Клаус Улрих Визнер
Призраци под виенското колело (8)

Бягство в планините

Лейтенант Мерценбехер беше върнал децата на баба и дядо им в лунапарка и бе обсъдил всичко с тях. Отказа поканата на баба Крьогер за вечеря. Отново трябвало да отиде на летище Шьонефелд, за да проследи по-нататъшния курс на призраците.

На сбогуване силно разтърси ръцете на своите нови приятелчета.

— Бихте се храбро, особено Кекс. Утре потегляме в атака.

— А защо не още днес? — умолително се обади Умбо, малко разочарован, че не се е проявил както трябва.

— Изобщо не сме уморени.

— И детективите имат нужда от сън — засмя се лейтенантът.

 

 

След подробно проучване на всички факти и предположения майор Булерян реши лейтенант Мерценбехер да замине на другата сутрин заедно с господин Крьогер и внуците му за замъка Фалкенщайн. Установи се, че дядо Крьогер добре познава директора на държавния музей „Замък Фалкенщайн“. Освен това майорът сметна, че е правилно да не оставя децата без наблюдение. Чакаше ги трудна задача. Само те можеха да върнат призраците обратно. На това мнение бе дори един известен специалист по приказки от Академията на науките, с който майорът се беше посъветвал.

— Много странно — каза професор Хаухехел, като клатеше глава. — Вещицата, Великана и Румпелщилцхен. Всеки поотделно не би представлявал нищо особено, но в случая тримата се явяват заедно. Чувал съм нещо за такова предание. Много глупаво, че не мога да си го спомня. Сякаш историята ставаше в Харц. Странно, много странно!

Тази вечер децата не млъкваха. Твърде много неща се бяха случили за кратко време. Освен това ги занимаваше мисълта за предстоящото приключение.

— Като ви гледам, бандити такива — намигна на внучетата си дядо Крьогер, — чак ми се струва, че сте измислили всичко това, понеже ви е било много скучно в добрата ми стара железница. А сега марш да спите! И ако може, по-бързичко!

След малко тримата вече си бяха легнали в палатката. Умбо тайно бе отмъкнал от дядо си маршрутната карта „Харц и околностите“ и я изучаваше на светлината на джобно фенерче.

— Около замъка няма нищо — прошепна той. — Най-близкият град е доста отдалечен. Вижте, натам водят само две пътеки, едната от долината на Зелке, а другата отгоре. Дядо казва, че в местността има истински елени.

— Да си взема ли боксовите ръкавици? — тихо попита Тами.

— Глупости! — отвърна Умбо. — В краен случай ще удряш така. Фенерче, джобно ножче и малко връв. Повече не ни трябва.

— Все пак ще взема и моя Ервин — сънено измърмори Кекс.

— Да пътуваш с плюшено мече като бебе — подигра й се Умбо. — Я си остани по-добре вкъщи, кукличке.

— Ама че си подъл — възмути се Кекс. — Ако не бях аз, никой нямаше да знае къде са отишли тия гадини. — И тя се измъкна от палатката.

— Права е — отбеляза Тами. — Къде отиваш?

— Къде другаде? Да пишка — каза Умбо.

Но не позна. Кекс само искаше да подиша чист въздух. Тя седна на един градински стол и се загледа в звездното небе. Там отзад се виждаха очертанията на голямото виенско колело. На пълната луна то изглеждаше като огромен паяк. Кекс се замисли за Вещицата. Дали наистина беше толкова лоша? Момиченцето имаше чувството, че жената само се страхува. Но от какво? Може би просто вече не искаше да бъде затворена в тази стара железница. „Ах, глупости — помисли Кекс, — всъщност мястото й е там. Дали ще ме разбере, ако приятелски разговарям с нея?“

Откъм влакчето на ужасите се зададе тъмна сянка. Кекс уплашено се сви.

— Какво правиш тук, момичето ми? — слиса се баба Крьогер.

— Там ли беше, бабо?

— Мира нямах — баба Крьогер седна до Кекс. — Мислех си, може отдавна да са се върнали и да са на местата си. — Тя повдигна рамене и въздъхна. — Жалко, тогава нямаше да ходите никъде. Толкова се страхувам за вас. Какво ще кажат родителите ви?

— Те ще се гордеят, че не сме вече малки деца, а сме станали самостоятелни.

Баба Крьогер заведе Кекс в палатката и се върна във фургона.

— Какво търсиш, татко? — смая се тя, когато видя, че мъжът й прелиства разписанието на влаковете.

— Вече си стегнах раницата — съвършено спокойно рече дядо Крьогер. — Направи ми само няколко сандвича. Заминавам още тази нощ.

— Но защо? — баба Крьогер трябваше да седне.

— Всичко туй е много хубаво — да изчислят скоростта на прахосмукачката. Но и специалистите бъркат. Какво ще стане, ако нашите призраци първи пристигнат в замъка. Знаеш ли какви бели могат да сторят? Нее, майко, тоя път не искам да ме изиграят. Ако направя всички връзки с влаковете, утре ще закусвам в замъка с приятеля си Лампрехт и ние подобаващо ще посрещнем призраците. Поздрави децата, желая им приятен път!

Баба Крьогер смутено млъкна и извади хляба от кутията. Знаеше, че е безсмислено точно сега да възразява на мъжа си.

— Какво искаш — салам или сирене? — тихо попита тя.

 

 

Направо от лунапарка лейтенант Мерценбехер потегли към контролната кула на летище Шьонефелд. Отначало диспечерите помислиха, че си правят лоша шега с тях, когато началникът им ги попита:

— Някой да е забелязал една прахосмукачка на радиолокатора?

Сега обаче седяха пред един от уредите и наблюдаваха тънката чертица, която се плъзгаше нагоре-надолу по екрана. С помощта на компютъра постоянно определяха скоростта, височината и положението на необикновеното летателно тяло.

Господин Хемерлайн, началникът на контролната кула, отбеляза курса на една географска карта и каза на лейтенант Мерценбехер:

— Летят право към Харц. Странно, че височината непрекъснато се променя. Сега е само пет метра. Предполагам, че използват някаква батерия и токът свършва. Пет… четири… три… две… едно. Трябва да са кацнали.

Той включи един високоговорител. Разнесе се тънко писукане. Господин Хемерлайн се облегна в креслото.

— Чувате ли? Обектът издава звук за кацане. Какво ще правим?

Лейтенантът повдигна рамене.

— Ще чакаме и ще изпием едно силно кафе. Предстои ни дълга нощ. Може ли точно да се определи мястото на кацането?

Господин Хемерлайн поклати глава.

— Не по-точно от положението на игла в купа сено.

— Те само ще си починат — каза лейтенантът. — Я поседете с часове на една ръчна прахосмукачка!

 

 

Той имаше право. С човешкия си образ призраците бяха приели и потребностите на хората. Имаха нужда както от храна, така и от сън. Летели бяха над гори и реки, градове и села. Пилотът Ема се бе измъчила постоянно да поддържа гнева на Румпи. Веднъж за малко да се блъснат в здрача в един фабричен комин. Секунда преди това Ото забеляза червената предупредителна лампа и силно ощипа по задника малката енергийна машина Румпи. Прахосмукачката рязко се издигна нагоре.

Най-сетне Вещицата откри подходящо място за кацане.

— Спри да се ядосваш, Румпи — рече тя. — Сега можеш да си починеш.

Прахосмукачката меко се приземи на една поляна, осветена от луната и заобиколена от високи черни дървета. Някъде далеч се обади куче. Вятърът донесе до тях удар на часовникова кула. Беше полунощ.

Призраците се протегнаха и раздвижиха. Ото с наслада пое свежия въздух.

— Мили боже! Колко отдавна не съм помирисвал гора!

Вещицата разпери ръце и тихо изрече:

Мигом призраци заспете.

С лунен лъч се загърнете.

Ото изтощен се отпусна на земята, блажено изръмжа и се обърна на една страна. Подложи си за възглавница голям камък и веднага така захърка, че листата на дърветата потрепериха.

Румпи започна да дълбае с две ръце в една лисича дупка, докато тя така се разшири, че той се навря вътре.

Вещицата не изпускаше от очи огромната паяжина, която се простираше между две дървета като хамак. С един скок тя се метна в нея, притвори очи и промърмори:

Ах, приспи ме, Сънчо драг,

Сякаш че човек съм пак.

На другата сутрин тримата млади детективи, измити и сресани, седяха пред фургона и закусваха. Баба Крьогер беше сложила по-богата трапеза от друг път.

— Яжте, яжте! — подканяше внуците си тя. — Кой знае кога ще ядете пак както трябва. Още една чаша кафе, господин лейтенант?

Лейтенант Мерценбехер кимна с благодарност. Това беше третата му чаша кафе. Личеше, че през последната нощ не си беше лягал. Дори не бе успял да се избръсне. Но предположението му излезе вярно: в шест часа и трийсет и пет минути прахосмукачката потегли по предвидения курс. Лейтенантът не бе особено въодушевен от инициативата на дядо Крьогер, но каква полза сега да показва лошото си настроение?

Умбо отмести чинията с пържени яйца.

— Ще видите — дядо сам ще посрещне тия гадове в замъка, а ние ще бъдем капо.

Тами съвсем спокойно се зае с отхвърлените от Умбо яйца.

— Стига си хленчил. Радвай се, че най-сетне имаме истинска ваканция.

— Но как ще хванем тия твари? — изръмжа Умбо.

— Има само две възможности — отвърна лейтенантът. — Или ще се върнат доброволно с вас, или ще откриете тайната как отново да се превърнат в дървени фигури.

— Спомняте ли си още за Якоб, нашия папагал? — попита Кекс. — Когато избяга, татко каза, че сега сигурно ще го хване котката, защото няма да се оправи навън. — Тя скришом изтри една сълза от крайчеца на окото си.

— За кого ревеш сега? — ухили се Умбо. — За Якоб или за бедничките призраци?

След малко преследвачите вече летяха по аутобана в една излъскана, светлозелена лада. Мълчаха, за да не разбудят лейтенант Мерценбехер, който най-после спеше. Умбо внимателно изучаваше картата на Харц, сякаш искаше да запомни всяка пътечка. Тами унищожаваше третия сандвич със салам и блаженстваше, тъй като никой не му правеше забележка да не мляска. Кекс любопитно поглеждаше през прозореца и шепнеше на мечето си:

— Стискай палци, Ервин, да се повозим по-дълго.

Тя не предполагаше колко бързо ще се сбъдне желанието й. Гласът от радиотелефона стресна лейтенанта. Той принадлежеше на господин Хемерлайн от контролната кула в Шьонефелд и прозвуча доста развълнувано:

— Загубихме връзка с обекта!

Лейтенант Мерценбехер разтърка очи.

— Възможно ли е да има повреда във вашия уред?

— Изключено, но може би прахосмукачката е закъсала?

— Глупости, тя има една година гаранция. Къде за последен път регистрирахте това чудо?

— Трябва да е било малко преди Гернроде.

Шофьорът, старшина Данапел, побутна лейтенанта.

— Познавам местността, другарю лейтенант. За един час сме там.

— Твърде късно — разочаровано изръмжа Умбо, — веднага казах, че трябва да вземем вертолет.

Лейтенант Мерценбехер се извърна.

— Който се смее последен, се смее най-добре.

Той поиска по радиото помощ от съответните служби около Гернроде и добави:

— Но дискретно и ме дръжте в течение.

Старшината пусна сирената и с пронизителен вой и въртяща се синя лампа колата се отклони от аутобана.

 

 

За тримата бегълци денят започна съдбоносно. Един ранен слънчев лъч погъделичка Вещицата така силно по носа, че тя кихна. Скочи от паяжината и разбуди другарите си, като бърбореше весело:

Бързо, призраци, скокнете,

на поляната идете!

Ставай, великан ленив,

че денят ни ще е крив!

Малък стар злодей, излез,

съмна в дъбовия лес!

След като се подкрепиха с последните колбаси на Ото и се напиха с бистра кладенчова вода, весели и доволни, отново възседнаха прахосмукачката.

Румпи загуби доброто си настроение, когато Ема натика щепсела в носа му.

— Защо пък само аз? — изджавка той. — Гламчо има много по-голям нос.

Прахосмукачката колебливо забуча.

— Трябва истински да се ядосаш, малкия — посъветва го Ото.

Румпи обаче отвърна с лъчезарна физиономия.

— Днес се чувствам отлично.

Ото слезе и заплашително го изгледа.

— Овнебут!

Румпи се ухили.

— Мухоядец! Кокошкар! — изрева Ото. — Плъх! Грозотило! Прасчо! Гнил кочан! Стар кокал!

Румпи спокойно извади щепсела от носа си и се почука с пръст по челото.

Вещицата се обърна.

— Ще го оставим тук, драги Ото. За какво ни е тая грозна жаба? И това ми било някога княз? Най-много да е пощел брадата на някой княз.

Лицето на Румпи замръзна в усмивка.

— Ха! — презрително рече Ема. — Изпридал от сламата злато, та той самият има само слама в нещастната си кокоша глава. Знаеш ли, Ото, кой всъщност е тоя хвалипръцко? Последният от седемте джуджета. Другите го изгонили, защото не можели да понасят повече тъпата му физиономия.

И тук чашата преля. Като фучеше и съскаше, Румпи даде отдушник на гнева си и изкрещя на пресекулки:

— Ще ми платиш, проклетнице!

Вещицата светкавично напъха щепсела в носа му. Прахосмукачката избуча и полетя нагоре. Ото едва успя да се метне на нея. Тя се понесе като виелица над полето. Скоро се появиха възвишенията на Харц, гористи била, които сякаш израснаха от голата земя.

Румпи размаха ръце.

— Планините! Планините! Ура, планините!

Вещицата угрижено се обърна.

— Не спирай да се ядосваш! Губим височина!

Румпи радостно заръкопляска.

— Никой не може да ми заповяда. В планините тъй и тъй съм ваш господар.

После всичко се разви с неочаквана бързина. Моторът се задави и накрая съвсем изключи.

Когато облакът дим се разнесе, Ото отново дойде на себе си. Седеше в едно стърнище. Около него се виждаха останките от прахосмукачката. Великана изстена и опипа главата си, после се обърна, защото чу гласове. На едно прастаро ябълково дърво висяха Ема и Румпи и размахваха ръце и крака. Ото ги откъсна, както се берат плодове, и внимателно ги положи на земята. Докато Ема изтърсваше праха от роклята си, Румпи рече подигравателно:

— Е, благородна дамо, който хвърчи нависоко, пада ниско. А сега как ще стигнем до планините?

Вещицата повдигна рамене.

— Накрая ще ни вземе пак някоя кола без коне, така както оня автобус.

Румпи опря мършавите си ръчички о хълбоците.

— Врели-некипели! Ако тъпите хора не бяха ожънали полята, щях да имам слама и можех да я изпреда на злато. Ако имах злато, щях да купя каляска с шест коня.

— Щях, щях — подразни го Великана. — Да вървим пешком, както едно време. Все направо! — При тия думи той бодро закрачи към близкия път. На двамата не им оставаше нищо друго, освен да го последват.

 

 

Когато ладата пристигна в курорта Гернроде, по радиотелефона съобщиха — че три съмнителни личности били забелязани на гарата на теснолинейката.

Колкото и малко да е градчето Гернроде, то все пак има две гари: една за истинската железница, каквато всеки я познава, и точно до нея една за „огнената колесница“. Така жителите на Харц наричат прастарата теснолинейка, която все още с пръхтене се изкачва в планините.

Спирачките изскърцаха и колата се закова на място. Много късно! „Огнената колесница“ току-що бе потеглила. Тами изскочи от ладата и направи безуспешен опит да настигне влака. На платформата на последния вагон стояха трите призрака и тъй гръмогласно се смееха, че заглушаваха дори пуфтенето на малкия локомотив.

Останал без дъх и със сълзи в очите от ярост и злоба, Тами се върна обратно и старшина Данапел го успокои:

— Не се ядосвай! Бързо ще настигнем тая костенурка.

Умбо размаха туристическата карта.

— Шосето пресича релсите най-малко пет пъти.

Лейтенант Мерценбехер размишляваше: можеше да спре влака на следващата гара. Но какво щеше да прави, ако призраците слезеха и изчезнеха?

— Карайте, другарю Данапел! — реши той.

Лесно беше да се каже. Моторът не искаше да запали. Старшината погледна стрелката за бензин и се удари по главата, и тогава дори Кекс разбра каква е работата, но предпочете да замълчи.

— При такова дяволско темпо гълта малко повече — измърмори шофьорът смутено и извади от багажника бидона с бензин.

Загубени бяха ценни минути, но затова пък сега старшината караше като луд. Децата не обелваха нито дума. Вкопчили се бяха един за друг и на завоите закриваха лицата си с ръце.

На третия железопътен прелез щастието явно се усмихна на преследвачите. В далечината влакът пъхтеше нагоре по стръмнината.

— Да опънем въжето за теглене през релсите — предложи умникът Умбо.

— Така има опасност от катастрофа — отвърна лейтенант Мерценбехер и застана между релсите. — Остави, машинистът няма как да не ме види.

И тогава стана, каквото стана. „Огнената колесница“, тази ужким бавна костенурка, профуча най-малко с осемдесет километра в час като бърз влак. Лейтенантът едва успя да отскочи встрани. Другите видяха как машинистът и огнярят безпомощно размахваха ръце.

Какъв бе отговорът на загадката? Великанът Ото тичаше след влака и го буташе. За нула време той изчезна зад съседния завой.

Тами пръв се обади.

— Бомбастично! Така можем да пестим въглища!

Лейтенант Мерценбехер избърса потта от челото си и извика:

— Хайде, качвайте се!

Когато пристигнаха на следващата гара, с началника изобщо не можеше да се разговаря. Той само отваряше и затваряше уста като шаран на сухо.

— Харцгероде е последната спирка — рече старшина Данапел и натисна газта. — Там със сигурност ще ги хванем.

Но и това се оказа заблуда. В Харцгероде „Огнената колесница“ спокойно пушеше, сякаш нищо не се беше случило.

— Днес влакът пристигна четиринайсет минути по-рано — обясни тамошният началник-гара. — Предполагам, че е имал попътен вятър.

Лейтенант Мерценбехер преглътна една реплика и описа трите търсени лица.

— А, тия ли — рече железничарят, — преди малко им посочих най-краткия път до замъка Фалкенщайн.

— След тях! — заповяда лейтенантът на шофьора си.

Данапел се почеса по главата.

— Това е много лош път, става за каруци и планинари.

— Да опитаме — настоя лейтенантът, но старшината действително познаваше по-добре родните си планини.

След десет минути се счупи предната ос и на всичко отгоре и радиотелефонът отказа да работи. Сякаш призраците бяха омагьосали техниката на преследвачите си. Трябваше да се върнат пеша през гората в градчето Харцгероде. След час пристигна друга радиокола и тя, естествено, предпочиташе по-сигурните, но по-обиколни пътища.

Така загубиха много ценно време, докато лейтенантът най-сетне свали децата близко до целта. Трябваше да изминат последната отсечка до замъка сами.

Лейтенантът им пожела успех и ги увери, че винаги могат да разчитат на народната полиция. Той се връщаше в Берлин, защото майор Булерян бе наредил:

— Нашите сътрудници ще влязат в замъка само в краен случай.