Сандра Браун
Единствено ти (4)

Четвърта глава

Беше бясна, започна да го кълне наум, няколко пъти кръстоса стаята… и накрая заспа.

Твърде горда беше да си тръгне. Както беше и прекалено горда да иска от Логан да я освободи от нелепата „сделка“, която бе измислил. Приела я бе с широко отворени очи и не можеше да обвинява никого, освен себе си.

Като си помислиш само: за първи път продаваше тялото си, а купувачът не го искаше! Толкова беше унизително. И тъй, след няколко часа скърцане със зъби накрая тя се възползва от удобната стая за гости, пъхна се между ухаещите на свежест чаршафи и потъна в отвратително дълбок и спокоен сън.

Когато се събуди, слънцето вече бе доста високо. След като се ориентира къде се намира, припомняйки си изминалата нощ, отметна завивките и тръгна да търси нещо за обличане. В момента разполагаше само с долнището на банския си. Не би желала да се появи пред Логан, увита само с оскъдна препаска.

В обзаведената в ретро стил баня до спалнята намери дебел хавлиен халат, висящ на порцеланова закачалка от вътрешната страна на вратата. Навлече го, но не се почувства по-защитена, отколкото ако носеше само долнището на банския. Объркващо беше да мисли за среща с Логан другояче, освен напълно облечена.

Отмятайки назад коса и вдигайки войнствено брадичка, тя отвори вратата и излезе в коридора. Сутрешни аромати, упойващите аромати на току-що приготвена закуска подразниха обонянието й и тя ги последва надолу по стълбите към огрялата от слънце кухня.

Логан седеше до кръглата кухненска маса. Подлистници от вестника, съставляващи съботното сутрешно издание на далаския всекидневник, бяха разпилени около стола му на покрития с теракота под. Разсеяно отпиваше от кафето, голите му крака бяха вдигнати на отсрещния стол.

Късите му панталони бяха разнищени и избелели. Тениската му навярно бе виждала и по-добри дни. Брадичката му бе потъмняла от поникналата през нощта брада. Косата му не беше сресана. Изглеждаше прекрасно.

Като чу стъпките на босите й крака, той наведе крайчеца на вестника. Тя очакваше подигравка, самодоволна усмивка, злорадо ухилване. Не очакваше мъжът внезапно да изпусне вестника — спортната рубрика при това — да стане, да я приближи и да обвие ръце около нея в нежна прегръдка.

— Добро утро, любов моя.

Ръцете му се вдигнаха и обхванаха лицето й, а устата му се наведе към нейната за нещо, което тя очакваше да бъде лека целувка за добро утро, със затворена уста. Отново бе изненадана. Устата му легна плътно върху нейната. Устните му се разтвориха и принудиха нейните да сторят същото. После езикът му потъна дълбоко в устата й.

Страшно я бе яд на него, ала не можеше да се откъсне от продължителната целувка. Той я бе замаял. Ако не спокойната целувка за добро утро, тя би могла да очаква целувка на победител — груба, доминираща целувка, която щеше да я подпечата като трофей на победата от състезание за налагане на собствената воля. Ала това бе целувка на любовник — нежна, сладостна, сексуална.

Когато той най-после се отдели от нея, обсипа устните й с няколко леки целувки, преди да попита:

— Добре ли спа?

Деловата му — „ние правим това всяка сутрин“ — интонация разсея унеса й и тя се дръпна от него, затягайки още повече колана на халата около талията си.

— Не, не спах добре — извика ядно. — Логан, тази твоя игра нещо издиша. Не можеш да ме държиш тук…

— Странно, когато влязох да видя как си, спеше като бебе — пренебрегвайки наострената й поза, той я притегли към себе си и завря нос в ухото й. — Хъркаше.

— Не хъркам! — разбира се, тя не знаеше така ли е или не. Бяха изминали години, откак бе спала с някого. — Но не ми се говори за хъркане. Искам да поговорим за…

— Всъщност не е болка за умиране. Харесва ми как хъркаш. Сигурен съм, че вече си огладняла. Седни. Оставил съм закуската да е топла във фурната. Кафе или чай?

Понеже не удостои с внимание раздразнението й и се обърна да извади от шкафа още една чаша, на нея не й оставаше друго, освен да се вторачи в него с нямо безсилие.

— Кафе или чай? — повтори той, поглеждайки я през рамо. Усмивката му бе ослепителна, обезоръжаваща и разбиваща всеки аргумент, който тя методично подреждаше в ума си. Чарът му ги простреля един по един, като мишени на стрелбище.

— Кафе — каза тя бодро. — Без захар. Със сметана.

— Не е ли странно — заговори той, докато бъркаше кафето, — женени сме от десет години, а аз дори не знам как пиеш кафето си. Това е само едно от нещата, които искам да науча за теб — отново даваше обещания, този път с глас, който галеше сетивата й като ръкавица от кожа на норка. — Седни — каза, слагайки кафето й на масата.

— Не искам да сядам, Логан. Искам да поговорим.

— Не можеш ли да говориш седнала?

— Не се прави на умник — сопна се тя. — Не мога да седя срещу теб на масата и да си бъбрим, сякаш нищо не се е случило.

— Нищо не се е случило — наблегна той с влудяваща логика. — Повярвай ми, тялото ми е до болка сигурно, че нищо не се е случило.

Тя не обърна внимание на червенината, която заля бузите й и ги накара да запламтят.

— Чувствам се ужасно неудобно.

— Защо ще се чувстваш неудобно?

— Първо, защото съм почти гола. Мисля, че това ме поставя в крайно неизгодно положение.

— Ами ако това е всичко — той посегна към ципа на разнищените си панталони. — Аз също ще си сваля дрехите и тогава няма да се чувстваш в толкова неиз…

— Не! — възпиращо протегна ръка напред. Внезапната й реакция изви веждите му в съвършени дъги, докато я гледаше, и лека усмивка повдигна ъгълчетата на устните му. — Би ли донесъл багажа ми от колата? Искам да се облека.

— Багажът ти вече е внесен. Ще имаш предостатъчно време да се облечеш след закуска. Сега седни — това бе нежно изречена команда, на която тя не можеше да не се подчини. Той се пресегна за ръката й, дръпна я напред и леко я побутна към стола до неговия. — Гладна ли си?

Умираше от глад.

— Не — красивото му лице потъмня осезаемо и тя побърза да каже: — Но ти хапни. Аз не си падам много по закуските.

Той отвори фурната и извади две чинии бекон и вдигащи пара бъркани яйца. Щом ги постави пред нея на масата, устата й се напълни със слюнка.

— Обичаш ли кифлички с боровинки? — попита той, поставяйки ги до другата храна.

Тя пренебрегна въпроса му и зададе свой:

— Ти ли приготви всичко?

— Яйцата и бекона — да. Икономката ми направи кифличките и ги замрази. Много ме бива да взимам неща от фризера и да ги слагам в микровълновата.

— Икономка? — тя го погледна, повдигайки вежди. — Доколкото си спомням, беше против прислужничките и други такива.

— Аз съм мъж, който живее сам. Понеже нямам жена — той направи пауза, за да подчертае последната дума, — която да живее с мен, трябва да наема някой, който да полага за мен нежни любящи грижи.

— Мислех, че нежните любящи грижи са периметър на Лана.

Надяваше се, че той ще отрече, но вместо това, й бе отправена бавна многозначителна усмивка.

— Ревнуваш ли?

— Разбира се, че не!

Той се засмя.

— Да, ревнуваш — хвана с шепа от хавлиената материя, покриваща гърдите й, вдигна я от стола и я сложи в скута си, целувайки я шумно. Премести чинията й до своята и й подаде вилица. — Повече ми харесваш така. Сега яж.

— Ами твоята икономка? — попита тя, захапвайки лакомо кифличката. — Няма ли да се почувстваш неудобно, ако влезе и ни завари така?

— Дадох й няколко дни отпуск.

— Кога?

— Обадих й се тази сутрин.

— Значи твърдо си решил да остана?

— Ти също искаш да останеш, нали?

— Не е въпрос на желание. Ти постави условията на сделката.

— Ти можеше да откажеш. Но не го стори.

Не й се искаше да изглежда прекалено сговорчива.

— Може и да размисля.

— Но няма да го направиш. Прекалено много искаш тази земя.

— Замислял ли си се, че случайно може да имам и други… задължения?

— Някой чака ли те да се върнеш в Далас?

Тя избегна погледа му. Можеше да излъже и да каже „да“, но каква полза от това? Той така или иначе нямаше да я пусне.

— Не.

— Никой?

— Не.

Това, изглежда, му достави огромно удоволствие, но не опита да се възползва.

— За някой, който не е гладен и не си пада много по закуските, успя да ометеш всичко от чинията — развеселен, той кимна към празния съд.

— Май имам по-голям апетит, отколкото предполагах — призна тя разкаяно.

— Аз имам огромен апетит — каза той дрезгаво.

Желанието в очите му я накара да потръпне, преди още лекичко да е докоснал устните й.

— Изпитвала ли си някога глад към мен, Дани? През последните десет години мислила ли си за целувките ни и как ни караха да се чувстваме?

Нежните целувки, с които той обсипваше ъгълчето на устата й, правеха почти невъзможно мисленето, но тя успя да прошепне:

— Няколко пъти.

— Аз мисля за тях през цялото време. Дори не те целунах на първите ни няколко срещи. Боях се да не те изплаша. После, когато събрах кураж, не посмях да отворя устни. Но си спомням първия път, когато използвах езика си и те вкусих истински.

Тя издаде задавени звуци, с които го умоляваше да престане. Устните му я дразнеха, подготвяйки я за нежното нахлуване. Когато то последва, тя му се подчини и обви ръце около врата на Логан. Целуна го в отговор, присъединявайки се към опиянението на преоткриването.

Най-сетне устата му я освободи и се спусна надолу по шията й.

— Възбуждах се само като си мислех за целувките ти — глухо измърмори той.

— Логан!

— Не се преструвай на шокирана. Сигурно си знаела.

— Добрите момичета не мислят за такива неща.

— Лъжкиня.

Тя не издържа и прихна, припомняйки си всички онези следобеди, когато, вместо да учи, си мислеше за тялото на Логан, мечтаеше за него.

Той пъхна лице между гънките на халата и езикът му запърха по ключиците й, а наболата му брада, отъркваща се о кожата й, я накара блажено да притвори очи.

— Дани?

— Хмм?

— Правила ли си някога любов в плетен стол до кухненската маса?

— Не — отвърна тя с разсеян, дрезгав глас.

— Е, ще ти се случи, ако продължаваш да въртиш малкото си сладко задниче върху скута ми.

— О! — възкликна тя, скачайки на крака, с попарени от гняв и срам бузи. — Аз не… аз…

— Хей! — той стана и притисна протестиращото й тяло към своето. — Аз не се оплаквах. Просто си мислех, че съм длъжен да те предупредя.

— Е, вече го стори — отдръпна се от него и опита да заеме стойката и изражението на жена, напълно овладяла себе си и ситуацията. — Искаш ли да ти помогна с чиниите?

Устните му потрепваха, потискайки смеха, но той прие предложението й толкова сериозно, колкото бе направено.

— Много мило от твоя страна. Благодаря ти.

Когато чиниите бяха измити, той я поведе нагоре по стълбите към спалнята срещу онази, в която бе спала.

— Това е голямата спалня — каза той, махвайки с ръка. Беше огромна, с легло с вдъхващи страхопочитание размери, опряно в едната стена, и плетеница от етажерки, с видео оборудване, стереоуредби и книги на другата. Два фотьойла оформяха кът за сядане пред облицована с месинг камина, уютно разположена в единия ъгъл. Стена от прозорци разкриваше изглед към просторното пасище и източно тексаската борова гора. От нейното място до вратата можеше да види и банята. Ваната в нея правеше онази в стаята за гости да изглежда като детско басейнче до плувен басейн с олимпийски размери. — Какво ще кажеш?

Кожената покривка за легло задържа погледа й. Беше богата, дебела, еротична. Но тя реши, че заедно с останалите мъжки елементи в стаята допълва атмосферата идеално.

— Много е… хубаво.

Той се ухили добродушно.

— Колебание ли забелязвам?

— Не, не, наистина ми харесва. Просто е толкова — тя направи жест с ръце — голяма.

— Направена е за двама души.

— Разбирам — тихо каза тя.

От начина, по който той се приближи, почти надвесвайки се над нея, тя почувства, че само желязо би му попречило да продължи разговора. Вместо това мъжът каза:

— Ето багажа ти — вдигна двата й куфара. — Използвах ключа от чантата ти, за да отворя колата, но го върнах обратно.

— Благодаря — изглежда, това бе единственото нещо, което можеше да каже, докато взимаше чантата си, за да го последва. Той премести багажа й в стаята за гости. Не знаеше дали е облекчена или разочарована, че не го беше оставил в голямата спалня.

— Мисля, че банята е добре заредена, ала ако откриеш, че се нуждаеш от нещо, просто го поискай.

— Добре.

Той постави ръка на бузата й. С лек натиск повдигна лицето й към своето за размекваща костите целувка по устата. Устните му докоснаха бузата, ухото й. После, без да каже дума, той си тръгна, затваряйки тихо вратата след себе си.

Голите й крака потънаха в ласките на дебелия няколко сантиметра килим. Гърдите й бяха набъбнали и я боляха, сякаш в тях имаше мляко. Зърната й пламтяха. Между бедрата й пулсираше топлина. Сърцето й се блъскаше в гърдите. Цялата трепереше.

А той я беше оставил сама.

— Да го вземат дяволите, него и глупавите му игрички! — каза тя на четирите стени, докато гневно крачеше из банята. Веднага щом си вземе душ и облече нещо, ще му каже точно какво да прави със сделката, която беше измъдрил. После ще си замине за Далас.

Но щом влезе в банята, забеляза букет рози, който сънливите й очи бяха пропуснали по-рано сутринта. Вазата от оловен кристал бе пълна със съвършени жълти пъпки, току-що разцъфващи и смесени с бял чувен, деликатен като името си^[1]. Имаше и картичка. На нея пишеше:

„В спящото ти тяло има невероятно нежни места.“

Пламна цяла. Беше спала гола. Беше го сънувала, беше сънувала целувките, ласките му. Възможно ли бе тези фантазии да не бяха сън, а действителност?

Коленете й омекнаха и изстинаха, освежителният душ не бе в състояние да я оправи. Осъзна, че трябва да се облече и да си тръгне, докато още можеше. Но взирайки се в цветята и картичката, въздъхна, знаейки, че дори да се проклина след това, щеше да остане. Поне още известно време.

По сутиен и бикини седна на тапицираната табуретка пред тоалетката. Огледалото бе обрамчено от малки лампички, които го правеха идеално за полагане на грим. Дани се почуди колко ли жени се бяха взирали пред това огледало, все още топли и мъркащи от удоволствие, след като бяха споделили леглото на Логан.

Мисълта й причини болка и на лицето й се изписа намръщена гримаса, която бързо бе сменена от смаяно ахване, щом вратата зад нея се отвори. Логан влезе в стаята, не носеше нищо друго, освен слип и една широка усмивка. По всичко личеше, че и той току-що си е взел душ. Кожата и косата му бяха влажни.

— Трябваше да почукаш — тя инстинктивно разпери ръка върху гърдите, които преливаха от ниско изрязания фин дантелен сутиен.

Вместо да ги прикрива, той сякаш ги бе повдигнал на полица, откъдето да се виждат още по-добре.

— Извинявай — разкаянието в усмивката му бе най-малкото от чувствата, които го вълнуваха. — Толкова пъти съм си представял това как женени двамата се обличаме заедно. Изглеждаше ми естествено да вляза така. В никоя от фантазиите ми обаче ти не се опитваше да се прикриеш. Глупаво е. Нали вече съм те виждал?

Раздразнена от спокойния безразличен начин, по който се бе облегнал на рамката на вратата, тя свали ръка от гърдите си и взе един молив за вежди, решена да изглежда също толкова нехайна, колкото и той.

— Мисля, че дълбоко в теб е залегнал някакъв психологически проблем. Имаш истинска склонност да сваляш дрехите си и да се разхождаш наоколо съвсем гол.

— Дълбоко залегналият ми психологически проблем, както го нарече, се корени в обстоятелството, че съм израснал в къща от четири стаи заедно с родителите си, една сестра и един брат. У дома нямаше много място за скромност.

Прииска й се да прехапе язвителния си език. Взря се разкаяно в мъжа пред огледалото. Знаеше, че няма да желае да обсъжда бедното си детство, затова каза:

— Цветята са красиви.

— Такава беше и ти, докато спеше.

Тя с мъка преглътна.

— Значи ти си… ъъъ…

— Да.

— И… ъъъ…

— И това също. Галех те с безподобно безсрамие — той се отдели от вратата и падна на колене зад нея. Опря вече избръснатата си брадичка на рамото й, прилепи буза до нейната и я погледна в огледалото. Очите му се бяха замъглили от желание. — Наистина ли голотата ми те обижда?

— Наистина? — попита тя с тих смях. — Не.

Той също се усмихна с облекчение.

— Е, за твоята съм категоричен, че не ме обижда — ръцете му с гальовни движения се плъзнаха надолу по раменете й към нежната заобленост на гърдите. Прехласнати, и двамата наблюдаваха как силните му загорели ръце я покриваха. — Господи, Дани… толкова ми е хубаво.

Докосването му беше уверено, настойчиво, топло. Дантелената материя на сутиена й не беше пречка. От ласките му гърдите й наедряха. Изпълваха дланите му. Преливаха от тях. През все по-замъгляващи се от страст очи Дани наблюдаваше как палците му я галят. Бавно. Бързо. Напред-назад. В кръгове. Докато тя бе напълно, красиво разбудена. Той продължаваше да я милва.

Ръцете й се отпуснаха, тя се свлече назад към гърдите му, очите й се притвориха и устните й потръпнаха, освобождавайки учестения й дъх. Моливът за вежди се изтърколи от разхлабените й пръсти и безшумно падна на килима.

— Харесва ли ти така?

— Да.

— По-нежно? По-грубо?

— Не… не… точно… точно така.

— Така ли?

— Хммм.

Той й шепнеше скандални неща за цвета на кожата и формите й:

— Деликатни и секси и едновременно майчински. Би могла да плениш някой любовник в един момент, а в следващия да храниш бебе.

Побутвайки я нежно с нос, той успя да я накара да обърне лице към неговото. Запечата устните им със сладостно всмукване, прониквайки дълбоко с езика си. Плъзгаше го в устата й и го вадеше, докато пръстите му продължаваха нежно да я подръпват, палците му да я милват, дланите му да я притискат.

Простенвайки, той отпусна ръце и я завъртя с лице към него. Прегръщайки я силно, зарови лице във врата й.

— Ти си моя жена, Дани. Моя жена. Чуваш ли? Моя жена — задържа я така безкрайно дълго, сякаш никога нямаше да я пусне.

Когато най-после го стори, и двамата бяха смутени от бурните си чувства. Замаяна, тя отново се обърна към огледалото и оправи бельото си. Той стоеше зад нея, полагайки усилия да се успокои. Усмихвайки се нежно, притисна тила й към корема си и загали овала на лицето й, докато тя се осмели да срещне очите му в огледалото.

— Увлякох се — тихо каза той. — Сега ще те оставя да се облечеш, за да не закъснеем.

— Да закъснеем? Разписание ли имаме?

— Ако не побързаш, няма да стигнем там в единайсет часа.

— Отиваме ли някъде?

— Днес е неделя. Отиваме на църква.

 

 

— Не можехме ли да седнем на балкона? — тя говореше с полуотворена уста, но се усмихваше, за да прикрие неудобството си.

Логан я бе повел по централната пътека към третия ред в църквата.

— Това е постоянното ми място — той кимна за поздрав на минаващата разпоредителка, която сърдечно се здрависа с него и му подаде текста на службата.

— Често ли идваш тук?

— Всяка неделя — рече той набожно. — Ти не ходиш ли на църква? Или си твърде заета да вършиш добри дела?

Беше прекалил с подигравката. Осъзна го веднага щом на лицето й се изписа кисело изражение и тялото й се напрегна.

— Не се подигравай с работата, която върша, Логан. С всичко друго, само не и с това.

— Съжалявам. Не исках да те обидя.

Говореше с такава искреност, че тя моментално му прости. Дори успя да се усмихне колебливо.

— В отговор на въпроса ти — да, редовно ходя на църква.

Устните му се изкривиха, потискайки усмивка.

— Радвам се, че си толкова благочестива.

— Ти си лицемер — прошепна тя, заета да придърпа полата си върху коленете.

— Защо така?

— Чудя се какво ли биха си помислили тези добри граждани за условията на сделката ни.

— Сигурно ще си помислят, че съм изключително умен човек.

— А какво ще си помислят за твоята набожност, ако разберат, че съм прекарала нощта под твоя покрив? Или са толкова свикнали да приютяваш млади дами, та никой няма да се изненада?

Очите му палаво играеха.

— Шшт, службата започва.

Раздразнена от престорено набожното му изражение, тя мушна ръка между тях и го ощипа по кръста. Той изохка, но побърза да се престори, че се прозява.

Като наказание сграбчи ръката й и я държа през цялата служба. Не беше най-лошото наказание, което й бе налагано досега. Всъщност имаше нещо въодушевяващо да седи до него, да пее с него и да чува плътния му баритон.

Гордееше се, че седи до него. Беше толкова привлекателен в тъмносиния си костюм, чиято кройка не оставяше съмнение, че е шит по поръчка. Бялата му риза бе идеално колосана, а вратовръзката — дискретна и подбрана с вкус. Френските му ръкавели с техните обли златни копчета изглеждаха невероятно бели на фона на ръцете му и проблясващото златисто окосмяване. Той ухаеше на сапун и одеколон и паста за зъби с ментов аромат.

Когато наведоха глави в молитва, тя се почувства извисена, както никога досега. Всяка нощ, откак бе наблюдавала как го вкарват в колата на шерифа и изкарват от живота й, тя се бе молила Бог да го благослови. Дори и да не прекараше повече нито ден с него, щеше да е вечно благодарна на този момент сега, когато той стоеше до нея толкова висок, изправен и силен.

Тя се присламчи към него, за да усети успокоителното допиране на ръкава му до голата й ръка. Той вдигна своята и я прегърна през раменете. Лекичко стисна рамото й и тя знаеше, че и неговите молитви се носят към небето като нейните.

След службата бе запозната с хора, които не познаваше, и се видя с други, които бе познавала преди. Не беше трудно да се разбере, че Логан е високоуважавана от съгражданите си личност. Държеше се приятелски с всички. Хората, които се спираха да го заговорят, се наслаждаваха на лъчезарната му усмивка.

Докато си проправяха път към колата му, бяха буквално заклещени от три палави деца, които ентусиазирано се спуснаха към Логан. Той шумно ги поздрави. Спъд се появи забързана след потомството си, бебето беше се вкопчило в рамото й. Джери с добродушната си усмивка подтичваше след нея като послушно кученце.

След като си размениха поздрави и Дани се запозна с децата, Спъд лукаво попита:

— Ей, какво сте намислили вие двамата? Дали пък не се досещам?

Дани пребледня. Логан се усмихна. Джери се възмути.

— Спъд, още сме в района на църквата. И децата слушат — прошепна той.

— Е, исках да знам — отбранително рече тя. Очите й с любопитство се местеха от Логан към Дани, сякаш търсеха издайнически знаци на преситеност. — Смяташ ли да поостанеш, Дани?

— Ъъъ…

— За малко — каза Логан нехайно, отново прегръщайки я собственически през раменете.

— Къде точно си отседнала? В мотела?

— Чао, Джери, Спъд — Логан дръпна Дани да си вървят.

— Но… но, почакайте! Нищо не ми казахте.

— Довиждане, Спъд! — извика Логан през рамо.

Дани се смееше, опряла глава на гърдите му.

Докато те приближаваха колата, Джери се опитваше да вкара внушителното си семейство в комбито. Спъд все още протестираше, бебето пищеше, а хлапетата приличаха на бърборещи механични кукли, излезли сякаш от кошмара на някоя домакиня.

Логан и Дани се засмяха едновременно, докато той палеше мотора.

— Какво да бъде? Обяд в местния клуб или сандвичи с риба тон край басейна?

— Кой басейн?

— Моят басейн.

— Сандвичи с риба тон.

— Трябва да ми помогнеш да ги направим — предупреди я той.

— Не ми звучи толкова страшно.

Едва се сдържаше да не се усмихне. Усмивките идваха толкова лесно. Така беше през целия следобед. Не си спомняше по-слънчев, по-прекрасен ден. Нейната салата от риба тон бе по-различна от тази на икономката му, но той заяви, че харесва нейната повече. След лекия обяд плуваха и се излежаваха на слънце. Тя задряма на един шезлонг, но бе разбудена от намазаните му с масло ръце, които мажеха бедрата й отзад.

— Да не изгориш — каза той, щом тя вдигна глава да го погледне.

— Благодаря.

— Удоволствието е мое.

Удоволствието беше и нейно. Намаслените му ръце се плъзгаха по тялото й с премерен натиск, който превръщаше ласката в еротична. Докосваше тайни, чувствителни точки, които тя не подозираше, че има, докато цялото й тяло не пламна от възбуда. Но Логан бе този, който измърмори цветиста ругатня и се гмурна в басейна да се охлади. Знаеше, че собствената му игра на изчакване вече танцува по нервите му. Почувства облекчение при вида на страданието му, защото самата тя се чувстваше тъй, сякаш се бе потопила в океан от поглъщащ огън.

На здрачаване, когато слезе долу след един душ, той беше запалил дървените въглища в градинския грил.

— Шиш кебап? — попита.

Той също си бе взел душ. Косата му бе небрежно подсушена с хавлия. Косъмчетата по краката му все още бяха накъдрени от водата. Носеше къси панталони и тънка прозрачна риза, закопчана само до средата. Можеше да види разрошените косми по гърдите и тъмните очертания на зърната му.

Облиза устни, макар в момента да не можеше да се закълне, че е от мисълта за шиш кебапа.

— Звучи вкусно.

— Ти си вкусна — каза той с нисък, треперлив глас.

Беше облечена в свободно скроен пеньоар в прасковен цвят. Дълъг беше до земята, но имаше дълбоко триъгълно деколте и през проблясващата материя Логан можеше да види ясните очертания на стройната й фигура. Ушите й бяха украсени с големи златни обици, които му напомняха езическа жрица, но косата й беше като на ангел, падаща до средата на гърба в меки тежки дипли.

— Аз ще приготвя месото и зеленчуците, ако ти се погрижиш за ориза.

— Звучи справедливо.

Тя направи още и салатата и разбърка собствен сос от подправките, които откри в добре заредения му килер. Потопи пръст в купата и го опита.

Логан я приближи и с пресипнал глас каза:

— Дай да опитам.

Останала безмълвна от изгарящия пламък в очите му, тя отново потопи пръст в купата и го вдигна към устните му. Езикът му първо облиза сместа от оцет и олио.

— Великолепно е — измърмори. Но я улови за ръката, за да задържи пръста й. Езикът му отново и отново къпеше върха му, докато накрая мъжът можеше да вкусва единствено нежното ухание на кожата й.

Дани следеше всяко негово движение и все пак не бе подготвена за онова, което направи после. Дръпна пръста й между устните си и го засмука. Името му се изтърколи от устните й като въздишка, докато влажната топлина на устата му плътно обгръщаше пръста й.

Когато най-сетне го пусна, я притегли близо до себе си и слагайки устни на ухото й, прошепна:

— Ето така ще се чувствам, когато съм вътре в теб, Дани.