Сандра Браун
Нежна тишина (7)

Глава седма

През следващите няколко дни не се случи нищо особено. Лори продължаваше сутрешните си уроци с Дженифър, а Дрейк си почиваше.

Лори с радост установи, че умората около очите му постепенно изчезва и той изглеждаше по-свеж, отколкото когато пристигна. Вече не носеше европейския тип къси палта и ризи с монограми. Вместо това намъкваше избелели джинси, които не скриваха нищо, а даже подчертаваха мъжествеността му. Каубойските ризи и ботуши го правеха да изглежда един от местните жители в планинското село.

Той я дразнеше и провокираше с разни намеци, но не предприе открита атака. Тя си помисли, че я е оставил на мира. Но понякога се дразнеше от способността му да не й обръща внимание, докато тя все още се интересуваше от него.

Една късна сутрин Бети предложи да заведе Дженифър и децата си на пикник. Лори й беше благодарна за почивката и знаеше, че на Дженифър излетът ще й хареса. Така че без колебание повери Дженифър на грижите на Бети. Една разходка в гората беше чудесна идея, мислеше Лори, докато ядеше сандвич за обяд. Есента беше мека и топла и трепетликите бяха обагрени в кафяво златисти цветове. Тя реши да използва деня.

Минавайки покрай пералнята, чу Дрейк да си подсвирква. Надникна през вратата, за да му каже, че излиза, но застина от учудване като го видя какво прави.

— Какво правиш? — възкликна тя.

Той се обърна при звука на гласа й и весело я поздрави.

— Здрасти. Къде е Дженифър?

— Отиде на пикник с Бети — отговори тя разсеяно. След това влезе в помещението и го попита хапливо. — Какво мислиш, че правиш? — той държеше един от нейните тънки лъскави сутиени в ръката си.

— А ти какво мислиш, че правя? — попита той саркастично, подчертавайки всяка дума. — Сортирам дрехите за пране. Нали сме демократично домакинство. И аз искам да дам своята лепта към общото дело — той държеше сутиена за презрамките и го разглеждаше със сключени вежди.

— Но… остави това… това е моят… — тя беше толкова шокирана, че не можеше да събере мислите си.

— Е, не съм си и помислил, че е на Дженифър — иронизира я той. — А дяволски добре знам, че не е и мой. „Пепел от рози“. Защо не са го кръстили просто розово? А това — той изрови чифт тънки бикини — е „нарцис“. Защо не просто жълто. По-лесно е за произнасяне.

— Моля те, престани да разглеждаш бельото ми като някакъв перверзен тип! — извика тя. — Аз ще си изпера сама моите неща.

— Не се притеснявай, Лори — каза той с дразнещо спокойствие. — Аз също знам как да ги изпера на ръка. Мога да ги изпера в хладка вода и да им сложа омекотител. Забрави ли, че участвам в сапунена опера? Не съм стоял седем години, без да науча нещо! — той се забавляваше с нея и тя тропна с крак раздразнено.

— Дрейк… — извика тя заплашително.

Той отново разглеждаше етикетите по сутиена.

— Тридесет и четири Б. Това не е много голям номер, нали? — попита той. Очите му се спряха върху гърдите й и ги огледаха с опитно око. Даже ако я беше докоснал, тя нямаше да има толкова силно усещане за физически допир. — Но — продължи той, — предполагам, че би изглеждала смешно с по-големи гърди. Сигурно щеше да ходиш приведена с такава тежест.

Говореше с умерен глас, но светлинките в очите му не издаваха особен интерес.

— Ще видим — каза той и хвърли бельото в пералнята.

Преди тя да успее да предположи намеренията му, той дойде до нея и затвори очите си. Сякаш водени от чувства, ръцете му намериха точно гърдите й и ги обхванаха. Дланите му направиха няколко отпуснати, бавни кръгови движения върху нея. Той я милваше нежно, притискайки пръсти в мекотата на гърдите й. Когато усети очакваната реакция под палците си, отвори едното си око и я погледна.

— Точно както си мислех — прошепна той. — Идеален тридесет и четвърти Б — устните му се сляха с нейните в дълга, обещаваща целувка. Нейните устни се разтвориха и бяха готови за него, посрещайки дъха му със страст. Ръцете му пуснаха гърдите й, обхванаха я цялата и я привлякоха в безкомпромисна прегръдка.

Мускулите на бедрата му се стегнаха под дънките и се притиснаха към нейните. Ръката му настойчиво обикаляше по гърба й, докато най-после се спря в извивката на ханша и я привлече още по-силно.

Ръцете й обгърнаха гърба му и привлякоха главата му надолу. Тя вдигна лицето си рязко нагоре, така, че той го милваше нежно с мустаци. Те гъделичкаха брадичката, устните й, носа, погалиха скулите и зафлиртуваха с миглите й.

Той окуражаваше играта й, докато силното му желание премина границата на добрия тон. Сграбчи устата й и нахлу в нея с език. Тя рошеше с пръсти сребристокафявата му коса.

— Лори, не можеш да си представиш какво мъчение е това за мен — каза той, отделяйки устата си от нейната и захапвайки нежно ухото й. Сякаш, за да потвърди думите си, Дрейк обхвана задника й през джинсите и притисна таза си към нея.

Тръпка на желание прониза тялото й с такава сила, че тя се уплаши от реакцията си. Усещаше, че Дрейк е загубил контрол, но някой от тях все пак трябваше да запази здрав разум. Ако продължаваха така, тя можеше да удовлетвори силния си копнеж към него и да му се отдаде, но цената щеше да е твърде висока. Не можеше да позволи това да се случи.

— Дрейк — простена тя — не бива.

Дишането му беше учестено и той изръмжа в ухото й.

— Да, трябва. Ако не го направим ще експлодирам.

— Дрейк, моля те — повтори тя отчаяно и се опита да го отблъсне. — Не, не — настоя отново, тъй като чувстваше опасността от връщането в онова състояние на страст, когато всяка мисъл изчезваше.

Той вдигна глава и я погледна. Ръцете му бяха като стоманени колани.

— Защо? Защо, по дяволите? — той я разтърси леко. — Удоволствие ли изпитваш да се държиш така с мен? — той отново притисна таза си към нея.

Тя беше напълно разстроена, преглътна с мъка и избегна пронизващия му поглед. Силната му страст събуди чувствата й и поднови потиснатите й копнежи. Искаше да му каже: „Ако ме обичаш, бих правила любов с теб, но не мога да бъда заместител на един дух. Не искам да бъда отново играчка на някого, който задоволява моментните изблици на настроението си.“ Но тя не каза нищо. Той щеше да продължи да обича спомена за Сюзън.

— Дрейк, нали знаеш, че не е разумно да си играем така с огъня. Иначе ще бъда принудена да оставя Дженифър. Това, че живеем заедно не значи нищо. Пол се опита да ме накара да живея с него, преди да сме женени. Тогава не можах да го направя. Не мога и сега. Знам, че е старомодно, но така съм възпитана.

— Нима? — измърмори той неясно. — Аз пък съм възпитан по последен модел и в този дух изразявам болките в слабините си.

Тя се задъха от грубостта му.

— Това е отвратително — каза тя гневно. — Пусни ме!

Той я отблъсна грубо и направи крачка назад. За тяхно учудване тя полетя към него и падна върху гърдите му. Той я хвана с ръце.

— Какво… — започна тя, а Дрейк избухна в смях.

— Не знам чия е идеята, но ние изглежда сме вързани заедно.

— Какво? — попита тя неразбиращо.

— Токите на коланите ни са се закачили — обясни той.

Тя погледна към колана си и видя, че е прав. Носеше кожен колан с голяма тока с орнаменти. И тя беше с колан и, макар че токата й не беше толкова голяма, двете катарами се бяха преплели странно по време на прегръдката.

Погледна го шокирано.

— И какво ще правим?

— Можем да се позабавляваме — той направи пауза при вида на тревогата в очите й. — Или да опитаме да ги разплетем — добави той успокоително. — Във всеки случай не виждам какво правя. Премести се малко наляво, за да мога да видя.

Плъзвайки гърдите си по неговите, тя вдигна глава, за да провери дали я е усетил. Доволната, глупава усмивка издаваше, че я е усетил.

— Виждаш ли колко е забавно? — пошегува се той.

— Ще побързаш ли? — помоли тя. — Какво ще правим, ако избухне пожар?

— Ще дадем нещо на пожарникаря, за да разказва дълго за това.

— Дрейк…

— Окей, окей — той огледа, доколкото можеше, двете катарами. — Пъхни ръка в колана на джинсите ми — каза той накрая.

Лори го погледна скептично.

— О, да, разбира се — съгласи се тя сухо.

Той не издържа и избухна в смях.

— Не се шегувам. Пъхни ръка зад токата ми и я натисни като ти кажа.

Тя въздъхна и го изгледа ядосано, като се опитваше да мушне ръката си в стегнатите му джинси. Ризата му беше разделена под колана и ръката й напипа топлата му кожа, покрита с нежен мъх. Неволно погледът й попадна на врата му, където тъмните коси се виеха в игрива къдрица. Контрастът беше възпламеняващ. Инстинктивно пръстите й продължиха по-надолу в стегнатите джинси.

Очите му потъмняха за момент и един мускул на челюстта му потрепери, но той бързо погледна към токите.

— А сега аз ще го направя — каза той и пъхна ръка в колана на Лори.

Тя се задъха и пое дълбоко въздух, с което направи вдлъбнатина върху корема си и улесни пътя на ръката му.

— Правя само това, което е необходимо — каза той лицемерно. Но пръстите му се плъзнаха по гладката кожа на корема й и Лори усети как пулсът във вените й се ускори.

— Извий главата си отново наляво — каза той в ухото й. Дъхът му опари нежните кестеняви къдрици по слепоочието й. В отговор на любопитните пръсти под джинсите, гърдите й се притиснаха плътно към неговите. Тя не можеше да вдигне глава и да го погледне.

— Окей… а сега притисни моята катарама — каза той.

Тя направи, каквото й каза, докато пръстите му правеха същото при нея. Няколко секунди се чуваше острият звук от триенето на метала, след което токите се разделиха.

Лори бързо извади ръката си. Дрейк не бързаше, но тя направи крачка назад.

С ръце на кръста, го гледаше вбесена.

— Какво беше толкова трудно? Не можех ли аз да натисна моята катарама, а ти твоята?

Той вдигна рамене безразлично и се наведе над пералнята.

— Предполагам, че би могло, но лактите щяха да ни пречат и убиват, а и аз нямаше да виждам какво да правя — очите му заблестяха. — Освен това нямаше да е толкова възбуждащо.

— Ти… ти… — заекна тя, тропна с крак и го лиши от възможността да докосва бельото й. — Отсега нататък ще се пера сама, благодаря.

Тя излетя от пералното помещение, последвана от гръмкия му смях.

 

 

— Ще отворя — извика Лори, пресичайки всекидневната, за да отвори входната врата. Беше оставила Дрейк в кухнята да мие чиниите от закуска, а тя и Дженифър отиваха към класната стая за урок.

Бяха изминали три дни от случката в пералнята, но всяко припомняне й костваше ускорено дишане и сърцебиене. Лори беше избягвала Дрейк, доколкото можеше. Но за нейно най-голямо учудване, той намираше това за крайно забавно.

Той я преследваше. Наблюдаваше я всеки момент и отчиташе реакциите й във всяка ситуация. Като защита тя често проявяваше характера си пред него, но той само се изхилваше саркастично и я провокираше още повече.

Тя отвори входната врата.

— Джон! Влизай — усмихна се тя на едрия, брадат мъж, който стоеше на прага.

— Благодаря, Лори. Надявам се, че не преча.

— Не. Дженифър и аз тъкмо се канехме да започнем урока, но той може да почака. Тя ще се зарадва да те види. Нали знаеш, че си един от любимците й — Лори се усмихна на мъжа, когото тайно беше кръстила „добрия великан“.

Един следобед двете с Дженифър се разхождаха по стръмните улички на Уйспърс и се отбиха в едно малко магазинче за дървени изделия. Негов собственик беше Джон Медоуз — огромен мъж с широки рамене и масивни гърди, които преминаваха в също толкова огромни крака. Тъмнокафявата му коса стигаше почти до раменете, съединявайки се с буйна брада. Под рунтавите вежди гледаха тъжни кафяви очи.

В пълен контраст с огромните му размери бяха кроткият му нрав, милите обноски и кадифения, тих глас. Още в първия момент той беше очарован от младата червенокоса жена, която водеше за ръка малко русокосо ангелче.

Магазинчето беше малко и претъпкано със стока и силно миришеше на дърво и лак. Джон изработваше мебели и дърворезба. Всеки път, когато Лори имаше работа в града, двете с Дженифър се отбиваха при него и го наблюдаваха, докато работи.

Сега Дженифър изтича с неприкрита радост от класната стая, щом Лори й каза кой е дошъл. Хвърли се към Джон, който се наведе и вдигна детето високо във въздуха със силните си ръце. Тя изпищя от радост.

Силният й смях накара Дрейк да излезе от кухнята. Той гледаше с любопитство и присвити очи огромния човек в работно облекло, който се държеше с дъщеря му толкова свойски.

„ДОНЕСЪЛ СЪМ ТИ ПОДАРЪК, ДЖЕНИФЪР“ — изписа Джон, след като пусна момичето на пода и се отпусна на коляно до нея. Бръкна в дълбоките си джобове и извади кутийка, увита в хартия.

Дженифър я взе срамежливо и погледна Лори за разрешение.

— Какво ще кажеш на Джон, Дженифър? — попита Лори.

„БЛАГОДАРЯ“, изписа Дженифър.

Джон се усмихна.

— Хайде, отвори го — подкани я Лори, тъй като Дженифър продължи да си играе с червената панделка, опасваща пакетчето.

Дженифър се засмя, разкъса панделката и хартията и вдигна капака. Вътре имаше три малки мечета, представляващи семейство. Тя извади дървените фигурки от кутията с радостен възглас.

— Реших, че може да съчиниш с тях цяла история. Имаш татко Мечок, мама Мечка и малко Мече — усмихна се Джон с мила, кротка усмивка.

— О, Джон, те са чудесни — отбеляза Лори и се наведе да разгледа фигурките. — Със сигурност ще ги използвам и прибавям и моите благодарности към тези на Дженифър. Тя дълго ще ги пази. Сигурна съм.

— Мисля, че не съм имал удоволствието — прекъсна ги Дрейк със сарказъм.

Той приближи Джон и протегна ръка.

— Дрейк Райвингтън, бащата на Дженифър.

Дали Лори си въобразяваше, но й се стори, че той подчерта роднинството си с Дженифър.

— Извинявай, Дрейк. Не те видях, иначе щях да те представя — каза Лори. — Наш приятел с Дженифър — Джон Медоуз. Той се занимава с дърворезба и има чудесно магазинче в Уйспърс. Запознахме се с него още първата седмица и оттогава с удоволствие се срещаме.

— Здравейте, господин Райвингтън — ръката на Дрейк потъна в лапата на Джон. — Радвам се да се запознаем. Имате много красива дъщеря. Беше ми приятно да я виждам, а също и Лори — кафявите му очи погледнаха топло Лори. Нито той, нито тя видяха трепването на челюстта на Дрейк и гневната искра, която блесна в зелените му очи.

— Откога живеете в Уйспърс? — попита Дрейк.

Джон се обърна пак към него и го погледна учтиво.

— Откакто напуснах колежа. Преди около осем години.

— Колко години бяхте в колеж? Без съмнение имате няколко степени.

Лори беше изненадана от грубостта на Дрейк. Той безмилостно нападаше Джон и тя не разбираше защо. Погледна го раздразнено, но той не й обърна внимание.

Джон не изглеждаше притеснен от враждебността на Дрейк.

— Имам само една степен, по философия — гласът му прозвуча спокойно и любезно.

— Хм — промърмори Дрейк и смени враждебния си тон. — Ясно.

Лори беше ядосана, но се опита да контролира гласа си.

— Ще седнеш ли за чаша кафе? — обърна се тя към Джон.

— Не, трябва да се върна, за да отворя магазина. Закъснял съм с един час, но исках да донеса това на Дженифър — той погледна надолу към детето, което седеше на пода и си говореше със семейството мечки, нямащо и представа за напрежението между тримата възрастни. — Освен това исках да ти кажа, че няма да съм тук за нашата уговорка във вторник вечер. Трябва да отида до Санта Фе за някои материали. Ще се върна може би след няколко дни.

С крайчеца на окото си Лори видя как Дрейк се изправи и скръсти ръце на гърдите си в знак на внимание.

— Добре, Джон. Ние ще те посетим, когато се върнеш.

— Чудесно! — той й се усмихна мило и се обърна към Дрейк. — Радвам се, че се запознахме, господин Райвингтън. Минете и вие някой път!

— Съмнявам се, че ще мога, но ще го имам предвид — той погледна бегло към Лори, преди да добави. — Аз сега съм тук и се съмнявам, че Лори и Дженифър ще идват толкова често при вас. Смятам да ангажирам изцяло вниманието им.

Лори беше страшно ядосана и притеснена. Неприязънта на Дрейк беше явна и Джон го забеляза. Той я погледна озадачено, след което рунтавите вежди се опънаха спокойно над очите му. Те излъчваха единствено разбиране, нямаше и следа от притеснение. На Лори й се искаше да го прегърне за такта и доброжелателството му.

Той клекна до Дженифър и те си размениха няколко изречения. Лори се опита да привлече вниманието на Дрейк, но той съсредоточено изучаваше нокътя на палеца си.

Джон се изправи.

— Съжалявам, че наруших плана ви, Лори. Надявам се скоро да се видим.

— Благодаря ти, че се отби и донесе подарък на Дженифър. Можеш да идваш по всяко време — каза тя искрено.

Джон погледна учтиво към Дрейк, но той само кимна и произнесе хладно:

— Господин Медоуз — и не потвърди поканата на Лори.

Джон кимна сърдечно и след минута бе вече на улицата. Лори затвори внимателно вратата, сдържайки желанието си да я тръшне под влияние на гнева си към Дрейк. Тя бавно се обърна към него.

— Ти се държа безпричинно и непростимо грубо към този мил, сериозен човек и аз искам да знам защо — гласът й бе изтънял.

— А пък аз искам да знам защо мъкнеш нагоре-надолу дъщеря ми с някакъв хипар на средна възраст.

— Хипар! — изсъска тя ядосано. — В коя историческа книга го прочете?

— Той е като излязъл от шейсетте, за Бога. Мръсен, космат. Липсваха само герданите с мъниста около врата. И името му, разбира се, е Джон Блажения — изсмя се той. — Хора от неговия тип не могат да се адаптират към реалния свят, така че остават вечни студенти или се закотвят в малки планински градчета и се наричат художници. Прилича на праисторически човек.

— Вие също носите мустаци, господин Райвингтън — подчерта тя.

— Но по моите няма следи от паста за зъби — изкрещя той в отговор.

— Ти току-що каза, че той е мръсен! Кое от двете е вярно?

Той я погледна застрашително и с два големи разкрача стигна до нея, хвана я за раменете и я привлече към себе си.

— И какви са тези срещи всеки вторник вечер? И на тях ли мъкнеш Дженифър?

Тя се измъкна от ръцете му и отстъпи.

— Да, ходим двете. Всеки вторник вечер Джон затваря магазина един час по-рано. Ние отиваме при него и вечеряме заедно.

— И, разбира се, този мил, сериозен човек — иронизира я Дрейк, — ви изпраща до вкъщи. И колко време остава? Може би следващата сутрин отваря магазина един час по-късно? — гласът му беше медено сладникав, но лицето му остана строго. Предположението му беше толкова смешно, че, ако не беше толкова бясна, Лори би се разсмяла с глас.

— Това не е твоя работа — изстреля тя.

— Напротив. Това е мой дом!

— Не всички се ръководят от първичните си инстинкти като вас, господин Райвингтън — обвини го тя саркастично.

— Ще ти покажа първичните си инстинкти — изръмжа той. — От доста време имам желание — той отново я сграбчи и този път нямаше измъкване. Ръцете му се впиха в тялото й. Всеки опит да се измъкне щеше да бъде болезнен и безуспешен, но Лори отказа целувката, която той търсеше. Тя стисна устни и не им позволи да се отворят под натиска на устата му.

След един дълъг момент, който й се стори цяла вечност, той вдигна глава. Очите й бяха плътно затворени, но любопитството й надделя и тя леко ги отвори. Лицето му почти допираше нейното.

— Страхуваш се да ме целунеш, нали? Знаеш какво ти става всеки път, когато го направиш и сега се бориш срещу него, нали?

Суетата и наглостта му бяха безгранични.

— Не! — възкликна тя.

Той се усмихна лениво и отпусна ръцете си.

— Тогава ми докажи, че не е вярно — предизвика я той. — Целуни ме и ме убеди, че не се разтреперваш цялата от това — очите му я гледаха предизвикателно, спирайки се върху онези места, които биха реагирали на целувката му.

Ако я насилеше да го целуне, тя щеше да се съпротивлява. Но това беше шеговито предизвикателство, което опъваше струните още повече. Тя не можеше да устои. Очевидно не можеше да се сражава с него физически и да го победи, но сигурно имаше друг начин да му натрие носа. Щеше да му покаже, че не припада от чара му, като всяка друга жена и не е подвластна на неговата сексуалност.

Сви зеници и очите й заприличаха на две горящи въгленчета. Тя вдигна ръце и обгърна главата му с длани. Поколеба се за момент, но когато той вдигна въпросително вежди, тя смело продължи. Той все още се забавляваше.

Докосна леко устните му със своите. Той не отговори, оставяйки й цялата инициатива. Тя захапа ъгълчето на устата му, точно под мустаците, усети лекото му потрепване и това я окуражи.

Езикът й очерта устните му, докато те се разтвориха. Преди разумът й да я спре, тя пъхна розовия си език между зъбите му. Повтаряше си, че това е целувка, а не електрическият шок, който накара ръцете й да прегърнат по-силно главата му и да я притеглят по-плътно към нейната. Беше само физическият копнеж, а не емоционална необходимост, това, което притисна тялото й към неговото, докато гърдите й срещнаха твърдата стена на неговите.

Той стоеше почти безучастен.

Сетивата й се събудиха. Тя прие предизвикателството му, но се бореше да не се превърне в жертва на собствената си стратегия. До този момент не беше успяла да го сломи. Нейната кръв бушуваше, докато той оставаше хладен и разсъдлив. Пулсиращата тежест в центъра на тялото й доказваше съвсем очевидно, че тя е жена, отговаряща страстно на повика на желан мъж.

Но той не биваше да разбере. Тя трябваше да го разпали и да успокои себе си. Загубваше всичко и завинаги, ако не спечелеше тази битка.

Устните й продължаваха да дразнят устата му, преди да се прехвърли към брадичката и врата. Ръката й плахо се смъкна надолу към ямичката на шията му. Изучаваше любопитно острите косъмчета по гърдите му. Като отхвърли решително всякаква съвест и убеждавайки се, че действията й са продиктувани единствено от силното желание за победа, а не от копнеж да го докосне, тя пъхна ръка под ризата му и плъзна пръсти по настръхналата кожа.

Дишането му се ускори и той изстена тихо. Добре! — помисли тя. Изненадана от собствената си дързост, тя насочи устни към вдлъбнатината във врата му, която пръстите й вече познаваха добре, и я обходи лениво с уста.

Той изстена и тя усети как сърцето му заби по-силно, а ръцете му най-после я сграбчиха с такава сила, че щеше да я задуши. Ръцете й обвиха врата му, а устните му се впиха в нейните. Телата им се сляха.

Той не искаше да чака повече, устните му молеха и заповядваха. Беше време сега Лори да прояви безразличие. Тя знаеше, че играта свърши и можеше да претърпи поражение, ако го оставеше да я целува по този начин. Тя щеше да се изплъзне с лекота от божествения му унес.

Но Дженифър беше тази, която ги върна към реалността. Тя си играеше с новите си играчки от Джон, когато забеляза, че баща й и Лори се целуват. Изправи се и задърпа настойчиво Дрейк за крачола на панталона, като искаше да привлече вниманието му и да се включи и тя в тази нова забава.

Той пусна Лори, без да отмества очи от нея. Погледът му бе замъглен от желание и тя разбра, че всъщност никой не беше победител в ситуацията. Той беше възбуден и замаян от целувката й точно толкова, колкото би била и тя от неговата.

Дженифър не искаше да я пренебрегват и изрази по-настоятелно своя протест. Дрейк откъсна поглед от Лори и се наведе надолу към обиденото дете.

— Кой е това? Кой ме дърпа? — попита той закачливо и погъделичка Дженифър. Тя прегърна с тънките си ръчички баща си и Лори и събра главите на тримата в една радостна целувка. Това беше повторено няколко пъти, докато те дружно се разсмяха.

— Мисля, че приключихме с училището за днес, какво ще кажеш? — попита Дрейк над главата на Дженифър. — Тази кола отвън ми струва пари. Защо не отидем до Албукерк да я върнем? Ще вечеряме някъде по пътя. Мислиш ли, че Дженифър ще издържи пътуването?

— Разбира се. И тя има нужда от почивка. Какво да си облека? — тя попита, защото не знаеше дали да остане по джинси и да очаква хамбургери за вечеря или да се облече официално като за някой по-изискан ресторант.

Очите му обходиха тялото й.

— Все едно — измърмори той. Погледът му красноречиво говореше, че би предпочел тя да няма нищо върху себе си.

Въпреки страстта, която беше показала преди малко, Лори се изчерви и гушна Дженифър.

— Ще бъдем готови след половин час — каза тя и забърза по стълбите нагоре.