Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Spuk unterm Riesenrad, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Елена Иванова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Клаус Улрих Визнер. Призраци под виенското колело
Повест
Немска, първо издание
Превод от немски: Елена Иванова
Редактор: Валерия Еленкова
Художник: Станимир Стоилов
Художествен редактор: Елена Пъдарева
Технически редактор: Божидар Петров
Коректор: Албена Любенова
Формат: 84 x 108/32
Печатни коли: 9,50
Издателски коли: 7,98
Издателска къща „Младеж“, 1992 г.
ДФ „Балканпрес“
История
- — Добавяне
Влакчето на ужасите
Ако баба и дядо Крьогер трябва да попълнят анкетен лист, в графата професия те ще напишат „пътуващи артисти“. Това наистина е рядка, но съвсем сериозна професия. Без пътуващи артисти нямаше да има панаири, истински народни увеселения, коледни пазари и в никакъв случай прочутият берлински лунапарк. Без тях животът ни щеше да бъде мъничко скучен. Всъщност всички, които създават нещо за наслада на останалите, са артисти. Художниците създават своите картини, певците — песните си, писателите — книгите си. Без всички тия хора нямаше да знаем какво да правим в свободното си време. Вероятно големите щяха да играят само скат, а пък малките — табланет, но това много скоро щеше да им омръзне.
Прадедите на днешните артисти са комедиантите, въжеиграчите, пътуващите певци, които преди стотици години забавлявали хората по панаирите. Радвали им се, но ги презирали. И те не се задържали никъде. Да ушиеш костюм, това вече е друга работа. Да опечеш хляб, това вече е нещо. Но да правиш само физиономии и цигански колела?
Дядо Крьогер бил младеж, когато се върнал от последната проклета война. Не бил научил нищо друго, освен да се подчинява и стреля, и копнеел за истинска работа. Намерил я при един собственик на въртележка, тук срещнал и жена си, днешната баба Крьогер, която била израснала по панаирите. Започнали със собствена въртележка — коне, пожарна кола и трамвай. Това било първото им „предприятие за возене“ — така на панаира се нарича всичко, което се върти, блести, дрънчи и преминава с бясна скорост.
Днес баба и дядо Крьогер са собственици на влакче на ужасите и който е ходил в берлинския лунапарк или на коледния пазар на Александерплац, знае къде се тълпят най-много хора — пред влакчето на Крьогерови.
Беше началото на юли. Докато баба Крьогер приключваше касата, дядо Крьогер провери още веднъж дали всички призраци са по местата си. После двамата влязоха във фургона си. За него би им завидял всеки любител на къмпинга. Отвътре той изглеждаше като модерно жилище: спалня със сгъваеми легла, дневна с библиотека и цветен телевизор, кухня с газова печка и хладилник. До фургона беше опъната палатка, защото Крьогерови очакваха трите си внучета.
Привечер предадох Умбо, Тами и Кекс на старите Крьогерови, изпих чаша чай и разгледах влакчето на ужасите. Малки вагончета кръстосват тясното помещение по електрически релси и на всеки ъгъл се разминават с някой герой от приказките, който оживява по тайнствен начин. Скрити високоговорители издават кресливи, пронизителни звуци, проблясват лампички — нищо не ми се видя чак толкова страшно. Сбогувах се с Умбо, Тами и Кекс и им пожелах приятна ваканция.
Отначало децата се постараха да свикнат, че тук денят протича по-различно, отколкото вкъщи. Да спиш в палатка — това само по себе си вече беше нещо особено. Но първата сутрин се събудиха много по-рано, отколкото у дома. Виновна беше Кекс, защото предишната вечер бе прибрала в палатката черно-белия котарак Дагоберт. Едва бе изгряло слънцето, и животинчето разигра цял театър, замяука и замърка, закръстосва палатката и заудря с лапичка тримата поспаланковци по лицата, докато накрая всички се събудиха.
— Дори през ваканцията човек не може да си отспи — измърмори Умбо и прогони палавия котарак от палатката.
Макар че беше вече на единайсет години, Тами още не можеше да се сприятели с гъбата и сапуна и затова предпочете да направи една сутрешна баня в реката Шпрее, която минаваше досами лунапарка. Тъкмо когато се беше промъкнал през телената ограда, дядо му го спипа.
— Тук къпането в Шпрее е забранено. Не виждаш ли, че час по час минават кораби и моторни лодки. Освен това ще излезеш по-мръсен, отколкото си влязъл.
В 13 часа отваряха лунапарка. Дотогава палатката и фургонът трябваше да се разтребят. Умбо и Тами заедно с дядо си се погрижиха всичко във влакчето да е наред. Кекс имаше желание цял предобед да играе с новия си приятел, котарака Дагоберт, но явно се налагаше да помогне на баба си при пазаруването и приготвянето на обеда. Обядваха точно в дванайсет. Всички се настаниха под пъстрия чадър до фургона и баба Крьогер влезе в ролята на вълшебница. Всяко дете можеше да си пожелае любимо ястие. Кекс си поръча палачинки с конфитюр от ягоди, Умбо — макарони с доматен сос, а гладникът Тами — свинска пача с кисело зеле.
Когато на всички им се искаше да се погладят по коремчетата, сити и доволни, започна, както дядо Крьогер го нарече, сериозната част на живота. Цели орди щурмуваха лунапарка: деца и възрастни от Саксония и Прага, от Мекленбург и Дания, от Куба и Фогтланд[1], от Берлин-Лихтенберг, Ленинград, Будапеща, от Франция и остров Рюген. Сигурно се говори за лунапарка в Берлин. За бързата железница и виенското колело, количките и влакчето на ужасите. Който не се е возил на тях, няма право да казва, че е бил в лунапарка.
От първия ден децата Крьогерови имаха постоянни задачи. Дядото обслужваше командното табло, бабата продаваше билети, а Кекс можеше да й помага. Когато баба Крьогер излизаше да подиша чист въздух, Кекс дори изпълняваше длъжността касиерка и тогава си проличаваше, че не е чак толкова лошо години наред да носиш у дома само шестици по математика.
Умбо се грижеше посетителите бързо да се качват във вагончетата и късаше билетите им. Отначало си правеше по някоя малка шега като: „Слизането и късането на цветя по време на пътуването са забранени!“, или „Не удряйте човекоядеца, днес не е обядвал!“
Но скоро темпото се увеличаваше и Умбо измърморваше ядосано: „Хайде, качвайте се“. Повтаряше го стотици пъти на ден.
На изхода на железницата, когато се случваше хората да не се опомнят веднага от ужасите и да останат седнали във вагончетата, Тами ги прогонваше сърдито: „Хайде, слизайте, и други чакат!“, и връщаше празните вагончета на брат си Умбо.
И така всеки ден по осем часа. Умбо и Тами доста се вкиснаха. Не си бяха представяли по тоя начин берлинската ваканция.
— Мислех, че ще отидем някой път на плаж на езерото Мюгелзее — намуси се Умбо и Тами както обикновено се съгласи с него.
— Ама и вие сте едни — възмути се Кекс, — първо се изхвърляте — ще помагаме на баба и дядо. А после?
— Затваряй си човката, кукло! — обади се Умбо. — И без това ще ти окачат портрета на входа на парка с надпис отдолу: Йоланда Франциска Крьогер, образцова внучка!
Най-хубави бяха вечерите. Кекс, Умбо и Тами можеха да остават до много по-късно, отколкото вкъщи. Когато паркът утихнеше, се настаняваха заедно с баба и дядо Крьогер под фенера до фургона, ядяха сладолед и пиеха портокалов сок.
— Още няколко дни — рече дядо Крьогер — и ще ви сменим. Ще дойдат трима гимназисти. Искат да изкарат малко пари през ваканцията.
— Дядо — обади се една вечер Кекс, — разгледах подробно фигурите във влакчето. Има три, които не подхождат на останалите.
— Ама че умна кукличка сме имали! — присмя се Умбо и се почука по челото. — Дядо научно е подбрал тия фигури, помагал му е един професор по етнография. Това са тъй наречените зли духове. Пред тях племената в Азия, Америка и Африка са изпитвали див страх.
— А Великана, Вещицата и джуджето Румпелщилцхен? — подскочи възмутено Кекс.
— По-полека, сестричке — рече Тами и набута в устата си пет солети наведнъж. — И старите германци са били диви, когато още не са познавали колите.
Дядо Крьогер си наля чаша бира.
— Кекс има пълно право. Случаят с трите фигури е по-особен. Преди много, много години на някакъв панаирджия му дошло на ум да направи влакче на ужасите. В една селска странноприемница в Харц между другите боклуци открил три дървени фигури. Били вече доста повредени. Въпреки това попитал собственика колко струват. Три бутилки вино, засмял се стопанинът, и ще ги изпием заедно. Оттогава Вещицата, Великана и Румпелщилцхен са във влакчето на ужасите. Разбира се, често ги поправяли и боядисвали. Когато с баба ви купихме железницата, на нея й хрумна да направим трите фигури подвижни. Винаги са ми изглеждали малко зловещи. Когато минавам с фенерчето покрай тях, имам чувството, че ми намигат.
— Стига, дядо! — Кекс изплашено притисна котарака Дагоберт към себе си.
— Време е да лягаме — приключи разговора баба Крьогер. — Утре отново ни чака тежък ден.
Тая нощ Кекс сънува само глупости. Вещицата показа грозната си глава с очилата и гърбавия си нос през отвора на палатката и пошушна:
— Ти можеш да ме спасиш, малка Кекс!
На следващата вечер децата рано-рано бяха изпратени да спят. Денят бе минал с главата надолу. Кекс беше срещнала двама съученици.
— Чупи се и ела с нас на плажа — предложиха й те. — Там е много по-интересно, отколкото на нашето езеро.
— Не мога, на служба съм — отвърна Кекс, но й стана мъчно, понеже много й се искаше да отиде.
Тами и Умбо ядоха калай от баба и дядо… В най-напрегнатия следобеден час внезапно изчезнаха. Баба и дядо Крьогер и Кекс бяха затрупани с работа, докато момчетата се забавляваха в лунапарка. Когато най-после се върнаха, и на двамата им беше лошо: на Умбо — от пет последователни возения с бързата железница, а на Тами от пет наденички, три палачинки и две порции сладолед.
Сега те лежаха ядосани на гумените си дюшеци.
— По-тъпа ваканция не съм имал — намръщи се Тами. — По-добре три пъти да прекопая нашата градина.
— И вие не постъпихте много добре — каза шепнешком Кекс и погали котарака Дагоберт, той едничък бе в добро настроение и мъркаше блажено.
— Ще ми се някое истинско приключение — промърмори Умбо.
Във фургона баба и дядо Крьогер седяха над сметките.
— Не знам какво си мислят някои посетители — поклати глава дядо Крьогер. — Отново фал. Нещо е станало с Вещицата, Великана и Румпелщилцхен. Вече не се движат.