Морис Льоблан
813 — Двойният живот на Арсен Люпен (2)

II

Името на прочутия авантюрист сякаш направи най-добро впечатление на г-н Кеселбах. Люпен не пропусна да забележи това и се провикна:

— Ах, ах, скъпи господине, Вие си отдъхнахте! Арсен Люпен е деликатен обирач, кръвта го отвращава, той никога не е извършвал друго престъпление освен присвояване на чуждо имущество… незначително провинение, нали! И Вие си казвате, че няма да си обременява съзнанието с ненужно убийство. Съгласен съм… Но дали Вашето премахване е ненужно? Там е въпросът. В този момент Ви се кълна, че не се шегувам. Хайде, приятелю!

Той доближи стола си до фотьойла, извади кърпата от устата на своя пленник и каза:

— Господин Кеселбах, в деня на твоето пристигане в Париж ти влезе във връзка с така наречения Барбарьо, директор на агенция за поверителни сведения, и тъй като действаше без знанието на твоя секретар Шампан, при общуването с теб с писма или по телефона г-н Барбарьо се наричаше „Полковникът“. Бързам да ти кажа, че Барбарьо е най-честният човек на земята. Но имах късмет, че негов служител е един от най-добрите ми приятели. Така узнах мотива ти да се обърнеш към Барбарьо и стигнах до мисълта да се заема с теб и да ти направя, благодарение на подправени ключове, няколко домашни посещения… по време на които, уви, не намерих това, което търсех!

Той понижи глас и забил поглед в очите на своя пленник, за да отгатне какво мисли, произнесе:

— Господин Кеселбах, ти си възложил на Барбарьо да открие в низините на Париж един мъж, който носи или е носил името Пиер Льодюк, чието описание накратко е следното: ръст — метър и седемдесет, рус, с мустаци. Особени белези: вследствие на нараняване връхчето на кутрето на лявата му ръка е отрязано. Освен това има почти заличен белег на дясната буза. Изглежда, ти придаваш на намирането на този човек огромно значение, сякаш това може да ти донесе значителни изгоди. Кой е този мъж?

— Не знам.

Отговорът беше категоричен, абсолютен. Знаеше ли или не знаеше? Все едно. Главното беше, че беше решил да не говори.

— Така да бъде, каза неговият противник, но ти имаш за него подробни сведения от онези, които съобщи на Барбарьо, нали?

— Нито едно.

— Лъжеш, господин Кеселбах. Два пъти пред Барбарьо ти си поглеждал в книжата, намиращи се в марокенения плик.

— Действително.

— Какво стана с плика?

— Изгорих го.

Люпен потръпна от гняв. Очевидно отново мина през главата му мисълта за мъченията и удобствата, които предлагаха те.

— Изгоря ли? Ами касетата… признай си… признай си, че е в „Креди Лионе“.

— Да.

— И какво съдържа?

— Двестате най-хубави диаманта от моята частна колекция.

Това твърдение, изглежда, се хареса на авантюриста.

— Ах, ах, двестате най-хубави диаманта! Ами че това е цяло богатство… Да, това те разсмива… За теб е дреболия. А твоята тайна струва повече… За теб да, а за мен?…

Той взе една пура, запали клечка кибрит, която остави да загасне машинално, и остана известно време замислен, неподвижен.

Минутите минаваха. Той започна да се смее.

— Ти много се надяваш експедицията да се провали и да не отворят касата. Възможно е, приятелю. Но тогава ще трябва да ми платиш за безпокойството. Не съм дошъл тук, за да видя каква физиономия правиш на фотьойла… Диамантите, тъй като има диаманти… Ако не, марокенения плик… Дилемата е поставена…

Той си погледна часовника.

— Половин час… По дяволите!… Съдбата иска да я молят… Не се шегувай, господин Кеселбах. Честна дума, няма да си отида с празни ръце… Най-сетне!

Звънеше телефонът. Люпен живо грабна слушалката и като промени тембъра на гласа си, имитирайки грубите интонации на своя пленник:

— Да, аз съм, Рудолф Кеселбах… А, добре, госпожице, свържете ме… Ти ли си, Марко… Отлично… Добре ли мина… На хаирлия… Без засечка… Поздравявам те, момче… Е и какво прибрахме? Абаносовата касетка… Нищо друго? Никакъв документ… Виж ти, виж ти. А в касетката… Хубави ли са диамантите… Отлично… отлично… Минутка, Марко, да помисля… всичко това, виждаш ли… ако ти кажа моето мнение… Виж какво, не мърдай… стой на телефона…

Той се обърна:

— Господин Кеселбах, държиш ли на твоите диаманти?

— Да.

— Ще ги купиш ли от мен?

— Може би.

— За колко ги даваш? 500 000?

— Да… 500 000.

— Само че въпросът е… Как ще стане размяната? С чек? Не, ти ще ме изиграеш… или пък аз ще те изиграя… Слушай, вдругиден сутринта мини през „Креди Лионе“, вземи 500 хиляди и иди на разходка в Булонския лес, близо до „Отрьой“… аз ще нося диамантите… в чанта, така е по-удобно… касетката много личи.

— Не… не… и касетката… искам всичко…

— Ах! — каза Люпен, избухвайки в смях… — ти се хвана на въдицата… Диамантите, пука ти за тях… те се заменят… Но касетката, ти държиш на нея като на кожата си… Добре, ще я имаш твоята касетка… Арсен го казва… ще я имаш утре сутринта с колетна пратка. И заговори по телефона:

— Марко, държиш ли под око кутията… Какво особено има в нея? Абанос, инкрустиран със слонова кост… да, познато ми е… китайски стил предградие Сен-Антоан… Няма марка? А, малък кръгъл етикет, ограден със синьо и с номер… да, търговски знак… нищо важно. А дъното на кутията дебело ли е… По дяволите. Няма ли двойно дъно, тогава… Кажи. Марко, разгледай инкрустациите от слонова кост върху основата… или чакай, не, капака.

Той заликува от радост.

— Капакът, точно така, Марко! — Кеселбах примигна… — Наблизо сме… А, стари ми Кеселбах, не виждаше ли, че те наблюдавах скришом. Много си непохватен!

И обръщайки се към Марко:

— Е добре, докъде стигна? Огледало във вътрешността на капака ли? Хлъзга ли се… Има ли каналче? Не… добре, счупи го… Ами, да, казвам ти да го счупиш… Това огледало няма защо да е там… То е прибавено.

Той губеше търпение.

— Но, глупако, не се бъркай в това, което не те засяга… Подчинявай се…

Изглежда чу шума, който вдигаше Марко от другата страна на жицата при чупенето на огледалото, защото се провикна триумфално:

— Какво ти казвах, господин Кеселбах, че ловът ще е добър… Ало? Свърши ли? Е… Писмо? Победа! Всички диаманти на Носа и тайната на чичкото!

Той свали и втората слушалка, притисна грижливо двете към ушите си и поде:

— Чети, Марко, чети бавно… първо плика… Добре… Сега повтори.

И сам повтори:

— Копие на писмото в марокенената чантичка. А после? Скъсай плика, Марко. Позволявате ли, господин Кеселбах? Не е много коректно, но… Хайде, Марко. Господин Кеселбах ти позволява. Готово ли е? Добре, чети.

Той изслуша, а после извика:

— По дяволите! Не е ослепително. Хайде, ще резюмирам. Обикновен лист, сгънат на четири, чиито гънки изглеждат съвсем нови… Добре. Отгоре, отдясно на този лист следните думи: метър и седемдесет и пет, отрязано ляво кутре, и т.н. Да това е описанието на г-н Пиер Льодюк. С почерка на Кеселбах, нали?… Добре… А по средата на листа следната дума с големи печатни букви:

АПООН

— Марко, миличък, остави на мира листчето, не пипай нито касетката, нито диамантите. След десет минути ще свърша с моя човек. След двадесет минути съм при теб… А, чакай, изпрати ли ми колата? Отлично. Доскоро виждане!

Той постави слушалката на мястото й, отиде във вестибюла, после в спалнята, провери дали секретарят и прислужникът не са разхлабили въжетата си и че, от друга страна, не ги грози опасност да се задушат от кърпите, натикани в устата, им и се върна при своя пленник.

Имаше решителен и неумолим вид.

— Престани да се смееш, Кеселбах. Ако не говориш, толкова по-зле за теб. Реши ли?

— За какво?

— Без глупости. Кажи каквото знаеш.

— Нищо не знам.

— Лъжеш. Какво значи думата Апоон?

— Ако знаех, нямаше да я напиша.

— Така да бъде, но за кого, за какво се отнася? Откъде си я преписал? Откъде имаш това?

Г-н Кеселбах не отговори.

Люпен поде, по-нервно и по-рязко:

— Слушай, Кеселбах, ще ти направя едно предложение. Колкото и богат и важен господин да си, между мен и теб няма голяма разлика. Синът на медникаря от Аугсбург и Арсен Люпен, принцът на обираните, могат да се споразумеят без срам нито за единия, нито за другия. Аз крада от апартаменти, ти крадеш от Борсата. А то е едно и също. Да, Кеселбах, хайде да се сдружим за тази работа. Имам нужда от теб, защото не я познавам. Ти имаш нужда от мен, защото съвсем сам няма да се оправиш. Барбарьо е глупав. Аз съм Люпен. Става ли?

Тишина. Люпен настоя с разтреперан глас:

— Отговори, Кеселбах, става ли? Ако става, ще ти го намеря за четиридесет и осем часа твоя Пиер Льодюк, нали за него става въпрос. Това ли е работата? Хайде, отговори де! Какво е това лице? Защо го търсиш? Какво знаеш за него? Искам да знам.

Той се успокои изведнъж. Сложи ръка на рамото на немеца и каза сухо:

— Само една дума. Да… или не?

— Не.

Той извади от горното джобче на Кеселбах чудесен златен хронометър и го постави на коленете на пленника.

Разкопча жилетката на Кеселбах, отвори ризата, оголи гърдите му и грабвайки стоманения стилет с позлатена дръжка, който се намираше близо до масата, го опря до гърдите на мястото, където биенето на сърцето повдигаше голата плът.

— Питам за последен път.

— Не.

— Господин Кеселбах, часът е три без осем. Ако след осем минути не отговорите, Вие сте мъртъв.