Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Буреносен цикъл (7)

Глава 7

— Господи, тук е ужасно оживено!

Погледът на Рейчъл обхождаше огромната гара, така пълна с хора, че нямаше яйце къде да падне. Току-що бяха слезли от високоскоростния влак на Северната гара. Травак я държеше за лакътя и й помагаше да си пробие път през огромната тълпа, като в същото време я държеше плътно до себе си.

— Да. Тази е третата по големина гара в света.

— А сега, къде, по дяволите, е твоята банка? Трябва ли да… В какво си се загледал?

Травак гледаше втренчено през рамо пътниците, които продължаваха да слизат от влака.

— Нищо. Или поне така се надявам. — Ускори крачка. — Хайде, по-живо.

— Но ти на практика вече тичаш!

— Хм. — Той намали малко темпото. — Ако това въобще е възможно в тази тълпа. Не обичам да съм толкова близо до хората.

— Страдаш от клаустрофобия?

— Не. — Той отново хвърляше погледи през рамо. — Просто внимавам. — Изведнъж започна да я бута към редицата магазини и сергии с бързи закуски. — Гледай право напред. И не спирай.

— Но какво има пред нас? Не виждам нищо, което дори слабо да прилича на банка.

— Напротив, точно върху нея сме. — Спря до цветна будка, където се продаваха списания и вестници, и заговори на високия и слаб мъж зад щанда: — Добър ден, Раул. Как върви бизнесът?

— Достатъчно добре. — Мъжът, към когото Травак се беше обърнал с името Раул, се усмихна и разкри два реда здрави зъби. — По това време обаче не е оживено. През работните дни е далеч по-добре.

— На мен никак не ми изглежда спокойно. — Травак посочи Рейчъл. — Раул Жубер. Рейчъл Кърби.

Раул кимна.

— Очарован съм. — Погледът му отново се спря на Травак. — Дошли сте, за да теглите?

— Да.

— Добре. — Направи гримаса. — Плащаш добре, но винаги съм се чувствал неудобно да отговарям за бизнеса ти.

— Не би трябвало да е така. Няма нищо незаконно. Този път няма дори оръжие.

— Може би се чувствам неудобно заради теб. — Вдигна дървената врата. — Ела да вземеш, каквото ти трябва.

Травак погледна Рейчъл.

— Чакай тук.

— Никъде няма да отида. — Тя го загледа как минава зад вратата, кляка и премества куп списания. — Това е твоята банка?

— А защо не? — Той беше отместил капака, вграден в пода, и отдолу се показа вратичката на сейф. — Имам доверие на Раул. Той е мой банкер през последните дванайсет години. — Набра бързо цифрите, които трябваше да отключат сейфа. — И депозитите ми винаги са там, където съм ги оставил. — Извади сива найлонова торба и отново заключи сейфа. — Хайде. Крайно време е да изчезваме оттук. — Изправи се и се обърна към Раул. — Благодаря. Ще поддържам връзка с теб.

— Да, добре — отговори разсеяно Раул, защото обхождаше тълпата с поглед. — Знаеш ли, че те следят?

— Да, мъж със среден ръст, кестенява коса, черно сако, сиви панталони. — Травак повдигна вратичката. — Качи се на същия влак още от летището. Видях го и на митницата. Вероятно е пътувал със същия самолет, на който се качихме и ние от Кайро.

— Внимавай — прошепна Раул. — И стой далеч от мен поне шест месеца. Аз също трябва да внимавам.

Погледът на Рейчъл проследи този на Раул, но тя закъсня и не можа да види нищо повече от мъж, който бързо се смеси с тълпата.

— Не ми каза, че ни следят.

— Отначало не бях сигурен. — Той я сграбчи за ръката. — Но вече съм. Трябва да изчезнем бързо оттук.

— Ще вземем ли влак обратно до летището?

— Не. — Той вървеше в обратна посока и се стараеше всячески да се смеси с тълпата. — Улицата.

— Защо? — Тя тичаше, за да върви редом с него. — Нали каза, че влакът…

— Искам да избегна тази тълпа. Тук всеки може да забие нож между ребрата ми, без никой дори да разбере.

— Мислиш, че този тип иска да ни убие?

— Не нас. Аз съм мишената. Обаче не искам и ти да му се изпречиш. Мисля, че го бяхме загубили по някое време, обаче той ще ни види веднага щом започнем да изкачваме стълбите, които водят към улицата. — Той вече я дърпаше нагоре по въпросните стълби. — Не знам какви заповеди има. Може да му е поръчано да открадне диска, а може би иска смъртта ми, кой знае. — Отвори вратата и се огледа, преди да я избута на тротоара. — Не чакай на тази опашка, за да хванеш такси. — Бутна диска в ръцете й. — Побързай! Трябва да се отдалечиш поне на две пресечки. И вземи такси оттам до хотела. Ще се срещнем по-късно.

— Ще се срещнем? Ела с мен сега.

Той поклати глава.

— Аз ще се върна, за да му отвлека вниманието. Тръгвай.

— Преиграваш. Може би не ни следят.

— Не преигравам. Тръгвай.

— Няма, по дяволите!

— Не спори с мен. — Той се обърна и тръгна обратно към вратата, която водеше към гарата. — Изчезвай веднага!

Тя все още се колебаеше. Той хвърли поглед през рамо и тя замръзна на място, като видя лицето му, което издаваше студена решителност.

— Чуй ме. Човекът на Даусън не иска хард диска — каза й тихо. — Съмнявам се някой въобще да знае, че съществува и копие. То само ще им дойде като награда. Той иска мен. — Отвори вратата. — И ще ме получи. Уморих се да бягам от Даусън и неговите хора. Нека видят какво ще стане, когато реша да спра.

Рейчъл остана закована на мястото си за миг, втренчила поглед в него. До този момент не беше виждала тази негова страна, но сега разбра, че Джон Травак е опасен мъж, който може да убива. Побиха я ледени тръпки.

„Изчезвай оттук.“

Да, трябваше да се размърда. Да се отдалечи от опасността. И да остави Травак да се впусне в лов, щом го иска. Можеше да тръгне с нея и да бъде в безопасност, но беше избрал пътя на насилието. Всъщност той беше направил този избор отдавна, още когато беше напуснал университета, за да заживее в реалния свят. Но това не трябваше да има значение за нея. Тя държеше диска в ръцете си, трябваше да го пази. Заради Али. Обърна се и закрачи бързо по улицата, далеч от гарата.

 

 

Травак се спря за малко, преди да започне да се спуска надолу по стълбите, погледът му обхождаше тълпата под него. И видя преследвача, който си пробиваше път през гъстата тълпа към вратата. Обаче, когато видя Травак, той спря до една будка и се престори, че разглежда чадърите. Играта започваше. Травак усети познатия прилив на адреналин.

„Хайде, раздвижи се, копеле. Ела да ме хванеш.“

Не разпознаваше в мъжа нито един от нападателите си в гробницата на Контар. А щеше да е по-добре да знае с кого си има работа. Протегна ръка към телефона си и направи бърза снимка, преди да започне да слиза бавно по стълбите. Набра номер и Бен отговори още преди Травак да е разбрал, че телефонът звъни.

— Травак е. Включен ли е лаптопът ти?

— Никакво „Здравей, как се чувстваш“?

— Няма време за празни приказки. Току-що ти изпратих електронна поща. Снимка. Сравни я с файла за хората на Даусън, който ти дадох да проучиш. Все още го пазиш, нали?

— Разбира се. В какво си се забъркал?

Травак започна бързо да си пробива път през тълпата.

— Просто погледни, а?

— Вече отварям пощата си. Видях снимката. О, този кучи син е доста страшен на вид, нали?

— В момента е на около двайсет крачки зад мен.

— Предполагам, че затова бързаш.

— Отвори ли файла на Даусън?

— Да, докато говорим. В момента го преглеждам. Не към всички имена има прикрепени снимки. Все още търся… Не си ми изпратил най-добрата снимка, знаеш ли?

— А може би трябва да го помоля да позира? В момента е на десет крачки от мен.

— Добре. Добре. Мисля, че го открих. Дейвид Меделин. Даусън го е вербувал в Хърватска. Изключително добър с огнестрелните оръжия, но все пак специалността му са ножовете. Бил е задържан на лондонското летище „Хийтроу“, защото се опитвал да се качи на борда на самолет с нож в ботуша. Имаш ли нужда от нещо друго?

„Ножове. Окей, Меделин. Правилата на играта са определени.“

— Не. Благодаря ти.

— Какво ще правиш?

— Ще се погрижа за проблема си.

Травак сложи край на връзката. Погледна през рамо и видя, че Меделин е само на няколко метра зад него. След това спря поглед на електронното табло с разписанието на влаковете. Преди няколко минути беше пристигнал влак от Амстердам, който вероятно все още беше на осми перон. Това щеше да му свърши работа. Заслиза бързо по стъпалата, които щяха да го изведат на открития перон. Сребристочервеният високоскоростен влак чакаше. Перфектно.

Травак огледа отвън целия влак и забеляза, че с него пътува и почистващ екип. От двете страни на влака имаше кабини, тънки и елегантни, скосени под ъгъл. Това извикваше в главата му представата за змия. Вратата на кабината в задната част на влака беше отворена.

„Хайде, Меделин. Твоят вагон те чака.“

Травак влезе вътре и се огледа. Вътрешността на кабината много приличаше на кабината на самолет със своите две седалки с колани, разположени пред таблата за управление и огромното предно стъкло.

„Обичаш ножовете, а, Меделин? Прекалено скучно. На мен ми харесва да използвам самия влак.“

Отвори леко вратата, която се намираше зад седалките. Направи няколко крачки в тясното машинно отделение и спря, защото чу нещо. Меделин беше влязъл в кабината. Травак се плъзна в тясната пролука зад машинните табла.

Стъпките на Меделин отекваха в предния отсек, след това плавно преминаха в машинното отделение. Тишина. Беше спрял, вероятно преценявайки следващия си ход. После се чу как си пое дълбоко дъх, дрехите му прошумоляха тихо, той направи колеблива крачка напред.

Травак все още не го виждаше. Е, добре, можеше поне да си го представи. Ако Меделин държеше нож, той вероятно беше на височината на кръста му. Мъжете обикновено държат огнестрелните оръжия близо до гърдите си. Но Травак беше готов да се обзаложи, че Меделин държи нож.

„Благодаря ти, Бен. Сега!“

Травак излезе стремглаво от прикритието си, сграбчи китката на Меделин и я удари силно в металното табло. От ръката му изпадна нож с кафява керамична дръжка и се заби в пода.

Травак отвори вратата, на която пишеше: „Трансформатор“. И вкара главата на Меделин вътре. Стиснал с едната си ръка гърлото му, той постави палеца на другата върху червения бутон.

— Двайсет и пет хиляди волта, приятелю. Не мърдай.

Меделин замръзна.

— Ти си луд. И двамата ще се изпържим.

— Не, аз няма. Ще те напъхам дълбоко в трансформатора в мига, в който натисна бутона. И електричеството буквално ще потече в тялото ти. Повярвай ми, знам едно-две неща за влаковете. Пътуванията ми ме отвеждат до тази гара вече години наред, а моят приятел Раул е много горд заради всичките тези супервлакове. А сега, хайде да поговорим. Защо ме преследваш, Меделин?

— Не те преследвах.

Ръката на Травак се приближи до червения бутон.

— Добре — каза Меделин. — Платиха ми да го направя.

„Защо въобще си правя труда да му задавам въпроси?“, помисли си Травак с раздразнение. „Знам отговорите. Това нищо няма да промени.“

Но изпитваше постоянен ужас да не направи грешка. Винаги искаше да бъде сигурен.

— Даусън?

— Тъй като знаеш името ми, сигурен съм, че знаеш и кой ме е наел. Не съм тук, за да те убия.

— Така ли?

— Той просто иска да знае къде отиваш.

— Сигурен съм в това. Но какво ще се случи, когато аз… По дяволите!

Меделин като по чудо беше извадил нож — вероятно беше сгъваем и той го беше държал в дланта си дотогава — и беше намушкал Травак отдясно. Хватката на Травак естествено отслабна и Меделин успя да се отдръпне от трансформатора. Но Травак го напъха обратно вътре и хвана ръката, която държеше ножа. Устните на Меделин бяха отдръпнати назад и разкриваха зъбите му в чудовищна животинска гримаса.

— Кървиш, Травак.

Травак изви болезнено китката му и заби острието на ножа в стомаха му.

— Ти също, Меделин.

И натисна червения бутон.

 

 

„Минаха вече повече от три часа, помисли си унило Рейчъл. Къде, по дяволите, е Травак?“

А може би той въобще нямаше да дойде. Може би странният епизод на гарата беше просто трик, който трябваше да прикрие опита на Травак да изчезне. Рейчъл все пак не беше проверила хард диска. Вероятно беше проявила безмерна глупост, като се беше доверила на Травак. И ето я, седи тук и се тревожи за проклетия кучи син, а той просто я изиграва като последната глупачка.

Обаче изражението на Травак миг преди да се върне в сградата на гарата не беше актьорска игра. То я беше шокирало и ясно й беше показало с какъв човек си има работа. Трябваше да вземе хард диска и да побегне. И със сигурност не трябваше да се тревожи дали Травак е ранен или не… На вратата се почука.

— Травак.

Тя прекоси стаята само за секунди и отвори.

— Можеше да ми се обадиш. Къде…

— Имаш ли нещо против да вляза? — Травак не изчака отговора й. Влезе в стаята и затвори вратата. — Имам нужда от малко помощ. — Съблече коженото си яке. — Отбих се в една аптека и купих комплект за първа помощ, но ще стане по-бързо, ако някой друг направи превръзката.

— Комплект за първа помощ. Какво… — Тя млъкна рязко, когато видя, че ризата му е пропита с кръв отдясно. — Мили боже!

— Изглежда по-зле, отколкото е. — Той й подаде комплекта. — Моля те.

Тя го гледаше втренчено, изумена.

— Каква е раната?

— От нож.

— Трябва да те види лекар. И да се докладва в полицията.

— Не. И не. Прекалено много усложнения. — Той седна на стола зад бюрото. — Ще ме превържеш ли, или аз да се справя сам?

Рейчъл не помръдна известно време, но после отвори комплекта.

— Ще ти помогна. — Отиде в банята и се върна с чисти кърпи и вода. — Какви усложнения?

— Забавяне. Обяснения. — Съблече ризата си. — Виждаш ли, не е прекалено зле.

Плътта беше разкъсана, раната беше с неравни краища, кървава и дълга около шест сантиметра.

— Това не трябваше да се случва. Трябваше да дойдеш с мен.

Той не отговори.

— Ще ми кажеш ли какво се случи?

— Погрижих се за проблема. Свърших работата.

— И това е всичко? Гледаш на случилото се като на работа?

— Беше работа за Меделин. — Вгледа се в очите й. — Той се казваше Дейвид Меделин и беше злобен кучи син. Той не искаше само да ме рани, Рейчъл.

Тя прибра раната с цитопласт.

— Той се казваше Дейвид Меделин?

— Аз не правя грешки. Няма да има последици. Всичко приключи. Историята е минало.

— Какво му направи?

— Каквото казах. Престанах да бягам и му позволих да ме хване.

— Това не е отговор.

— Само това ще получиш от мен. — Усмихна се леко. — Признай, това е всичко, което искаш. Карам те да се чувстваш малко неудобно. Казах ти: ние всички имаме своите тайни, а ти току-що откри една от моите.

Тя постави голямата превръзка върху раната.

— На теб ти харесваше. Ти искаше да се впуснеш в играта, наречена лов.

— Да.

— И вероятно си бил склонен към насилие толкова, колкото и той.

— Не, изглежда, че моята склонност беше по-голяма.

— Пристрастен си към адреналина.

— Да, но той е само едно измежду другите неща. — Облече ризата си. — Ние всички сме сложни личности, нали, Рейчъл? — Изправи се. — Например, ти си силно емоционална, но и изключително корава жена. Обзалагам се, че вероятно тревогата за мен те е разкъсвала, но в същото време си се питала дали не съм ти погодил номер. Опита ли се да провериш хард диска?

Господи, колко беше умен — това не можеше да му се отрече. В тази ситуация беше проява на интелигентност да бъдеш подозрителен.

— Не още. Този щеше да е следващият ми ход, ако ти не се беше върнал.

Травак се усмихна.

— Щеше да откриеш, че не съм те излъгал. Нито за диска, нито за копелето, което заби острието на ножа си в мен. Можеш да задържиш диска и да го разгледаш, ако желаеш.

Да, но в някои случаи не беше проява на интелигентност да покажеш подозрителност.

— Не, така само ще изгубим време. Искам веднага да започнеш работа по него.

Той кимна.

— Довечера. Вероятно ще имам напредък в момента, в който се качим на борда на самолета сутринта.

— Сигурен ли си, че няма да ни арестуват заради бягство от местопрестъплението?

— Престъпление? Какво престъпление? Казах ти, че не допускам грешки.

— Направи такава в хотела в Кайро и едва не загинахме.

Той се засмя тихо.

— Е, поне не правя често. — Взе хард диска от нея и тръгна към вратата. — Ще съм през две врати оттук, ако имаш нужда от мен. Обещавам, че няма да избягам.

— Така ли? Няма да спя добре довечера.

— Това е твой проблем. А аз ще имам достатъчно проблеми с твоето друго „аз“, наречено Джоунси. Ще се опитам да източа цикли, които да ми помогнат да си свърша работата.

Тя поклати глава.

— Ето, сега знам, че въобще няма да мога да мигна.

 

 

На следващата сутрин Рейчъл и Травак се качиха на борда на самолета за Лос Анджелис, който щеше да направи връзка в Лас Вегас.

— Няма ли да седим един до друг? — запита Травак, докато вървяха по пътеката в отделението първа класа. — А аз очаквах с нетърпение този момент на близост.

— А аз очаквам с нетърпение да приключиш работата по програмата. Освен това, аз самата имам работа, която непременно трябва да довърша, и не искам някой да ме разсейва.

— Снощи свърших доста работа. Джоунси ми помогна много… Беше изключително щедър.

Тя трепна.

— Което означава, че постъпвам добре, като отивам в Лас Вегас, за да доставя откраднатите от теб цикли. Вероятно ще свършиш още доста работа, тъй като полетът е изключително дълъг. — Смръщи вежди. — Защо спориш за местата?

— Искам да наглеждам работата ти.

— Какво?

— Работата е твоята страст. Любопитен съм какво и колко влагаш в нея. Винаги намирам за интересен този аспект на личността.

— Е, в такъв случай любопитството ти ще трябва да почака. — Тя се настани на мястото си и дръпна ципа на чантата с лаптопа. — Или ще ме наблюдаваш от разстояние. Твоето място е от другата страна и през две редици.

Травак кимна и тръгна към своето място.

— Ще се видим в Лос Анджелис.

Той също се настани и отвори чантата с компютъра си, а външният хард диск постави на специална табла. След това се облегна назад, без да откъсва поглед от Рейчъл.

Тя вече беше забравила за него, погълната от екрана пред себе си. От време на време той виждаше как очите й проблясват, а през лицето й минава сянка на вълнение или раздразнение. Предполагаше, че трябва да започне собствената си работа, която далеч не беше пред своя край. Имаше много малко време да наблюдава Рейчъл и да се наслаждава на смяната на израженията й и дори да се опитва да ги предсказва, за да може още по-пълно да опознае тази нейна съществена част. До този момент не беше имал подобна възможност. Когато бяха заедно, той усещаше други нейни аспекти, също толкова важни за личността й. Докато правеше проучванията си по неин адрес, не беше и помислил, че физическото привличане между тях ще му пречи. Но още от самото начало той изпитваше сексуално желание всеки път, когато я погледнеше. И ето че сега имаше възможност да се дистанцира за малко и да се наслади на качествата, които първоначално го бяха привлекли.

„Работи, Рейчъл. Позволи на блестящия си ум да се прояви. Аз ще те изучавам и когато стигнем в Лос Анджелис, ти ще си ми издала една от най-важните си тайни.“

 

 

Федералната сграда

Хюстън, Тексас

— Мистър Нортън! — Детектив Финли извика, за да го чуят през площада, по това време на деня пълен с хора, които се изливаха от двайсет и две етажната сграда на „Смит стрийт“, за да ползват обедната си почивка.

Уейн Нортън дори не наруши темпото, с което крачеше, като видя детективите Финли и Гонзалес да вървят към него.

— Съжалявам, много бързам. Обадете се в офиса ми.

Финли бръкна в джобчето на сакото си и извади полицейската си значка, а двамата с Гонзалес препречиха пътя на Нортън.

— Обадихме се в офиса ти — каза Гонзалес. — Няколко пъти. Трудно е човек да се свърже с теб.

— Казах ви, че бързам — отговори студено Нортън.

Финли кимна.

— Добре. Ние също. Да приключим бързо, тогава. Разследваме стрелбата по Рейчъл Кърби.

— И?

— Ако можеш да ни отделиш само минутка от ценното си време…

Нортън ги изгледа втренчено и сви рамене.

— Винаги съм готов да сътруднича, но в този случай наистина не знам дали мога да ви бъда от полза.

— Запознахме се с всички проекти, по които работи Рейчъл Кърби. Вашият е вероятно най-интересният.

— Аз бих казал, че е най-малко интересният.

— И защо смяташ така?

Нортън се усмихна.

— Деветдесет и девет процента от работата на Националната агенция по сигурността е да пресява информация. Данъчни декларации, отбивки от данъци, различни форми на скучни комуникации…

— Електронна поща? Частни телефонни разговори? — запита Гонзалес.

— Не мога да обсъждам този въпрос, обаче не се занимаваме с нищо незаконно. Един от начините да се запази сигурността в страната, е, да се анализира информацията. Миналата година заловихме терорист, защото шофираше в нетрезво състояние във Финикс. Нашите компютри отбелязаха задържането му и го сравниха с още куп подозрителни събития. Ако се бяхме забавили дори с няколко минути, той щеше да плати гаранцията си и просто да изчезне. И мостът Голдън Гейт Бридж вероятно нямаше да съществува днес.

— Чух за това — каза Финли. — Но за какво, по-точно, използвате компютърната мрежа на Рейчъл Кърби?

— Не само за едно нещо. Нито дори за пет или сто неща. А части от много. От всичко всъщност. Не е тайна, че Националната агенция за сигурност вече разполага с огромна и мощна компютърна система. Обаче и количеството информация, което достига до нас, се увеличава многократно. И ние се борим да се задържим над водата. Инвестираме в системи като тази на мис Кърби, а те ни помагат в периодите, когато се налага да увеличим скоростта на обработката на данни в нашите вътрешни системи.

Финли кимна.

— Има ли нещо във вашите проекти, което би могло да превърне мис Кърби в мишена?

— Абсолютно не.

— Сигурен ли сте?

— Да. — Той направи пауза. — Защо сте така настоятелен, детективе?

— Изведнъж стана очевидно, че си имаме работа с доста опитен нападател. Нашият стрелец е успял да даде изстрел посред бял ден в оживеното университетско градче и да се измъкне, без никой да го види. Освен това, успял е да покрие следите си, като е изтрил данните от камерите. Почти невъзможно е да го заловим.

— Какво?

— Не така биха постъпили обичайните стрелци, с които си имаме работа. Това нападение е добре обмислено, внимателно планирано. Сигурен ли си, че не можеш да ни помогнеш?

— Да. Съжалявам. Приключихме ли?

— Засега. Приятен ден, мистър Нортън. Ще поддържаме връзка.

Нортън бързо се отдалечи. Гонзалес се обърна към Финли.

— Защо му каза за записите от камерите?

— Просто хрумване. Или интуиция. Исках да видя реакцията му.

— Почти нямаше такава. Той е хладнокръвен човек, лицето му е като издялано от камък.

— Онова, което видях, ми е достатъчно — измърмори Финли с поглед, прикован в отдалечаващата се фигура на Нортън. — Да, достатъчно е.

 

 

— Травак и Рейчъл Кърби се качиха на борда на самолета за Лас Вегас тази сутрин — каза Соренс на Даусън, когато той отговори на телефонното му обаждане. — Взеха някакъв пакет от гарата снощи, но Меделин не знаеше какво има в него.

— Кажи му непременно да разбере.

— Не мога. — Соренс направи неизбежна пауза. — Не съм се чувал с него, откакто ми се обади от Северната гара в Париж снощи. Не мога да се свържа с него. Дори летях до Париж, за да държа под око Травак.

Даусън изруга.

— Мисля, ти каза, че Меделин е добър.

— Да. А ти каза, че искаш смъртта на Травак. Меделин вероятно се е опитал да се подчини на заповедите. Обаче Травак не е лесен и с него не трябва да се прибързва.

Да. Даусън беше виждал Травак в действие и знаеше, че този кучи син може да е смъртно опасен.

— Искаш ли да остана тук? — запита Соренс.

— И защо да останеш там? Вземи самолет до Лас Вегас. Някой трябва да държи Травак под око.

— Точно така. Просто си помислих…

— Не мисли. Подчинявай се на заповедите. А аз трябва да отида до Кентъки.

— Милс?

— Да. Той иска да ме види. — Всъщност Милс беше издал „кралска“ заповед той да отиде до офисите на фармацевтичната му компания и, естествено, копелето очакваше от него буквално да подскочи. — Дръж ме в течение. — И той затвори.

 

 

Летище „Маккарън“

Лас Вегас, Невада

— И така, какъв е твоят план? — запита Травак, докато двамата с Рейчъл си пробиваха път през тълпата на летището. — Или проявявам нахалство, като питам? Виждаш, че до този момент успявах да сдържам любопитството си с достоен за възхищение самоконтрол.

Тя сви рамене.

— Както винаги. Да накарам Демански доброволно да ми даде колкото се може по-голяма част от компютърната мощност на компанията си. От Националната агенция за сигурност скоро ще започнат да ме притискат да им дам пълен капацитет, а аз няма в никакъв случай да отнема цикли от някой от моите проекти.

— И всичко зависи от твоята убедителност? Очарователно.

— Радвам се, че се забавляваш.

— О, да, така е. Искам да знам как ще накараш Демански да ти даде достъп до системата си. Чух, че далеч не бил щедър.

— Прав си. Но може да бъде, ако знае, че щедростта му ще му се отблагодари скоро и многократно.

— Обаче, освен ако не си била избрана за официално лице, откакто напуснахме Париж, ти не си в състояние да му предложиш разрешително за хазарт или данъчни намаления.

— Ще му дам нещо по-добро.

— Като например какво?

Рейчъл не отговори. Минаха край редица автомати.

— Няма да има отговор?

— Това няма нищо общо с онази каменна плоча. Ти просто искаш всичко да знаеш.

— А какво ще кажеш, ако изведнъж аз те поставя в ситуация, в която ще ти се иска да знаеш всичко? Ако сега, когато отново сме в Съединените щати, аз просто изчезна?

Тонът му беше присмехулен, но изражението му издаваше, че изпитва любопитство по отношение на нейния отговор. А тя започваше да осъзнава, че присмехулството и любопитството са двете доминиращи черти на характера му. Той винаги беше готов да отиде една крачка напред, за да види как ще реагира тя.

— Няма да постъпиш умно. Единствената причина в момента да си жив и на свобода е, че аз дадох на Националната агенция за сигурност исканата от тях информация и че ги уверих, че не си проникнал в техните поверителни файлове. Ако не бях го сторила, щеше още да си в стаята за разпити в Египет или пък щеше вече да си хвърлен в някой федерален затвор.

— Продължавай. Харесва ми, когато показваш зъбите си. Тази е една от най-интересните ти страни, Рейчъл.

— Искаш да видиш зъбите ми? Може би трябва да знаеш, че ще ми отнеме около десет минути да напиша няколко кодирани реда, които да убедят Националната агенция за сигурност, че търсиш поверителна информация, свързана с техните антитерористични операции.

Той изучаваше изражението й.

— Ще го направиш.

— Трябва да те държа под око. И ще откриеш, че ще ти е трудно да направиш дори крачка без моето знание.

Травак поклати глава.

— Мили боже! Ти си доста труден клиент. Окей, ще ти позволя да ме държиш толкова близо до себе си, колкото искаш. Предполагам, че трябва да се държа така, че да задействам само добрата ти страна.

 

 

— Добре дошъл на борда! — Саймън им се усмихна и му подаде ръка. — Аз съм Саймън Монтейт. А ти сигурно си известният Джон Травак?

Травак му стисна ръката.

— Много упорито се опитвам да оставам в сянка.

— Разбрах, след като прочетох досието ти. Но жалко, че се проваляш, ставаш все по-известен.

Рейчъл им направи знак да продължат да вървят.

— Успя ли да събереш екип, Саймън?

— Да. Шестима от най-умните и изявени студенти на университета ни очакват в апартамент в „Балис“.

— Колко се наложи да им кажеш?

— Изненадващо малко. Когато им казах, че става дума за твой специален проект, всички се съгласиха да помогнат, без да задават въпроси. Предполагам, че името ти изглежда добре на всяко резюме.

Рейчъл сви рамене.

— Също така помогна и подаръкът, който получиха — уикенд в Лас Вегас с всички платени разноски.

— Е, да, вероятно.

— Ще ми каже ли някой от двамата какво става? — запита Травак.

— По-късно. — Рейчъл се обърна към Саймън. — Работи ли програмата, която ви изпратих по електронната поща?

— Почти непрекъснато. Тя може да прави почти всичко. Екипът също е добър. Вал много иска да бъде част от всичко това, обаче ти нареди те да останат в сянка. Наложи се да й обясня, че проявява прекалено голям ентусиазъм.

— Сигурна съм, че това много й е харесало.

— Напротив. Обаче думите не излизат от моята уста, нали?

— Разработих системата си в самолета — каза Рейчъл. — Ще имам нужда да поработя с екипа около четири часа днес следобед. Получи ли парите?

— Шейсет хиляди долара в брой. Сестра ти наистина не искаше да ги даде. Сигурен съм, че е помислила, че сме те завързали някъде и искаме парите като откуп.

— Искам да се намеся за малко в разговора ви — прекъсна ги Травак. — Наистина ли ще отседнем в „Балис“?

Рейчъл кимна.

— Да. Това проблем ли е?

— Не в „Белажио“? Нито във „Венецианецът“?

— Мистър Травак, ние сме само екип, който се е заел с недобре финансиран университетски проект — отговори саркастично Рейчъл. — В „Балис“ ще сме чудесно настанени.

— Окей, вероятно е по-добре да не бием на очи. — Направи пауза. — Тъй като ти ще се опиташ да разбиеш банката на казиното на Демански.

Рейчъл замръзна на място.

— И кой казва, че ще направя подобен опит?

— Не се налага да го изричаш на глас. Видях твоите графици и таблици в самолета, както и листовете, върху които разиграваше различни варианти на теорията на Ханс Фелдер. — Наклони глава. — Наистина ли мислиш, че си успяла да проникнеш в софтуера на Демански?

— Има само един начин да разберем.

Травак поклати глава.

— Има и друг, по-добър начин. И ако всичко се развие не така, както се надяваме, ще пострадам само аз.

Рейчъл размени погледи със Саймън.

— О, това ми звучи наистина добре.

Травак се усмихна.

— Знаех си, че ще е така.

— И така, какво се върти в ума ти, Травак?

— Ще нахвърля набързо плана за теб. Но имам нужда да ми повярваш. — Видя изражението й и се засмя. — Не съм казал, че ще бъде безболезнено. Живей с тази мисъл, Рейчъл.