Сандра Браун
Връщане към живота (8)

Шеста глава

Продължаваха да се дразнят като куче и коте, но отношенията им значително се подобриха.

Адам продължаваше да я ругае и да я обвинява в коравосърдечие и жестокост, която, подтиквана от нейната подлост, го тласка отвъд границите на неговата физическа издръжливост и пределите на човешката болка.

Лайла продължаваше да отвръща на неговите ругатни и му натякваше, че е страхлив и разглезен богат хлапак, който за пръв път през своя приказен живот се сблъсква с истински трудности.

Той твърдеше, че на нея й липсва подход към болните.

Тя отвръщаше, че той не може да се справи дори с най-малката трудност.

Обвиняваше я, че безмилостно го подлага на мъчения.

Отвръщаше му, че непрекъснато хленчи.

И така продължаваше. Но положението бе значително по-добро.

Адам постепенно започна да й вярва. Започна да я слуша, когато му казваше, че не се старае достатъчно упорито и че трябва да се концентрира изцяло върху усилията си. Вслушваше се в съвета й, когато тя му казваше, че се пренатоварва и че се нуждае от кратка почивка.

— Не те ли предупредих, че ще стане така? — Лайла беше седнала в долния край на леглото и масажираше единия му глезен.

— Все още не съм готов да танцувам степ.

— Но вече възвръщаш чувствителността на долните си крайници.

— Заби остра игла в големия пръст на крака ми.

— Но усети болка. — Спря да раздвижва глезена и повдигна настоятелно очи към лицето му, в очакване да се съгласи с нея.

— Усетих болка. — Признанието бе изречено с недоволно ръмжене, но той не успя да прикрие радостната си усмивка.

— И то само за двадесет дни. — Тя подсвирна. — Това е голяма стъпка напред, приятелче. Днес ще се обадя в Хонолулу и ще поръчам чифт патерици. Много скоро ще можеш да стоиш уверено между тях.

Усмивката му угасна.

— Никога няма да мога да го направя.

— Същото казваше и за инвалидната количка. Няма ли да се поотпуснеш?

— А ти? — изръмжа през зъби, когато тя сви крака в коляното и го повдигна към гръдния му кош.

— Не преди да си проходил отново.

— Ако продължаваш да се появяваш с тези спортни гащета, съвсем скоро вече ще тичам. След теб.

— Обещания, обещания.

— Мисля, че те предупредих да се обличаш по-прилично.

— Намираме се на Хаваите, Каванот. Всички се обличат спортно — или още не си чул? Сега ще противодействам на движението на крака. Натискай срещу ръката ми. Това е. Малко по-силно. Чудесно.

— Господи! — простена той през стиснати зъби. Изпълни нейните указания, които представляваха упражнение за обтягане на триглавия бедрен мускул. — Задната част на краката ти е изгоряла от слънцето — забеляза Адам, докато в същото време се напрегна още по-старателно.

— Значи си видял?

— Какво можех да направя? Оголваш ги пред очите ми при всяка възможност. Мислиш ли, че те — краката ти де — са достатъчно дълги? Сигурно стигат до подмишниците ти? Но как ще сляза сега оттук? За какво говорехме?

— За това, че краката ми са изгорели от слънцето. Добре, Адам, задръж така за известно време, след това опитай отново. Хайде сега без мрачни физиономии. Още веднъж. — Лайла подхвана отново същия глупав разговор, за да разсее мислите му от усещането за болка. — Краката ми са изгорели, защото вчера следобед заспах край басейна.

— За да правиш това ли ти плащат такива нечувано високи хонорари? За да дремеш на слънце край моя басейн?

— Не, естествено! — След една добре обмислена пауза добави: — Също така поплувах в него. — Той я изгледа свирепо и натисна силно стъпалото на крака си към нейната длан. — Добре, Адам.

— Каза, че това беше за последен път.

— Излъгах.

— Коравосърдечна кръвопийка.

— Страхлив смотаняк.

Всичко вървеше добре.

 

 

— Елизабет, проклетницата, имаше съвършен глезен, който предизвикваше възхищението и прехласа у нашия учител. Нейното изящно краче винаги бе на показ, понякога ние, останалите момичета в класа, също трябваше да му се възхищаваме. Беше идеалната малка балерина със съвършеното тяло. Винаги получаваше соловите изпълнения, когато предстоеше рецитал. Когато тя танцуваше, очите на ръководителката се премрежваха от сълзи. Аз винаги оставах в последната редица. Имах леко прегърбена стойка и изглеждах като гъска, която се опитва да изтанцува „Лебедово езеро“. Когато танцувах, учителката пак плачеше, но не беше същото.

Лайла усети как от ниския гърлен смях ръцете й, които в този момент масажираха гърба му, започват да вибрират. Той се бе отпуснал, а това я зарадва. Наистина го бе накарала да се напрегне здравата тази сутрин и мускулите му трепереха от изтощението.

— През първата година от обучението ни в гимназията мама ни записа на салонни танци. Елизабет танцуваше така грациозно, истинска Джинджър Роджърс. Аз бях с една глава по-висока от момчетата в курса. Разлях пунш върху роклята си още при първия танц. Старанията ми да стана дама се увенчаха с такъв грандиозен провал, че вече спрях да се старая и се превърнах в шута на класа. Преподавателката телефонирала на майка ми и предложила да й върне внесената такса, ако тя се съгласи да ме отпише от курса. Подривен елемент бе точният израз, с който ме бе охарактеризирала.

— Обзалагам се, че за теб е било облекчение, че не е трябвало да се върнеш към това обучение.

Тя смръщи лице, но не отговори веднага.

— Не, наистина не. С това неуспехите ми ставаха с един повече.

Адам повдигна глава от масата и отново я погледна.

— Защото не си била блестяща в салонните танци?

— Е, заради това и още милион и едно други начинания. Елизабет винаги постигаше клас „А“. А аз неизменно бях в клас „Б“. Но и това като че ли ми се струваше прекалено топличко и удобно положение за мен, така че слязох с още едно ниво по-надолу — в клас „С“. Достатъчно, за да не повтарям учебната година. Сестра ми беше образцова ученичка, любимката на всички преподаватели, затова аз се превърнах в плашилото за учителите от цялата система. Каквото и да направеше Елизабет, аз исках да направя точно противоположното.

— Толкова много ли я мразиш?

— Изобщо не я мразя. Обичам я и й се възхищавам. Просто навреме проумях, че никога не мога да бъда като нея, затова реших да бъда нейна противоположност. С други думи мислех, че щях да остана в нейната сянка и никой нямаше да забележи моето съществуване.

— Изпитвам дълбоки съмнения, че някога ще останеш незабелязана — каза той и се разсмя с плътен гърлен глас.

— Обърни се на другата страна. Хайде, спести ми пъшканията си. Знам, че можеш.

Като напрегна мускулите на ръцете, на таза и бедрата си, върху които вече бе възвърнал контрол, Адам изпълни нейната молба. Вече се местеше от леглото в инвалидната количка и от нея обратно в леглото почти съвсем сам.

— Ето. Така е добре — каза му тя, когато той се изтегна в полулегнало положение, облегнат на възглавниците. — Нуждаеш ли се от нещо?

— Да. Има едно нещо, от което бих се възползвал — с многозначителна усмивка отвърна той.

Въпреки пикантния си речник и своето непочтително мислене, Лайла поруменя.

— Не правя такива неща.

— Никога ли?

— Не и с пациенти.

— Сама предложи, като каза „нещо“.

— Имах предвид да ти донеса плодов сок, някакво списание или дистанционното управление на телевизора.

— В такъв случай — не, благодаря.

— Добре, ще се видим по-късно. — Обърна се, за да си тръгне.

— Защо бързаш толкова? Къде ще отиваш?

— Да пазарувам.

— За какво?

— Нуждая се от няколко неща.

— Какви неща?

— Лични вещи.

— Като например?

— Крайно нетактичен въпрос! А сега — довиждане. Следобедът почти свърши.

— С караваната ли ще ходиш?

— Не, с моята взета под наем кола.

— Вземи караваната. Ще мога да пътувам с теб.

Лайла поклати глава.

— Трябва да се отбия на няколко места. Ще се отегчиш, преди да съм приключила със своите ангажименти.

— Не, няма.

— Да, права съм. Освен това възнамерявах да прекарам известно време в рехабилитационния център, след като приключа със своите ангажименти.

— Ами аз?

— Какво ти?

— Колко време ще отсъстваш?

— Не знам, Адам — отвърна тя с нарастващо раздразнение. — Какво значение има?

— Ще ти кажа какво значение има — ядосано каза Адам. — Плащам ти хиляда долара на ден, за да се грижиш за мен.

— Но заслужавам малко почивка за добро поведение, нали?

— Било ли е някога добро твоето държане?

— Тръгвам — с напевен глас отвърна Лайла.

— Не можеш — извика след нея той. — Може да имам нужда от теб тук.

— Пийт ще бъде тук, ако ти потрябва нещо. Довиждане.

— Лайла?

— Какво? — Отново обърна глава към леглото. Изражението й показваше готовност да услужи, но се долавяше и нетърпение.

— Не бягай така. — Беше променил своята тактика. Сега не нареждаше гневно, а я увещаваше. — Пийт ще е тук, но той не остава при мен, за да разговаряме.

— Ние двамата разговаряме от сутринта. Чувствам се изчерпана и не мога да говоря повече.

— Ще играем на „ежедневно преследване“.

— Винаги се караме, когато играем тази игра.

— Ще играем покер.

— Не е честно. Винаги печелиш ти.

— Тогава стрип-покер?

— Пак не е честно. Аз ще печеля. А ти и бездруго си само по бельо. — Тя го изгледа триумфиращо.

Като се усмихваше, Адам отстъпи:

— Добре, щом покерът отпада, бихме могли да гледаме някой видеофилм.

— Вече сме гледали всичките. По два пъти.

— Но не и голите клипове.

— Без мен.

— Не си ли прекалено превзета?

— Не съм в настроение.

— Те ще ти създадат настроение. Обещавам.

Нетърпеливо пристъпи от крак на крак.

— Знаеш ли за какво говоря?

Адам няколко пъти прехапа долната си устна.

— Хайде, Лайла, не ме изоставяй. Скучно ми е.

— Да, но аз не съм от социални грижи. Довиждане, Адам — с непреклонен тон тя се сбогува, преди той да има време да възрази.

Ако бе останала още малко, той вероятно щеше да успее да я накара да промени решението си. Напоследък оставаше в неговата стая по-дълго, отколкото налагаха задълженията й. След всяко оставане откриваше, че й е все по-трудно да си тръгне.

 

 

— Как е водата?

— Фантастична. Искаш ли да се потопиш?

— Не, не тази вечер.

Лайла излезе от водата и си взе хавлията. Докато се подсушаваше, усещаше погледа на Адам върху себе си. Поради тази причина обикновено използваше басейна по време, когато той си почиваше на горния етаж.

Тази вечер обаче той бе настоял да остане долу по-дълго, отколкото обикновено оставаше след вечеря. Луната бе изгряла. Нощта бе приказна. След като чака достатъчно дълго с надеждата, че Адам ще се оттегли за почивка на горния етаж, неспособна да устои на примамливата прохлада на водата в басейна, Лайла съблече халата си и се гмурна, за да преплува няколко дължини.

— Нещо интересно от днешната поща? — попита Лайла, докато подсушаваше косите си с единия край на хавлията.

— Нищо. Просто е много обемна. Никога няма да мога да я изчета, а още по-малко — да отговоря на тези писма.

— Сигурно не е лесно да бъдеш обичан от хиляди хора — забеляза тя с хлътнали страни и с недоумяващо разширени зеници. — По какъв критерий разделяш тези купчини?

Адам бе разпределил писмата в три купчини на масата пред себе си.

— Добрите, лошите и грозните — обясни той, като показваше поотделно всяка купчина.

Лайла се надигна от своя шезлонг, бръкна в купа с „грозните“ и извади оттам един пощенски плик. Приближи го до светлината, разпръсквана от електрическия фенер на върха на метален пилон, циментиран в цветната леха зад нея.

— Тед и Елизабет Рандолф — прочете тя на глас адреса на гърба на плика.

— Я виж, писмото им е попаднало в погрешен куп.

— Не мисля, че отдаваш голямо значение на този твой метод за разпределение. — Несмущавана от факта, че писмото е адресирано до него, тя пъхна пръст в отворения плик.

— Не внимавах да спазвам стриктно критерия за разпределение. Наблюдавах те, докато плуваше. — Пръстите на Лайла застинаха в плика. Тя повдигна очи към Адам. — Защо не се къпеш гола?

— А ти защо не се държиш прилично? — попита тя, леко задъхвайки се.

— Ще бъде прекрасна гледка.

— Благодаря.

— Няма защо. — Двамата втренчиха очи един в друг в продължение на безкраен миг. Адам пръв погледна встрани, за да посочи към забравения плик в ръцете й. — Какво пишат семейство Рандолф?

Отвори плика и извади писмото. Очите й започнаха да се движат бързо по редовете, въпреки че след този наситен със скрито напрежение разговор между нея и Адам бе необходимо време, за да достигнат думите на сестра й до нейното съзнание.

— Изразяват надежда, че си добре и че аз не те натоварвам прекалено много. — Той изсумтя развеселен. — Пропуснала е да се поинтересува как живея аз. Няма да го забравя, Лизи — измърмори Лайла. — Пишат още, че Меган е много разстроена от загубата на любимия й отбор по софтбол при последния мач от шампионата на града.

— Горкото момиче. Как е Мат?

— Ооо! Наложило се да прекара цял един ден в своята стая, защото подучил най-добрия си приятел да каже неприлична дума.

— Вероятно я е чул от леля си Лайла.

Лайла го замери по главата с мократа плажна кърпа.

— Мат е моят любимец. Смята, че съм страхотна.

— Как се чувства Елизабет?

Лайла продължи да чете.

— Пише, че е в чудесна форма. Главната й грижа е Тед. „Държи се все по-нелепо с приближаването на моя термин.“ О, божичко, чуй това. Купил е нови буфери и за двете им коли, в случай че попаднат в задръстване или бъдат блъснати по пътя към клиниката. — Лайла изпръхтя укоризнено. — Това момче съвсем си е изгубило ума по предстоящото раждане.

Адам се засмя, но когато заговори, гласът му прозвуча умислено:

— Въпреки всичко, сигурно е хубаво.

— Кое? — попита Лайла, докато поставяше писмото обратно в плика.

— Да знаеш, че си дал живот на още едно човешко същество. — Когато обърна глава и срещна погледа й, очите му отразяваха трептящите отблясъци от светлината на електрическата лампа.

— Да, предполагам, че усещането е красиво. Ако това е в кръвта ти.

— Да, ако това е в кръвта ти.

Потънаха в мълчание. Лайла заговори първа.

— Относно тези писма, мога ли да помогна с нещо? Не бих имала против да напиша няколко лаконични отговора вместо теб. Нещо в духа на „Признателен съм за проявената от вас загриженост, точка. Искрено ваш, запетая, Адам Каванот“.

— Разполагам с цели екипи, които се занимават с моята кореспонденция. Ще накарам Пийт да ги опакова в кашон и да ги изпрати в седалището на корпорацията.

— Дори и личните писма ли? — Намекваше за многобройните пощенски пликове, на чийто гръб бе изписано името на Лукреция. Те бяха отделени от останалите и изчетени, но доколкото тя знаеше, още не им бе отговорено.

— Предполагам, че сам ще трябва да се заема с тях. Само че… — Въздъхна дълбоко. — Чувствам се изолиран. Разбираш ли? — Потърси с поглед потвърждение от нея.

Тя мълчаливо кимна с глава, въпреки че не бе сигурна накъде бие той.

— Миналата седмица пропуснах официалното откриване на хотел „Каванот“ в Цюрих. Ако бях здрав, щях да бъда там, да ръководя празненството, да давам последните разпореждания за доизпипване на детайлите, да проверявам лично всичко, за да бъда убеден, че подготовката и останалите неща вървят според предварителните очаквания. Но — замълча и направи пренебрежителен жест с ръка, — наистина не мисля, че пропускам нещо съществено.

— Сега трябва да мислиш за много по-сериозни неща. Залогът този път е доста по-голям от едно тържество по повод откриването на нов хотел. Злополуката е променила представите ти за света. Довела е до преразглеждане на твоята лична ценностна система.

— Предполагам, че е точно така. Или може би просто съм уморен. След смъртта на баща ми започнах сам да се грижа за бъдещето си, изпитвах непрекъсната нужда да получавам повече, да постигам повече, да се впускам в нови завоевания.

— Да преуспееш.

— Да.

Лайла знаеше историята на неговия живот от Елизабет. Адам бе наследил от баща си малка верига от посредствени хотели. Той ги бе продал веднага след изтичането на определения в завещанието срок. Спечелените от продажбата средства бе инвестирал в строителството на луксозен хотел, който незабавно бе спечелил многобройни клиенти и неоспоримо признание. Този хотел бил първият от веригата хотели, чийто брой достигнал осемнадесет. Без значение в коя част на света се намираха, хотелите „Каванот“ бяха еталон и гаранция за отлично качество и първокласно обслужване.

Вярно, че Адам бе получил начален тласък, наследявайки значително състояние и от двамата си родители, но обективно погледнато, той бе станал милионер благодарение на собствените си усилия и труд.

— Начинът на живот, който водех, ме отегчаваше още преди злополуката — призна пред Лайла той. — Звучи абсурдно, нали?

— В известен смисъл — отговори тя с нежна усмивка. — Човек може да ти завижда за всичко, което си постигнал.

— Знам това. Отегчението не бе нещо, с което се гордеех, не бе поза. Защо ли бях отегчен?

— Постигнал си всичките си цели, предизвикателствата в живота ти са се изчерпали. Затова сам си ги създавал — например изкачването на онази планина.

Той потъна в мислите си.

— Сякаш беше преди цяла вечност, когато Пиер, Алекс и аз замислихме това изкачване. За мен е трудно да си представя, че отново мога да се включа в подобна експедиция. Бях поканен да прекарам един от пролетните месеци в Средиземноморието на яхтата на мои приятели. Никога не отсъствам толкова дълго време от офиса си, но дори и да го правех, предложението не ми изглеждаше съблазнително. Чувствам се така отчужден от всичко онова — красивите хора, бързите коли, екзотичните ресторанти, ослепително бляскавите яхти. Хотелите. Жените. — Извърна лице и напрегнато се взря в очите на Лайла.

Тя преглътна с усилие.

— Това ще премине. Чувстваш се откъснат и отчужден, защото това наистина е така. Налага се да съсредоточиш всичките си усилия върху възстановяването и връщането ти към нормален живот. Когато това стане, отново ще заплуваш в същите среди.

— Не съм убеден.

— О, да — възрази тя. — Желанието за преуспяване е просто част от теб. Стремежът към свръхпостижения е заложен в гените ти, също като цвета на очите. Елизабет казва, че притежаваш невероятна, безгранична енергия, която винаги оставя у нея усещането, че се задъхва след теб. Нейното определение за теб е: непрестанно в движение. Всичко това ще се върне отново.

— Но аз никога няма да бъда същият. Нямам предвид физически — побърза да обясни той, когато видя, че тя се кани да му възрази. — Никога вече няма да мисля по същия начин за живота, за човешкия дух като цяло.

— Не, Адам, никога няма да бъдеш същият. Вероятно някога, в далечното бъдеще, ще бъдеш благодарен за злополуката, която преживя. — Стана от шезлонга, мина зад количката и започна да я отдалечава от масата край басейна. — Ако трябва да бъда искрена, Ейси — добави тя с по-ведър глас, — цялата тази философия започва да ме уморява. Защо не приемем, че е време за сън, а?

— Не съм уморен.

— Не спори, Адам! Какво правиш?

Със сила и ловкост, които я смаяха, той протегна ръка назад, сграбчи нейната и я принуди да заобиколи инвалидната количка и да застане пред нея. Обгърна кръста й с ръце, които сключи безмилостно отзад, улавяйки я по този начин като в капан.

— Какво правя? — игриво повтори той. — Нима не разбираш? Поставям те там, където трябва да бъдеш.

При тези думи сърцето й запърха като птица, но тя го изгледа строго.

— Можеше да се удариш. Такива импулсивни действия понякога се оказват опасни.

— Действието ми не беше импулсивно. Мисля за него вече от няколко дни.

— За кое?

Той приближи устни към нейните и я целуна. Знаеше как да целува. От Ориел Дейвънпорт до Лукреция фон… каквото там беше, несъмнено бе практикувал дълго това свое умение. Целувката му бе завладяваща, но не насилническа, и оставяше неповторимо усещане върху устните.

Издавайки същите вибриращи звуци, които сподавено отекваха в гърлото му, Лайла също отвърна на неговата целувка. След това, осъзнала, че върши нещо непозволено, отдръпна назад главата си и я извърна встрани.

— Не, Адам.

— Да. — Устните му се плъзнаха надолу по врата й, който бе извит в очакване на техните ласки.

— Това не е предвидено в рехабилитационната програма.

— Но е предвидено в моята програма. — Шепотът му издаваше припряността, с която се пресегна зад нея и развърза връзките на горната част от банския й костюм. Тя падна в скута му. Адам наведе глава и обсипа с целувки дълбоката извивка между гърдите й.

Лайла издаде тих хриптящ звук, който можеше да изразява удоволствие, съжаление или угризение. Или и трите едновременно.

— Адам, престани, моля те! Не съзнаваш какво правиш.

— Права си, не искам да знам. — Захапа лекичко гърдата й, след това нежно целуна мястото с устни.

— Желаеш ме, защото тук няма друга жена.

— Просто те желая.

— Защото си зависим от мен.

— Защото си дяволски сексапилна.

— И преди си ме целувал.

— Онова не беше целувка. Бе обида.

— И сега е същото. Напълно се вписва в клишето. Първо яростта, след това сляпото увлечение. Приемаш чувството за зависимост за сексуално привличане.

— Винаги разбирам, когато желая някого, Лайла. — Докато изричаха последните думи, устните му възбуждащо докосваха зърната й и те станаха твърди.

Изстена, когато езикът му започна да ги докосва бързо и веднага да се отдръпва.

— Недей, недей!

Той не обърна внимание на нейната лека съпротива, а целуна извивката на шията й.

— Много си сладка, Лайла — промърмори. — Навсякъде ухаеш толкова превъзходно!

Тя вплете пръсти в косите му с намерение да отдръпне главата му от себе си. Но нямаше сили да го направи. Неговите влажни топли устни й даряваха удоволствие, каквото никога преди не бе изпитвала. Гореща вълна се разля по гръдта й, надолу към извивката на бедрата й, създавайки неповторимо трескаво усещане.

— Не трябва, Адам, правим голяма грешка.

— Тогава защо ми позволяваш да го правя? — Повдигна глава и напрегнато се взря в очите й.

— Не знам — отвърна тя с глас, в който се прокрадваха нотки на отчаяние и объркване. — Не знам.

Положи нежни целувки върху устните й.

— Защото желаеш да бъдеш целувана също така силно, както аз искам да те целувам. Не се опитвай да лъжеш. Няма да ти повярвам.

И отново покри устните й.

Премаляла от нега, Лайла сложи длани върху раменете му. Адам не носеше риза. Неговата кожа, която тя познаваше така добре от масажите, беше топла и гладка. Изпита желание да обвие ръце около врата му и да притисне покритите му с тъмен мъх гърди до голата си гръд, но устоя на това изкушение.

Главата й бе замаяна от вълнението, но умът й бе достатъчно бистър, за да осъзнае, че нарушава едно от основните правила на своята професия, без да може да си обясни как се бе стигнало до това и в каква степен можеше да контролира създалата се ситуация. Нямаше съмнение, че е длъжна да сложи край на всичко това.

Отблъсна се от него и веднага се изправи. Горнището на банския й падна на земята. Наведе се да го вземе, после се обърна с гръб и го облече. Преди да се обърне с лице към него, тя навлече халата си и се загърна плътно.

Без да каже дума и с цялата професионална решимост, която успя да си наложи, въпреки че устните й още пулсираха от неговата целувка и усещаше тръпнеща нега в гърдите си, мина зад инвалидната количка и я подкара пред себе си. Потънали в мълчание, двамата стигнаха до неговата стая и с общи усилия преместиха Адам от количката в леглото. Когато бе настанен в него, Лайла събра достатъчно смелост да го погледне в очите.

— Потресена съм от това, което се случи.

— Изплашена си от това, което се случи.

Понечи да възрази, но премълча, затвори очи и поклати глава в отрицание на истината.

— Ще забравим завинаги — каза тя.

— Няма да ти позволя дори да се опиташ да го направиш.

— Ще се преструваме, че никога не се е случвало.

— Невъзможно.

— Никога няма да се повтори.

— И още как.

— Ако се повтори, аз ще си замина.

— Лъжкиня.

— Лека нощ.

— Сладки сънища.

Остави го сам и се прибра в спалнята си. Както преди, всичките й сетива бяха изострени. Струящата през прозореца лунна светлина приличаше на разтопено сребро. Усещането на незаменимия плътен килим под босите й стъпала беше прекрасно. Седна на самия ръб на леглото, бавно се отпусна върху него, сякаш беше издатина над изключително дълбок каньон.

Втренчила невиждащи очи в пространството, Лайла повдигна ръка и предпазливо докосна устните си. Бяха набъбнали. Прокара език по долната си устна. Усети вкуса на Адам.

Очите й бавно се затвориха и пряко волята си простена, изпълнена с желание. Не бе допускала, че е възможно да се случи — не наистина, никога сериозно, определено не и на нея. До този момент без никакво колебание бе готова да се обзаложи, че никога няма да се обвърже емоционално със свой пациент. Това правило бе отпечатано на първата страница на наръчника за физиотерапевтите.

И ето я сега, седеше тук с объркани чувства, с възбудени до краен предел сетива и както изглеждаше, неспособна да направи нищо, за да промени ситуацията.

Никога преди не бе й се случвало такова нещо. О, тя също бе имала своите разгорещени обожатели. Не една заблудена мъжка ръка се бе плъзвала под полата й, докато бе масажирала някой болен. Бяха я опипвали много от нейните влюбчиви пациенти, въобразили си, че са влюбени в нея само защото познаваше така добре техните тела. Отблъскваше тези спонтанни посегателства, отнасяше се към тях като към естествени за своята професия случайности и ги забравяше само няколко минути по-късно.

Но този случай тя нямаше да забрави. Поне не скоро. Искаше да забрави, че инцидентът изобщо се е случвал. Неуспяла, поиска да потисне неговото въздействие. Но инцидентът бе факт. И въздействието му върху нея бе неизмеримо. Свидетелствата за неговата реалност съществуваха. Върху нейните устни. Върху нейните гърди.

Свали горнището на банския си костюм и огледа гърдите си. Да, беше се случило, не бе плод само на нейното въображение. Виждаха се едва забележимите следи, оставени върху кожата й от неговата неколкодневна брада. Зърната й бяха все още розови, влажни и отпуснати. Осмели се и ги докосна.

Когато телефонът върху нощната масичка иззвъня, подскочи, сякаш някой я бе снимал. Грабна слушалката и изкрещя:

— Какво? Искам да кажа, моля. Исках да кажа, домът на Каванот.

— Лайла? Какво се е случило?

— Какво се е случило? Ще ти кажа какво се е случило — изкрещя тя в пристъп на раздразнение. — Събуди ме, ето какво се случи. Знаеш ли колко е часът тук?

— Не. Колко е часът при вас?

— Откъде, по дяволите, да знам? Късно е, това не е ли достатъчно?

— Извинявай — разкаяно каза Елизабет. — Но поне ти се обаждам с добри новини.

— Бебето? — попита Лайла, неочаквано променила настроението си.

— Не, още не. Лекарят казва, че остават седмици дотогава.

— Как се чувстваш?

— Като дирижабъл.

— Ще оставя името и адреса ти на „Goodear“. Може би ще поискат да те използват.

— Как е Адам?

— Той… той е, хм, добре. Добре.

— По-силен ли?

Лайла преглътна, спомнила си за силата, с която я бе притискал, докато бе седяла в скута му.

— Ъъъ, да, определено по-силен от преди.

— И двамата още не сте се сбили на живот и смърт?

— Не съвсем. Но бяхме близо.

— Именно за това се обаждам. Намерихме ти заместник.

Лайла зяпна.

— Заместник?

От отсрещната страна също настъпи кратко мълчание. След това Елизабет каза:

— Избрала съм верния номер, нали? Говори сестра ми Лайла Мейсън, личен рехабилитатор на хотелския магнат Адам Каванот. Нали?

— Съжалявам, Лизи — каза Лайла, като разтриваше слепоочията си. — Знам, че сигурно ти звуча нелепо. Бе толкова отдавна, когато говорихме, че някой друг трябва да продължи терапията, че почти бях забравила за този разговор.

— Забравила? — невярващо повтори Елизабет. — Беше толкова категорична.

— Бях… съм. — Беше ядосана на себе си, че не се е зарадвала на новината, но изля яда си върху Елизабет. Попита троснато: — Защо ви отне толкова много време да намерите заместник?

— Помолихме ръководителя на твоя екип в болницата да ни направи списък с имената на подходящите хора. Той ни препоръча няколко души и ние разговаряхме с всеки, но реших, че никой от интервюираните няма да може да работи с Адам. Вчера разговаряхме с мъж на средна възраст, чиито препоръки бяха изключително добри. Двамата с Тед решихме, че той ще се справи. Готов е, има желание и възможности веднага да се премести. Още утре, ако това е твоето желание.

— Разбирам.

— Струва ми се, че не си особено ентусиазирана от тази идея.

— О, радвам се, само… мъж на средна възраст, казваш?

— Около петдесетте.

— Хм.

— Лайла, нещо не е наред ли?

— Не, просто съм сънена. Събуди ме, нали помниш? Нужно ми е малко време, за да осмисля всичко.

Щеше да й е необходимо време, за да разбере защо не прави задни салта само при мисълта, че може да напусне къщата на Адам Каванот още утре.

Първо: Двамата с Адам тъкмо започнаха да привикват един към друг.

Второ: Двамата заедно бележеха все по-голям прогрес към пълното възстановяване на Адам.

Трето: Двамата току-що се бяха натискали в неговата инвалидна количка.

Лайла искрено се напрегна да прецени коя от горе изредените причини лежеше в основата на нейното нежелание да напусне Адам сега. Вярно, искаше да доведе докрай неговото лечение. Искаше да бъде първият човек, към когото щеше да тръгне той, когато отново проходи. Искаше да изживее и сподели неговата победа над временната парализа. Искаше отново да го целува.

Но това никога нямаше да се повтори.

Не биваше да го допусне. Мотивите на Адам да я целуне бяха така прозрачни, сякаш четеше по книга. Нейните мотиви да целуне Адам бяха твърде абсурдни, за да бъдат сметнати за основателни. Поради тези две причини тя щеше да запомни тази вечер като отклонение от повелите на здравия разум и щеше да се погрижи никога вече да не се случи нещо подобно.

При това положение би било глупаво да пожертва огромния напредък, постигнат от двамата, заради едно маловажно недоразумение. Адаптацията към нов терапевт можеше да забави значително оздравяването на Адам. Това щеше ли да е добре за пациента? Не. Трябваше ли да вземе решение на основата на това кое би било най-добро за болния? Да.

— Не искам заместник.

— Какво?

Лайла повтори думите си, този път с повече решителност.

— Съзнаваш ли колко време и усилия ни струваше с Тед, докато успеем да намерим подходящ човек?

— Съзнавам и се извинявам.

— Можеше да ни кажеш, че си променила решението си.

— Едва сега осъзнах промяната. Наистина, Лизи, искрено съжалявам, извини се на Тед от мое име.

Елизабет въздъхна уморено.

— Не се тревожи. Благодарение на проведените събеседвания времето, оставащо до раждането на бебето, преминаваше за нас по-неусетно. Между другото тази работа не ни беше по сърце. Двамата с Тед винаги сме смятали, че ти си най-добрата. И двамата се радваме, че Адам остава под твоите вещи грижи.

„Ръцете на Адам също са вещи“ — каза си Лайла. Дланите й се изпотяваха само при спомена за неговите възбуждащи ласки.

— Е, ако това е всичко, Лизи, аз ще се връщам в леглото.

— Сигурна ли си, че се чувстваш добре? Все още ми звучиш странно.

— Добре съм. Прегърни децата от мен. Целуни моя красив зет. Дочуване. — Бързо затвори слушалката и рязко отдръпна ръка от телефона, сякаш апаратът можеше да я обвини в двуличие и манипулиране.

Но не можеше така лесно да избяга от своите мисли.

След като отгърна завивките и се пъхна под тях, се поздрави за вземането на едно толкова благородно решение като това да остане докрай, за да изпие до дъно горчивата чаша.

Но дълбоко в себе си знаеше, че подбудите й бяха егоистични. Поне една част от тях.