Сандра Браун
Единствено ти (7)

Седма глава

Тя инстинктивно предусети лоши новини. Не искаше да чуе какво ще й каже.

— Не съм единственият, който е прочел вестника тази сутрин. На входната ми врата гъмжеше от репортери само половин час преди да дойда тук. Изглежда, радиото и телевизията са подели историята и са я разнесли по целия щат. Тук са от няколко окръга — един е летял от Хюстън, двама от Далас, един от Остин.

Гръбнакът й сякаш се скърши на две и тя се отпусна отчаяно в леглото.

— Искат от теб да потвърдиш историята?

— От мен… и от теб. Искат да ни интервюират и двамата.

Очите й се притвориха за миг.

— Значи всички ще разберат, че съм отседнала при теб. И, разбира се, ще помислят, че уреждам даренията в леглото — представи си ясно как години упорита работа са очернени, а името й е окаляно от пресата.

— Не и ако мога да попреча — каза Логан.

— И ти си помисли същото за мен в началото. Спомняш си, нали?

Той й разреши нападката. Чувстваше, че я заслужава.

— Казах им, че грешат, че ти изобщо не си гостувала в къщата ми. Вметнах между другото името на Спъд.

— Мислиш ли, че са повярвали?

Мрачното му изражение отговори вместо него.

— Нали не беше там, не могат да напишат, че си била.

— Спъд?

— Ако смята, че това искаш от нея, няма да се поколебае да се закълне върху дузина библии, че те е приютила под покрива си и не те е изпускала от очи от мига, в който си се появила — той се опитваше да я накара да се усмихне, но искаше прекалено много от нея в момента.

— И си си помислил, че информацията е изтекла от мен — с презрение каза тя. — Кой би искал да си навлече подобна лоша популярност?

Целият излъчваше разкаяние.

— Не разсъждавах. Само реагирах — тя не отговори. — Защо не се облечеш? — предложи й колебливо.

Тя отново доби неприятното усещане, че нещата още не са приключили.

— Защо?

— Единственият начин да задържа журналистите на разстояние бе да им обещая пресконференция веднага щом те открия.

— О, Господи! — тя стана от леглото и гневно закрачи из стаята. — Какво толкова се е случило? Не сме открили електричеството, нали?

— Ти си известна в твоите кръгове, Дани.

Тя рязко се обърна към него.

— Не ми стоварвай цялата вина. Напоследък ти също си под прожекторите. И ако не беше тази твоя скапана непочтена сделка, нищо такова нямаше да се случи.

Беше отбелязала още една точка в своя полза. Той знаеше, че казва истината и не можеше да предложи умно опровержение. Обърна се и започна да закопчава ризата си, после я напъха в колана. Щом приведе облеклото си в порядък, отиде до вратата. Дани отново седеше на ръба на леглото и изглеждаше ужасно самотна и объркана.

— Репортерите са в офиса ми в центъра на града. Нали си спомняш сградата, която ти показах вчера?

— Да.

— След половин час.

— А ако не дойда?

— Ще си помислят, че имаме нещо, от което да се срамуваме.

— А нямаме ли? — попита тя заядливо, изправяйки глава. Очите й го изгаряха.

— Аз — да. Ти — не — пристъпи към нея. — Дани, аз съм… Каквото и да кажа, не мога да се оправдая за… — изруга тихо. Тя изглеждаше толкова измъчена — и всичко заради него. Как да я остави в това състояние? — Няма да те видя сама отново след пресконференцията, нали?

— Не. Веднага си заминавам.

— Съжаляваш ли, че се върна? — в гласа му имаше болка.

Тя се опита да спре сълзите, напиращи в очите й, докато гледаше към него.

— Как можеш да ми задаваш този въпрос сега?

Той направи нетърпелив жест с ръка.

— Преди тази сутрин радваше ли се, че се върна?

— Винаги съм знаела, че трябва да те видя още един път. Както ти сам каза, между нас имаше нещо недовършено. Сега вече всеки може да върви по пътя си.

Мъжът дълбоко въздъхна.

— Да, май е така.

Главата му клюмна обезсърчено. Тя мълчеше. Когато отново вдигна поглед, той си беше отишъл.

Знаейки, че ще закъснее, но без да я е грижа, Дани остана дълго под душа и изми косата си с шампоан. Внимателно положи грима си, за да скрие моравите сенки от умора под очите. После се спря на копринената рокля с цвят на мед, която обикновено правеше чудеса с кожата й. Днес трябваше да добави малко повече руж, за да възвърне прасковения си тен. Роклята бе със семпла кройка по тялото, със седем облечени копчета от талията до триъгълното деколте. Запълни деколтето с няколко реда перлена огърлица. Избра същите обувки от змийска кожа, които носеше вечерта на честването. Косата й бе още влажна, когато я изтегли назад в прибран кок.

Опакова багажа си, натовари го в колата, отписа се от мотела и подкара през познатите улици към административната сграда, която Логан й бе показал предния ден. Над въртящата се врата върху медна табела с улегнали букви бе изписано „Уебстър Индъстрис“.

В суматохата във фоайето обаче нямаше нищо улегнало. Репортери и местни жители, привлечени от събитието, кръжаха наоколо, разговаряйки шумно. За момента обичайният работен ден бе прекъснат. Градът им бе станал център на внимание и жителите му възнамеряваха да се възползват от случая и да се позабавляват.

В мига, когато бе разпозната, Дани бе заобиколена от безброй репортери, изстрелващи към нея въпросите си. „Вие и Логан Уебстър сте били съученици в гимназията, нали, мис Куин?“ „Приятно ли прекарахте на честването по случай десетгодишнината от завършването?“ „Защо сте взели благотворителността толкова присърце?“

— Мис Куин ще отговори на въпросите ви, както и аз, ако сте така любезни да ни оставите да стигнем до подиума. Надявам се, че има достатъчно столове за всички.

Логан си бе пробил път до нея и я прегърна успокоително през талията. Тя с благодарност прие силната топла защита, която предлагаше тялото му.

— Добре ли си? — попита я, когато можеше да го чува. Поведе я към внушителен подиум, където бе поставена маса с наредени около нея сгъваеми столове.

— Да, чудесно. Благодаря ти, че ме спаси — тя му се усмихна, но само след миг и двамата си припомниха какво се бе случило тази сутрин и отместиха очи.

— Успя ли да хапнеш нещо?

— Не, нищо.

— Даже кафе? — тя поклати глава. — Ще кажа на секретарката си да ти донесе една чаша.

Мъжът я настани зад масата. Тя се усмихна неуверено към морето от лица. Разпозна репортерите от светските рубрики на даласките вестници и им отправи поздрав с усмивка, надявайки се той да не изглежда крехък и фалшив, както го усещаше на лицето си.

Логан й даде време да отпие няколко глътки от кафето, появило се като по чудо, и използвайки портативен микрофон, приведе хаоса в някакво подобие на ред.

— Наистина имам много малко общо с това — каза той. Сред последвалия взрив от протести вдигна ръце за тишина. — Мис Куин, бивша моя съученичка, е единствената виновница да празнуваме тази сутрин. Тя ме убеждаваше толкова настойчиво, представи ми плановете за летния лагер по толкова интригуващ, завладяващ начин, че аз с най-голямо удоволствие реших да предоставя земята си за един тъй необходим проект.

Дани го гледаше със страхопочитание. Мъжът трябваше да се кандидатира за президент. Дори нея накара да му повярва. Никога не му беше казвала защо е толкова отдадена на каузата. Идеите й бяха само смътно нахвърлени, докато обикаляха заедно изоставените сгради на лагера. Той обаче я изкара същинска светица.

— За да не злоупотребявам повече с вниманието ви, което е нейно по право, нека тя да ви обясни всичко с подробности.

Той се обърна към Дани и й подаде микрофона.

Тя го взе, но очите й останаха вперени в неговите, устните й — леко открехнати в почуда. Той я подкани с кимване на главата и седна на мястото си.

Дани отвръщаше ловко на въпросите, но спестяваше доста от истинската информация, споделяйки само колкото да могат да напишат статиите си. Остави ги да си мислят, че предпочита да запази нещата в тайна. Всъщност тя не знаеше колко деца ще могат да поберат или какъв вид програма щяха да им предложат. Колкото до таксите, транспорта и преподавателското тяло, нямаше и най-малката представа.

— Въпросите ви са прибързани — съпротивляваше се с безпомощен смях. — Не забравяйте, че току-що придобихме имуществото — те се засмяха с нея. — За тези неща са нужни месеци внимателно планиране, а аз дори още не съм започнала.

Един репортер от последния ред стана и вдигна ръка. Когато му кимна да говори, той попита:

— Нетактично ли ще е да ви запитам колко плати „Приятели на децата“ на мистър Уебстър, за да се сдобие с нотариалния акт на земята?

О, Божичко! Колко щяха да платят на мистър Уебстър за нотариалния акт? Единствената цена, която двамата с Логан бяха обсъждали, бе — о, Господи!

Тя усети как започва да заеква:

— Не мисля, че…

— У мен е документът от продажбата — каза Логан, изправяйки се. Тя го погледна изненадано. Размахваше парче хартия с вид на официален документ. — На него е отбелязано „изцяло изплатено“.

— Н-но ние не сме ти платили нищо! — тя, без да иска, заговори право в микрофона, който още държеше близо до устата си.

— Точно така, мис Куин — Логан й подаде документа за продажбата заедно с нотариалния акт на името на „Приятели на децата“. — И това е всичко, което искам за земята.

В залата спонтанно избухнаха ръкопляскания. Нямаше какво повече да се добави след този кулминационен момент. Дани се заоглежда как по-бързо и по-незабелязано да се измъкне, за да може да остане насаме и да обмисли ситуацията.

Тъкмо тълпата бе започнала да оредява, когато една сивокоса жена се втурна към Логан и пъхна къс хартия в ръката му.

— Не мога да повярвам — каза тя, притискайки и двете си ръце към гърдите. Логан набързо представи жената на Дани като своята секретарка. — Отначало помислих, че е шега, но после той наистина се обади.

— Кой? — попита Логан обърканата жена.

— Губернаторът — тя гордо засия. — Прочетете бележката.

Логан разгърна хартията и прочете краткото съобщение. Вдигайки очи към Дани, я загледа извинително.

— Поканени сме на вечеря при губернатора Хят и съпругата му в тяхното ранчо. Тази вечер — добави тихо.

Сред репортерите, които бяха чули, премина вълна от заинтригуван шепот, а онези, които не бяха, скоростно се сдобиха с информацията. Цялата зала отново закипя от възбуда, сякаш поканата бе от кралска особа. За хората от Хардуик тя бе равносилна на това.

— Изглежда, тази седмица новините се разпространяват много бавно — сухо рече Логан. — Как искаш да му отговоря, Дани?

— Не знам — глухо отвърна тя. — Колко е далеч?

Логан притвори едното си око и изчисли:

— Два часа със самолет.

— А с кола?

— Много е далеч. Ще трябва да пилотирам.

— О! — тя щеше да е с Логан. В самолет. Малък самолет. Никой друг, само двамата.

Притесненото колебание, изписано на лицето й, му причини болка. Боеше ли се от него? Какво очакваш, негодник такъв? Та ти за малко не я изнасили.

— Губернатор Хят ми е приятел, Дани. Няма да се обиди, ако се обадя и му кажа, че едва ли ще успеем. Вече сме ангажирани другаде, нещо от този род.

Мисис Менефи щеше да иска главата й, набучена на кол, ако откажеше покана от губернатора. Освен това Дани бе сигурна, че отказът й щеше да е надлежно отразен в тазвечерните издания на вестниците. Всички я гледаха, нетърпеливо очакващи отговора й. Нямаше избор.

— Много любезно от семейство Хят да ни поканят. С удоволствие ще отида.

За един пронизващ сърцето и спиращ пулса миг Логан се взря изпитателно в очите й със синята настойчивост на своите. Сетне се обърна и каза по микрофона:

— Сигурен съм, че ще ни извините — отправи им лъчезарна усмивка. — Благодаря ви, че дойдохте.

Преди Дани да е съвсем сигурна как се случи всичко, Логан енергично я поведе през тълпата към асансьора. Спряха на четвъртия етаж. Тръгнаха към края на коридора и като се пресегна през нея, той отвори вратата на офиса си.

— О, ето ви и вас — каза секретарката. — Надявах се да се измъкнете, преди кафето да е изстинало. Нали това имахте предвид, мистър Уебстър?

Тя се дръпна встрани. На малка масичка им бе подредила закуска. Имаше плодова салата от манго, пъпеш, сочни ягоди и кокосов орех. Имаше сандвичи с яйчена салата върху препечен ръжен хляб, понички, залети с шоколад, кафе и портокалов сок.

— Наложи се да импровизирам, но мистър Уебстър каза, че сигурно сте гладна, щом не сте закусвали. Пъпешът е съвсем пресен, а яйчената салата е на Мей. Работи на щанда за безалкохолни напитки в „Уигли’с Дръг“. И аз си хапвам, когато я прави тя.

Дани възнагради секретарката с топла усмивка — явно жената изгаряше от желание да се хареса на своя шеф и на неговата… приятелка.

— Всичко изглежда прекрасно. Не знам как сте успели да го приготвите толкова бързо. Наистина умирам от глад.

Секретарката й подаде чиния.

— Напълнете я догоре, мила.

Само час по-рано Дани можеше да се закълне, че никога вече няма да е в състояние да хапне нещо. Но установи, че е гладна и бързо изгълта храната в чинията си.

— Няма да отговарям на телефона — каза Логан с едра ягода в устата, когато телефонът иззвъня. Секретарката му вдигна слушалката. — Извини ме, Дани. Трябва да се преоблека — на пресконференцията тя бе забелязала, че той си е сложил сако и връзка. Предположи, че сигурно са били в колата му, когато беше дошъл при нея в мотела.

— Какво ще си сложиш? Аз трябва ли да се преобличам?

— Ако се чувстваш удобно, остани както си. Аз ще си сложа джинси. Сигурен съм, че щом ме кани вкъщи, Чарли ще носи джинси, а аз трудно ще управлявам самолет с костюм. Пък и те няма да ме забележат, щом видят теб — той одобрително я изгледа. — Днес си много красива.

Тя стеснително отмести поглед.

— Благодаря.

За нейна изненада той коленичи пред нея и мълчаливо й нареди да срещне очите му.

— Сигурна ли си, че си добре, Дани? Ако съм те наранил… — в гласа му звучеше болка и отвращение от онова, което бе направил. — Още можем да го отложим. Само кажи.

Гледаше я с такова състрадание и чувство за вина, че тя закопня да постави ръка на бузата му. Но не го стори. Вместо това поклати глава и насили треперещите си устни да се усмихнат.

— Нищо ми няма, Логан, честна дума.

Той внимателно се взря в нея за миг, погледът му се впи в лицето. Сетне я потупа по ръката и се изправи.

— Добре тогава. Веднага се връщам — след десетина минути излезе от вътрешния офис, изглеждащ по-обикновено, но в никакъв случай по-малко привлекателно в джинсите си, спортна риза, спортно яке и ботуши. — Искаш ли да закараш колата си вкъщи? Там ще е на по-безопасно място, отколкото, паркирана на улицата.

— Да, така сигурно ще е най-добре.

— Последвай ме.

Стигнаха до къщата му за рекордно време. Карайки покрай сградата и конюшнята, той я поведе към хангара на малкия самолет. Тясна асфалтирана писта спретнато пресичаше пасището.

— Какво ще стане, ако на лентата има крава, когато искаш да се приземиш? — попита го тя, докато й помагаше да излезе от колата си.

— Виждаш ли някакви крави на това пасище?

— Глупав въпрос? — смирено попита тя.

С ръка на рамото й, той я извърна и посочи:

— Виждаш ли онази ограда? Тя е, за да предотврати подобна катастрофа — усмихнаха се един на друг и отново това продължи до мига, в който си припомниха сутринта. Ръката му се свлече от рамото й.

Дани чакаше в хангара, докато Логан направи предполетна проверка на самолета си. Съобщи на най-близкото летище маршрута си и скоро след това закопчаваше колана й.

Щом излетяха, тя попита:

— Къде си се научил да пилотираш?

— През втората година в Техническия. Поне тогава започнах. Отидохме с един приятел късно една вечер. Бях си „подложил“ доста бирички, той също, но какъвто си бях млад и глупав, успя да ме придума. Хареса ми и си помислих, че щом тоя тип може да пилотира полупиян, защо пък аз да не се справя, трезв като монахиня. Уроците бяха скъпи, затова се разбрахме с един от инструкторите да му върша черната работа, а той в замяна да ме обучава.

— Винаги си бил трудолюбив. Спомням си как работеше след тренировките по футбол.

Мъжът се изсмя късо.

— Да не ти казвам колко галона бензин напълних в бензиностанцията на Грейди. Но дядката ми продаваше маслото и бензина с отстъпка, тъй че можех да те извеждам през уикендите.

Той й се усмихна, после изражението му стана сериозно.

— Исках да ти купувам подаръци, да ти правя приятни изненади. Завиждах на момчетата, които можеха да водят гаджетата си на най-хубавите места — не че са кой знае колко много в Хардуик — но мразех обстоятелството, че всичко, което можех да си позволя да ти купя, бе един жалък хамбургер.

— Логан… — преди още да се усети, ръката й легна върху неговата. Тя смаяно погледна надолу. Пръстите й се увиваха около китката му доверчиво и без страх. Когато отново го погледна, очите му се разтопиха в нейните.

— Какво искаше да кажеш?

Чувството в гласа му и напрегнатите му черти я принудиха да отговори:

— Исках да кажа, че ми беше все едно къде отивахме по време на срещите ни. Достатъчно ми беше, че съм с теб.

Той улови ръката й и я поднесе към устата си. Целуна я нежно и я задържа, докато говореше:

— Прощаваш ли ми за тази сутрин, Дани? Не мога да го обясня, нито да го извиня. Просто искам да знаеш колко много съжалявам. Бих дал десет години от живота си да върна обратно онези десет минути — очите му се впиха в нейните. — Желаех те. Бях отчаян, когато ме остави вчера. Щом прочетох написаното във вестника, реших, че това е начинът ти да ми се подиграеш. Не бях на себе си от яд. Това е единственото обяснение, което мога да предложа.

Тя извърна глава от него и се загледа през прозореца. Денят беше безоблачен. Под тях пейзажът се сменяше като в калейдоскоп.

— Никога не бих се подиграла на нищо, случило се между нас, Логан.

— Сега вече го знам. Вината е изцяло моя. Кажи, че ми прощаваш.

— Трябва да ти простя — тихо каза тя. — Ако се е случило, защото се желаем един друг, тогава и аз съм виновна колкото теб — тя събра кураж да го погледне в очите. — Ако имах твоите мускули, сигурно през последните няколко дни щях много пъти да опитам да те насиля.

Този път, взимайки ръката й, той я стисна и я задържа в своята, докато крайната им цел не се показа на хоризонта. Пусна я само колкото да се съсредоточи върху приземяването на самолета.

 

 

Лично губернатор Чарлс Хят ги чакаше в семейното комби. С него изминаха няколкото мили до ранчото му.

— Маргарет и децата с нетърпение очакват пак да те видят, Логан. И, разбира се, да се запознаят с вас, мис Куин.

— И на мен ще ми е приятно да се запозная с тях. Моля ви, наричайте ме Дани.

— А него наричай Чарли — каза Логан, кимайки към домакина им. — Разбрах, че това е единственият начин да се справиш с него.

— Как така сте на малки имена с нашия губернатор? — попита тя кокетно вирвайки глава на една страна.

— Поканих го да работи в комисията ни по енергетика — отговори губернаторът вместо Логан. — И преди да се усетя, той я завладя.

— Звучи в негов стил.

— Благодаря — каза Логан безгрижно, преструвайки се, че приема закачката й като комплимент.

— Не се впечатлявай много от титлата ми, Дани — каза Чарли. — Преди да вляза в политиката, бях само каубой. И честно казано, сравнено с работата ми с тексаските законодатели, говедовъдството е направо детска игра.

Семейството на губернатора бе непринудено и приятелски настроено, колкото самия него. Дани веднага хареса мисис Хят. Закръглена, сърдечна, тя притежаваше проницателно собствено мнение по няколко въпроса, смяташе, че всичко, което казва съпругът й, е остроумно или блестящо и беше отлична майка и щедра и изискана домакиня.

— Бог ни е благословил с три здрави момчета и аз всеки ден съм му благодарна за това — каза тя на Дани. — Работата, която ти вършиш за тези деца, е прекрасна наистина. Щом прочетох тази сутрин статията за лагера, който започвате, казах на Чарли, че искам и двамата да дойдете тук на вечеря, за да мога лично да ви поздравя и да ви предложа помощта ни. Чарли младши, махни си лактите от масата, ако обичаш.

 

 

— Приятно ли прекара? — Логан попита Дани по-късно, докато насочваше самолета на изток, оставяйки великолепния залез зад гърба им.

— Да, много. Представях си нещо съвсем различно.

— И по-точно?

— Нещо по-официално, сковано, тържествена вечеря. Наслаждавах се на семейната атмосфера, на децата — той забеляза замисленото й изражение.

— Искала ли си някога да имаш деца, Дани?

Въпросът като че ли я притесни. Размърда се неудобно на седалката си.

— Да — отвърна глухо. — Разбира се, че съм мислила за това.

— Колкото повече остарявам, толкова повече мисля за това — каза Логан вглъбено. — Помниш ли, когато на някои от срещите си паркирахме край езерото? Повечето пъти си говорехме, че ще се оженим. И за бъдещите ни деца. Помниш ли?

Очите й срещнаха неговите в полутъмната кабина, после се отместиха. Обгръщаше ги дълбок индиговосин здрач, мек, топъл и уютен като онези летни нощи преди толкова време.

— Разбира се, че помня.

— Чудехме се колко много ще имаме, как ще ги наречем. Спомняш ли си всичко това? — неспособна да говори заради появилата се в гърлото й буца, тя кимна. — Ако през тези десет години си бяхме останали женени, какви ли деца щяхме да имаме сега? На колко години щяха да са? Как щяха да изглеждат? Бяхме решили, че сигурно ще са руси, помниш ли?

— Логан, моля те — прошепна тя. Преглътна напиращото ридание, защото не искаше той да я чуе. В отчаян опит да разведри настроението каза: — Сигурна съм, че искаш да имаш деца толкова, колкото и да ги правиш.

— Признавам се за виновен — каза той със закачлива усмивка. Тя бързо се стопи и на лицето му се изписа силен копнеж. — Още е така.

Потънаха в сговорчива тишина. Приспивното бръмчене на мотора на самолета скоро накара Дани да заклюма. Понеже предната нощ почти не бе спала, потъна в толкова дълбок сън, че дори приземяването не я разбуди.

Когато най-сетне отвори очи, Логан леко разтърсваше рамото й.

— У дома сме, Дани — прошепна той.

— Вече?

— Ами да, само след два часа — подкачи я той.

— Съжалявам — каза тя засрамено и се изправи в седалката. — Не исках да…

— Всичко е наред. Внимавай къде стъпваш — мъжът й помогна да слезе, после се зае да застопорява самолета.

— Логан? — тя сковано се облегна на стената на хангара.

— Хмм?

— Има ли… ъъъ… тоалетна наблизо?

Усмивката му грейна на лунната светлина, докато я улавяше за ръката, повеждайки я към колите им.

— Най-близката е в конюшнята. Ще издържиш ли дотогава?

Тя изприпка до колата си, запали мотора и беше на половината път, преди той да е успял да се обърне. Чакаше я, когато излезе от малката тоалетна в конюшнята.

— По-добре ли си?

— Много — тя въздъхна, сетне рязко извърна глава. — Какво беше това?

— Какво?

— Стори ми се, че чух шум — посочи към отделенията.

— Ще ида да проверя.

Той свали от куката на стената фенер с батерии и го включи. Тръгвайки по централната пътека на обора, опипваше със светлината всяко отделение. Дани го следваше по петите.

— Ще си развалиш скъпите обувки от Нойман-Маркъс.

— Не ме е грижа. Ако изскочи някой призрак, не искам да съм сама.

Той се изсмя и продължи да проверява отделенията.

— Всичките са живи и здрави. Понитата спят — обърна се. Беше толкова близо, че се блъсна в нея. Хвана я над лактите, за да не падне. Мускулите й се напрегнаха под ръцете му. — Дани — разкаяно попита той — още ли се боиш от мен?

Тя чу как отчаянието раздира гърлото му и побърза да го разубеди.

— Не, Логан, не. Не си го мисли. Не е така.

Мъжът я помести към стената, за да може лунната светлина, проникваща през прозореца, да огрее лицето й и той да се увери в думите й.

— Щом те докосна, настръхваш. Защо, Дани?

— Не настръхвам — тя бе очарована от сребристия блясък на луната в косата му. Пръстите й не устояха на импулса да се вдигнат към нея. — Твоето докосване винаги ме кара да треперя.