Дороти Лодън
Д-р Куин — лечителката (9)

Глава девета
Справедливостта на генерал Къстър

Микаела взе със себе си Брайън като отиде на покупки в бакалницата на Лорън Брей. И сега момчето наблюдаваше претъпканите стъкленици, между чиито валчести стени се бяха побрали шарени бонбони във всички възможни цветове. Нищо чудно, че не можеше да се реши, от кои точно да си избере. Това доведе до пълното вбесяване на бакалина.

— Брайън, крайно време е да се решиш — напомни му Микаела дружелюбно, докато прибираше част от покупките си в своята торба.

В този миг вратата на бакалницата се отвори и рой млади момичета нахлуха с кикот и възклицания. Сред тях крачеше госпожа Олив.

— Всяка от вас може сега да си избере плат за рокля, обаче да няма нищо червено или прозрачно — извика тя и огледа бдително момичетата, като квачка пиленцата си. — Лорън, — провикна се тя сетне — къде си се дянал?

— Тук съм, Олив — обади се господин Брей покорно и се появи между рафтовете.

— Ама ти как смяташ да си стъпиш здраво на краката, след като не обслужваш клиентелата в собствения си магазин? — смъмри го сестра му.

— Във всеки случай това е по-почтен начин за припечелване на пари, отколкото да откриваш разни музикални кръчми с дъщерите на някакви преселници.

Олив Дейвис се стъписа.

— Аз не откривам разни музикални кръчми. Това, което откривам, е дансинг, каквито ги има навсякъде в Тексас. Младите мъже плащат на драго сърце, за да потанцуват с почтени млади дами. А момичетата също остават доволни, когато им се даде възможност да припечелят нещо.

Микаела се озова заедно с пакетите си на огневата линия между брата и сестрата. Тя остана много доволна, че точно в този миг Матю влезе в бакалницата.

— Здравей, Матю, — поздрави тя своя храненик — бъди така добър, моля ти се и вземи тези мои покупки. Матю! — повтори тя след малко, когато момчето не реагира, а продължи да гледа като омагьосано към вътрешността на магазина. Там русите момичета драпираха платовете около телата си, за да проверят дали им отиват.

— Матю — обади се сега госпожа Олив. — Ти би могъл да ми помогнеш при построяването на дансинга. Ако си достатъчно усърден, ще получаваш по пет цента на час. А на откриването ще имаш правото на безплатен танц с момичетата. Е, какво ще кажеш?

Микаела и госпожа Олив гледаха момчето изпитателно. Ала Матю отново не реагира. Той само разтегна ъгълчетата на устата си, сякаш понечи да се усмихне.

— Матю ще дойде на драго сърце — изтълкува Микаела, леко объркана, мимическия език на своя храненик.

В този миг момичетата изскочиха от магазина с няколко топа плат под мишница. Матю грабна най-сетне пакетите с покупките на Микаела и машинално я последва.

— Ето каква била работата! — Една въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите на лекарката.

Понякога тя напълно забравяше в каква вълнуваща възраст е Матю. Тъй че нямаше нищо обезпокоително ако понякога губеше дар слово.

В това време и Брайън беше направил своите покупки.

— Мамо, знаеш ли какво? — каза той, когато излезе от бакалницата ръка за ръка с Микаела. — Мисля, че господин Брей не ме обича. Толкова нелюбезен е с мен.

Микаела погледна под око разочарованото момче.

— В момента господин Брей не е дружелюбен към никого. Тъжен е, че умря жена му — продължи тя с обясненията си. — Съвсем сигурно е обаче, че някой ден той отново ще стане по-мил с хората.

— Дано — каза Брайън и измъкна от джоба си нещо със сребрист блясък. — И тогава той ще ме научи как се свири на устна хармоничка.

Микаела едва дочу последните думи на Брайън, защото рота войници, която препускаше през града, привлече вниманието й. Явно новият генерал на име Джордж А. Къстър се опитваше да си създаде авторитет чрез публични прояви. Изведнъж Микаела забеляза, че войниците водят със себе си пленник. Зад последния кон се препъваше индианец. Ръцете му бяха вързани с дълго въже за едно от седлата. Това беше Танцуващия облак, човекът, комуто лекарката дължеше живота си след епидемията от инфлуенца.

Пред бръснарницата на Джейк Сликър шествието спря.

— Рота, стой! — заповяда гръмко генерал Къстър. — Сержантс, намерете подходящо място и настанете ранените войници. И внимавайте, индианците трябва все още да са живи при разпита! Ще трябва да им дадем един малък урок — обърна се той към неколцината минувачи, които се бяха спрели наоколо. — Никой не може да напада безнаказано миролюбивите бели заселници!

Чак сега Микаела забеляза, че има и други индианци, очевидно тежко ранени. Те бяха метнати напреки през гърбовете на армейските коне.

— Почакай тук, докато се върне Матю — извика тя на Брайън и хукна към бръснарницата на Джейк Сликър.

Когато стигна дотам, ранените войници бяха вече положени по пейките и по масите в бръснарницата. На бръснарския стол се мъдреше генерал Къстър и отегчено поглаждаше краищата на мустаците си. Микаела обхвана цялата сцена само с един поглед. Действително опасно ранени бяха индианците, които Къстър бе оставил да лежат по пода.

— Ще ви моля да си вървите — каза генералът вместо поздрав на Микаела, още щом тя пристъпи в помещението.

Микаела погледна настойчиво несимпатичния мъж.

— Аз съм доктор Куин — представи се тя. — Лекарка съм и както виждам, тук има нужда от помощта ми.

— Я виж ти. — Къстър се наведе заинтересовано. В очите му се мерна ирония. — Не съм си и помислял, че толкова скоро ще имам това удоволствие. Генерал Чивингтън ми е разказвал за вас. Господин Сликър, — обърна се той към бръснаря — случайно да ви трябва някаква помощ?

Сликър сви рамене.

— Ако не ми се пречка много, тя би могла да остане тук.

Микаела не отвърна на предизвикателството. Тя клекна веднага до тежко ранения индианец, който лежеше в краката на Къстър. Ала преди да се заеме с прегледа на човека, генералът я тласна назад.

— По-добре ще е да се погрижите за моите хора — сряза я той грубо. — Занесете го вън в конюшнята — нареди Къстър на войниците и посочи ранения в краката си.

— Ще се погрижа първо за ония, които най-много се нуждаят от това — не му остана длъжна Микаела.

Очите на Къстър блеснаха. Той извади бавно колта си и без да се поколебае го насочи към главата на Танцуващия облак. Той седеше облегнат на стената. Бе по-леко ранен от останалите индианци.

— Тогава ще ни се наложи да се погрижим за правилното подреждане, нали? Имате на разположение една секунда, за да размислите, госпожице Куин…

 

 

Микаела бе принудена да се подчини на генерал Къстър и дори прие няколко войника в болницата си. На другата сутрин се зае да смени превръзките и да дезинфекцира раните им, а в това време преподобният Джонсън четеше на глас от библията.

— Утре пак ще намина към вас — сбогува се той като свърши с четенето си.

Ала Микаела побърза да дръпне настрана пастора, преди да е излязъл от стаята.

— Чуйте ме, ваше преподобие, става дума за Танцуващия облак. Те все още го държат в плен.

— Да не би да ви е страх, че индианците биха могли да ни нападнат заради това? — попита я Джонсън загрижено. — И аз бих предпочел ако заведат тези хора във форта…

Обаче Микаела поклати нетърпеливо глава.

— Оковали са го като животно. Бихте ли могли да го видите като духовно лице?

Физиономията на негово преподобие придоби неприветливо изражение.

— Църквата няма светска власт и поради това не се меси в държавните работи. Особено пък щом не става въпрос за представители на нашата вяра, а… — Той се поколеба. — Моля ви да ме извините — заключи той с несвойствена припряност и излезе от клиниката.

Микаела го изгледа как си тръгва. Понятието за християнска любов към ближния явно се тълкуваше според случая по най-различни начини от църковните служители.

— Как преценявате състоянието на моите войници — обърна се генерал Къстър към лекарката, след като известно време бе разговарял с болните. Микаела се обърна към него.

— Задоволително е. Смятам, че до една седмица ще бъдат в състояние да яхнат конете си.

— Тръгваме си след два дни — пренебрегна генералът последните думи на Микаела. — Колкото по-рано свикаме съда срещу момъка във форта, толкова по-добре.

В този миг сержантът на ротата влезе в болничната стая и козирува.

— Вождът Черното котле се яви, за да преговаря с вас — докладва той.

Къстър махна с ръка отегчено.

— Няма за какво да преговаряме. Неговите хора са убили заселници — това са фактите.

И все пак той стана и излезе навън.

Черното котле чакаше с бойците си пред клиниката. Въпреки напрегнатата атмосфера вождът излъчваше достойнство, спокойствие и житейска мъдрост с бляскавите си одежди. Така той бе в рязък контраст с младия, избухлив Къстър, който явно бе извоювал сегашния си пост по-скоро чрез ефектни изяви, отколкото с вярна служба.

До коня на Черното котле стоеше Съли, за да превежда при преговорите.

— Черното котле иска да запази мира — започна той. — Вождът ви уверява още веднъж най-настойчиво, че нападението е извършено от отцепници, над които той няма вече власт.

Къстър присви устни подигравателно.

— Лъже. Би трябвало да го арестувам моментално и да го заключа заедно с другите в конюшнята. — Като по команда войниците приготвиха оръжията си за стрелба.

В същия миг индианските бойци насочиха остриетата на копията си към войниците. Ала Черното котле вдигна ръка и заговори.

Къстър погледна разколебано към Съли.

— Какво казва?

— Той казва, че ако тази вечер Танцуващия облак не се завърне в лагера, ще си имате неприятности — преведе Съли.

Ала Къстър не го изчака да се доизкаже.

— Този човек ще остане мой пленник, докато Черното котле не каже къде се крият бойците му.

Явно Черното котле разбра думите на генерала и без преводач. Той изгледа настойчиво младия мъж с коси до раменете. След което му каза нещо, като подкрепи думите си с жестове.

— Вождът каза, че сте още млад, ала глупостта ви ще ви попречи да достигнете до дълбока старост и мъдрост.

Съли стоеше все още без да се помръдне редом с Черното котле, когато вождът изви коня си и напусна града заедно със своята свита.

Къстър го изгледа с присвити очи.

— Генерал Къстър, бих искала да прегледам Танцуващия облак — се обади Микаела отстрани.

— Няма да се наложи — й отговори генералът. — Господин Сликър има грижата за него. Това ви разтоварва донякъде, нали — в полза на моите войници, както бих искал да се надявам.

— В състояние съм да си разпределям сама времето — отговори Микаела остро.

— А аз съм в състояние да се грижа за моите пленници — я сряза Къстър — Обаче навярно ще ми се наложи да се възползувам от вас след два дни, — продължи той по-любезно — защото при екзекуцията ще ми е нужно да присъства и лекар, доктор Куин!

 

 

Микаела вдигна тенджерата от огнището и я сложи на масата.

— Кой иска още? — попита тя и погледна децата с приканващо изражение.

Ала Матю, който бе в състояние да поглъща огромни количества, когато готвеше Колийн, сега бе изял само по-малко от половин чиния и вече я побутваше настрана.

Брайън също човъркаше безрадостно яденето си. Само Колийн бе положила известни усилия и си беше изяла порцията, защото предвидливо бе поискала да бъде по-малка.

Микаела доби измъчено изражение.

— Беше ужасно, нали? — осведоми се тя.

— Ами, такова, аз чисто и просто не съм много гладен днес — отговори й Матю уклончиво.

Колийн обаче се усмихна утешително на настойничката си.

— Ти вече се справяш доста по-добре. — Сетне стана и разтреби масата.

В този миг някой похлопа на вратата. Микаела си избърса ръцете в престилката и отвори. Вън стоеше един от войниците на Къстър.

— Индианецът беше ранен при опит за бягство — уведоми той лекарката.

— Съобщихте ли на господин Сликър? — попита Микаела.

— Той ме прати при вас — отговори войникът.

Микаела сбърчи чело пренебрежително.

— Идвам веднага.

Стигнаха до града на мръкване. Пред конюшнята, в която Танцуващия облак бе държан като пленник, я посрещна Съли. Той върза коня й.

— Кажете на стражите, че ви трябвам като преводач — пошепна той на Микаела, докато тя слизаше от коня си.

— Но нали Танцуващия облак говори на нашия език — отвърна Микаела тихо.

— По-добре е стражите да не разберат това — я увери Съли.

В този миг постовият вече се приближи към тях и им се изпречи на пътя.

— Стой. Мъжът да остане отвън. Имаме нареждане да влезе само доктор Куин.

— Но аз се нужда от преводач. Иначе няма да разбера нито дума — възрази Микаела. — Как иначе ще разговарям с ранения?

Войникът не можеше да се реши.

— Е, добре тогава — каза той най-сетне. — Влизайте. — След което се обърна към другарите си. — По-добре да кажем веднага на генерала.

Джейк Сликър се беше притеснил вече в очакване на лекарката. В сумрака на конюшнята той тръгна към Микаела. После й посочи с пръст Танцуващия облак, който седеше превит надве в ъгъла.

— Страх ме е, че не мога да му помогна. Затова си помислих, че няма да навреди, ако го прегледате и вие…

Микаела вече беше клекнала пред ранения. Тя наля вода в ръката си от каната, която бе взела пътем от един рафт и поднесе длан пред устата на Танцуващия облак. Индианецът отпи жадно. Явно през досегашното му пленничество го бяха оставили без вода. Лекарката прегледа нараняванията на лявата му ръка, които вървяха по странен начин косо от рамото му надолу.

— Рамото му е изкълчено. Как е станало това? — попита тя.

— Според мен е налетял върху приклада на пушка — отбеляза Съли.

Микаела даде знак на Джейк Сликър и Съли да хванат здраво индианеца от двете страни.

— Ще трябва да му наместя раменната става — обясни им тя. — Дръжте го здраво, моля ви се.

И лекарката започна бавно да движи напред ръката на Танцуващия облак. След което направи рязко, силно движение. Тръпка премина през тялото на пациента и Танцуващия облак изстена приглушено. После се облегна успокоен на стената.

— Изведете веднага този мъж! — Генерал Къстър, който влизаше в този миг в конюшнята, посочи с пръст Съли. — Той заговорничи с индианците. Ако го видя още веднъж тук, ще бъде застрелян. А след него и индианецът.

Стражите скочиха начаса върху Съли и го сграбчиха. Съли им оказа съпротива, доколкото му беше възможно, ала престана тутакси, щом Танцуващия облак го заприказва.

— Какво каза той? — поиска да разбере Къстър.

— Той пита защо убивате жени и деца — отговори Съли.

— Черното котле нападна моята рота — отговори генералът.

— Никой не е по-наясно от вас, че лъжете — каза му в очите Съли, ала в същия миг стражите го хванаха още по-здраво.

— Изхвърлете го навън — изсъска Къстър със стиснати зъби.

Мъжете повлякоха Съли към вратата.

Микаела впи поглед в генерала.

— Вие сте чудовище — каза тя с презрение.

Къстър не се засегна ни най-малко от думите й.

— Хайде, побързайте госпожице Куин. Остават ви точно десет минути да приключите с прегледа си.

 

 

На другата сутрин Микаела срещна пастора в клиниката, където той разговаряше с един от ранените войници на Къстър. Щом се сбогува с младия мъж, тя го дръпна настрана.

— Добро утро, ваше преподобие, искам да поговоря с вас отново за Танцуващия облак. Трябва да направим нещо. Снощи той брутално бе пребит.

Върху лицето на преподобния Джонсън начаса се изписа неудобство. Той посегна машинално към яката на ризата си, сякаш му беше малко тясна.

— Ние не можем да гледаме безучастно как се отнасят с него военните. Преди всичко като си помислите какво направи Танцуващия облак по време на епидемията.

Микаела си пое дълбоко въздух. Тя не очакваше, че ще може да си довърши мисълта, без да бъде прекъсната от пастора.

Ала явно негово преподобие беше на съвсем друго мнение.

— Вече ви казах вчера, че църквата не е в състояние да се меси в подобни светски проблеми. Ако вие искате да сторите нещо, — додаде той — бихте могли да отправите петиция до Вашингтон.

— Бихте ли подписали тази петиция? — постави го тутакси натясно Микаела. Очите й блестяха.

Преподобният Джонсън отстъпи крачка назад.

— Каква ли полза би имало от това… — започна той. Ала като видя изражението на лекарката, подхвана отново. — Е, добре, ще подпиша. Но вие не бива да забравяте, че генерал Къстър е главнокомандуващият в този район и по такъв начин той е законът, с който трябва да се съобразяваме.

Върху лицето на Микаела се изписа смесица от насмешка и отвращение.

— Така ли? — попита тя без да бърза. — А пък аз бях убедена досега, че вие се стремите да се подчинявате на един доста по-висш повелител.

При тези думи тя се обърна и остави сам смаяния духовник.

Малко след това Микаела излезе от клиниката си. Държеше в ръка лист хартия. С решителна походка тя се отправи към площада пред черквата. Там заедно с помощниците си госпожа Олив подготвяше откриването на дансинга. Момичетата бяха вече с роклите, ушити по поръчка на госпожа Олив. Грейс тъкмо упражняваше с младите дами най-важните танцови стъпки. А двама души от оркестъра, Хорас с цигулката и Джейк Сликър с акордеона, използуваха обедната почивка за последна репетиция.

Минавайки покрай тях, Микаела дочу без да иска част от разговора между господин Брей и неговата сестра. Съдържателката на дансинга явно търсеше и свирач на устна хармоника за музикалната си група. Ала Лорън Брей отказваше упорито да подкрепи с изкуството си начинанието на своята сестра.

Точно до дансинга Микаела откри храненика си Матю, който помагаше на ковача Робърт И. да закове последните дъски.

Двамата бяха толкова задълбочени в разговора си, че изобщо не забелязаха Микаела.

— Робърт И., — обърна се Матю в този миг към ковача — как познава човек дали някое момиче го харесва?

Чернокожият мъж остана приведен над своята работа.

— Ами, усмихва ти се, поглежда те по доста особен начин и може би ти държи ръката по-здраво докато танцувате — заобяснява той.

— Докато танцуваме ли? — попита Матю стреснато. — Ама аз изобщо не мога да танцувам.

Ковачът поклати едва забележимо глава докато поставяше триона върху дъската.

— Там ти е грешката. Трябва веднага да изкупиш всичките й билети за танц тази вечер. Тогава ще бъдеш единственият й кавалер и никой друг няма да може да ти се пречка.

— Робърт И., бихте ли ми отделили няколко секунди? — Микаела беше застанала току-що до двамината.

Матю ококори изненадано очи, пребледня първоначално и веднага след това се изчерви чак до ушите.

— Аз… такова, — заекна той — ей сега се връщам. — И побягна, за да се скрие от полезрението на настойничката си.

Микаела поднесе на Робърт И. листа хартия, който бе държала в ръка досега.

— Това е петиция — обясни му тя. — Настояваме за човечност към Танцуващия облак. Бихте ли се подписали? — Тя погледна внимателно ковача. Никой не би могъл да оцени Танцуващия облак по-добре от него.

Робърт И. наведе засрамено очи към земята.

— Как е той? — попита ковачът едва чуто. — Не успях да попреча, когато хората на Къстър взеха веригите за добичета, които намериха в работилницата ми и ги занесоха при него в конюшнята… — гласът му заглъхна.

И Микаела наведе очи към земята.

— Зная какво е станало, Робърт И., а Танцуващия облак е зле — добави тя най-сетне.

Ковачът взе хартията и се подписа. После я върна на лекарката без да пророни нито дума.

Микаела го погледна с благодарност.

— Довиждане, Робърт И. — Тя се обърна.

И тогава погледът й попадна върху Лорън Брей, който бе седнал под огромната върба срещу малкото гробище на Колорадо Спрингс. Лекарката се отправи бавно към него, ала се стъписа като забеляза, че бакалинът поднася от време на време към устата си малко сребристо шишенце.

Незабелязано тя се облегна на дървесния дънер. Господин Брей не забеляза как е дошла до него и когато го заговори, подскочи от изненада.

— Не се опитвайте да удавите мъката си в алкохола, господин Брей. Това ще ви донесе само привидно облекчение.

Бакалинът обърна глава към лекарката, която в този миг излезе от сянката на дървото.

— Какво ли знаете вие? — попита той. — Нали още не сте омъжена.

Микаела поклати едва забележимо глава.

— Но зная доста много за това, какво е, като изгубиш любим човек. Моят годеник загина в гражданската война. — Погледът й се насочи в далечината.

Господин Брей погледна внимателно младата жена.

— Седнете — покани я той на пейката и се дръпна да й стори място. След което поднесе на Микаела подканващо сребристото шишенце. — Само една глътка?

Микаела прие тази любезна покана с доста плах жест. Тя сръбна една глътка, ала трябваше да направи голямо усилие, за да не се закашля.

След подобна демонстрация на приятелско съчувствие натъженият мъж реши най-внезапно да се довери на младата жена.

— Знаете ли, двамата с Мод се запознахме на дансинга — заразказва той. — Същият като този, който сестра ми се кани да открие сега. И тази година щяха да станат четирийсет и две години откакто сме женени…

Микаела погледна със страхопочитание към бакалина.

— Колко дълго време.

Лорън Брей поклати отрицателно глава.

— Нещо много повече. Това е един цял живот.

— Мамо! Мамо, ела бързо. — Гласът на Брайън внезапно наруши тишината. Той тичаше към Микаела колкото му краката държат. — Трябва да дойдеш. Те искат да разстрелят Танцуващия облак.

Микаела подскочи тутакси и хукна подир върволицата от хора, които се бяха втурнали вече към центъра на Колорадо Спрингс. Новината за подготвяната екзекуция на индианеца явно се беше разпространила като степен пожар. Микаела долавяше тъпите удари на барабаните, които биеха по нареждане на Къстър. На площада се беше събрала вече огромна тълпа. Микаела си проби с мъка път през редиците на любопитните.

Трима войници с пушки на рамо тъкмо извеждаха индианеца на площада, облян от палещите лъчи на слънцето. Генерал Къстър стоеше отстрани и наблюдаваше доволно какво става. Покрай действителния повод, явно му доставяше удоволствие и оживлението на местните жители.

— Генерал Къстър, вие не бива да правите това! — Микаела най-сетне бе стигнала до русокосия мъж. Енергично тя се изправи срещу него. — Нали казахте, че ще го изправят поне пред съда.

Къстър не удостои лекарката дори с поглед. Само сучеше мустаци и после сви отегчено рамене.

— Само че размислих и реших нещата другояче.

— Всъщност в какво се състои неговата простъпка? — намеси се и госпожа Олив и за първи път Микаела се зарадва, че тази жена се намесва толкова охотно в чуждите разговори.

Дори и пасторът имаше вече вид на човек, който изпитва угризения на съвестта.

— Генерале, аз зная, че сте главнокомандващият тук, обаче вие не можете току така да се саморазправяте с хората без съд и присъда… — започна той.

— Моята присъда е правомерна. — В този миг се срещнаха погледите на генерала и Съли. Къстър присви очи. — Ала вие можете да го разпитате за последен път. Може би показанията му ще променят тази присъда. — При тези думи той се ухили саркастично.

— Танцуващия облак не може да каже нищо — отговори Съли. — Той не знае къде се крият бунтовниците.

— В такъв случай давайте заповедите си, сержанте — нареди Къстър.

Барабанните удари прозвучаха отново и войниците сложиха оръжията си на рамо.

— Мирно, готови… — даваше нареждания сержантът.

— Вие не можете да направите това!

Микаела подскочи. Тя понечи да се хвърли срещу дулата и по този начин да защити Танцуващия облак, ала пасторът я задържа.

Танцуващия облак стоеше в ярката светлина на обедното слънце. Главата му беше клюмнала и дишаше мъчително с широките си гърди. Той се бе подчинил вече на съдбата си.

— Огън! — изкрещя сержантът и в същия миг пушечните изстрели литнаха към Танцуващия облак.

Микаела извърна очи ужасено. Чак когато на площада настъпи гробна тишина, тя отново се обърна напред — и изобщо не повярва на очите си: Танцуващият облак си стоеше по-оклюман от преди, ала изобщо не беше наранен. И сега изправи снага изведнъж, за да се огледа с най-голяма почуда.

Войниците и генерал Къстър избухнаха в подигравателен смях.

— Занесете го отново вътре! — изкомандува генералът и си поглади мустаците. — Ама следващия път ще го направим наистина.

Докато тълпата се разотиваше, пасторът се обърна угрижено към госпожа Олив.

— Чуйте какво, бих ви помолил да отмените при тези обстоятелства днешната танцова веселба — започна той.

— И аз съм на същото мнение — съгласи се тя с него най-неочаквано. — След подобно събитие нещата не бива да продължат по предвидения ред.

— Или точно в такъв случай те трябва да продължат по предвидения ред. — Микаела бе останала редом с двамата и сега се взираше ту в тях, ту в Съли, който също се беше приближил, опитвайки се да вземе думата. — Моля ви се, вие трябва да ми помогнете. Това е единствената възможност да спасим Танцуващия облак. Госпожо Олив, вие нали бихте дали и вашия принос за това?

 

 

Привечер Микаела се срещна край дансинга със своето малко „семейство“. Всички бяха празнично пременени сред събралите се вече многобройни посетители. Дори генерал Къстър и неколцина войници не желаеха да изпуснат забавлението. Матю, който вървеше на няколко крачки след настойничката, брат си и сестра си, махна незабелязано на русото момиче, което с леко смущение му кимна в отговор.

Госпожа Олив разговаряше в момента оживено с преподобния Джонсън. В същото време тя наблюдаваше с крайчеца на окото си Грейс, която се занимаваше на едно импровизирано гише с предварителната продажба.

— Значи вие сте убеден, че това, което вършим, е правилно? — осведоми се Джонсън предпазливо.

— Абсолютно съм убедена — отговори му госпожа Олив с твърд глас и кимна на Микаела отдалече.

В този миг Матю се приближи до гишето.

— Колко струва един танц? — попита той Грейс. — Искам да купя всички билети на това момиче ей там. — И той посочи смутено момичето, което му беше кимнало.

Грейс му се усмихна.

— Тя се казва Ингрид. А всичките й танци тази вечер струват повече, отколкото ти си в състояние да платиш — му отговори тя само като погледна монетата, поставена току-що на масата от Матю. Ала веднага след това му тикна в ръката цяла пачка билети за танц. — Желая ти много щастие — пошепна тя едва чуто, докато пускаше дребната монета в касата.

Госпожа Олив бе приключила току-що разговора си с пастора и помоли всички за минутка тишина.

— Бих искала да обявя в този момент нашия дансинг за открит — започна тя със силен глас и вдигна ръце, сякаш искаше да покани всички присъстващи да се качат на дансинга. — Радвам се, че сте тук всички вие. Но особено много се радвам, че мога да приветствам с добре дошли сред нас генерал Къстър и неговите войници. — Тя се усмихна предразполагащо на генерала, който също я поздрави като побутна малко смутено шапката си. И тогава госпожа Олив продължи. — За всички кавалери, които си нямат дама, тук чака една редица от очарователни момичета, които биха танцували на драго сърце с тях. Билетите можете да си набавите при Грейс. Генерал Къстър и неговата армия са тази вечер гости на младите дами и ще получат безплатни билети. — При тези думи тя се поклони и слезе от дансинга, а в това време оркестърът вече започваше да свири.

Микаела стоеше с Брайън и Колийн малко встрани. Сега Съли се приближи към тях. Когато Микаела го забеляза, очите й направо заблестяха.

— Даде ли ви Робърт И. лекарството за Танцуващия облак? — попита тя, като малко странно натъртваше на думите.

Съли й подаде една малка кожена торбичка, която той бе обхванал с длан, за да я прикрие, доколкото можеше.

— Да, ето го тук. — И неговият глас звучеше по-различно от обикновено.

Микаела взе торбичката. Под тънката кожена обвивка тя напипа формата на един тежък метален предмет.

— Много хубаво. — Тя погледна в очите на Съли, след което пъхна торбичката в лекарската си чанта.

— Деца, — обърна се тя към Колийн и Брайън — сега трябва да отида при Танцуващия облак. По-късно ще дойда да ви взема.

— А къде е всъщност Матю? — поиска да знае Колийн предвидливо и го потърси с поглед на дансинга.

Там междувременно бяха поканени на танц всичките момичета. Само едно от тях седеше все още встрани. Доколкото бе известно на Колийн, това беше Ингрид.

 

 

Лекарката коленичи до Танцуващия облак в сумрака на оборския фенер. Бдителният войник им беше обърнал гръб, слава Богу. Той беше много зает с почистването на оръжието си. Микаела успя поради това без затруднения да извади от малката торбичка ключа, направен от Робърт И. и да отключи незабелязано катинара, сключващ веригите на Танцуващия облак. Всичко вървеше без никакви неприятни изненади. Сега Микаела се опасяваше само, дали резервният ключ за задния вход на конюшнята, който беше у Съли, също ще отключи.

И ето че тя се надигна от мястото си. В това време Танцуващия облак притисна една мнима превръзка върху отворения катинар на врата си. Микаела застана пред войника и го погледна усмихнато.

— Утре пак ще го прегледам — каза тя. — О, Боже, — възкликна лекарката в този миг — забравих си слушалките при него. Бихте ли ми го донесли? — И посочи към ъгъла на Танцуващия облак.

Войникът се втурна услужливо и взе инструмента. Но веднага щом обърна гръб на индианеца. Танцуващия облак си свали веригите, скочи върху мъжа изотзад и го свали на пода.

Изплашеното изцвилване на един кон обаче привлече вниманието на стражите, които стояха на пост пред конюшнята. Няколко секунди по-късно те бяха вече в помещението. Ала преди да стигнат до своя нокаутиран другар, Съли, който беше дебнал върху гредите под покрива, скочи върху тях и също ги свали на пода. След кратко боричкане войниците останаха да лежат в безсъзнание. Съли се обърна към Микаела.

— Ще ги окова за по-сигурно — пошепна й той и ги закачи за един кол, след което върза с въже и нейните китки.

— Трябва да бъда със запушена уста, Съли — извика тя припряно и пъхна между зъбите си парчето плат, което той й подаде.

След това Съли изтича към Танцуващия облак, за да подкрепи при бягството отслабналия си приятел. И тъкмо стигнаха до задния вход на конюшнята, Микаела нададе задавен вик. В предния вход на помещението се беше появил току-що генерал Къстър. Само с един поглед той разбра какво става. Без да се бави повече той извади колта си, насочи го към Съли и Танцуващия облак и стреля.

Изстрелът направи на съчки дървото над самата глава на Танцуващия облак. Съли се обърна светкавично и грабна вилата за сено, която беше облегната на стената. Той я вдигна и я запрати към Къстър.

Шиповете на сечивото се впиха във вдигната ръка на Къстър и буквално я приковаха върху дървото на предната врата на конюшнята.

— Стражи — изкрещя генералът. — Войниците при мен!

Ала вместо тропот на тичащи войници се разнесе само веселата музика от дансинга.

 

 

— Къде трябва да пратя моята сметка? — попита Микаела и завърза здраво бинта.

Чак до следващата смяна на постовете трябваше да изчакат, докато генерал Къстър бъде открит в мъчителното му положение, а и докато бъде освободена Микаела. И ето, че тя трябваше да изпълни лекарския си дълг.

— Пратете я на артелчика във форт Колийн — й отговори генерал Къстър лаконично докато наблюдаваше превързаната си ръка. — Госпожице Куин, — започна той — имам натрапчивото впечатление, че вие участвахте в този заговор. Когато се появих в конюшнята, издадохте предупредителен вик.

Микаела замря за миг. След това успя да се окопити.

— Грешите, генерале, аз всъщност се изплаших. И освен това вие самият бяхте този, който ме намери завързана, как тогава да…

— Съучастието при бягството на правителствен пленник е тежко престъпление — продължи Къстър неумолимо. Той се взря в Микаела. — Вие сте предателка, доктор Куин.

Микаела присви очи.

— Ако съпоставя това понятие с онова, което вие определяте като справедливост, мога само да се чувствам поласкана — хвърли тя възражението си в лицето му. — И впрочем, смятам за мой лекарски дълг да помагам на всички хора. Бих искала да се надявам обаче, че за в бъдеще няма да ми се налага повече да изпълнявам този си дълг към вас, господин Къстър. — При тези думи тя се извърна и напусна конюшнята.

Точно пред вратата й се счу тихо съскане. Микаела се закова на мястото си.

— Съли? — прошепна тя неуверено.

— Опитайте се да не се издадете — пошепна й гласът на Съли в отговор. — Танцуващия облак се скри в планините — продължи той. — Аз трябва да ви благодаря за това, което сторихте.

— Направихме го заедно — отговори Микаела.

Зад гърба на един кон най-сетне се подаде главата на Съли.

— Вие притежавате смелостта на боец.

— Танцуващия облак ли го каза? — попита Микаела радостно.

— Не, — отговори й Съли — аз го казвам.

В този миг главата му изчезна зад гърба на коня. Появи се един войник. Микаела не можеше да остане повече тук. И тя решително се отправи обратно към дансинга.

Музиката, която я посрещна, просто направо я привлече след всичко, което се беше случило през последните часове. Спокойно и весело цял Колорадо Спрингс танцуваше върху дървената площадка.

Малко встрани стоеше Матю редом с едно русо момиче. Тя държеше в ръка шалчето на Матю и от време на време попиваше с него по някоя и друга сълза от лицето си. Съвсем явно беше, че Матю не знае какво да стори. И тази обърканост беше в ярък контраст със светски шик, който се излъчваше от неговата външност. Защото се беше докарал специално за тази вечер.

— Значи ти си изкупил всичките ми билети за танц? — го попита момичето със силен акцент. — Но защо тогава не ме покани нито веднъж?

Матю погледна в земята смутено и пристъпи от крак на крак.

— Ами, защото… — заоправдава се той — защото аз изобщо не мога да танцувам.

Смехът на младото момиче изкънтя зад Микаела, когато тя се запъти към госпожа Олив. Канеше се да й разкаже за успеха на плана й.

Ала госпожа Олив беше както обикновено в разгара на спор, този път с брат си.

— Хайде бе, Лорън, давай — придумваше го тя. — Оркестърът се нуждае от подкрепа.

— Не, не и не, Олив — противопоставяше й се упорито господин Брей. — Никога няма да е същото както едно време. Свършено е. И освен това, — чертите на лицето му изведнъж се проясниха забележимо — аз изобщо нямам тук никаква устна хармоничка.

Брайън, който бе проследил внимателно целия спор, погледна за миг колебливо сприхавия бакалин. След това бръкна в джоба на панталонките си.

— Давам ви назаем моята — каза той и пъхна в ръката на господин Брей своята лъскава устна хармоничка.

Лорън Брей въздъхна. После погледна няколко пъти ту сестра си, ту Микаела. И най-сетне тръгна бавно към оркестъра, седна там и сложи устната хармоничка на устата си.

А мелодията, които прозвуча след това, бе най-тъжната и същевременно най-страстната музика, която Микаела бе чувала някога.