Морис Льоблан
813 — Двойният живот на Арсен Люпен (20)

III

Те се срещнаха отново. Същата вечер принц Сернин покани барон Алтенхайм в кабаре „Вател“ на вечеря с един поет, един музикант, един финансист и две красиви артистки от „Театър Франсе“. На другия ден обядваха заедно в Булонския лес, а вечерта отидоха на опера.

Те се срещаха всеки ден в продължение на една седмица. Можеше да се каже, че не могат да живеят един без друг и че ги свързва голямо приятелство, основано на доверие, уважение и симпатия. Те се забавляваха много, пиеха хубави вина, пушеха отлични цигари и се смееха като луди. Но в действителност се следяха жестоко. Бяха смъртни врагове, разделяни от дива омраза. Всеки от тях, уверен, че ще победи, жадуваше победата с безгранична воля и чакаше подходящата минута-Алтенхайм, за да премахне Сернин, а Сернин, за да хвърли Алтенхайм в бездната, която копаеше пред него. И двамата знаеха, че развръзката няма да закъснее. Или единият, или другият щеше да остави в нея кожата си, а това беше въпрос най-много на часове.

Драмата беше увлекателна и човек като Сернин, изглежда, изпитваше странна и могъща наслада, че познава своя противник и живее до него като знае, че при най-малката грешка, при най-малкото объркване го дебне смърт.

Един ден те бяха сами в градината на клуба на улица „Камбон“, член на който беше и Алтенхайм. В този привечерен час през месец юни, когато играчите още не са дошли, те се разхождаха по морава, покрай която имаше зид с малка врата, пробита в него. Докато Алтенхайм говореше, Сернин почувства, че гласът му загуби своята увереност и почти затрепери. Той го погледна с ъгълчето на окото. Алтенхайм беше бръкнал в джоба на сакото си и Сернин видя през плата, че ръката му се свива около дръжката на кама, колебливо, нерешително, ту решително, ту безсилно.

Сладостен момент! Щеше ли да му нанесе удар? Какво щеше да надделее — инстинктът на страха или на съзнателната воля, устремена към убийството? С изпънато тяло, с ръце зад гърба, усещайки тревожните и сладостни тръпки, Сернин чакаше. Баронът беше млъкнал, те вървяха тихо един до друг.

— Хайде удряй! — възкликна принцът.

Той се беше спрял с лице към спътника си:

— Удряй, де! — каза той. — Сега или никога! Никой не може да те вини. Ще избягаш през вратичката, чийто ключ случайно е закачен на стената, и сбогом, бароне… нито лук ял, нито лук мирисал… Но аз си мисля, че всичко е било нагласено… Ти ме доведе тук… А се колебаеш? Хайде, удряй де!

Гледаше го в очите. Баронът беше смъртно блед и трепереше от безсилна енергия.

— Мокра кокошка! — каза Сернин. — Никога нищо няма да направя от теб. Искаш ли да ти кажа истината? Тебе те е страх. Да, ти никога не знаеш със сигурност какво ще ти се случи, когато си с мен. Ти искаш да направиш нещо, но моите действия, моите възможни действия владеят положението. Не, ти не ще накараш звездата ми да залезе.

Преди да довърши думите си, почувства, че го хващат за шията и го повличат назад. Някой, който се криеше в масива, близо до вратичката, го беше пипнал за главата. Той видя как ръка, въоръжена с нож с блестящо острие, се издига. Ръката замахна, върхът на ножа достигна гърлото му.

В този момент Алтенхайм се хвърли върху него, за да го довърши, търкулнаха се върху лехите. Това стана за не повече от двадесетина секунди. Колкото и да беше силен и трениран в бойни упражнения, Алтенхайм отстъпи почти веднага, като извика от болка. Сернин стана и се спусна към вратичката, която се затваряше след тъмен силует. Много късно! Той чу шума от ключа в бравата, но не можа да отвори.

— Ах, бандит! — изруга той. — Когато те пипна, ще извърша първото си престъпление! Но за бога…

Той се върна, наведе се и събра парчетата от камата, която се счупи, когато го удариха.

Алтенхайм се размърда. Принцът му каза:

— Е, бароне, по-добре ли си? Не знаеше за този номер, нали? На това му казвам удар право в слънчевия възел, защото гаси слънцето на Вашия живот като свещ. Чиста, бърза, безболезнена … и безпогрешна работа, ударът с кама?… Стига само да носи малък нашийник от стоманени халки, какъвто нося аз, и ще се присмиваш на всички, най-вече на дребния ти черен приятел, защото удря винаги в гърлото, това идиотско чудовище! Виж, погледни любимата му играчка… стана на трохи!

Той протегна ръка.

— Хайде, ставай, бароне. Каня те на вечеря. И гледай да не забравиш тайната на моето превъзходство: безстрашна душа в неатакуемо тяло!

Той влезе в клуба, запази маса за двама, седна на един диван и зачака часа на вечерята мислейки:

„Очевидно партията е забавна, но става опасна. Трябва да свършвам… Иначе тези животни ще ме изпратят в рая по-скоро, отколкото искам… Неприятното е, че нищо не мога да направя против тях, преди да намеря стария Щайнвег… Защото всъщност ме интересува само старият Щайнвег и съм се вкопчил в барона само защото се надявам да се добера до някакво сведение… По дяволите, какво са направили със стареца? Няма съмнение, че Алтенхайм поддържа ежедневно връзка с него. Няма съмнение, че се опитва да постигне невъзможното щото да изтръгне от него сведения за плана на Кеселбах. Но къде ли се среща с него? Къде ли го е настанил? При приятели ли? В дома си във вила «Дюпон», № 29?“

Той помисли доста дълго, после си запали цигара, смукна три пъти от нея и я хвърли. Това, изглежда, беше сигнал, защото двама младежи дойдоха да седнат при него, все едно че не ги познаваше, но с които размени бегло няколко думи.

Това бяха братята Дудвил, този ден в ролята на светски мъже.

— Какво има, шефе?

— Вземете шестима наши хора, идете във вила „Дюпон“ № 29 и влезте.

— По дяволите, как?

— В името на закона. Не сте ли инспектори от Сигурността? Обиск.

— Но ние нямаме право…

— Получете го!

— А слугите? Ако те окажат съпротива?

— Те са само четирима.

— Ако се развикат?

— Няма да викат?

— Ако Алтенхайм се върне?

— Няма да се върне преди десет часа. Аз се заемам с него. Разполагате с два часа и половина. Това е предостатъчно, за да претърсите къщата отдолу догоре. Ако намерите стария Щайнвег, елате да ме предупредите.

Барон Алтенхайм приближаваше и той тръгна насреща му.

— Ще вечеряме, нали? Малкият инцидент в градината ми отвори апетит. Впрочем, скъпи ми бароне, имам да Ви дам няколко съвета…

Те седнаха на масата.

След вечерята Сернин предложи партия билярд, баронът прие. След като завършиха партията билярд, те минаха в залата за бакара. Крупието тъкмо казваше:

— Банката е 50 луидора, никой ли не иска?

— Сто луидора — каза Алтенхайм.

Сернин си погледна часовника. Десет часа. Дудвил не се върнаха. Значи търсенето е безплодно.

— Банка — каза той.

Алтенхайм седна и раздаде картите.

— Аз давам.

— Не.

— Седем.

— Шест.

— Загубих — каза Сернин. — Удвоявам банката?

— Добре! — каза баронът.

Той раздаде картите.

— Осем — каза Сернин.

— Девет — повиши баронът.

Сернин си тръгна, като мърмореше:

„Това ми струва 300 луидора, но съм спокоен, защото е прикован на място“.

Миг по-късно колата му го остави пред вила „Дюпон“ № 29. Той веднага намери Дудвил и техните хора събрани във вестибюла.

— Открихте ли стареца?

— Не.

— Гръм и мълнии! Но той все пак трябва да е някъде! Къде е прислугата?

— В офиса, завързани са.

— Добре. Предпочитам да не ме виждат. Тръгвайте си всички. Жан, остани долу и наблюдавай. Жак, разведи ме из къщата.

Той бързо обходи мазето, тавана. Никъде не се спираше, защото добре знаеше, че няма да намери за няколко минути това, което неговите хора не бяха успели да открият цели три часа. Но запомняше как се свързват стаите.

Когато свърши, той се върна в стаята, която Дудвил му беше казал, че принадлежи на Алтенхайм, и я разгледа внимателно.

„Ето какво ще ми свърши работа“ — каза той, като повдигна завесата, зад която имаше шкаф, пълен с дрехи. Оттук виждам цялата стая.

— А ако баронът претърси къщата?

— Защо?

— Ами прислужниците ще му кажат, че са идвали хора.

— Да, но той няма да допуска, че някой от нас се е настанил в стаята му. Ще си каже, че опитът е неуспешен и толкова. И тъй, аз оставам.

— А как ще излезете?

— А, много искаш да знаеш. Важното беше да вляза. Хайде, Дудвил, затвори вратата. Иди при брат си и си вървете… До утре… или по-скоро…

— Или по-скоро…

— Не се занимавайте с мен. Ще Ви дам знак, когато е необходимо.

Той седна на столчето, поставено в дъното на шкафа. Четирите редици закачени дрехи го скриваха. Очевидно там беше в пълна безопасност, ако не претърсваха.

Изтекоха десет минути. Той чу конски тропот откъм вилата, а после звънеца. Някаква кола спря, вратата долу хлопна и почти веднага долови гласове, възгласи, врява, която се засилваше постепенно. Вероятно някой от пленените беше измъкнал парцала от устата си.

„Обясняват, помисли си той… Гневът на барона сигурно няма граници… Едва сега той разбира защо се държах така тази вечер в клуба и че направо съм го изиграл… и първото нещо, с което ще се заеме, е да провери дали са му взели Щайнвег. А за да разбере, ще отиде в скривалището му. Ако се качи, това значи, че е горе. Ако слезе, значи е в подземието.“

Заслуша се. Шумът от гласовете продължаваше в стаите на партера, но не личеше някой да се движи. Едва след половин час Сернин чу, че някой се качва по стълбището.

„Значи е горе — си каза принцът, — но защо толкова се забавиха?“

— Всички да си легнат — заповяда гласът на Алтенхайм.

Баронът влезе в стаята с един от своите хора и затвори вратата.

— Доминик, аз също си лягам. И цяла нощ да спорим, няма да научим нищо повече.

— Според мен — каза Доминик — той дойде да търси Щайнвег.

— И аз така мисля и точно затова ще се присмивам дълбоко в душата си, защото Щайнвег не е тук.

— А къде е в крайна сметка? Какво направихте с него?

— Това си е моя тайна, а ти знаеш, че пазя тайните си само за мен. Всичко, което мога да ти кажа, е, че затворът е хубав и че ще излезе от него, след като проговори.

— Значи принцът си е отишъл с празни ръце?

— Вярвам ти. И още нещо, наложи се да плати за този хубав резултат. Не, аз наистина се забавлявам!… Горкият принц!

— Но все пак — поде другият — трябва да се отървем от него.

— Бъди спокоен, приятелю, това няма да трае дълго. Най-много до осем дни ще ти поднеса един почетен портфейл, направен от кожата на Люпен. Остави ме да си легна, умирам за сън.

Чу се шум от затваряне на врата. После Сернин се досети, че баронът слага резето, изпразва джобовете си, навива часовника си и се съблича.

Беше радостен, подсвиркваше си, тананикаше си и дори си говореше на глас.

— Да, кожата на Люпен… и то до осем дни… до четири дни! Иначе този вагабонтин ще ни изяде… Няма нищо, ударът му тази вечер се провали… Сметките му бяха правилни, обаче… Щайнвег може да бъде само тук… Обаче ето че…

Той си легна и веднага загаси електричеството. Сернин пристъпи до завесата, повдигна я леко и видя, че мътната лунна светлина, която се процеждаше през прозорците, оставяше леглото в дълбока тъмнина.

„Няма съмнение, че съм кратуна — си каза принцът. — Напълно се заблудих. Щом захърка, ще се измъкна…“

Но един лек шум го изненада, не можа да уточни какъв е, но идваше от леглото. Нещо като едва доловимо изскърцване.

— Ей, Щайнвег, как сме?

Говореше баронът! Нямаше никакво съмнение, че е той, но как можеше да говори с Щайнвег, след като Щайнвег го няма в стаята? А Алтенхайм продължи:

— Още ли си разгневен?… Така ли?… Глупак! Но вече трябва да се решиш да разкажеш каквото знаеш… Няма ли?… Лека нощ тогава, до утре.

„Аз сънувам, аз сънувам, си казваше Сернин. Или пък той бълнува на глас. Щайнвег не е до него, не е и в съседната стая… Той дори не е в къщата. Алтенхайм го каза… тогава, каква е тази влудяваща история?“

Той се поколеба. Дали да се нахвърли върху барона, да го хване за гърлото и да изтръгне със сила и заплахи онова, което не можа с хитрост? Глупости! Алтенхайм никога нямаше да се изплаши!

„Хайде, аз си тръгвам, прошепна той, ще се реванширам за загубената вечер.“

Но не тръгна. Усети, че не може да тръгне, че трябва да почака, че случайността може отново да му помогне.

Той откачи с излишна предпазливост четири или пет костюма и палта, просна ги на пода, настани се и с гръб, облегнат на стената, заспа преспокойно.

Баронът не беше ранобудник. Един часовник удари девет удара, когато той скочи от леглото и повика прислужника си.

Прочете пощата, която той му донесе, облече се мълчаливо и започна да пише писма, а прислужникът закачваше грижливо в шкафа дрехите от вечерта. Сернин се приготви за битката и си казваше: „Дали ще се наложи да изтърбуша слънчевия възел на този човечец?“

В десет часа баронът заповяда:

— Отивай си!

— Остава още една жилетка…

— Отивай си ти казвам. Ще се върнеш, когато те повикам… не по-рано.

Той сам затвори вратата след прислужника си, почака малко като човек, който изобщо няма доверие на другите, и се доближи до масата, на която имаше телефонен апарат. Вдигна слушалката.

— Ало… госпожице, дайте ми моля Гарш. Точно така, госпожице, Вие ще ми позвъните…

Той остана до телефона.

Сернин трепереше от нетърпение. Дали баронът ще говори със своя загадъчен съучастник в престъплението?

Звънецът отекна.

— Ало! — каза Алтенхайм. — Гарш ли е… отлично… Госпожице, бих искал номер 38. Да, 38, два пъти четири…

И след няколко секунди добави по-тихо, съвсем тихо, но ясно:

— Номер 38?… Аз съм… без излишни приказки… Вчера ли? Да, ти го изпусна в градината. Очевидно друг път… но няма време. Снощи той накарал да претърсят дома ми… ще ти разкажа… Нищо не е намерил, разбира се… Какво?… Ало! Не, старият Щайнвег отказва да говори… нито заплахи, нито обещания, нищо не помага… Не знаем какъв е бил проектът на Кеселбах в историята на Пиер Льодюк отчасти… Той единствен държи ключа на загадката… и дори тази. Нощ… без какво… Е, какво искаш, всичко друго, но няма да му позволя да изчезне. Ами ако принцът ни го отмъкне? Охо! До три дни трябва да му видим сметката… Имаш ли предложение?… Наистина… идеята е добра. Охо, отлична… аз ще се заема. Кога ще се видим? Искаш ли в сряда? Добре. Ще дойда в сряда… в два часа.

Той постави слушалката на мястото й и излезе. Сернин го чу да дава заповеди.

— И този път ще внимавате, нали? Да не се оставите да Ви изпързалят глупаво като вчера, аз ще се върна довечера.

Тежката врата на вестибюла се затвори, после се чу хлопването на градинската врата и звънчето на отдалечаващия се кон.

След двадесет минути влязоха двама прислужници, отвориха прозорците и подредиха стаята.

Когато излязоха, Сернин почака още доста време до момента, когато предполагаше, че ще отидат да похапнат долу в кухнята. После се измъкна от шкафа и започна да разглежда леглото и стената, до която беше опряно леглото.

„Странно, си каза той, странно… Тук няма нищо особено. Леглото няма двойно дъно… Отдолу няма отвор. Да видим в съседната стая.“

Той отиде тихо в нея. Стаята беше празна, без каквито и да било мебели.

„Старецът не лежи тук… Да не би да е в стената? Невъзможно, тя е по-скоро преграда, и то много тънка. По дяволите! Нищо не разбирам.“

Проучи пода сантиметър по сантиметър, после стената, леглото, като си губеше времето с ненужни опити. Но несъмнено имаше някакъв номер, може би много прост, но в момента не го схващаше.

„Освен ако, си каза той, Алтенхайм е бълнувал… Това е единственото приемливо предположение. А има само един начин да го проверя — да остана и аз оставам. Да става каквото ще!“

От страх да не го изненадат, той се върна в скривалището си и не мръдна повече, като мечтаеше и подремваше измъчван между другото от силен глад.

Светлината намаля. Настъпи мрак.

Алтенхайм се върна чак след полунощ. Той се качи в стаята си сам този път, съблече се, легна и веднага, както и предишната вечер, загаси електричеството.

Настъпи същото тревожно очакване, дори същото слабо необяснимо изскърцване. И със същия подигравателен глас Алтенхайм произнесе:

— И тъй, как сте, приятелю?… Ругаете ли?… Не бива така, приятелю, не искаме това от теб. Ти си на грешен път. Аз имам нужда от добри пълни, подробни признания за всичко, което си сънувал за Кеселбах… историята на Пиер Льодюк и т.н. Ясно ли е?

Сернин слушаше изумено. Този път не се лъжеше: баронът се обръщаше действително към стария Щайнвег. Впечатляващ разговор! Струваше му се, че сънува загадъчния диалог между жив и мъртвец, разговор между едно безименно същество, което диша в друг свят — невидимо, неосезаемо и несъществуващо същество.

Баронът поде иронично и жестоко:

— Гладен ли си? Ами яж, приятелю. Само че помни, аз ти давам наведнъж цялата дажба хляб и като изяждаш по няколко трохи на 24 часа, ще ти стигнат най-много за седмица… Да кажем за десет дни! След десет дни край, няма да има вече татко Щайнвег, освен ако дотогава се съгласиш да проговориш. Няма ли? Ще видим това утре… Спи, приятелю!

На другия ден в един часа след една нощ и една сутрин, през които нищо не се случи, принц Сернин излезе тихо от вила „Дюпон“ и с олекнала глава и омекнали крака вървеше към най–близкия ресторант и резюмираше положението:

„И тъй, следващия вторник Алтенхайм и убиецът от хотел «Палас» имат среща в Гарш в къща, чийто телефонен номер е 38. Значи във вторник ще предам двамата виновни и ще освободя г-н Льонорман. Същата вечер ще дойде ред и на стария Щайнвег и най-сетне ще науча дали Пиер Льодюк е син на месар или не. Дали мога достойно да направя от него съпруг на Женевиев. Така да бъде!“

Във вторник към 11 часа по обед Валанглей, председателят на Съвета, повика префекта на полицията, заместник-началника на Сигурността г-н Вебер и им показа писмото, което получи по пневматичната поща, подписано от принц Сернин.

„Господин председателю на Съвета.

Знаейки какъв интерес проявявате към г-н Льонорман, аз ще Ви поставя в течение на фактите, които случайността ми разкри.

Г-н Льонорман е затворен в мазето на вила «Глисин» в Гарш, близо до пансиона… Бандитите от хотел «Палас» са решили да го убият днес в два часа. Ако полицията има нужда от моята помощ, ще бъда в един и половина в градината на пансиона или у г-жа Кеселбах, на която имам честта да съм приятел.

Приемете, господин председател на Съвета и т.н.

Подпис: принц Сернин“

— Това съобщение е много важно, скъпи господин Вебер — каза Валанглей. — Ще прибавя, че трябва да имаме пълно доверие в твърденията на принц Пол Сернин. Много пъти съм вечерял с него. Той е сериозен, интелигентен мъж…

— Ще ми позволите ли, господин председател — каза заместник-началникът на Сигурността — да Ви съобщя за едно друго писмо, което получих тази сутрин?

— По същия въпрос ли?

— Да.

— Да видим.

Той взе писмото и прочете:

„Господине,

Предупреждавам Ви, че принц Пол Сернин, който се представя на г-жа Кеселбах, всъщност е Арсен Люпен.

Само едно доказателство е достатъчно: Пол Сернин е епиграма на Арсен Люпен. Това са същите букви. Нито една повече, нито по-малко.

Подпис: Л.М.“

А г-н Вебер добави, докато Валанглей се чудеше:

— Този път нашият приятел Люпен е намерил противник от неговия ранг. Докато единият разобличава, другият ни го предава. И хоп, лисицата попада в капана.

— В такъв случай? — каза Валанглей.

— В такъв случай, господин председател, ще се опитаме да ги заловим и двамата… А за целта водя двеста души.