Емил Зола
Празник в Коквил (4)

IV

Когато на следващия ден Коквил се събуди, слънцето беше вече високо над хоризонта. Беше още по-тихо, морето дремеше под безоблачното небе, въобще бе един от онези лениви дни, когато е така приятно да не вършиш нищо. Тази сряда Коквил почива до обед след угощението от предишната вечер. После всички слязоха на плажа да видят какво става.

През този ден риболовът, вдовицата Дюфьо, г-н Мушел, всичко беше забравено. Когато Лакьо и Руже тръгнаха да обикалят примките, те имаха всъщност друго пред вид. Към три часа бяха забелязани нови бурета. Четири на брой, те танцуваха точно срещу селото. „Зефир“ и „Кит“ се впуснаха да ги ловят. Тъй като имаше за всички, този път те не се скараха и всяка гемия получи своя дял.

В шест часа, след като претърсиха малкия залив, Руже и Лакьо се завърнаха, всеки с по три бурета на борда. И празненството започна. За по-голямо удобство жените бяха докарали маси. Намериха се дори и пейки и Коквил отвори две кафенета на открито, същите като в Гранпор. Родът Мае се разположи вляво, а родът Флош вдясно, една дюна все още ги разделяше. Тази вечер обаче Императора сновеше от група в група, разнасяйки пълни чаши. Така всички успяха да опитат от съдържанието и на шестте бурета. Към девет часа всички бяха много по-весели от предишната вечер. А на другия ден Коквил не можа да си припомни как си беше легнал.

В четвъртък „Зефир“ и „Кит“ уловиха само четири бурета, всеки по две — затова пък този път те бяха огромни. Уловът в петък беше неочакван и великолепен — хванаха седем бурета, три за Руже и четири за Лакьо. Тогава за Коквил настана безкраен празник. Никой не вършеше нищо. Всеки ден рибарите спяха до обед след поредното пиянство. След това слизаха на брега да се поразходят, като внимателно се вглеждаха в морето. Единствената им грижа беше да узнаят какъв ликьор щеше да им донесе този път приливът. И стояха така с часове с отправен в морето взор, а щом нещо се появеше, надаваха възторжени викове. Жените и децата, покатерили се на скалите, сигнализираха, махайки с ръце веднага щом забележеха нещо, та дори това да беше само куп омотани от вълните водорасли. В следващия миг „Кит“ и „Зефир“ вдигаха котва. Те излизаха в морето, кръстосваха залива и ловяха буретата така, както се лови риба-тон, без да обръщат внимание на успокоената скумрия, която се мяташе над водата, нито на мързеливия калкан. А Коквил следеше преследването и се търкаляше по пясъка от смях. Вечерта изпиваха улова.

Коквил беше особено ентусиазиран от факта, че буретата не се свършваха дори когато им се струваше, че вече няма, пък имаше. Този изчезнал кораб трябва да е бил хубавичко натоварен и Коквил, станал егоист, весело осмиваше потъналия кораб — същинска винарска изба, която спокойно можеше да упои всичките риби в океана. При това нито веднъж не уловиха две еднакви бурета, всички се различаваха по цвят, форма и големина. И, разбира се, във всяко буре имаше различно питие. Ето защо Императора се чудеше вече какво да измисли, той, който беше толкова пил, вече не можеше да се ориентира. Лакьо заявяваше, че никога не бил виждал подобен товар. Отец Радиге смяташе, че някой туземен крал е направил тази поръчка, за да се фука после с избата си. Впрочем, изпаднал в опиянение, Коквил не търсеше вече причината.

Дамите предпочитаха кремовете — имаше крем мока, какао, мента, ванилия. А една вечер Мари Руже изпи толкова мастика, че на другия ден се разболя.

Марго и другите момичета предпочитаха буретата, пълни с кюрасо, бенедиктин, трапистин и шартрьоз. Децата пиеха касис. Естествено, мъжете се радваха повече, когато хванеха буре с коняк, ром, джин, въобще нещо по-силничко. А имаше и изненади. Така например едно буре с ракия анасонлийка от остров Хиос така слиса Коквил, че той помисли, че беше попаднал на буре с терпентин. Изпиха го все пак, защото нищо не биваше да става зян, но дълго след това не можеха да го забравят. Батавийският арак, шведската ракия с кимион, румънската ракия, както и сръбската сливовица разрушиха напълно представите на Коквил относно това, което се пиеше по света. Всъщност кумелът и киршът им допаднаха, две бистри като вода питиета, но толкова силни, че можеха да убият човека на място. Господи, нима беше възможно да се измислят толкова хубави неща! В Коквил беше позната само ракията и то не от всички. Ето защо въображението на хората се възбуди и те започнаха да изпитват почти набожно чувство пред това неизчерпаемо изобилие от напитки. Ах! Да се напиваш всяка вечер с нещо ново, на което дори името не знаеш! Това приличаше на вълшебна приказка, на дъжд или фонтан, който бълваше необикновени течности, всякакъв вид дестилиран алкохол, парфюмиран с мириса на всички цветя и плодове под небето.

И така в петък вечерта на плажа имаше седем бурета. Никой и не помисли да си ходи. Всички живееха на плажа благодарение на хубавото време. Никога досега през септември не бяха се радвали на такава слънчева седмица. Празникът беше започнал още от понеделник и нямаше причина, която да е в състояние да го прекрати, стига провидението да продължи да изпраща бурета. Защото отец Радиге виждаше, че провидението има пръст в цялата тази история. Всякаква дейност беше преустановена. За какво им беше да се блъскат, като удоволствието само им идваше на крака. Всички се бяха погражданили, бяха станали като онези, дето по цял ден се наливат със скъпи напитки по кафенетата, с тази разлика, че тук никой не плащаше. Мушнал ръце в джобовете, Коквил се наслаждаваше на слънцето, очаквайки поредното вечерно угощение. И тъй като не успяваше да изтрезнее, той преминаваше последователно под въздействието на кумела, кирша, ратафията — за седем дни той опозна гнева на джина, умилението на кюрасото, смеха на коняка.

Но Коквил си оставаше невинен като новородено дете, което, без да подозира нещо лошо, послушно изпиваше всичко, което добрият господ му изпращаше.

Двата рода се побратимиха в петък. Още предишната вечер обаче дистанцията беше скъсена, като най-пияните стъпкаха пясъчната могила, която отделяше двата лагера. Оставаше да бъде направена последната крачка. В лагера на Лакьо четирите бъчви бяха на привършване. Почти нищо не беше останало и в трите бурета на Руже, в които имаше три вида ликьор, син, бял и червен, също като френското знаме. Флошови завиждаха заради синия, защото не бяха виждали такъв и си въобразяваха, че беше кой знае какво чудо. Лакьо, станал добродушен, откакто беше престанал да изтрезнява, се приближи с чаша в ръка, разбрал, че той в качеството си на кмет трябваше да направи първата стъпка.

— Виж какво, Руже — заекна той, — искаш ли да се чукнем?

— Разбира се! — отвърна Руже, който залиташе от умиление. И те буйно се прегърнаха. Тогава всички заплакаха, толкова вълнуващо беше. Един Флош и един Мае се прегръщаха, те, които враждуваха от три века насам! Силно развълнуван, отец Радиге отново спомена за божията намеса. Всички се чукаха с трите вида ликьор — синия, белия и червения.

— Да живее Франция! — викаше Императора.

Синият нищо не струваше, белият не беше нещо особено, затова пък червеният наистина си го биваше. След това се примъкнаха до буретата на Флошови. После танцуваха. И понеже нямаше музика, момчетата по собствено желание започнаха да пляскат и да свирят с уста и с това очароваха момичетата. Настана чудно веселие! Седемте бурета бяха строени в редица. Всеки можеше сам да си избере от това, което най-много му харесваше. А тези, на които им беше дошло повечко, се просваха на пясъка да дремнат малко, а после, като се събудеха, започваха наново. Останалите се отдръпваха по-настрана и така скоро празненството заля целия плаж. До полунощ скачаха на открито. Морето тихо се плискаше, а звездите блестяха в бездънното небе и навяваха покой. Като че се бяха върнали в детството на човечеството, обхванати от някакво ведро чувство, споделящи радостта на диваците, опиянени от първото опитване на ракията.

Въпреки всичко, Коквил все още се прибираше да си спи в къщи. Когато не оставаше нищо за пиене, Маеви и Флошови, помагайки си един на друг, носейки се дори, успяваха в края на краищата да намерят леглата си. В събота празникът продължи близо до два часа след полунощ. Бяха хванали шест бурета, две от които огромни. Фуас и Тюпен насмалко щяха да се сбият. Тюпен ставаше лош, когато се напиеше, и говореше, че щял да свърши с брат си веднъж завинаги. Този път обаче всички бяха възмутени. Беше ли разумно да се карат в момента, когато всички се прегръщаха. Принудиха двамата братя да се чукнат. Те обаче се мръщеха. Императора пое задължението да ги наблюдава. В семейство Руже работите също не вървяха добре. Като се напи с мастика, Мари така щедро започна да обсипва с ласки Бризмот, че Руже не можа да запази хладнокръвие. Още повече, че станал чувствителен, той също се нуждаеше от обич. Изпълнен с великодушие, отец Радиге проповядваше опрощение на обидите, но въпреки това всеки очакваше, че нещо ще се случи.

— Ами — казваше Лакьо, — всичко ще се оправи. Ако утре уловът бъде добър, ще видите… Хайде, наздраве!

Въпреки това той самият все още не беше станал съвършен. Не преставаше да дебне Делфин и щом го видеше да се приближава до Марго, веднага се нахвърляше с ритници върху него. Императора бе възмутен, защото смяташе, че не е разумно да се пречи на двама млади да бъдат щастливи. Но Лакьо още се кълнеше, че по-скоро ще убие дъщеря си, отколкото да я даде на Малкия. Впрочем тя самата не би пожелала такова нещо.

— Нали така? Ти си толкова горда! — крещеше той. — Ти никога няма да се омъжиш за такъв дрипльо.

— Никога, татко! — отвръщаше Марго.

В събота Марго си пийна доста от един сладък ликьор. И тъй като в Коквил въобще си нямаха представа за последиците от подобен вид захар и никой не се ограничаваше, то тя скоро се намери седнала на бурето. Смееше се щастливо, като че ли беше попаднала в рая. Виждаше наоколо звезди и й се струваше, че вътре в нея нещо свири и пее. Точно тогава Делфин се промъкна в сянката на буретата. Хвана ръката й и попита:

— Кажи, Марго, съгласна ли си?

Тя още се усмихваше. После отвърна:

— Татко не е съгласен.

— О! Това няма значение — подхвана Малкия. — Нали знаеш, старите никога с нищо не са съгласни. Важното е ти да си съгласна.

Окуражен, той я целуна по врата. Тя се изопна, тръпки полазиха по раменете й:

— Стига! Гъделичкаш ме!

Но за обещаните две плесници вече не стана и въпрос. Първо, защото тя не би могла, ръцете й бяха омекнали, и второ, защото й беше приятно, когато я целуваше по врата. Също като ликьора, от който я побиваха радостни тръпки. Накрая тя обърна глава и също като котка проточи брадичка напред.

— Я виж — промърмори тя. — Тук под ухото неща ме сърби… Ох, че е хубаво!

И двамата забравиха за Лакьо. Но Императора бдеше. Той ги показа на попа, като казваше:

— Погледнете, отче… Май ще е по-добре, ако ги оженим.

И той се зае да оправи работата на другия ден. Щеше да разговаря лично с Лакьо. В това време Лакьо така се беше натряскал, че Императора и попът се принудиха да го занесат в дома му. По пътя направиха опит да го вразумят относно дъщеря му, но в отговор той само ръмжеше. След тях Делфин отвеждаше Марго в лунната нощ.

На другия ден в четири часа „Кит“ и „Зефир“ бяха хванали вече седем бурета. А до шест часа „Зефир“ улови още две. Така Коквил отпразнува неделята. Той пиянствуваше вече седем дни. Беше настъпил кулминационният момент — такъв празник не бе имало и никога повече нямаше да има. Попитате ли някой в Долна Нормандия, веднага ще ви отговори със смях: „Ах, да! Празникът в Коквил!“