Сандра Браун
Нежна тишина (2)

Глава втора

— Лори, никога няма да се сетиш…

— Аз съм по средата на часа, Бриджит. Какво има?

Учителката, нахлула в Лорината класна стая със седемгодишни ученици, изглеждаше напълно смутена и заекваше.

— Никога няма да се сетиш кой те търси. Искам да кажа, че съм го виждала милиони пъти и знам кой е. Но той е тук, разбираш ли? Стои в хола и пита за теб…

— Успокой се, Бриджит, разстройваш децата. Те си мислят, че нещо не е наред — Лори знаеше за кого говори приятелката й, но не искаше никой да разбере, че сърцето й подскочи при мисълта, че ще види Дрейк Райвингтън отново. И за най-изпитателния и наблюдателен поглед тя изглеждаше студена и безразлична.

Беше изминала повече от седмица от тяхната първа среща в телевизионното студио. След като се върна от катастрофалното интервю, д-р Норууд я попита какво се беше случило.

— Не мисля, че удовлетворих очакванията на господин Райвингтън, но за едно нещо постигнахме съгласие. Дженифър се нуждае от специални грижи и трябва да се обучава индивидуално.

— О, много съжалявам, Лори — каза директорката. — Бях съвсем сигурна, че ще се споразумеете и ти ще заминеш с Дженифър за Ню Мексико. Разбира се, нямаше да ми е приятно да те загубя, но…

— Е, засега няма да ме загубите — усмихна се Лори. — Мисля, че трябва да предложите друга кандидатура. Господин Райвингтън без съмнение ще ви се обади.

Лори не каза нищо повече и д-р Норууд не настоя. Жената беше сдържана и не прояви любопитство. Дали предполагаше, че срещата е преминала зле?

През цялата седмица Лори се опитваше да не мисли за Дрейк Райвингтън. Напоследък бе прекарала толкова дълго с Дженифър, че й беше трудно да прекрати изведнъж тези виждания. Дженифър беше в по-младша възрастова група от тази, на която преподаваше Лори и тя ходеше при нея извън редовните си часове.

Беше хубаво дете, добре възпитана — даже твърде добре, мислеше си Лори. Светлоруси и гъсти игриви къдрици обрамчваха малката й главица. Очите й — точно като очите на баща й — бяха дълбоко зелени с контрастиращи тъмни мигли. Тя беше деликатно и спретнато дете, което не предизвикваше гняв или недоволство.

Лори се гордееше със своята обективност и се опитваше да не проявява слабост, но малкото момиче с големи тъжни очи я привличаше силно. Само за няколко дни тя се убеди, че иска да бъде учителка на Дженифър. Представяше си как взема детето от строгия, добре обзаведен пансион и го завежда във весела, разхвърляна стая.

Но мислите й бързо спираха дотук, връщаха се към бащата и гневът й избухваше отново. Тя не можеше да работи за такъв човек и да живее в дома му. Нямаше значение, че той щеше да се намира на две хиляди мили разстояние. Той я беше засегнал и като жена, и като професионалистка. Освен това не я искаше за учителка на Дженифър.

Тя не би признала пред никого, че гледа „Гласът на сърцето“. През последните няколко дни, щом дойдеше часът за глупавия сериал, тя се озоваваше пред телевизора в учителската стая. Всеки път, когато видеше Дрейк на дванайсет инчовия екран, й се случваха странни неща. Сърдечният й ритъм се ускоряваше, а дланите й се изпотяваха; топла тежест се появяваше в средата на тялото й и се разпростираше по крайниците, правейки ги напълно неизползваеми. Тя си го спомняше живо, наведен над нея и заврял нос в косата й. Дребни и незначителни неща, които не би забелязала у никого другиго, го правеха за нея близък по един заплашително фамилиарен начин. Това беше лудост! Тя беше прекарала с него не повече от петнайсет минути, а имаше чувството, че познава отблизо всеки нюанс от неговата личност.

А сега Бриджит се беше втурнала в нейната класна стая, впечатлена от прекрасния външен вид и чар на актьора. Това, което Бриджит не знаеше, беше, че този мъж е непростимо груб, нахален и арогантен.

— Можеш ли да повярваш, че Дрейк Слоун е бащата на Дженифър Райвингтън? Чудех се защо никога не сме виждали родителите й. Той идва да вижда Дженифър късно вечер и минава през апартамента на д-р Норууд. Предполагам, че се страхува да не бъде нападнат от почитателки като мен — Бриджит се изхили. — И те търси, сякаш те познава!

— Той наистина ме познава.

Бриджит онемя и гледаше Лори, като че ли на младата жена й бяха пораснали крила.

— Ти го познаваш и не си казала…

— Бриджит, какво точно искаш?

— Ка… какво искам ли? — повтори тя. — Само дойдох да ти кажа, че д-р Глен Хамбрик или господин Райвингтън или, както искаш го наричай, чака да те види.

— Кажи му, че съм заета.

— Какво?! — изпищя Бриджит и за момент на Лори й се прииска да си смени мястото със своите ученици. Понякога глухотата би могла да бъде преимущество. — О, ти нямаш това предвид, Лори. Ти с всичкия ли си? Най-сексапилният мъж в целия свят…

— Мисля, че се изнервям, Бриджит — каза Лори сухо. — Заета съм. Ако господин Райвингтън иска да ме види, ще трябва да почака, докато часът ми свърши.

— Ще бъда неизказано щастлив.

Дълбокият, нисък глас нахлу в стаята, заедно с модулираната интонация на професионалния актьор. Той стоеше в рамката на вратата и гледаше Лори. Сърцето й прескочи един удар, преди да се върне към нормалния си, макар и ускорен, ритъм.

Бриджит беше загубила добре тренираната си речева способност и стоеше с отворена уста, вторачена в Дрейк. Понеже не искаше да прави сцена, за която — Лори беше сигурна — Бриджит тутакси щеше да разнесе из целия факултет, тя каза меко:

— Би ли ни извинила, Бриджит? Тъй като г-н Райвингтън вече прекъсна часа ми, мисля, че се налага веднага да му отделя време.

Той само се засмя на нейния сарказъм.

Бриджит тръгна към вратата като в транс и застана пред Дрейк подобно на манекен, докато той се отмести и я изпроводи до коридора. Усмивката му беше унищожителна, а мустаците му щръкнаха любопитно, наблюдавайки хипнотичното състояние на Бриджит.

Колко силно умееше да въздейства, помисли Лори. Какво толкова имаше в този мъж, та докарваше интелигентни жени до състояние на сомнамбулизъм? И той беше като всички останали. Е, може би малко повече откъм външност, констатира тя, когато той се обърна отново към нея.

— Здравейте, госпожо Париш. Надявам се, че не ви прекъсвам.

— Разбира се, че ме прекъсвате и изобщо не съжалявате за това.

Усмивката му се разшири, а също и трапчинката на бузата.

— Права сте, не съжалявам. Но имам разрешение от д-р Норууд. Тя реши, че би трябвало да видя вашия метод на преподаване.

Устните й се свиха недоволно. Тя въздъхна. Би му отказала веднага, но не биваше да го прави.

— Деца — произнесе тя, едновременно жестикулирайки, — това е господин Райвингтън. Всички ли познавате Дженифър Райвингтън? Това е баща й.

Децата го поздравиха с усмивки, а някои изписаха поздравление. Някои от по-напредналите деца дори произнесоха думата.

— Седнете, господин Райвингтън — тя посочи едно ниско столче. Той се намръщи, докато събираше с усилие дългата си фигура върху ниското столче. Някои от децата се засмяха и на Лори й беше трудно да не ги последва. Когато той най-после седна, колената му почти докосваха брадичката.

Носеше кафяв панталон и пуловер от камилска вълна. Ризата му беше бяла, на ситни райенца в кафява гама, а вратът му беше стегнат от тъмно кафява вратовръзка.

— В момента работим върху предлозите, господин Райвингтън. Джеф, ела тук и покажи на бащата на Дженифър какво си научил.

Върху катедрата Лори беше пръснала няколко големи, гланцови картинки на ябълки. Върху, под, зад или пред ябълките се мъдреха яркожълти червеи с щастливи усмивки и големи очи. Детето свърза понятието с напечатаната дума и съответния знаков символ и посочи вярната картинка.

— А сега, вие — обърна се Лори към Дрейк, след като всички ученици бяха направили упражнението.

— Какво? — извика той.

Децата се разсмяха, когато Лори хвана Дрейк под мишница, вдигна го и го изправи пред катедрата. С показалката тя посочваше всяка ябълка и питаше с жестове „Къде е червеят“?

Зелените очи я гледаха, сякаш искаха да я погълнат, но тя продължаваше да се усмихва мило.

— Това за вас изобщо не е трудно, нали?

Той отговори с точния знак за конкретния предлог.

— В пълно изречение, моля.

Дългите пръсти се подчиниха и изразиха пълно изречение, когато иззвъня спасителният звънец. Няколко деца чуха пронизителния му звук и се завъртяха нетърпеливо върху столчетата.

— Окей, ученици, вървете! — произнесе и показа Лори.

Те нямаха нужда от подканяне, втурнаха се през вратата и тя остана насаме с Дрейк.

— Много хитър ход. На всеки родител ли обръщате такова внимание?

— Повечето родители са добре възпитани, не връхлитат по средата на часа и не изискват специално внимание.

— Туш — рече той, без ни най-малка следа от поражение. — И след като вече съм в черния ви списък, ще затвърдя положението си като ви кажа, че вие ще вечеряте тази вечер с мен.

Тя го погледна възмутено.

— Вие сте не само груб, господин Райвингтън, вие сте и нагъл. Никъде няма да ходя с вас.

— Напротив, ще дойдете. И д-р Норууд го каза.

— Не знаех, че д-р Норууд завежда служба по уреждане на срещи.

— Просто й казах, че бих желал да поговоря с вас на вечеря. И тя реши, че това е чудесна идея.

— Това е далеч от заповед. Тя е мой работодател, а не майка.

— Е, и?

— Какво?

— Ще вечеряте ли с мен?

Докато си разменяха репликите, Лори пресече стаята. Той я последва. Всеки път, когато тя се обърнеше, той стоеше зад нея. Тя отвори най-долното чекмедже на бюрото в дъното, взе си чантата, затвори го шумно и се изправи.

Той връхлетя върху нея и тя направи малка крачка назад, за да увеличи разстоянието помежду им.

— Вие май не чувате добре? Казах, че няма да вечерям с вас. Доколкото си спомням, няма за какво да говорим. При последното ни виждане вие казахте всичко, което имахте да казвате. Аз също.

Тя се опита да мине покрай него, но той я хвана за китката. Пръстите му я стиснаха в топла мека хватка, която ускори пулса под тях.

— Съжалявам за ужасните неща, които ви надрънках.

Все пак е актьор, каза си тя. Можеше с лекота да провокира всякакво отношение или емоция. Тя се съмняваше в искреността му и скептичният й вид му го показа.

— Наистина съжалявам — каза той и стисна пръстите си около китката й. — Тогава не подозирах чудесната ви квалификация. Не знаех колко сте опитна в работата си с глухите. Не знаех и че сестра ви е глуха.

Тя издърпа ръката си с рязко движение.

— Никога не ме съжалявайте, нито мен, нито семейството ми, нито сестра ми, господин Райвингтън.

— Аз…

— Сестра ми е много красива и работи като счетоводителка.

— Аз…

— Тя е омъжена и живее с чудесните си двама сина и съпруг в Линкълн, Небраска. И, повярвайте ми, тя знае много повече за истинските стойности на живота, отколкото вие можете да научите когато и да било.

Лицето й гореше от гняв, а гърдите й се повдигаха и спускаха учестено. Кафявите очи, в които обикновено проблясваха червеникавожълти светлинки, сега изгаряха гневно мъжа насреща й. Той беше застанал толкова близо, че усещаше топлината, излъчваща се от нея.

— Свършихте ли? — попита той сухо.

Тя направи няколко дълбоки вдишвания и наведе очи. Неговите светеха меко и така бяха по-заплашителни, отколкото, когато излъчваха ярост или насмешка.

— Аз нямах предвид съжаление. По-скоро възторг и уважение. Окей? — дъхът спря в гърлото й, когато той я хвана за брадичката, за да повдигне главата й. — Освен това промених мнението си. Мисля, че вие сте точно това, от което Дженифър има нужда. От което и аз имам нужда.

Той почти шепнеше. Залите се бяха изпразнили от ученици и преподаватели и над тях се спусна мека завеса, която сближаваше. Изразът „От което и аз имам нужда“ в друг контекст можеше да означава съвсем различни неща. Сърцето на Лори неволно беше отговорило на този случаен избор на думи и сега биеше яростно в гърдите й, стремейки се буйно навън.

Той беше толкова близо, стаята бавно потъваше в мрак, сградата беше напълно притихнала, дъхът му пареше, а пръстите му, все още държащи брадичката й, бяха нежни и уверени. Лори се учудваше на собствените си усещания. Дишането се превърна в почти неизпълнима задача. Опита се да извърти лице, но той не й позволи. Принуди я да го погледне в очите, преди да каже:

— Вие искате тази работа.

Това не беше въпрос. Той знаеше, че тя копнее за предизвикателствата и наградите, които очакваха Дженифър, ако я изведе от света на тишината и я въведе в нов, пълен с живот.

— Нали? — настоя той.

— Да — произнесе тя, дишайки учестено. Какво ставаше? Той ли се навеждаше към нея или това беше плод на въображението й? Трябва да е било въображение, защото малко по-късно той я пусна и се пресегна за блейзера й, който висеше на облегалката на стола.

— Хайде да отидем да похапнем — тъй като тя потрепери, обличайки се, той я попита: — Хладно ли ви е? Онзи ден ми се сторихте по-висока.

Тя се изчерви леко при мисълта, че той е забелязал и помни височината й. Засмя се предизвикателно.

— Започнах да нося ортопедични обувки — погледът му се плъзна надолу от бялата ленена рокля, вече покрита от тъмносиния блейзер, към тъмносините сандали. Токовете им бяха значително по-ниски от онези, с които я видя в студиото.

— Наистина. Да ме вземат дяволите! — той сконфузено прокара ръка през сребристокафявата си коса и се засмя силно, докато слизаха по стълбите.

Той нае такси и даде на шофьора адреса на руската чайна.

— Одобрявате ли избора ми? — попита той, докато сядаше до нея на задната седалка.

— Да, аз обичам този ресторант — призна тя.

Щом влязоха, оберкелнерът ги придружи до горния етаж в едно отделно сепаре и помогна на Лори да седне с раболепна сервилност. Фактът, че беше с Дрейк очевидно значеше много.

Още с влизането няколко глави се обърнаха към тях и ги огледаха любопитно. Изведнъж Лори се почувства несигурна в облеклото, с което беше преподавала цял ден. Тя не се бе сетила, че може да се отбие вкъщи, за да се преоблече за вечерята.

— Съжалявам, не съм съвсем подходящо облечена. Не мислех, че ще излизам тази вечер.

Той вдигна рамене.

— Изглеждате чудесно! — и заби поглед в менюто.

„Благодарности за нищо“, помисли Лори, отваряйки нейното меню. След няколко секунди тя го чу да се киска и вдигна поглед. Той я наблюдаваше, зелените му очи бяха пълни с весели искрици.

— Какво е толкова смешно?

— Вие. Като ви кажа, че сте хубава, вие побеснявате. Като не ви го кажа, пак побеснявате. Лицето ви изразява всяка ваша мисъл, госпожо Париш — той сниши глас и се наведе към нея през масата. — Мога да ви уверя, че всички го наблюдават.

Тя прие това за комплимент и вдигна чашата с перие, което й беше поръчал. Той отпи мартини и хвърли небрежен поглед наоколо. Тъмнозелените стени с тъмночервена украса и бронзови орнаменти излъчваха една ненатрапваща се елегантност.

Спряха се на пиле по киевски с ориз. След няколко минути се появи келнерът с ордьоврите от пушена сьомга, хайвер, варени яйца и други деликатеси. Дрейк се зае с ентусиазъм.

— Почакайте — възпря го Лори. — Първо ще вземем един урок — въпреки протеста му, тя го накара да запомни знака за всички неща върху чинията си и предметите по масата и едва тогава му позволи да продължи с храненето. На едно място тя се засмя. — Ако съществува знак за хайвера, не го знам. Може би трябва да го изпишем буква по буква.

Докато се хранеха, те говориха малко. Едва когато масата беше разчистена и те пиеха кафето си, Дрейк повдигна въпроса за Дженифър.

— Вие ще приемете работата като частен учител на Дженифър, нали?

Тя гледаше към масата и рисуваше фигурки по бялата ленена покривка с дръжката на лъжичката си.

— Все още не съм сигурна, Дрейк — въздъхна дълбоко, без да го погледне.

— И какво да направя, за да ви убедя? — имаше нещо мъчително в интонацията на гласа му, но лицето му остана сериозно.

— Трябва да ми обещаете, че ще се включите в курс по езика на жестовете и ще го използвате постоянно. Вие трябва да мислите на този език, както правите с английския. Ако приема тази работа, известно време ще изпълнявам ролята на майка на Дженифър. Тя ще зависи от мен за всичко. А някой ден вие ще трябва да поемете цялата отговорност. Готов ли сте за това?

— Ще се опитам да бъда. Обещавам да опитам — каза той тихо.

Наведе се през масата, тревогата беше образувала дълбока бръчка между веждите му.

— Лори, какво може да се очаква за Дженифър? Какво ще стане с нея, когато порасне? — срещу нея седеше уязвим, загрижен баща.

Тя видя познатата болка в очите му, желанието да узнае това, което и най-добрите специалисти трудно биха могли да предположат. Всеки родител на глухо дете задаваше този въпрос.

Лори премисли думите си.

— Тя е много слънчева, Дрейк. Знае повече, отколкото показва. Мисля, че нейните проблеми са емоционални, не ментални. Ще приложа всички методи на обучение, които познавам. Тя ще знае знаковия език като основно средство за общуване, но ще научи и азбуката като всяко друго дете. Както и, кой съответства на всяка буква. Слуховият апарат ще й помогне да различава речевите звуци и модели. Предполагам, че ще може да говори — при вида на надеждата, която блесна в очите му, тя побърза да уточни. — Искам да разберете, Дрейк, че тя ще остане завинаги глуха, никога няма да чува като нас. Слуховият й апарат не е коригиращо средство, а само допълнение.

— Казвали са ми това, но не мога да го разбера — вметна той.

— Добре — каза Лори. — Ще се опитам да обясня. Очилата служат за корекция. Слагаш си диоптрите, които са ти предписани и виждаш едно към едно. Слуховият апарат само подпомага това, което Дженифър може да чува. Представете си, че слушате радио и станцията не е чиста. Колкото и да усилвате звука, ще увеличавате шума, но няма да получите ясен звук. Разбирате ли ме?

Той чукаше с нокътя на палеца си по безупречните си бели зъби под тъмните мустаци.

— Да. Разбрах какво казвате.

— Искам Дженифър да знае всичко. Ако я заведа в парка и й покажа глагола „тичам“, тя ще го научи и разбере, но това ще е всичко, което тази дума ще значи за нея. А аз бих искала тя да схваща смисъла на всички изрази, свързани с този глагол. Разбирате ли?

— А тя ще може ли да научи това?

— Само ако я обучаваме, Дрейк. Трябва постоянно да й говорим и обясняваме със знаци, както се говори с всички останали деца. Сестра ми, Елън, се научи да чете по устните и да говори толкова добре, че вече рядко използва знаковия език.

— Ще може ли Дженифър да говори толкова добре?

— Никога като нас — подчерта тя. — Тя никога няма да чува като нас, така че няма да може и да говори като нас. Като актьор вие сигурно сте имали моменти, когато знаете думите на диалога, но не можете да ги изкажете.

— Да.

— Така е с глухите през цялото време. Всяка дума е борба. Но с подходящи упражнения и търпение може да се постигне доста. Не очаквайте прекалено много, за да не бъдете разочарован.

Той погледна ръцете си, сключени върху масата. Лори изпитваше толкова силно състрадание, че имаше желанието да хване ръцете му в своите и да го успокои. Трябваше някак си да го окуражи.

— Дженифър може вече да казва името ми.

Той я погледна и се усмихна.

— Д-р Норууд ми каза, че вие сте привързани една към друга.

Лори не можеше да скрие струните, които се опъваха в сърцето й всеки път, когато влезеше в стаята и Дженифър я поглеждаше и й се усмихваше с една от редките си усмивки. Усети, че сега изпитва подобни чувства, гледайки очите на Дрейк, които приличаха на течни изумруди. Ставаше й все по-трудно да остане обективна и дистанцирана. А това, тя знаеше, беше опасно.