Дороти Лодън
Д-р Куин — лечителката (3)

Глава трета
Мъчителното сбогуване

Микаела крачеше напред-назад из кухнята на Шарлот Купър и се държеше за бузата. — Не може да бъде! — възмути се нейната майчински настроена приятелка и наля още малко вода в легена. — Ама вие наистина ли сте се оставили на този тъпак да ви извади един съвсем здрав зъб! Как не ви е срам да вършите подобни работи!

Микаела седна на един стол до прозореца, за да изслуша проповедта по свой адрес. Тя така и не можеше да определи за самата себе си дали с начинанието си тази сутрин не е попрекалила малко. Притисна с длан туптящата си буза.

Вдовицата Купър обърна поглед към своята гостенка. Като видя, че Микаела все още изпитва болки, на лицето й се изписа съчувствие. Изведнъж обаче очите й светнаха въодушевено.

— О, не! — извика тя. — Чак сега разбрах! Какво великолепно хрумване. Хайде на бас, че Сликър е бил дълбоко потресен от вашата смелост. Та той много добре е знаел, че вие изобщо нямате зъбобол. Да оставиш да ти извадят здрав зъб — на подобно нещо чисто и просто не би се решил никой мъж!

Микаела се усмихна все още малко неуверено.

— Мислите ли?

— Естествено — отговори вдовицата смеейки се. — Ние, жените, сме разбира се по-силният пол!

Микаела се разсмя, доколкото това й беше възможно. За кой ли път се чувстваше окуражена от оптимизма и силата, които се излъчваха от Шарлот. При това и на нея не й беше лесно да се справя с живота. Но може би тази жена черпеше сили и издържливост тъкмо от безбройните дребни спънки в ежедневието, чието преодоляване я изпълваше с радост и жизненост.

— Кажете ми, Шарлот, — попита Микаела доста предпазливо — как всъщност умря вашият мъж?

Шарлот дръпна чашата кафе от устните си и замълча за миг.

— Той не е умирал никога — отговори тя най-сетне.

Микаела вдигна вежди изненадано.

— Но нали всички ви наричат „вдовицата“?

— Това е израз на вежливост от тяхна страна — махна с ръка Шарлот и въздъхна. Очите й е заковаха върху глазурата на чашата, сякаш в нея се отразяваха картини от безвъзвратно отминали дни. — Имахме ферма в Топика — заразправя тя. — Когато се разрази златната треска, моят мъж я продаде заедно с моя дял, без да ми каже нито дума за това. После дойде при мен и ми предложи да потеглим тутакси заедно с децата и да се заемем с изкопаването на златото.

— Значи той се отказа от сигурността на една разработена ферма, за да се впусне в подобна авантюра? — попита Микаела недоверчиво.

Вдовицата Купър кимна.

— Не случайно тази авантюра беше наречена „златна треска“. Той беше просто като побъркан. И в края на краищата наистина замина. Взе със себе си цялата сума, получена за фермата. Искам да кажа — и моите пари. Всичко, което ми остана, бяха децата. — При тези думи тя замълча за известно време. — И слава Богу! — усмихна се вдовицата, но тутакси поклати глава с очебийна тъга. — Все пак изненадата беше мъчителна.

Микаела кимна.

— Разбирам ви, защото и с мен се случи нещо подобно. Моят годеник никога не водеше разговори за войната — заразказва тя. — Сякаш за него изобщо не съществуваше подобно нещо. Ала един ден се появи с униформа в бащината ми къща, за да се сбогуваме, както се изрази той. Два дни по-късно потегли към бойното поле. — Тя се обърна към прозореца. За първи път от идването си в Колорадо Спрингс мислите й литнаха тревожно към Бостън.

Вдовицата Купър погледна младата си приятелка.

— Два дни — повтори тя и очите й заблестяха. — На жените винаги им остава само да преглъщат когато, когато ги поставят пред свършен факт. — Тя стана внезапно и плесна енергично с ръце, а след това продължи по обичайния си начин. — Обаче ние не можем да върнем времето назад. Хайде тогава да вървим напред. И какво стана с вашия годеник? Защо не се омъжихте за него?

Очите на лекарката потъмняха.

— Тъй и не ми остана време за това. Той изобщо не се върна от войната — каза тя и изхълца.

Вдовицата Купър се приближи до приятелката си. На веселото й до преди малко лице изведнъж легна печал.

— Няма никакво значение по какъв начин губим някой човек — рече тя шепнешком. — Сбогуването винаги е мъчително.

Времето продължаваше да се точи, без каквито и да било пациенти да потърсят д-р Куин. Микаела живееше самотно в дървената си къща и разнообразяваше монотонното си ежедневие единствено като се отбиваше в града.

През това време тя постепенно бе привикнала към живота на ръба на цивилизацията, както роднините и приятелите на Микаела се изразяваха, щом станеше дума за нейното ново местожителство. Междувременно дори започна да намира определено очарование в работата си като домакиня и селска труженичка в скромното си жилище и неговите околности. А и редовният труд на чист въздух си каза думата — видът й стана по-свеж и здрав в сравнение с когато и да било, чувстваше се също така много по-яка и несломима, отколкото в Бостън. Дори и споменът за маниерите обличане в бостънското общество заизбледнява все повече и заотстъпва пред необходимостта да се облича с дрехи, подходящи както за езда на кон, тъй и за гостуване при пастора или в други официални случаи.

Микаела тъкмо се беше заела да насече малко съчки за подпалки. Въпреки хода на сезоните нощите бяха хладни и нямаше вечер, в която да не запали огъня в камината в дневната на дървената къща.

Изведнъж тропот на препускащи конски копита закънтя все по-близо до усамотената къща. Микаела дигна поглед от работата си и пусна брадвата на земята.

Зададе се някакъв мъж, яхнал мускулест кафяв кон. Пред къщата на лекарката той спря коня. Беше Джейк Сликър, микаелиният конкурент и „зъболекар“.

— Добро утро, госпожо — поздрави той подчертано любезно и докосна с два пръста широкополата си шапка.

— Добро утро, господин Сликър. С какво съм заслужила честта? — Микаела огледа изпитателно бръснаря.

— Как се чувстват вашите зъби? — осведоми се Сликър, без да слиза от коня си.

Микаела сложи ръце на кръста си.

— Благодаря, отлично — отговори тя. — А как е вашата ръка?

Сликър измъкна едно шишенце от джоба на връхната си дреха и го хвърли на Микаела.

— Тинктурата беше отлична и аз съм сигурен, че без нея възпалението нямаше да мине толкова бързо. — Той се подпря на седлото си и се наведе леко към Микаела. — Бих искал да ви помоля за нещо: Ще ви бъде ли възможно да се погрижите някой път за Робърт И. и за неговите болки в ставите? Не мога да търпя повече вайкането му. А честно казано, аз не мога да му помогна.

Микаела вдигна вежди изненадано.

— Да лекувам Робърт И. значи? Особено след като имах такъв голям късмет да се вредя за покупката на Мечо от него.

Сликър обаче бе повел вече коня си отново в посоката, от която се беше появил.

— Аз във всеки случай му казах, че трябва да се прегледа при вас. Тъй че той знае вече.

Младата лекарка се усмихна подир мъжа, който досега се бе отнасял към нея с неприязън и подозрителност. Все пак тя изпитваше известен скептицизъм. Малко прекалено припряна й се виждаше бързата смяна на отношението му към нея. Но пък ако този мъж говореше сериозно, доста съществена щеше да бъде помощта му в стремежа й да спечели доверието на хората от Колорадо Спрингс.

— Ще се поогледам при моето следващо посещение в града — обеща си тя.

 

 

Няколко дни по-късно Микаела оседла коня и препусна към града. На централния площад на Колорадо Спрингс цареше обичайното оживление. В течение на няколкото изминали седмици лепкавата кал, през която бившата бостънска дама бе принудена да преджапа, се беше превърнала в суха песъчлива повърхност.

Микаела завърза Мечо пред бръснарницата на Джейк Сликър. Докато пресичаше площада, внезапно закънтя галопиращ конски тропот и непосредствено след това профучаха трима ездачи с войнишки униформи. В следващия миг от тях не остана нищо друго, освен огромен облак прах.

Малко след това Съли се зададе между къщите. Явно идваше от площадчето пред черквата, където полковник Чивингтън преговаряше отново с индианския вожд Черното Котле. Съли сякаш не забелязваше нищо около себе си и крачеше целенасочено напред. Шапката, която бе нахлупил на челото си, му придаваше още по-голяма решителност.

Микаела изтича към посредника между белите и индианците.

— Какво стана? — попита тя. — Постигнахте ли съгласие най-сетне?

— Едва ли може да се нарече съгласие — отговори Съли с каменно лице и продължи да върви, без да забавя крачка, тъй че Микаела трябваше да полага усилия да е в крак него. — Чивингтън за сетен път прикани Черното Котле да напусне с хората си този първоначален резерват и да ги пресели на юг. Не се ли съгласи с това изискване, щяло да има война.

— Значи индианците ще бъдат прокудени от собствената им земя — констатира Микаела. — Но какво иска да постигне Чивингтън по такъв начин? Защо не ги остави на мира?

— Чивингтън не е дошъл, за да живее в мир с индианците — промълви Съли със стиснати зъби. — Той иска да стане глава на новия щат Колорадо, веднага щом истинските притежатели на тая територия бъдат изгонени. — При тези думи той ускори ход и остави лекарката зад себе си, без да се сбогува.

Тя го изгледа продължително в гръб докато се отдалечаваше. Никак не й беше трудно да разбере защо е толкова огорчен. Заплахата на полковник Чивингтън към индианците бе заплаха и за Съли. При тях той бе намерил утеха и гостоприемство след загубата на семейството си. И сега отново бе изправен пред възможността да загуби в най-скоро време единствените хора, към които изпитваше доверие. Явно и на него щеше да му се наложи да отпътува с тях на юг.

Микаела усети, че представата за неговото отпътуване я връхлита като остра болка. Тя пропъди бързо тази мисъл от главата си и се запъти решително в обратна посока, за да отиде най-сетне при Робърт И.

От работилницата на ковача се носеше гъст дим както обикновено. Чернокожият як мъж, само по долна риза поради жегата от огъня, вдигна къс желязо от жарта, постави го върху наковалнята и започна да го обработва с мощни удари.

Микаела се приближи до огъня.

— Добър ден, Робърт И. — извика тя на ковача, опитвайки се да превъзмогне шума от ударите, сипещи се един подир друг върху метала.

Ковачът изобщо не вдигна поглед и продължи работата, с която се беше заел.

— Дошла съм, за да поблагодаря за чудесния кон — започна тя. — Много съм доволна от Мечо.

Ковачът сви рамене равнодушно.

— Животното е старо — изръмжа той през почти напълно стиснатите си устни и стовари нов удар върху желязото.

Микаела се приближи още малко към него.

— Тази работа сигурно доста напряга мишците ви, нали? — осведоми се тя.

— Аз си знам какво ми е — тросна й се той и я изгледа подозрително.

— Джейк Сликър ми разказа, че ви боли. Бих прегледала на драго сърце вашите стави. Сигурна съм, че ще успея да ви помогна — зарече се лекарката.

Веждите на Робърт И. образуваха права линия. Той погледна Микаела заплашително.

— Вие изобщо няма да направите нищо — отговори й той пръхтейки. — Джейк Сликър не можа да ми помогне, та една жена като вас ли ще се справи тепърва с подобно нещо.

Микаела се взря в чернокожия мъж за миг, чудейки се дали да повярва на ушите си. След което събра сили. Ала когато проговори, тя така и не можа да прикрие гнева си.

— А аз си мислех, че тъкмо вие знаете най-добре, колко безпомощен може да бъде човек към несправедливостта и предразсъдъците. — Тя си взе чантата и се запъти към коня си, за да го яхне.

— Извинявайте, госпожо. — Робърт И. тръгна колебливо подир лекарката. Когато бе вече до нея, той й протегна ръката си. — Най-зле са лактите ми.

Микаела прегледа внимателно ставите на мъжа. Тя раздвижи рамото му, сетне китката и най-сетне пръстите му. След което извади от чантата си една стъкленичка с прах.

— Взимайте всеки ден по една щипка от това — посъветва тя ковача. — Артрозата не може да се махне напълно, обаче поне болките ви ще понамалеят.

Робърт И. взе праха.

— Благодаря ви, госпожо. Дано да стигне докато дойде новият доктор.

— Какъв нов доктор? — попита Микаела смаяно.

Ковачът сведе поглед към земята и взе да пристъпва от крак на крак.

— Негово преподобие каза, че бил дал нова обява — измърмори той най-накрая. — Казва, че няма да се мине много време, и в Колорадо Спрингс ще дойде нов лекар.

 

 

Преподобният Джонсън работеше в градината зад черквата заедно с няколко помагачки. Микаела дръпна юздите на коня си и спря точно пред него.

— Каква е тая обява, която сте дали? — сопна се тя на мъжа, без да слиза от коня.

Джонсън погледна горе към нея. Трябваше да примижи, защото бе принуден да се взира право срещу слънцето. В този миг обаче погледът на Микаела бе по-режещ от слънчевите лъчи.

— Но, госпожо Куин — понечи да заговори той с малко гузна усмивка.

— Д-р Куин, ако обичате — пресече го рязко Микаела.

Усмивката на пастора замръзна.

— Само този, който има пациенти, може да ви нарича доктор — отговори й той рязко.

— Ами аз имам пациенти — възрази Микаела. — Емили Донован например, Робърт И., Джейк Сликър… — започна тя да изрежда.

— Доктор Майк! — прозвуча в този миг едно детско гласче някъде наблизо.

Микаела и пасторът обърнаха глави в посоката, откъдето изведнъж се разнесоха силни викове.

Брайън Купър тичаше колкото му краката държат право към Микаела.

— Елате бързо — плачеше той останал без дъх. — Мама я ухапа гърмяща змия.

Без да пилее повече и една мисъл за спора си с пастора, Микаела подкара коня и веднага препусна в галоп. Какво значение имаше за нея в края на краищата един жалък спор за титли и служби? Пази Боже да не се разреши този спор по трагичен начин през следващите часове.

В това време Брайън отново се изгуби между къщите, пасторът също хукна към къщата на борещата се за живота си Шарлот с такава бързина, каквато подхождаше на неговия сан и доколкото му позволяваше строгото облекло.

Ала когато най-сетне стигна до постелята на своята приятелка, Микаела можеше само да констатира, че всичко е приключило безвъзвратно.

Шарлот Купър лежеше пребледняла и в несвяст на своето легло. По челото й бяха избили капчици студена пот. От време на време силна тръпка я разтърсваше цялата. Дясната си ръка тя държеше под неестествен ъгъл към тялото. Малко под лакътя кожата й беше неестествено зачервена и подута като гъше яйце. На пръв поглед раната от ухапването бе почти незабележима, защото плътта бе подпухнала от един огромен оток, който се простираше от китката почти до рамото.

Болната не забеляза, че е дошла Микаела. Едва когато лекарката постави слушалката си върху гърдите на дишащата вече със затруднение жена, тя дойде за малко на себе си.

— Д-р Майк, — проговори тя с усилие — какво правите тук?

Микаела положи длан върху изпотеното й чело.

— Вие бяхте ухапана от гърмяща змия…

По лицето на Шарлот пробяга тръпка. Бе успяла да натрупа достатъчно житейски опит и явно на часа разбра какво означава този факт.

— … обаче скоро ще се почувствате по-добре — продължи лекарката с едва забележим трепет в гласа.

Най-големият син на Шарлот — Матю се върна в стаята с няколко възглавници, за които го беше пратила Микаела.

Той бе последван от негово преподобие Джонсън, все още зачервен и загрят от тичането. Като видя в какво състояние е Шарлот, той отначало се закова на място. После се приближи до нея. Сякаш за да прикрие своята безпомощност, той придърпа леко завивката нагоре към брадичката на Шарлот. Достатъчно бе само да се спогледа за миг с лекарката: пасторът също знаеше какво предстои. Никаква човешка вещина не бе вече в състояние да помогне.

Болната отказа да глътне разтвореното във вода прахче, което й поднесе нейната дъщеря Колийн. В същото време обаче тя с неочаквана енергия извърна лицето си към лекарката, която междувременно бе приготвила лекарствата и инструментите си за един последен отчаян опит да се пребори със смъртоносната отрова.

— Микаела, — започна тя с тих глас и с поглед се увери, че децата не я чуват — вие трябва да ми обещаете нещо: Погрижете се за моите деца!

Матю, Брайън и Колийн стояха в долния край на леглото и боязливо се бяха прегърнали пред лицето на една сила, с която се сблъскваха за пръв път.

Лекарката погледна към умиращата и поклати незабележимо глава.

— Това… аз няма да мога. — Тя забеляза сянката, която помрачи погледа на приятелката й. — Исках да кажа, че всъщност изобщо не знам, какви точно грижи трябва да се полагат за децата, какво е необходимо за отглеждането им. Подобни неща не се изучават в университета — продължи тя неуверено.

— Вслушайте се в гласа на сърцето си — прошепна Шарлот. — Аз зная, че то ще ви каже истинските неща.

Междувременно Брайън се беше откъснал от прегръдката на брат си и сестра си. Той седна до майка си и погали със сериозно изражение ръката й. Безпомощно и с недоумение той вдигна поглед към доктор Майк.

Микаела се взираше отчаяно в очите на умиращата. Канеше се да се сбогува с Шарлот, без да я освободи от нейната най-голяма грижа. Същевременно бе сигурна, че ще изпълни последното желание на приятелката си съвсем нескопосно и може би дори във вреда на децата и самата себе си. В този миг съвсем ненадейно през тялото на младата жена сякаш премина силна тръпка.

— Да — отговори тя почти беззвучно и се постара да преглътне сълзите си. — Обещавам.

Чертите на вдовицата Купър се смекчиха. Върху лицето й грейна усмивка, каквато Микаела никога досега не беше виждала на винаги веселата физиономия на жената. Тя изглеждаше като осенена от някакво райско щастие.

— Мамо! — Колийн се втурна към майка си и се хвърли на гърдите й хълцайки неудържимо.

Обаче Шарлот не можа да я чуе. Тя се бе отправила вече към един по-милостив свят от този, в който бе живяла досега.

 

 

Думите, които преподобният Джонсън произнесе пред гроба на Шарлот, обещаваха на опечалените утеха чрез религията. Ала колкото и да си налагаше да повярва в това, Микаела знаеше, че празнотата, която Шарлот бе оставила зад себе си, можеше да бъде запълнена само отчасти по такъв начин.

Това се отнасяше разбира се на първо място за възпитанието на децата. Съвсем скоро след смъртта на вдовицата Купър стана ясно, че тя е оставила след себе си не само три сирачета и едно домакинство без стопанка, но и доста значително количество неуредени сметки.

Така че намерението на пастора да остави трите деца под грижите на възпитателка в родния им дом, се оказа неизпълнимо. Защото и къщата, скромния имот на вдовицата, и всичко, което имаше що годе някаква стойност в оставеното от нея наследство, трябваше да бъде продадено на търг, поради което в крайна сметка за децата остана съвсем малко. При това общината реши, че децата на Купър трябва да се пренесат да живеят в къщата на д-р Куин заедно цялото им останало имущество. Обстоятелството, че освен Микаела има още един човек с права да бъде техен възпитател, а именно родният баща на децата, бе напълно избледняло в съзнанието на хората от Колорадо Спрингс. В крайна сметка обаче то беше без особено значение за живота на трите деца. Итън Купър не се беше мяркал от години в градчето.

Вече се свечеряваше, когато Матю подкара към къщата на Микаела каруцата, натоварена до горе с покъщнина. На своите 15 години той бе горе-долу в състояние да се грижи сам за себе си. Във всеки случай наистина нямаше вече нужда от майчинска грижа, а по-скоро може би от искрен довереник. Що се отнася до практическия живот по начина, по който той протичаше тук, в Колорадо Спрингс, Матю превъзхождаше Микаела значително.

Доста по-другояче бе с дванайсетгодишната Колийн. Тя бе все още твърде млада, почти дете, макар и с многобройните умения и сръчности в домакинската работа, които бе научила от майка си, да създаваше впечатление на изключително разумно момиче.

Брайън бе в крайна сметка оня, за когото смъртта на майката бе най-голяма загуба. В чий скут щеше сега да търси закрила от злините седемгодишното момченце и кому щеше да доверява то своите грижи и страхове, нищожни и смешни за възрастните, а тъй застрашителни за едно малко дете?

Когато стигнаха до къщата на Микаела, Матю скочи от капрата.

— Каруцата, всичко върху нея и конете са наши. Ще си ги вземем пак като си тръгнем — каза той на Микаела вместо поздрав.

— Но вие току-що пристигате — отговори Микаела и се опита да се усмихне.

— Не искам да остана тук — извика Брайън, който седеше върху платформата на каруцата.

— Мирувай — прекъсна го сестра му Колийн. — Пасторът се разпореди така.

Матю беше подпрял ръце на кръста си и се оглеждаше.

— Срамота — каза той пренебрежително. — А е възможно толкова много да се направи за тази къща.

— Матю, аз съм лекарка — каза Микаела — и нищо не разбирам от тези работа…

— Обаче смятате, че разбирате от деца, така ли? — Той погледна Микаела предизвикателно в очите. — Вие никога няма да успеете да заместите нашата майка!

— Но аз и никога не съм твърдяла подобно нещо — отвърна му Микаела. — Съвместният ни живот ще изисква от всеки от нас да се приспособява към околните — продължи тя и погледна твърдо момчето. — От мен — не по-малко отколкото от вас. Ала аз вярвам, че ще уредим всичко така, че по-скоро да се учим един от друг, вместо да се затрудняваме взаимно.

Спокойните слова на лекарката явно направиха впечатление на Матю. Той замълча за миг смутено.

— Хайде, слизайте — извика той на братчето и сестричето си, докато разпрягаше коня.

— Не искам. Предпочитам да отида при чейените! — Брайън едва бе стъпил на земята, когато се обърна рязко и хукна да бяга.

Матю моментално се втурна след него.

— Брайън, чакай, ти вече не можеш да се прибереш вкъщи — извика той, като явно се затрудняваше да настигне момчето, на което изглежда бяха поникнали криле от страх пред новото и непознатото.

Колийн и Микаела се затичаха също и скоро успяха да настигнат Матю, който вече бе хванал Брайън и се боричкаше с него.

— Успокой се, де — увещаваше той малкото си братче, което се мъчеше с все сила да се изтръгне от ръцете му.

— Няма! — изкрещя Брайън и отново успя да се измъкне.

В яростното си заслепление той направи няколко крачки назад, право срещу Микаела. При което се спъна и съвсем машинално потърси опора в нея, като я прегърна през кръста. Сълзи рукнаха от очите му докато се притискаше към Микаела и същевременно я риташе.

Като някакви равнодушни зрители Матю и Колийн стояха и наблюдаваха сцената.

По-притеснена и разтреперана, отколкото преди първата си операция, лекарката взе да милва по гърба хлипащото дете. След това Микаела взе момчето на ръце, прикъта главата му на рамото си и го понесе бавно към своята къща.