Емил Зола
Празник в Коквил (3)

III

През тази нощ времето напълно се промени. Когато на другия ден Коквил се събуди, на небето грееше ярко слънце, а морето, без нито една вълничка по него, се бе опнало като огромно парче зелен сатен. Беше топло, една от онези октомврийски златисти горещини. Тази сутрин Лакьо се вдигна най-рано от всички, все още замаян от сънищата си. Той дълго оглежда морето по всички посоки. На края, изпълнен с досада, каза, че все пак би трябвало да се постараят да изпълнят поръчката на г-н Мушел. И веднага отплава заедно с Тюпен и Бризмот, заплашвайки Марго, че щял да я напердаши, ако не вървяла по правия път. Все пак настроението му малко се възвърна, когато, излизайки от пристанището, той забеляза „Кит“ да се поклаща тежко, привързан към брега.

— А пък днес, трици!… Жанетон, изгаси свещта! Господата си легнаха!

Щом „Зефир“ навлезе навътре в морето, Лакьо веднага опъна мрежите. След това отиде да провери заложените примки. Тези примки представляват в повечето случаи потопени кошове, в които се хващат раци и попчета. Но въпреки че морето се беше успокоило, той напразно обиколи една след друга всичките си примки — до една всички бяха празни. В дъното на последната намери малка скумрия, но считайки това за подигравка, той яростно я запрати в морето. Това приличаше на магия. Така понякога със седмици рибата се надсмиваше над Коквил, и то винаги когато г-н Мушел предявяваше искане. Когато един час по-късно Лакьо изтегли мрежите си, в тях имаше само куп водорасли. Стиснал юмруци, той тутакси изруга, вбесен още повече от безкрайното спокойствие на океана, който, мързелив и задрямал, блестеше като излъскано сребро под синьото небе. Без да потрепва, „Зефир“ плавно се плъзгаше по водата. След като заложи наново примките, Лакьо реши да се прибира. Следобед щеше да дойде пак. И той заплашваше господ и всички светии, обсипвайки ги с най-мръсни ругатни.

По това време Руже, Фуас и Делфин още спяха. Чак на обед успяха да ги събудят. Нищо не си спомняха, само имаха смътното усещане, че са били нагостени с нещо великолепно, без сами да знаят точно какво.

Следобед, когато и тримата бяха излезли на пристанището, Императора, преценил, че вече са дошли на себе си, направи опит да ги поразпита. Може би това е било нещо като ракия със сок от сладка папрат, или пък препечен сладък ром. Те отвръщаха и с „да“, и с „не“ едновременно. Съдейки по техните отговори, Императора реши, че са пили ратафия^[1], те самите обаче не биха могли да се закълнат в това. Този ден Руже и момчетата му решиха да не излизат в морето, защото и тримата имаха болки в ребрата. Между впрочем те знаеха, че Лакьо беше ходил напразно тази сутрин и говореха, че чак на следващия ден щели да проверят примките си. Седнали и тримата върху каменните блокове, те наблюдаваха наближаващия прилив. Стояха прегърбени, с лепнещи устни, като още не можеха да се разсънят напълно.

Но внезапно Делфин изтрезня. Скочи върху камъка и вперил поглед в далечината, извика:

— Шефе! Я погледни там!

— Какво има? — запита Руже, който тъкмо се протягаше.

— Едно буре!

Руже и Фуас скочиха на крака и с блеснали очи запретърсваха хоризонта.

— Къде, бе момче, къде е това буре? — повтаряше развълнувано шефът.

— Ей там… вляво, онази черна точка.

Другите нищо не забелязваха. После Руже изведнъж изруга:

— По дяволите!

Беше го забелязал най-после в един косо падащ слънчев лъч, голямо колкото лещено зърно, то плуваше върху побелялата от залеза вода. И веднага се завтече към „Кит“, а след него Делфин и Фуас така препускаха, че изпод краката им хвърчаха камъчета.

Още „Кит“ не беше напуснал пристанището, когато вестта за бурето се разнесе из Коквил. Жени и деца се разтичаха. Всички викаха:

— Буре! Буре!

— Виждате ли го? Течението го отнася към Гранпор.

— Ах, да, там вляво… едно буре! Идвайте бързо!

И цял Коквил се заспуска стремглаво по скалата, като за по-бързо децата се суркаха по дупе, а пък жените запретваха полите си. Скоро цялото село се изсипа на плажа, както предишната вечер.

Марго, появила се за миг, веднага се завтече с все сили към къщи, за да предупреди баща си, който тъкмо спореше с Императора относно някакъв акт. Най-сетне Лакьо се появи. Беше много пребледнял. Той каза на полския надзирател:

— Оставете ме на мира! Знам, че Руже ви е изпратил да ме забаламосате. Но този път то ще бъде мое! Ще видите.

Яростта му се удвои, когато забеляза „Кит“ на триста метра от брега да гребе устремно към черната точка. И като блъсна Тюпен и Бризмот в „Зефир“, той отплава, като все още повтаряше: — Не, този път то или ще е мое, или ще пукна!

Този ден Коквил стана свидетел на незапомнено зрелище. Видя „Зефир“ и „Кит“ в бясна надпревара помежду си. Когато „Кит“ забеляза, че „Зефир“ излиза от пристанището, той веднага прозря опасността и запраши с всички сили напред. Имаше може би около четиристотин метра преднина, но шансовете им се изравняваха поради това, че „Зефир“ бе значително по-лек и по-бърз. Това усили напрежението на плажа до краен предел. Двата рода инстинктивно се бяха разделили на два лагера и всеки поддържаше своето корабче, следвайки с увлечение перипетиите на борбата. Отначало „Кит“ запази преднина, но когато „Зефир“ набра скорост, той започна да го застига. С върховно усилие „Кит“ успя за няколко минути да запази дистанция. След това обаче той отново бе настигнат, „Зефир“ го догонваше с невероятна бързина. От този момент стана ясно, че двете лодки щяха да се срещнат някъде около бурето. Сега най-малката грешка или случайност щяха да решат изхода на борбата.

— „Кит“! „Кит“! — скандираха Маеви.

Но изведнъж замлъкнаха. Тъкмо когато „Кит“ беше до бурето, „Зефир“ с ловка маневра се приближи и успя да го отблъсне наляво, откъдето Лакьо с един удар на канджата^[2] го улови.

— „Зефир“! „Зефир“! — изреваха Флошови.

Щом Императора намекна за предателство, веднага се размениха остри думи, Марго пляскаше с ръце. Ала страстите се охладиха и всички изпаднаха в униние, когато отец Радиге, дотичал с молитвеника си, направи следната дълбокомислена забележка:

— И те сигурно ще излочат всичко — промърмори той меланхолично.

А в морето „Кит“ и „Зефир“ се караха. Руже наричаше Лакьо крадец, а пък онзи му викаше, че бил некадърник. Мъжете дори се хванаха за греблата, готови да се нахвърлят един срещу друг. Насмалко това приключение да се превърне в истинска морска битка. Впрочем те си дадоха среща на брега, като показваха юмруци и се заканваха да си разпорят коремите, щом се видят отново.

— Отрепка такава! — ръмжеше Руже. — Ей, знаете ли, това буре е май по-голямо от вчерашното… И е жълто. Трябва да е нещо превъзходно. После отегчен добави:

— Хайде да прегледаме примките. Може пък и нещо да се е хванало.

И „Кит“ се отдалечи, насочвайки се към лявата страна на носа.

През това време на „Зефир“ Лакьо трябваше да се разсърди, за да успее да удържи Тюпен и Бризмот, които напираха към бурето. Забивайки се, канджата бе счупила един от обръчите и някаква червена течност сълзеше оттам. Двамата мъже опитваха с пръст и намираха, че е много вкусно. Нищо нямаше да стане, ако пийнеха по чашка. Но Лакльо беше непреклонен. Той закрепи бурето и заяви, че ако само някой се опита да отпие и глътка, ще си има работа с него. На брега щели да решат какво да правят.

— Ами примките ще обиколим ли? — с досада запита Тюпен.

— Да, разбира се, нямаме бърза работа — отвърна Лакьо.

Но той също милваше с поглед бурето. Чувствуваше, че краката му отмаляват от желание веднага да се върнат в къщи и да опитат това нещо. Хич не му беше до риба в момента.

— Всъщност — след кратка пауза рече той — хайде да се връщаме, става късно… Ще дойдем утре.

И тъкмо решил да зареже рибата, той забеляза вляво от лодката още едно буре, съвсем мъничко, което се държеше изправено и се въртеше във водата като пумпал. Това окончателно реши въпроса за мрежите и примките. Повече никой не спомена за тях. „Зефир“ се спусна да лови бурето, което всъщност хванаха съвсем лесно.

През това време с „Кит“ се случи нещо подобно. Тъкмо Руже беше обиколил пет примки, които се оказаха съвсем празни. Делфин, който бе винаги нащрек, се развика, че забелязал нещо. Но не приличаше на буре, беше много дълго.

— Някаква греда — рече Фуас.

Руже пусна шестата примка, без дори да провери има ли нещо.

— Хайде да видим все пак.

Колкото се приближаваха, предметът им наподобяваше ту дъска, ту сандък, ту дънер. После изведнъж нададоха радостен вик. Беше истинско буре, доста смешно наистина, никога не бяха виждали такова. Приличаше на тръба, надута по средата и затапена от двете страни.

— Ах! Какво е смешно! — извика очарован Руже. — Искам Императора да го опита това. Хайде, момчета, прибираме се!

Споразумяха се, че този път няма да пипат бурето и „Кит“ се завърна в Коквил в същото време, когато „Зефир“ хвърляше котва в малкото пристанище. Никой не беше напуснал плажа. Радостни възгласи посрещнаха неочаквания улов от три бурета. Децата хвърляха шапки във въздуха, а жените изтичаха да донесат чаши. Бе взето решение да опитат веднага питиетата. Останките от потъналия кораб принадлежаха на селото и никой не дръзна да оспори това решение. Само се обособиха две групи — Маеви наобиколиха Руже, а пък Флошови — Лакьо.

— Императоре, на вас се пада първата чаша! — извика Руже. — Кажете ни какво е това?

Ликьорът беше златисто жълт. Полският пазач вдигна чашата, погледна, помириса и после се реши да опита.

— Това идва от Холандия — рече той след продължителна пауза.

Не уточни нищо повече. След това всички пиха почтително. Питието беше гъсто и те останаха изненадани, защото миришеше на цвете. На жените много им се хареса. Колкото до мъжете, те биха предпочели да не е все пак толкова сладко. Но след една-две чашки започна да им се струва, че ликьорът е доста силничък. И колкото повече се наливаха, толкова повече им се услаждаше. Мъжете ставаха весели, а жените смешни.

Императора обаче, въпреки скорошните караници с кмета, отиде да се позавърти около тяхната група. По-голямото буре беше пълно с тъмночервен ликьор, а в малкото имаше безцветна течност, бистра като изворна вода, но толкова люта, че можеше да ти обели езика. Никой от рода Флош не беше пил нито от червеното, нито от бялото. А помежду им имаше познавачи. Неприятно им беше да пият, без да знаят какво точно.

— Вземете, Императоре! Опитайте от това! — най-сетне рече Лакьо, като по този начин сам направи първата стъпка.

И Императора, който тайно очакваше предложението, отново стана дегустатор. За червеното каза:

— В него има портокал!

А за бялото заяви:

— О! Това вече си го бива!

Трябваше да се задоволят с тези обяснения, защото той поклащаше глава с вид на познавач, щастлив от това, че е удовлетворил хората си.

Единствено отец Радиге не остана доволен. Той искаше да научи точните наименования. А те, според думите му, му бяха на езика, но все не можеше да ги изрече — и за да си помогне, той обръщаше чашка след чашка, като повтаряше:

— Почакайте, почакайте, сещам се какво е това… След малко ще ви кажа.

А в това време и в двата лагера беше настъпила веселба. Флошови особено доста високо се хилеха, тъй като те смесваха ликьорите и от това им ставаше още по-смешно. Двете компании се веселяха поотделно. Едните не предлагаха на другите да опитат от тяхното буре, само мило се поглеждаха, обзети от скритото желание да опитат питието на съседа, което сигурно беше по-хубаво. Цяла вечер враждуващите братя Фуас и Тюпен седяха един до друг, без нито веднъж да се заканват с юмруци. Руже и жена му пък пиеха от една чаша. А Марго разпределяше ликьора между Флошови и тъй като пълнеше много чаши наведнъж, по пръстите й течеше и тя непрекъснато си ги ближеше. Така, подчинявайки се на строгата заповед на баща си да не близва алкохол, тя се напи като момиче по време на гроздобер. Но това й отиваше. Цялата пламна, а очите й искряха като звезди.

Слънцето залязваше, вечерта беше топла и приятна, като че ли беше пролет. Коквил, пресушил буретата, не смяташе обаче да се прибира за вечеря. Добре му беше на плажа. Когато съвсем се стъмни, Марго усети нечий топъл дъх в тила си. Беше Делфин. Развеселен от виното, той като вълк обикаляше около кея, застанал на четири крака. Тя едва се сдържа да не извика. Страхуваше се да не събуди баща си, който сигурно щеше да изхвърли Делфин с един шут в задника.

— Върви си, негоднико! — промърмори тя полусърдита, полузасмяна. — Ще те хванат.