Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Арсен Люпен (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
813, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
hammster (2007)

Издание:

Морис Льоблан

813 Двойният живот на Арсен Люпен

 

© Здравка Найденова, превод от френски

© Никола Киров, художник

С/о Jusautor, Sofia

Редактор: Вяра Канджева

Технически редактор: Хари Пушков

Формат: 84/108/32

Издателска къща „Борина“ 1992

София

ISBN 954-500-014-7

Цена: 14,95 лв.

История

  1. — Добавяне

ИЗБИВАНЕТО

I

Г-н Кеселбах се спря внезапно на прага на салона, хвана ръката на своя секретар и прошепна разтревожено:

— Шампан, пак е влизано тук.

— Хайде, хайде, господине — възрази секретарят-лично Вие току-що отворихте вратата на вестибюла, а докато обядвахме в ресторанта ключът, беше в джоба Ви.

— Шампан, пак е влизано тук — повтори Кеселбах.

Той посочи пътническата чанта върху камината.

— Ето, има доказателство. Чантата беше затворена. А сега не е.

Шампан възрази:

— Сигурен ли сте, че сте я затворили, господине? Впрочем в тази чанта има само евтини дреболии, тоалетни принадлежности…

— Да, защото благоразумно извадих портфейла си, преди да излезем… иначе… Да, пак Ви повтарям, Шампан, тук е влизано, докато обядвахме.

На стената имаше телефонен апарат. Той вдигна слушалката.

— Ало… Обаждат се за сметка на г-н Кеселбах… апартамент 415… Точно така… госпожице, свържете ме с префектурата на полицията, ако обичате… Службата за сигурност… Вие знаете номера, нали? Добре, мерси… Чакам на телефона.

Минута по-късно той продължи:

— Ало? Ало? Бих искал да кажа няколко думи на г-н Льонорман, началника на Службата за сигурност. Обажда се господин Кеселбах… Ало? Ами да, господин началникът на Сигурността знае за какво става дума. С негово разрешение се обаждам… Ах, няма го… С кого имам честта да говоря? С г-н Гурел, полицейски инспектор… Но струва ми се, че Вие господин Гурел присъствахте на разговора ми с г-н Льонорман… И тъй, господине, същото нещо се повтори и днес. Влизано е в апартамента, който заемам. И ако дойдете още сега, може би ще успеете да откриете по следите… След час-два? Отлично. Попитайте само за апартамент 415. Още веднъж благодаря!

Минавайки през Париж, Рудолф Кеселбах — „кралят на диаманта“ или както още го наричаха „господарят на носа“, мултимилионерът Рудолф Кеселбах (богатството му се оценяваше на сто милиона) вече цяла седмица заемаше апартамент 415 на четвъртия етаж на хотел „Палас“, състоящ се от три стаи. Двете по-големи от тях — салонът и спалнята бяха отдясно и гледаха към булеварда, а третата — отляво, използвана от секретаря Шампан, беше с изглед към улица „Жюде“. Непосредствено след нея бяха запазени още пет за госпожа Кеселбах, която трябваше да пристигне от Монте Карло, където се намираше в момента, още преди първия знак на мъжа си да се присъедини към него.

Рудолф Кеселбах закрачи загрижено напред-назад. Той беше висок мъж, със свежо все още младо лице, комуто мечтателните светлосини очи зад златните очила придаваха кротък и стеснителен вид, който контрастираше с енергичното квадратно чело и изпъкналите скули.

Той отиде до прозореца — беше затворен. Впрочем, как са могли да се промъкнат оттам? Отделният балкон, който опасваше апартамента, свършваше вдясно, а отляво той беше отделен от каменния прорез на балконите откъм улица „Жюде“.

Той мина в спалнята си — между нея и съседните стаи нямаше никаква връзка. Отиде в стаята на своя секретар — вратата, която водеше към петте стаи, запазени за госпожа Кеселбах, беше заключена, а резето — спуснато.

— Нищо не разбирам, Шампан, вече много пъти установявам тук неща… странни неща, нали? Вчера беше пипан бастунът ми… Онзи ден — книжата ми… и все пак нима е възможно?

— Невъзможно е, господине — отговори Шампан, чието невъзмутимо лице на почтен човек не издаваше никакво безпокойство. — Вие предполагате, това е всичко… нямате никакво доказателство… само впечатления… А освен това в този апартамент може да се проникне само през вестибюла. А Вие поръчахте специален ключ в деня на пристигането и само Вашият прислужник Едуард има дубликат. Имате ли му доверие?

— По дяволите… Та той е на служба при мен вече десет години… Но Едуард обядва по същото време, когато обядваме ние, а това е грешка. Занапред той ще трябва да слиза едва след като се върнем.

Шампан повдигна леко рамене. Несъмнено „Господарят на носа“ ставаше малко странен с необяснимите си страхове. На какъв риск може да е изложен човек в хотел, още повече когато не носи със себе си или близо до себе си нищо ценно, никаква голяма парична сума?

Чуха, че се отваря вратата на вестибюла. Беше Едуард.

Г-н Кеселбах го повика.

— В ливрея ли сте, Едуард? А, добре! Днес не очаквам посещение. Е, Едуард… а не, ще имам посещение, ще дойде господин Гурел. Дотогава стойте във вестибюла и наблюдавайте вратата. Ние имаме сериозна работа с г-н Шампан.

Сериозната работа продължи няколко минути, през които г-н Кеселбах прегледа пощата, хвърли поглед на три-четири писма и посочи как да им се отговори. Но изведнъж Шампан, който чакаше с вдигнато перо, забеляза, че г-н Кеселбах не мисли за пощата, а за нещо друго.

Той държеше в ръка черна топлийка, огъната като кукичка за въдица, и я разглеждаше внимателно.

— Шампан — каза той — вижте какво намерих на масата. Очевидно тази изкривена топлийка означава нещо. Ето едно доказателство, едно веществено доказателство. И вече не можете да претендирате, че не е влизано в този салон. Защото в крайна сметка тази топлийка не е дошла тук самичка.

— Разбира се, че не е — отговори секретарят, — а благодарение на мен.

— Как?

— Да, тази топлийка прикрепваше моята вратовръзка към яката ми. Свалих я снощи, докато Вие четяхте, и съм я изкривил машинално.

Г-н Кеселбах, дълбоко засегнат, стана, направи няколко крачки и спря:

— Няма съмнение, че се смеете, Шампан… и сте прав… Не споря, аз съм малко… ексцентричен след последното ми пътуване до Носа. Защото… да… Вие не знаете, че в живота ми има нещо ново… един чудесен проект… нещо огромно… което все още виждам само в мъглата на бъдещето, но което все пак се очертава… и което ще бъде колосално… Ах, Шампан, не можете да си представите! Парите не ме интересуват, аз имам… имам много… Но това е нещо повече, това е могъщество, сила, власт. Ако действителността съответства на моите предчувствия, аз ще бъда не само „Господарят на носа“, а господар и на други кралства… Рудолф Кеселбах, синът на медникаря от Аусбур, ще върви наравно с много хора, които досега го гледаха отвисоко… Той дори ще ги изпревари, бъдете сигурен… и ако…

Той млъкна, погледна Шампан сякаш съжаляваше, че е казал повече отколкото трябва и все пак, увлечен от своя устрем, завърши:

— Сега разбирате, Шампан, защо се безпокоя. В главата си нося идея, която струва скъпо… и може би някой подозира… и ме следи… убеден съм в това…

Звънецът звънна.

— Телефонът — каза Шампан.

— Дали случайно — прошепна Кеселбах — не е…

Той взе слушалката.

„Ало… Кой се обажда? Полковникът ли… А, да, аз съм… Нещо ново. Отлично… В такъв случай чакам Ви?… Ще дойдете с Вашите хора ли? Отлично… Ало! Не, няма да ни безпокоите… ще дам необходимите разпореждания… Толкова ли е сериозно… Повтарям Ви, че заповедта ще бъде категорична… секретарят и прислужникът ще пазят вратата и никой няма да влезе. Знаете пътя, нали? Следователно не губете нито минута.“

Той окачи слушалката и каза незабавно:

— Шампан, ще дойдат двама господа… Да, двама мъже… Едуард ще ги въведе…

— Но… г-н Гурел… комисарят…

— Той ще дойде по-късно… след един час… А освен това те могат все пак да се срещнат. Следователно, кажете на Едуард да отиде още сега на рецепцията и да предупреди. Няма ме за никого… освен за двамата господа — полковника и неговия приятел и за господин Гурел. Да запишат имената им.

Шампан изпълни заповедта. Когато се върна, той завари г-н Кеселбах с плик в ръка или по-скоро малка чантичка от черен марокен несъмнено празна, ако се съди по вида й. Той сякаш се колебаеше и не знаеше какво да прави с нея, дали да я сложи в джоба си или да я остави на друго място.

Накрая се приближи до камината и хвърли кожения плик в пътната си чанта.

— Да свършим с пощата, Шампан. Имаме десет минути. Ах, писмо от г-жа Кеселбах. Защо не сте ми казали за него, Шампан? Нима не сте познали почерка й?

Той не скриваше вълнението, което изпитваше при докосването и съзерцаването на листа хартия, който жена му беше държала в ръцете си и на който бе поверила малко от интимните си мисли. Той вдъхна парфюма на плика и като го разпечати, зачете бавно, полугласно и на откъси, които Шампан разбираше:

— Малко уморена… не излизам от стаята… отегчавам се… кога ще мога да дойда при Вас? Вашата телеграма ще е добре дошла…

— Изпратихте ли телеграмата сутринта, Шампан? В такъв случай госпожа Кеселбах ще бъде тук утре, сряда.

Той изглеждаше много радостен, сякаш товарът на неговите дела олекна изведнъж и го освободи от всички тревоги. Потри ръце и пое дълбоко въздух като силен мъж, уверен, че ще успее, като щастлив човек, който имаше щастие и сили да се защитава.

— Звъни се, Шампан, звънна се във вестибюла. Идете да видите.

Но Едуард влезе и каза:

— Двама господа търсят господина. Това са лицата…

— Знам. Във вестибюла ли са?

— Да, господине.

— Затворете отново вратата на вестибюла и не я отваряйте повече… Освен на г-н Гурел, комисаря от Сигурността. Вие, Шампан, доведете тези господа и им кажете, че първо искам да поговоря с полковника, само с полковника.

Едуард и Шампан излязоха, затваряйки след себе си вратата на салона. Рудолф Кеселбах се отправи към прозореца и опря чело на стъклото.

Вън, точно под него, коли и автомобили се нижеха по паралелните платна, обградени от двойната линия на сградите. Медните и лакирани части проблясваха на светлото пролетно слънце. По дърветата се развиваше плаха зеленина, а пъпките на кестените започваха да разтварят своите малки никнещи листенца.

— По дяволите, какво прави Шампан? — промърмори Кеселбах. — От колко време преговаря!

Взе цигара от масата, запали я и смукна няколко пъти. Слаб вик се изтръгна от устата му. До него, прав, стоеше напълно непознат човек.

Той отстъпи малко.

— Кой сте Вие?

Човекът — прилично облечен мъж, може да се каже дори елегантен, с черна коса и мустаци, с твърд поглед, подхвърли насмешливо:

— Кой съм аз ли? Ами полковникът…

— Не, не, човекът, когото наричам така, който ми пише и се подписва така… по споразумение… не сте Вие.

— Да, да… другият беше само… Но вижте, скъпи господине, всичко това няма никакво значение. Важното е аз да бъда аз… И Ви се кълна, че съм.

— Всъщност как се казвате, господине?

— Полковникът… до нова заповед.

Нарастващ страх завладяваше г-н Кеселбах. Кой беше този мъж? Какво искаше от него?

Той извика:

— Шампан!

— Какво странно хрумване да викате! Не Ви ли стига моята компания?

— Шампан! — повтори г-н Кеселбах. — Шампан! Едуард!

— Шампан! Едуард! — каза на свой ред непознатият. — Какво правите, приятели мои? Викат Ви.

— Господине, моля Ви, заповядвам Ви да ми позволите да мина.

— Но, скъпи господине, пречи ли Ви някой?

Той се отдръпна учтиво. Г-н Кеселбах пристъпи към вратата, отвори я и внезапно отскочи назад. Пред вратата стоеше друг човек с пистолет в ръка.

Кеселбах заекна:

— Едуард… Шамп…

Той не довърши. Беше забелязал в един ъгъл на вестибюла секретаря и прислужника си проснати един до друг завързани и със запушени уста.

Г-н Кеселбах, макар и неспокоен и впечатлителен, по природа беше храбър и предчувствието за опасността, вместо да го съкруши, му върна цялата сила и енергия.

Бавно, престорено ужасен, потресен, той отстъпи към камината и се облегна на стената. Пръстите му потърсиха електрическия звънец. Той го намери и натисна дълго бутона.

— А после? — каза непознатият.

Без да отговори г-н Кеселбах продължи да натиска.

— А после? Нима се надявате, че ще дойдат, че целият хотел се е разтревожил, защото натискате този бутон… О, бедни ми господине, обърнете се и ще видите, че жицата е прекъсната.

Г-н Кеселбах се обърна живо, сякаш искаше да си даде сметка, но с бързо движение грабна пътната чанта, бръкна в нея, сграби револвера, насочи го към мъжа и стреля.

— По дяволите — каза той — с въздух и мълчание ли зареждате Вашето оръжие?

Спусъкът щракна втори път, после трети път. Не последва никакъв гърмеж.

— Още три пъти, кралю на Носа. Ще съм доволен едва когато получа шест куршума в кожата си. Как? Вие се отказвате? Жалко… а уж стреляхте.

Той сграбчи един стол за облегалката, завъртя го, обкрачи го и като посочи фотьойл на господин Кеселбах, каза:

— Направете си труда да седнете, скъпи господине, и се чувствайте като у дома си. Една цигара? Аз не искам. Предпочитам пурите.

На масата имаше кутия с пури. Той си избра една светла и добре оформена „Упман“, запали я, и навеждайки се напред, каза:

— Благодаря. Тази пура е чудесна. А сега искате ли да поговорим?

Рудолф Кеселбах слушаше вцепенен. Кой беше този странен човек? Но като виждаше колко е умерен и красноречив, започна постепенно да се успокоява и да мисли, че всичко може би ще завърши без насилие и бруталност. Той извади от джоба портфейла си, разтвори го, показа внушителна пачка банкноти и попита:

— Колко?

Другият го погледна слисано и сякаш му беше трудно да разбере. Но след миг се провикна:

— Марко!

Човекът с револвера влезе.

— Марко, господинът има любезността да ти предложи тези няколко парцала за твоята любима. Приеми, Марко.

Все така с насочен пистолет в дясната ръка Марко протегна лявата, взе банкнотите и се оттегли.

— След като уредихме този въпрос, както пожелахте — поде непознатият, — да пристъпим към целта на моето посещение. Ще бъда кратък и точен. Искам две неща. Първо, един малък плик от черен марокен, който обикновено носите със себе си. После абаносовата касетка, която довчера беше в пътната чанта. Да действаме по ред. Къде е марокененият плик?

— Изгорих го.

Непознатият смръщи вежди. Може би му се мярна доброто старо време, когато имаше средства, способни да накарат да проговорят тези, които отказваха.

— Така да бъде. Ще видим това. А абаносовата касетка?

— Изгорих я!

— Ах! — изсумтя той. — Вие ми се подигравате, храбри ми човече.

Той му изви ръката неумолимо.

— Вчера, Вие Рудолф Кеселбах, влязохте в банка „Креди Лионе“ на булевард „Италиен“, като криехте един пакет под пардесюто си. Наехте каса… Да уточним: каса номер 16 на 9-и ред. После подписахте и платихте, слязохте в подземието, а на връщане вече не носехте пакета. Точен ли съм?

— Напълно.

— Следователно касетката и пликът са в „Креди Лионе“.

— Не са.

— Дайте ми ключа от Вашата каса.

— Няма да го дам.

— Марко! Хайде Марко. Четворен възел!

Марко дотича веднага. Преди да успее да заеме отбранителна позиция, Рудолф Кеселбах беше стегнат от комплект въжета, които нараняваха плътта му, щом понечеше да мръдне. Ръцете му бяха завързани зад гърба, гърдите — за фотьойла, а краката — увити в ленти като крака на мумия.

— Пребъркай го, Марко!

Марко го пребърка. Две минути по-късно той предаваше на своя шеф малък, плосък никелиран ключ, върху който личаха цифрите 16 и 9.

— Отлично. Няма ли го марокеновият плик?

— Не шефе.

— Той е в касата. Господин Кеселбах, благоволете да ми кажете тайния шифър.

— Не.

— Отказвате ли?

— Да.

— Марко?

— Шефе?

— Опри дулото на твоя револвер в слепоочието на господина.

— Готово.

— Сложи пръста си на спусъка.

— Ето.

— Е добре, стари ми Кеселбах, реши ли се да проговориш?

— Не.

— Имаш десет секунди, нито една повече. Марко?

— Шефе?

— След десет секунди ще пръснеш мозъка на господина.

— Разбрано.

— Кеселбах броя: едно, две, три, четири, пет, шест… Рудолф Кеселбах направи знак.

— Искаш да говориш ли?

— Да.

— Крайно време беше. И тъй шифъра… думичката на ключалката?

— „Долор“.

— „Долор“… Болка… Г-жа Кеселбах не се ли казва Долорес? Скъпи, хайде… Марко, ти ще постъпиш както се уговорихме… И да няма грешки, нали? Повтарям… Ще отидеш в службата на Жером, ти знаеш къде, ще му предадеш ключа и ще му кажеш шифъра: „Долор“. Ще отидете заедно в „Креди Лионе“. Жером ще влезе сам, ще подпише регистъра за самоличност, ще слезе в мазето и ще вземе всичко, което е в касата. Разбра ли?

— Да, шефе. Но ако случайно касата не се отвори, ако думата „Долор“…

— Мълчи, Марко! На излизане от „Креди Лионе“ ще оставиш Жером и ще си отидеш у Вас. Ще ми телефонираш за резултата от операцията. Ако случайно думата „Долор“ не отвори касата, ние ще имаме, моят приятел Кеселбах и аз, малък върховен разговор. Кеселбах, сигурен ли си че не си сбъркал?

— Не съм.

— В такъв случай ти разчиташ, че няма смисъл да се прави обиск. Ще видим. Бягай, Марко.

— А Вие, шефе?

— Аз оставам. О, не се страхувай от нищо. Никога опасността за мен не е била толкова малка. Кеселбах, заповедта е категорична, нали?

— Да.

— По дяволите, казваш ми го доста припряно. Нима се мъчиш да печелиш време? Значи ще ме хванат в клопка, като идиот, така ли?

Той помисли, погледна пленника си и заключи:

— Не… не е възможно… няма да ни безпокоят…

Не беше довършил думите си и звънецът във вестибюла зазвъня. Той веднага запуши с ръка устата на Рудолф Кеселбах.

— А, стара лисицо, ти си чакал някой.

В очите на пленника проблесна надежда.

Чуваше се как се опитва да говори въпреки ръката, която му запушваше устата.

Мъжът потръпна от гняв.

— Млъкни… иначе ще те удуша. Дръж, Марко, запуши му устата. Бързо… Добре.

Отново се звънна. Той извика, преструвайки се, че е Рудолф Кеселбах и че Едуард е още там:

— Едуард, хайде отворете!

После тихо отиде във вестибюла и прошепна, сочейки секретаря и прислужника:

— Марко, помогни ми да ги избутам в спалнята… там… така че да не се виждат.

Той отнесе секретаря, Марко пренесе прислужника.

— Добре, сега се върни в салона.

Той го последва, а после се върна за втори път във вестибюла и произнесе високо с изненада:

— Но Вашият прислужник го няма, господин Кеселбах… не, не се безпокойте… довършете си писмото… Аз сам ще отида.

И той отвори спокойно входната врата.

— Г-н Кеселбах? — попитаха отвън.

Той стоеше пред нещо като колос с широко весело лице, с живи очи, който пристъпваше от крак на крак и мачкаше в ръка периферията на шапката си и отговори:

— Да, тук е. За кого да съобщя?

— Г-н Кеселбах се обади по телефона… той ме очаква…

— Ах, Вие ли сте… ще съобщя… бихте ли почакали един момент…

Г-н Кеселбах ще говори с Вас.

Той има дързостта да остави посетителя на прага на вестибюла, на място, откъдето можеше да се види през отворената врата част от салона. И бавно, без дори да се обръща, се върна при своя съучастник до г-н Кеселбах и му каза:

— Спукана ни е работата. Това е Гурел, от Сигурността…

Другият извади камата си, но той го хвана за ръката:

— Без глупости. Хрумна ми нещо. Но за бога, разбери ме добре, Марко, и сега говори ти… Говори сякаш си Кеселбах… Чуваш ли, Марко, ти си Кеселбах.

Произнесе тези думи толкова хладнокръвно и властно, та Марко разбра без повече разяснения, че трябва да играе ролята на Кеселбах и каза така, че да го чуят:

— Извинете ме, скъпи. Кажете на г-н Гурел, че съжалявам, но съм претрупан с работа… Ще го приема утре в девет, да утре точно в девет.

— Добре — прошушна другият, не мърдай!

И се върна във вестибюла. Гурел чакаше. Той му каза:

— Г-н Кеселбах се извинява. Той завършва една важна работа. Възможно ли Ви е да дойдете утре сутринта в девет часа?

Последва мълчание. Гурел изглеждаше изненадан и смътно обезпокоен. Дълбоко в джоба ръката му се сви. Само един двусмислен жест и щеше да нанесе удара.

Накрая Гурел каза:

— Така да бъде… До утре в девет часа… но все пак… Е, добре, да, в девет ще бъда тук…

И като си сложи шапката, той се отдалечи по коридора на хотела.

Марко избухна в смях в салона.

— Много гот, шефе. Ах, как го изпързаляхте!

— Побързай, Марко, трябва да го проследиш. Ако излезе от хотела, остави го, намери Жером, както се разбрахме… и се обади по телефона…

Марко бързо излезе.

Тогава човекът грабна гарафата от камината, сипа си пълна чаша вода, която изпи на един дъх, намокри мустаците си, намокри челото си, покрито с пот, после седна до пленника си и му каза с престорена любезност:

— Налага се все пак, господин Кеселбах, да имам честта да Ви се представя.

И като извади от джоба си визитна картичка, произнесе:

— Арсен Люпен, джентълмен-обирач.