Богомил Райнов
Денят не си личи по заранта (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Събуждам се с усещането, че се намирам в някаква градина. Не съм далеч от истината. Градината не е в самата стая, но е почти надвиснала над мене от отворения прозорец, заемащ цялата стена край леглото. Лекият вятър плавно полюшва гъсталака от избуяли растения, увенчани с огромни розови и теменужни цветове, а в помещението се носи дъх на утринна влага и аромат на… отде да знам на какво, не съм специалист по цветята.

Спалнята ми е в партера, а в тая вила партерът е закопан на един метър под земята и това ми дава илюзията, че аз също съм надеждно закопан и лежа между градинските лехи сред високата гъста листовина, напълно скрит от погледа на всички възможни полицаи, с бели каски, зелени фуражки или в скромни цивилни облекла.

На вратата се почуква, но аз не обръщам внимание на тоя паразитен шум, все още упоен от съня и от аромата на розово-лилавите цветя. В отговор на моето мълчание чукането става още по-настойчиво и дори се раздава мелодичен женски глас:

— Албер, спите ли?

— Спя, да. Или по-точно спях, преди вие да почнете да тропате.

— Но часът е девет.

— И какво като е девет? На църква ли ще ходим?

— Яйцата ви ще изстинат.

— С това трябваше да почнете, скъпа. Ако искате да вдигнете някого, почвате с яйцата, а не с часа.

След двайсетина минути, вече измит и избръснат, влизам в светлия хол, изпълнен също с цветя — най-вече по тапетите и по импримето на завесите. Вниманието ми обаче бива привлечено не толкова от този разкош на пастелните тонове, колкото от разкоша на приготвената трапеза.

— Вие страшно ми липсвахте през последните дни, скъпа Мод.

— Знам, знам. Сядайте.

Настъпва съсредоточено мълчание. Когато се яде, не се приказва — това го има и в най-простата брошура по хигиена на храненето. Едва след като приключваме с топлите блюда и стигаме до третата чаша кафе, дамата забелязва:

— Вие сте се пременили, сякаш се готвите да излизате.

— Не обръщайте внимание. Навик от младини.

— В смисъл?

— В смисъл, че на младини ми се случи да поседя някой и друг месец затворен в една вила, подобна на тая. Не съществуваше никакъв шанс да се измъкна от вилата, но въпреки туй редовно всяка вечер си обличах новия костюм и прекарвах четвърт час пред огледалото, зает с възела на вратовръзката. Това ми създаваше илюзията, че наистина се готвя да ходя някъде.

— А защо бяхте принуден да седите в тая вила?

— Похитен бях от една жена.

— Каква жена?

— Такава, като вас.

— Толкова дебела?

— Е, нейните форми не бяха тъй разкошни като вашите. Но що се отнася до деспотизма, човек би казал, че сте родни сестри.

— Албер, как не ви е съвестно…

— Да, да, знам какво ще последва; изпълнявате нареждания, правите го за мое добро и пр. Тъй че прескочете тая глава и минете на следващата. Каква е програмата?

— Програмата е също като в оная вила от вашите младини: никакво излизане.

— А вие?

— Аз — също.

— Значи — отново призракът на гладната смърт.

— За това не се грижете.

— Права сте, Мод — и гладна смърт. Аз просто не знам какво приказвам.

— Оградата е висока и дърветата скриват достатъчно добре вилата от съседите, но все пак въздържайте се да излизате в градината.

— А ако дойде някой?

— Слабо вероятно е. Собствениците са заминали и това е известно на тези, които евентуално биха ги търсили. Във всеки случай, ако възникне нещо непредвидено, излизате през прозореца на стаята си, а оттам минавате през задната вратичка на градината и се озовавате в съседната уличка.

Тя става, но преди да се заеме с прибирането, добавя:

— Там на масата са вестниците. Оттатък има и книги, макар че досега не съм забелязала да прявявате интерес към книгите.

— На времето, знаете, се налагаше да чета много. Боя се, че оттогава се появи нещо като пресищане.

— Кога „на времето“?

Точно преди първата ми среща с вашия Сеймур — би трябвало да отвърна, ала вместо туй промърморвам:

— Когато си взимах изпитите в основното училище.

Сетне прибирам вестниците и се оттеглям обратно в спалнята, където ме очакват градинските цветя и самотата.

Самотата. Най-скъпото притежание, ако можеш да вярваш на Мод. Но когато става дума за такова нещо, излишно е да вземаш акъл от Мод. Самотата сред своите е едно, а самотата сред чуждите — друго. Първата винаги може да бъде прекъсната от някой обрат, докато втората е неотменима. Прочее най-добре е да се правиш, че не я забелязваш. И да си четеш вестници.

Следващият ден, а също и по-следващия, както и един-два добавъчни минават все тъй в четене на вестници, разнообразено с мимолетни дремки, с разходки от стена до стена и с разнасящия се в определени часове призив „Албер, яденето е готово“.

С две думи, квартирата е друга, ала обсадното положение е същото. Все пак — тия цветя. И най-вече това, че Сеймур го няма в съседство, та да влиза в стаята ти по никое време, за да ти съобщи, че този свят би трябвало да се прави наново, като се почне от амебата.

Мод е нещо по-друго. Освен че знае да готви, но не се и натрапва, нито те кани в спалнята си, за да ти покаже как функционира леглото. Е, понякога вечер, подир телевизионния филм, додето седи полуизлегната в креслото, може да се случи полата й по невнимание да разголи снажното бяло бедро, колкото да си спомниш, ако си забравил, че тия неща още ги има по света. Всъщност, защо не, нека си спомним това и нека забравим поне временно другото.

— Но какво ви е, Албер! Какво ви прихвана? — пита невинно тя, макар да знае много добре какво и защо ме е прихванало. — Тази вила съвсем не е онази, от младините ви.

— На мене ли го казвате — мърморя аз, като продължавам настъплението. — Единственият чифт бедра, който можеше да се намери в онази вила, би изглеждал като две сламки в сравнение с вашите.

Една лъжа, разбира се, защото Франсоаз — тя се казваше Франсоаз — също си я биваше, но заради една лъжа от чисто сърце никой не е отишъл в ада.

И все пак, независимо че Мод е тук, а Сеймур го няма, времето тече тегаво и вестниците всеки ден ми напомнят, че вече сме в началото на август, а аз съм все още тук, в пълна безизходица и без никакви видими шансове за измъкване.

„Ще прекарате няколко дни, додето ви осигуря канал…“ Колко дни, какъв канал и за къде — това са въпроси, на които мога да отговарям, както си ща. Излишно е да питам дамата, тя никога нищо не знае. Излишно е да нервнича и да тропам по масата. Клиентът има право да капризничи само когато е платежоспособен, а аз не съм. Няма какво повече да предложа на американеца срещу тази малка услуга — измъкването от блатото.

Едва вечерта на петия ден в ситуацията настъпва промяна. Пристига Сеймур. Пристига към полунощ — обичайния за призраци час да ходят по гости.

— Да ви приготвя ли нещо за хапване? — пита Мод, която винаги гледа присърце на тая задача.

— Имате ли бадеми? — пита на свой ред американецът.

— Мисля, че имаше бадеми.

— В такъв случай, донесете ги. Това ще е достатъчно. Нашият Албер, знаете, пие уискито само с бадеми.

Дамата донася питието и бадемите, до които впрочем никой не се докосва, сетне по невидим знак на Сеймур се оттегля.

— Понеже онзи ден се интересувахте дали имам вкус към музиката, бих искал да ви пусна нещо за прослушване — обяснява гостът, като вади от джоба си миниатюрен магнитофон. — Ще ми бъде драго да чуя какво мислите за този речитатив.

Той поставя апарата на масичката и преди да натисне бутона, добавя:

— Въоръжете се с търпение. Дуетът е малко дълъг.

Записът не е твърде съвършен, обаче е достатъчно ясен, за да установя тутакси, че изпълнителите на дуета са Райън и Томас:

РАЙЪН. Как върви анкетата?

ТОМАС. Приключва вече.

РАЙЪН. Не ви питам това. Питам как върви.

ТОМАС. Как искате да върви. Всичко е от ясно по-ясно.

РАЙЪН. Ако беше толкова ясно, това съвсем не би било добре за вас.

ТОМАС. Не разбирам.

РАЙЪН. Отлично разбирате, но още се надявате, че плувам в догадки. Вярно е, че плувам, само че не в догадки, а във факти. Такова изобилие от факти, че просто плувам в тях, Томас. И всички са свързани с нечистите ви сделки.

ТОМАС. Наистина не разбирам.

РАЙЪН. Защото не сте в течение на някои неща. Ако приех да не оспорвам пред анкетната комисия вашата версия, то не беше от наивност, а просто за да не изнасяме на показ семейните скандали…

ТОМАС. Каква „моя“ версия? Нали заедно уточнихме какво ще говорим?

РАЙЪН. И какво като сме уточнили? Да не си въобразявате, че съм глътнал така, на доверие, вашата легенда за експлозията? Не, вие наистина не сте в течение на някои неща. Например, че в момента на взрива аз съвсем не се намирах в кабинета си във Франкфурт, а наблизо до местопроизшествието. Наблизо и нависоко, Томас, казано по-точно, на хълма до базата и с чудесен изглед към цялата база.

ТОМАС. Какво значение къде сте се намирали…

РАЙЪН. За вас — съдбоносно, Томас. Противно на показанията си, вие не побягнахте от хангара към бараката, преследван от изстрелите на Ерлих. Нали такава беше легендата ви: Ерлих почнал да стреля по вас, а вие сте побягнали към канцеларията си и точно тогава един заблуден куршум на немеца предизвикал взрива. Първо, нямаше изстрели. Второ, ако бяхте побягнали към бараката, щях да ви видя.

ТОМАС. За ваше сведение имаше изстрели. Само че Ерлих стреляше със заглушител. И заглушителят, пак за ваше сведение, бе намерен при огледа.

РАЙЪН. Защото сте го хвърлили съобразително в огъня. Това е бил вашият заглушител, с който сте стреляли и сте взривили халето, след като сте го напуснали от задния вход, откъм гората. Тъкмо така: оставили сте немеца да проверява стоката, измъкнали сте се през резервния изход и оттам сте стреляли, вероятно в някакъв експлозив, поставен предварително от вас на удобно място.

ТОМАС. И ще ми приказвате, че не плувате в догадки…

РАЙЪН. Вие не побягнахте към бараката, Томас, нито се чуха изстрели…

ТОМАС. Казах ви, че тоя мръсник имаше на пистолета си заглушител.

РАЙЪН. За да носи заглушител, значи, предварително е решил да ви стреля. Ако анкетната комисия, съставена предимно от ваши приятели, е склонна да приема подобни измислици, аз не съм склонен.

ТОМАС. Казах ви: настояваше да си получи „своето“. На което, разбира се, му се изсмях. Нямаме предвиден параграф за подкупи — рекох. А той: не държа, вика, на наличните, може и в натура, една каса пистолети ще оправи работата, само че не от тия, музейните екземпляри, а нещо по-модерно. И понеже му се изсмях…

РАЙЪН. Ясно. Голям смях е паднал. Аз също би трябвало да ви се изсмея, но се въздържам. Дори в известен смисъл ви разбирам. Вие сте крали доста на едро, драги, и то — години наред. При това немецът е бил съучастник в някои от кражбите ви, сиреч потенциално опасен свидетел. Тъй че от своя гледна точка съвсем основателно сте го премахнали, без да говорим за това, че заличихте и следите на кражбите си. Защото при една ревизия вие ще отнесете всички липсващи количества към оня, взривения склад, нали? Грешката ви е само, че малко закъсняхте.

ТОМАС. Не отричам, че имате право на догадки, обаче смятам, че почвате да прекалявате.

РАЙЪН. Не бързайте, още нищо не сте чули. Не знам тежък ли сте в мисленето, или сте бавен в действието, но както казах, малко закъсняхте. Защото, преди да тръгне за оня свят, немецът се отби при мене и всичко ми разказа. Не беше трудно да стане разговорчив. Колко сте спечелили досега от Томас? — запитах. Не мога да ви кажа, не си водя бележки — отвърна. Но все пак, в общи линии? — настоях. А вие колко ще ми платите за сведението? — рече той. Изобщо разбрахме се веднага, без излишно протакане, характерно за всеки разговор с вас.

ТОМАС. Наистина не разбирам.

РАЙЪН. Вие, изглежда, от вцепенение докрай ще боксувате на тая фраза. И кое точно не разбирате?

ТОМАС. Не разбирам за какво са ви потрябвали тия басни. Обвинения в нечисти сделки, показания на мъртъвци…

РАЙЪН. Не ви съветвам да залагате твърде на факта, че Ерлих е мъртъв. Показанията му са записани.

ТОМАС. Черно на бяло?

РАЙЪН. Може и тъй да се каже. Във всеки случай магнитофонната лента е в сейфа ми. Мога да ви предоставя едно копие, за да се позабавлявате.

ТОМАС. Предоставете го на анкетната комисия.

РАЙЪН. Не е изключено да стигнем и дотам. Но фактът, че си губя времето с вас, вероятно ви подсказва, че бих предпочел друг вариант. Да, драги, не зарад вашето реноме, а зарад реномето на фирмата аз лично съм склонен на друг вариант.

ТОМАС. Вие сте просто червив с варианти. Мисля, че вече ми предложихте един, пак зарад реномето на фирмата, и аз с цялата си отстъпчивост го приех. Нали дадох показанията си точно според вашите инструкции.

РАЙЪН. Не съм ви диктувал какво да говорите и не съм съчинявал лъжите ви. Освен туй, казано в скоби, тонът ви още от началото не ми харесва. Не знам дали ще имам сили да го изтърпя докрай.

ТОМАС. Съжалявам. Аз съм военен човек и говоря направо. А ако позволите и аз да отворя едни скоби, ще ви призная, че не позволявам никому да ме мачка, та макар и само с думи.

РАЙЪН. Само с думи? Хич и не се надявайте, че ще бъде само с думи. Ще ви смачкам в точния смисъл на думата, и то без да си мърся ръцете.

ТОМАС. Нека не бързаме да се мачкаме. Защото, ако тръгнем натам, аз мога още сега да ви видя сметката. Нищо че ще си поизцапам ръцете. Казах ви, че съм военен човек. Свикнал съм.

РАЙЪН. Опитайте!

ТОМАС. Не съм по опитите, Райън! Аз съм по бързите действия. И наистина ви съветвам да не ме докарвате докрай.

(В дуета настъпва пауза, запълнена, по липса на оркестър, от звъна на чаши, красноречиво свидетелство, че разговорът не върви на сухо.)

ТОМАС (вече по-спокойно). Не виждам защо трябва да се дразним. Ако имате да предлагате нещо, предлагайте го.

РАЙЪН. Вече е ваш ред да предлагате, Томас. И единственото, което би могло да влезе в работа, е да ми предложите изплащането на цялата сума, която сте реализирали с нечистите си сделки.

ТОМАС. И до кого трябва да адресирам чека? До фирмата или лично до вас?

РАЙЪН. Казах вече, че тонът ви не ми харесва.

ТОМАС. Все пак, още една подробност: Би трябвало да знам какво точно разбирате под „цялата сума“…

РАЙЪН. Убеден съм, че далеч надхвърля милиона, щом само с Ерлих сте си поделили триста хиляди. Но за да избегнем пазарлъците, нека се установим на милион.

ТОМАС. Имате предвид долари или марки?

РАЙЪН. Какво може да се има предвид в разговор между американци?

ТОМАС. Все пак не казахте: как ги искате тия долари, в чек или в брой?

РАЙЪН. В същия вид, в който сте ги получавали.

ТОМАС. Е, сега вече нещата се изясниха, поне за мене. Колкото до вас, мисля, че мъглата в главата ви все още не се е разсеяла…

РАЙЪН. Казах вече, че тонът ви…

ТОМАС. Разбрах: тонът ми не ви харесва. Боя се, че фактите още по-малко ще ви харесат. А те са два. Първо, никой съд не признава един магнитофонен запис за директна улика. Второ, такава директна улика все пак съществува, и тя е изцяло против вас. Това е предварителната фактура, която сте издали на оня белгиец и копие от която се намира у мене. Защото вие знаете, нали, че Ерлих беше само едно момче за всичко при тоя белгиец и че противно на възприетата от нас двамата версия, Ерлих съвсем не бе дошъл в склада, за да хвърли един поглед на наличната стока, а бе дошъл да получи стоката по ваше нареждане.

РАЙЪН. Какво нареждане?

ТОМАС. Нали още предната вечер лично ми съобщихте какви количества оръжие да предам на Ерлих? Имам ги записани.

РАЙЪН. Дръжте си ги. Не помня да съм водил такъв разговор.

ТОМАС. Естествено. Но когато фактурата излезе наяве, ще се наложи да си спомните.

РАЙЪН. Ако се не лъжа, става дума за една фактура проформа, без всякаква стойност на документ.

ТОМАС. Като фактура това наистина не е документ, но като улика е материал от първостепенна важност, написан с вашата машина, върху вашата бланка и с името на хер Албер Каре.

РАЙЪН. А къде е той, за да потвърди?

ТОМАС. Надявам се, че в скоро време и той ще бъде налице. Моите хора са вече по дирите му.

РАЙЪН. Гледайте само вашите хора да не бъдат изпреварени от моите хора. Аз също държа този белгиец да излезе наяве. Той ми бе изпратен от вас, Томас.

ТОМАС. Не помня такова нещо.

РАЙЪН. Вашата частична амнезия е в случая без значение. Каре ще си спомни.

ТОМАС. Оставете прогнозите. И не забравяйте най-важното: фактурата. Макар че аз не ви питам къде са парите…

РАЙЪН. Какви пари? Срещу фактура проформа никой не брои пари.

ТОМАС. След фактурата проформа е последвала и редовна фактура.

РАЙЪН. Дайте да я видим.

ТОМАС. Какво ще я гледате, нали сам сте я писали. Не забравяйте, че не съм новак в занаята. Вие никога няма да дадете нареждане за експедиране на стоката, ако предварително не сте сложили парите в джоба си. А това са не малко пари, Райън. Това са, ако не ме лъже паметта…

Магнитофончето леко изсвистява и замлъква. Сеймур загася цигарата, трета поред, и забелязва:

— Ако тия двама глупаци не бяха така пияни и така бъбриви, разговорът вероятно щеше да бъде далеч по-къс и тогава щяхме да го имаме целия. А сега, ето че лентата не го е побрала и се налага да гадаем. Прочее, като имате предвид колко са глупави и хитри едновременно, докъде мислите са стигнали в този жалък пазарлък?

— До това, което им диктува инстинктът за самосъхранение.

— Смятате, че са се споразумели… — произнася американецът замислено. — Може би. Но само привидно. Да, боя се, че само привидно.

— Боите се или се надявате?

Той ме поглежда все тъй замислено, сетне машинално забучва нова цигара в ъгъла на устните си и запалва.

— Естествено, че се надявам. Обаче се и боя. Боя се за вас, Майкъл. Всеки от двамата има нужда от вашите показания, но обърнете внимание: всеки разчита само на част от показанията ви. Томас би искал да премълчите тази подробност, че той ви е предложил като клиент, и да разкажете главно за сделката си с Райън. А Райън би искал да премълчите за сделката и да се разпрострете върху връзките си с Томас.

— Това е съвсем ясно.

— В такъв случай, вероятно ви е ясно и другото: всеки от двамата ще се постарае да сложи ръка на вас, да изтръгне необходимото му свидетелство, а подир туй да ви премахне, за да ви лиши от възможността да кажете нещо излишно. Не искам да се повтарям, Майкъл, но на вас напоследък страшно не ви върви.

— Защо? Нали вие сте се заели да ми осигурите канал.

— Осигурил съм го вече. Само че за момента е неизползваем.

— Вероятно нещо се е запушил.

— Нима не разбирате, че няма как да се изплъзнете, додето тия двамата не очистят пътя?

— С което, естествено, пак аз ще трябва да се заема. Разбрах го още щом ми сервирахте този речитатив. Изобщо отново сме на изходната позиция: връщам ви свободата, но преди туй свършете някоя и друга работа.

— Но свободата вие я имате, приятелю. И моя ли е вината, че не сте в състояние да я използувате.

— Не извъртайте, Уйлям. Вие сте си втълпили да се справите с вашия Райън, а понеже сте получили нареждане да се оттеглите от играта, имате нужда от мене, за да я довърша за ваша сметка.

— Така се получава — признава Сеймур. — Обаче мога да ви уверя, че ако имах сигурен канал…

— Не ме уверявайте. Кажете по-добре какво още следва да направя, за да се откупя, в случай, разбира се, че междувременно не ви потрябвам за нещо добавъчно.

— Няма такава опасност. И недейте да спекулирате с неловкото ми положение. Аз наистина имам нужда от вас, но за една съвсем дребна услуга и наистина за съвсем последен път.

— Да, да. Слушам ви.

— Томас и Райън няма лесно да стигнат до споразумение, Майкъл. Вие ми сочите инстинкта за самосъхранение, но аз ще ви напомня за алчността. Райън упорито ще настоява да получи от Томас някоя кръгла сума, а Томас упорито ще отказва да я даде. Само че в този двубой силите са доста неравни. Признанието на Ерлих съвсем не е без значение като улика, а смъртта на Ерлих и експлозията придават още по-голяма тежест на тази улика. Тъй че Томас ще бъде притиснат от обстоятелствата и не е изключено накрая да отстъпи. Това не бива да става. Щом ще е двубой, нека бъде на живот и смърт.

Сеймур изважда от устата си угарката, понечва да я хвърли на пода, но респектиран от разкошния вид на килима, я смачква в пепелника. Сетне ме поглежда и произнася:

— Ние трябва да помогнем на Томас, драги.

— Искате да кажете, че това е задачата ми.

Американецът кима.

— Трудно бихте могли да изберете по-отвратителна задача — промърморвам.

— Ще му помогнем да свърши с Райън… и със себе си — уточнява Сеймур.

— По кой начин?

— По най-простия: ще го снабдите с фактурата, истинската и окончателната.

— Защо аз трябва да го снабдявам. Пратете му я по пощата, това ще го зарадва.

— Но и ще го сепне: значи в играта се е намесил трети. И после, аз имам нужда от Дейзи. Ще занесете документа на Дейзи.

— Нека го занесе Мод.

— Изключено. Мод е в Италия. Без да говорим за туй, че отношенията между Дейзи и Мод не са блестящи. Не, Майкъл. Ще трябва сам да отидете, и това ще бъде последната ви мисия.

— Вероятно. Особено ако там ме чака Томас.

— Всичко ще бъде организирано тъй, че да се избегне всеки риск.

— Няма начин да се избегне всеки риск.

— В чисто теоретичен аспект е така. Обаче на практика нещата ще се подготвят тъй, че срещата да мине безпрепятствено. Аз също нямам интерес да попаднете в лапите на тия типове.

Той става, сетил се внезапно, че прекалено дълго се е заседял на едно място, и прави няколко рейса до прозореца и обратно. После се връща на мястото си и излага накъсо задачата:

— Срещата трябва да стане в квартирата на Дейзи. Мод ще ви информира за адреса и часа. Покажете се огорчен от смъртта на Ерлих и покрусен от провала на сделката. Подхвърлете, че подозирате за виновен Райън, който, веднъж прибрал парите, е решил да ви подхлъзне. И размахайте фактурата като оръжие на възмездието. Посъветвайте Дейзи да я предаде на Томас, като му обясни, че й е била оставена на съхранение от Ерлих.

— Ако е била оставена от Ерлих, Дейзи отдавна е трябвало да я предаде.

— Да, но отношенията между Томас и Дейзи в момента са прекъснати, за което Сандра доста е поработила. И Дейзи ще бъде щастлива, че й се представя възможност да помогне на Томас и да си го възвърне като вероятен жених. Тъй че задачата ви ще бъде значително облекчена.

— Това ли е всичко?

— Има и една малка техническа подробност, но с нея ще ви запознае Мод. Въпросът е да мушнете някъде в квартирата на Дейзи едно микрофонче.

Той ми хвърля бегъл поглед, додето пали поредната цигара, и забелязва:

— Мисията ви е съвсем проста, Майкъл. Не виждам защо трябва да правите такава озадачена физиономия.

— Озадачен съм не от мисията, а от вас. Не разбирам как борбата с тия две нищожества може да ви въодушевява до такава степен.

— Сами по себе си Райън и Томас наистина са нищо — признава Сеймур. — Но когато зад единия се намира мафията на Интерармко, а зад другия — хора на военното разузнаване, тия нищожества добиват по-солидна тежест.

Той отправя две-три струи дим към потона и произнася, сякаш разсъждава гласно:

— Винаги ми се е струвало абсурдно и все пак така е: едно нищожество, веднъж включено в системата, добива нещо от тежестта на самата система. Просто не разбираш откъде идва тази тежест при положение, че цялата система е съставена от нищожества.

— Количествени натрупвания…

— Схоластика, драги. Вие превръщате диалектиката в схоластика. Ако десет глупци се обединят, ако сто глупци се обединят, ако хиляда глупци се обединят, те пак няма да струват колкото един умен човек. Напротив, съществуват всички шансове повече глупци да извършат повече глупости.

— Но вие сам казахте…

— Е, да. И там е абсурдът. Привиден в крайна сметка, като всеки абсурд.

— Добре, че за всяко нещо имате обяснение.

— Когато нищожествата се обединят в система, те нарастват не като интелект, а като заплаха. В това е цялото обяснение. Един глупак е по-малко опасен, отколкото цяла армия глупаци.

— Успокоявате ме.

— Не виждам защо тъкмо вие трябва да се безпокоите.

— Не виждате ли? Ами щом според вас зад Райън стои Интерармко, а зад Томас — военното разузнаване, какво ще спечеля аз от туй, че двамата глупаци ще излязат от строя и как ще се разчисти пътят ми?

— Но слушайте, драги: хората, които ви търсят, не изпълняват служебна задача, а вършат лична услуга на Райън и Томас. Когато тия двамата отидат там, където им е мястото, никой повече няма да си губи времето с вас.

Той се оглежда и произнася с друг тон:

— Интересно, къде изчезна Мод? Изглежда си е въобразила, че ролята й се изчерпва с това да поднася бадеми.

* * *

Понякога, когато заран се бръсна пред огледалото, изпитвам недоумение: този човек насреща, това аз ли съм? И какво общо мога да имам аз с тоя тип, леко посивял и леко навъсен, и с леко притворени очи, които ме гледат недоверчиво, сякаш не знаят кой съм.

Да, понякога, когато се бръсна пред огледалото, имам чувството, че виждам в него един втори Сеймур, може би в малко по-различен вариант, но също тъй затворен и дебнещ изпитателно зад маската на външно безучастие. Безобидният вид, който ми вършеше такава добра работа на младини, отдавна се е изпарил, откритият поглед се е притулил предпазливо под полуспуснатите клепачи, устните са неподвижни и стиснати, за да не би с някоя неволна тръпка да издадат нещо повече от необходимото.

Да, един втори Сеймур, макар и в по-друг вариант. Печатът на професията, а може би и на годините. Неприятна история, да откриеш у себе си нещо от чертите на противника, а у противника — нещо от своите черти.

Един шанс все пак, че бръсненето не трае дълго. И че вън от тая скромна козметична операция рядко имам случая да съзерцавам физиономията си. Заставам прочее под душа и завъртам крановете с подчертан уклон към студената вода, понеже предстоящото изисква да бъда възможно по-бодър. Предстоящото е срещата с Дейзи.

По време на закуската Мод е досадния си педантизъм отново ми повтаря всички познати вече подробности — кой вход, кой етаж, кой звънец, — като не пропуска да добави и някои бегли съвети за поведението ми с оглед характера на Дейзи.

— Дръжте се съвсем непринудено, тя обича това. Говорете дори глупости, сигурна съм, че ще й допаднат.

— Не мога да говоря глупости.

— Можете, Албер. Пред мене сте го правили. И не забравяйте микрофончето. Най-добре е да го пъхнете между седалището и облегалката на креслото.

— Много тайно място.

— Възникне ли подозрение, никое място не е тайно. Но подозрение едва ли ще възникне. За всеки случай не пропускайте да подхвърлите между другото, че още днес заминавате. Нека Дейзи смята, че изчезвате безвъзвратно.

— Не е изключено и това да стане.

— Не се тревожете за нищо. Аз ще бъда съвсем наблизо.

— Къде точно?

— Не си обременявайте главата с излишни подробности. Достатъчно е да знаете, че не сте сам.

Точно в десет часа заранта възлизам по съответното стълбище до първия етаж и натискам съответния звънец. Вратата се отваря почти незабавно и не случайно: младата наивка се е приготвила да излиза.

— А, каква неприятна изненада! — възкликва тя, като ме разпознава.

— Съжалявам.

— Исках да кажа, че имам час при фризьорката.

— Съжалявам.

— Е, стига го повтаряхте. Или влизайте, или си вървете. Ако питате мене, най-добре си вървете. Елате следобед.

— Съжалявам — произнасям отново. — На обяд заминавам.

— За колко дни?

— Боя се, че завинаги.

— Боите се… съжалявате… Още първия път, като ви видях, разбрах, че сте от тия, нерешителните и церемониалните. Хайде, влизайте.

Добре, казвам си, като я следвам. Щом това те дразни, ще бъда тъкмо такъв — нерешителен и церемониален. Напук на препоръките на Мод.

Холът, в който Дейзи ме въвежда, няма нищо общо с пищната обстановка у Сандра. По стените афиши на Сантана, Спейс и разни подобни състави, които са много на мода в продължение на един сезон, а на пода — нисък ориенталски диван, стереоуредба, пръснати или струпани на купища грамофонни плочи, преполовена бутилка скоч и всевъзможни съставки на горното и долно дамско облекло, с изключение на сутиени. Дейзи не носи сутиени, понеже така е модерно и понеже няма какво да сложи в тях.

— Сядайте, където намерите, докато разтребя за минутка — нарежда домакинята.

Оглеждам се, обаче не намирам нищо за сядане, като се изключи диванът, висок два пръста над пода. Свличам се прочее върху него, докато домакинята прибира оттук-оттам слипове и чорапи, като върти под носа ми игривия си малък задник, пристегнат до задушаване в черния копринен панталон.

— Какво ви води? — запитва тя, след като запокитва всичко събрано в един ъгъл на стаята и застава пред мене с ръце на хълбоците.

— Води ме… Не знам дали няма да ви прозвучи неприлично… Води ме една непреодолима жажда…

— За сексуална близост — сеща се наивката.

— По-скоро бих казал — за отмъщение.

— Почва да става интересно — установява Дейзи, като се свлича на дивана до мене.

— Тази нелепа история доведе до гибелта на Ерлих — започвам.

Но момичето бърза да ме прекъсне:

— Нека не безпокоим мъртъвците.

— Само че аз загубих доста кръгла сума. Неудобно ми е дори да я назова.

— В такъв случай не я назовавайте.

— И за всичко е виновен този мошеник… простете за израза… този долен тип Райън.

— Когато някой губи, все някой трябва и да печели — заключава философски Дейзи.

— Това не е печалба, тава е грабеж — възразявам.

— Почвате да ме отегчавате. Дебютирахте интересно, а сега ме занимавате с финансовите си проблеми.

— Неизбежно встъпление — бързам да се извиня. — Ако минем към същината на въпроса…

— Именно към това минете.

— Ако минем към същината на въпроса, решил съм да отмъстя на Райън.

— Похвално решение — съгласява се наивката. — Щом има престъпление, трябва да има и наказание. Още Достоевски го е казал. Само че, господине, аз не съм Достоевски, тия проблеми не стоят в центъра на вниманието ми, а на всичко отгоре имам и час при фризьорката.

При тези думи тя понечва да се изправи, ала не успява, понеже аз с галантен жест през кръста отново я връщам на дивана.

— Вие ме прегръщате? — вдига озадачено вежди момичето. — Какво ли може да означава това?

— Още не съм стигнал дотам. Още опитвам да се владея…

— Дано успеете.

— … Защото искам да ви обясня, че макар да не сте Достоевски, въпросът ви засяга, и то съвсем отблизо.

— Тъй ли?

— По-точно, засяга вашия приятел Томас.

— Томас не ми е приятел. Той ми е сърдит. Или — аз на него. Във всеки случай, скарани сме.

— Ето го и повода да се сдобрите.

— Откъде знаете, че искам да се сдобрявам?

— Добре тогава, оставете да ви го отмъкне Сандра.

— Я виж! Вие ми изглеждате прекалено осведомен за неща, които не ви засягат.

— Засягат ме. И тъкмо тава се опитвам да ви обясня, че ни засягат едни и същи неща и че имаме общи интереси. Райън е на път да ликвидира Томас. Аз обаче притежавам един документ, с който Томас може да ликвидира Райън. Ясно ли ви е?

— Не.

Тя се прави на по-глупава, отколкото е всъщност, обаче вече явно е заинтригувана. Излагам накъсо въпроса за фактурата, като наблягам на нейния практичен ефект:

— С тоя документ Томас ще елиминира Райън, а вие ще елиминирате Сандра.

— Не е изключено — съгласява се Дейзи. — Обаче защо вие сам не предадете фактурата на Томас?

Глупава, но не чак дотам.

— По тая единствена причина, че в момента моите отношения с Томас са също като вашите. Няма да ме приеме или няма да ме изслуша, или ще се отнесе с недоверие…

— И понеже аз съм доверчива…

Именно: глупава, но не чак дотам.

— Вижте — казвам. — Вие ще обясните, че фактурата ви е оставена на съхранение от Ерлих, в случай че нещо го сполети, че дълго сте се колебали какво да я правите и че на края все пак сте решили да я занесете на Томас, макар той да не заслужава това.

— Всъщност, да: защо пък да не му я занеса? — разтърсва Дейзи пищните си руси коси. — В края на краищата, ако не му върши работа, нека я изгори!

— Да я изгори ли? Той ще ви целува краката, щом само я види.

— Въпрос е дали ще му позволя — промърморва наивката, но възможността Томас да й целува краката явно я блазни.

Тя ми се вижда толкова вятърничава, че решавам за всеки случай наново и подробно да я инструктирам, като наблягам най-вече на такива пунктове, да не показва пред никого фактурата и да не говори никому за моята визита.

— Стига! Омръзнахте ми! — въздъхва най-сетне момичето. — Какво ще пиете?

Нищо — мисля да кажа, обаче се сещам, че още не съм скрил микрофончето в креслото по простата причина, че в хола няма и помен от кресло.

— Да — кимам, — да пием нещо, защото, както сте седнали до мене с това ваше сладострастно тяло, съвсем ми размътихте главата.

— Секси ли съм? — пита Дейзи, като става да донесе бутилката.

— Ужасно! Като че не го знаете.

— Знам го, обаче не съм сигурна. Има хора, които намират такива като Сандра за по-секси.

— Глупости. Не ми говорете за тия жени с огромни гърди, като подвижни млекоцентрали…

— Не ви липсва вкус, макар че сте старомоден — установява момичето.

И като се озърта, промърморва:

— Тук някъде имаше чаши… Впрочем, не: занесла съм ги в кухнята.

Тя се отправя към кухнята и аз също се надигам от дивана. Сега или никога. Скривалището е избрано: нишата с радиатора на парното, затулена с дървена решетка. Промъквам ръка през решетката и пускам дребното съоръжение зад радиатора. На това място едва ли някой ще го открие, поне до есента.

— Имате хубав изглед — забелязвам, тъй като Дейзи ме е заварила точно до прозореца, дето е парното.

— Не съм обърнала внимание — отвръща нехайно тя. — Предпочитам да живея при спуснати пердета.

Наивката отнася чашите с лед при кушетката, поставя ги на пода и взима бутилката:

— Колко?

— Колкото и на вас.

Тя налива, без много да се скъпи, и вдига чашата си. Следвам примера й, като отпивам с мярка.

— Нима такива неща като една градинка, малко цветя не ви харесват?

— Защо не. Стига да са мои. Стига да знам, че са около моя дом. Да знаете само как дотяга това — да живееш под въпрос, да живееш като висяща! Днеска тук, утре там, днеска с този, утре с онзи.

— Разнообразие.

— Разнообразието е приятно само когато ти си го доставяш, а не когато е по принуда. Сядайте де, какво стърчите.

Сядам. И надеждата ми, че сеансът на пиенето ще замени онзи, другия сеанс, отива по дяволите. Убедена вероятно, че ако чака аз да се наканя, работата прекалено ще се проточи, Дейзи взема инициативата в свои ръце до такава степен, че почти ме изнасилва. Да не повярваш просто на какво е способна една наивна, когато се разгорещи.

* * *

Момичето поглежда ръчния си часовник и скача от дивана.

— Бяхте много екстра, бих казала даже прекалено екстра за вашата възраст, но сега мисля, че трябва да тръгвате.

— Вярно, фризьорката — сещам се и също се надигам.

— С фризьорката е свършено, но имам друга среща.

— След две минути съм на път.

— Тогава, до скоро виждане или довиждане при случай, или… изобщо, прощавайте, но трябва да взема един душ.

Тя изчезва в съседното помещение, а аз се оправям набързо и напускам квартирата, като си представям не без угризения как нейде в съседство горката Мод вече два часа ме очаква, проклинайки мислено слабостта на мъжкия пол.

Долу на входа едва не се сблъсквам с някакъв млад субект, чието лице ми се вижда смътно познато. Понечвам да го отмина, когато субектът ме улавя свойски за лакътя:

— Хер Каре? — запитва смътният познат, като се изпречва между мене и улицата.

Една може би невинна фамилиарност, предизвикваща у мене един също невинен жест: отблъсквам го без излишна грубост, обаче достатъчно енергично и заставам на тротоара.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Не ме ли познавате?

— А, да — сещам се и маркирам една учтива усмивка. — Вие бяхте помощникът на Томас… мистър…

— Мистър Мур — подсказва ми онзи.

— Да, да, мистър Мур. Много ми беше приятно — избъбрям, като продължавам пътя си.

Излиза, че фамилиарността на Мур не е чак тъй невинна, защото той отново се озовава редом с мене, вероятно забравил за къде се е запътил.

— Какво щастие, че ви срещнах. Моят шеф, мистър Томас, ужасно много иска да ви види.

— Ще ми бъде приятно — кимам любезно. — Нека ми се обади. Аз съм отседнал в Хилтън.

И правя още три крачки към гарирания наблизо зелен мерцедес, преди Мур повторно да ми препречи пътя.

— Няма ли да е нахално, ако ви предложа още сега да отскочим до него. Той е тук, съвсем наблизо.

— Не, съжалявам, но в момента не съм на разположение — процеждам и наново, този път по-енергично, отстранявам натрапника.

Още пет крачки към мерцедеса. И още веднъж Мур се е озовал пред мене:

— Казвате, значи, че сте отседнали в Хилтън?

— Именно.

— Обаче там ви няма записан.

— Сведенията ви са остарели, драги. Пристигнах тази заран. Впрочем на какво дължа този интерес — да ме търсите по хотелите?

— Служба, какво да се прави — въздъхва Мур. — Аз съм от военната полиция.

— Можехте с това да почнете — забелязвам, като отново го отмествам. — А не да играете на светски покани.

— Не се опитвайте да ме блъскате — произнася с вече заплашителен тон мъжът.

— А вие не се опитвайте да ме спирате.

— Казах ви, че съм от военната полиция.

— Отде мога да знам какъв сте.

Вместо отговор Мур вади служебна карта и ми я показва.

— Това променя нещата — промърморвам. — Искам да кажа, че сега ви вярвам. Колкото до другото — гледайте си работата. Не се числя към вашата армия и пет пари не давам за вашата полиция.

— Има и друга полиция! — напомня мъжът.

— Точно така. Обърнете се към нея.

Отстранявам го този път съвсем грубо, като едва не го събарям, и вече съм на две крачки от мерцедеса, когато Мур наново ме настига. Изпод сивото му лятно сако дискретно се подава дулото на масивен люгер.

— Не мърдайте, Каре!

Вместо отговор правя бърз скок към колата, отварям вратичката, сядам, запалвам и стремглаво потеглям.

„Ще бъда съвсем наблизо“ — бе казала дамата. Улицата обаче е пуста, ако не се смятат две възрастни жени с пазарски чанти, спрели до ъгъла на приказка. Безлична улица в безличен жилищен квартал, с два реда паркирани коли. Ако Мод е в някоя от тези коли или в някой от близките входове, би трябвало отдавна да ми е дала знак. Само че нейното „съвсем наблизо“ вероятно е доста далече, а не е изключено и отдавна да си е тръгнала, отегчена да ме чака.

Тия мисли ме занимават между другото, докато се движа с пълна скорост в тесния проход между колите. Сетне грижите за Мод изобщо престават да ме вълнуват, понеже вниманието ми е привлечено от нещо по-належащо. Едва съм завил зад ъгъла, когато една от гарираните там коли напуска мястото си и ме сподиря. Може да е и съвпадение. Отбивам се в първата пряка и с неудоволствие установявам, че сивото БМВ продължава да се мъкне подире ми. Давам енергично газ с риск да връхлетя върху някой случаен минувач. Колата зад гърба ми също повишава скорост.

Вземам нов завой. После — още един. И тук наскачам на второ БМВ, което вероятно ме причаква, ако съдя по това, че зад кормилото се мярка тъпата физиономия на Мур. Натискам отново по-силно педала, ала черната кола на Мур се движи неотстъпно след мене.

Сивото БМВ е изчезнало. Нищо чудно да съм се припознал. Куриозите на малшанса. Бягаш от фиктивния преследвач, за да попаднеш на истинския.

Понечвам да свия в следващата пряка, но тя се оказва еднопосочна. А по-следващата… По-следващата е булевардът: светофарове, пешеходни пътеки, полицаи — край на високите скорости и на лудориите, ако не искаш, додето бягаш от военните власти, да се озовеш при федералните.

Едва съм излязъл на булеварда, и виждам отново сивото БМВ, само че този път — пред себе си. Значи, не е припознаване. Надали е нужно да пояснявам, че черната кола е все тъй зад гърба ми. Сега вече мога да бъда спокоен. Настанен съм уютно, като наденичка в сандвич.

Тия типове очевидно поддържат помежду си радиовръзка. И, което е също очевидно — те не са двама, а трима, защото малко по-късно отляво се появява едно жълто порше, изравнява се с мене и повече не ме напуска. Все едно че съм в пакет.

Започвам да карам по-бавно. Това принуждава и тройката да намали скоростта. А това пък предизвиква раздразнението на шофьорите зад нас, особено спрямо жълтата кола. Раздават се дори две-три предупредителни изсвирвания, ала без особен резултат. Човекът зад кормилото на поршето има същото тъпо и нагло изражение, като това на Мур, а подобни хора трудно могат да бъдат повлияни от звукови ефекти.

Положението изглежда безнадеждно. Но понеже съм закърмен с идеята, че безнадеждни положения не съществуват, аз продължавам да се движа невъзмутимо в средата на пакета, като следя внимателно обстановката. Предполагам, че ако познавах по-добре Майнц, и тримата отдавна щяха да са ме загубили като спътник, обаче какво да се прави, човек не може да познава всички градове като петте си пръста.

Дългоочакваната възможност се появява при един от поредните светофарове. До тротоара се е освободило едно място тъкмо за бездомник като мене и аз бързо се настанявам там, като оставям сивото БМВ да мине отвъд кръстовището, а другите двама хаплювци — да се чудят какво да правят, защото една кола не може да спре току-тъй на платното, сред най-голямото движение и пред очите на полицая.

Паркирам прочее, докато ония, щат не щат, отминават напред с общия поток. Сетне отново потеглям, свивам надясно и натискам газта. Лошото е, че по тия централни улици газта не може да се натиска произволно, защото пред тебе има други коли. Лошото е, че вече не знам накъде точно се движа, защото съм загубил представата за посока. А най-лошото е, че както сочи стрелката на таблото, бензинът в резервоара застрашително е намалял.

Отново завивам надясно и този път се озовавам в познати места. Улицата слиза надолу, а над нея е прехвърлен циментов мост. Спомням си я тази улица. Тя води към околовръстния булевард.

Познати места и познати хора. На следващата пресечка пред мене ненадейно изниква жълтото порше, а след пресечката зад гърба ми се залепва и Мур. Колкото до сивото БМВ, то също не закъснява да ме подпре отляво. Местата са донейде разменени, но иначе сме си все същата компания.

Спокойна, възпитана компания. Нищо общо с гонениците от криминалните филми, прекатурванията, задминаването, космическите скорости и адския писък на внезапно натиснати спирачки. Движим се чинно в пакет и само аз единствен съм в малко неудобно положение. Няма как да развържа пакета.

А може и да има как. Няколко метра преди да излезем на околовръстния булевард, давам десен мигач, нещо съвсем естествено, тъй като десният завой е задължителен. Поршето пред мене прави същото и естествено поема в посочената от знака посока, докато аз пренебрегвам задължителния завой и опитвам забранения. Тук вече мога да натисна по-енергично гъбката и да се отправя с пълна скорост към Хилтън. Отново давам десен мигач, с което вероятно затруднявам донейде преследвачите, леко изостанали от мене, като ги поставям пред дилемата: не ги ли будалкам повторно. Един миг, разбира се, нищо повече, но кой ти го дава. Завивам стремглаво в алеята към хотела, задминавам също тъй стремглаво парадния вход, озовавам се отново на булеварда и поемам вече в обратна посока, сетне отново правя рязък завой към Хилтън и този път се вмъквам в хотела или по-точно в подземния му гараж.

Паркирам мерцедеса на първото свободно място, мярнало ми се пред очите, изскачам бързо от колата, вземам асансьора и се озовавам в хола. Отново познато място. Но този път, за щастие, без познати хора.

В хола, както следва и да се очаква в този обеден час, е истинско стълпотворение от посетители на трите ресторанта и от туристически групи, тъй че мога, несмущаван от никого, да хвърля бегъл поглед през главния вход, а сетне тихомълком да се измъкна от задния.

Макар и край двата входа да няма помен от преследвачите ми, не допускам да съм спечелил с бързата си маневра повече от няколко минути преднина. Нахалниците вече положително са открили колата ми долу, а може би в момента вече ме търсят и в хола, тъй че крайно време е да се изпарявам.

Хилтън с подземния си гараж може да е удобен за краткотрайна криеница, но само за краткотрайна. Бедата е, че излезеш ли навън, обстановката става доста неблагоприятна. Отпред е пустият тротоар на околовръстния булевард, без навалица, без магазини и без удобни ъгълчета. Отзад се простира също тъй пустинна алеята край реката, където си видим от километър разстояние.

Единственото вероятно спасение е да стигна за няколко минути до големия пешеходен надлез, водещ към центъра на града. Тази възможност е предвидена още от самото начало, тъй че не губя време в умуване, а под хилавото прикритие на крайбрежната растителност бързо се примъквам към стълбата, извеждаща до надлеза.

Долу е полутъмно. Циментови колони, автомати за цигари, лек амонячен дъх, подсказващ близките писоари. Лабиринтът изглежда надежден, обаче търсят ли някого, ще почнат да го търсят именно в такъв лабиринт. Горе, напротив, е открито, минувачите по моста могат да се различат отдалеч, а мостът е прекалено дълъг, за да си уверен, че няма да те засекат тъкмо когато минаваш.

И все пак горе ми е надеждата. Защото горе се издига и огромното циментово хале, използувано при случай за всевъзможни панаири. Същото хале, дето не твърде отдавна се помещаваше изложбата на минерали. Бих могъл да се прикрия зад халето и да наблюдавам едновременно стълбите от двете страни на моста. Бих могъл да гледам, без риск да бъда гледан, и при нужда да преценя в коя посока са най-добрите ми шансове.

В коя посока, да, в случай че шансове изобщо съществуват. Защото, когато забелязвам, че двете БМВ-та се задават откъм Хилтън, аз съм принуден да установя, че откъм обратната страна приближава и жълтото порше. Така двете стълбища едновременно отпадат като възможен изход. Колкото до бягството през дългия мост, то още от самото начало е отпаднало. Вече съм пешеходец. А за да бъде настигнат един пешеходец, не е необходимо порше. Достатъчни са и ролкови кънки.

Тия разсъждения не ми пречат междувременно да изследвам двете задни вратички на халето. Едната се оказва отключена. Полезно откритие, защото моите преследвачи вече са поели насам по стълбищата. Влизам в някакво полутъмно антре, щраквам запалката и установявам, че ключът е от вътрешната страна на вратата. Врътвам го прочее и продължавам проучването на обстановката.

Всъщност не се налага особено проучване. В тясното помещение има още една врата и аз леко я открехвам, за да установя, че извежда в огромното пусто хале. Доколкото зрението и слухът ми подсказват, там няма жива душа. Но хората, занимавали се като мене с философски науки, отлично знаят, че сетивата понякога ни доставят погрешни данни за действителността. Изобщо, разликата между същност и явление. Прочее превъзмогвам изкушението на просторното светло хале, затварям вратичката и отново се свивам в теснотията и полумрака.

Лошото в случая е точно туй, което е и доброто. В килера съм надеждно изолиран от враждебния външен свят, но това ми пречи да следя събитията. Единствената възможност за действие остава чакането. В чакането съм специалист.

Изминали са не повече от десетина минути обаче, усещам, че вече плувам в пот и ще се пръсна от горещина, такъв адски задух цари в това тъмно антре. На всичко отгоре в единия ъгъл са струпани някакви кутии с лакови бои, от които се носи задавящ дъх на ацетон. Решавам да открехна наново вратичката към халето, когато тя ненадейно сама се отваря и на прага застава човекът в сивия костюм.

— А, значи тук сте — установява Мур. — Помислих да не ви се е случило нещо.

Тъй като вече е опитал силата на ръцете ми, нахалникът побързва да извади пистолета. Един бегъл поглед ме убеждава, че това не е одевешният масивен люгер, а значително по-фино съоръжение.

— Стига фокуси — изръмжава новодошлият. — Да вървим.

— Вън е адски пек — възразявам, додето машинално преценявам шансовете си.

— Не прекалявайте, Каре. И моето търпение има граници. Тръгвайте.

— А ако — не?

— Ще ме принудите да ви стрелям.

— Хайде де! Тук, в центъра на Майнц и посред бял ден! Вие не сте чак толкова изветрял.

— Това пистолетче, ако не го познавате, действува без шум и без куршуми. В месата ви се забива само малка ампулка, която впоследствие се изважда. Една малка ампулка с една смъртоносна течност, разграждаща се бързо в организма — в мъртвия организъм, Каре — и неоставяща никакви следи.

— Докъде стигна техниката — избъбрям с респект.

— Да. Шеметни висоти. Само че сега тръгвайте.

— Това няма да стане.

— Не допусках, че един търговец на оръжие може да бъде толкова страхлив…

— Всеки си има някое слабо място.

— … Ако изобщо сте търговец на оръжие. Хайде! Не ме карайте да ви стрелям.

— Ваша работа.

Мур очевидно е затруднен. Още в началото си личи, че държи повече да ме отведе, отколкото да ме дупчи, а сега разговорът е стигнал до безизходица.

— Защо усложнявате излишно нещата? — запитва той с по-мек тон. — Ние искаме от вас само някои сведения, нищо повече. Една малка справка, разбирате ли, нищо повече.

— Това ли било? — възклицавам. — Ами тогава — питайте.

Мур ме поглежда с раздразнение, обаче в израза му се е появил нюанс на колебание. Без да престава да държи пистолета насочен към гърдите ми, той вади с лявата ръка от джоба си малко магнитофонче.

— Добре, Каре! С риск да си имам неприятности, ще ви предоставя едно улеснение. Бъдете точен в отговорите и ще ви пусна да се приберете тъкмо за обяд. Кажете ми, сключихте ли сделка за оръжие с Райън?

— Естествено.

— За какви количества?

Изброявам акуратно количествата.

— На какви цени?

— Цените, знаете, това е сложен въпрос. Райън настояваше да му платя по-високи цени, а във фактурата да бъдат вписани по-ниски.

— Интересно. Какви точно бяха едните и какви — другите?

Давам му и тази справка. Сеймур би трябвало да бъде доволен. Още няколко камъка политат към градината на Райън.

Въпросите продължават да следват:

— Изплатихте ли му сумата?

— Какво ще правя…

— Отговаряйте по-точно.

— Разбира се, че я изплатих.

— Как стана плащането?

— Ами както става: вадиш пари и плащаш.

— Искате да кажете — в брой?

— Да, в брой, в долари, в пачки по десет хиляди, ако държите да знаете всички подробности.

Подир което следва очакваният отдавна въпрос:

— Кой стои зад гърба ви?

— Не разбирам.

— Вие няма да ме убеждавате, че работите само за своя сметка. Тъй че питам: кой стои зад гърба ви?

— Зад гърба ми стои лошият шанс, Мур. Това беше една наистина нещастна идея, да се заловя с вашия Райън.

— Оставете театъра. И не се опитвайте да хитрувате. Отговаряйте точно, защото нямам време!

Тонът отново е станал заплашителен. Сега, след като е изкопчил необходимите сведения, Мур би могъл да си позволи за десерт и тази малка атракция — да ми пусне една ампула.

— Глух ли сте! — извиква грубо мъжът. — Кажете, кой стои зад гърба ви!

Вижте по-добре кой стои зад вашия гръб — би следвало да кажа, но разговорът май почва да става излишен. Иззад таблата на вратата се е появило ново действуващо лице. Действуващо в точния смисъл на думата: един рязък жест и Мур се свлича върху мокета.

— Мокета, Майкъл! Трябва да благодарите на мокета — пояснява Сеймур. — Иначе в тия празни халета всяка стъпка кънти.

— За втори път установих, че сте прекалено ефикасен за един социолог — промърморвам. — Юмрукът ви е страшен.

— Юмрукът? — Американецът разтваря пръсти и ми показва някаква метална топка. — В моя хотел ключът виси на тая бронзова топка, за да не го носиш в джоба си. А аз точно затуй го нося.

Той се навежда и пристъпва към бегъл преглед на джобовете на Мур.

— Човекът има тук наоколо още двама приятели — предупреждавам.

— В момента те не са тук наоколо — отвръща Сеймур, като продължава огледа си.

— А мерцедесът е в Хилтън.

— Нека си седи. Засега той е неизползваем.

— Мод изчезна.

— Ако беше изчезнала, аз нямаше да съм тук — възразява американецът. — Закъснях наистина, но това ви е дало възможност да се позабавлявате.

— Аз нямам слабост към опасните игри, Уйлям.

— Единствено опасните заслужават внимание. Впрочем за вас е време да тръгвате. От другата страна на моста ви очаква Мод.

Той ми кима разсеяно и се заема с портфейла на Мур.

В края на надлеза наистина намирам дамата, само че ми е нужно време, за да се уверя, че това е тя. Малко работа с гребена върху прическата, малко ярък руж върху устните, едни огромни тъмни очила — и ето че фасадата е неузнаваема.

— Едва ви познах — промърморвам. — Ако не бяха тия снажни форми…

— Оставете красноречието — прекъсва ме Мод. — Трябва да изчезваме.

Тя ме повежда към паркирания наблизо стоманеносив мерцедес и минута по-късно сме вече на път.

— Изглежда, че и вие нямате вкус към опасните игри — забелязвам.

— Аз имам вкус към вкусните неща, Албер. А като си представя, че в къщи ни чака само една студена шунка…

Опасни игри и студена шунка. Какво да се прави — свят широк, хора разни.