Богомил Райнов
Денят не си личи по заранта (8)

ОСМА ГЛАВА

В сънната следобедна тишина внезапно проечават изстрели. Няколко куршума прелитат над главата ми с едва чуто жужене, това особено, почти неуловимо жужене, с което летят комарите и смъртта. От храсталака, дето съм се свил, се посипват повехнали прашни листа.

Не трябваше да напускаме вилата, мисля си, додето лежа в храсталака и се вслушвам в тихото зловещо жужене. За жалост, както често става, полезните мисли идват със закъснение. Трудно може да се намери по-неизгодно положение от това, в което сме попаднали: онези са се настанили на върха на хълма, докато ние сме долу, в ниското, под ненадеждното прикритие на редкия храсталак. Онези методично прострелват храсталака с автомати и само въпрос на време е кога ще надупчат и нас.

— Трябва да се прибяга нагоре и да им се хвърлят едно-две яйца в гнездото — промърморва човекът до мене.

Той вече е зле ранен в крака, прочее съвсем ясно е, че ако някой трябва да прибяга, това съм само аз.

Между храсталака, дето сме се притаили, и върха на хълма, отдето стрелят онези, се простира голият скалист склон, пустинен и страшен, пепелявосив под горещото лятно небе. Трябва да притичаш по тоя зловещ склон, над който свистят куршумите, и да останеш жив. Трябва да минеш през тази територия на смъртта и да оцелееш. А ако паднеш… Е, нали все трябва да паднеш някой ден. Важното е, преди да паднеш, да се изкатериш достатъчно, за да им хвърлиш бомбата.

Преставам да се вслушвам в жуженето и опитвам да се изправя на крака, но краката ми тежат, сякаш са пълни с олово, и аз разбирам, че това е оловото на страха. Обичайният миг на неизбежна криза. Въпросът е кризата да не продължи повече от допустимото. Разрешава ти се секунда и половина за лични преживявания: едно, две, три и — напред. Защото станат ли секундите повече, няма да има напред и всичко ще иде по дяволите.

Вдигам се с отчаяно напрежение ка волята. И се събуждам.

Моят стар кошмар. Моят кошмар още от времето, когато преследвахме вредителски банди по граничните урви. Първите стъпки в професията под ръководството на първия ми учител, Любо Ангелов, известен повече под прозвището Любо Гявола. Пионерски времена с тежестта на нощните преходи, на безсъницата, на зъзненето и на подкованите обувки, без да говорим за жуженето на смъртта, кръжаща около тебе, сякаш се колебае да те жилне ли още сега, или да отложи за по-късно. Първите тръпки на страха. И първите тръпки на преодоляването. Все пак ти успя да прибягаш по каменистия склон и макар да те удариха в рамото, намери сили да им хвърлиш три яйца. Любо бе ударен по-тежко и до края на живота си накуцваше. До края на живота и по-точно до моста на Венеция, дето го довършиха. А ти все още си жив. Невероятно.

Моят стар кошмар. Толкова стар, та почти го бях забравил. Кошмарът, който ме спохожда след оная история в Копенхаген, е друг. В него няма изстрели, нито зловеща стръмнина, а само една гола стая, тънеща в полумрак, и сред нея е застанал Сеймур. Не си спомням кога е почнал разговорът между нас, но вероятно е почнал отдавна и аз в момента се опитвам да обясня, че вече е късно и трябва да си тръгваме като възпитани хора. Вие сте свободен, Майкъл — кима американецът с хладната си усмивка, — не смея да ви задържам, вървете си. Изпарявай се, казвам си, преди да му е дошъл друг акъл, и като избъбрям нещо за сбогом, се отправям към изхода. Само че изход няма. Сигурен съм, че преди малко имаше, обаче сега няма. Попипвам даже с ръка стената, за да се уверя, но така е — додето сме разговаряли със Сеймур, вратата е изчезнала. Този тип затуй ме задържаше с брътвежа си — сещам се, — за да може междувременно вратата да изчезне. В този миг обаче ми идва наум, че всъщност вратата беше май на отсрещната стена, и аз се насочвам натам, като пътем отново се сбогувам със Сеймур, за да се изправя отново пред една стена без всякакъв изход. Да, този тип не случайно ме баламосваше с разсъжденията си. Вратата е изчезнала безследно, а също и прозорците. Отлично помня, че имаше два прозореца, а сега няма нито един. Обръщам се, за да огледам още веднъж тънещото в здрач помещение и срещам погледа на Сеймур. Един достатъчно красноречив поглед. Един поглед, изпълнен с мрачен смях. Усещам, че ме обзема не страх, а вледеняващ ужас. Ужасът на затвореното пространство и на пълната безизходица. Такава пълна безизходица, че не ми остава нищо друго, освен да се събудя.

А сега ето че отново ме е споходил онзи стар кошмар от младини. И макар вече да съм буден, аз не мога да се отърся от него и предъвквам известно време излинелите спомени, като се взирам безсмислено в тъмнината.

Нямам представа колко време съм спал, нито се интересувам особено от тая подробност. Във всеки случай, дали от съня, или от нощния хлад, главоболието ми е спаднало до нивото на поносимото. Свежият нощен ветрец прониква през едва открехнатите капаци на прозорците. Ставам, за да ги разтворя още по-широко. Благодатна и рядка възможност, защото през деня Сеймур държи капаците плътно затворени. Околността тъне в мрак. Тъмните силуети на дърветата смътно се открояват върху виолетовочерното нощно небе. Едно небе без звезди. Едно облачно небе, но което няма намерение да пуска дъжд, а само набира сили за утрешния пек.

Изглежда, че и кошмарите се променят с възрастта. И то не към по-добро. Онзи, някогашният кошмар с каменистия хълм, винаги ми е звучал в смисъл, че трябва да се направи нещо. Докато следващият с тъмната стая без врати сякаш ти внушава, че нищо не може да се направи. Първият е заплахата на големия риск. Вторият е пълната безизходица. Какво можеш да правиш в един капан, освен да седиш и да чакаш края си.

И ето че сега отново ме спохожда сънят от младини. Бих казал, че е още рано да се вдетинявам и все пак спохожда ме. Вероятно защото другият сън вече е съвсем изтъркан. Вероятно защото Сеймур е престанал да ми се представя като кошмар. Превърнал се е в сиво всекидневие. Тягост, да, но не е кошмар.

Една доста идиотска история и в същото време съвсем обичайна за тебе. Месеците, когато се стреляхте с противника по чукарите и горите, са отдавна отминал епизод. По-късно трябваше да свикнеш не да се стреляш с противника, а да се ръкуваш с него, да се шегуваш с него, да сключваш търговски сделки, да го каниш на вечеря и да разговаряш за времето. Ако направиш груба сметка, сигурно ще излезе, че повече време си прекарал на квартира у противника, отколкото при своите.

Една игра, и нищо повече. Нищо ли? Кой знае дали е чак съвсем нищо. Вече си свикнал да гледаш на тия хора като на обикновени хора, е, може би не хора от висш тип, не преки наследници на Франклин и Айнщайн, ала все пак хора като хора, с дребните им житейски амбиции, служебни неприятности и семейни неблагополучия. Противник, да, но доста невинен и почти добродушен. Един противник по чехли, това притъпява защитния рефлекс.

Нощният вятър облива лицето ми като с хладка вода. Тъмният гъсталак на дърветата ме примамва с тайните си. Движението на черновиолетовите облаци сякаш ми подсказва посоката. Какво чакаш. Един лек скок през прозореца, и ще бъдеш свободен. До главното шосе едва ли има повече от километър разстояние. А движението по главното шосе е денонощно. Все някак си ще стигнеш до Щутгарт или до Саарбрюкен, или докъдето и да било, възможно по-далеч от тази дупка.

Сеймур ли? Сеймур спи. Спи или не спи, Сеймур вече пет пари не дава за тебе. Предоставен ти е пълен простор за действие. Пълен простор за действие — струва си да помислиш по това. Американецът разчита на здравия ти разум.

Дръпвам се от прозореца и отново се обтягам на дивана. Старите пружини жално изскърцват, носът ми долавя миризмата на плесен и прахоляк. Това помещение сигурно не е почиствано вече цяла вечност. Да скочиш навън в тъмното — нищо по-лесно. А после? Един скок в тъмното, един скок слепешката, и то — на тая възраст. Защо е нужно да се натикваш право в лапите на противника, защо трябва чак толкова да го облекчаваш. Нека се потруди сам да те намери. Нали затова му се плаща.

Навярно в хода на подобни размисли съм заспал и сънят, който ме спохожда, е този път съвсем мирен. Ние се движим с Мод по оживена улица и жената ме уверява, че ресторантът е съвсем наблизо и вероятно наистина е наблизо, защото вече сме в ресторанта, доста представителен на вид, ако се съди по огромния брой висящи лампи и келнерът в бял смокинг любезно се приближава, за да ни обясни, че ресторантът, макар да е отворен, всъщност е затворен, понеже вече е късно, а Мод ми казва, не се безпокойте, тук наблизо има още едно заведение и ние отново сме на улицата и отново вървим, додето си давам сметка, че това не е никаква улица, а някакъв пуст междуселски път. Слушайте, скъпа, казвам на дамата, къде, по дяволите, сте ме повели из тия нивя, аз съм гладен, разбирате ли, но дамата е изчезнала и сега се налага да търся нея, вместо да търся ресторант, когато за щастие съзирам на завоя на пътя една от тия подвижни лавки, дето продават топли кренвирши, и това ме навежда на мисълта, че един-два чифта кренвирши ще оправят работата, и аз се насочвам към лавката, обаче продавачът почва да ми обяснява, че това били кренвирши за кучета и че в момента той не разполагал дори с кренвирши за кучета, а само с кока-кола, и аз така се вбесявам, че сънят съвсем се разбърква, след което все пак се оправя донейде, понеже сега вече седим край масата в апартамента на Мод и тя ми подава един от своите огромни сандвичи, но едва съм го поел, когато Сеймур ми го изтръгва и го запокитва през прозореца под предлог, че Мод е опипвала шунката с ръце и че нейните приказки за някакви ръкавици са чиста легенда. Този безцеремонен жест ме разярява не на шега, тъй че сънят отново се разбърква, за да продължи впоследствие из всевъзможни бирарии, ресторанти и бюфети на самообслужване, изобщо един ужасно дълъг сън, през който, ако щете вярвайте, не успявам да получа нищо, ама съвсем нищичко за ядене.

* * *

Когато следната заран влизам в кухнята, за да си пооплакна лицето, заварвам Сеймур да се занимава с електрическия котлон.

— Не работеше — промърморва той. — Но сега е в ред.

— И какво, като е в ред? Да не сте намерили дузина пресни яйца?

— Яйца ли сънувахте тази нощ? — поглежда ме американецът. — Аз сънувах бифтеци.

И като поставя алуминиевата тенджера върху котлона, добавя:

— Не намерих яйца, но открих кутия с кафе. Предполагам, че е кафе, като съдя най-вече по цвета. Що се отнася до аромата, той напълно отсъствува.

— Не допусках, че можете да варите кафе и дори да поправяте котлони — забелязвам по-късно, когато вече седим пред големите фаянсови чаши с тъмна димяща течност.

— Мога да върша един милион работи. Мисля, вече ви казвах, че съм минал на младини през всички етапи на мизерията.

— За да вкусите с по-голяма наслада удоволствието, че сте се отървали от нея.

— Човек никога не може да се отърве от мизерията, Майкъл. Човек може само да замени една мизерия с друга — поклаща глава американецът.

Той изважда за миг цигарата от уста, отпива от чашата си и установява:

— Тази настойка е запазила от всичките си естествени качества само горчивината, но все пак е по-добра от нищо.

Сеймур хвърля на пода недопушената цигара, запалва нова и повторно опитва настойката.

— Тая заран ми се виждате нещо омърлушен — подхвърля той. — За какво сте се замислили?

— За това, че вчера по това време имах възможност да си поръчам богата закуска в хотела и не се възползувах.

— Представете си, че и с мене се случи същото. Откровено казано, яденето обикновено ме отвращава. Допускам, че е от тютюна.

— В момента не вярвам да ви отвращава.

— В момента не.

Той се засмива с късата си невесела усмивка и допълва:

— Това им е доброто на необичайните ситуации, че ви доставят необичайни преживявания.

— Не съм гладен за подобни преживявания, Уйлям. Имал съм ги достатъчно.

— Съжалявам, но друго не мога да ви предложа.

— Сигурен ли сте, че тук няма съвсем нищичко за ядене?

— Прерових навсякъде. Два кашона с уиски, плюс току-що откритото кафе и без да броим водата в чешмата — до това се свеждат хранителните ни запаси.

— Могли сте да се запасите поне с няколко кутии бадеми за уискито.

— Вилата не е моя, Майкъл. И не ми споменавайте за бадеми и други подобни. Това неприятно увеличава притока на слюнка в устата.

Прав е. Знам го по себе си, след като от по-предната вечер не съм хапнал нищо. На туй отгоре в главата ми се тълпят откъслечни спомени от всички безбройни обеди и вечери в последно време с всички тия печени и пържени лакомства, които едва благоволявах да вкуся.

— Надявам се все пак, че Мод ще се появи, преди да сме се подули от глад — произнасям.

— Надявайте се — окуражава ме Сеймур. — Това помага на кръвообращението.

— Но вие няма да ме уверявате, че седите тук без всякаква връзка с външния свят…

— Не, разбира се. При нашата работа връзката е винаги неминуема. Само че какво да правим, когато насрещната станция не отговаря.

Готвя се да запитам още нещо, когато откъм поляната пред вилата се раздава грохот на мотор. Доста груб и плътен грохот, съвсем различен от лекото мъркане на мерцедеса.

— Ако някой се опита да влезе, вие ще трябва да излезете, през прозореца, естествено — казва бързо Сеймур, като става и се отправя към вратата.

Последвам го и залепвам лице към процепа на капаците в предната стая. На поляната е спрял военен джип с четирима американци в униформи и бели каски. Двама от тях се запътват насам, като размахват нехайно автомати. Сеймур излиза, за да пресрещне гостите. Размяна на реплики, които не чувам. Показване на документ, който не мога да разчета. Документът, изглежда, вдъхва респект, защото наежените пози на военните полицаи стават по-приветливи. Още няколко реплики, сетне новодошлите докосват с десници каските и поемат обратно към джипа.

— Търсят някакъв белгиец — обяснява ми американецът, след като грохотът на мотора е заглъхнал в далечината.

— Търсеха мене, а откриха вас — уточнявам на свой ред. — Не ви ли безпокои това, че ви засякоха?

— Защо смятате, че са ме засекли? — вдига вежди Сеймур. — Или мислите, че вие единствен можете да разполагате с два паспорта?

— Паспортите могат да бъдат и повече от два, но физиономията винаги е една, Уйлям.

— Не се безпокойте. Тук в околностите живеят толкова американци, че една физиономия едва ли ще бъде запомнена.

Той замълчава. Сетне произнася, сякаш на себе си:

— Значи, търсят ви. Това трябваше да се очаква. Въпросът е, кой е натиснал алармения звънец: Райън или Томас?

— Райън няма интерес да го натиска, след като е прибрал парите.

— Банкнотите бяха фалшиви, всички до една, Майкъл. Служебен реквизит, нищо повече. Нима допускате, че ще плащам с истински долари на един мошеник. Райън има известни основания да ви предаде, след като сте му изпратен от Томас. А Томас има също своите основания, след като сте сключили сделката с Райън.

Той забучва замислено една цигара в ъгъла на устата и щраква запалката.

— Как сме с цигарите? — питам, като запушвам на свой ред.

— Цигари има предостатъчно. Също както и уиски. Какво ще кажете за чаша утринен скоч?

— Готов съм на всичко, способно да притъпи това адско чегъртане в стомаха.

В стаята цари полумрак. Топъл полумрак. И душен. Също както в оная стая от кошмара ми. Наистина в тази тук има и врата, и прозорци, но излизането не е за препоръчване. Капаците са плътно затворени. Ако през цепнатините изобщо прониква някакъв въздух, той трябва да е в нищожни количества.

Ние седим край ниската масичка, излегнати в старите, ухаещи на плесен кресла, и вкусваме уискито без излишно престараване. Един късмет все пак, че хладилникът работи.

— Да, Райън или Томас, това е проблемът — разсъждава гласно Сеймур.

— Какво значение за вас? Нали операцията ви е вече изпълнена.

— Но вие, Майкъл?

— Не ме убеждавайте, че сте се загрижили чак дотам за съдбата ми.

— Въпросът за съдбата ви наистина е висящ. А аз не обичам висящи въпроси.

— Изглежда, това е последният въпрос, който ви е занимавал, и единственият, за който нямате решение.

— Съвсем не. Само че с вчерашния взрив хвръкнаха във въздуха и готовите решения. Сега ще трябва да чакаме. А това ни дава възможност и да мислим.

— Странно, че не сте се спрели на най-простото.

— Да. Идеята да ви ликвидирам е наистина изкусителна. Обаче аз я елиминирах още в момента, когато сключих договора с вас.

Той замълчава, протяга ръка към чашата скоч, сетне променя решението си и отново се отпуска в креслото.

— Длъжен съм да изпълня задълженията си, Майкъл, особено сега, след като вие изпълнихте своите. Ако изключим отделни естествени пориви за откопчване, вие се държахте доста почтено.

— Кажете по-скоро, че не е в интереса ви да ме премахнете.

— Може и така да го приемете — свива рамене американецът.

Той подтиска една прозявка и добавя:

— Знаете, че не държа да минавам за благодетел.

— Знам по-скоро обратното. Нали в Копенхаген искахте тъкмо това, да станете мой благодетел. И нали бяхте благодетел на Грейс.

— Опитах се, но без успех. Изглежда, че в този свят никой на никого с нищо не може да помогне.

— Вие така и не казахте какво е станало с Грейс.

— Нямам понятие. Тя отдавна е извън моя обсег. Изобщо съжалявам, но не мога да ви я сервирам. Впрочем аз и тогава не ви я сервирах. Вие просто ми я отнехте.

— Временно.

— Напротив: завинаги. От това аз лично не загубих бог знае какво, но за Грейс то бе началото на края.

— Наказали сте я по служебна линия.

— Не съм я наказвал по никаква линия, а най-малко — служебно. Служебно тя си изпълни задачата. Хвърли ви въдицата, без сама да си дава сметка, че го прави. И ако вие отказахте да налапате въдицата, за това Грейс не носи отговорност.

Той отново протяга ръка към чашата, сетне отново променя решението си.

— Да, в служебно отношение тя не ми изневери. А колкото до другата изневяра… каква претенциозна дума… колкото до другата изневяра, аз, знаете, не съм сантиментален човек.

— И все пак какво стана с Грейс, ако не е тайна?

— Защо да е тайна? Депресията трудно може да остане в тайна. Именно — депресията. Един затрогващ и мил подарък от ваша страна.

— От моя страна?

— А от чия? Похарчих немалко усилия, за да възпитам това момиче в дух на резервираност, недоверчивост, хладина, изобщо да го направя устойчиво на шоковете и рисковете, с които ни затрупва днешният свят. Признавам, че съм провеждал възпитателната си операция по-скоро с професионални намерения, отколкото с филантропични. И все пак дресировката бе от полза за Грейс. Щеше да бъде от полза, ако не бяхте се явили вие, за да разрушите всичко.

Той за трети път протяга ръка и най-сетне набира кураж да поеме чашата и да отпие глътка. Сетне, установил, че като никога в устата му не дими цигара, повторно протяга ръка към пакета кент и запалката.

— Допускам, че малко ви надценявам — забелязва американецът, като ми отправя гъста струя дим. — Това ми е привичка, по-скоро да надценявам противника, отколкото да го подценявам, защото първата грешка е по-безобидна от втората. Тъй че и в случая нищо чудно причината за драмата да не е толкова у вас, колкото у самата Грейс, у слабостта на Грейс. И най-аскетично дресираната жена винаги носи у себе си нещо от самката. Самката, дълбоко притаена, продължава да съществува и да мечтае за реванш. А щом се появи съответният мъжкар, тя тутакси излиза от нелегалност и цялата дресировка отива по дявола. Така че ако не бяхте вие, вероятно щеше да бъде друг. И все пак не друг, а вие, именно вие й оставихте за спомен този малък подарък — депресията.

— Наистина ме надценявате. Аз не съм единственият мъж по тия географски ширини и ако Грейс е изпитвала нужда от мъж…

— Грешите, драги — прекъсва ме Сеймур. — Не бъркайте Грейс с Дороти. Грейс не е Дороти, и в това е може би нещастието й. Странно, как не долавяте разликата, след като сте имали щастието или отегчението да спите и с двете. За Дороти смисълът на живота е в задоволяване на плътските нужди, докато при Грейс влечението се съпровожда освен от сърбеж в гениталиите, но и от сърбеж в мозъчното вещество. Изобщо страстта се проявява, гарнирана с интелектуални фантазии. Такива жени не се хвърлят върху първия срещнат. Такива са по-капризни в избора си.

— Пак почвате да ме надценявате.

— Едва ли. Даже съм недоумявал: с какви ли достойнства сте успели да събудите апетита у тая злояда жена.

— Когато недоумявате, то не е за дълго. Вие винаги успявате да стигнете до отговора. До някакъв отговор.

— Естествено, И дори съм готов да ви разкрия заключението си.

— Винаги е интересно да научиш как изглеждаш в очите на другия — промърморвам, като притварям очи.

— Не, това вие, поне за сега, няма да научите. Става дума не как изглеждате в моите очи, а как сте изглеждали в очите на Грейс.

— Значи — хипотези.

— Хипотези, вярно е. Но ако вземем под внимание факта, че познавам Грейс почти като домашните си чехли, имам всички основания да вярвам в хипотезите си.

В стаята наистина е душно до немай-къде. Околността едва ли е по-хладна, ала поне не е опушена от Сеймур.

— Мисля, че бихме могли да отворим леко капаците — подхвърлям просто за проба.

— Отворете ги, само че едва-едва — отвръща американецът. — Желателно е вилата поне отдалеч да изглежда необитаема.

Действията ми не дават особен резултат, освен че яркият лъч, навлязъл през процепа, внезапно разсича полутъмната стая на две.

— Ставаше дума за хипотези — напомням, когато се обтягам наново в креслото.

— Струва ми се, че те не ви интересуват особено.

— Е, „особено“! Знаете, че миналото не интересува никого особено.

— Представете си едно момиче, което участвува в нашия институт единствено като преписва на машина документи с не твърде секретно съдържание. Едно младо същество, чиито представи за противника са формирани най-вече от шпионските филми, където червеният агент се явява винаги в образа на човекомаймуна с бръсната глава и дебел врат. И ето че ненадейно момичето се сблъсква с един противник от плът и кръв, съвсем различен от класическия маймунски тип. Един противник с кавалерски обноски — имам предвид обичая ви да подхвърляте евтини комплименти, — един противник, готов да се изложи на смъртен риск за дамата си — имам предвид ролята ви на герой в оня глупав кръчмарски побой…

— … Който предварително бе инсцениран от вас…

— Грешите. Един противник, най-сетне, с мъжествена външност и непроницаема душа. Ако прибавим и обстоятелството, че вероятно сте пуснали в ход и няколко красиви фрази за високите си идеали…

— Тоя път вие грешите. За разлика от вас, не съм я подлагал на идейна обработка.

— Възможно е. Във всеки случай не вярвам съвсем да сте отминали темата за съдбата на Човечеството с главно Ч. Да прибавим и факта, че бяхте в положението на субект, попаднал в зловеща клопка, което ви осигуряваше ореола на герой. Да вземем под внимание и това, че Дороти ви бе станала любовница, а в подобен случай всяка жена си казва защо да е Дороти, а да не съм аз… Какво повече е нужно на младото същество, за да хлътне? Притискате го с присъщата си безцеремонност в някой ъгъл, целувате го с груба похот и то се разтапя.

Нова грешка — възразявам, този път на ума си. Грейс ме целуна, а не аз нея. Колкото до грубостта, тук сте по-близо до истината, Уйлям. Целуна ме така, сякаш искаше да ми отхапе устните.

— Хипотези, наистина… — произнасям гласно. — И все пак, какво стана с Грейс, освен дето я изхвърлихте?

— Не съм я изхвърлил. Изобщо лъжете се, ако мислите, че хипотезите ми са плод на уязвено самолюбие. Вярно е, че държах доста повече на Грейс, отколкото на Дороти, само че не от излишък на любовни чувства. Учителят винаги се огорчава от провала на своя ученик, особено ако е вярвал в успеха му.

— И все пак не я изгонихте.

— Не, разбира се. Постарах се даже да я предпазя от някои неприятности, като я пратих отново да тропа на машината си. За жалост тя не само тропаше, а и дрънкаше, тъй че се наложи да я преместят на съвсем периферна работа в архивата.

— Дрънкаше? Какво дрънкаше?

— Вечните глупости, нали знаете: когато на една жена й липсва мъж, или ще се впиянчи, или ще влезе в религиозна секта. Тая също бе развила истерията си на религиозна основа — Човечеството с главно Ч. Затуй подозирам, че и тук се проявява вашето влияние, макар че не вярвам да е само вашето. Това се случи точно по време на Виетнамската криза или, ако щете, на Американската криза, на кризата в патриотичните убеждения. Всички изведнъж бяха станали толкова чувствителни…

— А чувствителността според вас е равнозначна на нервна болест.

— Защо „според мене“? Нима делото на Наполеон се оценява по броя на убитите от него хора? Такова нещо не правят дори враговете му. На вас ли трябва да обяснявам, че политиката винаги е свързана с убийства, дори и в мирно време. Мирно време ли? Имало ли е ден без военни действия през целия този мирен период? И кой ще седне да брои труповете?

— Вероятно и Грейс е заела мястото си между тях.

— Е, вие искате да превърнете баналната драма в антична трагедия. Допускам, че Грейс още си е жива, макар и едва ли здрава. Чух само, че са я освободили и от архивата. В нашите служби нямат особен респект към нервноболните или, ако това повече ви харесва, към болезнено чувствителните. Професията ни е такава.

— Това не е вашата професия, Уйлям — произнасям донякъде ненадейно и за самия себе си. — Вие не сте човек на професията.

Американецът леко се надига от креслото и ме поглежда с любопитство, сякаш съм го изтръгнал от летаргията с нещо много забавно. Лицето му изведнаж се оказва разсечено надве от тънкия слънчев лъч и Сеймур машинално замахва е ръка, сякаш за да го отстрани.

— Тъй ли?

— Вие не сте човек на професията — повтарям лениво. — Знам, че я упражнявате, изпитал съм го на гърба си, изпитвам го дори в момента, но вие не сте от занаята. Вие сте прекалено склонен към разсъждения, към академично наливане от пусто в празно, изобщо роден сте за университетска кариера…

— Аз я имам тази кариера, Майкъл.

— Да, знам. И това само потвърждава моята версия. На всичко отгоре сте и заможен човек. Пита се в такъв случай, за какво сте се натикали в професията.

— Вероятно за да не ме натикат в затвора.

— Като марксист…

— Пазил ме бог. Като човек, свикнал да изрича неща, които е прието да се премълчават. Ще признаете, че при липса на други удоволствия волнодумството е доста приятно занимание. Не защото изричаш истини, а защото дразниш глупците. Та нали откак свят светува хората въздишат все за това скъпо нещо — свободата.

— Не вярвам тоя занаят да ви я осигурява.

— И тук ви е грешката. Ако не бях в професията, щях да бъда най-малкото под наблюдение. Полицейски номера за дребен тормоз, заплахи по телефона, необходимост да помниш къде си прекарал тази или онази вечер, за в случай че ти скроят някоя история и че работата стигне до следствие и до алиби.

— Докато сега сте напълно свободен…

— Е, „напълно“… Напълно и господ не е свободен. Важното е, че нямам причини да се страхувам от броячи. Защо да се страхувам? Те са мои хора и аз съм техен човек. Мога дори в известни рамки да си позволя лукса да говоря туй, което мисля. Това ми е създало престижа на особняк, но съвсем не — на обществен враг. Какъв обществен враг, след като бдя за сигурността на обществото.

— Мислех, че сте човек на риска.

— И комарджията е човек на риска, но винаги предпочита да върви срещу риска поне с един фул от аса в ръцете.

В здрачната стая е настъпила тишина. А в тишината още по-ясно долавяш как скрибуца стомахът ти. Сервирам си още два пръста уиски, а понеже ледът в каничката се е почти разтопил, наливам и два пръста от ледената вода.

— Вие искате ли? — запитвам американеца.

— Защо не. Това ще ни бъде обедът.

Отново настъпва тишина. Сетне по някое време Сеймур промърморва:

— Когато обявихте, че не съм от професията, очаквах да последва друго.

— Знам. Очаквали сте да кажа, че я презирате, тая професия.

— Но не го казахте.

— Какъв смисъл? Вие презирате целия свят.

— Презрението е чувство, Майкъл. А аз не съм по чувствата. Аз просто виждам колко струва всичко туй, дето ни заобикаля, за което нямам никаква вина. Нали вече ви казах: човек може само да замени една мизерия с друга мизерия, нищо повече.

Той става ненадейно, сякаш отегчен от разсъжденията си, и произнася с друг тон:

— Очевидно не успяхме в пиенето. Нека се опитаме поне да поспим.

* * *

Денят минава ако не в спане, то поне в летаргия.

Лежиш върху скърцащия прашен диван и обхождаш с поглед полумрака над главата си, додето очите ти се замрежат и навлезеш в някакви сънища, тъй объркани, та не могат и да се разказват. Всичко е смесено едно с друго и всичко се прелива от едно в друго, и ти си ту с Мод, ту с Грейс, само че това не е Грейс, а Дороти, докато на края успяваш все пак да се отървеш от цялата тая бъркотия, да си оправиш вратовръзката и да влезеш в кабинета на генерала.

Генералът, както си и очаквал, не те посреща с отворени обятия, нито те потупва по рамото, но все пак слуша търпеливо това, което напразно се опитваш да му обясниш, понеже е доста сложно и най-вече понеже ненадейно си останал без глас и едва шепнеш. На края, изглежда, търпението на шефа все пак се изчерпва, защото произнася строго:

— Не разбирам. Говори по-високо.

Тъй че ти напрягаш с последни сили гласа си, за да кажеш поне най-важното, но за свой ужас избъбряш само:

— Питах дали нямате нещо за хапване.

Сетне съзнаваш, че отново си буден или полубуден — какво значение — и в главата ти вече кръжат не сънища, а мисли, натрапчиви като мухи и досадни като мухи, а ти, вместо да се мориш да ги разгонваш, ги оставяш да бръмчат колкото си щат. Разбира се, от опит ти е известно, че ако се заловиш за нещо важно, ама наистина важно, другите мисли-мухи от само себе си ще се пръснат. Само че в момента съвсем не ти се ще да се занимаваш с важни неща, тъй като неизвестните в уравнението са премного, за да разчиташ на вярно решение.

Оня взрив… За Сеймур оня взрив не е нищо повече от дребна неприятност. Все едно че се е спукала тръбата на парното. Той дори няма представа какво точно се е случило или твърди, че няма представа, макар може би аварията да е програмирана тъкмо от него.

Не е изключено експлозията да е наистина без значение за Сеймур. Не е изключено тя дори да придава по-голям заключителен блясък на операцията му. Само че между твоите интереси и интересите на Сеймур съществува известна дистанция.

Скандал от трети тип — бе казал американецът. Скандал, оставащ в тайна. Обаче една оглушителна експлозия няма как да остане в тайна. С нея се заема най-първо военната полиция, а след това и обществеността. Ехото от тоя жалък взрив сред един полузабравен склад може да се окаже по-силно от очакваното. Атмосферата на шпиономания, подготовката за предстоящи избори, липсата на други сензации в момента — и ето че дребният инцидент се превръща в политическо събитие.

А за да има събитие, налага се да има и герои. Героите естествено са Томас и Ерлих. Но американците ще се постараят да оставят в сянка Томас, а Ерлих сам по себе си е доста дребен за герой. Кой стои зад Ерлих — такъв ще бъде първият въпрос.

„Търсят един белгиец“. Един тайнствен белгиец, това вече би могло да подхрани любопитството на публиката и да предостави терен за всевъзможни коментарии: човек на левите или десни екстремисти, оръдие на мафията, комунистически агент. С две думи, нищо чудно да видиш скоро портрета си на първите вестникарски страници.

Възможно е, разбира се, американците от самото начало да са блъснали вратата под носа на любопитните. Не се бъркайте в нашите домашни работи. Възможно е дори никой да не търси никакъв белгиец. Възможно е цялото киснене в тая вила, затворените капаци, гладът и отегчението да представляват само част от поредната инсценировка на Сеймур. Държи те тук под предлог, че те укрива, докато обмисля някакъв следващ ход. Това е напълно в стила му. За да си сервира подобна шега, той е готов дори да гладува или тайно да поглъща оттатък някакви кондензирани храни.

Мисълта, че може би в този момент американецът хрупа оттатък някаква кондензирана храна под формата на бисквита, до такава степен ме дразни, че нишката на мисълта се прекъсва и трябва да мине време, додето намеря отново края й.

„Търсят един белгиец, Майкъл.“

„Но аз не съм белгиец, Уйлям. Аз съм австриец.“

„Австриец или белгиец, те търсят вас. Може да имате сто различни паспорта, обаче физиономията ви е една, както сам благоволихте да забележите.“

Много вероятно е наистина да ме търсят. И след като ме е натикал собственоръчно в блатото, Сеймур сега се представя за мой спасител. Натиках ви, но не държа да се удавите, мъчно ми е за вас. Лошото е, че ролята на спасител не се покрива твърде с обичайното му амплоа. Рече ли Уйлям да спасява някого, можеш спокойно да му сложиш кръст. Кръст — на Грейс, а сега, не е чудно — кръст и на тебе.

Най-вероятното е, че още си му нужен. Най-вероятното и съвсем не най-лошото като перспектива. В случай че още си му нужен, ще се постарае да те запази поне дотогава, докато си му нужен. А после… После, сбогом, Майкъл, надявам се, ще се оправите някак с тия ваши два паспорта. Сбогом или лека ти пръст, какво значение.

Вече е почнало да се мръква и това ме навежда на мисълта, че бих могъл да пооткрехна повече капаците, за да се разсъня и да вкуся вместо вечеря малко вечерна хладина. Ала едва съм подал глава навън и зад гърба ми прозвучава познатият леко дрезгав глас:

— Вече ви казах, драги, че прекаленото ви афиширане не е във ваш интерес.

— Какво афиширане? Навън е почти тъмно.

— Да, почти, но не съвсем. Надявам се, долавяте разликата.

Дръпвам се от прозореца и за разнообразие се разполагам не на кушетката, а на креслото.

— Току-що установих, че в хладилника отново се е образувал лед. Какво ще кажете за един малък аперитив преди вечеря?

— Бих предпочел да минем направо към вечерята — измърморвам.

— Няма да спечелите нищо — поклаща глава американецът. — Вечерята е съставена от същата течна храна. Не забравяйте все пак, че уискито се прави от царевица, а ако и царевицата не е храна…

Вдигам се с лека въздишка от креслото:

— Добре, Уйлям. Нека да пием, само не ми говорете за храни.

Донасяме от кухнята необходимото и въпреки мрачината подреждаме бара върху ниската масичка без излишно чупене на чаши. При първата глътка от леденото питие усещам нещо като удар върху празния си сгърчен стомах, а известно е, че ударът зашеметява. Тъй че повтарям го с чисто профилактична цел. Колкото повече си зашеметен, толкова по-малко разбираш, че си гладен.

— Не искам да надничам в тайните ви, но все пак няма ли да кажете нещо по въпроса за връзката? — подхвърлям.

— Насрещната станция продължава да мълчи — осведомява ме късо американецът.

Той щраква скритата в шепите си запалка и лицето му за миг се появява от мрачината, озарено от жълтото пламъче.

— В такъв случай за каква връзка ми говорите, щом не сте реализирали дори една-единствена емисия.

— Напротив, реализирах. Обаче именно една единствена. Това стана още вчера, колкото за да науча, че цялата документация по нашите проучвания е предадена, където трябва.

— Затуй сте така спокоен.

— Аз съм винаги спокоен, Майкъл. Аз съм далеч по-спокоен от вас. Вие само давате вид на спокоен и го правите доста умело, но то е само маска.

— Не ви оспорвам превъзходството.

— Не става дума за превъзходство. Човек е винаги спокоен, когато знае, че няма какво да губи.

— Човек винаги има какво да губи.

— Може би. Обаче всичко зависи от това, колко струва за тебе животът. Не сте ли се замисляли над проблема за самоубийството като над свой личен проблем?

— Не, разбира се.

— Така и предполагах. Вие нямате достатъчно въображение за подобно нещо.

— Това, че съм тъп, вече сте ми го подсказвали по най-различен начин — забелязвам, докато следя как лицето му ту се появява, ту изчезва, додето оранжевото огънче на цигарата светва и гасне в мрачината.

— Тъпотата наистина би могла да ви послужи като генерално извинение — промърморва Сеймур. — Само че вие не сте тъп. Вие сте фанатик.

— И това съм го чувал.

— Но не сте го проумели. Човешкият род открай време се дели на скептици и верующи. И не си въобразявайте, че тия, вторите, са привилегия само на вашия свят. Верующи и фанатици — тая сган я има колкото щете и у нас. Някои вярват все още в Христа, други — в превъзходството на бялата раса или в историческата мисия на Америка. Едни висят в църквите, други линчуват негри, трети бият крак в такта на бойните маршове. Изобщо фауната на фанатиците ми е позната до втръсване и до пълно омерзение.

— За вас е въпрос на подробности, че разни хора могат да вярват в съвсем различни неща.

— Естествено. Какво значение дали илюзията, в която вярват, е от вашия тип или някоя друга? Всички тия илюзии могат да се изброят на пръстите на едната ръка и всички са еднакво глупави. Скудоумието на човечеството е отразено и в илюзиите му. Няколко нелепи химери за равенство или превъзходство за величието на бога или могъществото на човека.

Мрачината не ми попречва да установя, че чашата ми е празна. Докопвам пипнешком бутилката, а подир туй и каничката лед и отново сервирам на горкия си стомах два-три зашеметяващи удара. Ако съдя по суетенето на Сеймур от другата страна на масичката, той е зает със същата операция.

Угарката на американеца описва бавна червеникава парабола и пръска на пода няколко дребни искри като гаснещ фойерверк. Сетне запалката отново щраква и сред мрака отново се откроява бледото, леко навъсено лице.

— За вас не съществуват истини — подхвърлям, колкото за да подразня опонента. — Има само химери.

— Истините, доколкото съществуват, са вън от вашия свят, вън от света на верующите. Вашите истини в кавички, вие сте ги получили наготово, както добрите деца получават наготово своя молитвеник за църковна служба.

— Трябва да ви призная, че не съм получил от никого никакъв молитвеник.

— Получили сте, също както всички фанатици. Получили сте, защото всяка религия, включително и вашата, предполага най-първо да глътнете на доверие един-два постулата. За набожните това е съществуването на бога, за вас — съществуването на класовата борба, на прогресивното развитие, на човешкото могъщество. Или ще почнете да ме убеждавате, че тия неща вие сам лично сте ги открили и проверили на практика?

— Мисля, че и сам съм успял да установя нещичко.

— Не мислите, а си въобразявате. Този свят, Майкъл, не сте го открили нито вие сам, нито вашите комунисти. Той датира отпреди вас. Всички общества са били двойствени, всички са почивали на принципа „ние и другите“. И понеже „ние“ винаги сме ограбвали „другите“, в случай че другите не са ограбвали нас, то между „ние“ и „другите“ винаги е съществувала смъртна вражда. Така е било и въпреки наивните ви надежди, така ще бъде занапред.

— Мисля, че от време на време са настъпвали и промени.

— Е, да: „ние и другите“, това са били веднаж робовладелците и робите, а друг път — аристократите и третото съсловие. Но туй са промени исторически, а не по същество. Вие не можете да разберете, че човечеството по самата си същност е двойствено, че човешкото общество се развива чрез делене, също като амебата. Да, също като амебата, но в по-агресивен вариант. Едната част се отделя от другата част и се нахвърля върху нея, за да я ликвидира, за да остане тя единствената. Но едва останала единствена, налага се да установи, че вътре в самата нея вече са започнали процеси, които напират за ново раздвояване. Вие можете да си чертаете на книга всякакви прогнози за бъдещето, но не сте властни да изменяте природния закон.

— Не знаех, че антагонизмът в обществото е природен закон.

— Значи не знаете една азбучна истина. Антагонизмът е закон на всичко, не само на обществото. Без антагонизъм не би имало магнетизъм, полюси, гравитация, електричество с положителен и отрицателен знак, материя и антиматерия, светлина и мрак, движение на вселената, изобщо — вселена.

— Мислех, че човек създава човешката си вселена не по силата на закона за гравитация, а по логиката на своите разумни критерии — забелязвам.

— Значи сте идеалист — отвръща Сеймур и угарката му отново прави плавна светла парабола към пода. — Срамота е за полицай като вас да бъде идеалист, Майкъл. Тази микроскопична плесен, величана от вас като човешко общество и възникнала върху кората на една микроскопична планета, да, тая жалки плесен не може да се развива по някакви си свои самостоятелни закони, различни от законите на голямата вселена.

В разговора, ако това може да се нарече разговор, настъпва пауза. Този тип винаги ме обърква с реториката си. Теориите, наши и чужда, съвсем не са най-силното ми място. Усещам, че греши в нещо, но не мога да открия къде точно, още повече че операцията по зашеметяване на стомаха е стигнала до третата чаша.

Да, операцията този път се развива успешно и аз съм вече близо до блаженото състояние на безтегловност, а хладният ветрец, прииждащ от прозореца е добра добавка към леденото уиски и изобщо налице са всички условия да се отпусна в креслото и да престана да разсъждавам по въпроса къде съм и какво ме очаква. Само че този тип ме дразни с реториката си и аз нямам никакво намерение да му отстъпвам последната дума.

— Добре, Уйлям — промърморвам по някое време, — понеже вие освен полицай сте и професор, можете ли да ми обясните как ще се проявява вашият антагонизъм в едно общество, където няма да има експлоататори и експлоатирани.

— Мога, стига да престанете да виждате експлоататора непременно като фабрикант, а експлоатирания — като работник при фабриканта.

— Ще се опитам.

— В такъв случай лесно ще разберете, че при всички случаи едни ще управляват, а други ще бъдат управлявани, едни ще имат повече, а други — по-малко, едни ще мислят така, а други — иначе…

— Едни ще работят по-добре, а други по-зле — продължавам вместо него. — Само че това още не е антагонизъм.

— Ако не е, непременно ще стане — успокоява ме Сеймур. — В основата на цялата човешка дейност лежи една безгранична алчност. Старият Ницше я наричаше воля за власт, но това е само последица от склонността му да опоетизирва нещата. Волята за власт в последна сметка не е нищо друго освен жаждата да притежаваш, да трупаш, да грабиш възможно повече. Животното се храни, но не се запасява…

— Бръм-бръм-бръм… — обаждам се предупредително. — Забравяте пчелите, Уйлям. А също и мравките.

— Даже и те не се запасяват за повече от един сезон. А при човека нещо се е случило и естественият инстинкт за самосъхранение се е изродил в алчност, в трупане на неща, които съвсем не са необходими за продължаване на рода.

— И как си обяснявате тази аномалия? — любопитствувам.

— Като аномалия. Предполагам, че развитието на човешкия мозък не е било биологично програмирано. Развитието на човешкия мозък е всъщност нихилистично нарастване на един тумор. И това, което вие величаете като човешки гений, не е нищо повече от раково заболяване.

— Мислех, че скромният ни интелект не е лишен от известни възможности.

— Е, да, в сравнение с възможностите на шимпанзето. Но това са опасни възможности, Майкъл. И съвсем неуправляеми. Нещо като атомната бомба в ръцете на китайците. Толкова ли е трудно да се види, че човешкият гений, това е именно геният на разрушението, че дори тогава, когато нещо все пак бъде сътворено, то неизбежно рухва, понеже към него тутакси се протягат нашите грабителски ръце или ръцете на другите, протягат се с огън и меч, за да превърнат всичко в развалини. Вашата велика история, това е един музей на развалините, драги. Едно гробище, такава е вашата велика история.

— Мисля, че именно вие сте се запретнали да разширявате гробището.

— И ние, и вие…

— Бъдете честен, Уйлям. Ние отдавна казваме „стига!“

— Казвате „стига“, защото вече почвате да се задъхвате в това изтощително надбягване.

— Вашите коментатори твърдят обратното. Според тях ние даже имаме известен аванс в надбягването.

— Да, но вече се задъхвате. Ние сме по-богати от вас и можем да си позволим по-дълго време това чудовищно пилеене на пари.

— Кои „вие“? Монополите?

— Да, да, знам какво ще последва: народът, масите и пр. Без дори да си давате сметка, че именно тази мисъл за масите ни кара да поддържаме надпреварата. Не изпитвам никакви симпатии към вашата система, но в чисто икономическо отношение предимствата са на нейна страна. Ако не бяха тия колосални разходи за оръжие, благосъстоянието у вас щеше да расте в неприятно къси срокове. Това е и ползата от колосалните разходи: те ви натискат главата, за да не си позволявате да растете тъй бързо.

— Цинизмът ви не е лишен от основание — признавам. — И все пак, как си обяснявате факта, че Мод или който и да било там така упорито мълчи?

— Ако аз съм циник, вие сте направо нагъл, драги. Не бива така безцеремонно да надничате в техническата екипировка на противника.

От другата страна на масичката се раздава леко дрънчене на стъклария, което ми подсказва, че Сеймур или си налива нова чаша, или се чука със самия себе си. Сетне отново се раздава леко дрезгавият глас:

— Досега избягвах да ви запознавам с нашата техническа екипировка от чисто човешка неловкост. Става дума за съвсем примитивна радиовръзка в радиус от осемстотин метра…

— Чрез която сте поддържали контакт с Мод по време на онзиденшната операция.

— Именно. Откъде можех да знам, че след операцията ще възникнат усложнения. Тъй че за момента този немощен транзистор е единствената ми апаратура за връзка. Осемстотин метра, нали ви казах. Прочее мълчанието означава, че за Мод е нежелателно да се приближава на такова разстояние, понеже пътищата се контролират или което е все същото, че не смее да се обади, понеже има риск съобщението да бъде прихванато.

— Не е изключено Мод просто да се е разболяла.

— Мод не може да се разболее — възразява категорично Сеймур.

— Или да е катастрофирала с колата.

— Мод да катастрофира?

— Знам, че е слабо вероятно. Но понякога и слабите вероятности…

— Оставете, Майкъл! По-скоро луната ще изхвръкне от орбитата си, отколкото Мод — от шосето. Още повече Мод знае, че няма право да катастрофира в такъв момент.

— При вашата болезнена недоверчивост това доверие в Мод ми изглежда просто странно.

— Знам с кого имам работа.

— А ако вашите военни са я задържали?

Този път отговорът се забавя малко повече:

— Обсъдил съм и този вариант. Просто като теоретическа възможност. Военните могат да задържат вас, но не и нея. И дори да си позволят да го направят под някаква форма, това няма да ги доведе доникъде.

— Понеже Мод е като гроб.

— Точно такава е, представете си.

— Какво сляпо доверие.

— Добра организация, нищо повече. При Мод нишката се прекъсва, Майкъл.

— Вие по-добре знаете.

— Знам го. Защото, ако нишката не се прекъсне при Мод, значи ще стигне до мене. А стигне ли до мене, значи има изгледи да се насочи към голямото началство. Само че такова нещо никое голямо началство не би допуснало. Нишката винаги се прекъсва поне на една бримка преди голямото началство.

— Но в такъв случай Мод ще изгори.

— Грубо казано, да, Нали затова й се плаща, за да играе ролята на бушон.

— Също като мене. С тая разлика, че никой не ми плаща.

— Е, вашият случай е по-особен — признава Сеймур и отново почва да звънти със стъкларията.

Изчаквам го да спре, за да си налея на свой ред. Крайно време е да си налея, защото стомахът ми въпреки спиртната терапия отново почва да капризничи.

— Да, вашият случай е по-особен — повтаря след известна пауза американецът. Ако Мод бъде притисната и се наложи да изгори частично, все пак ще намеря начин да я измъкна. Тя така сляпо вярва в мене, че не бих си простил, ако не я измъкна.

— Не допусках, че сте способен на сантименталност.

— Сантименталност? И то спрямо Мод? Аз имам някои дребни задължения единствено към себе си, драги. И тъкмо зарад себе си, а не зарад Мод ще трябва да я измъкна. Вашият случай обаче е по-особен.

— Вече за трети път го повтаряте.

— Възможно е. Не знам не прекаляваме ли малко с това уиски. По-особен е, защото, ако ви спипат, изгарянето няма да бъде частично.

— А съществува и опасност да кажа нещо излишно.

— Не, такава опасност не виждам. Ако я виждах, вероятно вече щях да съм ви изгубил като събеседник.

— Предполагам, че все още съм ви нужен. Макар и да не ми е ясно за какво.

— За нищо. Нямате представа как бихте ме облекчили, ако можехте да изчезнете ненадейно и в неизвестна посока.

В тона му прозвучава такава нотка на искреност, че не намирам какво да възразя. Нощният вятър се е усилил. Капаците на прозорците леко потракват и за известно време това са едничките звукови ефекти, нарушаващи тишината в тъмната стая.

— Карате ме да се чувствувам просто виновен, задето още не сте ми видели сметката — забелязвам, колкото да наруша паузата.

— Нали вече ви казах: мислил съм и по този вариант. Но вярвам и сам знаете, че е много по-трудно да прикриеш един труп, отколкото един жив човек. Живият човек може да мине незабелязан край полицая, докато трупът, не знам защо, винаги събужда любопитство. Чий е този труп, защо се намира точно тук, а не другаде, кой го е оставил… И после тая отвратителна миризма на разлагаща се плът… Не, Майкъл, вие все пак сте ми приятел. Не искам да ви виждам като труп.

* * *

Нощта минава някак си.

През нощта тъй или иначе спиш, макар и на пресекулки, тъй или иначе сънуваш, макар и кошмари. Но денят не минава никак. Струва ти се, че си станал преди векове, а е все още заран и ние седим в кухнята, след като отдавна сме изпили горчивото блудкаво кафе, последното кафе и последната храна в тази проклета плесенясала вила.

През тоя живот съм преживял доста неприятности, не мога да се оплача от липса на асортимент, но никога не съм предполагал, че три гладни денонощия заслужават някакво внимание. Едва сега започвам да си давам сметка, че гладът е велика сила. Едва сега, след като времето е спряло и след като даже Сеймур е млъкнал, и след като напразно събирам сили, за да се преместя на дивана оттатък.

Най-сетне мудно и нерешително се премествам. Премествам се и замирам. Щом времето е спряло, значи и ти трябва да спреш, да потънеш някъде надълбоко, възможно по-дълбоко и по-далеч от мислите, от страховете и болките. А ако животът рече пак да почне… е, ако животът рече пак да почне, все ще се намери някой да те разтърси и да каже ставай.

Да, времето наистина е спряло и аз установявам това винаги, когато намеря сили да отворя очи, защото стаята тъне в дрезгавина, такава смътна дрезгавина, сякаш часовникът на времето е секнал точно на границата между деня и нощта. Но колкото и да е спряло времето, това не ми пречи понякога да си казвам, че това безвремие трае вече наистина прекалено дълго и че е съвсем ненормално да висиш така в безвремието между живота и смъртта, без да знаеш всъщност дали си още на тоя свят, или си вече на оня.

Тази неизясненост на обстановката донякъде те смущава и ти пречи да потънеш в дълбочините, но после се сещаш, че ако си на оня свят, значи, отнейде без друго ще се появи Любо — щом се появи Любо, смятай, че си на оня свят, а ако ти е писано да останеш тук, тогава непременно някой ще те хване за рамото и ще каже хайде, ставай, не чуваш ли, че часовникът отново затрака.

— Ставайте, Майкъл — чувам наистина един малко дрезгав глас.

Чувам го, но съвсем отдалече, понеже точно в този момент съм потънал в голямата дълбочина. Чувам го, но се правя на разсеян, понеже нямам никакво намерение да изплувам горе за щяло-нещяло.

— Ставайте, Майкъл, бързо! — раздава се отново гласът.

— Какво? Какво има? — избъбрям не без известно усилие.

— Онзи глупак… Вероятно идва за вас… Не бива да го пускате да влиза — обяснява американецът, като се опитва да ме избута от дивана.

Надигам се — няма да кажа с какви усилия на волята, — но се надигам и поглеждам през процепа на капака.

На поляната пред вилата е спрял черен опел — странно как не съм го чул, — а в опела, ако не ме лъжат очите, седи тъй нареченият шеф на Мод — мистър Френк или Франк.

— Не се безпокойте — произнасям с усилие и не съвсем ясно, сякаш говоря насън. — Не виждате ли, че човекът си седи кротко в колата.

Той наистина продължава да седи в колата даже и когато излизам навън, и само ми прави енергичен знак да се приближа.

— Здравейте, Каре… Вземете чантата от задната седалка… За вас е, праща ви я Мод… Не обичам подобни мисии, но какво да се прави, човек трябва да умира по малко за приятелите си… Хайде, аз тръгвам, доскоро виждане.

Едва съм успял да взема въпросната чанта по време на тоя нестроен монолог, и Франк вече е запалил мотора, махнал ми е с ръка за сбогом и е издимил в обратна посока.

— Глупакът изглежда уплашен — забелязва Сеймур, когато се връщам в стаята. — Това не е на добре.

Той нетърпеливо почва да вади продуктите от обемистата пазарска чанта — колбаси, кутии сирене, консерви, хлебчета и какво ли не, додето измъква от дъното малък запечатан плик.

— За вас е…

— Глупости — промърморвам.

— Отваряйте го, за вас е — настоява американецът.

Отгоре наистина се мъдри моето име. Отварям плика, за да намеря вътре бележка с лаконичен текст: „Не яжте много.“ Заедно с бележката има втори плик, този път без надпис.

— Това вече е за мене — установява Сеймур.

Той разкъсва плика, прочита набързо късото писмо, сетне ме поглежда и отново го прочита. Никаква промяна в израза на обичайно навъсеното лице и все пак, струва ми се, че то е станало още по-навъсено.

— Какво има, ако не е тайна? — осмелявам се да запитам.

— Нищо особено. Важното е да не ядем много.

— По-важното е, че ще ядем — произнасям с вече пълна уста, понеже тая шунка просто те предизвиква да я опиташ.

— Предварително е нарязана, като че не можеш сам да си я нарежеш — установява американецът, като също взема едно парче. — Пипат я с мръсните си ръце, а после ти я завиват в книжка за по-хигиенично.

Храним се прави и едва след като довършваме шунката, се сещаме да идем до кухнята да се измием.

— Не знам дали ще бъде много, или малко, ако изядем и по един шоколад — подхвърлям.

— Яжте вие, аз се заситих — отвръща Сеймур.

— Не рискувате нищо особено. Шоколадът се опакова с машини.

— Яжте вие.

— Изглежда, сте получили лоши новини.

Той ме поглежда замислено, сякаш тепърва съобразява какъв е всъщност смисълът на полученото писмо, сетне казва спокойно:

— Напротив, новините са добри, поне що се отнася до вас. Контролът на пътищата от днес следобед е вдигнат, а утре вероятно по някое време ще дойде и Мод, за да ви изведе.

— И това е всичко?

— Това е всичко, което засяга вас — уточнява Сеймур, като набляга на последната дума. — Колкото до мене…

Той замълчава, взема цигара от пакета на масата и щраква запалката. Сетне ми отправя последователно три гъсти струи дим и добавя:

— Би трябвало да ви се извиня за напразно отнетото време. Операцията е анулирана не без обичайната благодарност за добро старание. Документите са хвърлени в архивата или в огъня. А нареждането е недвусмислено: престанете да се занимавате с Райън.

— Значи, тази история се оказа съвсем безсмислена — избъбрям, сякаш говоря на себе си.

— Като всички истории, Майкъл. Или вие можете да ми посочите някоя смислена?

— Естествено. И не една.

— Тъй ви се струва. Безсмислието на нашата история е поне очевидно. Докато другите претендират на всичко отгоре и за някаква съдържателност. Правим преврат, за да посеем зърната на контрапреврата. Започваме една война и я изоставяме, след като сме разорали земята с бомби и сме изтребили милион хора, включително и свои. Поддържаме неспасяемия режим и воюваме срещу неотменимия. Междуособици без цел. Самоизтребване без смисъл. Кучето, което хапе опашката си.

— Вие говорите за вашия свят.

— Не съм дотам тактичен. Вашите преврати и вашите революции са същото сеене на ветрове и жънене на бури.

Той се отправя към кашона в ъгъла на кухнята, измъква бутилка уиски, налива си половин чаша и отпива, без да си дава труд да слага лед или вода.

— Този свят би трябвало да се прави наново, Майкъл. А за да се прави наново, най-първо би трябвало да рухне. И всичко да почне отначало.

— Откъде? От маймуната?

— Може и от амебата. Важното е творението да спре преди поумняването на човека, преди появата на тази ракова аномалия — интелектът. Изобщо земният рай, преди Адам да е вкусил от дървото на познанието. Тази легенда за дървото на познанието не е чак толкова наивна.

Той наново отпива глътка уиски и аз също си наливам, за да подтисна бясното желание да се заловя за кренвиршите или за рибната консерва.

— Ясно — казвам пак, сякаш на себе си. — Една история в скоби, това е нашата история.

— Още не се знае дали е това — възразява невъзмутимо американецът.

— Но вие сам твърдите, че нареждането е недвусмислено: Престанете да се занимавате с Райън.

— Вярно. Обаче вие откъде знаете, че съм получил нареждането? Докато едно нареждане стигне до целта си, могат да минат няколко дни. А додето минат няколко дни, могат да се случат най-различни неща на най-различни хора, включително и на Райън.

— Уйлям, имам чувството, че отново ме хващате за врата.

— Не се безпокойте. Вие повече не сте ми нужен. Нещата оттук нататък ще се развият малко по-другояче.

Примъквам с крак един кухненски стол и се отпускам на него. Въпреки тая благословена и крехка шунка, коленете ми все още треперят от слабост. Сеймур обаче поради възбудата или паради обичайната неврастения продължава да стърчи пред мене и настойчиво да насища пространството с тютюнев дим.

— Влизам ви в положението — промърморвам, понеже споменатата по-горе благословена и крехка шунка ми е възвърнала добродушното настроение. — Да похарчиш толкова време за една служебна задача…

— Това не е служебна задача — възразява американецът.

— Значи, самоинициатива?

— Нито самоинициатива.

— Не знаех, че съществува и трето положение.

— И все пак съществува. Представете си, че някой от големите шефове ви извежда с колата, за да изпиете някъде на открито по чаша. И додето пиете по чаша: вие май заминавате за Германия — казва. — Не е зле да хвърлите там един поглед на нашия Райън, знаете го, нали, колкото да разберете каква комбинация подготвя в момента. Той е по комбинациите, също като баща си, макар и не в същите мащаби. Не е тайна, че старият в момента напира да получи поръчка за нов тип самолет. И вероятно ще я получи. В случай, разбира се, че около синчето не възникне пак някакъв скандал…

Сеймур млъква и ме поглежда:

— Ясно, нали?

— Пращат ви да ловите лъвове на свой риск и отговорност.

— Горе-долу.

— Но вие бихте могли да откажете.

— Ако имаше вероятност да откажа, никой не би почвал подобен разговор. Те знаят предварително, че няма да откажа.

— Защото мразите Райън.

— Е, „мразя го“ е силно казано. Такива не заслужават повече от презрение.

— Тогава, презирайте го и не си цапайте ръцете.

Сеймур ме гледа, леко примижал, сякаш съобразява дали има смисъл да възразява. Сетне допива чашата, оставя я на масата и запалва поредната цигара.

— Вчера вие недоумявахте, когато ви казвах, че съм влязъл в професията заради свободата. Прав сте да недоумявате. Каква свобода в такава военна професия като нашата! Сега обаче виждате, че и аз съм прав. Каква свобода ли? Ами например свободата да смачкам носа на една отрепка от висшите кръгове. От най-висшите, Майкъл!

— И какво ще спечелите с това? Печалбата, ако има такава, вероятно ще бъде за вашия шеф, който е свързан с конкурентната фирма.

— Вероятно.

— Тогава какво ще спечелите?

— Няколко часа добро настроение. Малко ли е? Само като си помислиш как такива надути пуяци като Райън-баща и Райън-син ще се ококорят, втрещени след получения удар, за да установят, че даже и те, пуяците, не са неуязвими!

— Сега ми е ясно. Вие наистина мразите Райън.

— Не го мразя, казах ви. Затуй пък го познавам достатъчно добре. Помня го още от университета, и по-късно — от секретните служби, помня го как с цялата си посредственост изпреварваше способните само защото бе наследник на един от кралете на младия капитал.

— Младия или стария, какво значение.

— Вие не долавяте нюанса, но това не му пречи да съществува. Наистина един нюанс и нищо повече, но един нюанс понякога не е без значение. Старите спазваха известно приличие, Майкъл. Старите грабеха с помощта на законите, които сами бяха създали. А новите се гаврят дори със собствените си закони, аферите на корупция избухват една след друга, черният им дим обгръща вече дори Белия дом…

— Да се надяваме, че ще оправите всичко това.

— Далеч съм от подобни проекти. Искам просто да си доставя малко развлечение, да почувствувам, че съм изпълнил едно лично желание, лично, разбирате ли, а не на високостоящата инстанция, че съм си позволил шане за един път лукса да действувам свободно.

— Вие ме обезкуражавате, Уйлям — произнасям унило. — Смятах ви за циник, а вие се оказахте моралист.

— Не съм моралист — поклаща глава американецът.

— Моралист сте — настоявам. — И то от тия, най-лошите, дето не смеят да го признаят и пред себе си.

* * *

Ако съм очаквал, че ще намеря на следния ден Сеймур подтиснат и мрачен, трябва да призная, че съм се излъгал. Още додето се обличам, долавям от кухнята някакво леко и малко грапаво тананикаме. Уйлям — да тананика. Доживяхме и това.

— Ще пием нес кафе, Майкъл — сюрпризира ме той, когато влизам в помещението. — Мод, за да спести обема, ви е пратила нес кафе.

— Пратила го е на вас — отвръщам. — Тя знае много добре, че не обичам нес кафе. Тази жена ви обожава.

— Защо мислите, че всички трябва да ме ненавиждат? — запитва без особено любопитство американецът, като премества съдината с вряла вода от котлона на масата.

Не намирам време да отговоря, тъй като пръснатите по масата провизии изцяло поглъщат вниманието ми. Едва по-късно, когато вече съм заситил глада си и дори съм си позволил чаша нес кафе, забелязвам:

— На времето смятах, че от вас се излъчват опасни токове, твърде злотворни за околните. Сега имам чувството, че отровните ви еманации тровят най-вече самия вас. Вероятно защото са отслабнали и радиусът им на действие се е скъсил.

— Какво искате — промърморва Сеймур, без да вдига очи от чинията. — С годините всички се променяме. Силите ни намаляват и това ни прави да изглеждаме по-безобидни и даже добродушни.

Бих могъл да го уверя, че не се е променил особено и че съвсем не изглежда добродушен, обаче премълчавам. Ако не смятаме все по-сивеещите коси, това си е същият оня Сеймур, героят на моите кошмари. Невъзмутим, но с израз на едва доловима погнуса пред заобикалящото го. Самоуверен, доколкото може да е самоуверен човек, който по начало не вярва в нищо, дори и в себе си. И хладно-доброжелателен, като възпитан играч, който ви обира парите, но ви ги обира с безукорна учтивост.

В кухнята цари ако не мрак, то поне лека здрачевина, тъй като и тука капаците са притворени, макар прозорецът да гледа към шубраците откъм задната страна на вилата. Едва ли е нужно да пояснявам, че е и доста душно. Не може Сеймур с цигарата си да е тук и да не бъде душно. Той седи срещу мене с гръб към прозореца — една тъмна фигура, затворена в мъждивия правоъгълник на прозореца, една тъмна фигура върху светъл фон.

— Не знаех, че имате вкус към музиката — подхвърлям от нямане какво да правя.

— Нямам вкус към музиката.

— Чух ви да пеете.

— Не пея.

— Но аз ви чух, Уйлям.

Той тихо се разсмива с дрезгавия си смях.

— Това вероятно е била някоя от сестрите ми. Аз само съм й пригласял.

— Не знаех, че и сестрите ви са във вилата.

— Тук са — уточнява Сеймур, като почуква с пръст челото си.

— Разбирам. Отколешният скъп спомен.

— Не особено скъп. Вярно, че и двете имаха хубави гласове и обичаха да пеят по време на къщната работа, а аз понякога се опитвах да им пригласям, но това ги дразнеше: „Престани, Уили, ти пееш ужасно фалшиво!“ Така че пригласях съвсем тихо, за да не ме чуят.

— Може би наистина сте пеели фалшиво.

— Несъмнено. Лошото е, че ги дразнех не само с пеенето си. Те бяха се превърнали в слугини на майка ми, а аз — в техен слуга, и по цял ден ме разкарваха нагоре-надолу, но каквото и да правех, все не успявах да им угодя, а порицанията нерядко ми се сервираха под формата на плесници.

— Но майка ви е могла да се намеси.

— Майка ми нямаше много време за мене. Живеехме доста притеснено, да не кажа нещо повече, и вниманието на мама бе изцяло ангажирано от двете ми сестри. Амбицията й беше да ги задоми час по-скоро, а да се задомят две бедни момичета, бедни и проклети при това, съвсем не е лесна работа, тъй че за мене изобщо не оставаше време.

— А как приключи брачният маратон?

— Успешно, макар и не с мечтания блясък. Само че майка ми и подир туй не можа да се заеме с мене, а и аз вече бях свикнал да се чувствувам по-добре на улицата, отколкото в къщи. Струва ми се, че ми беше сърдита още от раждането.

— За какво ви е била сърдита?

— Предполагам за туй, че раждането ми е било нежелано и е станало от немай-къде, отгоре на немотията и на всички други грижи. Никой не обича натрапниците, Майкъл.

Той става, прави няколко крачки из кухнята и спира до прозореца.

— Не смятате ли, че бихме могли вече да отворим капаците? — позволявам си да подхвърля. — Тук не се диша.

— Нека не избързваме. Нека изчакаме Мод с нейното комюнике.

Да изчакаме Мод… Това звучи на пръв поглед съвсем невинно като програма, но колкото повече напредва денят, толкова по-тягостна става тая програма. Дамата не се явява нито на обед, нито в следващите часове и ние, вече загубили желание за приказки, се разхождаме като зверове в клетка, всеки в стаята си, понеже от лежане и притеснение не сме способни поне да заспим.

Слънцето вече залязва, когато напрегнатият ми слух най-сетне долавя шума на мотор. Малко по-късно между дърветата се показва и зеленият мерцедес, значително по-зелен от посърналата листовина.

Мод влиза в къщата и ни отправя приветливата си усмивка, на която Сеймур отвръща само с една суха бележка:

— Не допусках, че ще ви е нужен цял ден, за да се придвижите от Майнц до тук.

— Дойдох за един час — обяснява жената сконфузено. — Обаче въпросът за жилището се оказа много сложен.

— А вчера сте пропуснали да изпратите вестници по вашия Франк — продължава да мърмори американецът.

— Не пишат нищо за инцидента. Само една къса бележка в тукашното вестниче. Обясняват злополуката с неизправност в електрическата инсталация.

Тя е извадила от чантата си вестничето и го подава на Сеймур. Сеймур го взема и на свой ред го подава на мене:

— Хвърлете един поглед, Албер.

Междувременно той навярно също е хвърлил един поглед на Мод, защото двамата излизат и се усамотяват в стаята на американеца. Военното съвещание трае десетина минути. Време напълно достатъчно, за да прочета не само късата бележка по инцидента, но и част от външните новини, остарели с три дни.

Доколкото може да се съди по информацията, експлозията в склада е възникнала в резултат на късо съединение и нейна единствена жертва е техникът Ерлих Прел, намиращ се в момента на местопроизшествието. Други имена не се споменават. Други подробности липсват.

Толкова по-добре. Строго погледнато, експлозията на едно хале с демодирано оръжие едва ли може да разтревожи някого. Старото желязо се е превърнало в обгорено желязо, нищо повече. Кой ще седне да прави истории около такава дреболия, особено след като единствената жертва е някакъв дребен техник.

Късата информация без друго е минала през филтъра на военните. Излиза, че Сеймур е прав. Ако има някакъв елемент на скандал, това е скандал от трети тип, обречен да мине към дело. Излишно е да разчиташ, че ще станеш звезда на вестникарските хроники.

И все пак американските власти търсят един белгиец. Може популярността да ти се е разминала, но другото не е. Може контролът по шосетата тук наоколо да е вдигнат, но контролът по граничните пунктове вероятно е в ход. Щом търсиш някакъв чужденец, най-сигурното е да го причакаш на границата.

— Ето как се представят нещата, Албер — оповестява Сеймур, когато двамата се връщат в стаята. — За момента Мод ви е осигурила спокойно и тихо жилище в Майнц. Ще прекарате там няколко дни, докато тази история съвсем отшуми и докато ви подготвя канал за измъкване. Подир което ще си кажем сбогом.

И като вижда, че се готвя да възразя, вдига ръка и добавя:

— Естествено, ние можем да си кажем сбогом и още сега, ако много държите на това. Вече ви споменах, че нашата обща дейност е приключена. Не виждам обаче как бихте се оправили сам с тия ваши два паспорта, нито един от които не влиза в работа.

— Добре — избъбрям примирено. — Ще разчитам на вашата помощ.

— И няма да сбъркате. А сега Мод ще ви изведе. Аз ще поостана да измия чиниите.

— О, мистър… — възкликва Мод, свикнала да приема всички думи на шефа си за чиста монета. — Ако е за чиниите…

— Вървете, вървете — кима Сеймур. — Сега е най-подходящото време за път.

— Сега е най-подходящото време — повтаря Мод, когато излизаме и се отправяме към колата. — Ако караш по светло, всички те виждат. Ако пътуваш много късно, изглеждаш подозрителен.

И понеже се готвя да седна на обичайното си място, тя побързва да поясни:

— Не тук, Албер. Излегнете се отзад на седалката и се завийте с оня шлифер. Не е нужно да ви забелязват отвън.

— Ами ако надникнат вътре?

— Ще дадете вид, че не ви е добре.

— Но те търсят един белгиец.

— Вече не сте белгиец. Вече сте австриец. Ето паспорта ви. Разбира се, най-добре е да не се стига до вадене на паспорти.

Тя запалва мотора и плавно потегля, завива, възлиза по стръмното и излиза на шосето.

— Досега само това не ми се беше случвало: да пътувам като ръчен багаж, хвърлен отзад на седалката.

— Ето, виждате ли: значи, още едно преживяване. Някоя вечер, тогава, когато наистина ще имате жена и деца, ще седите с тях край камината и ще им разказвате как сте пътували като ръчен багаж в колата на едно случайно служебно лице.