къщички, накацали по самата стръмнина на скалистия склон.

Беше точно девет часът. Небето беше синьо и слънцето жареше, като че ли беше юли месец. Времето беше великолепно, въздухът прозрачен и позлатен от слънчевите лъчи, освежен от полъха на морето.

Г-н Мушел тръгна по добре познатата му единствена улица на селото. Стигнал до дома на Руже, влезе вътре. В къщата нямаше никой. След това надзърна у Фуас, у Тюпен, у Бризмот. Никъде нямаше жива душа, всички врати бяха отворени, но стаите бяха празни. Какво ли означаваше всичко това? Ледени тръпки полазиха гърба му. Тогава се сети да потърси управниците на селото. Императора безсъмнено щеше да го осведоми. Но и в къщата на Императора нямаше никой, както във всички останали. И полският пазач дори липсваше. Опустяло и притихнало, селото сега го изпълваше с ужас. Изтича до къщата на кмета. Там го очакваше нова изненада — в жилището цареше пълен безпорядък, леглата от три дни не бяха оправени, съдовете немити, столовете съборени, като че ли там се беше водила битка. Г-н Мушел беше потресен от мисълта за незнайното бедствие, сполетяло селото, но той пожела да отиде докрай и без да се двоуми повече, се отправи към църквата. От попа нямаше и помен. Значи и представителят на църквата беше изчезнал. Изоставен, Коквил кротко спеше, наоколо нямаше жива душа, не се мяркаше ни котка, ни куче. Дори и кокошките бяха изчезнали. Нищо не бе останало под необятното синьо небе освен пустота, тишина и униние.

Разбира се, г-н Мушел сега не се чудеше защо Коквил не доставя риба. Коквил вече не съществуваше, Коквил беше мъртъв. Трябваше да предупреди полицията. Тази мистериозна катастрофа възбуждаше въображението му. Тогава г-н Мушел реши да слезе до плажа. Той изкрещя от ужас, когато видя всички жители на Коквил проснати по пясъка. Отначало помисли за някакво масово клане. Но звучното хъркане бързо го разубеди. В неделната нощ Коквил бе празнувал до толкова късно, че никой не бе успял да се добере до дома си. Така всеки беше останал да спи на пясъка, на самото място, където се беше строполил пиян. Коквил хъркаше около девет съвършено празни бурета. Да, всички бяха там, имам предвид децата, жените, старците и мъжете. Нямаше ни един прав. Някои спяха по корем, други по гръб, трети се бяха свили на кълбо. На каквото си постелеш, на такова лягаш. Така тези веселяци, налягали кой къде свари по пясъка, приличаха на отнесени от вятъра есенни листа. Мъже, прекатурили се с краката нагоре, жени с оголени задници. Картината беше очарователна — тази спалня на открито, тези мили хора, разположили се удобно, като че ли всички бяха от едно семейство, защото там, където има свян, няма удоволствие.

Тази нощ не бе имало луна. И Коквил, сметнал, че е духнал свещта, беше заспал в мрака. После утрото беше дошло. А сега слънцето жареше, то грееше право в лицата на спящите, но те дори не потрепваха. Спяха дълбоко с грейнали лица, по които се четеше типичната за пиян човек невинност. Кокошките също се бяха натръшкали по пясъка, вероятно рано сутринта бяха слезли да си клъвнат от буретата. Имаше дори пет котка и три кучета с вирнати лапи, опиянени от захарта, която бяха близали от чашите.

Г-н Мушел повървя известно време между спящите, като внимаваше да не настъпи някой. Картината му беше ясна, защото в Гранпор също бяха уловили няколко бурета, изпаднали от един потънал английски кораб. Гневът му тутакси се изпари. Какво вълнуващо и поучително зрелище! Най-после мирен Коквил, двете фамилии спяха една до друга. При последната наздравица и най-върлите неприятели се бяха прегърнали. Тюпен и Фуас хъркаха, хванати за ръка, двама братя, които занапред щяха да бъдат неспособни да се карат за наследството. Що се отнася до семейство Руже, те представляваха още по-мила гледка. Мари спеше между Руже и Бризмот, сякаш да потвърди, че за в бъдеще те щяха да си живеят тримата.

Но имаше още една група, която предизвикваше умиление с вида си. Марго и Делфин спяха прегърнати, е полуотворени уста след последната целувка. Легнал напреко в краката им, Императора ги пазеше. Над главите им хъркаше Лакьо с щастливия вид на баща, който е доволен, че е задомил дъщеря си. А отец Радиге, търколил се като всички останали, така беше разперил ръце, като че ли ги благославяше. Спейки, Марго протягаше розовата си муцунка като влюбено коте, което обича да го почесват под брадичката.

Празникът беше завършил със сватба. А по-късно г-н Мушел също се ожени за вдовицата Дюфьо, след което често я биеше на провала.

Попитате ли някой в Долна Нормандия, ще ви отвърне със смях: „Ах, да, празникът в Коквил!“