Емил Зола
Празник в Коквил (1)

I

Коквил е малко селце, сгушило се в една скална пукнатина на две мили от Гранпор. Красив пясъчен плаж се открива пред къщурките, прилепнали по скалите на самата стръмнина, като мидените черупки, изоставени там от отлива. Когато се изкачат гранпорските височини откъм лявата им страна, на запад съвсем ясно се забелязва жълтата покривка на плажа, подобна на облаче златен прашец, спуснало се по зеещата скална пукнатина. И дори при добро зрение се виждат къщите като ръждиви петна по камъка, чийто пушек оставя синкави следи чак до билото на огромния скат и затуля небето.

Коквил е затънтено място. В селото няма и двеста жители. Скалният процеп, който свършва при морето и на чийто праг е израснало селцето, образува такива невероятни завои и такива стръмнини, че да се мине оттам е почти невъзможно. По тази причина селото остава изолирано и ти се струва, че се намираш на стотици мили от околните селища. Единствената връзка с Гранпор остава морето. Жителите на Коквил — почти всички рибари, живеещи от океана, отнасят всеки ден там с лодки уловената риба. Една голяма фирма за търговия на едро на име „Дюфьо“ изкупува улова по договор. Бай Дюфьо умря преди няколко години, но жена му продължи търговията. За целта тя само си нае посредник, г-н Мушел, едър блондин, който трябваше да обхожда крайбрежието и да преговаря с рибарите. Този господин Мушел беше и единствената връзка на Коквил с цивилизования свят.

Заслужено би било някой да напише историята на Коквил. Най-вероятно изглежда селото да е било основано в прастари времена от рода Мае, който се заселил в подножието на крайбрежните скали и впоследствие значително се разраснал. Тези Мае трябва първоначално да са виреели, като са се женели само помежду си, защото векове наред друго фамилно име там не се среща. По-късно по времето на Луи XIII се появява някакъв си Флош. Пристигнал неизвестно откъде, той се оженва за една Мае и от този момент нататък става чудо — родът Флош процъфтява на свой ред, размножавайки се до такава степен, че постепенно поглъща рода Мае, чиято численост намалява, а богатствата му преминават в ръцете на новодошлите. Безсъмнено Флошови бяха донесли нова кръв, по-устойчив организъм и темперамент, който по-добре съумяваше да се приспособи към това сурово място, изложено на ветровете и морските стихии. Във всеки случай днес те са господари на Коквил.

От само себе си се разбира, че тази смяна на числено надмощие и богатство е била съпроводена от ужасни сътресения. Двете династии се ненавиждат. Въпреки че е западнал, родът Мае притежава достойнството на древен завоевател. С една дума, те са основателите, прадедите. Говорят с презрение за първия Флош, някакъв просяк, скитник, прибран от тях по милост, на когото, за тяхно вечно съжаление, бяха дали една от дъщерите си. Този Флош, според тях, беше създал потомство от обирници и крадци, които използваха нощите, за да правят деца, а дните, за да посягат на чуждото. Няма клевета, с която те да не нападат могъщия род Флош, обладани от злобата на онези благородници, които, изтребени и разорени, наблюдават възхода на буржоазията, сложила ръка на техните ренти и замъци. Естествено Флошови тържествуват безочливо. Те са привилегированата класа и това им дава право да се присмиват. Изпълнени с презрение към древния род Мае, те се кълнат, че ще ги изгонят от селото, ако онези не склонят глава. Според тях те са просяци, които вместо да се омотават в дрипите си биха направили по-добре да ги закърпят. И така Коквил е жертва на две ожесточени една срещу друга групировки — сто и тридесет души, готови да разкъсат останалите петдесет, поради простата причина, че са по-силните. Тази е историята на борбата между двете големи империи.

Измежду скандалите, които наскоро разкъсаха Коквил, се споменава прословутата омраза между двамата братя Фуас и Тюпен, както и шумните побоища в семейство Руже. Би трябвало да се знае, че в миналото всеки жител получаваше прякор, който днес се беше превърнал в истинско фамилно име, защото беше трудно да се разпознае някой измежду многобройните кръстоски на Маеви и Флошови. Явно на Руже дядо му е бил рижав, но що се отнася до Фуас и Тюпен, те се наричаха така, без някой да знае защо, тъй като с течение на времето прякорите често загубваха всякакъв смисъл. Та старата Франсоаз, яка старица на осемдесет години, която все още бе жива, беше родила Фуас от някакъв Мае, после останала вдовица, се бе омъжила повторно за един от Флошови и родила Тюпен. Оттам и омразата между двамата братя, още повече че тя се подклаждаше от предстоящата делба на наследството. Ружеви пък се избиваха, защото Руже обвиняваше жена си Мари, че му изневерявала с един от Флошови, огромния Бризмот, солиден брюнет, върху когото Руже вече два пъти се беше нахвърлял с нож в ръка, крещейки, че ще му разпори корема. Руже, дребен нервен човек, беше страшно избухлив.

Но страстите, които по онова време разкъсваха Коквил, не бяха нито изстъпленията на Руже, нито разправиите между Тюпен и Фуас. Из селото се носеше слухът, че Делфин от рода Мае, двадесетгодишен хлапак, дръзнал да се влюби в красивата Марго, дъщеря на Лакьо, най-богатия Флош, който беше и кмет на Коквил. Лакьо наистина беше важна клечка. Казваше се така, защото баща му по времето на Луи Филип беше последният, който сплиташе косите си с упорството на старец, придържащ се към модата от младостта си. И така Лакьо притежаваше една от двете големи лодки на Коквил — „Зефир“, по-добра от всички други, още съвсем нова и устойчива във водата. Другата голяма лодка „Кит“, съвсем старо прогнило корито, принадлежеше на Руже, чиито моряци бяха Делфин и Фуас, Лакьо пък беше взел при себе си Тюпен и Бризмот. Последните не преставаха да се надсмиват презрително над „Кит“, казвайки, че това бил един стар прогнил налъм, който един ден щял да потъне в морето като шепа тиня. Ето защо, когато Лакьо научи, че този нехранимайко Делфин, юнгата от „Кит“, си позволяваше да се навърта около дъщеря му, той зашлеви две хубави плесници на Марго само за да я предупреди, че тя никога няма да стане съпруга на един Мае. Веднага след това Марго разярена извика, че ще си върне тези плесници, само Делфин да посмее да й се мерне пред очите. Обидно й беше да я пердашат заради едно момче, което тя дори и не поглеждаше. На шестнадесет години Марго, яка като мъж и красива като кукла, минаваше за доста високомерна и жестока с ухажорите си. Та именно историята около двете плесници, дързостта на Делфин и гневът на Марго бяха повод за безкрайни клюки в Коквил.

Все пак някои говореха, че всъщност Марго не се ядосваше чак толкоз от това, че Делфин се навъртал около нея. Делфин беше дребно русокосо момче, с кожа позлатена от морския зной, с гъсти къдрави коси, които влизаха в очите му и му стигаха до раменете. Беше много силен въпреки дребния си ръст, можеше спокойно да надвие някой три пъти по-едър от него. Говореха, че понякога бягал и отивал да прекара нощите в Гранпор. Затова момичетата го смятаха за саможивец, като го обвиняваха помежду си, че „живеел“, неясен израз, чрез който определяха всякакъв вид непознати удоволствия. Марго винаги много се горещеше, когато говореше за Делфин. А той се подсмихваше лукаво и я поглеждаше с присвити и бляскави очи, без ни най-малко да се тревожи заради презрението й, нито заради избухливостта й. Той минаваше покрай тях, промъкваше се зад храстите, наблюдаваше я с часове, изпълнен с търпението и ловкостта на котарак, който дебне синигерче. И когато тя внезапно го откриеше зад полата си, понякога толкова близо до себе си, че го усещаше по топлината на дъха му, той не бягаше, оставаше тъжен и смирен, а тя, недоумяваща и развълнувана, се сещаше за гнева си едва когато той беше вече далече. Безсъмнено, ако баща й я видеше в такъв момент, отново щеше да я удари. Това не можеше да продължава. Но тя напразно се беше зарекла, че един ден Делфин ще си получи обещаните два плесника, тя просто не успяваше да намери удобния момент, когато той беше там. Затова хората казваха, че тя не бивало чак толкова да се горещи, след като в крайна сметка плесниците си оставаха за нея.

Все пак никой не би могъл да допусне, че тя ще може някога да стане жена на Делфин. В нейния случай това беше проявена слабост на кокетно момиче. Що се отнасяше обаче до евентуална сватба между най-изпадналия от рода Мае — момче, което нямаше шест ризи, за да може да се задоми, и дъщерята на кмета, най-богатата наследница в Коквил, това би изглеждало чудовищно в очите на хората. Злите езици подмятаха, че все пак тя би могла да ходи с него, но едно беше сигурно, че те нямаше никога да се оженят. Едно богато момиче може да се забавлява както си ще, само че, ако си има акъл, то не би сторило глупост. И така цял Коквил се вълнуваше от тази авантюра, любопитен да узнае как щяха да се развият събитията по-нататък — щеше ли Делфин да получи двете плесници, или пък Марго щеше да се остави да я целуне по бузата зад някоя крайбрежна скала. В Коквил настанаха размирни времена. Само двама души в селото, попът и полският надзирател, не бяха нито от рода Мае, нито от рода Флош. Полският пазач, едър сух човек, на когото никой не знаеше името, но всички го наричаха Императора, навярно защото беше служил по времето на Шарл X, не беше всъщност никакъв полски пазач, тъй като цялата област се състоеше само от голи скали и пустош. Някакъв заместник-началник, който го покровителствуваше, му беше издействувал това местенце, където той консумираше на спокойствие съвсем скромната си заплата. Що се отнася до отец Радиге, той беше един от онези ограничени свещеници, които епархиите, когато искат да се отърват от тях, заточават накрай света. Станал отново селянин, той живееше скромно, като обработваше тясната си градинка, отвоювана от скалите, пушеше лулата си и наблюдаваше как растат марулите. Единственият му недостатък беше лакомията, която той не знаеше как да прикрие и която го принуждаваше да обожава скумрията и да пие ябълково вино, понякога дори повече, отколкото би могъл да поеме. При това беше пастир на енориашите си, които чат-пат идваха на литургия, колкото да не го обидят.

След като дълго време успяха да запазят неутралитет, дойде време попът и полският пазач да вземат нечия страна. И сега Императора беше на страната на Маеви, а пък абатът Радиге беше за Флошови. Оттук произтекоха и усложненията. Императора, който си живееше като буржоа, като от сутрин до вечер заниманието му беше да брои корабите, напускащи Гранпор, сега си науми да стане полицай на селото. Станал привърженик на Маеви, по силата на някакъв потаен инстинкт за социално самосъхранение, той поддържаше Фуас срещу Тюпен, стараеше се да залови жената на Руже на местопрестъплението с Бризмот и се правеше, че не забелязва, когато Делфин се промъкваше в двора на Марго. Най-лошото беше, че тези негови действия предизвикаха страшни разправии между Императора и неговия естествен началник, кмета Лакьо. Изпълнен с уважение относно дисциплината, първият изслушваше упреците на втория и после продължаваше да върши всичко на своя глава, а това водеше до нарушаване на общественото управление на Коквил. Не можеше да се мине покрай навеса, накичен с надписа „кметство“, и да не се дочуят оглушителните крясъци на поредния скандал между двамата. От друга страна, отец Радиге, минал на страната на тържествуващите Флошови, които го тъпчеха с превъзходна скумрия, подтикваше бунта на жената на Руже, а Марго заплашваше с пламъците на ада, ако се оставеше Делфин да я докосне с пръст. Накратко в Коквил цареше пълна анархия, армията се бунтуваше срещу гражданската власт, а религията проявяваше снизхождение спрямо привилегиите на висшето общество — сто и осемдесетте жители на селото, бяха готови да се разкъсат в една дупка пред погледа на необятното море и безкрайността на небето.

Единствен Делфин в центъра на размирния Коквил запазваше смеха си на влюбен юноша, който не се интересува от нищо друго, само Марго да бъде негова. Той я преследваше, както се преследва дивеч. Съвсем кротък, въпреки немирния си вид, той желаеше попът да ги венчае, за да продължи удоволствието вечно.

Най-после една вечер Марго посегна да го удари, докато той я дебнеше край една пътека. Но тутакси цялата се изчерви, защото, без да дочака плесницата, той беше хванал ръката, която искаше да го удари, и лудо я целуваше.

Тъй като тя цялата трепереше, той прошепна:

— Обичам те! Искаш ли ме?

— Никога! — изкрещя тя разбунтувана.

Той повдигна рамене, после спокойно рече:

— Не говори така… Толкова ще ни е добре и на двамата. Ще видиш колко хубаво ще бъде.