Морис Льоблан
813 — Двойният живот на Арсен Люпен (7)

II

Валанглей го погледна като замаян.

— Четири минути повече ли? Какво искате да кажете?

— Казах, господин председател, че десетте минути, които ми давате, са безполезни. Трябват ми само шест, нито една повече.

— А това ли било! Но, Льонорман… Шегата може би няма да е израз на добър вкус…

Началникът на Сигурността се приближи до прозореца и направи знак на двама души, които се разхождаха, разговаряйки съвсем спокойно в парадния двор на министерството. После се върна.

— Господин главен прокурор, бъдете така любезен да подпишете заповед за задържане на името на Дайлерон, Огюст Максимилиан Филип, на 47 години. Оставете празно за професията.

Той отвори входната врата.

— Можеш да влезеш, Гурел… ти също, Диьози.

Гурел се представи, придружен от инспектор Диьози.

— Имаш ли белезници, Гурел?

— Да, шефе.

Господин Льонорман пристъпи към Валанглей.

— Господин председател, всичко е готово. Но настоявам пред Вас най-учтиво да се откажете от това арестуване. То разстройва всичките ми планове. То може да провали и за едно в крайна сметка съвсем минимално удовлетворение, крие риска да провали всичко.

— Господин Льонорман, искам да забележите, че Ви остават само 80 секунди.

Шефът овладя раздразнението си, прекоси стаята отдясно на ляво и като се подпираше на бастуна си, седна с бесен вид, сякаш решаваше да не говори, после внезапно, вземайки решение, каза:

— Господин председател, първият човек, който влезе в кабинета, ще бъде този, чието арестуване поискахте… против волята ми, държа добре да го подчертая.

— Само 15 секунди, Льонорман.

— Гурел… Диьози… първото лице, нали? Господин главен прокурор, сложихте ли подписа си?

— Само 10 секунди, Льонорман.

— Господин председател, ще бъдете ли така любезен да позвъните.

Валанглей позвъни.

— Е добре, Льонорман, чакаме Вашите заповеди… Кого трябва да въведат?

— Никого.

— А мошеника, чието арестуване обещахте? Шестте секунди отдавна изтекоха.

— Да, но мошеникът е тук.

— Как? Аз не разбирам, никой не е влязъл.

— Да.

— Ха така!… Но… хайде… Льонорман, Вие се подигравате с мен… Повтарям Ви, че никой не е влязъл.

— Ние бяхме четирима в тази канцелария, господин председател, сега сме пет. Следователно някой е влязъл.

Валанглей подскочи.

— Какво! Това е лудост… какво искате да кажете?

Двамата агенти се бяха промъкнали между вратата и разсилния.

Льонорман се приближи до разсилния, постави ръце на рамото му и със силен глас каза:

— В името на закона, Дайлерон, Огюст Максимилиан Филип, началник на разсилните в президентството на Съвета, аз Ви арестувам.

Валанглей избухна в смях:

— Ах, и таз добра… и таз добра… Пустия му Льонорман, какви ги измисля! Браво, Льонорман, отдавна не съм се смял така…

Г-н Льонорман се обърна към генералния прокурор:

— Господин генерален прокурор, не забравяйте да напишете върху заповедта професията на г-н Дайлерон, нали? Началник на разсилните в Председателството на Съвета…

— Ами да… ами да… началник на разсилните при… Председателството на Съвета… — заекна Валанглей, който се превиваше от смях… — Ах, този Льонорман има гениални находки… хората искат арестуване… И хоп, той ги прасва по главата с кого? С началника на моите разсилни… Огюст… образцов служител… Наистина, Льонорман, аз знаех, че имате развинтена фантазия, но не допусках чак дотам, скъпи мой. Какво нахалство!

От началото на сцената Огюст не се беше помръднал и, изглежда, нищо не разбираше от това, което ставаше наоколо. Неговото добро лице на лоялен и верен подчинен изразяваше пълно смайване. Той гледаше пред своите събеседници с видимо усилие да схване смисъла на думите им.

Г-н Льонорман каза нещо на Гурел и той излезе. После като пристъпи към Огюст, произнесе отчетливо:

— Няма какво да се прави. Ти си пипнат. Най-добре е да свалиш картите, щом като играта е загубена. Какво прави във вторник?

— Аз? Нищо. Бях тук.

— Лъжеш. Във вторник имаше почивен ден. Ти излезе.

— Наистина… спомням си… дойде един приятел от провинцията… ние отидохме на разходка в Булонския лес.

— Приятелят ти се казва Марко, нали? И се разходихте в подземието на „Креди Лионе“.

— Аз ли! И таз добра! Какъв Марко? Не познавам лице с такова име.

— А това? Познаваш ли го? — се провикна началникът, като му тикна под носа чифт очила със златна рамка.

— Не… не… аз не нося очила…

— Да, ти ги носиш, когато ходиш в „Креди Лионе“ и когато минаваш за г-н Кеселбах. Очилата са намерени в стаята, която си наел под името г-н Жером, на ул. „Колизе“ номер 5.

— Аз да съм наел стая? Аз спя в министерството.

— Но ти се преобличаш там, за да играеш своите роли в бандата на Люпен.

Разсилният прекара ръка по покритото си с пот чело. Беше пребледнял. И прошепна:

— Аз не разбирам… Вие говорите такива работи… такива работи…

— Да ти кажем нещо, което ще разбереш по-добре? Дръж, ето какво намерихме сред смачканите хартии, които хвърляш в кошчето, под твоето бюро тук във вестибюла.

И г-н Льонорман разгъна листче хартия с антетката на министерството, където се четеше на разни места, с колеблив почерк: Рудолф Кеселбах.

— Е, какво ще кажеш за това, храбри служителю? Прилежни упражнения върху подписа на г-н Кеселбах, това не е ли доказателство?

От удара, който получи право в гърдите, г-н Льонорман залитна. С един скок Огюст стигна до отворения прозорец, обкрачи парапета и скочи в парадния двор.

— По дяволите! — извика Валанглей… — Ах, какъв бандит!

Той звънна, изтича, опита се да извика през прозореца. Г-н Льонорман му каза преспокойно:

— Не се вълнувайте, господин председател…

— Но тази каналия Огюст…

— Една секунда, моля Ви… бях предвидил тази развръзка… Дори разчитах на нея… няма по-добро признание.

Покорен от неговото хладнокръвие, Валанглей се върна на мястото си. След миг влезе Гурел, държейки за яката г-н Дайлерон, Огюст Максимилиан-Филип, наречен Жером, началник на разсилните на Председателството на Съвета.

— Гурел, доведи — каза г-н Льонорман, както се казва: „Донеси!“ на добро ловно куче, което се връща с дивеча в устата… — Остави ли се да го хванеш?

— Малко хапеше, но стисках здраво — отговори старшината, показвайки огромната си жилеста лапа.

— Добре, Гурел. Сега заведи този хубавец в затвора за временно задържане с един фиакьр. Не се сбогувайте, господин Жером.

Валанглей силно се забавляваше. Той потриваше ръце и се смееше. Мисълта, че началникът на разсилните беше един от съучастниците на Люпен, му се струваше най-очарователното и най-иронично негово приключение.

— Браво, скъпи ми Льонорман, всичко това е възхитително, но как но дяволите сте действали?

— О, по най-простия начин. Аз знаех, че г-н Кеселбах се е обърнал към агенция „Барбарьо“ и че Люпен се е явил при него, така да се каже, от името на тази агенция. Потърсих в тази посока и открих, че допуснатата недис-кретност в ущърб на г-н Кеселбах и на Барбарьо е била в полза само на някой си Жером, приятел на служител от агенцията. Ако не ми бяхте заповядали да ускоря нещата, аз следях разсилния и щях да стигна до Марко, и след това и до Люпен.

— Ще стигнете и до него. И ние ще присъстваме на най-увлекателното представление в света, борбата между Люпен и Вас. Обзалагам се за Вас.

На другия ден сутринта вестниците публикуваха следното писмо:

„Отворено писмо до г-н Льонорман, началник на Сигурността.

Приемете моите поздравления, скъпи господине и приятелю, за арестуването на разсилния Жером. Това е добра работа, добре свършена и достойна за Вас.

Поздравявам Ви също за изобретателния начин, по който доказахте на председателя на Съвета, че аз не съм убиецът на г-н Кеселбах. Вашето доказателство беше ясно, логично, неопровержимо и нещо повече-вярно. Както знаете, аз не убивам. Благодаря Ви, че установихте това и при този случай. Уважението на моите съвременници и Вашето, скъпи господине и приятелю, са ми изключително нужни.

В замяна на това, позволете ми да Ви помагам при преследването на чудовищния убиец и да Ви «дам едно рамо» в случая Кеселбах. Много интересен случай. Можете да ми вярвате, той е толкова интересен и достоен за моето внимание, че напускам уединението си, в което живях четири години между книги и доброто ми куче Шерлок, призовавам всичките си другари и отново се хвърлям в мелето.

Какви неочаквани обрати има в живота! Ето че ставам Ваш сътрудник. Бъдете сигурен, скъпи господине и приятелю, че се поздравявам за това и оценявам по достойнство милостта на съдбата.“

 

Подпис: Арсен Люпен

 

Post-scriptum „Още две думи, които несъмнено ще одобрите. Тъй като е неподходящо за джентълмен, който е имал славната привилегия да се бори под моето знаме да гние върху влажната слама на Вашите затвори, аз мисля, че е лоялно да Ви предупредя, че след 5 седмици, в петък, на 31 май, ще освободя г-н Жером, повишен от мен в степен началник на разсилните на Председателството на Съвета. Не забравяйте датата: петък — 31 май — А.Л.“