Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Буреносен цикъл (20)

Епилог

Шест месеца по-късно

Кловис, Ню Мексико

Рейчъл се изкачи на върха на хълма и загледа хилядите акри земя, ширнала се долу. Беше почти залез-слънце и слънчевите лъчи озаряваха всичко като благословение. Мили боже, каква красота! Всеки път, когато идваше тук, тя се изпълваше с нова надежда, обновяваше се.

— Приличаш на жрица, готова да даде милостиня на хората.

Травак. Тя застина, но не се обърна.

— Време беше да се появиш. Минаха месеци. Мислех, че си изчезнал от лицето на земята.

— Трябваше да свърша някои неща. А знаех, че ти ще се впуснеш в диво бягство веднага, щом краката ни стъпиха в Кайро.

— Да.

Рейчъл се обърна и го погледна. Беше още по-силно загорял, очите му излъчваха същите интелигентност и предпазливост, към които беше привикнала. Беше облечен в панталони цвят каки и бяла риза, чиито ръкави бяха навити до лактите. Като че ли беше отслабнал. Господи, колко много й беше липсвал!

— Имаш късмет, че не се опитах да те изиграя и да заграбя твоя дял от лекарството на Пешет.

Той се усмихна.

— Въобще не съм се тревожил за това. Знаех къде да те намеря. — Той сведе поглед към долината долу. — Нищо чудно, че преди малко приличаше на жрица. Може би това е магията на Пешет? Много е красиво тук.

Тя поклати глава.

— Не. Това място тук е най-красивото на земята.

Той се усмихна.

— Приемам поправката.

— И ще стане още по-красиво, когато открием формулата. — Ръцете й се свиха в юмруци. — А ние ще я открием!

— Не се съмнявам. — Погледът му се насочи към Изследователския център „Дауд Агрикалчъръл“, едноетажна сграда, заобиколена от обработваема земя.

— Това ли е сега твоята радост и гордост?

— Това е само една от половин дузината лаборатории, които са заети със синтезирането на активната съставка на растението, изчезнало преди векове, но ключов елемент в лекарството на Пешет.

— Колко близо си до успеха?

— Онези растения там долу са далечни братовчеди на онова, раснало под слънцето във времената на Пешет. Бъдещите поколения ще са дори още по-близо до първоначалното растение. Почти сме стигнали края.

— Още колко?

— Шест месеца. Година. Струва ми се, че не може да се случи достатъчно скоро.

Съществуваше значително недоверие в научните среди, но повечето скептици бяха принудени да замълчат, когато изследователите от фондацията на Рейчъл използваха техниките на Пешет, за да демонстрират началото на регенерацията на нервните клетки при малките бозайници. С липсващите съставки, изглеждаше, че регенерацията ще продължи, докато повредените сектори се възстановят напълно.

— Много съм щастлив заради теб — каза Травак тихо.

— Чу ли за Саймън?

Той кимна.

— Погрижих се да не бъда напълно изолиран от света. Знам, че ударът е бил жесток за теб.

— Да, така беше.

Предателството на Саймън и смъртта му я бяха шокирали. Толкова малко бяха хората, на които можеше да довери работата на живота си и Саймън беше един от тях. Липсваше й неговият брилянтен ум, остроумието му и чувството му за хумор, което винаги успяваше да намали напрежението в мига, в който й се струваше, че не може да остане повече нито миг в лабораторията.

Мразеше годините на скъпи спомени, отровени от ужасния му последен акт на предателство. И Робърт Пиърс, и Тед Милс ги очакваше съдебен процес за убийство и колкото да им беше ядосана, че бяха източвали мрежата й за собствена изгода, тя ги ненавиждаше повече за това, че бяха примамили Саймън да тръгне по пътя на злото.

— Как е Али? Когато се обадих на Вал да я питам къде си ти, тя мислеше, че има вероятност Али да е с теб.

Рейчъл поклати глава.

— Тя е с Демански в Невада. На посещение в новата лаборатория, основана от него. Изследователите, които работят там, може да са дори по-напреднали от нашите тук. Те изчисляват успеха на четири месеца.

Травак се засмя.

— Повечето мъже засипват жените с шоколад и цветя. А Демански издигна лаборатория, която може да спаси живота й.

— Какво бих могла да кажа? Той е майстор на великодушните жестове. — Направи пауза. — А ти защо изчезна? Какво беше така дяволски важно, че не можа да изчакаш дори да поговориш с мен?

Усмивката на Травак изчезна.

— Трябваше да се погрижа за погребението на Бен. — Погледът му отново се зарея над долината. — Трябваше също да се уверя, че всичко с Нури ще бъде наред. През целия си живот съм изоставял хората, които съм обичал. Реших, че е време да спра.

— Но изостави мен.

— Реших да ти дам възможност да прецениш дали ме искаш в живота си. Не ти дадох голям избор, още откакто изпратих онази електронна поща от гробницата.

— А какво, ако бях решила да те зачеркна?

Той наклони глава.

— Това ли е решението ти?

— По дяволите, ти ме изостави, без да кажеш дума. И сега казваш, че било някакъв вид изпитание?

— Проявих благородство. — Той се усмихна. — А после преодолях чувствата си. И ето ме отново. Не можеш да ме изгубиш. Аз съм като черен гологан.

— Страхотно сравнение.

— Премислих, а и черните гологани не са чак толкова лошо нещо. Може и да не съм най-стабилният мъж на земята, но ще посветя останалата част от живота си на теб и ще те науча да чуваш музиката. Имаш нужда от някой като мен.

— А ти имаш ли нужда от жена като мен? — запита тя неспокойно.

Той я погали по бузата. Много нежно.

— О, да!

Тя почувства как се разтапя.

— Но това никак не е разумно. Ние сме съвсем различни.

Той кимна.

— И ще има моменти, когато ще работиш толкова усилено, че дори ще забравяш за мен, а аз ще трябва да полагам усилия, за да те връщам в моя свят.

— И аз те познавам. Вероятно някой ден просто ще изчезнеш нанякъде и ще ме оставиш да се тревожа. Възможно е дори да изпадна в нервна криза.

— Вероятно. Но винаги ще се връщам. И когато имаш нужда от мен, аз ще съм до теб. — Той се усмихна. — Помисли за предложението ми. — Отстъпи назад. — Искам да сляза в долината и да разгледам по-отблизо. Ти искаш ли да дойдеш с мен?

Тя поклати глава.

— Аз обичам да гледам природата тук, отвисоко.

— Добре. — Той бръкна в раницата си и й подаде предмет, обвит в плат. — Донесох ти подарък. Писмото на Пешет до нейните ученици. И дори съм го гравирал в гранит. Защото реших, че ще искаш то да издържи поне още пет хиляди години.

Тя го загледа как слиза пъргаво по хълма. Изглеждаше окъпан в златиста светлина, единственото живо и движещо се същество в морето от растения. И хвърляше гигантска сянка пред себе си — така, както доминираше и засенчваше всеки момент от живота й, откакто го беше срещнала.

Тя сведе поглед към малката гранитна плочка, която й беше дал. Съобщението на Пешет до нейните ученици съдържаше и рецептата за чудодейното лекарство, което по ирония на съдбата беше станало причина за толкова много насилствена смърт.

„Мои предани и скъпи ученици, завещавам ви най-скъпоценния си дар. Вие сте дали тържествена клетва да лекувате болните, да им вдъхвате надежда, да им дарите дълги години на здраве и щастие. Вашите умения са страхотна сила и неизказана мощ, но вие имате и отговорност, свещен дълг към съвременниците си. Винаги ще има хора, които биха искали да владеят подобна сила така, както се владее оръжие, да даряват живот само като разменна монета за богатство и влияние. Обаче нашата дарба е благородна и аз ви давам този дар, за да могат всички хора, независимо от статута си и личните си пристрастия, да се облагодетелстват от вашите знания и да се наслаждават на дълъг и ползотворен живот.

Разпространете вашето знание надалеч, сестри мои, и гражданите на света ще честват нашите умения, безкрайното ни съчувствие и силния ни дух векове наред.“

Рейчъл се усмихна, а слънцето се потопи зад хоризонта и хвърли дълги сенки, които накараха растенията да изглеждат като развълнувано море, което стига до безкрая.

— Скоро, лейди Пешет — прошепна тихо тя. — Много скоро.