Айрис Йохансен, Рой Йохансен
Буреносен цикъл (17)

Глава 17

А на брега, младежът, Ханиган, се обърна към Вайс.

— Уцелихме ли ги?

— Не. Продължавай да се оглеждаш.

Вайс изруга под нос, а погледът му отново се зарея над водата. Килчър щеше да му скъса задника, ако някой от хората на Травак успееше да се измъкне. Той беше вече достатъчно ядосан заради жертвите, дадени на моста в Санкт Петербург, а това копеле Даусън също не изглеждаше като човек, който би понесъл стоически един провал.

— Не виждам никого. Мисля, че са мъртви — каза Ханиган.

Вайс се опита да скрие отвращението си. Защо Килчър му беше дал този идиот за партньор? Младежът просто се въоръжаваше до зъби и смяташе, че оръжията могат да заменят мозъка.

— Оглеждай се, по дяволите! Виж!

Женска глава с коса, плаваща над водата, се показа на повърхността на около трийсет метра от тях. Вайс и Ханиган откриха огън. По дяволите. Тя отново се скри под водата.

— Остани тук. — Вайс затича към брега. — Наблюдавай района и внимавай — когато някой се покаже на повърхността, стреляй. Аз ще видя дали няма да се покажат по-надолу по течението.

По дяволите. Как беше възможно това? Вайс тичаше из високата трева, която растеше по брега в близост до водата, и мислеше за това, каква щеше да бъде реакцията на Килчър, когато получеше доклада му. Той щеше да го засипе с обидни думи, да го унижи и вероятно дори да го уволни пред очите на всички. И може би, само може би, след като изпиеше половин бутилка бърбън, Килчър щеше да му даде още един шанс. Младежът, Ханиган, нямаше да има такъв късмет. Щеше да получи ритник в задника.

Чу приглушен вик зад себе си! Приведе се и се обърна с готова за стрелба карабина. Тишина. Върна се по стъпките си, като се опитваше да се движи безшумно във високата трева. Спря малко преди да стигне просеката, откъдето беше тръгнал само преди няколко секунди. Ханиган лежеше по гръб, проснат до кабината на трактора, с отворени очи, втренчени невиждащи в небето. Беше мъртъв.

Болка.

Оръжието изпадна от ръцете на Вайс, а през тялото му минаха леденостудени тръпки. Още болка. Сведе поглед и видя ножа с черната дръжка на Ханиган да стърчи от собствените му гърди. А до него стоеше Джон Травак, от дрехите му капеше вода. Травак хвана дръжката и заби ножа още по-дълбоко.

 

 

Травак скочи върху покрива на кабината и направи знак на останалите, че всичко е чисто. Доволен, че са го видели и плуват обратно към него, той седна в кабината и затършува в огромната платнена чанта, в която Килчър беше нахвърлил вещите им. Намери телефона си и трескаво набра номера на Бен.

Даусън може би блъфираше. Той нямаше причина да иска смъртта на Бен. Обаче напрегнатите и свити мускули на стомаха му подсказваха, че кучият син не блъфираше. Това не беше в стила му.

Не последва отговор. Травак изчака пет минути. Даусън беше казал, че ще нареди убийството на Бен след петнайсет минути. На Травак все още му оставаха пет. Демански тъкмо излизаше от водата и Травак му извика:

— Извади телефона си. Това езеро вероятно е частна собственост. Абсолютно безлюдно е. Обаче ние не искаме да останем тук, докато Килчър ни намери, нали? Накарай хората в Чикаго, с които говориш, да дойдат тук два пъти по-бързо и да ни вземат от магистралата.

Демански кимна и тръгна към кабината. Изминаха още три минути. Травак отново набра номера на Бен.

— Хайде, Бен! — шепнеше тихо, сам на себе си. — Отговори ми. Вдигни проклетия телефон!

 

 

Кеймбридж, Англия

22:16

Бен усети как телефонът вибрира в джоба му, но реши да остави гласовата поща да се включи. Двамата с Нури стояха в сянката на огромно дъбово дърво и гледаха как към тях, по един от второстепенните пътища на университетското градче, се приближава светлината на фаровете.

— Това ли чакаме? — запита Бен.

— Времето съвпада. — Нури погледна бележките си. — Доктор Колиър се е качил на камион за доставка приблизително в 22:00 часа.

— А ти как разбра?

— Видях списъка. Отидох в офиса на охраната и се престорих, че съм лектор, който трябва да уреди собствената си доставка. Те извадиха списъка и дори не направиха опит да го скрият от мен.

— А и защо да го правят?

Камионът се приближи още. Бен подаде на Нури синьо яке.

— Ето. Почти същото като тези на хората от охраната. И помни, ние все още продължаваме да търсим, да уточняваме фактите. Щом веднъж потвърдим, че стената е в университетското градче, едва тогава ще мислим как да я вземем.

— Както кажеш. Обаче няма как да знаем колко дълго тя ще остане тук.

Телефонът му отново започна да вибрира. Камионът беше почти до тях. Бен пъхна ръка в джоба си и го изключи.

— Добре, да действаме.

Бен и Нури застанаха в средата на пътя и замахаха с ръце. Камионът спря. Бен отиде до вратата на шофьора.

— Дайте да надникнем отзад, а? — Бен говореше с акцента, усвоен от гледането на филми за Алек Гинес.

Шофьорът хвърли поглед на мъжа, който седеше до него, после се обърна към Бен.

— Вече получихме разрешение за доставката, човече.

— Съжалявам. Не можем да ви пуснем по-нататък, без първо да сме проверили. Само да надникнем вътре и можете да продължите.

— Няма проблем.

И двамата мъже излязоха от кабината и тръгнаха към задната част на камиона. Шофьорът дръпна встрани вратата, подобна на тази на гаражите. Бен включи електрическото си фенерче.

— Окей, ако има палет или…

Насочи лъча на фенерчето към вътрешността на багажното отделение. То беше празно. А двамата мъже бяха насочили оръжията си към тях.

Бен усети силната разкъсваща болка в гърдите и главата си. А после и вледеняващия студ в краката и ръцете си. И накрая дойде мракът, който го обви в черната си пелерина.

 

 

Слънцето залязваше, когато отрядът, сформиран от Демански, ги остави пред хотела. Али, Травак и Рейчъл влязоха вътре, а Демански остана отвън, за да уреди плащането с водача на екипа.

„Само един ден, помисли си Рейчъл. Само няколко часа, а сякаш е минал цял век.“

Погледна Травак, след като вратите на асансьора се затвориха след тях. През целия път от езерото дотук той трескаво се опитваше да се свърже по телефона с Бен или Нури.

— Ще ни кажеш веднага, след като успееш да се свържеш с тях, нали?

Той кимна рязко.

— Веднага, щом узная нещо.

Вратата на асансьора се отвори на неговия етаж, той излезе и тръгна бързо по коридора.

— Какъв ужасен ден! — измърмори Али.

Рейчъл кимна.

— Не трябваше да ти позволя да дойдеш с мен в Русия. Трябваше да те заставя да останеш у дома. Ти едва не загина в онази кола.

— Успокой се, Рейчъл. Не става въпрос за мен. Всички ние едва не намерихме смъртта си. — Али уморено отметна мократа си коса от лицето. — Ако някой въобще трябва да поема рискове, това съм аз. Защото аз ще спечеля най-много.

Ръката й трепереше и Рейчъл изпита силна мъка, като забеляза това. Трепереше по-силно от всякога.

— Ти не си добре. Ще дойда в стаята ти с теб.

— Не, няма — възрази Али. — Не искам да кръжиш около мен. Ще си почина и ще се възстановя.

— А ако не?

— Ще бъда добре — повтори Али. — И ще ти се обадя, когато преодолея това временно неразположение. Знаеш, свикнала съм да се справям, Рейчъл.

„Това не е временно или леко неразположение и Али не трябва да бъде принудена да се справя сама с тази проклета болест“, помисли си Рейчъл.

— Позволи ми да дойда с теб.

— Няма начин. Ако се опиташ, ще се заключа в стаята си.

— Ще те изпратя у дома.

— Не, няма да го направиш. Ще остана до края. Свикни с тази мисъл. Няма значение, че съм болна и понякога ми трябват няколко минути почивка, преди да мога да продължа напред. Днес точно аз успях да опазя живота на всички. Важна съм за вас. — Вратите се отвориха и тя слезе от асансьора. — Но ако искаш да спреш цялата тази лудост, ще те разбера.

Рейчъл поклати глава.

— И аз така помислих. — Али вече вървеше по коридора. — Тогава, просто ще трябва да преминем през трудностите.

„Трябва да опазя Али жива, докато намерим лекарството.“

Трябваше, също така, да преодолеят Даусън, този злобен кучи син, който сякаш беше навсякъде. Мили боже, тя се надяваше, че смъртта не е настигнала вече и Бен Леонард.

 

 

Али се обади на Рейчъл след по-малко от час.

— Треперенето спря. Много по-добре съм. Ще взема горещ душ, а после ще поръчам вечеря.

— Искаш ли компания?

— Не, ще ти дам време да забравиш думите ми. И ще се отпусна много повече, ако остана сама тази вечер.

— Сигурна ли си, че няма нещо, с което…

— Виждаш ли? Добре съм, Рейчъл. Има ли новини от Травак?

— Още не.

— Звънни ми, когато разбереш нещо. Лека нощ.

— Лека нощ.

Рейчъл затвори. Гласът на Али издаваше умора, но състоянието й очевидно беше стабилно. Слава богу! Али никога не я лъжеше. Рейчъл знаеше, че понякога прикрива симптомите, но винаги й казваше истината, ако бъдеше запитана директно.

Колко ли пъти Али беше скривала болката и изтощението, откакто бяха започнали това пътуване? И на колко ли стрес можеше да издържи, преди отново да се озове в болницата? Или преди болестта да я довърши? Али от години зависеше от тиктакането на часовника, но напоследък времето като че ли течеше по-бързо, изплъзваше се между пръстите. Али нямаше да се откаже, а единственото, което Рейчъл можеше да направи, беше да се опитва да се надбягва с времето, да спре тиктакането на часовника.

Можеше и щеше да го направи. Трябваше само да потисне страха и да забрави каква катастрофа беше днешният ден. Както беше казала Али, просто трябваше да преминат през това.

 

 

След два часа Травак почука на вратата на Рейчъл. Изглеждаше ужасно. Очевидно беше взел душ и се беше преоблякъл, но лицето му беше изопнато, уморено.

— Може ли да вляза?

Тя отвори широко вратата за него.

— Разбира се. Научи ли нещо?

— Бен е мъртъв.

Тя се беше надявала, въпреки разума, но знаеше, че новините няма да са добри, от момента, в който беше видяла изражението му.

— Съжалявам.

Травак кимна.

— Току-що говорих с Нури. Подготвили им абсолютен капан. Бен и Нури спрели камион, който, както се предполагало, трябвало да достави нещо огромно на директора на университета. Но, както се оказало, камионът превозвал само наемните убийци на Даусън.

— Как е Нури?

— Не бил ранен, но не е добре. Двамата с Бен доста се сближили. Успял да убие един от онези, преди да избяга. — Изкриви устни. — Иска моето разрешение да проследи хората на Даусън и да се справи с тях абсолютно сам.

— И какво му отговори ти?

— Да се върне у дома си. Това не е неговата битка. А и аз самият искам Даусън.

Рейчъл наблюдаваше Травак, който гледаше през прозореца. Той изпитваше болка. Тя беше шокирана, когато беше видяла двата трупа край езерото. Убийството като че ли не беше трудно за него. Тя знаеше, че той е опасен, но до онзи момент не се беше изправяла лице в лице с неговата хладна пренебрежителност към живота и смъртта.

Ето обаче, че смъртта на Бен предизвикваше болка, а не пренебрежение у него. И тя очевидно беше силна, разкъсваше го.

— Бен имаше ли семейство?

Травак поклати глава.

— Само брат, който живее във Флорида. Двамата никога не са били близки. Две бивши съпруги, нито една от които не искаше да има нищо общо с него. Той беше ветеран от войната във Виетнам и мисля, че от завръщането си в родината досега, не беше създал нито една сериозна връзка.

— С изключение на теб.

Травак поклати глава.

— Да, а аз съм виновен за смъртта му.

— Той знаеше какво прави. Дори след случилото се в гробницата в Египет, той не се поколеба да се захване с друга задача.

— Плащах му добре.

— Не е било само въпрос на пари и ти го знаеш. Ти вероятно си му помагал да се чувства жив. Сигурна съм, че се е чувствал част от нещо специално.

Травак, въпреки всичко, се усмихна леко.

— Може би. Той много се оплакваше, обаче никой не се радваше на възбудата от преследването повече от Бен.

— И той е работел с желание за теб.

— Трябваше да заповядам на Нури да го върне в болницата. Там щеше да е в безопасност. — Травак се обърна към нея. — А вместо това го използвах. Точно както използвах и теб.

— Глупости. Изборът беше мой. Аз настоявах да се присъединя към теб. На практика те заплаших.

— Нима?

— Окей, канех се да те пратя във федерален затвор, ако ти откажеше да ме направиш част от това. Въпросът е, че съм с теб по собствена воля.

Той мълчеше и я гледаше втренчено.

— Не мога да спра, Рейчъл. Трябва да продължа. Даусън уби Бен. И не мога да позволя това да му се размине.

— Не съм и мислила, че ще реагираш различно.

— Обаче искам ти да се откажеш. Остави на мен. Един добър човек умря днес. И ние едва не загинахме. Не искам нищо да се случи нито на теб, нито на сестра ти.

— Или пък на Демански.

— Добре де, дори на Демански. Ще ми е много трудно после да живея със себе си.

— Тогава, това е твой проблем. За мен и за Али това не е игра. За нас това винаги е било въпрос на живот и смърт. Мога да кажа, че Али има подобрение напоследък.

— И аз самият го виждам.

— Обаче тя не е толкова силна, колкото изглежда. В момента е в стаята си, почива си. Но понякога тя се разболява. Истински се разболява. И всеки път, когато болестта я връхлети с нова сила, аз се питам дали този път няма да я убие. Чувствам се така от години. — Поклати глава. — Така че, проумей истината, Травак. Ние ще останем до края.

Той кимна.

— Страхувах се, че няма да ме оставите сам. — Обърна се към вратата. — Но трябваше да опитам.

„Защото отвътре кърви“, помисли си Рейчъл. И осъзна, че и нейното сърце кърви заради него. Искаше да го докосне, да го излекува.

— Травак.

Той се обърна и внимателно я погледна.

— Остани при мен.

Той не помръдна.

— Защо?

Тя отиде при него.

— Защото имаш нужда от някого. — Прегърна го. — И защото аз може би също имам нужда от някого.

Той все още не протягаше ръка към нея.

— Това покана ли е?

— Имаш предвид секс? — Тя поклати глава. — Сексът има нещо общо с радостта от живота. Ако искам секс, няма да искам утеха. Сега искам само да те прегръщам цяла нощ, да разговаряме за Бен и Али и за всички неща, които ни причиняват болка или ни дават надежда. Сексът е прекрасно нещо. — Тя вдигна поглед към него. — Но утехата също е приятна.

Той бавно, с невероятна нежност, взе лицето й в дланите си.

— Да, утехата също може да носи радост.

 

 

Хюстън, Тексас

Финли трепна, когато кънтри музиката оглушително се разнесе от високоговорителите в „Седълс“ — бар, известен с евтината си бира, пилешките крилца и почти всекидневните юмручни боеве. Огледа се и накрая видя Карлос Добал да му маха от едно сепаре. Финли отиде при него и седна.

— Това място не изглежда подходящо за теб.

— Не е. — Добал излъчваше спокойствие и увереност на игрището за голф преди няколко дни, обаче в момента имаше угрижен вид. — Реших, че е по-добре да избера място, където никой не ни познава. Нито теб, нито мен. И където ще бъде относително лесно да забележим човек, който изглежда не на място тук.

— Какъв е проблемът?

— Проблемът е твой, приятелю. — Направи пауза. — Направих, каквото ме помоли. Връзките ми в разузнаването се потрудиха. Стрелялият в онова университетско градче е бил професионалист.

Финли наклони глава.

— Професионалист?

— Наемен убиец. Но за личността му не се знае почти нищо. — Добал плъзна по масата към него сгънати листове. — А малкото, което знам, е тук. Гай Пелъм е името, което използва най-често, но нищо не се знае за истинската му самоличност. Не е известно и откъде е родом. Но при случай го наемат разузнавателните агенции на няколко правителства.

— Кои?

Добал просто го гледаше втренчено.

— Моето?

— Може би ще поискаш да определиш параметрите на разследването си.

— Съветваш ме да се откажа?

— Някой е искал толкова силно да убие Рейчъл Кърби, та да наеме услугите на мистър Пелъм, а после не се е поколебал да премахне този професионален убиец, за да прикрие следите си. Струва ми се, че този някой е способен на още доста неща.

— Кой му е платил тази поръчка? ЦРУ? Агенцията за национална сигурност?

— Не е много вероятно той да е записвал поръчките.

— По дяволите.

— Аз се колебаех дали въобще да ти кажа или не. Обаче ти беше добър с мен и семейството ми и реших, че трябва сам да прецениш дали и как ще използваш информацията. Препоръчвам ти да забравиш какво ти казах току-що.

— Не мисля, че мога.

Добал кимна.

— Предвиждах отговора ти. За момента поне те моля да не се опитваш да се свържеш с мен. Наистина не искам да бъда част от твоя свят точно сега. — Усмихна се тъжно. — Желая ти късмет.

Добал излезе от сепарето, а после — и от бара.

 

 

Хотел „Милениум“

Чикаго, Илинойс

Господи, как беше уморена! Али направи гримаса, докато гледаше отражението си в огледалото в банята, след като беше взела душ. Изглеждаше така бледа и уморена, както и се чувстваше. А какво можеше да очаква? Не се чувстваше така заради болестта си. Всеки, преживял това, през което те бяха преминали само за един ден, щеше да се чувства изцеден като нея. А беше възможно и болестта да се е добавила… Тя обаче се беше научила да пренебрегва признаците на слабост. Както щеше да направи и сега. Грабна хавлията и започна да подсушава косата си.

— Али. — Демански чукаше на вратата на апартамента й.

— Идвам. — Тя зави хавлията около главата си, прекоси бързо апартамента и отвори вратата.

— Нещо не е наред ли? Моля ви, не искам повече смърт. — Все още виждаше онези двама мъже, проснати безжизнени на брега на езерото. — Имаме ли новини за Бен Леонард и Нури?

— Не. Травак каза, че ще ни уведоми, когато разбере нещо. Обаче аз трябва да говоря с теб. — Демански влезе уверено, с широки крачки в хотелската стая и тръшна вратата.

— Седни.

Али внимателно приседна в края на един от столовете.

— Какво има?

— Късият или дългия списък искаш?

— Искам да ми кажеш защо ме гледаш така, сякаш съм престъпник.

— Не знам по какъв друг начин да те гледам. Чувствам се напрегнат и несигурен, когато съм край теб.

— Ще ми кажеш ли какво има, или не?

Той сви длани в юмруци.

— Изплаших се до смърт, когато не успях да те намеря във водата. А не обичам страха.

— Че кой го обича?

— Онова беше различно.

— Защото е бил собственият ти страх, а не този на някой друг?

— Да. Няма нищо грешно в умерения егоизъм. Аз години се упражнявам да бъда егоист. Чувствах се така дяволски безпомощен. А дори не бях аз този, който те измъкна от колата.

— Но нали се върна да ни помогнеш.

— Не съм достатъчно доволен от себе си.

— Денят беше дълъг и ужасен. Хайде, изплюй камъчето. Какво се опитваш да ми кажеш, Демански?

Той мълча известно време, после каза, неловко и тромаво:

— Искам да бъда рицарят Галахад за теб.

Тя покри очи с длан.

— О, господи, помогни ни!

Той падна на колене пред нея, хвана ръката й и я накара да я отпусне в скута си, за да може да вижда изражението й.

— Не ми ги пробутвай тези. Нима мислиш, че ми харесва ролята на глупака?

— Тогава се откажи, Демански.

— Не мога — процеди той през стиснатите си зъби. — Знам, че не искаш да го чуеш, обаче аз искам да сме съвсем наясно с теб.

— Прав си. Не искам да го чуя.

— Но аз и бездруго ще ти го кажа. — Той я погледна право в очите. — Няма да кажа нещо глупаво, не се страхувай от това. Харесвам те. По дяволите, дори може би е нещо много повече от харесване. Ти си забавна и искрена и аз искам да бъда с теб. Обаче ти непрекъснато ме отблъскваш, защото си мислиш, че ще те засипя със съчувствие или още по-лошо — съжаление. Аз не те съжалявам. И защо да го правя? Ти победи всички ни. Някой ден, ако те видя уморена или чезнеща, ще изпитам силна болка и ще дам всичко от себе си, за да ти помогна. Но не защото изпитвам жал. Аз съм прекалено много егоист. Просто ще искам да сложа край на това, което ме разкъсва.

— Има решение — каза Али неспокойно. — И ти знаеш какво е.

— Не, това не е възможност. Реших го, когато не можах да те намеря в онази проклета вода. Затова трябваше да потърся други възможности.

— Рицарят Галахад?

— Да, по дяволите. Не си виждала нищо подобно на Галахад в мое изпълнение. Не знаеш какъв рицар мога да бъда. Дай ми шанс и аз ще намеря Свещения Граал за теб.

Той показваше решителност и чувство за хумор, но беше много уязвим в този момент. Тя беше неизмеримо поласкана. И развълнувана.

— Може би след известно време ще изгубиш интерес.

— Тогава, вероятно ще трябва да рискуваш. Ти не искаш обещания. Ще избягаш, ако не действам предпазливо. Затова ще пълзя напред бавно, като охлюв.

— Прекалено си едър, за да пълзиш. Ще изглеждаш смешно.

— Али?

— Ще изглеждаш смешен и като Галахад. Не е в стила ти. Не е достатъчно изискано.

— Тогава ми намери друга роля. Защото ще съм наоколо известно време.

— Виж, в момента съм в добър период. Но когато болестта ме връхлети с всичка сила, положението става наистина отвратително. Никога не знам кога ще ме повали. Възможно е да ослепея, да се превърна в инвалид за цял живот, да получа увреждане на мозъка, да се превърна във вегетиращо същество.

— Предупреден съм. Не можеш да ме уплашиш, Али.

— По дяволите. Аз не съм някоя от дамите от Холивуд, с които излизаш. — Свали хавлията от косата си. — Не съм бляскава. Погледни ме. Понякога съм сива и обикновена като тесто за бисквити. Аз търпя. Мога да се справя. Знам каква съм отвътре.

— Аз обожавам тестото за бисквити.

— Демански.

— И също знам какво се крие зад външността ти — каза той тихо. — А след време ще заблестиш.

Тя го гледаше безпомощно. Той наистина мислеше това, което казваше. И беше трудно да противостои на думите му. А трябваше да го разколебае, да му откаже. Тя нямаше нужда от мъж, защото той щеше да разруши темпото й на живот. И без това й беше трудно да се справи с подобренията и влошаванията на здравето си, които бяха нейното ежедневие.

Обаче не искаше той да си отиде. Когато беше с него, тя забравяше всичко, освен мига. А миговете бяха важни, целият ни живот се състои от мигове. И каза бавно:

— Предполагам, че можем да пробваме и да видим какво ще се получи.

Той се усмихна.

— Да, предполагам, че бихме могли.

— И никога няма да ти задавам въпроси, ако решиш да си отидеш от мен, от живота ми.

— Много мило от твоя страна — каза той сериозно. — Ще го запомня. — Той седна на пети и я загледа. — Недей да се чувстваш неудобно с мен. Ние все още не сме се обвързали. Само изяснихме положението. — Изправи се. — А сега ще намеря начин да ти докажа, че грешиш относно моите способности да бъда рицарят Галахад. Не те обвинявам, че се съмняваш, тъй като не съм направил нищо, с което да те впечатля, откакто напуснах Лас Вегас. Ще трябва да поправя това.

Беше сбърчил чело като човек, който усилено мисли. Извади някакви листове от джоба на сакото си и тръгна към компютъра, поставен върху бюрото.

— Обади се на румсървис и поръчай вечеря, моля те.

 

 

Руръл Хол, Северна Каролина

22:40

— Има проблем — каза Килчър, когато Даусън отговори на телефонното му обаждане. — Травак и останалите са още живи. Изгубих двама души. Когато Вайс не ми се обади, за да ми каже, че е изпълнил задачата, отидох с колата до мястото да проверя.

— Ти, идиот такъв! — Даусън стисна слушалката. — Какви некадърници си изпратил срещу Травак?

— Не съм идиот — отговори Килчър. — Не приемам подобни обиди от никого. Случва се. Или ще ти върна парите, или ще свърша друга работа за теб. Какво искаш ти от мен?

— Искам да изтриеш всички следи, оставени при езерото. А после да изчезнеш от живота ми. И ще направиш много добре, ако ми върнеш парите. — Даусън сложи край на разговора.

Трябваше сам да се справи с Травак. Онова беше идеалната възможност и Килчър я беше проиграл. Трябваше да остане спокоен. Щеше да има и друга възможност да очисти Травак от лицето на земята. А в момента трябваше да се концентрира върху дешифрирането на стената.

Седеше на задната седалка на джипа на компанията и се опитваше да стегне тяло, за да посрещне друсането и подскачането, за които знаеше, че предстоят. Беше взел джипа, защото никое друго превозно средство нямаше шанс да се справи с хълмистия терен, простиращ се между малкото летище и тайния изследователски център на фармацевтичната компания „Милс“, намиращ се в планините на Северна Каролина. Беше започнало да вали и джипът буквално се пързаляше по разкаляната земя, за която наименованието път звучеше прекалено гръмко.

Дяволите да го вземат този проклет Джон Травак. Можеше и да уверява сам себе си, че за момента беше по-добре да забрави за копелето, но не му беше така лесно да го направи.

Теодор Милс и неговата придирчивост също можеха да вървят по дяволите. Даусън трябваше да остави Килчър да свърши работата, както той си знае. Една бърза и точна стрелба щеше да уреди въпроса веднъж и завинаги. И като се добавеха десет галона запалителна течност, веселата банда на Травак сега щеше да представлява само изгорели петънца на повърхността на земята.

Следващия път.

Джипът спря пред комплекса, специално създаден за нуждите на най-чувствителните и важни изследвания на фармацевтичната компания „Милс“. По всяко време в района живееха от трийсет до петдесет учени изследователи, напълно изолирани от външния свят. В интерес на сигурността бяха направили честотите за мобилните телефони неизползваеми, а всички други лични телефонни разговори се подслушваха и записваха. Учените бяха повече от щедро компенсирани за причинените им неудобства, обаче Даусън не можеше да си представи той да живее по този начин.

Слезе от джипа и затича под проливния дъжд към входа. Спря пред скенера за ретината на окото и само след секунди вратите се отвориха.

Даусън отиде до лабораторията в задната част на комплекса и след повторно сканиране на ретината се отвориха други врати, зад които той видя стената от Ермитажа, поставена върху висока платформа и осветена от всички посоки. Стените бяха покрити от снимки в реални размери на три други стени, в помещението имаше няколко огромни компютърни монитора.

Доктор Джеймс Уайли слезе от платформата и свали от очите си увеличителните стъкла, прикрепени към грозни зелени рамки.

— Добър вечер, мистър Даусън.

— Някакъв напредък?

— В момента предимно очертаваме границите на работата. Представете си изненадата ми, когато влязох тук и видях това. — Той посочи каменната стена. — Вие не ми казахте, че ще имам работа с открадната собственост.

— Така ли? А нима всички подобни артефакти не са предмет на кражби? Сигурен съм, че въпросният благородник не е имал намерение неговият монумент да бъде изнесен от страната му и продаден на руски музей.

Уайли се усмихна.

— Има известна логика в този аргумент. Обаче работата е много повече, отколкото мислех. И вашето първоначално предложение, макар и щедро, всъщност никак не е достатъчно.

Даусън сви устни.

— Какво искаш?

— Петстотин хиляди ще бъдат абсолютно достатъчни.

Даусън пристъпи към него.

— Няма да се опитваш да ме изнудваш, нали, професоре?

Уайли побърза да отмести поглед.

— Не. Разбира се, че не. Просто помислих…

— Добре. Ще обсъдим пълната компенсация за труда ти, когато ми представиш резултати. Какво откри досега?

— Е, проследявах вашите стъпки, проверявах как вие сте сглобили частите на загадката. Всяка част съдържа сложно кодирана подчаст, която дава подробно описание на лекарството на Пешет, а после следва по-леко кодирана подчаст, която ни изпраща към следващото парче от мозайката.

— Правилно.

Уайли се обърна към съобщението, изписано с огън, открито при замъка Хърст.

— Ето я третата част от загадката, обаче има само няколко четливи знака. Онова, което не разбирам, е, как тази информация ви е отвела до експоната на Нимаатра в Ермитажа. Той очевидно е следващото парче от мозайката, но какво точно ви е отвело от „В“ до „Г“? Тук няма нищо, което да ми подскаже отговора.

Даусън вероятно трябваше да се досети, че Уайли ще проследи усърдно всеки етап от процеса.

— Не трябва да знаеш всичко. Аз със сигурност нямам намерение да те осветля по въпроса. Може би трябва да осъзнаеш, че разполагам и с други източници, освен теб. Какъв напредък имаш по отношение на самото лекарство?

Уайли поклати глава.

— Все още никакъв. Този код не прилича на нито един друг. — Посочи стената, която доскоро беше експонат в Ермитажа. — Ще фокусирам усилията си върху това, за да открия последното парченце от мозайката. А щом веднъж разполагаме с всички парчета, може би ще успеем да разгадаем текста.

— „Може би“ просто не е достатъчно. Цялата тази работа ще се превърне в чисто академично упражнение, ако не извлечем формулата на лекарството.

— Разбирам.

— Не съм сигурен. Това е надбягване, професоре. Ти не си единственият, към когото мога да прибегна, но предпочитам да ползвам твоите услуги. Това ми осигурява известна независимост от моя работодател и аз бих искал да се възползвам от нея. — Стисна устни. — Но ако ти не си способен да пресечеш финалната лента, ще намеря човек, който може.

 

 

— Знаеш ли, не съм прекарал нито една нощ с жена, без да правя секс с нея — каза Травак. — За мен това е като проглеждане. — Притисна я към себе си. — Ти си изключителна жена, Рейчъл.

А тя си помисли, че той е необикновеният в двойката. Човек с богат характер, жизнен и вечно променящ се. Часовете с него, прекарани в мрака, не приличаха на нито едно познато й преживяване. Бяха разговаряли дълго — първо за Бен и Али, а после постепенно се бяха отдали на спомени и на размяна на идеи и философии. Преди тя мислеше, че познава Травак, но тази нощ й стана ясно, че просто се е плъзгала по повърхността.

— Не знам дали това е комплимент или не. Но ще го приема като такъв.

— Не е комплимент, истината е. — Устните му докоснаха леко слепоочието й. — Ти си истинска. Чиста и ярка, без следа от фалш. Знаеш ли колко рядко срещано явление е това? — Ръцете му се стегнаха около нея. — Имам проблеми с онази част от нашите отношения, която се определя като „изключение“. Не мисля, че мога да продължавам така. Досега не бях мислил, че мога да изпитвам собственически чувства по отношение на някого. Не съм вярвал, че въобще имам такова право. Но ето, че се променям.

— Току-що преживя нещо, което може за малко да те извади от равновесие.

— Престани да анализираш. Вече се опитах да премисля всичко, но тук не става въпрос за разума. Аз се нося в тази посока още откакто започнах да мисля за теб в гробницата на Контар. Мисля, че трябва да започна да работя по въпроса за твоето присъединяване към идеята. Ако имам късмет, ти вече си наполовина готова.

„Повече от наполовина“, помисли си тя. Никога не се беше чувствала така близка с някого, както с Травак през тези няколко часа.

— И двамата сме в емоционален стадий…

— Шшш. Тихо. — Пръстите му докоснаха устните й, накараха я да замълчи. — Отдай се на чувствата, Рейчъл. Чуй музиката. Имам чувството, че тя може да ни отведе на невероятни места.

„Чуй музиката.“

Той беше казал, че не долавя и следа от фалш у нея, и в този момент тя не би могла да скрие истината, дори да ставаше дума за живота й.

— Чувам музиката — отговори накъсано. — Наистина я чувам, Травак.

— Добре. — Той я целуна. — В момента единствено това е важно. Хайде, заспивай. За никъде не бързаме. Можем да започнем само с няколко колебливи и бавни стъпки, но да стигнем много далеч.

 

 

Рейчъл грабна мобилния си телефон от нощното шкафче почти веднага, след като той започна да звъни. Натисна бутона за приемане на разговора още преди да се е разсънила.

— Да?

— Рейчъл, Джоунси се справя!

„Гласът на Вал“, осъзна Рейчъл. И съзнанието й много бързо се върна към реалността. Травак също се събуди и седна в леглото до нея.

— Чуваш ли ме? То се случва!

— Успокой се, Вал! Какво се случва?

— Нещо се пропука. Джоунси започна да разгадава огромни порции от кода, а останалото се разплита като домино.

— Почакай малко, ще те включа на високоговорители. Травак е тук с мен. Хайде, кажи.

— Изглежда, че всеки един от надписите има различна цел. Първият представя лекарството на Пешет като жертва за боговете, която ще й бъде пропуск към отвъдното. Вторият е списъкът със съставките. Растителни екстракти предимно.

— От какви растения? — запита Травак.

— Саймън ги изследва в момента.

— Тук съм! — Саймън вдигна слушалката на втория апарат в лабораторията. — Ще се наложи да потърсите помощта на ботаник, но се страхувам, че поне едно от изброените растения е изчезнало от лицето на земята.

Рейчъл се обърна към Травак.

— Не.

Той постави длан върху ръката й, за да я успокои.

— Това нищо не означава. Активната съставка вероятно присъства и в други растения.

— А ако не е така? Ако след цялото това тичане…?

— Престани. Ще накараме рецептата да проработи. Ще използваме генно инженерство, клетъчно преобразуване, каквото е необходимо.

Рейчъл кимна и се опита да се стегне. Той беше прав. През целия й живот й се беше налагало да решава проблеми, щеше да реши и този. Кризите трябва да се преодоляват една по една.

— Вал, какво пише в третото съобщение, онова, което разчетохме до замъка Хърст?

— Че лечителят трябва сам да култивира растенията и да подготви съставките. Но също така и как да разгадаеш тайната на четвъртата стена — онази, която беше в Ермитажа. Успяхте ли да я откриете?

— Имаме известен застой. Ще трябва да се прегрупираме. И какво да направим, след като я намерим?

— В момента работим по въпроса — каза Вал. — Искам да кажа аз, Саймън и Джоунси. Но, изглежда, в работата е замесен и египетският залез на слънцето.

— Окей, не би могла да ме объркаш повече.

— Да, тази част още не е много ясна, но Джоунси свърза явлението залез със стената и нейното разположение в Сахара. Ще знаем повече по-късно.

Рейчъл хвърли поглед на Травак. Познаваше това изражение — вглъбено, замислено. Заговори обратно в микрофона:

— Фантастична работа сте свършили. Дръжте ме в течение. — Сложи край на връзката и се обърна към Травак. — Какво има?

Той стана от леглото и облече панталоните и ризата си.

— Нищо. Джоунси върши добра работа, но ние трябва да му окажем подкрепа. Трябва да си върнем онази стена.

— Някакви идеи?

— Не, но е по-добре бързо да измисля нещо. — Той се наведе напред и я целуна леко по върха на носа. — Благодаря ти.

— Аз ти благодаря — отговори тя. — Това беше една специална нощ. — Толкова специална, че й се искаше да протегне ръка, да го хване и да не го пусне. — Но следващия път, мисля, че ще имаме нужда от пътешествие към звездите.

Той застина на мястото си.

— Когато си готова.

Тя беше готова, но моментът не беше подходящ. Кимна.

— Ще ти кажа.

— Непременно го направи — каза той тихо.

 

 

— Травак. — Демански му се обади петнайсет минути, след като той се върна в стаята си. — Трябва да говоря с теб. Ще дойда при теб след три минути. — И затвори, преди Травак да е успял да отговори.

След две минути Травак отвори вратата, за да влязат Демански и Али.

— Имам идея — каза Демански, след като уверено прекрачи прага. — И мисля, че може да се получи.

— Да проследим самолета на Уайли и може би ще подкупим пилота, за да ни каже къде е кацнал?

— Предполагам, че и това е възможност. — Очите на Демански блестяха. — Но имам по-добра.

— Така ли?

Али кимна.

— Трябва да го изслушаш. Мисля, че идеята му наистина е добра. Двамата с Демански цяла нощ разглеждахме документацията, дадена му от Ермитажа ведно с експонатите. Стената, която ни интересува, е била облъчена с рентгенови лъчи в края на деветдесетте години на двайсети век и ние разполагаме с копия на филмите. Няма скрити панели, фалшиви покрития, нищо подобно. Каквото и съобщение да съдържа, то е някъде на повърхността.

Травак кимна.

— Като издълбаните букви на онази при замъка Хърст.

— Точно така — каза Демански. — Така че, защо да търсим истинската стена… Когато можем да се справим и с това, което имаме?

Травак застина.

— И как предлагаш да го направим?

— Чувал ли си някога за „Пиксел Денс Инкорпорейтид“?

— Компанията за специални ефекти. Страхотни са в областта си и всяка година печелят Оскар за визуални ефекти.

— Те наистина са гении. Някога бях един от спонсорите им, обаче целият им годишен доход бива похарчен за хардуерни ъпгрейди и инвестициите никога не се връщат. Ужасен бизнес. Но навремето им позволих да ме купят за стотинки, така че сега са ми длъжници.

— И с какво ще ни помогне това?

— Те мислят, че могат да помогнат. Няколко от най-добрите и умни техни хора ще ни отделят половин ден утре. Трябва да сме в сградата им в Северна Калифорния в седем сутринта.

Вълнението на Травак се увеличаваше с всяка изминала секунда. Беше чувал на какви чудеса са способни тези момчета. Ако Бог беше решил, можеше и да се получи.

— Струва си да опитаме — измърмори. — Добра работа, Демански.

— Дяволски си прав — отбеляза самодоволно Демански. — Брилянтна, бих казал.

— Няма да споря с теб. — Травак издиша бавно. — Колкото повече време стената се намира в ръцете на Даусън, толкова по-близо е той до откриването на лекарството на Пешет. — Погледна Али. — Ти с нас ли си?

Али гледаше Демански.

— Да. Да го направим.

Демански се усмихна.

— Дай ми дванайсет часа, Травак. Ако не се получи, самолетът ми ще е със запален двигател, за да ни отведе там, където ти кажеш. За да си доволен, дори ще подкупваме пилоти и ще колим и бесим разбойници.

— Дадено — кимна Травак. — Да отидем да кажем на Рейчъл.