Клаус Улрих Визнер
Призраци под виенското колело (3)

Бегълците

На другата сутрин семейството отново задружно седеше на масата. Баба и дядо Крьогер се държаха мило, сякаш нищо не се беше случило. Тами дори се бе измил до кръста, а Умбо предложи да избърше чиниите.

Дядо Крьогер погледна яркосиньото небе.

— Днес ще бъде повече от трийсет градуса — обяви той. — Дано до обед поправим призраците.

Баба Крьогер, която се считаше за специалист по електротехника, подреди инструментите си.

— А кой ще приготви обеда? — осведоми се угрижено Тами.

— Днес ще сготви Кекс — каза баба Крьогер. — Знаеш къде стои всичко, детето ми.

— Какво да сготвя?

— Каквото искаш — баба Крьогер се огледа. — Хайде, мъже, сега ще направим една ремонтна бригада.

Тами подозрително изгледа сестра си и пошушна на Умбо:

— Най-добре е днес да имаме разтоварващ ден.

Да приготвиш шоколадов крем, е всъщност детска игра. Кекс често бе наблюдавала как го прави майка й. Сега котаракът Дагоберт седеше до Кекс и душеше най-голямата тенджера на баба Крьогер, от която замириса на топло мляко. Кекс беше стъпила на едно столче и бъркаше млякото с дълга бъркалка. Изплаши се, че котаракът може да изгори лапичките си на тенджерата, и внимателно го сложи на пода. Изведнъж нещо изсъска. Млякото беше кипнало. Кекс бързо намали газта и изсипа в тенджерата захар и разтворено нишесте. Сместа вреше. Едри мехури се пукаха на повърхността, разнесе се странен мирис. Кекс внимателно опита шоколадовия крем, но той по-скоро имаше вкус на сладко препържено кюфте. Тя сипа няколко лъжички в една чинийка и я сложи пред Дагоберт. Котаракът отвратен извърна глава и направи такава физиономия, сякаш някой искаше да го отрови с боя за обувки.

— Глупаво животно! — скара му се Кекс. — Друг път лапаш като Тами. Хайде, сега ще опиташ! — Тя го хвана за врата и навря муцуната му в чинийката. Дагоберт изхвръкна през отворената врата и не се видя цели два дни. Кекс седна на един кухненски стол и усети как напират сълзите й. Но после донесе малка пластмасова кофа и решително изсипа кафявата каша вътре.

Междувременно баба и дядо Крьогер бяха успели отново да раздвижат трите призрака. Това беше много важно, защото без тях не работеха и останалите.

Дядо Крьогер натисна главния ключ, и вагончетата затрополиха по релсите. Всичко си беше както обикновено. Вещицата поклащаше глава, а очите зад очилата й проблясваха. Великана заплашително размахваше ножа си. Джуджето Румпелщилцхен подскачаше насам-натам и очите му злобно се бяха втренчили в една точка.

Дядо Крьогер погледна часовника си.

— Вече е късно. Ние с баба ви бързо трябва да отидем на едно съвещание при директора на лунапарка. Не ни чакайте за обяд. Но първо подредете всичко тук!

— Не забравяйте добре да избършете призраците — добави баба Крьогер.

Щом Умбо и Тами останаха сами, на секундата забравиха, че трябва да разтребят, и се разположиха удобно върху един сандък. Сега, на ярко работно осветление, фигурите съвсем не изглеждаха страшни.

— Разбираш ли — попита Тами — защо някои хора пищят от страх, когато минават оттук?

Умбо поклати глава.

— Хич. — Той се надигна и взе един голям гаечен ключ. — Ако можех да пиша приказки, те щяха да бъдат много по-смешни. Слушай! Имало едно време един доста изхабен цар. — Посочи с ключа Великана и повдигна главата му. — Нали така, гламчо? — Великана принудително кимна.

— Значи така — продължи Умбо. — Той имал прекрасна дъщеря. — И показа Вещицата. — Не завършила осми клас, защото в главата й нямало нищо. Не изучила никаква професия, а се сдобила с дете, но то било с брада…

— Не, не така — разсмя се Тами.

— Е, добре, продължавай ти тогава!

Тами скочи.

— Тя отишла да учи занаят при един, който твърдял, че може да превръща сламата в злато — и в дъвки, и в колички за игра.

Умбо дръпна джуджето за брадичката.

— Вярно ли е, стари мошенико?

Тами също го сграбчи за брадата.

— Първо си кажи името! Овнебут ли се казваш? Или Костовръз?

— Маймуняк ли се наричаш? Или Яйцеглав? — Умбо заплашително размаха гаечния ключ.

Тами отмести брат си.

— Или може би се казваш Свинебуз?

Тъжното джудже, естествено, не отговори.

— А сега по приказката — предложи Умбо. И двамата в един глас и почти тържествено попитаха: — А може би се казваше Румпелщилцхен? — В този момент нещо изшумоля зад гърба им. Двете момчета уплашено се обърнаха. Но съзряха само малката си сестра. В едната си ръка държеше кофа, в другата — кошница с пластмасови чинии и прибори.

— Не го мислех така — жално прозвуча гласът й. — Можете да ядете и тук.

Умбо недоверчиво подуши кофата и попита Тами:

— Да сме поръчвали смазочно масло за призраците?

Тами потопи пръст в кофата. Кекс бързо рече:

— Само мъничко е загорял.

Тами опита и плю.

— По дяволите!

Умбо се приближи.

— Всъщност аз съм гладен. Толкова ли е кофти?

— Опитай сам! — Тами посочи кофата.

Умбо напъха в нея главата си и отвратен сбърчи нос.

— Пфу! Вони отвратително!

— Чудесен шоколадов крем — обиди се Кекс и посегна към черпака.

Умбо го дръпна от ръката й, напълни го, близна от съдържанието му и после с един замах го запрати обратно.

Гъстата кафява каша пльокна върху лицето на Великана и бавно потече надолу. Така Великана наистина не изглеждаше твърде привлекателен. Кекс стреснато ококори очи. Умбо също се смути. Тами обаче шумно изпръхтя:

— Добре го наредих! — той хвана черпака и запрати една голяма порция върху бузата на Вещицата. — И една лъжица за милата ни леля!

Умбо го последва — и съдържанието на един черпак се залепи за брадата на джуджето.

— И една за добрия Румпелщилцхен! — избухна в смях той.

Кекс ужасена закри лицето си с ръце. Но момчетата бяха побеснели и никой не можеше да ги спре.

— Бий! Така! Още веднъж! — ревяха те, а Кекс изпищяваше всеки път, сякаш улучваха самата нея.

Скоро фигурите изглеждаха така, като че ли се бяха въргаляли в някоя яма с тор. Накрая Умбо нахлупи кофата с останалия крем върху главата на Румпелщилцхен.

— Какво става тук? — изгърмя внезапно нечий глас.

Зад тях стоеше дядо Крьогер и дишаше учестено. Момчетата се смалиха и от ужас погрозняха, а Кекс тихичко хълцаше.

След пауза, която им се стори безкрайна, дядо Крьогер глухо попита:

— Сещате ли се какво би направил моят дядо с мен?

Бедните грешници кимнаха, навели глави.

Дядо Крьогер пое дълбоко въздух.

— Мъча се да се овладея, защото съм модерен дядо. — Изведнъж той изрева: — След час отваряме. След час фигурите да са идеално чисти, дори ако трябва да ги оближете.

Завъртя се на токовете и се отдалечи с тежка стъпка.

Малко след това момчетата мълчаливо се заеха да почистят с парцали и книжни носни кърпички лицата на призраците от загорелия крем и почти им се повръщаше от погнуса.

Кекс свали кофата от главата на Румпелщилцхен и отсече:

— Така няма да стане. Трябва ни вода, много вода.

— Щом казваш — нерешително отвърна Тами, — тогава донеси, като си толкова умна!

Кекс мълчаливо излезе с кофа в ръка.

Умбо се плесна по челото и лицето му се изкриви в дяволита усмивка.

— Вода! Схващаш ли?

Тами недоумяващо го погледна.

— Нищичко.

Умбо направи движение, сякаш плуваше.

— Много вода. Чат ли си най-после? — Той клекна и заоглежда как са закрепени фигурите. — Дай инструментите!

Когато след малко се запъти към влакчето на ужасите, от уплаха Кекс изпусна кофата.

Умбо и Тами внимателно измъкваха омацания Великан през вратата на телената ограда към брега на Шпрее.

— Само ако не се измиете, дърти негодници! — извика Тами, а Умбо дръзко добави:

— Ще ги научим да плуват. Хайде с мене!

Кекс изтича след момчетата.

— Върнете го или ще извикам дядо!

Тами пусна краката на Великана и заплашително размаха юмрук под носа на Кекс.

— Само да си шукнала, и няма да видиш повече слънце през ваканцията! Предателка такава!

— После пак ще ги поставим на мястото им и тогава ще блестят от чистота — примирително рече Умбо.

Кекс все още беше изпълнена със съмнения.

— А ако стане нещо? — Гласът й прозвуча боязливо. Умбо лекичко я дръпна за плитката.

— Глупавичката ми, какво може да стане?

Шпрее блестеше на слънцето. По средата на реката минаваше корабче на Бялата флота. Носеше се музика. От другата страна на реката димяха двата високи комина на електроцентралата Клингенберг, която снабдява Берлин с електричество. Малки вълни тихо се плискаха в брега. Тримата герои от приказките бяха облегнати на една стара върба. Човек имаше чувството, че са изпаднали в някакъв унес. После лицата им сякаш придобиха напрегнат израз.

Тами изу сандалите си и застана на плиткото. Потопи четката и извика:

— По местата!

Умбо сграбчи Румпелщилцхен и го вдигна.

— Готови — старт!

Фигурата цопна във водата. Вдигнаха се пръски. Кекс се засмя въпреки волята си.

— Следващият, моля! Хайде, Кекс, помогни, или мислиш, че той хапе?

Кекс и Умбо запратиха Великана в Шпрее. Той падна по гръб и с безизразно лице се заклати по вълните.

— Я виж — провикна се Умбо, — може да плува по гръб.

После се поклони на Вещицата.

— Ще позволите ли, госпожо! — И я хвана за ръката. Кекс се поколеба, сама не знаеше защо. Стори й се, че Вещицата за секунда отвори уста.

— Да не ти е жал за тая вещерица? — захили се Умбо.

— Мъничко — пошушна Кекс и пое дълбоко въздух. После Вещицата полетя във въздуха. Тами отскочи встрани и изтри опръсканите си с вода очи.

Изведнъж той чу как нещо забълбука и заклокочи. На брега Кекс пронизително изпищя:

— Помощ! Помощ! Бабо! Мамо!

Умбо стоеше до нея като вкаменен. Тами се обърна и недоумяващо измърмори:

— Ще умра!

Нямаше никакво съмнение — дървените фигури внезапно бяха оживели. Заплуваха отначало неумело, после все по-свободно, като подаваха главите си от водата и шумно пръхтяха. Тами се препъна и объркано запелтечи:

— Майчице… чупят се… Ами сега?

Децата недоумяващо се взираха във фигурите, които се отдалечаваха все по-бързо. Кекс първа пое дълбоко въздух.

— Ще кажа на дядо. — И хукна.

Умбо ръгна брат си в ребрата.

— Братче, Тами, ако тия избягат, свършено е с нас.

Тами преглътна, хвърли ризата си, скочи във водата и заплува с енергични движения след бегълците. Но разстоянието се увеличаваше. Умбо тичаше по брега и се мъчеше да ги уцели с камъни. Напразно.

Тами плуваше, сякаш ставаше дума за неговия живот. Забеляза моторната лодка на речната полиция едва тогава, когато тя плътно мина покрай него. Лодката спря, но моторът продължаваше да боботи. Един полицай се наведе през борда.

— Хей, пионер, тук къпането е забранено, или искаш да се блъснеш в отсрещния шлеп.

Тами от уплаха глътна вода и задъхано изрече:

— Другарю, там, отпред, те избягаха, Великана, Вещицата, Румпелщилцхен. Трябва да ги хванете. Много опасни негодници са! — И той се хана за борда.

Полицаят го сграбчи за ръката.

— Сега веднага ще те заведем при майка ти, малкия!

Тами се отскубна.

— Мога сам да стигна до брега. Но ако изпуснете призраците, ще си имате големи неприятности.

Полицаят се засмя.

— Хайде, изчезвай, фантазьор такъв!

Лодката обърна и потегли нагоре по течението.

Тами доплува до брега. Умбо му махаше с ръка и викаше възбудено:

— Трябва да ги хванем!

Тами се избърса с ризата си и промълви:

— Тия няма да ги видим вече.

В този момент баба и дядо Крьогер се появиха с Кекс на вратата на оградата.

— Престани да ревеш най-сетне — скара се баба Крьогер на Кекс. — Кой знае какво сте си въобразили!

Дядо Крьогер хвана двете момчета за раменете.

— Имаме сметки за уреждане. Но първо трябва да уведомим полицията. Такива големи предмети застрашават корабоплаването.

— Днес май ще затворим железницата — изтри си очите баба Крьогер.