Емил Зола
Празник в Коквил (2)

II

Тази неделя времето беше ужасно, беше се разразила една от онези внезапни септемврийски бури, които предизвикват страшно вълнение по скалистите брегове на Гранпор. Привечер жителите на Коквил забелязаха в морето някакъв кораб, изпаднал в бедствие, тласкан от вятъра. Но мракът бързо настъпваше и беше немислимо да му се помогне. Още от предишната вечер „Зефир“ и „Кит“ стояха закотвени на малкото естествено пристанище, образувано между две гранитни скали вляво от плажа. Нито Лакьо, нито Руже бя-///прекъсва по средата на стр. 99/// г-н Мушел, представител на фирмата Дюфьо, си беше г-н Мушел, представител на фирмата Дюфьо, си беше направил труда да дойде лично в събота, за да им обещае премии, в случай че се постараеха малко повече — уловът чувствително беше намалял и в Халите недоволствуваха. Ето защо, когато в неделя вечер дъждът продължаваше да се лее като из ведро, Коквил изпадна в лошо настроение и започна да мърмори. Все старата песен, поръчките пристигат винаги, когато морето не дава рибата си. И цялото село говореше за онзи кораб, който бяха видели да минава по време на урагана и който сигурно сега спеше на дъното на морето.

На другия ден в понеделник времето отново беше мрачно. Морето все още развълнувано бушуваше. Въпреки че вятърът бе поотслабнал, то не можеше да се успокои. После вятърът съвсем утихна, но вълните продължаваха да се блъскат разярени. Независимо от това следобед двете лодки изчезнаха в морето. Към четири часа „Зефир“ се върна, без да е уловил нищо. Докато моряците Тюпен и Бризмот го закотвяха в малкото пристанище, Лакьо, останал отчаян на плажа, заплашваше океана с юмруци. А г-н Мушел разчиташе на тях! Марго също беше там и заедно с половин Коквил наблюдаваше последните издихания на бурята, споделяйки озлоблението на баща си срещу морето и небето.

— А „Кит“ къде е? — запита някой.

— Ей там, зад носа — каза Лакльо. — Тази черупка ще има голям късмет, ако днес се прибере цяла.

Беше изпълнен с презрение. После рече, че Маеви можели да рискуват кожата си по такъв начин: когато човек няма и пукната пара, няма за какво да съжалява, дори и да пукне. Той пък предпочиташе да не удържи на думата, която беше дал на господин Мушел. А в това време Марго много упорито наблюдаваше издадените скали, зад които се намираше „Кит“.

— Татко — попита тя най-после, — дали са уловили нещо?

— Те!? — извика той. — Абсолютно нищо!

След това, като видя, че Императора се подсмихваше, добави по-спокойно:

— Не знам дали днес са хванали нещо, но тъй като те никога нищо не хващат…

— Може би пък точно днес са уловили нещо — отвърна злобно Императора, — то вече се видя.

Тъкмо Лакьо се готвеше гневно да му отвърне, пристигна отец Радиге. От площадката пред църквата той току-що беше забелязал „Кит“. Изглежда, че лодката се мъчеше да улови някаква голяма риба. Тази вест разпали страстите на Коквил. Сред тълпата, събрала се на плажа, имаше представители и на Маеви, и на Флошови. Едните пожелаваха лодката да се завърне с нечуван улов, другите пък се молеха тя да се върне празна. Марго, изправена на брега, не изпускаше от очи морето.

— Ето ги! — каза тя простичко.

Действително иззад носа се показа черна точка.

Всички погледнаха натам. Като че ли някаква тапа танцуваше по водата. Императора дори не можеше да види черната точка. Трябваше да бъдеш от Коквил, за да разпознаеш от такова разстояние „Кит“ и тези, които бяха на него.

— Я виж — подхвана Марго, която имаше най-силните очи по крайбрежието, — Фуас и Руже гребат… А малкият се е изправил отпред.

Тя викаше на Делфин „малкия“, за да не споменава името му. И от този момент нататък всички наблюдаваха хода на лодката, като се мъчеха да си обяснят странните й движения. Както попът беше казал, тя се опитваше да улови някаква риба, която бягаше отпреде й. Това изглеждаше неправдоподобно. Императора предположи, че вероятно мрежата им е била отнесена.

А пък Лакьо крещеше, че това били безделници, които се забавлявали. Да не би случайно да преследват тюлени! Тази шета развесели всички Флошови, а Маеви, обидени, заявиха, че все пак Руже е един храбрец, който рискуваше кожата си, а пък някои други при най-слабия полъх на вятъра бързаха да се доберат до сушата. Навярно отец Радиге се беше намесил, защото във въздуха се чу пляскане с ръце.

— Какво става с тях? — внезапно рече Марго. — Пак изчезнаха.

Заплахите секнаха и всички отправиха взор към хоризонта.

„Кит“ отново се беше скрил зад скалния нос. Този път сам Лакьо се обезпокои. Той не можеше да си обясни тези странни маневри. Страхът да не би наистина Руже да е на път да улови нещо го караше да излезе от кожата си.

Никой не напусна плажа, въпреки че нищо интересно не се виждаше. Близо два часа всички останаха там да чакат лодката, която от време на време се появяваше и после пак изчезваше. Накрая съвсем изчезна. Побеснял, Лакьо заяви, че тя вероятно е потънала, такова всъщност беше подлото му желание и тъй като тъкмо тогава жената на Руже беше там заедно с Бризмот, той ги поглеждаше, като се подхилваше, а в същото време потупваше Тюпен по рамото, успокоявайки го заради гибелта на брат му Фуас. Но смехът му бързо секна, когато забеляза дъщеря си Марго, няма и като че пораснала, с поглед, впит в далечината. Сигурно заради онзи Делфин.

— Ти какво търсиш тук? — скара й се той. — Бързо в къщи! Внимавай, Марго!

Тя обаче не се помръдваше, после изведнъж извика:

— А! Ето ги!

Чу се вик на изненада. Марго, която виждаше най-добре от всички, се кълнеше, че в лодката нямало никой. Нито Руже, нито Фуас, никой! Изоставен, „Кит“ се носеше под напора на вятъра, като всяка минута се обръщаше ту на едната, ту на другата си страна и мързеливо се поклащаше върху вълните. За щастие, беше се вдигнал западен бриз, който го тласкаше към брега. Но какви бяха тези странни пориви, които го подбутваха ту отляво, ту отдясно. В тези минути цял Коквил се стече на плажа. Едните викаха другите — в къщите скоро не остана нито едно момиче да бърка супата. Това беше катастрофално, нещо необяснимо, чиято непонятност обръщаше всичко с краката нагоре. Мари, жената на Руже, след като размисли един миг, сметна за необходимо да избухне в плач. Тюпен само успя да придобие натъжен вид. Всички Маеви бяха отчаяни, докато Флошови се стараеха да спазват благоприличие. Марго беше приседнала, сякаш краката й се бяха подкосили.

— Какво търсиш още тук? — изкрещя Лакьо, когато я видя в краката си.

— Уморих се — просто отвърна тя и се извърна към морето. Беше обхванала лицето си в ръце и като прикриваше очи с крайчетата на пръстите си, гледаше втренчено лодката, която се поклащаше мързеливо по вълните с добродушния вид на някой, който си е пийнал малко повече.

През това време се изказваха все нови и нови предположения. Навярно тримата мъже бяха паднали във водата. Но как така и тримата наведнъж. Изглеждаше невероятно. На Лакьо много му се искаше да му повярват, че „Кит“ се бе пръснал като вмирисано яйце, но корабчето все още си плаваше по водата и хората недоверчиво повдигаха рамене. После, като реши, че тримата мъже действително са загинали, той си припомни, че е кмет, и заговори за необходимите формалности.

— Я оставете! — извика Императора. — Така глупаво ли се умира! Ако бяха паднали, малкият Делфин да е вече тук!

Цял Коквил бе принуден да се съгласи с него. Делфин плуваше като риба. Но тогава къде можеше да бъдат тримата мъже? Отвред се чуваше: „Казвам ти, че да!… Казвам ти, че не!… Много тъпо… Ти си тъп!“ Нещата стигнаха дотам, че някои дори се сбиха. Отец Радиге призова към помирение, а Императора разблъскваше хората, за да въдвори ред. В това време лодката, без да бърза, продължаваше своя танц пред очите на всички. Тя плавно се въртеше и сякаш им се подиграваше. Приливът все повече я приближаваше, като я караше да приветствува земята с продължителни ритмични реверанси. Това корабче направо бе полудяло!

Марго, скрила лице в дланите си, поглеждаше все още натам. Току-що една малка лодка излезе от пристанището, за да пресрещне „Кит“. Инициативата принадлежеше на Бризмот, който сякаш нямаше търпение да убеди жената на Руже, че станалото беше факт. От този момент нататък всички погледи се насочиха към лодката. Чуваха се възгласи: „Какво! Забелязва ли се вещо?“ Мистериозен и подигравателен, „Кит“ се приближаваше. Най-сетне видяха, че Бризмот се изправя и поглежда в корабчето, беше успял да улови едно от прикрепващите въжета. Дъхът на всички секна. Неочаквано Бризмот избухна в смях. На какво ли се смееше?

— Какво, бе? Какво става там? — викаха му ядосано. А той, без да отвръща, се смееше все по-силно. Правеше знаци, че всички щели да видят. После, като привърза „Кит“ към лодката, той го изтегли на брега. Коквил остана смаян пред неочакваното зрелище. Опнати по гръб, на дъното на гемията тримата мъже, мъртво пияни, хъркаха като заклани. Между тях беше катурнато едно празно буре, което сигурно бяха намерили в морето пълно. Вероятно беше им харесало, защото го бяха пресушили цялото, ако не се смята, че близо литър се беше разсипал в гемията, където се бе смесил с морската вода.

— Ах! Прасе такова! — грубо крещеше жената на Руже, като междувременно престана да подсмърча.

— Хубав улов! Няма що! — каза Лакьо, гледайки с отвращение.

— Бре — отвърна Императора, — всеки улавя каквото може. Те все пак са хванали буре, докато някои други и това не могат да уловят…

Силно засегнат, кметът замълча. Коквил злословеше. Сега всичко беше ясно. Когато една гемия е пияна, тя танцува също като пиян човек, а тази наистина здравата се беше натряскала с ликьор. Ах, мерзавка такава, каква пияница се извъди! Тътри се по водата като някой, който така се е нафиркал, че не може къщата си да познае. Коквил беше и радостен, и сърдит. Маеви намираха тази история твърде забавна, а Флошови — отвратителна. Всички наобиколиха „Кит“ и проточиха вратове с ококорени очи, наблюдаваха тримата блажено заспали мъжаги, които въобще не подозираха присъствието на тълпата, надвесила се над тях. Ругатните и смехът не ги смущаваха. Руже не чуваше жена си, която го обвиняваше, че бил изпил сам цялото буре. Нито Фуас усещаше в ребрата си ритниците на брат си Тюпен. А Делфин беше толкова хубав, след като беше пил, с русите си къдрици и розово лице, по което се четеше блаженство. Марго се беше изправила и мълчаливо и строго съзерцаваше „малкия“.

— Трябва да ги сложим да спят! — извика някой.

Но тъкмо в този момент Делфин отвори очи. Очарован, той огледа хората. От всички страни го заразпитваха с такова ожесточение, че главата му леко се замая, още повече че все още беше пиян като дрозд.

— Добре де! Какво? — заекна той. — Това е едно малко буренце… Нямаше риба. И тогава си уловихме това малко буренце.

Повече нищо не можаха да изкопчат от него. Той само повтаряше:

— Много хубаво беше!

— Но какво имаше в бурето! — злобно го питаха отвсякъде.

— О! Не знам… Но беше много хубаво.

В този час Коквил гореше от желание да узнае. Всеки навираше нос в гемията и шумно душеше. Единодушно всички решиха, че мирише на ликьор, но точно какъв, никой не можа да разпознае. Императора, който се фукаше, че нямало питие на света, от което да не е опитвал, заяви, че ще познае какво е това. След което тържествено загреба в шепата си малко от течността, останала на дъното на гемията. Тълпата онемя. Настъпи мъчително очакване. Но след първата глътка Императора поклати недоумяващо глава в знак, че още не може да се ориентира. Той опита още два пъти, като смущението му се усилваше още повече, а видът му издаваше безпокойство, примесено с изненада. Най-накрая се видя принуден да заяви:

— Не знам, наистина… Много странно… Може би, ако не беше морската вода, щях да позная… Честна дума, много странно нещо!

Хората се спогледаха. Бяха смаяни от факта, че дори Императора не смееше да се произнесе. Коквил разглеждаше с уважение малкото празно буре.

— Много хубаво беше! — още веднъж повтори Делфин, който явно се подиграваше с хората.

Сетне, като посочи с неопределен жест морето, добави:

— Ако и вие искате, има още. В морето видях много малки бурета…

И той се полюшваше в такт с припева, който си тананикаше, поглеждайки нежно към Марго. Тъкмо я беше забелязал. Разгневена, тя му показа пестник, но той дори не затвори очи, смирено очаквайки шамара.

Заинтригуван от това непознато лакомство, отец Радиге натопи пръст в гемията и го облиза. Но и той като Императора поклати глава: не, не беше пил такова нещо, много странно наистина. Единствено в едно нещо всички бяха единодушни: бурето беше изпаднало от пострадалия кораб, който бяха забелязали в неделя вечерта. В Гранпор често пристигаха английски кораби, натоварени с ликьори и редки вина.

Денят постепенно избледняваше и скоро над земята се спусна мрак. Но Лакьо стоеше замислен. Нещо, което не смееше да сподели, се беше загнездило в съзнанието му и не му даваше покой. Той се поспря и чу за последен път Делфин да повтаря с напевния си глас, преди да го отведат.

— Малки буренца… Малки буренца… Малки буренца… Има още много, стига да поискате.