Богомил Райнов
Денят не си личи по заранта (5)

ПЕТА ГЛАВА

Казват, че животът на средновековния град е протичал около катедралата. Нищо чудно, ако се има предвид, че на двеста метра от катедралата са почвали нивята. Днешният Кьолн е неизмеримо по-обширен, но това не пречи животът и сега да се върти най-вече около катедралата, особено ако става дума за живота на пълчищата туристи.

Двете високи готически звънарни на църквата са забити в небето като два остри зъба, доста потъмнели и доста разядени от времето. Сградата е кафеникавочерна, сякаш е горяла. Май че наистина е горяла и дори е била частично срината от същите тия англичани, чиито синове днес прилежно я разглеждат, за да изучават особеностите на немската готика.

Да, катедралата е била опожарявана и сривана, но заедно с туй акуратно кърпена и подновявана, по силата на тая странна мания на човечеството да руши, за да има възможност след туй грижливо да реставрира. Жалко, че и потрошените хора не могат да се реставрират, иначе всичко би било наред.

Огромният площад около катедралата е любимо място на туристите и на ветровете. Дори в целия град времето да е тихо, тук духа, и то — от всички страни. Това с нищо не намалява притегателната сила на тая обширна циментова площ, по която рояци хлапета, стекли се от целия град, летят върху летните си кънки, като се блъскат с трясък в будките за сувенири и предизвикват ужас у върволицата туристи.

На две крачки оттук е гарата, където пристигат пътниците, дошли да видят катедралата, и където заминават другите, които вече са я видели. На две крачки оттук са и банките, където можете да размените доларите си. На две крачки оттук са и магазините на пешеходната зона, където можете да похарчите западните си марки. Тук в съседство най-сетне са и музеите, хотелите, кафенетата, ресторантите, нощните заведения, изобщо всичко, създадено с толкова любов и старание, за да направи краткия ви престой удобен, приятен и съдържателен.

Нашият престой, уви, съвсем не обещава да бъде кратък. Вече десет дни съществуването ни е сведено до туй да не вършим нищо. От опит знам, че неизвестността е тягостна, но никога не съм предполагал до каква степен нараства тази тягост, когато към нея се прибави и бездействието.

— Вие ще се стопите от притеснение — забелязва съчувствено Мод един ден, додето се разхождаме из пешеходната зона.

— Личи ли ми?

— Ужасно. Колкото и да го криете.

— Не съм свикнал да се шляя без цел.

— Тия хора около нас също се шляят без цел и това им доставя огромно удоволствие.

— Те са във ваканция.

— Смятайте, че и вие сте във ваканция.

— Няма да помогне. Ненавиждам ваканциите.

— Тогава следвайте моя пример.

— Не познавам секрета ви.

— Какъв секрет? Казвате си просто, че безделието е неизбежен етап от работата. Това успокоява.

Вероятно. Само че нейната работа не е моята работа. И когато си въвлечен в една операция принудително, тази операция трудно може да те изпълни с ентусиазъм.

Мисълта, която ме крепи, няма нищо общо с тяхната операция. Мисълта, която ме крепи, се върти около цифрата 29 — последния срок, за да вдигна котва и да отплувам към Висбаден, дето ме очаква колата на избавлението. Една наистина успокоителна мисъл, но съпроводена и с известна горчивина. Да се прибереш при своите с празни джобове, като блудния син — това не е връх на щастието. Друго би било да се върнеш с някои сведения за проекта Спрайт и със задоволството, че Томас е получил отдавна заслуженото си наказание.

По примера на туристите ние с Мод убиваме времето най-вече в заведенията около катедралата и в разходки по пешеходната зона. Това е един доста широк и твърде дълъг коридор, облицован с разгула на търговските витрини, украсен с многоцветни неонови фирми и оживен от навалицата на минувачи, купувачи и зяпачи.

Ние сме от категорията на зяпачите. Аз — по принуда, а Мод — поради естествения женски интерес към всичко, годно да украси или да улесни бита. Един по-скоро хладен интерес, в който не успявам да доловя алчността за притежание.

— Вие, изглежда, имате слабост към чантите — подхвърлям веднъж, додето зяпаме пред витрината на „Саламандър“. — Първия път, когато ви видях, стояхте край един магазин за чанти.

— Да, но не заради чантите.

— Известно ми е. А как ме разпознахте?

— Не е ставало нужда да ви разпознавам. Наблюдавах колата ви и знаех, че човекът, който ще слезе от тая кола, това е обектът ми.

— Вие сте ме следили още от „Черния козел“…

— Нека не затъваме в спомени — отвръща Мод, като се отправя към следната витрина.

Следната или по-следната е бижутерийна, тъй че напълно заслужава дамското внимание. И додето жената се наслаждава на ювелирните шедьоври, аз наново подхвърлям:

— Какво ще кажете, ако ви предложех да си изберете нещо за моя сметка?

— Не виждам основание да го правите. След като вече съм ви пуснала в спалнята си…

— И все пак, представете си, че го направя.

— Ще откажа, разбира се.

— Не обичате диамантите?

— Не обичам подкупите.

— Защо „подкупи“?

— Едно нещо никога не се дава даром, Албер. Освен ако е лишено от стойност. А брилянтите имат стойност.

— Изглежда, наистина не ги обичате достатъчно. Макар да носите брилянтен пръстен.

— Не бих хвърляла пари за брилянтен пръстен — забелязва Мод, като продължава бавно край шпалира на витрините. — Подарък ми е от бившия ми съпруг.

— Имали сте щедър съпруг — промърморвам, като се опитвам да избягна летящия право срещу мене малчуган на ролкови кънки.

Малчуганът в последния миг завива встрани, доволен, че ме е развълнувал, и се насочва към следващата си жертва.

— Не беше скъперник — чувам до себе си гласа на Мод.

— Обаче пиеше… — опитвам се да отгатна.

— Да, в рамките на общоприетото.

— Тогава е бил садист.

— Не беше и садист.

— Остава, значи, класическата причина: изневярата.

— И този път не познахте — усмихва се с беглата си усмивка жената. — Вашата проницателност, изглежда, се проявява само по линия на произхода и професията.

— Добре, свивам знамената — произнасям съкрушено.

— В такъв случай да се отбием в сладкарницата зад ъгъла.

Мод е по сладкарниците. Щом не е по баровете, естествено, че ще е по сладкарниците. В края на краищата не можеш непрестанно да обикаляш като кон из тая пешеходна зона. Благодарение на Мод познавам вече всички сладкарници из околността с всичките им традиционни лакомства — от леките фруктови торти, през увенчаната с каймак и шоколад торта, наричана кой знае защо, „Черна гора“, до виенската „Захер торта“.

Мирна и сънна е обстановката на тия уютни заведения. Клиентела — предимно дамска. Възраст — над средната, понеже тия под средната треперят за елегантната си линия. Командното табло тук се състои от дългия хладилен бюфет, под чийто стъклен капак са наредени гореизброените торти, и от инсталацията за еспресо, бляскаща внушително с никела си. Помещенията изобилствуват с тихи ъгълчета, удобни за интимни клюки, тапицерията е в меки цветове, настолните лампи са с розови абажури. Изобщо нежност и финес.

— Значи, развод без причина — обобщавам, след като се настаняваме в едно сепаре.

— Вие сте странен човек, Албер. Каква по-сериозна причина за един развод от самия брак?

— Но тогава защо е трябвало да го сключвате?

Тя не отговаря на въпроса ми, понеже в този момент към нас се приближава сервитьорката с бяла дантелена престилка и бяло боне.

— Вие какво ще вземете? — запитва Мод, след като излага обстойната си поръчка пред келнерката.

— Кафе.

А когато прислужницата се отдалечава:

— Чудите се, че диамантите не ме изкушават, а сте безразличен дори пред невинните изкушения, които предлага една сладкарница.

— Каква проза: да сравнявате скъпоценните камъни с някакви си пасти.

— Напомняте ми за детството — усмихва се едва-едва жената. — Повечето деца в квартала бяха обсипвани с подаръци, а други имаха само по някоя евтина кукличка, купена от супермаркета. Но първите не бяха непременно по-щастливи от вторите.

— А вие от кои бяхте?

— Не се ли сещате? Нашата къщичка бе останала от времето, когато кварталът е бил за скромни хорица. Но с течение на годините наоколо се бяха издигнали луксозни вили с тераси и градини. „Няма какво да правиш при богаташките деца, освен да подсмърчаш — казваше баща ми. — Затуй стой си у дома.“ И аз си играех сама на двора с двете куклички от супермаркета. Две куклички са напълно достатъчни, за да направиш едно семейство, а след като си направила семейството, започваш да му приготвяш дом и покъщнина…

— Самотно детинство сте прекарали.

— Да, имах тоя шанс. Каква по-хубава школа за живота от едно самотно детство.

Не е време да възразявам, понеже тъкмо в тоя момент келнерката донася поръчаното: две торти и един сладолед за Мод, плюс моето скромно кафе. Изоставила темата за детството, дамата изцяло се отдава на любимата си страст.

— И все пак вие премълчахте причината за развода си — казвам, когато жената приключва с яденето. — Вероятно, защото причината е била у вас.

— Не ви се сърдя, че сте избрали миналото ми като средство за убиване на времето — промърморва Мод. — Само че и този път не познахте.

Не възразявам. Но тя, изглежда, също има нужда да убива времето, защото подхваща след известно мълчание:

— Вие сигурно никога не сте били женен, щом не разбирате, че всеки брак е достатъчна причина за един развод. Може би щях да се примиря, ако бях попаднала на някой от тия мекошави мъже, готови да се подчинят на всичките ви привички. Само че моят съпруг искаше аз да се съобразявам с привичките му, да приемам в къщи неприятни типове, понеже ги смяташе за полезни връзки, да отивам в леглото му според неговите настроения, да имам дете, защото той желаел това, и дори за напусна работа, понеже господинът печелел достатъчно за двама.

Тя не е по дългите периоди, тъй че след горното изложение спира, за да си почине и да огледа разсеяно околността, обилно изпъстрена с дамски шапки от най-различни модели. Шапките са заговорнически скупчени по три, по четири и красноречиво се поклащат в ритъма на сплетните.

— А по това време вие вече бяхте на работа при Сеймур… — подхвърлям напосоки.

По лицето на Мод отново пробягва къса полуусмивка:

— Вие наистина сте силен в догадките относно професията.

— А вашият съпруг, естествено, беше колега на Сеймур… — решавам повторно да рискувам.

Този път тя премълчава, сякаш се пита дали не е прекалила с откровеността си.

— Искам да кажа, социолог — уточнявам.

— Да не затъваме в подробности — предлага дамата.

— Това не са подробности. Щом заради работата сте зарязали брака…

— Зарязах го заради свободата си.

— За каква свобода ми говорите при такава работа.

— Такава или друга, работата е винаги една зависимост, Албер. Свободата е само в паузата между два работни дни, и аз държа да разполагам, както си ща, с тая пуза.

— Все пак вие сте привързана към професията си.

Тя не отговаря.

— Вероятно, заради Сеймур.

— Не смятате ли, че достатъчно се наседяхме в тая сладкарница? — запитва дамата.

Кимам и правя знак на келнерката да дойде за сметката.

* * *

— Ще ида до „Дионисус“ да изпия едно кафе — оповестявам. — В нашия реномиран хотел кафето е отвратително.

Кафето в „Европа“ наистина се прави по стар немски обичай, сиреч повече цикория и по-малко кафе.

— Да, да, вървете — съгласява се Мод. — Аз ще дойда след малко. Имам телефонен разговор.

Заранта е топла и денят обещава да бъде горещ, като всички тия последни дни на тягост и отегчение. Но жегата вече не ме плаши, понеже съм заменил официалните зимни дрехи с лек костюм от син джинсов плат. Мод също е в бледосиня ленена рокля. Изобщо облеклото ни е доста лекомислено за такава солидна двойка, каквато представляваме ние двамата, аз — с възрастта си, Мод — с килограмите.

Моят джинсов костюм е всъщност единствената полезна находка в продължителните ни скитания из пешеходната зона.

— Да ви подаря ли едни летни дрехи? Вие ще се сварите в тоя ваш чудесен костюм — рече оня ден спътницата ми.

— Благодаря. Мога и сам да си ги купя.

— Тогава какво чакаме?

Тъй че влязохме в „Карщад“ и дамата ме остави в мъжкия отдел, а сама тръгна по другите етажи. Напоследък Мод все по-често ми оказваше своето доверие, едно лесно обяснимо доверие, ако се вземе под внимание, че белгийският ми паспорт беше в чантата й, а за австрийския тя и не подозираше.

Именно този австрийски паспорт бе напоследък постоянният ми източник на безпокойство и само той ми бе пречел да се измъкна от задухата на зимния костюм. Защото летните облекла по правило са снабдени с такива миниатюрни джобчета, в които едва ли можеш да сложиш нещо повече от запалката. Тъкмо затуй, откакто тия дрехи станаха на мода, мъжете почнаха също като жените да носят ръчни чантички, за да приютяват в тях дребното си движимо имущество.

Да, при един джинсов костюм човек не би могъл да пъхне паспорта си на сигурно място във вътрешния джоб. Но сигурно място ли е тоя вътрешен джоб? Откакто бях получил своя колкото спасителен, толкова и опасен австрийски документ, бях почнал искрено да съжалявам за интимността, установила се между мене и Мод. Когато се случваше да преспивам в стаята й, това не бе спане, а неспокоен полусън и дори нощно бдение поради страха, че дамата би могла по някое време да пребърка джобовете ми. Бях преценил наум всички възможни скривалища, но те се бяха оказали до едно не твърде надеждни. Да залепя паспорта за гърба на шкафа, да го пъхна в отвора на вентилацията или да го мушна под раздрания тапет зад леглото, с две думи, да го скрия някъде в стаята си — всичко това бе равносилно на детинщина, защото професионалистът, който би обискирал стаята, ще обърне внимание най-първо тъкмо на тия места. Да сложа документа в плик, за да го оставя на съхранение в касата на хотела или в пощата, като пратка „до поискване“, или на гарата в някое шкафче за ръчен багаж — това също бе детинщина. Полицията тихомълком си прави проверки из всички подобни места.

И тъй, щом трябваше да мъкна паспорта със себе си, какво значение дали ще го нося в джоба, или в ръчна чантичка. Ръчната чантичка дори изглежда по-невинна: в нея никога не се държат особени ценности, след като се подмята насам-натам и може да бъде забравена тук или там. Вечното правило: това, което е най-наяве, най-малко бие на очи и най-малко буди подозрения.

Прочее ето ме в лекия джинсов костюм, с небрежно провесената на ръката ми черна чантичка — един почти млад хаймана, прехвърлил четирийсетте и с вече сивеещи коси.

Ресторантът или, ако щете, кафенето „Дионисус“ представлява, кой знае защо, част от ансамбъла на музея за римско изкуство, приютен в полите на легендарната катедрала. Едно щастливо хрумване на архитекта, понеже хората, след като с часове са обикаляли сред студените антични мрамори, изпитват нужда от нещо съгряващо и понеже такива като Мод и мене могат да ходят в ресторанта с приятното самочувствие, че всъщност посещават музей.

Заведението е оформено модерно и строго като обширен паралелепипед от стъкло и алуминий, през чиито витрини се разкрива цялата околност, включително и фасадата на нашия хотел. Настанявам се до една от витрините и тъй като времето е никакво — нито заран, нито обед, а ресторантът е почти празен, скучаещата сервитьорка тутакси ми донася поръчаното кафе.

Да, фасадата на хотела се вижда отлично, включително и прозорецът на моята стая — третият отляво на втория етаж, — а понеже завесите са вдигнати, мога да различа и нещо от вътрешността на стаята и по-точно едно движещо се насам-натам едро синьо петно. Синьо, също като работна престилка, само че престилките на чистачките са бели, за разлика от тоалета на скъпата Мод. И това се наричало доверие. Добре, че навреме преодолях лекомисления порив да скрия паспорта в хотела.

Дамата се появява в „Дионисус“ четвърт час по-късно, лъчезарна в бледосиния си тоалет, приветлива и невинна. Просто да я разцелуваш.

— Предполагам, че докато чакате обеда, няма да се откажете от една втора закуска — подхвърлям, когато Мод се разполага насреща ми.

— Не ме изкушавайте, Албер. Напълнях с три килограма, откакто съм с вас.

— Нима когато не сте с мене, се изтезавате с режим?

— Не, но правя упражнения.

И за да не си въобразя бог знае какво, пояснява:

— Съвсем бегли упражнения.

— Изправяте се на пръсти, като издавате напред могъщия си бюст…

— Не се занимавам с подобни глупости. Имам у дома едно приспособление с педали. Все едно че карам колело на място.

— „У дома“? Къде „у дома“? В Америка или тук?

— И там, и тук. Нали ви казах, че работя в търговията. Тъй че налага се да пътувам…

Сервитьорката прекъсва разговора ни, колкото за да узнае, че Мод не желае нищо освен един голям сладолед с каймак.

— Какви са проектите ви за днешния ден? — запитва дамата, след като си разчиства сметките със сладоледа.

— За шеги ли сте настроена? — питам на свой ред.

— Вярно, днес е неделя — сеща се тя. — Неделята дори според библията е ден за бездействие.

— В нашия календар напоследък няма нищо освен недели.

— В такъв случай, какво ще кажете за един обяд в „Лавалиер“ с Дейзи и Ерлих?

— Тия работи вие ги решавате.

— Знаете, че аз нищо не решавам. Изобщо не си изливайте върху мене лошото настроение.

Има право жената. И с цел да си подобря настроението, аз си казвам, че все едно, подир три дни тази тягостна история с обедите, вечерите и безцелното разтакаване най-сетне ще приключи.

— Всъщност какво представлява Дейзи? — питам, колкото да се намирам на приказка.

— Това вие ще определите.

— Секретарка… машинописка… нещо от този род — опитвам се да налучкам.

— Именно.

— И къде работи?

— Какво значение.

— Вероятно, при Сеймур.

— Вие излишно често споменавате това име, Албер.

— Само за да ви доставям удоволствие. Предполагам, че то е райска музика за ухото ви.

— Не вярвам да го ненавиждате точно по тая причина.

— Съвсем не го ненавиждам. Но трябва да призная, че не съм и влюбен до уши в него.

И понеже тя мълчи, отново запитвам:

— А Ерлих?

— Защо ме отегчавате с въпроси? Ерлих е съвсем ясен.

— И все пак?

— Посредник в подобен род сделки. Авантюрист.

— Но вие вероятно го държите с нещо…

— Държи го Дейзи. Сближете се с нея и я поразпитайте.

— Не бих ви заменил дори срещу цял харем Дейзи-та. Вие напълно сте ме обсебили, скъпа.

— Да се надяваме — произнася тя скептично.

В заведението влиза продавач на вестници. Вземаме по един брой от това сензационно издание, наречено „Билд“, което всички презират и всички четат, и по тоя начин се отърваваме за известно време от необходимостта да си разменяме фрази без значение.

Едва след като преглежда оттук-оттам новините, Мод запитва:

— Вярвате ли наистина в тия шпионски истории?

— Питайте Дейзи. Аз не съм нито шпионин, нито секретарка.

— Всичко това ми се вижда страшно преувеличено.

— Защо? Да не смятате, че тайната професия само вие я упражнявате?

— Аз съм дребно техническо лице, Албер.

— Доколкото знам, една операция се осъществява именно от технически лица, а не от асовете на мозъчния тръст.

— Възможно е. Не съм участвувала никога в такива неща.

„Вие участвувате в момента, скъпа“ — би следвало да кажа, обаче премълчавам. От тая жена не можеш да изкопчиш почти нищо. Но „почти нищо“ е все пак нещо.

— Да ставаме, ако искате — предлага дамата, като поглежда часовника си.

— Време е наистина — кимам. — Докато стигнем „Лавалиер“, и ще стане обед.

Уви, няма да стане обед, даже и да пълзим. „Лавалиер“ е на същия площад, само двеста метра оттук.

— Все пак бихме могли да влезем в този музей — подхвърля колебливо Мод, когато се озоваваме навън.

— Вие вече за пети път ми излизате с това предложение. Нали ви казах, че не ми се гледат камъни. Достатъчно ги гледах във вашия Идар.

— Но тия камъни са други.

— Да, по-големи. И по-прашни.

— Тогава да идем до картинната галерия.

— Бях веднаж в една галерия и само се отегчих.

— В каква галерия?

— Лондонската. Помня, че по картините имаше доста кървища и отрязани глави.

— Какво друго искате да има. Хората са рисували живота. А животът е пълен с ужаси.

— Защо „ужаси“? Някои институти, от рода на вашия, ги отчитат като завоевания.

— Но вие какво сте се заловили днес за професията ми? Казах ви, че съм само дребна служителка.

— Вероятно. Обаче някой друг бе казал, че всички сме отговорни за всичко.

— Известен ми е този род демагози.

— Мисля, че въпросният демагог беше Христос.

Ние се движим едва-едва към споменатия „Лавалиер“, ала когато стигаме до средата на пътя, Мод се сеща, че още е рано, и поема в обратна посока.

— Не знам как са стояли нещата по времето на Христос, но ще признаете, Албер, че днес никой за нищо не е отговорен. Никой, освен може би мозъчните тръстове, за които споменахте.

— Съществуват и други мнения по въпроса — отвръщам нехайно, като също тъй нехайно люшкам в ръка малката черна чантичка с австрийския паспорт.

— Какви други мнения? Какво са виновни тия хора — тя прави лек знак с ръка към пъплещите из площада туристи, — ако утре бомбата избухне над този град и ги изпепели заедно с всичко останало? Ами че те дори няма да разберат как и защо се е стигнало дотам. И даже да разберат, няма да имат никаква, разбирате ли, абсолютно никаква възможност да осуетят катастрофата.

— Това вие не може да знаете.

— Знам го. И то от личен опит.

— Вече сте преживели атомния апокалипсис?

— Преживяла съм друг апокалипсис. Виетнамския.

— Участвували сте във войната?

— Участвувах против войната. Дефилирах пред Белия дом с всички тия младежи, въодушевени и празноглави също като мене, скандирах призиви за мир и любов, пишех лозунги по стените, изобщо воювах против насилието. Додето един ден насилието ме сграбчи и ме повлече към полицейската камионетка…

— Не допусках, че сте имали такава бурна биография.

— Имам я — кима тя, като продължава да крачи бавно край магазинчетата за сувенири, възможно по-далеч от рояците хлапета, летящи върху ролковите си кънки и огласящи площада с крясъци.

— Предполагам все пак, че не са ви задържали.

— Задържаха ме. Наблъскаха ни в една огромна клетка сред някакво подземие, за да имаме възможност да поседим и да се разкаем. Разговорите бяха забранени, а скоро загубихме и желание за разговори. Бяха ме тътрили насила по улицата. Навехнатото коляно адски ме болеше. Мина цяло денонощие, додето взеха да ни извеждат един по един. Най-после дойде и моят ред да се изправя в кабинета пред началството. Началството беше някакъв полицейски офицер с вид на горила и почти толкова умен. И знаете ли какво ми каза този тъпак?

— Да се държите по-прилично.

— Тази война, вика, ще свърши, но не защото вие го искате, а защото няма такава война, която да е почнала и да не е свършила. И ще свърши не когато ти го искаш, мойто момиче, а когато шефовете решат. Така че ако имаш акъл в главата, прибирай се в къщи. А ако не — ще има да се търкаляш по участъците и да ядеш бой. И то без всякаква полза. Ясно ли ти е: без всякаква полза! Да попаднеш в полицията, за да научиш истината от една горила, представяте ли си!

— Значи, тъпакът ви я връчи истината?

— Да, само че аз се оказах по-тъпа от него, защото не можах да я проумея. Трябваше още доста да патя, за да я проумея. А после дойде и мирът. Дойде точно тъй, както беше казал оня: не защото ние крещяхме за мир, а защото политиците решиха, че или трябва да свършат с тая война, или ще се наложи да почнат атомната.

— Вероятно по време на тия патила сте попаднали на Сеймур…

— Не беше Сеймур. Ако смятате, че Сеймур е вербовчик…

— Значи, Сеймур дойде после.

Тя не отговаря. Така е при всичките ни разговори. Неизбежно настъпва момент, когато престава да отговаря. Сякаш стига до някаква невидима за мене граница и мигом спира. Дотук.

* * *

След острата слънчева светлина и зноя на площада ресторантът ни поема в полумрака си с хладно гостоприемство. Приятно хладно. И изцяло в стила „Бел епок“. Мебели от тъмно дърво, тапицирани с черна кожа. Старинни лампи с маслиненозелени абажури. Огледала, където можете да наблюдавате обстановката зад вас, без да си изкълчвате врата от любопитство. А за тези, които не желаят да бъдат наблюдавани, вътрешността на заведението предлага уютни сепарета.

Дейзи и Ерлих са заели едно от сепаретата. Уместна предвидливост, тъй като заведението е почти пълно. Двамата дори са се снабдили вече с по чаша уиски, колкото за да приканят стомашните сокове към действие.

— Предполагам, че и за вас ще бъде същото — казва немецът, като прави знак на келнера в бял смокинг.

— За мене — не — отвръща Мод. — Бих взела един спрайт.

Спрайт. Една от многото марки лимонада. И една загадъчна дума, способна да ми развали настроението. Добре, че го нямам.

Обедът минава как да е, главно благодарение усилията на Дейзи, заета да поддържа оживлението. Този път тя е избрала за интелектуална гарнитура към менюто съобщението, че не знам откъде си в САЩ било откраднато не знам какво си количество обогатен уран.

— Не ми е ясно защо се вълнуваш, мила — промърморва Мод между две хапки телешко. — Нали уранът не е твой?

— Но не разбираш ли, че този момент някаква престъпна банда може би вече произвежда някъде своята първа атомна бомба? — запитва Дейзи, като блещи с малко пресилен ужас големите сини очи.

— С удоволствие бих им помагал — произнася добродушно Ерлих. — Не в производството, а в следващия етап.

— В кой „следващ етап“? Когато дойде ред да я хвърлят над главите ни? — пита момичето, като разтърсва с негодувание буйната си златиста коса, добре съзнавайки, че тя става особено красива при подобни движения.

— Няма да я пуснат, не бой се — успокоява я Мод. — Не вярвам да са вложили толкова пари само за да наблюдават как ще се изпарят в пространството.

— Точно така — потвърждава лениво немецът. — Печалбите се реализират не в действието, а в заплахата за действие. Свещеният шантаж.

— И ако все пак решат да хвърлят своята бомба? — тръсва отново коси Дейзи.

— Ами че нека я хвърлят — свива рамене Ерлих. — Бомбата, драга моя, е безобидна като хапче захарин. Пускаш го в кафето, изсъска за миг и се разтапя. С бомбата е същото: пускат я в атмосферата и — готово! С тази разлика, че съска малко по-силно и освен дето се разтапя, но разтапя и всичко наоколо. Обаче това са подробности.

— Чувате ли го? „Подробности“! — продължава да ни демонстрира емоциите си момичето.

Немецът отново свива рамене:

— Възрастните са като децата. Не могат да разберат, че няма никакво значение дали ще умреш от грип, или от бомба.

— От грип умират отделни хора, приятелю — благоволява да се обади Мод, понеже вече е приключила с телешкото филе.

— Отделни хора ли? — усмихва се Ерлих. — Тия отделни хора понякога наброяват милиони. Спомнете си пандемиите.

— И все пак цялото човечество не е заплашено — възразява дамата ми.

— А вие сериозно ли смятате, че някой се е загрижил за цялото човечество? — усмихва се пак немецът. — И нима вас лично толкова ви тревожи съдбата на човечеството? Хората оплакват човечеството, но всъщност всеки трепере за себе си. Ние, както и да е — казват, — ама децата…

— Мълчи! — смъмря го Дейзи. — Ти имал ли си деца?

— Може да нямам деца, но това не ми пречи да знам, че децата представляват интерес за тебе само докато ти самият си жив. Децата, глупости! Собствената кожица, за нея е целият страх. Не е ли тъй, хер Каре?

— Жалко, ако е така — избъбрям.

— Вие пък: „жалко“. Ами че тъкмо туй ще спаси вашето човечество.

— Кое именно? — пита Мод.

— Страхът за кожата. Заради тоя проклет страх ние никога нищо не довеждаме докрай. Също както на времето във Виетнам.

— Е, щом сте били и във Виетнам… — забелязва иронично дамата.

— Може да не съм бил във Виетнам, но съм надниквал в някои горещи точки — отвръща спокойно Ерлих. — Виетнам или другаде, трябва да ви уверя, че тая, шумната игра навсякъде се играе по едни и същи правила.

— Всъщност той ни успокоява — сеща се Дейзи. — Мисълта му е, че няма да стигнем до голяма война, само че, горкият, трудно се изразява.

— Война ще има — поклаща глава немецът. — И Апокалипсис ще има, но ще го получите в половин порция. Още в първите часове на изтребление политиците отново ще се размърдат. Трябва да направим нещо, ще кажат, защото, както е тръгнало, може и ние да се разтопим. И ще започнат пазарлъци по радиото. На тия, дето са в невралгичните зони — мир вам, само че на оня свят. А другите, дето са се приютили по на завет, те ще оцелеят. Пожелавам ви да бъдете между тях.

И понеже никой не му казва „благодаря“, той промърморва, сякаш на себе си:

— Много пъти съм се питал защо в една страна трябва да има и политици, и военни едновременно.

— Каква загадка наистина — кима Мод. — Надявам се, че все пак сте я разрешили.

— Да, макар отговорът да не е приятен. Първите съществуват, за да развалят това, което правят вторите.

— Ти пък какво общо имаш с военните! — обажда се Дейзи.

— Всичко, освен униформата — отвръща Ерлих. — Казват, че дрехите не правят монаха. Но те не правят и военния. Може би ти е трудно да го разбереш, обаче става дума не за професия, а за призвание. Не е ли тъй, хер Каре?

Приближаването на келнера ме освобождава от необходимостта да отговарям. Настъпил е твърде важен за дамите момент: изборът на десерта.

Едва половин час по-късно, когато идва ред на кафето и коняка, стигаме до главната тема, не без помощта на деловитата Мод.

— Ако съдя по общите ви разсъждения, вие едва ли сте готов да предложите нещо конкретно на хер Каре — подхвърля тя на немеца.

— Грешите — възразява спокойно Ерлих.

И като се обръща към мене, добавя:

— Жените винаги грешат. И все по една и съща причина: много бързат.

— В такъв случай да оставим мъжете сами и да не им досаждаме с нетърпението си — забелязва Мод, като прави знак на Дейзи.

Те стават и се запътват към тоалетната, за да се освежат, а вероятно и за да ни направят още по някоя снимка. Моята дама е изоставила чантата си на стола. Една съвсем уместна разсеяност. Нали магнитофонът трябва да бъде в действие.

— Можете да получите стоката още тая седмица — оповестява Ерлих без предисловия.

— Какъв асортимент?

— Асортимент — според желанието на клиента.

— Какво количество?

— Количество — според желанието на клиента.

— Отлично.

— Можеше да бъде и отлично, но не стана — избъбря немецът.

— В какъв смисъл?

— В класическия. Знаете, че най-добрите сделки се вършат на четири очи. Исках и нашата да бъде такава, но не стана.

И понеже вижда, че очаквам пояснения, добавя:

— Мнителността се е превърнала в бедствие за всички ни, хер Каре. Минаха ония времена, когато рицарската дума беше равносилна на редовен чек. Сега този господин, доставчикът, с когото съм правил толкова сделки, иска да договаря лично с вас.

— Вероятно е решил да ви елиминира.

— По кой начин? Вие можете ли да си осигурите сам транспорта?

— Изключено.

— Той също не би пуснал външен човек в базата си.

— Тогава?

— Мнителност, нали ви казах. Бои се да не би аз да получа повече от предвиденото и да не би той да получи по-малко от възможното.

— Това, че в сделката ще има трети, наистина усложнява нещата — казвам, колкото да маркирам известна загриженост.

— Защо да ги усложнява?

— Ами защото тръгне ли така, може да се намеси и четвърти.

— Не, четвърти няма да има — поклаща глава немецът. — Моят човек в подобни случаи действува сам.

— Да се надяваме — разнася се гласът на Мод, която тъкмо в тоя момент се настанява на мястото си.

Дейзи също заема своето.

— Тъкмо казвах, че ще се наложи още една среща… — обяснява Ерлих.

— Къде и кога? — пита жената.

— … И още един събеседник.

— Къде и кога? — повтаря Мод. — Имам чувството, че вие сте оперативен главно във военните решения, а колкото до търговските…

— Нали ви казах, че жените винаги бързат, хер Каре — промърморва снизходително немецът.

И като се обръща към дамата ми:

— Довечера, това задоволява ли ви?

А понеже тя мълчи, добавя:

— Довечера, осем часа, ресторанта на „Интерконтинентал“ в Бон.

* * *

— Вашата операция приключи, мистър Томас — произнасям учтиво.

— Не знам нито кой сте, нито за какво говорите — отвръща пренебрежително мъжът, застанал насреща ми.

— Кой съм, това за момента е без значение. Но що се отнася до операцията, тя ви е добре известна, понеже е ваше дело. Едно дело, завършващо с пълен провал, мистър Томас.

Човекът ме гледа разсеяно, сякаш съобразява дали докрай да отрича, или да промени тактиката. Сетне подхвърля:

— Вие не можете да докажете намесата ми в нито един от епизодите на тази операция.

— Лъжете се. Доказателствата са събрани и свидетелите са налице. Вие сте свършен, мистър Томас. Вие, макар и в преносния смисъл, сте готов за моргата.

Този разговор съм го водил много отдавна, и то във въображението си. Водил съм го по онова време, когато американецът бе предизвикал смъртта на трима младежи и когато жадувах да го срещна и да му видя сметката.

Оттогава изтече доста вода, а водата размива всичко, включително и омразата. На нашия етаж чувствата не са най-главното. И все пак, когато Сеймур ми бе подхвърлил името на Томас, това име бе изиграло донейде ролята на примамка. Старите спомени отново зашумоляха и аз си казах, не не съм познал: човекът съвсем не бе отишъл в моргата, дори в преносния смисъл.

Томас. Дипломат от среден ранг или разузнавач от средна ръка. Обичайната агресивност на всяко нищо, жадуващо да стане нещо. Серия от смели и груби действия в Чили и в Нигерия, завършили почти с катастрофа. „Почти“, защото на нищото е предоставен един последен шанс. Назначен е за културен съветник в София. Томас и култура, защо не: фасадата винаги трябва да е противоположна на съдържанието. Човекът би могъл да си вегетира тук, като прикрива бездействието зад обичайния параван на оживените и нищо не означаващи преписки. Би могъл да си кротува и да изчаква старите гафове да бъдат забравени. Но той не ще да изчаква. Той държи да блесне, да постигне реванш, да тръгне отново нагоре по стълбата. Така в малката глава на този дребен човек възниква голямата идея: да осигури приток от ценна информация, като използува един временно замразен агент. А за да бъде агентът застрахован от демаскиране, основната комбинация е оградена от предпазни ходове, в които биват въвлечени нови лица, често дори неподозиращи характера на възложената им роля.

Томас познава триковете на професията, но няма ясна представа за обстановката у нас. Самонадеяността го води до рисковани решения, нетърпението го тласка към прибързани действия. Дори да допуска, че операцията ще завърши с неизбежен крах, той е уверен, че крахът ще дойде по-късно, когато отличилият се и увенчан с лаври Томас постигне някое по-приятно назначение на Запад.

Самонадеяното човече даже не подозира, че катастрофата му е вече подготвена и програмирана от нашите служби. А когато най-сетне долавя, че работата не е в ред, премахва няколко души, за да спаси себе си.

Мислех, че не се е спасил, но излиза, че съм се излъгал. Държавният департамент го е изхвърлил от системата, ала Разузнавателното управление не го е забравило. ЦРУ не оставя хората си на улицата дори и когато те се оказват от второ качество. За хората от второ качество има и задачи от второ качество. На човечето бива предоставена възможност да дочака пенсията в един от складовете на Интерармко.

Глуха линия — би казал някой. Златна мина — би рекъл друг. Вероятно и двете оценки са верни. Златото се вади най-вече в глухи места. Ако почнеш да го вадиш на площада пред катедралата, има всички шансове да се струпа тълпа.

Макар тоя тип да ме е занимавал сума време, аз наистина не съм го виждал, освен един-единствен път, и то отдалече, на гарата в Истанбул. Познавам го главно по снимките от служебната папка: дребно човече с добродушно лице — фасадата винаги трябва да е противоположна на съдържанието. Останалото е пълна баналност, включително и безукорният сив костюм, всекидневна униформа на повечето дипломати. Външност без отличителни белези, това може да бъде само един плюс в професия като нашата, където не е твърде полезно да бъдеш забелязван, а още по-малко — запомнян.

Сега, когато наблюдавам крадешком, на живо и отблизо, не бих казал, че е съвсем без отличителни белези. Малки жълтеникави очи с променлив оттенък, които ви гледат, когато ги отбягвате, и ви убягват, когато ги търсите. Малък островърх нос, придаващ на бледото обло лице някакъв невинен хлапашки израз. Малки, едва забележими бръчици по невралгичните места — около очите и устата. Най-сетне един също малък тик — понякога бързо примигва, сякаш за да изхвърли попадналата под клепачите прашинка.

Томас и Сандра седят срещу мене и Мод, Ерлих и Дейзи са заели третата страна на масата, а четвъртата е предоставена на келнера. Възползуван от това обстоятелство, сервитьорът с ловкостта на илюзионист докарва и откарва количките с ордьоври, донася и отнася всевъзможни масички, пали спиртници и обгръща в пламъци залетите с алкохол късове месо. Дамите с видимо удоволствие наблюдават номерата на виртуоза, докато Томас, като човек врял и кипял, пренебрежително е обърнал гръб, зает в полугласен разговор с немеца.

Ако не броим атракциите на келнера, вечерята протича по-скоро тягостно, както става, когато хората се събират по задължение и нямат какво особено да си кажат. Дейзи единствена прави опит да предизвика разговор посредством темата за слънчевите изригвания, почерпена вероятно същия следобед от „Щерн“ или „Куик“. Но опитът на русокосата фея замира в анемичен монолог. Никой на масата не се интересува от слънчевите изригвания. Компанията се храни съсредоточено, с дискретен звън на прибори и с къси реплики без значение.

— Шатобрианът е чудесен — установява Сандра.

— Перверзно би било да не е чудесен при такава цена — забелязва Томас.

Отново дискретен звън на прибори, а сетне отново незначителни фрази.

— Защо няма музика? — пита Дейзи.

— Защото дирекцията уважава клиентелата — отвръща Ерлих.

— Един виенски валс едва ли ще ти навреди на храносмилането — възразява момичето.

— Да, наистина. Забелязал съм, че стомахът по-добре работи под ритъма на музиката — потвърждава добродушно Томас.

— В резултат на такива разсъждения сме стигнали дотам, че чуеш ли виенски валс, ти замирисва на виенски шницел — промърморва Ерлих.

Той нещо не е в настроение, ала сред общата атмосфера на сдържано отегчение това не личи особено.

Откакто са ни представили един на друг, Томас не ми е отправил нито дума, но аз усещам по време на вечерята как ме изучава крадешком. Правя се, че не забелязвам, и се старая да не следвам примера му. Сандра е по-интересен обект за проучване, обаче и тук трябва да се въздържам, защото по всичко изглежда тя е приятелка на Томас. Те бяха пристигнали заедно и дамата не стърчеше твърде над кавалера си, понеже не бе висока и понеже бе обута с позлатени сандали без ток, докато той носеше официални черни обувки с шестсантиметрови токове, прикривани донейде от панталона.

Има немалко ниски хора, у които ръстът съвсем не е източник на травми. Има други, склонни към травми, но черпещи кураж от факта, че редица бележити хора също са били ниски на ръст. Томас обаче вероятно е от третия тип. Дали защото е наистина прекалено нисък, или защото страда от мания за величие, но той, изглежда, оценява ръста си като истинска обида от страна на съдбата. Една жестока обида, която не може да се прикрие дори и с шестсантиметрови токове.

Разсъждавам лениво по тия неща, като дъвча машинално поредното късче месо и се пазя да гледам човека насреща, а също и дамата до него. Ако е за гледане — от другата ми страна се простират широките витрини на ресторанта с чудесния си изглед към околността или по-точно към бездната.

Ресторантът на „Интерконтинентал“ е разположен в най-горния етаж на небостъргача и човек може да се любува от птичи полет на цялата околност, искам да кажа, през деня, защото сега единственото, което се вижда, е пропастта на мрака и долу, на дъното, електрическите съзвездия и ярко осветената от неона лента на шосето.

Поднасянето на кафето обикновено оповестява началото на деловите разговори, тъй че когато келнерът с бяла жилетка и бяла папионка сервира церемониално миниатюрните чашки еспресо и се отдалечава, очаквам да чуя нещо от рода на „е, господа, с какво мога да ви бъда полезен?“ или „доколкото разбрах, мистър Каре се интересува от нашите артикули“.

Кафето обаче бива изпито при гробно мълчание, сякаш на всички е ясно, че поводът за вечерята е отпаднал, а следователно и вечерята се е обезсмислила. Ерлих единствен произнася нещо, като се обръща към Томас, ала то е изречено шепнешком. Човечето в отговор само поклаща глава. Така стигаме и до сметката. Плащам аз — не от прекалена щедрост, а понеже улавям многозначителния поглед на Мод. Другите не възразяват.

— Рибката не кълве — забелязвам, когато Мод подкарва мерцедеса към Кьолн с привичната умерена скорост.

— Имам чувството, че това ви радва — отвръща сухо жената.

— Не, но и не виждам причини да се разстройвам.

— Причините са, че планът ни се разстройва.

— Сеймур все ще измисли нещо — измърморвам нехайно.

Не мога да й обяснявам, че моят личен план няма нищо общо с техния и че независимо дали рибката кълве или не, числото 29 вече е съвсем близо.

Заобикаляме Бон и поемаме по аутобана. Мод повишава скоростта в границите на разумното. Жената съсредоточено се взира в лентата на асфалта, осветена от фаровете, аз разсеяно наблюдавам тъмните силуети на прелитащите край нас дървеса. Тишина и лошо настроение. Все пак една положителна черта у моята дама: мълчаливо предъвква раздразнението си, вместо да го излива върху мене.

Едва когато влизаме в хотела и взимаме асансьора, Мод произнася:

— Съчувствам ви, Албер, но мисията ви, изглежда, ще се удължи.

— Аз също ви съчувствам, скъпа. Вие вземате твърде присърце неуспехите на шефа си.

— И вашите.

— Какво общо имам аз?

— Не знам. Но Томас явно бе насрочил тази среща, за да ви види. А след като ви видя, май не ви хареса.

С тия думи излизаме от асансьора, пожелаваме си лека нощ и се разделяме.

Прибирам се в стаята, оставям чантичката върху нощната масичка, сетне хвърлям сакото на стола, а себе си — на кушетката и по навик пристъпвам към разбора.

Партньорите в търговията не се избират според това дали имат симпатична физиономия, или не. Причината да не се харесам на Томас може да бъде само една: познал ме е. Обаче как може да ме е познал, след като не ме е виждал. По същия начин, по който и аз го познавам: снимков материал. Не е изключено, но е слабо вероятно. Известно ми е, че съм картотекиран в ЦРУ като противник от разузнаването. Само че Томас се е интересувал за хората от контраразузнаването. Такива като мене, подвизаващи се зад граница, не са го занимавали. И фактът, че аз бях натоварен с операцията срещу американеца, бе резултат на чиста случайност.

Така или иначе, срещата в „Интерконтинентал“ бе завършила с неуспех. Ако причината за неуспеха не е у мене, значи трябва да се търси другаде. У Ерлих. Или у някой нежелан страничен свидетел, когото дори не познавам.

Защо си блъскаш главата — казвам си. Какво те интересуват тия неща — казвам си. Да си разчистиш сметките с тип като Томас, това е наистина удоволствие, но и лукс при сегашното ти положение. Никой не те е упълномощавал да раздаваш правосъдие. Гледай си работата.

На вратата се почуква три пъти — не много силно, ала с нетърпяща възражения категоричност. Така чука Мод.

— Тук съм, не бойте се — избъбрям, като й отварям.

— Не идвам да ви проверявам — пояснява жената и влиза. — Току-що ми се обадиха. Предстои ни още една среща, Албер.

— Но вече е към полунощ…

— Какво значение? Да не би да умирате за сън.

Пет минути по-късно излизаме от хотела. Отправям се по навик към мерцедеса, гариран до насрещния тротоар, обаче Мод ме спира:

— Ще минем и без кола. Съвсем наблизо е.

Щом е съвсем наблизо, значи Сеймур е сменил базата. Завиваме вдясно, после — вляво, после — пак вдясно, а сетне — наново вляво, додето се озоваваме пред тъмна двуетажна сграда със залостени прозорци. Сградата би могла да мине за необитаема, ако над входа не сияе с кървавочервена светлина неонов надпис:

— Не знаех, че Сеймур е по танците — промърморвам.

Дамата оставя бележката ми без внимание и натиска ръчката на масивната врата. Изведнъж ни залива такава бурна вълна от грохот и вой, та ми става ясно защо сградата е тъй добре запечатана. Ако не беше запечатана, жителите на квартала отдавна да са я опожарили.

Грохотът, връхлетял ни още на входа, се оказва само нежно встъпление. Трябва да прекосим преддверието и да проникнем в салона, за да оценим по-добре неограничените възможности на съвременната усилвателна техника. Писъците на медните инструменти пробиват като метални шишове ушите, а трясъкът на ударните инструменти се сипе като юмручен бой върху темето. Доброто на подобни заведения е, че ако в първите няколко минути избегнеш нервната криза, съществуват шансове бързо да затъпееш дотолкова, та да свикнеш, а в случай че си напълно затъпял — и да ти хареса.

Макар да не надниквам за пръв път в такива места, имам чувството, че съм попаднал в самата преизподня. Това чувство идва не само от непоносимите стенания, доведени до пароксизъм с усилвателната уредба, но и от ярките многоцветни блясъци, ту гаснещи, ту лумващи в мрака като адски огньове, а също и от няколкото дузини танцьори, гърчещи се сред големия дансинг като грешници.

— Отлично място за среща — изревавам одобрително в ухото на Мод, додето се промъкваме край пистата. — С мегафони ли ще разговаряме?

— Пестете си гласните регистри — отговаря по същия начин дамата. — Тепърва ще имате нужда от тях.

Стигаме до някакъв тъмен ъгъл на заведението. Мод ме повежда по тясна и стръмна стълбичка, виеща се като тирбушон нейде към потона. Възлизам пипнешком, като от време на време по погрешка улавям задните части на дамата си, което принуждава жената да възклицава:

— Но какво правите, Албер? Перилата не са на гърба ми.

Най-сетне се добираме до тясната галерия, окръжаваща дансинга, минаваме през тесния проход край пиячите и се натикваме в някаква тясна стаичка с една единствена маса. Една маса и двама клиенти — Томас и Сандра.

Помещението е слабо осветено от лампи с червени абажури, поставени в ъглите, и от проникващите през входа отблясъци на преизподнята. В тая алена здрачевина цигарите на двойката блестят странно като две бледожълти огънчета.

— Драго ми е да ви видя на по-спокойно място — приветствува ни американецът.

Тоя пък: „по-спокойно място“. Всъщност, да — ако прави сравнение с вакханалията на долния етаж. Тук все пак електрическите изригвания не те заслепяват и можеш да разговаряш, без да напрягаш гласните си струни до краен предел. Не че стените не треперят от грохота, но все пак понася се.

— Повикването на прислугата е свързано с известни трудности, тъй че сме се погрижили и за вас — обяснява Томас, когато сядаме. — Наливайте си.

В средата на масата наистина е инсталирана обичайната батарея: бутилки газирана вода, кока-кола, кофичка с лед и две шишета уиски, едното — почти преполовено. Сервирам на Мод кока-кола, а на себе си — три пръста скоч с малко лед и запушвам, колкото да проверя дали и огънчето на моята цигара ще изглежда тъй странно жълто сред червения здрач.

— Може би трябва да се извиня за одевешния инцидент — подхваща отново американецът. — Не виждам как другояче бих могъл да нарека тази вечеря, освен „инцидент“, но ако някой дължи извинения, това съм не аз, а нашият общ приятел.

Той отпива едра глътка скоч. Ако съдя по калибъра на глътката, а също и по преполовената бутилка, изглежда, е почнал да засилва темпото. Обичайна болест за някои шпиони в оставка. След като цял живот си бил принуден да съблюдаваш мярката, идва момент, когато това вече не се налага, моментът на отпускане, при който заговорват изхабените нерви, а известно е какво могат да говорят изхабените нерви.

— Бях казал на Ерлих, че съм готов да ви видя, и бях предложил място и час на срещата — обяснява Томас. — Не съм канил обаче за свидетели нито него, нито приятелката му. Вие — също, надявам се.

— Естествено — кимам.

— Така и предполагах. Ерлих обаче твърди, че е дошъл по ваше желание и че изобщо вие сте настоявали връзката между вас и мене да се извършва чрез него. Наистина ли се нуждаете от посредник?

— Посредникът дойде по необходимост — отвръщам. — Най-добрите сделки, както знаете, се вършат на четири очи.

— Драго ми е да чуя, че сме на едно мнение по въпроса — промърморва одобрително американецът.

Той вдига чашата, пресушава я, налива си отново и пуска в скоча две кубчета лед.

— Не забравяй и мене, Хенри — обажда се глезено Сандра.

— Прощавай, мила.

Американецът сервира на дамата си и отново се обръща към мене:

— Значи, по първия въпрос сме съгласни: Ерлих остава вън от сделката.

— Стига да е възможно — отвръщам, понеже усещам, че Мод под масата ме притиска с изкусителното си пълно бедро. — Аз все пак ще имам нужда от човек за транспорта.

— Това си е ваша работа, мистър Каре. Ако Ерлих ви е необходим за транспорта, използувайте го. Това си е ваша работа.

— В такъв случай всичко е наред — избъбрям, след като отново бивам подканен от бедрото на дамата.

— Сега, вторият въпрос: Трябва да призная, че в началото се отнесох към вашата оферта с известно недоверие. И за да бъда искрен докрай, ще добавя, че то още не ме е напуснало съвсем. Аз, знаете, съм свикнал да боравя с определени числа и с точно упоменаване на артикулите.

— Разбирам ви — кимам, усетил ласката на сластното бедро. — Но вашето недоверие едва ли е било по-силно от моето спрямо хер Ерлих. Не мога да лансирам конкретни предложения, преди да съм се уверил, че имам работа със сериозни партньори. Доколкото си спомням, ние дори говорехме с вашия познат за стъклария.

— „Стъклария“, ха-ха! — засмива се Томас. — Да, той наистина ми каза, че сте си послужили с тоя странен термин.

Американецът поема доза скоч, пали нова цигара и произнася с друг тон:

— Готов съм да приема вашата стъклария като пробна увертюра, но мисля, че вече е дошло време да поговорим за оръжието.

— Не виждам защо трябва да отлагаме — отвръщам под диктовката на бедрото.

— В такъв случай чакам да чуя анонса ви — оповестява Томас.

И за да не чака напразно, отпива нова глътка.

Импозантното бедро на Мод е плътно долепено до мене, но без да ме дразни в момента с нервни подбутвания. Дамата разбира, че отговорът предполага известно обмисляне, тъй като с Уйлям не сме стигали до уточняване на цифри.

— Обясних още в началото на хер Ерлих, че съм привърженик на едрите партиди. Но понеже в случая се касае за първа сделка, подир която ще последват и редица други…

— Може да последват, а може и да не последват — поклаща глава Томас. — В пазара на оръжието ситуациите бързо се менят. Тъй че ако ми позволите един съвет, не правете пробна сделка, а прибирайте, колкото можете да приберете.

— Съгласен съм. Но аз още не знам какво можете да ми предложите.

— Нима Ерлих не ви е осведомил?

— Съвсем повърхностно. Подхвърли нещо за пистолети и ръчни гранати.

— И автомати. И карабини — с дълги или срязани цеви. И леки картечници. И дори минохвъргачки, ако ви влизат в работа. Изобщо щандът е добре гарниран. Остава да направите избора си.

— Изборът е лесен. Интересува ме всичко, освен картечниците и минохвъргачките. Да, всичко, плюс необходимите количества муниции. Но понеже става дума за количества, съгласете се, че ми е трудно да ги уточнявам, преди да съм чул цената.

— Предполагам, че знаете каква е текущата цена на въпросните артикули.

— Приблизително.

— Е, добре върху тази цена ще ви направя трийсет на сто отстъпка, ако, разбира се, обемът на партидата го заслужава.

— Но вашата стока е остаряла…

Бедрото е престанало да ми дава сигнали, вероятно успокоено за съдбата на пазарлъка. Ала то е все тъй плътно долепено до мене, сякаш за да ми демонстрира моралната си подкрепа.

Томас е вдигнал чашата, но преди да отпие, ме поглежда и примигва с очи, за да отстрани въображаемата прашинка под клепачите.

— А коя стока не е остаряла? Че нали оръжието става стока едва когато остарее. С новото не разполагат даже армиите. Новото, драги, още се пробва на полигоните.

— Прав сте. Ще се съгласите обаче, че съществуват различни степени на демодираност.

— Аз ще ви доставя възможно най-новото от старото — уверява Томас. — Ще ви предложа същото, с което само преди две години бе въоръжена нашата армия. Изобщо, нещо далеч по-модерно от всичко онуй, което в момента трещи и храчи огън из африканските пущинаци и Близкия изток.

Усещам как Мод ме подканва с подбутване: съгласи се! Само че тия работи аз ги разбирам малко по-добре от Мод и щом сме се хванали да играем играта, налага се да я играем, както следва.

— Вашите думи звучат наистина изкусително — признавам. — Подир подобни уверения имам чувството, че ще приема без възражения една отстъпка от 50 процента.

— Не, не, драги! — разсмива се американецът. — Вие не можете да приемете подобна отстъпка по простата причина, че не ви я предлагам.

— Защото още не сте помислили върху офертата ми. И защото не съм ви съобщил бройката.

— Наистина, любопитен съм да чуя бройката. Но не смятайте, че тя може да промени много нещо.

И в очакване на по-точни данни Томас довършва питието, за да си налее ново.

— Не забравяй и мене, Хенри — обажда се глезено Сандра.

— Прощавай, мила, какво да се прави: започне ли мъжкият разговор, човек забравя дамите.

Дамите очевидно добре разбират, че разговорът е мъжки, защото не само не правят опит да се включат в него, но не приказват и помежду си. Няма смисъл да се замърсява магнитофонният запис с паразитни шумове.

Паразитни шумове и без туй не липсват. Затъпяващият ритмичен грохот на диско-мелодиите извира без прекъсване към нас от преизподнята. Без прекъсване, защото и там долу работят с магнитофонни записи. Вярно е, че съществува оркестър, но той вероятно е само за да мотивира високата цена на напитките.

— Мисля, че най-добре е да пресмятаме в опаковки. Какво е съдържанието на вашите опаковки? — запитвам.

— Деветмилиметровите пистолети са по трийсет в каса, автоматите — по шестнайсет, карабините — също.

— В такъв случай да приемем за база по двеста каси от всеки вид. Що се отнася до патроните…

— Оставете патроните — спира ме американецът. — Патрони всеки иска възможно повече. Тъй че в това отношение имаме норма: пет кутии за всяко парче.

— Нормата ви е доста скъперническа. Но това, са подробности при положение, че се договорим за главното.

Американецът ме поглежда замислено и примигва, сякаш прашинката отново почва да му досажда. Сетне отпива от чашата и пак примигва.

— Количеството, което анонсирате, не ми вдъхва голям ентусиазъм.

— Бих могъл да го увелича — промърморвам, усетил ободрителното подбутване на Мод. — Единственото ми съображение е проблемът за транспорта.

— Транспортът си е ваша работа. И в случая аз имам предвид не толкова самото количество, колкото пропорцията. Вие искате шест хиляди пистолета и при това настоявате за голяма отстъпка. Ами че аз бих могъл да ви пласирам колкото щете пистолети без всякакво усилие и без всякаква отстъпка. Пистолети! Пистолетите, това е златото в нашия бизнес.

Той замълчава, сякаш се вслушва в диско-грохота, сетне затропва леко с пръсти по масата, като че пробва клавиатура на пиано, и на края произнася:

— Карабините са най-сигурното оръжие. Карабините са класика, хер Каре, Трябва да вземете повече карабини. Ще удвоим броя на карабините, ще намалим наполовина броя на пистолетите, ще приемем по-скромна цифра за автоматите и така ще оформим една чудесна партида, при която може да разчитате на трийсет процента отстъпка.

Пълното сластно бедро отново ме побутва под масата: съгласи се! Само че този път и аз го побутвам в отговор: не ми пречи!

— Имам чувството, че компромисът вече се очертава — промърморвам. — Моят първоначален вариант и четиридесет на сто отстъпка. Или, ако щете, вашият вариант и петдесет на сто отстъпка.

Бедрото на Мод замира в напрегнато очакване, а Томас наново се разсмива:

— Компромис ли? Но това, което вие ми предлагате като компромис, е за мене истинска капитулация. Съгласете се, мистър Каре, че човек капитулира само когато няма друг изход. А аз разполагам с предостатъчно канали, за да пласирам стоката си.

— Да, но вероятно разполагате и с премного стока. Защо е нужно да седи и да ръждясва.

— Не бойте се, не ръждясва. Достатъчно добре е смазана, за да ръждясва.

— Обаче остарява.

— Не кисне толкова, че да остарява.

Над масата надвисва неприятното мълчание, предхождащо разрива. Мод настойчиво ме подбутва, ала аз съм загубил всяка чувствителност.

— Съжалявам, че не успяхме да се споразумеем — произнасям най-сетне. — Да се надяваме, че в бъдеще, при друг случай…

— Нали ви казах: не разчитайте твърде на друг случай — промърморва американецът. — Оръжието, за разлика от стъкларията, не се предлага всеки час и на всеки ъгъл.

Той примигва с досада, сетне вдига чашата. Следвам примера му, все тъй безчувствен към сигналите на Мод. Може би е време да бия отбой, помислям, ала точно в тоя миг виждам, че Томас посяга към неразпечатаната бутилка, понеже другата е вече празна. Не, рано е да бия отбой. Щом ни предстои още цяла бутилка, няма смисъл да бързам.

— Вижте, мистър Каре — произнася американецът, след като с обигран жест откъсва капачката. — Понеже се касае наистина за първа сделка и понеже не е никак сигурно, че ще има втора, бих желал да ви доставя известно удоволствие. Само че трябва да ме разберете: аз не съм шеф на фирмата и правата ми се простират в определени рамки. Така че не искайте от мене невъзможното.

Той щедро си налива чашата до половина, като този път не забравя да сипе два пръста скоч и на Сандра. Сетне хлъзга бутилката към мене. Поемам я, но преди да си сервирам, подхвърлям:

— За да не искам невъзможното, би трябвало да знам какви са възможностите ви.

— Мога да ви увелича отстъпката с пет процента, и то при втория вариант.

— А как стои въпросът с първия?

— Трийсет на сто максимум, както вече ви казах. При такъв вариант никога не съм правил подобно намаление. Можете да ми вярвате.

Отчаяна или примирена, Мод е престанала да ми изпраща сигнали.

— Добре — казвам, — тогава позволете ми да помисля ден или два.

— Защо не. Ако става дума за ден или два…

— Не се касае за туй, дали ще сключим сделката, а за това — кой вариант да избера.

— Да, да, помислете — кима Томас. — Колкото до сделката, не се съмнявам, че ще я сключите. Такива изгодни условия никой не е в състояние да ви предложи.

Наливам си малко скоч и след като се убеждавам, че новата порция не се различава по вкус от предишната, запитвам нехайно:

— Казахте, че сте ограничен в известни рамки… Тава не означава ли, че някой друг може да се намеси в отношенията ни?

— Няма такава опасност — поклаща глава американецът. — Освен ако вие не я предизвикате.

— О, при моето положение…

— Прав сте. Мисля, че разбрах за къде отива оръжието.

Той вече е разбрал… А аз си нямам понятие.

Напрежението е спаднало. Мод е отдръпнала бедрото си, а Сандра тананика не съвсем фалшиво нещо в такта на прииждащата отдолу диско-мелодия. В аления полумрак бюстът на сексбомбата, изхвръкнал напред и достатъчно разголен, е прелъстително розов, докато чувствените червени устни изглеждат почти черни. Черни устни, черни коси и загадъчни котешки очи — това вече не е сексбомба, а жена-вамп, изцяло в стила на ретромодата.

Усетил, че сделката е почти сключена, Томас също се е отпуснал. Алкохолните пари, подтискани до този момент от волята, изглежда, започват да нахлуват в главата му, защото той ми отправя между две примигвания един чистосърдечен приятелски поглед и произнася:

— Оръжието! Най-великото изобретение.

— Голямо изобретение наистина — промърморва Мод. — Да си пускаме кръв…

— Ако е нужно да си пускаме кръв, можем да използуваме пиявиците — обажда се и Сандра. — Спомням си, че ми го препоръчваха миналата година, когато бях доста напълняла.

— Оръжието! — повтаря Томас, без да дава ухо на женския брътвеж. — Единственото лекарство срещу човешката глупост. Трябва да сме благодарни на глупостта, драги Каре. Ако я нямаше, кой би купувал оръжие?

— Имате предвид алчността? — запитвам.

— Не, глупостта. Алчността е нещо нормално. Гладен си — искаш да се наядеш. Нужни ти са пари — пазариш се за пет процента, както ние с вас двамата. Но умният постига своето, без да рискува да се набоде на нечий нож. На тоя свят едни са по-силни, други — по-слаби. Трябва да се съобразяваш с това. Да се подчиняваш на по-старшия.

— Ами ако не искам да се подчинявам? — запитва капризно Сандра, изпаднала също под властното влияние на алкохолните нари. — Кажи де! Ако не искам?

— Това не е оригинално — отвръща американецът. — Никой не иска. Въпросът е да постигнеш своето, без да се набождаш на ножа. Когато бих малък, ме учеха да постъпвам тъй, както е угодно на бога. Но къде е бог, за да го питам кое му е угодно. Никой не може да ти каже кое точно му е угодно. Истината е, че трябва да се съобразяваш не толкова с бога, колкото с началството. Живей в мир с началството — такъв трябва да бъде девизът ни.

— Ами ако не искам? — настоява сексбомбата.

— Трябва да си много умна, за да си позволиш подобен лукс — промърморва снизходително Томас. — Ако си умна, ще постъпваш тъй, че да постигаш своето, без да дразниш началството.

— Това са теории — възразява Сандра. — Стани да танцуваме.

— Само това — не — поклаща глава американецът. — Мога да изпия още една чаша, за да ти направя удоволствие, но отказвам да танцувам.

— Тогава елате вие — обръща се сексбомбата ненадейно към мене. — Има време да умувате над сделките си.

Тя вече е станала и това затруднява отказа ми, още повече че и Томас добродушно ме подканва:

— Вървете, вървете! Нали знаете, когато дами канят…

Тръгвам подир дамата по тясната галерия, като внимавам да не се блъсна в някоя маса и да се не спъна в проснатите насам-натам крака. Уморено отпуснати крака подир бясното окачане на долния етаж. Застинали в транс или в апатия лица. Изобщо пияни хора. Само че пияни не от алкохола, а от диско-треската, от темпото на механичните телодвижения и от ритмиката на тоя оглушителен, неизменен и неспирен грохот на усилвателната апаратура.

Долу вакханалията е в разгара си. Или оргията. Или истерията. Или каквото щете друго, само не и веселбата. Защото в тоя вихър на телодвижения и джазов вой единственото, което липсва, е веселието.

— Напредваме — казвам, когато стигаме дансинга.

— Какво? — извиква сексбомбата.

— Напредваме — изкрещявам. — Още малко, и ще можем да се мерим с диваците, дето се тръшкат по земята в екстаз, а от устата им тече пяна.

Жената не отговаря нищо, погълната от гледката на това множество, движещо се с еднообразни жестикулации и телодвижения, като някакъв среднощен симпозиум на роботи. Подтискаща гледка. И подтискаща атмосфера, ако може да се нарече атмосфера сложната смес от мирис на тютюнев дим, на алкохол, на парфюми и човешка пот.

— Сигурен ли сте, че ви се танцува? — запитва Сандра.

— Мисля, че идеята беше ваша.

— Да. Нещастна идея. Понякога уискито ми се качва в главата и оглупявам. Добре, че при мене това не трае дълго.

Не възразявам. Няма смисъл да си дера гърлото. Дамата ме поглежда и казва не много уверено:

— Все пак, ако искате, можем да опитаме няколко стъпки…

— Какви стъпки? Тук се работи най-вече с ръцете и задните части.

— Трябва да е забавно. Щом толкова хора го правят…

Тя казва „трябва да е забавно“, ала в същото време се дръпва от дансинга и се отправя към полутъмния ъгъл с витата стълба. Очаквам, че вече ще поеме по възходящата спирала, когато се обръща и ненадейно запитва:

— Наистина ли смятате, че Ерлих ви е толкова необходим?

— Да, разбира се. Ако това има значение за вас.

— За мене — едва ли. Но докато слушах разговора ви горе, си мислех, че мъжете са доста глупави същества. Пазарят се с часове за някакви си жалки проценти, а забравят главното.

Тя прави многозначителна пауза и наново ме поглежда с очи, в които няма и следа от опиянение.

— Ерлих е опасен човек.

— Хората с опасни професии винаги са опасни — промърморвам нехайно.

— Ерлих е опасен човек — повтаря Сандра.

— Разбрах това. Но вие се изразявате много общо.

— Няма време за подробности. Мисля, че трябва да се връщаме горе — казва жената.

— Защо тъй бързо? Нима Томас е също опасен човек?

— Оставете шегите. И ако не сте съвсем лишен от здрав разум, помислете над туй, което ви казах.

И тя повтаря за трети път, сякаш провежда сеанс по хипноза:

— Ерлих е опасен човек.

— Но съгласете се, че аз имам нужда от някой, който да ми достави стоката.

— Ваша работа — отвръща Сандра. — Гледайте само да не я достави нейде другаде, вместо във вашия склад. И дори да я достави във вашия склад, пак не бързайте да се радвате.

— Смятате, че ще ме шантажира?

— Сетихте се — кима дамата снизходително.

Подир което и тя се сеща:

— Наистина е време да се връщаме.

* * *

— Вие ми скъсахте нервите, драги — заявява Мод, когато най-сетне се озоваваме на улицата и тръгваме към хотела.

— А вие едва не ми скъсахте панталона с тия груби тласъци под масата.

— Нима ги усетихте? Изглеждахте тъй невъзприемчив, та имах чувството, че сигнализирам на някакъв пън.

Тя въздъхна мъченически. Аз също въздъхвам, но с облекчение. Подир задухата и грохота на дискотеката лятната нощ ми изглежда тъй невероятно тиха и свежа, сякаш се намирам не в Кьолн, а на друга планета.

— Не сте ли доволна от мене?

— Вие дори надминахте очакванията ми. Не разбирам само защо трябваше да се престаравате и да довеждате преговорите до ръба на скъсването.

— Защо ли? Защото една игра или се играе, или не се играе. Томас едва ли ще повярва, че съм търговец, ако веднага приема условията му.

— Вие накарахте дори и мене да повярвам, че сте търговец.

— А нима досега се съмнявахте?

— Откровено казано, да.

— Това, че проявявате недоверие към мене, не ме учудва. Обаче в случая вие сте проявили недоверие и към Сеймур. Нима Сеймур не ви е дал точна информация за туй, какво съм и какво не съм?

— Да, да. Но нека ще се ровим в миналото — произнася с леко отегчение жената.

Уморена от нощното бдение в дискотеката или погълната от грижите си, Мод се движи до мене, сякаш забравила за съществуването ми. Крачките ни кънтят равномерно и дори в пълен синхрон из пустата улица. Добре, че поне мислите са безшумни. Ако дамата можеше да чуе мислите ми в момента, предполагам, че би се отърсила от безучастието си.

За какво мисля ли? За милион неща. За това, че Томас, погледнат отблизо, изглежда далеч по-жалък от очакваното, че Сандра съвсем не е безстрастен наблюдател в играта, че Ерлих по непонятни причини има всички шансове да бъде елиминиран, че ходът на операцията наново се разминава с плановете на Сеймур, че това разминаване ще бъде последвано от още по-голям сюрприз — моето предстоящо изчезване, — че Мод изглежда уморена и съвсем без настроение, значи, мога да разчитам на една спокойна и самотна нощ в стаята си.

Една спокойна нощ ли? Едва съм си го помислил, когато жената произнася:

— Умирам за сън. Но щом умирам за сън, няма да мога да заспя. Знам го от опит. А вие, Албер?

— Умирам за вас. Предполагам, че и това го знаете.

Всъщност не бих имал нищо против да споделя безсъницата й, стига да не беше оная малка подробност. Защото и подир най-дългата безсъница следва заспиване. А какво ти заспиване, когато трябва да наблюдаваш с едно око дали Мод няма да инспектира чантичката ти. Неудобна ситуация, но както казва Томас, когато дами канят…

Едва по-късно, след като отдавна сме в хотелската стая и след като жената отдавна е излязла от банята, и след като достатъчно сме замирали в любовни прегръдки, и след като усещам предателската дрямка да ме оборва, Мод произнася почти в полусън:

— Вие се показахте на висота, Албер.

— Приятно ми е да го чуя.

— Имам предвид не действията ви тук, в леглото, а там, в дискотеката…

— Какво недоразумение.

— Да, вие наистина се показахте на висота… Но това не пречи планът да се проваля…

— По коя точка?

— Райън… — промърморва тя сънливо. — Точката Райън…

Да, Райън наистина е останал вън от играта по волята на Томас. А в същото време Сандра се опитва да отстрани и Ерлих. В такъв случай какво остава? Остава само Томас. На мене лично той ми е напълно достатъчен. Искам да кажа, щеше да ми бъде достатъчен, ако смятах да продължа тая игра, чиято цел ми е съвсем неизвестна.

„Вие не можете да си тръгвате така, по никое време, Майкъл“ — чувам гласа на Сеймур.

„Съжалявам, но няма как — мърморя. — Чакат ме.“

„Не, наистина опасно е да тръгвате така, по никое време — настоява американецът. — Ще се заблудите някъде и току-виж ви се случило нещо.“

„Не се безпокойте за мене, Уйлям. Знам добре пътя за в къщи.“

„Пътят за в къщи е затворен, Майкъл. Така че излишно е да бързате.“

Почнат ли да кънтят в главата ми такива разговори, значи, на две крачки съм от съня. Добре, че сънят ми е лек и че чантичката върху нощната масичка е съвсем близо до мене, тъй че мога от време на време да я опипвам за проверка. Чантичката с австрийския паспорт.

„Съжалявам, Уйлям, но няма как: чакат ме.“