Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Буреносен цикъл (15)

Глава 15

Клуб „Ривър оукс“

Хюстън, Тексас

— Господа, колко се радвам да ви видя. Не знаех, че играете голф.

Карлос Добал се усмихна на Финли и Гонзалес, когато те се приближиха до него. Той беше висок и привлекателен мъж, който говореше с едва доловим испански акцент.

— Не играем голф — отговори Финли.

— А би трябвало. Знаете ли, че шефът ви решава кого ще повиши някъде между това място и онзи хълм там?

— По дяволите! — възкликна Гонзалес. — А аз мислех, че повишават усърдните и честни полицаи.

Добал сви рамене.

— Какво мога да направя за вас, господа?

— Разследваме стрелбата в университетското градче. Ти чу ли за нея?

— Разбира се. Заподозреният беше намерен мъртъв, нали?

— Да — отговори Финли. — Обаче все още не знаем кой е той, нито за кого е работил.

— Отпечатъци?

— Разполагаме с такива, обаче те не съвпадат с нито едни от нашата картотека. Няма съвпадения и на лицевата структура. Но имаме причина да вярваме, че в Националната агенция по сигурността са наясно със самоличността му. Прибраха трупа и оръжието само преди няколко часа.

— Интересно. Предложиха ли обяснение?

— Не. А ние все още се опитваме да разрешим случая. Можеш ли да ни помогнеш?

— С какво, според вас?

— Мисля, че и двамата знаем отговора на този въпрос. — Финли направи пауза. — Бъди така добър, Добал.

Добал извърна поглед. Финли чакаше отговор. Добал изглеждаше забележително по същия начин, както и при запознанството им преди четири години. Съпругата и детето му бяха отвлечени от стар негов враг още от времето, когато той бе агент на испанското разузнаване и Финли и тогавашният му партньор бяха успели да му ги върнат невредими. Но на ужасна цена.

— Как е семейството на детектив Пейс? — запита Добал.

— Съпругът й се ожени повторно миналата година и се преместиха в Орегон. Мисля, че двете й момиченца са добре.

Добал кимна.

— Такава трагедия! Често мисля за нея.

— Аз също.

— Щастието в моя живот дължа на нея. — Вдигна поглед към Финли. — И на теб, детектив. От какво имаш нужда?

— Тъй като нашите разузнавателни агенции по-скоро ни пречат, питам се дали не бихме могли да използваме твоите източници. Може би някой от бившите ти колеги ще бъде по-услужлив.

— С какво разполагате?

Гонзалес му подаде голям кафяв плик.

— Ето всичко, което имаме за трупа. Отпечатъци, снимки, зъбни рентгенови снимки, изследвания на тялото. Нещо тук вътре накара Националната агенция да се размърда. Бихме искали да знаем какво е то.

Добал остави плика на седалката на количката за голф.

— Знаете, разбира се, че сега съм само скучен обикновен съветник по инвестициите. Нямам директен достъп до нито една база данни — нещо, от което вие се нуждаете.

— Но познаваш хора, които имат, нали?

— Вероятно. — Добал бръкна в чантата си за голф и избра стик. — Но знам от личен опит, че агентите на Националната сигурност могат да имат основателна причина да ви държат в неведение.

— Дори това да означава да не можем да си свършим работата?

— Да. Възможно е да го правят не само заради собствения си интерес, но също и за ваше добро.

— Ще рискуваме — каза Гонзалес.

— Щом веднъж тръгнете по този път, възможно е да няма връщане. Осмелявам се да кажа, че агентите на Националната сигурност имат много по-добра идея какво ви чака, от нас самите. Сигурни ли сте, че искате да навлезете в тази територия?

Финли кимна.

— Нямаше да сме тук, ако не бяхме. Рейчъл Кърби е невинна жертва. Заслужава да бъде защитена. Не искам случаят да бъде погребан някъде в Националната агенция за сигурност, в някоя папка с надпис „Строго секретно“.

— Много добре. — Добал тръгна към топката си, която се белееше в зелената трева. — И обмислете добре дали да не заиграете голф, господа. Тази игра отлично успокоява нервите.

 

 

Регионално летище Чикаго — Вокеган

Вокеган, Илинойс

Рейчъл смръщи вежди, докато гледаше огненочервеното „Мазерати“, което бързо се отдалечаваше от хангара. Демански и Али дори не погледнаха назад, когато колата профуча през главната порта на комплекса.

— Искаше ми се тя да остане с нас — каза Рейчъл.

— Има смисъл в това да се разделим. Ще можем да направим двойно наблюдение на Уайли. Демански каза, че иска лично да получи доклада за него.

— Но нямаше причина да вземе Али със себе си.

— Доколкото си спомням, тя сама изяви желание.

Рейчъл направи гримаса.

— Да. Възможно е това великолепно „Мазерати“ да има нещо общо с решението й. Али обича мощните автомобили. — През по-голямата част от пътуването беше наблюдавала как Али и Демански разговарят и се шегуват като стари приятели. — Обаче мисля, че тя го харесва.

— Както разбрах, той има особена привлекателност за някои хора. — Травак преметна пътническата си чанта през рамо. — Да ти кажа правичката, радвам се, че сестра ти е с него и ще го наглежда.

— Нямаш му доверие?

— Имам, но донякъде. Обаче Демански е от хората, които се възползват от всяка възможност, и се чувствам по-добре сега, след като Али ще може да ни докладва какви ги върши той.

— Мислиш ли, че ще стигнат до нещо?

— Демански твърди, че вече подслушва телефона на Уайли и следи електронната му комуникация — просто в случай, че Даусън се опита да се свърже с него.

— Ще се престоря, че не съм чула тази част.

Травак се засмя.

— Даусън се опита да ме убие, а и вярвам, че куршумите, прелетели покрай главата ти онази нощ в замъка „Хърст“ бяха истински. И се тревожиш, че някой може би чете електронната му поща?

— Звучи смешно, знам. Странно, но куршум в мозъка на Даусън ми се струва по-приемлив от нахлуване в личното му пространство. Предполагам, че това е нещо, което трябва да преодолея.

— И то веднага.

Тръгнаха към черен джип марка „Кадилак Ескаладе“, спрян точно пред хангара. Травак хвърли вътре своята чанта, както и тази на Рейчъл.

— Забавно е, че Демански нае онова страхотно малко „Мазерати“ за себе си, а за нас — това чудовище.

— Е, аз се чувствам по-добре в това.

— Аз също всъщност. По-незабележимо е по улиците на Чикаго. Лошо, че Демански не прояви повече въздържаност и в избора на автомобил за себе си.

— Думите „Демански“ и „въздържаност“ не бива да се появяват в едно и също изречение. — Рейчъл изведнъж осъзна нещо. — Мисля, че затова Али е привлечена от него. Тя непрекъснато е ограничавана от болестта си и през целия си живот се е борила с тези ограничения. Безразсъдството на Демански, фактът, че почти винаги нарушава правилата, сигурно имат определена привлекателност за нея.

— И не се тревожиш, че може да й бъде оказано неподходящо въздействие?

— Али не е глупачка. На нея й е забавно в неговата компания, обаче тя е прекалено силна, за да му позволи да промени каквото и да било в нея.

— Тогава, проблеми няма. Ти я познаваш по-добре от мен… — Звънна мобилният телефон на Травак и той отговори: — Травак.

— Опита се да ме отстраниш, по дяволите. Окей, вярно, казах ти: „Никакви гробници повече“. Но мога да се справя…

— Бен?

— Да. Трябваше да се обърнеш първо към мен. Познаваш ме много по-дълго от Нури.

— Ти си все още в болницата, по дяволите.

— Не. В Лондон съм.

— О, за бога!

— Добре съм. Малко нестабилен още може би, но поне вече не се отегчавам до смърт. Лежането в леглото ме подлудяваше.

— Бен, върни се в болницата.

— Не. Впуснал съм се в работа. Двамата с Нури ще се свържем с теб веднага, щом открием нещо.

— Нури там ли е? Дай да говоря с него.

След миг на телефона беше Нури.

— Съжалявам, ако не го бях взел със себе си, той щеше да ме последва.

— Какво е състоянието му?

— Не много лошо. От болницата и без друго щяха да го изпишат след няколко дни.

Травак изруга.

— Чуй ме. Грижи се за него. Той понякога… Не му позволявай да се преуморява.

— Имай ми доверие. Знам, че е твой приятел. — Направи пауза. — Но сега той е и мой приятел. Ще го наглеждам. А сега трябва да вървя, защото Бен ме гледа със силно възмущение. Довиждане.

— Твоят приятел Бен ли беше? — запита Рейчъл, когато Травак затвори.

Травак кимна рязко.

— Изписал се е сам от болницата и е пристигнал в Лондон заедно с Нури.

— Нури изглежда доста способен. — Тя го изучаваше с поглед. — Обаче не ти си с Бен, за да го напътстваш и сам да го наблюдаваш. А на теб това не ти харесва. Изпитваш прекалено бащински инстинкт по отношение на него.

— Да, точно затова едва не причиних смъртта му в онази гробница. Е, в момента не мога да направя нищо по въпроса. — Травак погледна часовника си. — Готова ли си да тръгнеш за училище?

 

 

На Рейчъл и Травак им беше необходимо по-малко от час, за да стигнат с джипа до университета в Чикаго, да паркират и да стигнат до залата с петстотин места, където доктор Джеймс Уайли изнасяше лекция.

Влязоха в залата и изчакаха очите им да свикнат с полумрака. Времето беше достатъчно на Рейчъл да разбере, че Уайли говори за вавилонските обичаи. Той говореше болезнено монотонно и за да демонстрира лекцията си, използваше голям прожекционен екран и изключително скучна, съставена без никакво въображение, Пауър Пойнт презентация. Рейчъл огледа студентите.

— Бедните деца! — прошепна.

— Поне половината дремят — каза Травак. — Можеш ли да ги обвиниш?

Уайли показа поредния слайд.

— През следващия час ще разгледаме някои от основните забележителности от този период…

Рейчъл беше сигурна, че чу поне двеста измъчени въздишки.

— Ето я нашата следа — каза Травак. — Да вървим.

Травак вече беше станал и тръгнал към вратата. Рейчъл изтича след него.

Навън, на ярката слънчева светлина, Травак набързо разгледа картата на университетското градче, запазена в паметта на телефона му, преди да посочи друга сграда.

— Кабинетът му е ей там, в „Хаскел Хол“. Той току-що ни каза, че там ще е чисто през следващия един час.

— Какво ще правиш?

— Помниш ли какво трябва да преодолееш?

— Нарушаването на личното пространство на хората.

— Да. Преодоля ли го вече?

— Предполагам, че е по-добре да съм — каза тя.

Двамата влязоха в сградата и изкачиха стълбите до втория етаж. Травак се консултира с лист хартия, докато преминаваха покрай редица кабинети. Накрая спряха пред врата с табела, на която пишеше името на доктор Джеймс Уайли и която указваше часовете, през които той е в кабинета си. Преди още Рейчъл въобще да е разбрала какво става, Травак беше отворил вратата и й правеше знак да влезе първа.

— Справи се прекалено бързо — каза тя.

— Признавам, че съм правил това и преди. — Той бързо я дръпна вътре и затвори вратата след тях.

Рейчъл включи осветлението. Стаята беше малка, без прозорци. В нея имаше бюро, рафтове с книги, които покриваха стените от пода до тавана, и дълга маса, обсипана с каменни съдове, вероятно използвани за готвене в дълбоката древност. Травак се наведе над бюрото и загледа монитора на компютъра.

— Електронната му поща е отворена.

— А има ли нещо в нея?

— Искаш да кажеш, дали има нещо, което да казва: „Хайде, хвърлете един поглед на откраднатия египетски артефакт“?

— Да, нещо такова.

Травак прегледа пощата на Уайли за периода от една седмица назад.

— Страхувам се, че не. Няма нищо и относно самолетни резервации или пък планове за пътуване. Много лошо.

Травак бръкна в джоба на сакото си и извади черна кутия с размера на пакет цигари. Свали лентата, залепена за задната й страна, и я прикрепи под чекмеджетата на бюрото му.

— Какво е това?

— Подслушвателно устройство.

— Мислех, че този род неща са по-малки.

— Това е специално. То записва всички разговори и ги предава на електронната ми поща като аудиофайлове.

Тя кимна.

— Интересно. Знаеш ли, ако снабдиш подобно устройство с елементарен софтуерен пакет, който да разпознава човешкия глас, разговорите ще бъдат записвани и предавани като обикновена електронна поща.

— Не се бях сетил за това.

Тя сви рамене.

— Мога да го инсталирам за петнайсет минути. И ще работи още довечера.

Той се усмихна.

— Ти си естествена.

— Естествена какво? Престъпница?

— Шпионка. Радвам се, че си на моя страна.

Травак извади малък диск от джоба си и отиде до вратата, до която, на кука в стената, беше закачено палто. Разпра подплатата в едно ъгълче, постави диска вътре, после го заши.

— Нека позная — каза Рейчъл. — GPS предавател?

— Бързо наваксваш. Не знам какъв е източникът на Демански, но доктор Джеймс Уайли няма да може да направи и движение, без ние да знаем за него. — Травак извади още един GPS предавател и отново се консултира с листа хартия. — А сега да отидем до паркинга на факултета и да открием колата му. Според полицията в Илинойс, тя е златиста „Тойота Камри“.

 

 

— Защо твоята връзка иска да се срещнете тук? — запита Али, докато вървеше до Демански по оживената част на „Мичиган авеню“, известна като „Магнифисънт майл“.

Али наблюдаваше богатите клиенти на магазините, които се смесваха с бизнесмените, туристите и една огромна група деца, които очевидно бяха излезли от тематичното рождено парти „Междузвездни войни“. Демански заобиколи внимателно едно от по-малките деца, което носеше маската на Йода.

— Всъщност идеята беше моя.

— Твоя?

— Реших, че ще е забавно. Била ли си тук преди?

— Не. Кракът ми стъпва за първи път в Чикаго.

— Добре. Тогава значи съм направил верния избор, като съм те довел тук. Предполагам, можехме да си уговорим среща и в някоя тъмна задна уличка, но това щеше да е толкова… потискащо.

Устните й се извиха в лека усмивка.

— Приличаш на Джон Травак повече, отколкото би искал да признаеш.

— Изгони тази мисъл от главата си. Не знаех, че го познаваш толкова добре.

— Всъщност почти не го познавам, но Рейчъл ми е разказвала много за него. Той е погълнат от работата и заниманията си, но също като теб, обича да се забавлява.

— Има една огромна разлика между нас.

— И каква е тя?

Той зарея поглед над водите на езерото.

— Както разбрах, Травак никога не се колебае да измине целия път. А аз, поне до снощи, не бях убивал човек.

Али го погледна.

— Мъжът на моста?

Демански кимна.

— Животът ми не е лесен, но точно тази граница не бях преминавал. Почувствах се много… странно. И преди съм бил в изключително напрегнати ситуации, но никога не се е налагало да прибягвам до това. Има награда за главата ми на три различни континента. Мениджърът на едно от моите казина дойде една нощ на работа с намерението да ме убие. Имало е много моменти, в които е можело да се погрижа за проблемите си — и да сложа край на нечий живот — само с едно телефонно обаждане. Обаче винаги избирах да не го правя. Това беше едно от правилата, които никога не бих престъпил. До снощи.

Тя мълча една-две секунди, а после импулсивно постави длан на ръката му.

— Съжалявам, че трябваше да го направиш заради мен.

Той се усмихна.

— А аз — не. Бих го направил отново. Никога преди не съм срещал жена, заради която си струва да наруша всичките си правила.

Али не можеше да откъсне поглед от него. Думите бяха казани изключително простичко. Той не лъжеше. Това не беше Демански, който се опитва да направи впечатление. Тя най-после успя да откъсне поглед.

— Защо реши да откраднеш стената?

— Не вярваш, че беше акт на отмъщение?

Тя поклати глава.

— Не е било и заради парите, които са те мамели от недалечния хоризонт.

— Интересно ми е да чуя твоето мнение.

— Направил си го от скука. Видял си вече почти всичко, правил си много неща. И си решил да провериш дали междувременно не си пропуснал нещо.

— Това ме обрисува донякъде като доста плитък човек.

— Не, не, у теб няма нищо долнокачествено. Ти си умен и винаги мислиш. Просто не си сигурен, че това, което ще получиш, ще ти бъде достатъчно.

— Тогава значи не ме осъждаш, че съм бил напълно отдаден на голямото преследване? — запита той подигравателно.

— И защо да го правя? Аз прекрасно разбирам мотивацията ти. Не съм видяла почти нищо и със сигурност има много неща, които не съм правила. А как ми се иска да не беше така…

Демански не проговори известно време.

— На мен също ми се иска да не си била лишена от нищо.

Тя го погледна и въздъхна.

— О, господи! Виждала съм това изражение и преди. Изпълнен си със съчувствие. Мислех те за по-добър приятел, Демански.

Той извърна поглед.

— Съжалявам. Ще се потрудя да си върна твоето уважение, да се издигна в очите ти. Онова беше само временно настроение. Как бих могъл да забравя каква корава жена си, Али?

Моментът беше прекалено емоционален и напълно неочакван. Време беше да се отдръпне малко.

— Къде ще се срещнем с връзката ти?

— Той вече е тук.

Демански кимна по посока на площада пред сградата на „Ригли“, построена на северния бряг на река Чикаго. Сивокос мъж в спортно сако наблюдаваше двама тийнейджъри, които караха скейтбордовете си.

— Много е добър — каза Демански. — Веднъж го използвах да измъкне информация от един чикагски бизнес консорциум, който се опитваше да ме отстрани от един разработен от мен проект. Има връзки в телефонните компании, а и много от частните детективи в града с радост работят за него.

Единият от младежите, с доста червено лице и дълга руса коса, вдигна дъската си и махна с ръка на другия.

— По-късно, копеле.

След това тръгна към Демански и Али.

— Името му е Тайлър К. — каза Демански. — Добро дете е.

Тя ококори очи.

— Шегуваш се, нали?

— Не. Защо питаш?

Али гледаше удивено как Демански игриво поздравява Тайлър К. с удар с юмрук.

— Добре се пързаляш — каза Демански. — Все още можеш да улавяш магията.

Тайлър К. се засмя.

— А, просто се упражнявах. Не ме бива много, откакто си счупих крака.

Демански се обърна към Али.

— Али, запознай се с Тайлър К. Някой ден той ще бъде олимпийски шампион по скейтборд.

Тайлър К. поклати глава.

— Съмнявам се. Някога бях девети в Съединените щати, обаче за този спорт никога няма да започнат да раздават награди. — Кимна на Али. — Приятно ми е да се запозная с вас, мадам.

Тя се усмихна.

— Удоволствието е мое.

— Какво имаш за мен, Тайлър?

Тайлър К. бръкна под ризата си и извади голям бял плик.

— Ето.

— Какво откри?

— Имам номерата на всички, с които е разговарял от домашния си телефон, от мобилния, и от този в офиса. Източникът ми в телефонната компания този път увеличи цената, така че ще трябва да помоля за още една хилядарка.

— Няма проблем. А проучи ли номерата, както помолих?

— Господи, та ти се обади само преди няколко часа.

— Знам, предполагам, решил съм, че си способен на чудеса.

— А, играеш си с мен, човече. — Широка усмивка озари лицето на Тайлър К. и разкри два липсващи зъба. — Искаше да знаеш за обаждания от мобилен телефон извън страната. Има доста обаждания през последните два дни, но все още не знам откъде са направени. Работя по въпроса, но може би разполагаш с други хора, които могат да ти дадат исканата информация по-бързо.

— Благодаря. Продължавай да работиш, а аз, от своя страна, ще видя какво мога да направя.

Демански извади малък плик, в който вероятно имаше пари. След това извади портмонето си, изброи хиляда долара в банкноти по сто и ги подаде, заедно с плика на младежа. Тайлър К. ги напъха в предния джоб на късите си панталони.

— И така, кога ще ме заведеш в един от твоите луксозни хотели в Лас Вегас?

— Когато кажеш, копеле. Когато кажеш. — Двамата отново удариха игриво юмруци.

— Ще ти се обадя. — Тайлър К. остави скейтборда си на тротоара, сложи крак върху него и се отдалечи.

Али поклати глава.

— Къде си го намерил, за бога?

— Препоръча ми го директорът на охраната ми. Както казах, Тайлър К. работи за няколко частни детективски агенции в града.

— И какво ще правим сега?

— Ще чакаме да видим дали Даусън ще се свърже с нашия професор. — Демански извади своя iPhone и показа на Али картата, която беше извикал на екрана. — Травак и сестра ти са успели.

— Какво е това?

— GPS устройството, което те използват, ни изпраща електронна поща. Така виждаме тяхното местонахождение на картата, а Травак може да проследи всичко в реално време. Което ни казва, че професор Уайли все още е в университета.

— Наистина ли мислиш, че Даусън ще се свърже с този Уайли?

Демански я помоли с жест да върви до него.

— Травак смята така, а той, изглежда, познава достатъчно добре Даусън.

— Обаче Травак също така мисли, че е възможно той да е в Англия.

— Вярно. Просто се надявам човекът на Травак там, да е толкова добър, колкото той твърди.

 

 

Музей по археология и антропология

Кеймбридж, Англия

Бен премина сравнително бързо през галерията Модели, разположена на първия етаж на музея, като разгледа само някои от скулптурите, изработени от коренното население на Америка. Галерията беше почти безлюдна, ако се изключеха няколкото студенти, които седяха кръстосали крака на пода и скицираха предметите на изкуството. Бен се спря, за да обърне по-голямо внимание на един особено несиметричен обект, и се запита какво ли е било мнението за него на съвременниците на скулптора. По дяволите, вероятно не са виждали повече смисъл в него от самия Бен. Обърна се и се изненада да види Нури, застанал до лакътя му.

— Исусе, Нури! Едва не получих инфаркт. Как успя да се прокраднеш така?

Нури сви рамене.

— Обикновено правя само абсолютно необходимите движения, нищо повече.

— Това да не би да е някакъв номер, с който постигаш частична невидимост?

— Само за ненаблюдателните хора може би.

Бен наклони глава.

— Имаш гадния навик да ме обиждаш, макар и уж без да искаш, знаеш ли?

Нури му хвърли невъзмутим поглед.

— Не знам за какво говориш.

— Е, току-що ме нарече ненаблюдателен, а в самолета с мил тон предположи, че за неудобството ми вероятно е виновна обиколката на талията ми, а не тесните седалки. Като прибавим, че помоли портиера да донесе чантите вместо „по-възрастния ти приятел“ и ето че аз мога да започна да оформям комплекси. — Бен сбърчи чело. — Очевидно аз съм стар, дебел и ненаблюдателен.

— Не съм имал намерение по никакъв начин да те обидя.

— Възможно е да не си имал намерение…

Нури кимна.

— Разбирам. В ранните стадии на деменция, ситуациите често биват неправилно изтълкувани.

— Ранните стадии на… — Бен се засмя. — Ти, кучи сине!

Нури се усмихна.

— Занапред ще имам предвид особено чувствителната ти натура.

— Защо се чувствам по-засегнат от всякога?

— Това не мога да кажа.

Бен погледна зад гърба на Нури — към мъжа, който приближаваше към тях.

— Добре. Готов ли си?

Нури кимна и изведнъж придоби кралска осанка.

— Разбира се.

Брадат мъж, облечен в панталони цвят каки и кафяво спортно сако, бързо крачеше към тях.

— Мистър Мубарек, съжаляваме, че ви накарахме да чакате.

Нури се усмихна.

— Не се тревожете. Използвах възможността да се възхитя на великолепната ви колекция.

Бен се здрависа с доктор Колиър.

— Аз съм Ралф Конърс. Разговаряхме по телефона.

— Да, разбира се. Ние сме изключително развълнувани, че ни смятате достойни за такова щедро дарение.

Бен посочи Нури.

— Решението, разбира се, е на мистър Мубарек. Аз само му помагам.

Нури пристъпи напред.

— Покойният ми баща беше човек със средства и колекцията му от древни египетски артефакти беше огромна. Уви, неговите интереси не са и мои и аз нямам желание да задържа колекцията му. Обаче искам да я запазя непокътната. И тя да бъде на място, където ще й отдават необходимото уважение.

— Разбира се.

Бен подаде на Колиър дебела папка, пълна със страници и снимки, поставени в книжни пликове.

— Така ще придобиете представа за какво говорим.

Колиър прелисти набързо част от страниците.

— Това е просто необикновено. И е от частната колекция на баща ви?

Нури кимна.

— Той много се гордееше с нея.

— Мога да разбера защо. Но вероятно знаете, че могат да възникнат проблеми с изнасянето на тези неща от Египет. На вашата страна не й харесва да й отнемат съкровищата.

— Баща ми не обичаше да му казват какво може или не може да прави с личната си собственост. — Нури се усмихна. — А и повечето от нещата са на склад в Холандия. Увериха ме, че няма да има проблеми.

Колиър прелиства страниците още известно време.

— Наистина впечатляващо! Не че не съм благодарен, но защо избрахте нас? Както можете да видите и сами, нашата египетска колекция е доста скромна.

— За това трябва да благодарите на мистър Конърс. Той предложи вашата институция.

Бен сви рамене.

— Избрахме ви заради едно: уверени сме, че вашият музей ще покаже колекцията в подходяща светлина. Египетският музей в Кайро с радост би я приел, но и вие, и ние знаем, че по-голямата част от нея ще остане на склад.

Колиър кимна.

— Страхувам се, че сте прав.

— Второ, вие имате страхотна репутация, експерт сте по Древен Египет. Но по някаква причина сте се озовали в университетски музей, в който няма забележителна египетска колекция. И ние решихме, че така ще ви помогнем.

— Наистина. — Колиър затвори папката. — Е, определено съм заинтересуван и вярвам, че можем да отдадем нужното внимание на колекцията на баща ви. Ще я изложим на подходящо място. Какво още бих могъл да ви кажа?

Нури погледна Бен, който се обърна към доктор Колиър.

— Преди да вземе решението си, мистър Мубарек би искал да прекара известно време тук, в музея, с вас. Той изпитва добри чувства, но иска да бъде сигурен. Разбирате, нали?

— Да. Разбира се.

— Ще бъдем тук през следващите десетина дни, но графикът на мистър Мубарек не е точно определен. Може да ви се обади по всяко време на деня или нощта с въпроси или да поиска среща без предварителна уговорка. Това приемливо ли е за вас?

Доктор Колиър се замисли.

— Ще ви дам номера на мобилния си телефон. Имам задължения, но мога да се освободя почти по всяко време.

Нури се усмихна.

— Благодарим ви. Какъв е графикът ви за днес и утре?

— През деня е доста разтеглив, но утре вечер имам професионален ангажимент.

Нури повдигна вежди.

— Така ли? Ще се радвам на възможността да се запозная с някои ваши колеги.

— О, не е нещо такова. Понякога давам консултантски услуги и ето че един чуждестранен проект ми падна сякаш от небето. Не е обаче нещо, което да не може да се уреди. — Колиър извади визитна картичка от джоба си. — Ето. Домашният и мобилният ми телефон. Чувствайте се свободни да се обадите по всяко време.

Бен взе визитката.

— Благодарим ви, доктор Колиър. По телефона ни обещахте лично да ни разведете из музея. Удобен ли е сега моментът?

Колиър се усмихна.

— Разбира се.

 

 

След двайсет и пет минути Бен и Нури вървяха по пътеката пред музея, от двете страни на която растяха големи дървета. Всеки от тях държеше куп брошури, дадени им от Колиър по време на кратката им обиколка из залите.

— Добре — каза Бен. — Първо, трябва да узнаем повече за специалния проект, така внезапно оказал се на вниманието на Колиър.

— Можех да го притисна още малко — каза Нури, — но не исках да събудя подозренията му. Да, само дотам успях да стигна. А и не се чувствам много удобно в тази роля.

— Не, правилно постъпи. — Бен се замисли за миг. — Ще го наглеждаме през следващите два дни и особено утре вечер.

— Наглеждаме? Моля те, Бен, влез най-после в крак с двайсет и първия век.

— Вече сме говорили по въпроса. Не съм почитател на проследяващите и подслушвателните устройства, на всичките тези неща, напомнящи ми Джеймс Бонд.

Нури въздъхна.

— Обаче те дават резултати.

— Понякога. Ако си някой като Травак. А понякога не дават, и обикновено, когато имаш най-голяма нужда от тях. Колко често пропускаш по някое обаждане на мобилния си телефон? Всеки ден? Или четири-пет пъти на седмица? Не е кой знае какво. Но когато ти откаже проследяващото устройство, си здравата прецакан. Знам, защото ми се е случвало и на мен.

— Сега на тях може да се разчита много повече, отколкото през шейсетте години на миналия век.

— Много забавно. Думите ти като че ли излизат от устата на Травак. Или май се опитваш да ме завлечеш в бъдещето.

— Не, Бен, това е настоящето. Всичко се случва сега и около теб.

— Прави, каквото искаш, Нури. Но що се отнася до мен, всичките тези неща само донякъде улесняват работата, за която в по-стари времена са били необходими здрави крака.