Богомил Райнов
Денят не си личи по заранта (6)

ШЕСТА ГЛАВА

Не помня кой беше казал, че няма нищо по-хубаво от лошото време, но трябва да изживееш някоя и друга седмица на жега, за да разбереш, че това не е далеч от истината.

Днешният ден се очертава също както и предишните. От прозореца на хотела се разкрива все тоя, вече познат до втръсване, пейзаж — огреният от слънце площад и огряната от слънце саждива катедрала, очертаваща се върху белезникавото лятно небе. Групичките туристи вече пъплят около църквата и край магазините за сувенири, дето можеш да си купиш за спомен също някоя катедрала от пиринч или някое изображение на катедралата върху илюстрована картичка, върху пепелник, чиния или копринен шал.

На вратата се почуква с нетърпяща възражения категоричност и това е, разбира се, Мод. Да, Мод, прелъстителна в сивата рокля с едри лилави цветя, добре запълнена от пищните форми. Само че подир цяла нощ общуване с тия пищни форми те в момента не са в състояние да задържат погледа ми. Сит съм на Мод, сит съм на ядене и пиене, на висене по заведения и на шляене без цел. Върнете ми моето вехтичко БМВ и си гледайте работата.

— Прощавайте, Албер, но след половин час ще ме потърси Франк, а се налага да тичам на друга среща. Бихте ли му правили компания, додето се върна? После ще идем някъде да обядваме.

Естествено. Ще обядваме, ще бъбрем, ще избираме десерти. Днешният ден наистина се очертава също като предишните.

— Да правя компания на Франк? Защо не, скъпа. Нали знаете, че това е любимото ми хоби, да правя компания на тоя и на оня.

— Не знаех тая подробност, но знам, че по-добре е денят да се почва с усмивка, вместо с чумерене — отвръща с мекия си назидателен тон дамата.

И за да ми даде един малък повод за усмивка, добавя:

— Мисля, че след срещата, която ми предстои, нещата значително ще се ускорят.

Вечната песен. Нещата ще се ускорят… още няколко дни… чувствувайте се като във ваканция. Върнете ми моето старо БМВ, скъпа, а после ускорявайте нещата, колкото щете.

Хотел „Европа“ е претъпкан през дните на уикенда, от петък до неделя, и доста празен през останалите дни. Когато слизам долу да посрещна Франк, намирам го сам в пустинния хол. Новодошлият изслушва с отзивчиви кимания обяснението ми, подир което находчиво забелязва:

— Е, щом ще чакаме, да влезем в ресторанта. Забелязал съм, че времето в ресторанта тече значително по-бързо, отколкото в някое скучно място като тоя хол.

— Ресторантът не работи — обяснявам, като се мъча да скрия злорадството си.

— Не може съвсем да не работи — възразява гостът.

— Мисля, че никак не работи.

— Хм… „мислите“… Мислите се проверяват в практиката, драги. Това и децата го знаят.

Той се насочва решително към съседното помещение, но в тоя момент се обажда и момичето от рецепцията:

— Ресторантът е затворен, господине.

— В такъв случай, дайте ни поне нещо за пиене.

— Разбира се. Какво ще обичате?

Постигнал своето, нисичкият червендалест мъж насочва корема си към един уединен ъгъл на хола, издигащ се на три стъпала над останалата част, като някаква ложа. Малко по-късно момчето от бюфета донася и напитките. Франк отпива две едри глътки от запотената халба, примлясва доволно и забелязва:

— Ето, виждате ли, че и при най-тежката стагнация се намира изход.

Той ме поглежда внимателно с малките си хитри очички и добавя:

— Имам чувството, че вие вече сте го намерили вашия изход.

И като ми се заканва шеговито с пръст, наново добавя:

— Не възразявайте. Разбрах, че нашата Мод работи за вас.

— Струва ми се…

— Нищо не ви се струва — прекъсва ме гостът. — И съвсем излишно е да се докарвате пред мене. Не съм аз човекът, който би ви упрекнал.

Франк отпива още две глътки и произнася с почти благоговеен тон:

— Оръжието! За тая стока никога няма да настъпи стагнация.

— Зависи. Ако преговорите за разоръжаване все пак стигнат донякъде…

— Приказки, драги, празни приказки. Можете ли да ми посочите в цялата човешка история някой някъде да се е разоръжил?

Черните очички ме гледат присмехулно, сякаш очакват отговора ми, а аз гледам чашата с уиски и с двата малки айсберга, плуващи в жълтата течност.

— Оръжието е първото създание на човека и вероятно ще бъде последното — изръмжава меко Франк, като посяга към халбата.

— Мисля, че първото създание е оръдието на труда.

— И грешите. Между оръдието и оръжието не е съществувала никаква разлика. Камъкът или тоягата са били използувани най-първо не за работа, а за убийство. Нима не помните: „И рече Каин на брат си Авел: да идем на полето. И когато бяха на полето, Каин нападна брат си и го уби. И рече Господ на Каин: Де е брат ти Авел? Той отговори: Не зная, да не съм пазач на брат си?“ Първото убийство и първата лъжа. Лъжата, това е много важно в случая, приятелю.

— По-важно от убийството?

— Да, дори от убийството. Лъжата показва, че човекът добре е разбирал смисъла на извършеното и затуй се е опитал да го прикрие. Това е именно престъплението. Животното убива от биологическа нужда, свободно от морални критерии. А човекът убива, като потъпква собствените си критерии или тия на своя бог, което е едно и също. Престъплението, драги, се ражда с раждането на човека. То е създадено, развито и усъвършенствувано именно от човека, а не от котката. То е съдържанието и смисълът на цялата човешка история.

— Включително и отвъдокеанската?

— Не виждам защо задокеанската трябва да прави изключение.

— Но все пак вие имате Едисон, Франклин, Томас Пейн…

— Естествено. Първите двама са откриватели, а третият е демагог. Без откривателите развитието на съвременната техника и най-вече на оръжейната индустрия би било немислимо. А колкото до демагозите, те са необходими, за да прикриват смисъла на това, което вършат военните. Едните бъбрят, додето другите колят. И това е цялата човешка история: купища от красиви фрази и планини от престъпления.

— Доста песимистично гледате на света — промърморвам, като полюшвам леко чашата с двата айсберга.

— На света — може би — кима той. — На света — сигурно. Но не и на бизнеса. Нали вашият бизнес се основава тъкмо на тази механика: докато има хора, ще има и престъпления, а за престъпленията са необходими инструменти. Оръжието! За тази стока няма стагнация.

Той се улавя машинално за халбата, ала тя е вече празна. Това откритие, съчетано с откритието, че келнерът наново се е появил в хола, предразполага към известни изводи:

— Защо не си изпиете скоча? Така ще ми дадете възможност да направя нова поръчка.

— Не ми върви, снощи малко попрекалихме — обяснявам. — Всъщност бих взел още една доза, но с бутилка „Спрайт“.

— Уиски с лимонада? — учудва се Франк. — Не бях чувал подобно нещо.

— Не е лошо, може да опитате.

— Защо пък не. Новите неща не са тъй чести, та да ги пропускаме лекомислено.

Той формулира поръчката, а когато питиетата биват сервирани, посреща импровизацията ми със снизходително одобрение:

— Знаете ли, че не е съвсем неприятно. Имам даже чувството, че действа освежаващо.

— Смятам, че нещо освежаващо не е излишно подир всичките ви мрачни разсъждения — забелязвам и на свой ред опитвам сместа.

— Хората, драги Каре, живеят или глупашки, ден за ден, или с такава пресметливост, като че ли им предстоят цели столетия. Вие сте, изглежда, от втория тип. Не се вълнувайте, няма да живеете цели столетия. Погребението, и вашето, и моето, ще се състои доста преди края на света и дори — нека се надяваме — доста преди да дойдат китайците. Така че излишно е да гледате прекалено сериозно на разсъжденията ми.

Той добавя още няколко окуражителни думи, подир което допива чашата си, а сетне произнася още нещо ободряващо и прави нова поръчка. Питието може да не е бог знае какво на вкус, но поне е студено, а понеже времето е горещо, налага се поръчките да бъдат възобновявани и така стигаме, ако се не лъжа, до петата чаша, когато си позволявам да припомня с мек приятелски укор:

— Все пак вие отрекохте цялата еволюция, скъпи Франк.

— Защо? А еволюцията на оръжието? — възразява с лека обида в гласа червендалестият.

— Колосално развитие! — потвърждавам.

— Съвсем тъпа работа — избъбря гостът, който очевидно няма мекошавия обичай да се съгласява със събеседника.

— От каменната брадва до атомната бомба! Колосално развитие — настоявам аз.

— Съвсем тъпа работа — повтаря Франк. — Еволюция, да. Но върху основата на едно глупашко късогледство.

Той ми отправя тъмните си, блеснали от алкохола очички и запитва:

— Сещате ли се къде е грешката?

— С риск да ви наскърбя, Франк, ще призная, че не виждам такава.

— Нищо чудно. Късогледството е всеобщо. Вие дори ги е давате сметка, че вашата атомна бомба, независимо от техническите тънкости, е примитивно оръжие, дивашко оръжие. Дивашко, да. И не в нравствен смисъл, а в буквален. Защото човекът, какъвто си е тъпак, продължава дори и в периода на техническата революция да разсъждава като тъпак, сиреч двуизмерно, сиреч с чисто количествени критерии. Камъкът бива заместен от куршуми и гюллета, които също играят ролята на камъни, само че летят по-надалече и убиват повече хора. Сетне, за да се изтребват още повече хора, възниква взривяващият се снаряд. Сетне все със същата цел снарядите почват да стават все по-големи, додето кретенизмът с „Дебелата Берта“ не подсказва, че механичното увеличаване на обема се превръща в безсмислица. Тогава възниква идеята снарядите да се пускат отвисоко и ето ви я самолетната бомба. И понеже мисълта на тъпака е продължавала да следва традиционния си път — как с един взрив да се унищожат възможно повече хора, — конвенционалната бомба прераства в атомна. И едва когато тъпакът е успял да произведе достатъчно бомби, за да ликвидира цялата планета, нейде в двуизмерния му мозък проблясва догадката, че това не е пътят и че традиционният критерий — да убиваш възможно повече и възможно по-бързо — може би не е най-добрият.

— Добър или лош, не виждам друг — промърморвам, като вдигам чашата.

Червендалестият машинално следва примера ми, сетне обърсва с носна кърпа запотеното си чело, напъхва кърпата обратно в джоба на сакото и ме поглежда замислено, сякаш съобразява има ли смисъл да ме изтръгва от невежеството, или е по-добре да ме остави да си живея с него.

— Вижте, драги: грабежите, кланетата, войните, преди да се разиграят в живота, са се разигравали в нечия глава. Ако тия неща не узреят като замисъл, те едва ли ще прераснат в действие. Съдът се старае да установи дали едно престъпление е предумишлено, или не. В политиката подобно издирване е съвсем излишно. Всяко политическо злодеяние е предумишлено и преди да стане престъпен акт, е било престъпна мисъл. Ако в момента някъде по света възниква криза или военен инцидент, можете да се обзаложите, че това случайно произшествие е било добре замислено от президента и приближените му, вероятно по време на неделната литургия, когато умовете са най-свободни.

— Струва ми се, че малко се отклонихте от маршрута — промърморвам, като посягам към чашата.

— Напротив, движа се право към целта — възразява гостът, като също се хваща за чашата. — Еволюция на оръжието може да има не с количествени натрупвания, а с постигане на ново качество. Човек действа не с мускулите си, а с мисълта, следователно и оръжието трябва да се насочи към мисълта. Разбрахте ли?

— Ни най-малко.

— Духът, това е сферата на новото оръжие, драги. Духът! — оповестява не без известен патос Франк.

— Спрайт! — потвърждавам аз, като вдигам леко бутилката.

И осенен на свой ред от духа, добавям:

— Операцията „Спрайт“.

— Значи, и това знаете — забелязва с нотка на разочарование червендалестият.

Но за да ми покаже, че все пак малко зная, уточнява:

— За ваше сведение това не е операция, а цяла програма.

— Чувах нещо подобно — избъбрям, — но понеже, както сам казвате, няма да живеем цели столетия…

— Програмата не е изработена за цели столетия. Всъщност тя вече се осъществява.

— Вие ме плашите, Франк.

— Защо? Какво страшно виждате в думите ми?

— Ами че това означава край на конвенционалните оръжия. А краят на конвенционалните оръжия…

— … Означава край на бизнеса — завършва вместо мене гостът. — Нищо подобно, драги. Излишно е да треперете за бизнеса. Става дума не за леки оръжия, а за широки операции. Щом леките оръжия все още се фабрикуват с пълна пара, значи, излишно е да треперете.

— Истински ценя у вас това, Франк, че след всеки студен душ пускате и малко топъл.

— Не знам дали студеният душ не е за предпочитане в такъв горещ ден като днешния — забелязва червендалестият, като поглежда часовника си. — Мод доста се позабави. Мисля, че додето я чакаме, бихме могли да вземем още малко от тази ваша смес…

Той прави отдалеч знак на келнера, като вдига красноречиво два пръста, и след малко чашите ни отново биват добре заредени. Има си хас този дебеланко да се окаже по-издръжлив от мене. Вече усещам, че губя донейде представа за време и пространство.

— Мислех, че всички тия нервопаралитични газове отдавна са унищожени — подхвърлям напосоки.

— Унищожени? — вдига редките си вежди червендалестият. — Фирмата „Шолцбергер“ в Хамбург и до този момент ги произвежда. Колко тона табун или фосген искате да ви доставя?

— Това не е стока за мене.

— Само че, драги, вие се лъжете, ако смятате, че в „Спрайт“ са включени подобни примитивни артикули. Примитивни, да, защото и те са създадени според стари критерии.

Той отпива едра глътка от разредения с лимонада скоч, примлясва и повтаря:

— Именно, стари критерии. Когато преди години бе създаден прословутият ЛСД-25, някои мъдреци от Пентагона решиха, че са набарали новото оръжие. После обаче се оказа, че препаратът бил неимоверно скъп, за да се пусне в масово производство. Тогава изведнъж се яви още по-прословутият Би Зет и генералите се вкопчиха за него. Използуваха го за проба дори във Виетнам. Фантастичен ефект. Засегнатият тутакси излиза от строя. Но и това са все старите критерии.

Той отново отпива едра глътка и отново повтаря:

— Да, старите критерии. Защото нещата пак опират до пренасяне със самолети и до пускане с бомби. Което предполага войната да е почнала. А почне ли войната, никой няма да ви чака да го опушвате с вашия Би Зет. Ще полетят ракетите — и толкова!

— В такъв случай съвсем не я виждам тая ваша операция „Спрайт“.

— Не операция, а цяла програма, драги. Но за да я видите, налага се да разсъждавате малко по-другояче. Представете си някакви еманации, лъчи, вълни или нещо от тоя род, които, засегнали индивида, го лишават от възможността да мисли, да съобразява, да реагира. И представете си, че това невидимо и безшумно оръжие бъде насочено тайно и неусетно накъдето трябва и когато трябва. Да, представете си, че то започне да действува срещу граничните постове или срещу персонала на ракетните площадки или срещу военните и политически щабове. Ясно ли вие, какво означава това? Никой нищо не подозира, никой нищо не е усетил, дори една пушка не е гръмнала, а войната е вече спечелена, защото противникът е парализиран в самата си човешка сърцевина — мисълта.

— Вие ме наскърбявате, Франк. Не допусках, че може да вярвате на подобни фантазии.

— Всяко нещо, преди да падне върху главите ни, е било фантазия — отвръща спокойно гостът. — Нали тъкмо това се мъча да ви обясня, че всичко се създава в човешкия мозък, че мисълта…

— Човешкият мозък… мисълта… но вие съвсем сте затънали в проблемите на философията — чува се в тоя момент приятният глас на Мод.

Дамата неусетно се е появила в нашата закътана ложа и почти с умиление ни съзерцава.

— Можеше да затънем и в цяла редица други науки, ако бяхте закъснели още малко, скъпа — промърморва Франк, недоволен, че е бил прекъснат насред фразата си.

Аз също не съм особено доволен от внезапната поява на дамата в тоалета с лилави цветя. Макар че, искрено казано, не допускам червендалестият да ми сервира точни подробности по програмата „Спрайт“ просто защото едва ли някой ще вземе да му доверява подробности.

— Не сте ли гладни? — запитва Мод.

— Въпросът ви звучи доста нелепо, след като часът наближава два — отвръща Франк, като става. — Надявам се поне, че имате някакво становище по въпроса къде ще обядваме.

— Бих могла да ви предложа „Дионисус“. Точно насреща е.

— Дионисус… Танците на Дионисус… Това звучи доста изкусително — признава червендалестият, като вдига ръце и прави две-три пробни танцови стъпки около масата.

— Но вие сте пияни… — установява едва сега Мод.

— Съвсем не, съвсем не — поклаща глава Франк. — Щяхме да бъдем пияни, ако нашият скъп Каре не бе стигнал до една гениална находка: три пръста скоч плюс два пръста „Спрайт“. Запомнете пропорцията, драга, може да ви потрябва.

* * *

Обедът минава при добър апетит, поне що се отнася до Франк и Мод. Налага се да изпуша няколко цигари, за да дочакам този апетит да бъде най-сетне уталожен и разговорът да мине към нещо по-съществено от беглите оценки на блюдата. Обилното ядене помага на червендалестия да изтрезнее поне дотолкова, че да се сети за какво е дошъл.

— Вчера най-сетне се срещнах с нашия евентуален клиент — обявява той по време на кафето. — Този път ми се стори, че проявява известен интерес към предложението.

— А ако само ви се е сторило? — запитва дамата.

— Не се хващайте за думата. Знаете, че се изразявам малко артистично. Като казвам, че ми се е сторило, това не значи, че съм сънувал.

Той млъква недоволно, сетне продължава:

— Казано по-конкретно, нашият евентуален клиент е готов за преговори.

— Това звучи вече наистина по-конкретно — кима жената.

Франк вдига предупредително ръка:

— Само че — не веднага. Готов е, но не веднага. Ще се наложи, казва, да почакате месец или два.

— Защо?

— Не сметнах за учтиво да му искам обяснения.

Мод не възразява, загледана разсеяно към витрината, през която не се вижда нищо интересно, ако не броим фасадата на хотел „Европа“.

— Знаете, че не съм от оптимистите — подхваща наново червендалестият, — но имам чувството, че работата ще стане. Когато му казах, че се касае за едри партиди, това наистина го заинтересува.

— Благодаря ви, Франк.

— Виждам, че не ви се ще да чакате, но като се има предвид характера на стоката, не смятам, че за месец или два ще хване мухъл.

— Благодаря ви, Франк — повтаря дамата.

Тя благодари с такъв хладен тон, че шишкавият ме поглежда и затруднено разперва ръце, сякаш казва „опитай се да угодиш на такава жена!“

Разделяме се с него още пред ресторанта и се запътваме към хотела.

— Бих искал да поспя, ако нямате нищо против — съобщавам на служебното лице.

— Малко здрав сън ви е наистина необходим — съгласява се Мод. — Една любовна нощ плюс едно утринно напиване…

— Нека не преувеличаваме. Просто се почерпихме.

— Знам, знам. Видях сметката. Чудя се за какво можете да говорите с някой такъв като Франк в течение на седем чаши.

— За човека и човешкия мозък, не чухте ли?

Прибирам се в стаята, хвърлям чантичката на масата, а себе си на леглото и се заемам с разбора. Репликите в „Дионисус“ са достатъчно ясни. Задачата на червендалестия вероятно е свързана с първия вариант на Сеймур: да се установи пряка връзка с Райън. Франк не е успял да реши задачата и първият вариант е отпаднал. Сега обаче се оказва, че Франк все пак е на път да я реши, макар и подир месец-два. Една възможност — в случай че Уйлям е настроен да чака и в случай че вторият вариант с Томас се провали. Но това са си проблеми на Сеймур, а моите са други.

И тъй, понятието Спрайт почва да се изяснява. В обилното бъбрене на червендалестия точната информация заема доста оскъдно място, ала съвсем не е маловажна. „Спрайт“ не е изолирана операция, а цяла програма, и при туй вероятно дългосрочна. Програма от военен характер, целяща да реши по качествено нов начин задачата за победа при една глобална война. Програма, насочена към обезвреждане на противника по психически път. Най-сетне, програма, разчитаща не на познатите халюциногенни и нервопаралитични вещества, а на средства от съвсем различно естество. В този най-важен пункт сведенията на Франк, както е и естествено да се очаква, са най-смътни: „Представете си някакви еманации, лъчи, вълни или нещо от тоя род.“ Добре, нека оставим да си ги представят компетентните до въпроса специалисти, Моята задача е изпълнена. Смисълът на думата Спрайт е дешифриран.

Разбира се, прецизността изисква получената информация да се провери посредством сведения от други източници. Аз обаче не съм в състояние да се занимавам с проверки. Няма други източници. И няма време. Надеждата ми е, че моят единствен източник е достатъчно сериозен. Франк не е от професията — имам очи за тия неща, — обаче не е и съвсем чужд на професията. Вероятно фирмата му се използува като фасада от други хора. И съвсем естествено е да дочува от тия други хора това-онова. Изобщо може да е резоньор, но не е фантазьор и едва ли ще вземе да ми сервира измислици.

Последната мисъл е тъй успокояваща, че навярно тъкмо на нея заспивам. Уви, едва съм заспал и се събуждам. Обичайното тропане по вратата — не прекалено силно, ала достатъчно категорично.

— Нима смятате да спите до вечерта? — запитва Мод, след като най-сетне отварям.

— Как мога да се надявам на подобно нещо, когато вие се намирате в същия хотел.

— Съжалявам, Албер, но ни предстои нова среща.

— Нима дискотеките работят и през деня?

— Ще ви чакам долу подир петнайсет минути — предупреждава дамата и изчезва, без да каже нищо за дискотеките.

Петнайсет минути не са малък срок, ако се вземе под внимание, че съм легнал, без да се събличам. Тия джинсови дрехи стават толкова по-шик, колкото повече се мачкат. Разхлаждам лицето си в банята, взимам скъпоценната чантичка и слизам в хола. Едва тогава се сещам да погледна часовника си, за да установя не без изненада, че часът наближава шест.

Часът наближава шест, но улицата е все тъй гореща и както винаги в подобни дни на жега, миризмата на изгорял бензин е особено настойчива. Това съвсем не пречи на хората да се тълпят по тротоарите и да обсаждат магазините, които скоро ще бъдат затворени.

— Да не би пак да са повишили цената на бензина? — запитвам, додето се промъкваме в навалицата.

— Защо?

— Защото напоследък все по-рядко използувате колата си.

— Къде да я използувам? В тия еднопосочни улици? И на такива нищожни разстояния?

Разстоянието се оказва наистина незначително. Едва сме се отдалечили на няколко пресечки от пешеходната зона, и Мод ми посочва солидна и безлична жилищна сграда, издигаща се между други също тъй безлични сгради.

— Ето там, номер трийсет и пет. Качвате се на шестия етаж. Има асансьор.

— А вие?

— Не тъжете за мене. Ще се видим по-късно.

— Да не би да ме пращате в обятията на Дейзи или Сандра? — запитвам подозрително.

— В момента — не. Но и това може да стане. Не бързайте толкова, Албер.

Без повече обяснения тя свива в първата пряка, а аз продължавам до въпросния номер. На шестия етаж има една единствена врата. В малка рамчица е поставена дискретна визитна картичка. Женско име. Познато име. Но то не е името на Дейзи, нито на Сандра:

Бедната Мод. Няма кураж да се прибере дори в собствената си квартира. Позвънявам най-банално, без всякакви морзови сигнали, и вратата тутакси се отваря.

— Влизайте — казва Сеймур.

Влизам. Най-първо в полутъмното антре, а сетне и в неголям хол. Обстановката е доста по-скромна, отколкото в предишната квартира. Лека мебел от светло дърво, бюфет-библиотека с неизбежната стереоуредба, неизбежното барче и неизбежните два-три рафта евтини джебни издания с пъстри корици. Шикът на помещението е най-вече в огромния прозорец-витрина, през който се виждат съседните покриви и в далечината над тях — саждивият силует на катедралата. Едно уютно жилище с неуловимия дъх на необитаемост.

Вероятно за да прогони тоя дъх, Сеймур пали цигара и прави няколко бавни крачки към прозореца, сякаш забравил, че има гост.

— Вие сте се пренесли у Мод? — питам без особено любопитство, като се настанявам в малко кресло точно срещу малкия, вероятно, току-що пуснат вентилатор.

— Съвсем временно — промърморва американецът. — И точно колкото ще трае нашият разговор. Изобщо излишно е да ревнувате.

— Нямате представа как ви обожава тази жена.

— Не е ли време да минем на по-сериозна тема? — забелязва Сеймур, като се отдръпва от прозореца.

И без да чака съгласието ми, приближава към бюфета и натиска някакво копче.

Запис на разговори, естествено. И с моето ценно участие, естествено. Отпърво беседвам с Ерлих, а сетне — с Томас, все върху този вълнуващ проблем — оръжието.

— Вторият материал не е много качествен — признава американецът, като спира магнетофона. — Този глупав хитрец се погрижи да избере за пазарлъка възможно най-шумното място. Обаче, както виждате, това не пречи думите да се долавят съвсем членоразделно.

— Добра работа — кимам. — И съкрушителна документация. Но с една съществена липса.

— Прав сте. Засега в колекцията отсъствува тъкмо най-важният събеседник. И точно по тоя въпрос трябва да поговорим.

Сеймур отваря барчето и отново го затваря.

— У тази жена няма нищо за пиене…

— Нали самата тя не пие. А вероятно не кани и гости.

— Да. Идеална секретарка — потвърждава американецът. — Да не повярваш просто, че тая порода все още се среща тук-там. Добре, че все пак има пепелник…

— Не съм сигурен дали може да се използува. Смятам, че служи за украшение.

Пепелникът от розов венециански кристал, поставен върху масичката, е наистина импозантен.

— Използувайте го на моя отговорност — избъбря Сеймур и смачква вътре угарката, след като е наръсил с пепел целия хол.

Той забучва в ъгъла на устните си нова цигара, щраква запалката и произнася:

— И тъй, Томас иска да отстрани Ерлих като посредник, за да спести комисионата. Това не е беда. Ерлих може да фигурира и като човек, осигуряващ транспорта, но все едно, трябва да фигурира.

— Струва ми се, че и тази малка роля е вече на път да му бъде отнета.

— От кого? — вдига вежди американецът.

— От вашата Сандра.

Излагам с няколко думи мнението на Сандра за Ерлих като опасен човек.

— Мод не ми е казвала подобно нещо — забелязва Сеймур.

— Аз не се изповядвам пред Мод. Беседата беше на четири очи.

И понеже той мълчи замислено, добавям:

— Странно все пак, че вашите жени си позволяват да действуват на своя глава.

— Грешите, Майкъл — поклаща глава американецът. — Те не са мои жени. Нещо повече, тия две сестрички дори не подозират съществуването ми.

— „Сестрички“?

— Именно, сестрички. Бащите им, мисля, са различни, обаче майката е една. Но нека не затъваме в семейни подробности.

— Все пак това са ваши служителки…

— Секретарки. Връзки на Мод, използувани при случай, нищо повече. В момента също се налага да ги използуваме. Сандра — заради отношенията й с Томас, а Дейзи, понеже по команда на Мод успя да установи отношения с Ерлих. Двете сестрички знаят само, че Мод се опитва да постигне една сделка, от която и те самите ще получат нещо.

— В такъв случай действията им могат да се окажат доста неочаквани за вас.

— Не дотам, че да провалят операцията.

Застанал сред хола, Сеймур известно време мълчаливо насища пространството с тютюнев дим, сетне ме поглежда и промърморва:

— Сандра не се стреми да отстрани Ерлих. Сандра пет пари не дава за Ерлих. Тя се опитва да отстрани Дейзи.

— Какво общо има Дейзи с тая сделка?

— С тая — нищо. Но вероятно с другата, ако вземем под внимание, че бракът също е сделка.

И за да ми стане по-ясно, добавя след къса пауза:

— Връзката между Томас и Сандра отдавна върви към женитба. А ето че сега на хоризонта изниква малката сестричка и привлича вниманието на жениха. Оттук — и защитната реакция на старшата сестра. Ако ви са нужни повече подробности, ще ги получите от Мод. Вие грешите, че не се изповядвате пред нея, Майкъл. Може би една изповед от ваша страна ще предизвика и някаква изповед от нейна страна.

— Не съм жаден за информация, Уйлям. Мисля, вече ви обясних, че не съм тръгнал на лов.

— Жалко. Аз пък тъкмо се канех да ви дам известни сведения за програмата „Спрайт“. Или поне да ви пусна още един запис.

— Нима Франк също е обект на вашия шантаж? — питам невъзмутимо.

— Съвсем не. Франк е случаен помощник, също като двете сестри. Но вие нищо не казвате за отношението си към програмата „Спрайт“.

— Знаете, че не съм от военното разузнаване.

— И все пак темата бе на доста видно място в разговора ви.

— Искате да кажете, в монолога на Франк? Нима аз отговарям за бъбренето му?

— Не съм дотам неграмотен, Майкъл, че да не мога да направя разбор на един разговор. Вие доста умело насочвахте бъбрежа на Франк.

— Крайно съдържателен бъбреж.

— Във всеки случай не съвсем лишен от значение.

Американецът смачква угарката в разкошния пепелник, с което ме подсеща, че и аз мога да запаля. Уви, подир утринното препиване и препушване цигарата не ми доставя райско блаженство.

— Споменавам за беседата ви с Франк само за да ви обърна внимание върху моята толерантност — пояснява Сеймур, като сяда насреща ми. — Аз също не съм от военното разузнаване, прочее нека приемем, че въпросът е вън от моята специалност. Питам се само, по какъв начин вие ще отговорите на жеста ми.

Той ми отправя светлия си поглед, не прекалено настойчиво, но достатъчно продължително, за да почувствам известна неловкост. Да се надяваме, че това не личи.

— Напразно се измъчвате с подобни въпроси, Уйлям. Искам или не искам, вие достатъчно здраво сте ме вкопчили, за да се измъчвате с въпроси.

— Какво друго ми остава, освен да ви вкопча, след като не мога да разчитам на благодарност — отвръща американецът и снема погледа си.

Той става отново, прави няколко крачки към прозореца, сетне отново се връща и отново сяда. Тоя човек и две минути не може да стои на едно място.

— Отношенията между сестрите са само битова подробност, Майкъл. Една битова подробност, която, добре използувана, дори ще облекчи действията ни. Същественото е, че Томас, вместо да ни заведе при Райън, се опитва да пресече пътя към него.

— А нима сте очаквали друго?

— Да, можеше да се очаква и друго. Можеше да се очаква, че Томас, за да си осигури сътрудничеството на Райън, ще се опита да го ангажира в нечистите си сделки. Томас обаче, изглежда, вижда в идването на Райън предвестие за отзоваването си. И иска да използува възможно по-добре малкото време, което му остава. И решава, че е глупаво да дели с някого една печалба, очертаваща се като последен успех преди пенсията. Ние нямаме полза от подобен вариант, Майкъл.

— Кажете го на Томас.

— Вие ще му го кажете. И не направо, а чрез Сандра.

Не възразявам. Интересът ми към целия този разговор е чисто академичен.

„Можеш спокойно да разчиташ на мене, Уйлям — казвам на ума си, — но само до утре вечер. Не знам следиш ли календара, обаче днес е двайсет и осми, което подсказва, че утре ще бъде двайсет и девети.“

— На този глупав хитрец Томас трябва да бъде внушено, че за него е съдбоносно важно в сделката да бъде включен и Райън — произнася Сеймур, като става. — И това следва да му бъде внушено от човек, в който той има пълно доверие, от човек като Сандра.

— Вие си правите илюзии относно близостта ми с тая дама. Вярно е, че имах малък разговор на четири очи с нея, но все пак…

— За човек като вас близостта с една дама е само въпрос на желание — уверява ме американецът и започва по обичая си да измерва с крачки помещението. — Жените често са по-големи реалисти от мъжете, така че вероятно ще успеете да я убедите. А може и да й обещаете нещо.

— Какво например?

— Да отстраните Ерлих, сиреч — Дейзи.

— Нали сам казвате, че Ерлих ви е нужен.

— Е, Майкъл, не се правете на наивник. Да обещаеш нещо още не значи да го изпълниш. Поне в нашия занаят няма такова правило.

— А как да я убедя, че Райън трябва да бъде включен на всяка цена?

— Не бързайте. И дотам ще стигнем.

— И какво ви гарантира, че Райън ще се съгласи да бъде включен?

Сеймур ме поглежда бегло. Интересът, с който изследваме тезата му, изглежда, го забавлява.

— Вечната подбуда, Майкъл: алчността. Според информацията на Франк, рибата вече е готова да налапа въдицата.

— Франк каза „след месец-два“.

— А защо „след месец-два“? Защото Райън се надява да се освободи дотогава от Томас и сам да направи гешефта.

— В такъв случай, значи, ще чака.

— Но той съвсем не знае, че става дума за един и същи клиент и за един и същи гешефт. У него трябва да се създаде впечатление, че се касае за срочна доставка, за една неочаквана възможност да се реализира бърза и доходна сделка.

— Не виждам никаква гаранция, че ще се хване.

— Гаранции наистина липсват. Но преди да реши дали да се хване, или не, той ще направи проверка, а това ще ни доведе до срещата. Не забравяйте, че за нас е важна по-скоро срещата, отколкото сделката. Един гешефт не се отхвърля без точни мотиви, след като е предложен по служебен ред от прекия ви помощник.

— Може би сте прав.

— Щом допускате такава възможност, да минем към подробностите.

— Не е ли по-добре най-първо да надзърнем в хладилника, ако има такъв? — предлагам, тъй като усещам гърлото си съвсем пресъхнало.

— Да, наистина. Чаша минерална вода при липса на нещо по-ободряващо…

Експедицията до кухнята се оказва по-резултатна от очакваното. В хладилника откриваме не само вода, но и неразпечатана бутилка „Балънтайн“, вероятно доставена от грижовната домакиня специално за нас.

— Бедната Мод — въздъхва Сеймур. — Тя си въобразява, че уискито се изстудява в хладилник.

Отнасяме находките в хола и се заемаме с обсъждане на подробностите по предстоящите действия.

Когато най-сетне всичко е обмислено и преповторено до най-малката дреболия, вече е нощ и часът наближава десет.

— Чакаме ли някого? — запитвам, за да подсетя Уйлям, че не е зле да си ходим.

— Чакаме Мод. Не знам защо толкова се забави.

Холът тъне в полумрак. Само малка настолна лампа върху бюфета излъчва бледосинкаво сияние. През огромния прозорец на фона на тъмновиолетовото нощно небе катедралата отчетливо се откроява, обляна от оранжевата светлина на скрити прожектори. До единия край на прозореца американецът е застанал неподвижен, сякаш съзерцава църквата.

Изглежда, наистина я съзерцава, защото ненадейно запитва:

— На какво ви прилича тая грамада?

— На кораб.

— Не сте оригинален. Тя така е и направена, че да прилича на кораб.

— Тогава защо трябва да ми прилича на нещо друго?

— Някои я виждат като вкаменен устрем. Вечният устрем на човека да се издигне над себе си.

— Трябва да е така. Не ги разбирам твърде тия работи. Във всеки случай здраво е строена. Щом е издържала толкова време.

— Да, като един гигантски зъб, прогнил от годините и който непрестанно укрепват и пломбират. Непрестанно, да, което също е устрем, само че глупав, защото няма начин да избегнеш разрушителната сила на времето.

Той млъква за малко, сетне продължава, сякаш на себе си:

— Всичко гние, разпада се, става на пепел и прах… Крайната участ, а може би и крайната цел на всичко — да се превърне в пепел и прах, да се стопи и изчезне в тоя свят на призраци и привидности. Живата материя се връща към първоначалното си състояние, историята свършва, за да се възцари отново доисторическата пустош.

— Никак не сте се изменили — забелязвам. — Разсъжденията ви, също както някога, неизменно ми напомнят за отдавна започната и безкрайно продължавана надгробна реч.

— Затуй пък вие изобщо не се измъчвате с разсъждения — промърморва Сеймур. — На вас всичко ви е ясно.

— Мисля, че не аз, а вие говорите тъй, сякаш сте надзърнали до дъното на космоса.

— Не съм дотам самонадеян. Но колкото до микрокосмоса, до тая човекомравка, до тая биологична аномалия, която веднаж се представя като звяр, а друг път като обикновено говедо, мисля, че не е нужен лазер, за да проникнеш до жалката й сърцевина.

— В тая сърцевина някои са откривали и сърце, Уйлям.

Американецът бавно обръща гръб на прозореца. Запалката му щраква и за миг осветява слабото, леко навъсено лице. Сетне човекът отново се превръща в един почти черен силует, открояващ се смътно върху фона на нощното небе.

— Сърцето… — повтаря на себе си Сеймур. — Безполезни угризения за непоправимото и безсмислен стремеж към непостижимото.

— Искате да кажете, към нищо по-съвършено…

— Напротив, носталгия към отдавна изгубената невинност, към примитивното съществуване, когато още не сме се били изродили в хора, а сме живели като безгрижни и непорочни маймуни в митичния златен век на предисторията. Сърцето… То не е силната страна на човека, Майкъл, то е неговата ахилесова пета. Опасна слабост.

— Нима я познавате?

— Достатъчно, за да се пазя от нея. Също както и вие.

— Нямам претенцията, че съм безчувствен като камък.

— Естествено. Обаче вие сте по благородните чувства. А благородните чувства са предназначени за благородни поводи — родината, класата и други подобни.

— Вие подхващате един доста стар разговор — забелязвам, като възпитано се прозявам в шепата си.

— Възможно е. Трябва да се сърдите на Мод. Все още я няма.

Имам чувството, че наистина говори само за да мине времето. Решавам да му помогна:

— Всъщност кое повече ви дразни: това, че съм привързан към нещо, или това, че вие самият нямате за какво да се хванете?

— Дразни ме наивната ви вяра, че правото е на ваша страна — отвръща американецът с тон, в който трудно може да се долови някакво раздразнение.

— Но какво съм аз виновен, че правото е наистина на наша страна?

— Вие сте като децата — промърморва снизходително Сеймур. — Добре, да допуснем, че правото е на ваша страна. Обаче каква полза от това, когато заедно с нас, грешниците, ще загинете и вие, праведните, и когато подире ни няма да остане никой, за да от съди кой е бил прав и кой — не?

— Отново надгробната реч — установявам.

— Ние сме като ония две козлета от детската приказка, дето стоят едно срещу друго на тясното мостче и се блъскат с чела. Всяко напира да катурне другото в бездната, без да мисли, че както са тръгнали работите, пропастта ще погълне и двете враждуващи страни.

— Не непременно и двете.

— Именно, именно: „не непременно и двете“ — потвърждава американецът, като приближава до масичката, за да угаси угарката. — Вашата логика е точно козешката логика: „не непременно и двете“. Вие не си разрешавате да допуснете даже като хипотеза разумната мисъл, че ако искате да спасите себе си при дадената ситуация, налага се да пощадите и противника. Налага се, вместо да се блъскате така яростно с чела, да направите опит някак да се разминете. Налага се малко да отстъпите, за да дадете възможност да мине първо другият и да ви освободи пътя.

— Отстъпете вие.

— Да, да, козешката логика.

— А защо не — логиката на историята?

— Защото макар постоянно да говорите за логиката на историята, макар непрестанно да повтаряте, че тя е на ваша страна, вие съвсем не сте убедени в това.

— Ваше мнение.

— Ако бяхте убедени, щяхте да оставите историята да си върши работата, без прекалено да напирате, без да се опитвате по опасен и безразсъден начин да ускорявате събитията и да ги изменяте във ваша полза. Какъв смисъл да поставяте постоянно на карта живота на човечеството, щом историята на човечеството и без туй се развива във ваша полза.

— Ако някой си играе с живота на хората, не мисля, че това сме ние. А колкото до историята, тя съвсем не е някакво трето лице. Историята, това сме ние и тя може да се развива в наша полза само доколкото самите ние действуваме в своя полза.

— Да, да: козешката логика — повтаря Сеймур, като сяда насреща ми. — Не виждам само защо трябва да забърквате в нея и историята. Историята не сте вие, Майкъл. Нито ние. Историята сме ние и вие, взети заедно, и тя ще се развие не според някаква особено изгодна за вас логика, а според логиката на ситуацията: тесният мост и двете вироглави същества, напиращи в безумието си едно срещу друго. Краят на вашата история, също както и на нашата, е в пропастта.

Той седи насреща ми и аз едва виждам лицето му, но за сметка на туй усещам, че ми е запречил притока на хладния въздух от вентилатора. И понеже няма как да му кажа отместете се, задоволявам се да избъбря:

— Макар че Мод още се бави, не виждам смисъл да спорим. За разлика от вашите козлета, ние двамата, изглежда, непрестанно се разминаваме. Искам само да ви напомня, че ние не изключваме разумния компромис и неведнъж сме доказвали това.

— О, „разумния компромис“! Даваш вид, че правиш крачка назад, за да заемеш по-удобна позиция и по-лесно да прекатуриш другия. Такива компромиси трудно могат да разсеят недоверието на противната страна. Противната страна е тъкмо толкова умна и точно толкова глупава, колкото сте и самите вие, Майкъл. Може би ще ви се стори чудовищно, но ще си позволя да ви напомня, че и нашият свят също като вашия е съставен от хора. Всички ние сме хора и тъкмо затуй ще загинем, защото сме хора, които са забравили това.

Той млъква за малко. После произнася съвсем прозаично:

— Вие не пиете.

— Препих днес.

— А, да, програмата „Спрайт“.

— Вие също не пиете.

— Не виждам питието в чашата. Когато е тъмно и не виждам питието, имам чувството, че е загубило вкуса си.

— В такъв случай да запалим голямата лампа.

— Оставете, Мод ще свърши тая работа.

— Готово — произнася току-що влязлата Мод и стаята се облива в светлина.

Тя хвърля чантата си на един стол и се отпуска на друг.

— Не можах никъде да открия Сандра и реших да я чакам пред квартирата й. Едва преди малко се прибра.

— Оставете миналото — промърморва Сеймур. — Кажете нещо за бъдещето.

— Всичко е наред. Утре вечер Сандра ще бъде на разположение — пояснява дамата.

— В такъв случай вижте дали в хладилника не е останал малко лед — предлага Сеймур. — Вие наистина много добре бяхте изстудили това уиски, но ние имахме неблагоразумието да го извадим навън и то се стопли.

* * *

Сандра. Една от хилядите секретарки, за които не знаеш доколко служат на бизнеса й доколко — на разузнаването. Посредствен произход, незначително обществено положение и още по-незначително имотно състояние. Но за сметка на тия минуси природата я е надарила с един голям плюс — физика за милиони.

За жалост в нашия меркантилен век хората рядко са склонни да дават милиони за някаква физика. Най-многото да я наградят с одобрителен поглед, с покана за вечеря или с подарък, ненадхвърлящ по стойност трицифрено число.

Разбира се, за да се стигне до тая горчива истина, е нужен опит. Използуваща умело съблазните на своя тесен кръст и огромен бюст, на сластните очи и чувствената уста, Сандра дълго време е убедена, че мъжката част от човечеството лежи в краката й, че щастието е въпрос на близките дни и че додето го очакваш, нищо не пречи да полудуваш насам-натам.

Но колкото повече се трупат годините на празно лудуване из нощни заведения и ергенски квартири, толкова повече се засилва съмнението, че големият бюст не предвещава непременно голямо бъдеще и че щастието съвсем не е неминуемо.

Мечтата за хубавия млад офицер и милионерски син, който ви среща в някой нощен бар и същата нощ ви предлага брак, тази мечта все повече се износва, при все по-малки шансове да се превърне в реалност. Сексбомбата е вече готова да се задоволи с не толкова млад и не тъй богат самец от деловите кръгове, олицетворение на охолство от средно ниво, но самците от тоя род са по правило отдавна женени. Остава… Какво остава? Май че нищо не остава. Освен може би някой тип с посредствено положение, също като вашето, който, приключил службата си, ще ви откара в някое жалко градче на някой забутан щат, също като вашето родно градче, от което с такъв труд сте се измъкнали.

Оказва се обаче — и това е върхът на безобразието, — че дори типовете от тая категория не са твърде склонни да свържат живота си с една жена, която няма понятие от домакинство, чиито предни и задни атрибути привличат вниманието на всички мъже и която по всяка вероятност ще ви създава с похотливостта си сума неприятности.

В този момент на безпътица и на зараждаща се паника в полезрението на сексбомбата се появява един субект, съвършено незначителен на пръв поглед, но който подир щателно проучване се оказва тъкмо дългоочакваният носител ако не на щастие, то поне на благоденствие.

Томас. Той просто си пада по ефектните жени. Една ефектна жена от дясната ти страна, това е най-добрият лек за мъжкото ти достойнство, чувствително накърнено от ниския ръст и симптомите на застаряване. Томас вече е имал такава ефектна жена в качеството на законна съпруга: Елен, дъщеря на забогатял бакалин, жадуваща да проникне в елегантните сфери на дипломатическите коктейли и светските приеми. Ала усетила, че кариерата на съпруга отива към крах, съпругата навреме е вдигнала котва.

Да, Томас — самотният мъжкар. Жаждата на стареещия самец да сменя жените в леглото си, докато още не са му станали ненужни. Но в същото време и страхът пред самотната старост, която има всички шансове да деградира е тъпо и сънно киснене по баровете, додето цирозата не си каже последната дума.

Томас има с какво да спечели една жена, а също и с какво да я задържи. Не се касае за добрата заплата, нито за предстоящата порядъчна пенсия. Това са дреболии в сравнение с авоарите, натрупани от секретни сделки с оръжие. Казват, че парите нямат мирис, но в случай че ги имаш, чувствителното женско обоняние бързо ги надушва.

А жените вече са изникнали изневиделица и това са сестрите Дейвис. Най-първо Сандра Дейвис — пищна и обиграна, съвсем според вкуса на един зрял и презрял самец. Но също и Дейзи Дейвис — по-свежа, по-непокварена на вид, а може би и по-податлива на дресировка, тъкмо според нуждите на кандидата за задомяване.

При това дълбоко колебание между две толкова различни, ала еднакво примамливи възможности въпросът, както винаги, бива решен от женската страна. Съчетавайки природната си агресивност със служебната акуратност, Сандра първа излиза на ринга, за да събори озъртащия се глупаво самец.

Може би Сандра първа излиза на ринга, понеже са й възложили да брои Томас. А може би просто тя първа долавя примамливия мирис на скрити авоари. Така или иначе, тоя упойващ аромат, изглежда, скоро е усетен и от Дейзи. И в момента, в който старшата сестра вече смята, че мачът е завършил с победа, младшата сестричка подло изскача, за да оповести нов рунд.

Този път решението като че е в ръцете на мъжката страна. Фактът, че Сандра първа е завоювала успехи, още не решава крайния изход. Тя достатъчно е демонстрирала любовните си умения пред самеца, за да го пресити и да събуди подозрението, че в бъдеще едва ли съпругът единствен ще се радва на тия умения. Нищо чудно Дейзи да е по-ловка в някои неща и от Сандра. Но Дейзи до този момент е стояла настрана и затуй може да залага на обаятелно невинната си фасада и на естествения интерес у мъжа към невкусемия плод. И вероятно още сега, додето гальовно ръмжи в ухото на Сандра подробностите на бъдещата семейна идилия, Томас вече да вижда мислено на мястото на Сандра другата, по-младата и по-непорочната.

Такива са данните за интимните отношения в триъгълника, доколкото мога да съдя по беглите сведения, получени от Сеймур, а също и от Мод на следния ден.

Следния ден. И последния. Но именно за да бъде наистина последен, необходимо е да играя ролята си спокойно и естествено.

— А какво ще стане, ако Сандра се опита да ме изнасили? — запитвам, когато привечер се отправяме към квартирата на сексбомбата.

— Общуването с Франк ви се отразява зле — забелязва Мод. — Започвате да проявявате вкус към плоските шеги.

— В момента не ми е до шеги. Искам да знам в каква насока мога да действам.

— Трябвало е да обсъдите сексуалните подробности с моя шеф. Тия неща са по-подходящи за разговор между мъже.

— А може би мене ме интересува тъкмо личното ви мнение.

— Аз не съм ваша съпруга, Албер.

— Знам, вие сте служебно лице.

— Затуй правете каквото знаете.

Да, тя е само служебно лице и освен това нейният бог не съм аз, а Сеймур, но въпреки туй в нехайно изреченото „правете каквото знаете“ може да се долови нотка на раздразнение. Не че държи бог знае колко на мене, но защо пък трябва да ме дели с някаква си Сандра.

Вече се здрачава и неоновите фирми по пешеходната зона представляват истински разгул на многоцветни сияния. Навалицата е оредяла. Край витрините бавно се разхождат млади и не съвсем млади двойки, тръгнали на кино или излезли да вкусят от вечерната хладина.

Ние с Мод също сме двойка. Двойка по принуда или по игра на случая. Интересно, че двойките, в които ми е било съдено да представлявам мъжката страна, почти винаги са били от тоя род. Родени от случая, от необходимостта или от някаква бледа симпатия, родени мимоходом и осъдени да се разпаднат също тъй мимоходом, защото случаят, защото обстоятелствата, защото необходимостта го изискват. Срещи и разлъки без последствия или с чисто служебни последствия. Срещи и разлъки, отминали и почти забравени, ако не броим оная лека горчивина от усещането, че това, което при нормалните хора е радост и болка, при тебе е само част от играта.

Е, имало е и изключения. Само че изключенията са още по-горчиви. Може би по-добре е така, без изключения. Може би по-добре е да знаеш, че всичко е част от играта.

Завиваме наляво от главната улица и едва изминаваме стотина метра, когато дамата спира:

— Ето, там е: осветеният вход. Красавицата живее на третия етаж.

— Хм, красавица. А змеят?

— Змеят… — произнася пренебрежително Мод. — Нима се боите от тоя джобен човек.

— Един малък човек може да ви устрои голям скандал.

— Излишно е да се безпокоите. Ако съществуваше риск, Сандра не би ви приела.

— Хубаво — кимам. — Отивам на ваша отговорност. А магнитофонът добре ли сте го скрили?

— Не си обременявайте мозъка с излишни подробности — промърморва жената.

— Наистина, излишно е да се тревожа. Щом успяхте да запишете дори разговора ми с Франк. Не очаквах от вас това, скъпа.

— Аз работя според нарежданията, Албер. Мисля, че вече съм ви предупредила.

Въпросният дом, ако се съди по облицованото с мрамор стълбище, е обитаван от заможни хора. На третия етаж има две врати, но месинговата табелка с името САНДРА ДЕЙВИС ме предпазва от грешка. Домакинята отваря с хладна полуусмивка и ме въвежда в хола, доста по-просторен и далеч по-натруфен от хола на Мод. Толкова натруфен, че не ми стига смелост да го описвам.

Сандра прави небрежен жест в смисъл, сядайте, където щете, отпуска се в едно кресло, изчаква аз да сторя същото, сетне сключва ръце на коляното си и запитва хладно:

— За какво сме се събрали?

— Мисля, че за да прекараме една приятна вечер.

— Мислите, но не сте уверен.

— Това не зависи само от мене.

— Предполагам.

С две думи, излъгал съм се, ако съм очаквал, че ще попадна на съблазнителка, която ще ми покаже бялото си бедро през кулисите на полупрозрачния пеньоар, ще ме събори на кушетката и ще впие устни в устните ми. Бледосинята домашна роба на Сандра не само не е прозрачна, но е и плътно затворена от врата до петите, а изразът на лицето съвсем не предразполага към фриволности. Този израз, призван да ме респектира, всъщност ме кара да се чувствам по-свободно. При подобен израз на студена учтивост можеш да пристъпиш направо към темата.

— Не знам на какво дължа вашата откровеност, обаче онази вечер вие ми дадохте ценна информация относно Ерлих.

— И аз така мисля — потвърждава Сандра без излишна скромност. — Но една информация може да бъде ценна само в случай, че бъде взета под внимание.

— Ще стигнем и до тоя въпрос. Исках да кажа, че съм дошъл, за да отговоря на услугата ви с услуга.

— Кой бяга от услуги — свива широките си рамене домакинята.

Да, широки рамене. Нещо съвсем естествено, ако се има предвид това, което следва под тях.

— Става дума за гешефта ни с Томас. Вашият приятел ясно даде да се разбере, че от гешефта се изключва Райън.

— Кой ви е говорил за Райън? — вдига красиво изписаните си вежди жената.

— Осведомен съм. Човек не може да работи в професия като нашата, ако не е осведомен.

— За Ерлих не бяхте осведомен.

— Казах ви, че ще стигнем и до тоя въпрос. Мисълта ми е, че Райън в никакъв случай не бива да се изключва от сделката.

— Защо не го кажете на Томас?

— Не съм дотам близък с него. Не знам дали ще ме разбере.

— А нима с мене сте близък дотам? — запитва тя с доста подчертана ирония.

— Може и да греша, но ми се струва, че с вас по-лесно ще се разберем.

— Едва ли. Дори само по тази причина, че не познавам никакъв Райън.

— И не ви е известно, че той е шефът на Томас?

— От вас го чувам.

— Разбирам ви — кимам. — Такъв разговор като нашия неизбежно започва с известна доза недоверие. Да се надяваме, че така ще бъде само в началото. Онази вечер аз се отнесох отзивчиво към вашата информация. Помъчете се сега поне да изслушате търпеливо моята.

— Нали това правя: слушам ви — казва тя, като ме гледа безучастно.

— Вашият приятел наред с чисто служебната дейност си е позволявал и някои странични сделки…

— Какви странични сделки?

— Ами от рода на тия, които е сключвал с Ерлих.

— Ясно. Този тип вече е пуснал в ход интригите си.

— Не се безпокойте. Аз гледам с разбиране на тия неща. Професията ми е такава.

— Значи Ерлих се е раздрънкал.

— Не бързайте. Не съм казал, че е Ерлих. Впрочем вашият приятел е бил замесен в подобни афери много преди появата на Ерлих. Още на времето, като дипломат в Нигерия…

И аз разказвам с необходимите подробности онази стара история, заради която Томас едва не бе изхвърлен от ЦРУ. Една наистина кална история, коствала живота на няколко души и донесла на нашия човек доста солидна сума.

— В кой роман прочетохте тая небивалица? — пита Сандра, след като търпеливо ме е изслушала.

— Не знам романа, обаче авторът е вашият приятел. Ако не вярвате, попитайте го.

Последната фраза явно произвежда ефект.

— Друго има ли?

— Другото е тъкмо най-важното — обявявам. — Другото е сегашното. Ако наистина не познавате Райън, трябва да ви осведомя, че той съвсем не е глупакът, за когото го взема Томас. Райън има определели подозрения относно досегашната дейност на вашия приятел. Райън следи всяка стъпка на вашия приятел. Райън само чака случай да залови вашия приятел на местопрестъплението, за да го изхвърли и да постави на негово място свой човек. И ето че точно в този момент вашият приятел сам подлага глава, за да бъде гилотиниран.

— Да допуснем. Но вие лично какво губите от това? Нали за вас е важно да получите партидата?

— Извинявайте, обаче аз съвсем не държа на такава партида, която ще ме доведе до катастрофа.

— Защо „катастрофа“?

— А как другояче? Нали Райън, за да изобличи Томас, ще има нужда от мене? Което значи, че ще се постарае да стигне до мене. Което пък значи, да ме въвлекат в разпити, да обявят сделката за невалидна, без да говорим за други възможни усложнения. Не, подобен бизнес наистина не ме влече.

— В такъв случай трябвало е да се обърнете направо към вашия Райън — забелязва не без известна логика Сандра.

— Следва да ви призная, че точно с това почнах. Само че Райън, като нов човек по тия места, прояви предпазливост и отказа да преговаря или, по-точно, отложи преговорите за по-нататък.

— Е, щом ги е отложил, ще чакате.

— Не мога да чакам, такава е ситуацията. Сделката или ще се състои сега, или изобщо няма да се състои.

— Съжалявам, но не съм в състояние да ви помогна — произнася дамата и понечва да стане, за да ми даде знак да направя същото.

— Не сте длъжна да ми помагате — казвам, без да мърдам от мястото си. — Смятах, че ще се опитате да помогнете на приятеля си.

— Ако правилно съм ви разбрала, вас ви измъчва именно грижата за приятеля ми… — забелязва Сандра, като отново се отпуска в креслото.

— Разбира се, че не. На тоя свят всеки мисли главно за себе си. Възможно е обаче в даден момент интересите на двама души да съвпаднат. И случаят е именно такъв.

— Засега само вашите интереси ми са ясни.

— Мисля, че не е чак толкова сложно. Аз имам интерес да бъде привлечен Райън, за да избягна по-нататъшните усложнения. Томас има интерес да бъде привлечен Райън, за да го заангажира, да го впримчи, ако щете, да го обезоръжи и да го принуди да си затваря устата.

— Ще пиете ли нещо? — запитва дамата.

— Ако и вие пиете.

— Карате ме да мисля — пояснява тя. — А не мога да мисля, когато устата ми е пресъхнала. Ако устата ми е пресъхнала, мисля за устата си.

Тя е станала и се е приближила до белия, вграден е стената бар. Пропуснах да кажа, че всички дървени части в тоя хол са матовобели, а всички драперии, завеси, килими и тапицерии — бледосини, също като робата на домакинята.

Прочее тя се е приближила до белия бар, а малко по-късно ние отново седим един срещу друг в креслата си, въоръжени с онова помощно средство за делови разговор, което по стара традиция се налива в чаши и поднася с малко лед.

Изглежда, скочът наистина облекчава мисленето, защото щом разквасва уста и запалва цигара, Сандра забелязва:

— Вие сам казахте, че Райън не е глупак.

— Затова пък е алчен.

— Но той е отклонил преговорите с вас.

— Не ги отклони. Отложи ги.

— Значи, ще отложи и тези.

— Не непременно. В случая всичко зависи от Томас. Ако Томас без излишно преиграване настои, че сделката е спешна и че лично познава клиента, Райън положително ще се хване така или иначе.

— Как да разбирам това „така или иначе“?

— Или ще влезе в сделката заедно с приятеля ви, или ще поиска да я сключи сам.

— Но във втория случай Томас остава на сухо.

— Буквално погледнато — да. В действителност той ще спечели неизмеримо повече от някаква си сума. Ще получи улики, с които да държи Райън в подчинение до края на живота му.

— Кой ще му даде тия улики?

— Аз.

— Звучи примамливо. Само че това са неща, които предполагат подробно обсъждане и сигурни гаранции.

— Ако се наемете да обясните съображенията ми на Томас, можем да стигнем и до гаранциите.

Жената допива чашата си на един дъх, сетне известно време пуши и мисли.

— А какво ще спечеля аз от цялата тази работа?

— Нямам представа за претенциите ви.

— Не съм дотам користна, за да ви искам комисионна. Вместо комисионна, отстранете Ерлих. Този тип ми е неприятен. Без да говорим, че е опасен за вас.

— Ерлих ми е необходим.

— Тогава аз не съм ви необходима.

— Не бързайте — казвам. — Нека видим нещата по-отблизо. Всъщност вие искате да отстраните не Ерлих, а Дейзи.

— Не знам известно ли ви е, обаче Дейзи е моя сестра.

— Не знам известно ли ви е, обаче Каин е убил брат си Авел. Бях забравил тоя инцидент, но вчера ми го припомниха. Предполагам, че положението при сестрите е горе-долу същото, както и при братята.

— Предполагайте каквото щете.

— Е, имам и известни сведения.

— Пазете ги за себе си — отвръща Сандра безучастно и става.

А понеже не бързам да последвам примера й, добавя:

— Мисля, че вече е доста късно за приказки.

— Ще ми разрешите ли да допия чашата си?

— Естествено. Само побързайте, ако не искате Томас да ви завари тук.

— Няма такава опасност. В настоящия момент вашият приятел се намира в Майнц.

И понеже тя ме поглежда изненадано, пояснявам:

— Да, да, в Майнц. И по-точно — в хотел Хилтън. Може би ще запитате с кого или с коя?

— За да ви направя удоволствието да ми отговорите: с Дейзи — произнася жената с леден глас.

— Точно така е: с Дейзи. Което съвсем не ми прави удоволствие.

— Защото сте на моя страна.

— Именно.

— Влюбихте се до полуда в мене още оная вечер.

— Не сте ми безразлична наистина. Обаче по-важното е, че интересите ни съвпадат.

Жената стърчи все тъй пред креслото ми, сякаш чака да се измета. В погледа й няма и следа от симпатия.

— Ако интересите ни поне малко съвпадаха, щяхте да отстраните тоя мръсен тип Ерлих.

— Не мога да отстраня Ерлих. Готов съм обаче да отстраня Дейзи.

— По какъв начин? — пита Сандра, забравила за момент, че Дейзи е нейна сестра.

— По най-простия: служебна командировка в Щатите.

— Това е наистина една възможност — признава жената.

Тя отива до белия бар и се връща с две добре напълнени чаши. Сетне сяда насреща ми и известно време пуши, пие и съобразява.

— Сигурен ли сте, че можете да я пратите да се проветри отвъд океана?

— Щом ви го казвам. Нали знаете, всичко е въпрос на връзки.

Жената отново мълчи, заета с мислите си.

— Тая история за Хилтън и Майнц вие, разбира се, я измислихте, за да ме загреете до необходимата степен.

— Подобни неща подлежат на проверка — промърморвам. — Нали имате телефон.

Сандра става машинално и се запътва към телефона, който, естествено, също е бял. Улавя слушалката, после я оставя и ме поглежда замислено:

— Ако е там и отговори, положително ще ми сервира някоя лъжа.

— Всеки би го направил.

Домакинята бавно се връща към креслото, сяда и отново ме поглежда, сякаш чака от мене решението на задачата.

— Можете да стигнете до Майнц с кола за един час — подхвърлям.

— И аз това си помислих.

— Само че едно залавяне на местопрестъплението понякога дава обратни резултати. Ще ви кажат: да, заедно сме и ще си останем заедно до края на живота.

— И аз това си помислих.

— В подобни случаи най-добре е фактът да се провери на рецепцията, да се запази в резерва и да се сервира на нарушителя в подходящ момент.

— Не ме карайте повече да се дразня — произнася тя с досада. — Ще проверявам утре заран.

После казва съвсем без връзка:

— Вие наистина добре ме загряхте. Имам чувството, че тук е ужасно горещо.

— Топличко е, права сте.

Сандра бавно се изправя, дръпва замислено ципа на синята роба, смъква я и небрежно я захвърля на дивана.

— Ще ида да се изкъпя. Дайте ми една цигара.

Подавам пакета и щраквам запалката. Застанала съвсем гола, жената поема две обилни порции дим и се запътва към вратата с една походка, от която може да ти се завие свят.

— Ако ви се пие, вече знаете къде е уискито.

Съвсем гола. Каква гледка. И какъв глупак — тоя Томас.

* * *

Ако имах обичая на някои женкари да правя списък на любовните си победи — женкарите все още смятат женските капризи за свои победи, — не бих се осмелил да включа в списъка името на Сандра.

През цялото време, прекарано върху огромното елипсовидно легло, имам чувството, че тая жена ме притиска към себе си не с любов, а с омраза. Естествено не омраза към мене, а към ония двамата, но това не прави преживяването ми по-приятно. Една дива похот, звучаща като диво отмъщение, и един случаен партньор, използуван за инструмент на отмъщението. Доста унизително положение.

Унизителното положение за щастие си има и добрата страна, поне що се отнася до финала. Сандра заспива изтощена, аз обмислям предстоящето, изобщо всичко затихва. В случай, че не само ни записват, а ни и подслушват отдалече, съвсем естествено е да заключат, че сме потънали в дълбок, отморяващ сън.

Не смея да си кажа, че ми върви, ала наистина ми върви. Тази не особено желана сексуална интерлюдия ми е спестила двата часа, които иначе би трябвало да прекарам навън, като се крия насам-натам. Освен туй любовната игра свършва тъкмо навреме, за да мога спокойно да отида до гарата и да взема последния влак за Висбаден малко преди полунощ. На всичко отгоре преддверието на дома е съоръжено с втори изход, през който се озовавам в двора, а оттам — в съседната улица. Но най-големият ми късмет е в това, че Мод ме е оставила сам точно тая вечер, когато това ми е съдбоносно необходимо.

Досега съм виждал гарата съвсем отдалече, колкото за обща ориентация. Заобикалям главния вход и влизам през една странична врата. Озовавам се в дълъг пасаж, водещ към централния хол. Достатъчно дълъг, за да установиш без мъка дали някой не се мъкне пред тебе или подире ти.

В случая централният хол е опасна зона, обаче няма как — оттам се купуват билетите. Може би през деня обширното помещение е достатъчно оживено с всички тия магазинчета за книги, за сувенири и шоколади, но сега магазинчетата са затворени, любителите на нощни пътувания не напират в тълпи и холът зее заплашително празен, ако не броим десетина души, застанали пред гишетата или пред табелите с тръгване и пристигане.

Всяко зло за добро. Купувам си билет, без да правя опашка, и бързо поемам по втори дълъг проход, водещ към пероните. Стигам до стълбата с номера на моя перон, изкачвам я, без да намалявам темпото, и озовал се горе, заставам до една колона за афиши. Влакът тръгва подир десет минути и вече е на линия, ала няма защо да бързам да се качвам. Вагоните са добре осветени, а тук, зад колоната, е полумрак и ако никой не ме е видял досега, съществуват добри шансове да скоча безпрепятствено на влака точно в момента преди тръгване.

Вагонът е полупразен. На перона, ако се изключат двама железничари, няма никой. Всичко изглежда спокойно. И все пак, както винаги в такива случаи, минутите се тътрят тъй тегаво, сякаш всяка минута е час.

Безучастен женски глас обявява по радиоуредбата, че влакът потегля. Най-после. За по-сигурно оставям го дори да потегли и едва в последния миг скачам на стъпалото.

Настанявам се в безлюдно купе и с облекчение запалвам цигара. Още не ми се вярва, че съм могъл да се измъкна безпрепятствено. Толкова безпрепятствено, та ти се ще да се ощипеш за проверка.

Отварям чантичката, с която толкова дни съм бил неразделен, за да хвърля бегъл поглед върху имуществото си. Парите. Билетът. Паспортът. Разтварям го още веднаж, колкото да се уверя, че внушава пълно доверие. И още щом го разтварям, усещам шока на ненадейната находка.

Освен собствената ми снимка в паспорта се намира още една, макар и не залепена. Снимка на жена. Чисто, спокойно лице, едва раздвижено от лека полуусмивка. Загадъчната усмивка на Мона Лиза. Или, за да бъдем точни, усмивката на Мод.

Сама по себе си снимката е безобидна. И сам по себе си паспортът вдъхва доверие, но тия две порядъчни неща, събрани заедно, се превръщат в такова безобразие, че приветливата полуусмивка на дамата изведнаж добива смисъла на зъл присмех. Не се опитвайте да си служите с тоя паспорт, Албер — казва Мод. — Той вече е добре известен. Вие сте демаскиран.

Наистина ли съм бил дотам неразделен с тая чантичка? Паметта ми машинално прехвърля подробностите от последните дни. Всъщност по-важни са последните вечери. И по-специално онази в дискотанц Бакара. Капризът на Сандра да танцува. Дами канят. Не можеш да танцуваш с чанта в ръка. Да, това е. Една бърза проверка в червеникавия полумрак на помещението и едно бързо пъхване на снимката вместо визитна картичка: Не ме забравяй. Мод.

Беглият анализ на ситуацията ми възвръща самочувствието, поне отчасти. Сеймур знае за австрийския паспорт, но не може да знае за колата, очакваща ме на някаква улица във Висбаден. Американецът е сигурен, че снимката на Мод е достатъчна, за да ме убеди в пълната ми безпомощност. Фактът, че дамата е поела риска да ме остави сам на себе си, е красноречив. Където и да ида, ще се наложи пак да се върна. Хотел „Европа“. Вторият етаж. Третата стая вляво.

Да се върна ли? Не знам какви са възможностите на човека, който ме очаква в опела, ала смятам, че все ще успеем да измислим нещо. Най-малкото, ще се скрия нейде за няколко дни, додето непознатият сътрудник съумее да ми осигури нов паспорт. Ще се скрия, ще се предреша, ще пусна мустаци и даже брада, но няма да се върна в хотел „Европа“. Съжалявам, Уйлям, обаче в тоя хотел кафето е отвратително.

— О, Албер! — чувам в тоя миг приятен женски глас, съпроводен с трясъка на отварящата се врата. — Бях почнала да мисля, че съм ви изтървала.

Мод сяда насреща ми с милата си полуусмивка и ме поглежда почти ласкаво.

— Колко се радвам, че ви открих — доверява ми тя.

— Съжалявам, че аз не можах да ви открия навреме — промърморвам. — Къде се бяхте заврели?

— Какви изрази… Стоях в съседния вагон и наблюдавах стълбището. Човек не може да стигне до влака, без да мине по стълбището, нали?

— Представям си как сте треперили при мисълта, че ще ме изтървете — забелязвам, понеже не виждам какво друго мога да кажа. — Сеймур не се шегува.

— Смятате ли, че шефът трябва да знае всичко? — запитва меко дамата. — Защо трябва да го безпокоим за всяка дреболия. Нека това малко приключение си остане наша обща тайна. Така ще бъде по-добре и за двама ни.

— Щом смятате…

— Единствено важен е крайният резултат — продължава жената, сякаш се извинява. — Нали вие не отпътувахте.

— Но ние все пак пътуваме.

— След четвърт час ще слезем в Бон. Там ни чака колата ми.

— И за това сте помислили.

— Знаете, Албер, как се грижа за вас. Не исках да ви лиша от възможността поне мъничко да си попътувате с влака.