Сандра Браун
Връщане към живота (7)

Пета глава

— Би-бийп! — Направи няколко обиколки на стаята, преди да спре количката край леглото. Погледна го усмихнато и изрече със старомоден носов изговор: — Това нещо притежава многобройни достойнства: метални колела, удобна тапицерия, моторно задвижване. Също и ниска скорост. Да, сър, няма да сгрешите, ако инвестирате парите си в тази красавица. Или бихте желали да ви демонстрирам друг модел?

— Махни това глупаво нещо от очите ми.

— Какво? Очаквах, че ще бъдеш развълнуван.

— Не ме е грижа за твоите очаквания. Няма да се унижа да ставам от леглото с цената на огромни усилия единствено за да се напъхам в количка, в която не желая да се озова. Лекарите казват, че постигам напредък и без нея. Това е достатъчно добро за мен.

— О, съмнявам се. — Тя скочи от инвалидната количка и се надвеси над него. — Нима си се примирил с мисълта да прекараш остатъка от живота си, прикован към легло?

— Не е задължително.

Лайла упорито разтърси глава.

— Ти може би си готов да се предадеш, но не и аз.

— Теб това какво те засяга?

— Мой пациент си.

— Какво от това?

— Това, че докато не можеш да ме изгониш, си изцяло в моите ръце.

— Какво искаш да кажеш?

Вместо отговор, тя отиде до вратата и я отвори.

— Пийт! Качи се при нас! — изкрещя му тя с глас, който не можеше да бъде наречен женствен.

Само след няколко секунди се чу потракването на неговите малки обувки по металните стъпала на стълбата.

— Да, Райра?

— Помогни ми да преместим мистър Каванот в инвалидната количка. След това докарай ремаркето пред входната врата.

— Ще пътуваме?

— Точно така. Ще пътуваме. И той идва с нас. — Тя посочи с глава към Адам.

Изражението на лицето му бе каменно, челюстите му бяха непреклонно стиснати.

— Никъде няма да пътувам.

— Да, знам, че си дошъл тук, за да умреш, също като древните индианци и като слоновете, които се отправят към планината в очакване на смъртта си. Предпочиташ да лежиш тук, задушаващ се в собственото си самосъжаление, и да оставиш тези красиви мускули да се съсухрят. — Опря показалец в гърдите му. — Но аз няма да го допусна.

— Не можеш да ме принудиш да правя нещо, което аз самият не желая да извърша.

— Прав си, не мога. Но преди да решиш да се предадеш, искам да ти покажа нещо.

— Не знам какво си запланувала, но то никога няма да стане.

— Аха, значи така? — Тя го дари с ослепителна усмивка, която много скоро стана крехка и язвителна. — Добре, Пийт. Аз ще го хвана през раменете. Ти хвани краката му.

Мина зад Адам и наклони горната част на торса му напред. Промуши ръце под мишниците му, извъртя тялото му и сключи ръце пред гърдите му.

Адам се съпротивляваше ожесточено, непрекъснато размахваше ръце във всички посоки.

— Пази си силите, Каванот. Справяла съм се с мъже, които бяха с близо четиридесет килограма по-тежки от теб.

— Пусни ме, кучко! — Опита се да раздели здраво сключените й пръсти, но тя ги сви в юмруци.

— Ако не млъкнеш, ще те усмиря — заплаши тя. — Ще завържа ръцете ти. Готов ли си, Пийт?

— Проклета да си! — Адам нададе рев, когато Лайла повдигна тялото му над ръба на леглото и бавно го спусна в количката.

Пийт, който не искаше да се замесва, но осъзнаваше, че намесата му е наложителна, изпълни указанията на Лайла и постави стъпалата му върху специалната поставка.

Адам мигновено вкопчи пръсти и изправи гръб. Лайла добре познаваше този трик. Преди да има време да се изправи, преди да се изтласка от стола, тя застана пред него.

— Дори не се опитвай. Ако го направиш, ще те завържа в количката. Излизаме на разходка с автомобил. Идваш с нас — със или без достойнство. Решаваш сам.

Черните му очи се впиха в нейните с почти физически осезаема омраза, която бе нормално да се появи на този етап от възстановителната терапия. Лайла положи върховно усилие да се престори, че не я забелязва и да не отвърне с взаимност на това чувство. Но точно в този миг й се прииска да го зашлеви през лицето.

— Пийт, иди да докараш открития фургон пред входа.

Той с радост се изниза от стаята. Лайла мина зад инвалидната количка, освободи спирачката и я подкара. С лекота се качиха на асансьора, чието съществуване тя бе установила по-рано същия ден. Но поради височината и теглото на Адам, тя срещна затруднения с повдигането на колелата на количката над праговете на вратите. Стигнаха до входната врата точно когато Пийт паркираше пред нея специално оборудвания открит фургон. Вкара количката на определеното място и я закрепи неподвижно.

— Не изпитваш ли поне любопитство да разбереш къде отиваме? — попита тя, докато хидравличното устройство повдигаше количката до нивото на фургона.

Онова, което той направи, навсякъде по света се приема като недвусмислен израз на дълбоко презрение.

— Предполагам, че друг отговор няма да получа. — Обезопаси инвалидната количка върху платформата и сама се качи във фургона. — За твоя информация, доктор Арно се зае да осигури този открит фургон. Можеш да го ползваш, докато ти е необходим. Би могъл да му изпратиш благодарствена бележка.

Адам само извърна глава встрани и равнодушно се загледа през прозореца. Пийт, седнал върху възглавничка поради ниския си ръст, подкара фургона. Лайла в движение му даде указания за посоката.

Адам показа признак на интерес и на вълнение едва когато Пийт прекара караваната през портала. Когато прочете надписа на полузакритата табела над вратата, той рязко извърна глава и мълчаливо — само с поглед — поиска обяснение от Лайла.

— Точно така, Адам. Това е рехабилитационен център за частично и напълно парализирани хора. Ако не беше толкова богат, за да си позволиш лично медицинско обслужване, щеше да се озовеш в някой от тези центрове. Карай бавно, Пийт. Искам добре да види всичко тук. Погледни — посочи му тя. — Това са два отбора от мъже, които играят баскетбол. Сигурна съм, че никой от тях сам не е пожелал да бъде в инвалидна количка. Биха предпочели да могат да тичат из игрището, но поне се смеят, прекарват забавно, правят всичко, което е по силите им, да не мислят непрекъснато за своето нещастие. Спри за минута, Пийт. — Пийт изпълни молбата й. — А там е плувният басейн, Адам. Виж онези деца. Те се държат като нормални деца край плувен басейн. Само че те не са обикновени деца. Това са много особени деца. — Очите й се премрежиха от сълзи. — Особени, защото за тях е трудно дори да стигнат до басейна, камо ли да плуват в него. Не могат да се затичат по трамплина и да скочат във водата. Не могат да играят на водна топка или да преплуват дължината на басейна под водата.

Прекалено развълнувана, за да може да говори, тя даде знак на Пийт да продължи напред. Когато стигнаха до една пресечка, Пийт спря и тримата изчакаха, докато една медицинска сестра прекоси алеята, бутайки пред себе си парализирана пациентка, настанена в инвалидна количка. Младата жена се смееше на нещо, което сестрата й бе казала.

— Погледни я добре, Адам. Двамата с нея много си приличате. Но между вас съществуват две основни разлики. Тя се усмихва, а не се цупи. А тя ще остане парализирана до края на живота си. — Лайла разпери ръце, за да обхване цялата група. — Точно така. Всеки един от тези хора ще остане в инвалидна количка до деня на своята смърт. И те са благодарни, че имат поне тази възможност за придвижване.

Ожесточено избърса сълзите, стичащи се по лицето й.

— Как се осмеляваш… как се осмеляваш да проявяваш такъв безскрупулен егоизъм, когато имаш всички шансове да ходиш отново, да живееш нормално, а те са лишени от тях. — Цяла трепереше. Като гледаше втренчено Адам, мрачно нареди: — Прибираме се, Пийт.

Пътуването към вилата премина в тягостно мълчание.

 

 

Преди да отиде в стаята му на следващата сутрин, Лайла изчака, докато се увери, че той е закусил и се е избръснал. След като се бяха прибрали след вечерната разходка предишния ден, тя му бе помогнала да се върне в леглото и бе излязла от стаята, без да му проговори. Въпреки че представляваше нарушение на професионалната етика, тя не се бе поколебала в решението си да го заведе в рехабилитационния център. Беше заслужил шоковата терапия. Не бе редно да го оставя сам през предишната нощ, но Лайла го бе оставила. Страхуваше се, че ако се бе наложило да докосне Адам Каванот, то щеше да го направи с единствената цел да сключи пръсти около гърлото му и да го удуши.

Сега стоеше пред вратата на неговата стая, несигурна дали ще трябва да избягва летящи към нея предмети. Но когато я видя, вместо да запрати по нея чашата с кафе, от която отпиваше в този момент, той просто я остави на нощното шкафче.

— Добро утро.

— Добро утро — отговори на поздрава му тя. — Добре ли спа?

— Около три часа тази сутрин получих мускулни спазми.

— Съжалявам. Трябваше да ми позвъниш.

Той повдигна рамене.

— Използвах трапеца, за да променя положението на тялото си. Постепенно преминаха.

— Силни ли бяха?

— Като болезнено изтръпване на ръка или крак.

— В областта на бедрените мускули?

— Предимно в задната част на бедрата.

— Трябваше да вземеш болкоуспокоително.

— Оцелях и без него. — Погледна надолу към палатката, образувана от чаршафа над големите пръсти на краката му.

Лайла предвидливо реши да замълчи и да го остави той да насочва разговора.

След като помълча известно време, Адам повдигна очи към нея и попита:

— Защо не ме изрита по задника вчера?

— Когато целият е покрит с рани от залежаване? Сигурно ме смяташ за чудовище.

Едното ъгълче на устата му се изви нагоре в печална усмивка, но очите му не се смееха.

— Държах се като истински мухльо.

— Няма да получиш опровержение от мен.

— Откъде… — Изкашля се, за да прочисти гърлото си. — Откъде знаеш за рехабилитационния център?

— Доктор Арно ми каза за него. Предложи, след като приключа ангажимента си тук, да поработя за известно време там. Доброволци не се намират лесно. В тези центрове рехабилитаторите никога не достигат.

— Притежавам тази вила от години. Никога не съм знаел за съществуването на тази клиника — каза той и умислено се загледа през прозореца.

Лайла предусети, че се задава тежък пристъп на меланхолия. Въздействието от посещението на рехабилитационния център бе оправдало нейните очаквания, но според нея то можеше да се окаже с нежелателно трайни последствия. Последното нещо, което желаеше, бе Адам да изпадне в депресия.

— Беше жестоко от моя страна да те заведа там — каза тя. — Ако ми простиш за това посещение, аз ще ти простя, че се държа като жалък страхливец. Съгласен ли си? Освен това, ако не беше реагирал като жалък страхливец, щях да те смятам за ненормален. Всички пациенти, особено младите, спортуващи мъже, преминават първоначално през този труден етап.

— Защото се страхуват, че никога вече няма да бъдат пълноценни мъже.

— Преди всичко — отвърна тя с усмивка.

— Наистина сериозно основание за тревога, не си ли съгласна?

— Да — колебливо отговори тя, — но не е нужно да се тревожиш за това днес. Защото днес трябва да мислиш как сам ще се качиш в инвалидната количка.

— Никога няма да успея — поклати тъжно глава той. — Никога няма да мога да го направя.

— Разбира се, че ще можеш. Съвсем скоро ще кръстосваш цялата къща с инвалидната количка. Имаш късмет, че архитектът на вилата предвидливо е монтирал асансьор.

— Между другото как научи това? Неговото съществуване се пази в тайна. Пийт ли ти каза?

— Не, открих го, докато се шляех из къщата.

— Какво друго откри?

— Запасите ти от коняк и колекцията от порно клипове.

— Опита ли брендито?

— Отпих една-две глътки.

— Хареса ли ти?

— Изключително е.

— Гледа ли клиповете?

— Отблъскващи, отвратителни и омерзителни.

— Това е повторение.

— Но също сполучлива и благозвучна алитерация.

Облягайки глава назад, Адам я освирка.

— Колко от тях изгледа, преди да стигнеш до заключението, че са отблъскващи, отвратителни, омерзителни и така нататък?

— Четири.

Той се разсмя. За свое оправдание тя добави:

— Трябваше по някакъв начин да убия времето си. Снощи не можах да заспя.

— Защо?

— Защото знаех, че на сутринта моят пациент ще се опита да отклони вниманието ми, за да не го карам да се размърда от леглото. Опитах се да измисля начин да осуетя неговите планове.

— И успя ли?

— Очевидно не.

Двамата се засмяха и едновременно с това се изненадаха колко приятно им бе да водят словесни престрелки.

Лайла се изправи и придаде строго, професионално изражение на лицето си.

— Представи си, че ще трябва да се превърна в роб кочияш. — Той изстена. — Хайде сега, изправи се сам до седнало положение.

— Дори когато съм в инвалидна количка, няма да мога да се движа навсякъде.

— Пийт е на долния етаж с един дърводелец, който поставя наклонени летвички от двете страни на всички прагове. Ще можеш да се движиш из цялата вила.

— Ююпиии! — извика той театрално.

— Искаш ли или не искаш да го направиш? — изправи се пред него, опряла юмруци на хълбоците, а рекламният надпис на бира от лицевата страна на тениската й плътно прилепна към гърдите й.

Адам веднага се възхити на гледката.

— Харесва ми да те наблюдавам, когато си ядосана.

— Това е нищо. Трябва да ме видиш, когато се разгорещя.

За стотна от секундата зениците му се разшириха от изненада, след това едва забележимо се присвиха.

— Бих искал — каза той.

— Със сигурност ще го видиш — обеща му тя със загадъчна усмивка, на която той мигновено отвърна. — Но не днес.

— Тогава те съветвам да бъдеш по-предпазлива.

— Предпазлива?

— Виждам очертанията на гърдите ти под тениската.

Стомахът й възбудено затрепери, но тя си придаде равнодушно изражение.

— А това ще ти помогне ли да се размърдаш от леглото?

— Би могло. Можем да проверим веднага.

Той се пресегна да хване долния край на тениската. Тя отмести ръката му встрани.

— Съжалявам, това не е включено в програмата за тази сутрин.

Мъжете, които флиртуваха с Лайла, бяха много — от строителни работници по улиците на града до лекари-хирурзи, които я задяваха по коридорите на болницата. Без да се изчервява и да се гневи, тя можеше да отклони атаките на всеки от тях. Рядко изпадаше в конфузни ситуации. Но този път едва не се стъписа.

Болните мъже често се държаха вулгарно с единствената цел да предизвикат възмущение и да поставят в неудобна ситуация жените от медицинския персонал. Също като децата искаха да проверят колко далеч в лудориите си могат да стигнат, без да бъдат наказани.

Но Адам не приличаше на дете. Не звучеше като дете. В очите му липсваше палавият блясък, който бе виждала в погледа на повечето болни, които се опитваха да я шокират. И видът, и гласът му бяха плашещо сериозни. В един непозволен порив на въображението си, траял само миг, Лайла се изкуши да вземе ръката му и да я сложи върху своята гръд. Наложи се да тръсне русата си глава, за да прогони тази недопустима мисъл.

— Вече можем ли да се залавяме за работа? — строго попита тя.

— Разбира се.

Усмивката му издаваше, че неговите мисли продължават да кръжат около удоволствията, а не са съсредоточени върху предстоящата работа, но тя бързо щеше да поправи това.

— Как са бицепсите?

— В отлично състояние. Защо?

— Радвай им се. По това време утре вечер ще бъдат като живи рани. Ще трябва да ги използваш, за да се повдигнеш над ръба на леглото и да се прехвърлиш в инвалидната количка.

— Тогава покажи ми как да ги използвам — каза той със същия властен тон, който караше хотелските управители да се движат със скорост, оставяща впечатление, че са им поникнали криле, и разплакваше немарливите администраторки от рецепцията. — Не съм убеден, че си струва усилията. — Повдигна очи към нея. Един кичур коса бе паднал над обляното му в пот чело.

Лайла по навик протегна ръка и отметна кичура назад.

— Обещавам ти, че ще си струва. Това е просто първият опит. Спомняш ли си първия път, когато си се качил на ски? Обзалагам се, че тогава също си си казал: „Не съм убеден, че си струва усилията“.

Той кимна огорчено.

— Доколкото си спомням, престанах да го твърдя едва на третия ден. Единственият спорт, който си струваше усилието още първия път, когато опитах, беше сексът. Отне ми час и половина, докато убедя Ориел Дейвънпорт да извърви пътя докрай.

— Изненадана съм, че ти е отнело само толкова време. Звучи ми като истинска глупачка, която непрекъснато ще отлага.

— Доста ограничена. Но тогава не се интересувах от нейния характер.

— Била е просто отдушник на юношеското ти сладострастие.

Той се засмя.

— Виновен. Но Ориел също не се интересуваше от моите качества.

— Та кога значи се случи това мимолетно събитие?

— В Деня на благодарността, по време на първата ми година в гимназията.

— И оттогава насам сексът си остана за теб само спорт?

Той извърна глава назад, за да я погледне.

— Естествено. Не е ли същото и за теб?

— Естествено. — Приковаха погледи един в друг. Измина дълго време, преди Лайла да каже: — Хей, докато все още си в това нещо, не искаш ли да се поразходиш наоколо?

— Добре. — Облегна гръб назад. Когато тя не се помръдна от мястото си, за да мине отзад и да подкара количката, той очакващо впери очи в нея. — Е?

— Ако смяташ, че възнамерявам да прекарвам свободното си време като твой шофьор, мистър Каванот, трябва отново да се замислиш.

— За хиляда долара на ден трябва да си готова да разпериш криле и да полетиш, ако аз поискам това от теб.

— Значи си проверил?

— И още как.

Лайла бе доволна, че е проявил достатъчно интерес към професионалните си дела, за да се обади на континента и да направи справка за нейните хонорари. Но смръщи лице и се престори на недоволна.

— Аз съм терапевт на свободна практика, а не една от твоите подчинени, чиято единствена цел в живота е да угажда на големия лош началник. — Скръсти решително ръце на гърдите си.

Когато стана ясно, че тя няма да отстъпи, той изръмжа:

— Как задвижваш тази глупава бричка?

— Мислех, че никога няма да зададеш този въпрос — бодро отвърна тя.

Упражниха се заедно в коридора. Скоро той се научи сам да управлява и движи инвалидната количка.

— Не е чак толкова лошо — каза Каванот с широка усмивка. — Знаеш ли, виждал съм хора, които се надбягват с инвалидни колички, дори ги управляват само на две колела.

— Моля те, не прави това. Изчакай да минат поне два-три дни — предизвикателно изрече тя. — Тед понякога кара своя мотоциклет само на задното колело. Децата обожават този номер. Елизабет изпада в ярост.

— Тед има мотоциклет?

— Изглежда странно, нали?

— Той е страхотно момче.

— Да, имаш право. Радвам се, че срещна сестра ми. Или обратното.

— Изглежда, че са щастливи да бъдат заедно.

— Двамата не могат един без друг. Гукат си като щастливи гълъбчета. Понякога е отвратително. Но точно от това имаше нужда и Елизабет — да обикне някого, да бъде обичана всеотдайно. Тед беше идеалният избор. — Погледна Адам с периферното си зрение. — По-добър от теб.

— От мен?

— По онова време имаше период, когато мислех, че ухажваш сестра ми. Дори я поощрявах да се забавлява повече, преди тя да направи своя избор между вас двамата.

— Аз я ухажвах заради деловите й качества.

— Спомням си как една вечер се появи на вратата с букет от рози, самото въплъщение на представата за галантен кавалер.

— Вечерта, когато бяхте прегорили бисквитите. Елизабет ми разказа след време — обясни той, когато долната й челюст увисна от изненада. — Вечерта се превърна във вещаещо провал начало. Спомняш ли си, че двамата с Тед й бяхме донесли еднакви букети?

— Спомням си, че се смях до премала, когато Мат изтърси точно същите думи. Чудя се какво ли щеше да стане, ако Тед не беше там, сипещ смъртни заплахи срещу теб? И какво стана?

— Между мен и Елизабет имаш предвид? Нищо. Същото, което се случи по-късно. Щяхме да си останем делови партньори, но нищо повече. Не ме разбирай погрешно. Елизабет е красива жена. Винаги ми е било приятно да бъда с нея. Но аз разбирах какво иска тя и от какво има нужда. Съзнавах също така, че не съм онова, което търси.

— Съпруг, баща за своите деца. Тази роля не е за теб, нали?

— Не повече, отколкото би подхождала на теб.

— Любовта и сексът са взаимно свързани.

— Права си — лаконично отвърна той, после дълго я гледа в очите.

— Права?

— О, да. Абсолютно права. Ето, вече се върнахме — добави тя, като пое управлението на инвалидната количка и я спря в непосредствена близост до леглото. — Сега, за да стигнеш в леглото, просто повтаряш процедурата в обратен ред.

Той изстена високо.

— Искаш да кажеш, че трябва да премина отново през всичко отново?