Сандра Браун
Връщане към живота (3)

Първа глава

— Лоша идея. От всички идеи, които някога са хрумвали на някого, тази е най-неудачната.

Лайла Мейсън, стъпила на пода с боси крака, облечена в тесни ластични джинси и избеляла червена тениска с къс ръкав, приличаше на многодетна майка от дом за сираци, сякаш току-що излязла от епохата на шейсетте. През същото онова десетилетие тя е била едва дете, но лицето й носеше отпечатъка на бунтовния дух на отминалото време. Развълнувана, тя отметна назад своите гъсти къдрави коси. Малките кичурчета бяха прибрани назад и пристегнати с пъстър шал за глава, но тя по навик направи движение, сякаш за да отстрани и тях.

— Дори още не си ни изслушала — наставляваше Елизабет своята по-малка сестра.

— Чух достатъчно. Адам Каванот. Само това име е достатъчно, за да ме накара да се противопоставя на всеки замислен от вас двамата план. — Изгледа сестра си и нейния съпруг с неприкрита враждебност. — Да забравим, че изобщо сте го споменавали и да отидем да ядем сладолед, а? Никакви лоши чувства.

Тед и Елизабет се втренчиха в нея с безмълвен укор. Като видя, че те все още не искат да се признаят за победени, Лайла се отпусна примирено върху канапето във всекидневната на своя малък апартамент и сви единия крак пред себе си, сякаш той беше предпазен щит.

— Добре, хайде да послушаме. Започнете веднага с поучителната проповед, за да приключим по-бързо с цялата процедура.

— Той е в много тежко състояние, Лайла.

— Повечето пациенти с гръбначномозъчни увреждания не са — саркастично отвърна тя. — Особено в началото. А повечето от тях нямат финансовата възможност да си помогнат, с каквато например разполага вашият мистър Каванот. Благодарение на своята чекова книжка той има на разположение повече лекари, медицински сестри и физиотерапевти, отколкото по-голяма част от пациентите в неговото състояние могат да изброят на пръстите на двете си ръце. Той няма нужда от мен.

— Това е снобско отношение с обратен знак, нали? — с основание я запита Тед.

— Колко пари има или не Каванот, е без значение.

— Тогава защо не се съгласиш да бъдеш негов терапевт? — с настоятелен тон попита Елизабет.

— Защото не го харесвам — отвърна Лайла. Вдигна ръце пред гърдите си, за да спре възраженията, с които видя, че щяха да я обсипят. — Не, ще го кажа по друг начин. Мразя го, противен ми е и го презирам. Такива са и неговите чувства към мен.

— Това не би трябвало да има значение.

— Охо! Да, но има. — Лайла скочи от канапето и започна да крачи из всекидневната. — Приятелчета като него, които се нуждаят от възстановителна терапия, са най-лошите. Имам предвид най-лошите пациенти. Децата те обикват и те обожават заради вниманието, което им отделяш. Възрастните хора се трогват до сълзи от твоята любезност. Дори младите момичета изпитват дълбока признателност. Но мъже на възрастта на Каванот — каза тя, като клатеше категорично глава, — ъъъ… Невъзможно. В болницата пускаме сламки, за да видим кой ще се хване за тях.

— Но, Лайла…

— Защо се получава така? — Гласът на Тед надмогна този на съпругата му.

Елизабет имаше склонност да следва чувствата си в ситуации като тази. Неговият подход бе по-прагматичен, особено към непостоянната му балдъза, промените в настроението на която бяха резки и непредсказуеми.

— Защото в по-голямата си част, преди да получат гръбначномозъчно увреждане, те са били в отлична физическа форма. Повечето са получили уврежданията, практикувайки някакъв опасен спорт. Те са търсачи на силни усещания. Действени и авантюристични. Мотоциклетисти, сърфисти, скиори, гмуркачи — все от този род. Те са с по-силно изявени атлетични възможности. Поне в сравнение с преобладаващата част от населението. Когато някой получи травма, в резултат на която се парализира, изпада в състояние на лека лудост в известен смисъл. Не може да повярва, че от най-остроумния и породист жребец се е превърнал в безпомощен инвалид. Психиката му не издържа и загубва баланс. Без значение колко приятен е бил преди злополуката, след нея той се озлобява и иска да накаже целия свят за своето нещастие. Накратко такъв човек става… непоносим.

— Адам няма да бъде такъв.

— Правилно — иронично се съгласи Лайла. — При него ще е много по-лошо. Защото е загубил много повече.

— Той ще разбере, че си там, за да му помогнеш.

— Ще негодува срещу всичко, което правя.

— Ще ти благодари.

— Ще ми се противопоставя.

— Ти ще си неговият лъч надежда.

— Ще бъда неговата изкупителна жертва. — Лайла вдъхна дълбоко. — Ще трябва да понасям отвратителния му характер и постоянните обрати в настроенията му. Ако се подложа на такова унизително отношение, което никога няма да направя. Затова — край на спора. Какво ще кажете за „Хоаген-Дац“?

Елизабет обърна глава към Тед и го погледна умоляващо. Той се засмя нервно и повдигна рамене.

— Какво очакваш да направя? Тя е зряла жена. Сама взема решенията си.

— Благодаря ти, Тед — признателно каза Лайла.

— Но ти видя Адам. Не аз. — Тед бе останал непреклонен в решението си да не разреши на Елизабет да пътува, но по нейно настояване бе отишъл да посети Адам и се бе завърнал с информация от първа ръка относно неговото здравословно състояние. — Кажи на Лайла какво казаха лекарите.

Като въздъхна тежко, Лайла отново седна на канапето. Когато се бе настанила, Тед се обърна към нея:

— Ходих в Хаваи, за да го посетя.

— Мислех, че е в Рим.

— Беше. По негова молба след операцията е преместен в една болница в Хонолулу.

— Бил е опериран? — Тед кимна. — От това, което разбрах, при падането не е засегнат гръбначният нерв. — Въпреки личната й антипатия към финансиста, професионалното любопитство у Лайла започна да се изостря.

— Да благодарим на Бога, че не е бил засегнат. Но няколко кости на гърба са били счупени и спукани. Хирурзите са ги оправили. Не познавам медицинския речник, но е претърпял гръбначна контузия.

— Контузия означава натъртване. Мястото се подува и отокът притиска нервните влакна. Докато не спадне отокът, лекарите не могат да установят със сигурност степента на парализата и дали тя е временна или постоянна.

— Съвсем точно — каза Тед, като кимна утвърдително с глава при нейното професионално заключение, напълно покриващо се със становището на медицинските специалисти.

— А хирургичната намеса е увеличила времето, през което ще има оток около гръбначния стълб — добави Лайла.

— Да, но така беше преди две седмици. Вече трябва да има признаци на подобрение, а все още няма.

— Все още ли е в състояние на диосхизис? — При вида на озадаченото изражение върху лицето на Тед поясни: — Гръбначномозъчен шок. Парализа.

— Да.

— И е загубил чувствителност от кръста надолу?

— Не чувства нищо.

— Вече трябваше да е започнал възстановителна терапия. — Тед извърна гузно поглед встрани. — Значи е започнал — разбиращо изкоментира Лайла. — Нали?

— Да — неохотно смотолеви Тед, — но не реагирал добре на нея.

— Което ни връща към началото на нашия разговор. Мъже като Адам винаги се противопоставят при намесата на рехабилитатор. Най-вече от страх, че никога вече няма да бъдат същите, те или искат да се справят с всичко абсолютно сами, или отказват да правят каквото и да било. Какъв е случаят с Адам?

— Не иска да предприема изобщо нищо.

Тя въздъхна с усмивка на познавач.

— Можеш ли да го виниш за това? — попита Тед с нотка на раздразнение в гласа си.

Лайла отвърна със същата острота:

— Не е моя работа да обвинявам, Тед. Работата ми е да се възползвам по най-ефикасния начин от онова, което е останало у такива болни, за да им помогна. А не да ги утешавам, докато те леят сълзи по онова, което са изгубили.

Той прокара пръсти по косата си.

— Знам. Извинявай. Само… по дяволите!… Ако можеше да го видиш само — проснат в онова легло, неподвижен, с такова… тъжно лице.

Изражението върху лицето на Лайла вече не бе толкова сурово.

— Всеки ден виждам пациенти в неговото състояние. Някои от тях заслужават повече съжаление от Адам Каванот.

— Убеден съм, че говориш истината. — Тед бавно изпусна въздуха от гърдите си. — Не исках да кажа, че Адам трябва да се ползва с предимство пред останалите пациенти или че ти не проявяваш съчувствие и разбиране.

— Просто Адам е наш приятел — тихо добави Елизабет. — Много добър наш приятел.

— И мой смъртен враг — напомни им Лайла. — Двамата изпитваме взаимна непоносимост още от първия миг, в който се видяхме. Би трябвало да помниш, Лизи. Ти ни представи един на друг тогава във „Фантазия“.

— Помня.

— А спомняш ли си сватбата ви? Двамата с Адам едва се изтърпяхме, докато танцувахме от благоприличие онзи валс, без да стигнем до бой с юмруци.

— Обвини те, че водиш танца.

— Да, аз водех! Не харесвах начина, по който той водеше. — Елизабет и Тед се спогледаха. Ако положението не беше толкова сериозно, двамата вероятно щяха да се засмеят на коментара на Лайла относно техния сватбен прием. — А миналата Коледа още с моето пристигане сутринта той изнамери някакво неубедително и глупаво извинение, след което веднага си тръгна.

— Едва след като ти направи остроумната забележка относно донесената от него гъска.

— Казах само, че за парите, платени от него за онази проклета птица, други с готовност биха му прерязали гърлото, без изобщо да се замислят.

— Той се засегна, Лайла — каза Елизабет. — И аз не мога да го виня. Гъската беше чудесен жест. Беше красиво приготвена от един от главните готвачи на хотела и…

— Дами! — прекъсна ги Тед с дълбока страдалческа въздишка. Когато двете замълчаха, той се обърна към Лайла: — Напълно наясно сме за нетърпимостта между теб и Адам. Но също така считаме, че при сегашните обстоятелства личните съображения трябва да останат на заден план.

— Моите лични съображения. Като негов рехабилитатор аз ще трябва да бъда внимателна и мила с него. А той ще може да се държи непоносимо, и то съвсем безнаказано.

— Може би си права, Лайла, но сега става въпрос за човешки живот.

— Той все още е жив.

— Но не и според собствените си разбирания за живот. Става въпрос не просто за физиологично съществуване, а за пълноценен живот. Знаеш какъв амбициозен и жизнен човек беше Адам. Беше като лавина, която всеки момент ще се свлече надолу по склона. Живееше с устрема и енергията на парен локомотив.

— Отново би могъл да бъде такъв — възрази тя. — Лекарите са направили всичко възможно, за да гарантират, че не са нанесени трайни увреждания и че парализата му е само временна.

— Но Адам не е убеден. А докато е така, мнението на лекарите е без значение за него. Необходимо е някой да го убеди, че сегашното му състояние е временно. И то по-скоро. Един от лекарите ми каза, че колкото по-дълго време остане неподвижен, толкова по-малки ще са надеждите за пълно възстановяване.

— Съвсем правилно.

Елизабет се изправи и отиде до сестра си. Взе дланите й в своите, след това каза:

— Моля те, Лайла. Знам, че искаме много от теб. Но нима е възможно да ти е неприятно да работиш на Хавайските острови?

— Не е честно, Лизи. Кой може да откаже работа на Хаваите, и то когато са го умолявали така настоятелно?

Елизабет се усмихна, но очите й продължиха да я гледат умоляващо.

— Моля те.

— Ще се наложи да се откъсна за неопределено дълъг период от постоянната си месторабота. — В момента тя се улавяше за съвсем незначителни неща и тримата прекрасно го разбираха. Въпреки това Лайла се чувстваше длъжна да продължи да оказва — макар и символична съпротива. — Ще трябва да изоставя другите си пациенти по средата на техните възстановителни програми.

— В болницата има цял екип от добри рехабилитатори, които могат да поемат и твоите пациенти.

— Тогава наемете един от тях да работи с този обкръжен с международна слава пиколо.

— Те не са така добри като теб.

— Ласкателства…

— Ще ти бъде платено три пъти повече, отколкото печелиш в момента.

— Подкуп…

— Ще се завърнеш с приказен тен.

— Съблазняване… — След като ги стрелна с присвити очи, тя замислено засмука вътрешната страна на устната си. — Бъдете откровени с мен. Колко рехабилитатори са се опитали да работят с Каванот и са се провалили?

— Не съм сигурна…

— Трима. — Елизабет, чиято добронамерена лъжа бе опровергана още преди да бъде изречена, се обърна с раздразнение към своя съпруг. — Лъжите няма да помогнат — рече той, като повдигна рамене. — Щеше да го разбере, когато пристигне там.

— Но тогава между нея и нас щеше да бъде Тихият океан.

Лайла се изсмя.

— Трима значи? Мили боже, та той е по-лош, отколкото предполагах. Какви бяха оплакванията му срещу тях?

— Първият беше мъж — започна Тед. — Адам каза, че ръцете му били като ковашки чукове, обвити в плът. Каза, че вероятно идва направо от тренировъчния лагер на Роки Балбоа^[1].

— Какво мило приятелче! — изкоментира Лайла, като премигваше пресилено. — Продължавай.

— Вторият избяга от стаята му разплакан. Не знам със сигурност какво й е наговорил.

— На нея? Млада ли беше? — Тед потвърди с кимване предположението на Лайла. — Мога да си представя. Ще останете смаяни от развратните и изобретателни предложения, които излизат от устите на паралитици — добави тя. — Ами какво стана с третия рехабилитатор?

Тед затвори очи.

— Опитах отново с мъж. Адам заяви, че той бил… ъъ…

— Хомосексуалист — помогна му Лайла.

— Нещо в тоя смисъл, да.

Като клатеше глава, Лайла каза:

— Този човек е класически случай. Казвам ви — класически случай. — Изправи се, пъхна ръце в задните джобове на джинсите си и се обърна с гръб към Елизабет и Тед. Отиде до прозореца и се загледа през него. Вече трети ден студът сковаваше всичко навън. Всичко наоколо тънеше в есенна сивота. Престоят на Хаваите представляваше чудесна възможност да разнообрази климата и обстановката, а промяната определено щеше да й се отрази благотворно.

Нима тя наистина обмисляше възможността да приеме да работи като физиотерапевт на Адам Каванот — мъж, чието име само я караше да потръпва от отвращение?

Но все пак той беше пациент, човек, пострадал при злополука, човек със сериозни увреждания, който би могъл да проходи или да не проходи отново като всички здрави хора. Много щеше да зависи от степента на нараняване. А също и от възстановителната терапия, която щеше да му бъде приложена. А тя беше добра професионалистка. Беше изключително добра. Обърна се с лице към Тед и Елизабет.

— Обсъждали ли сте тази идея с медицинския екип от болницата в Хонолулу?

— Да. Те са съгласни.

— И аз ще определям изцяло неговата рехабилитационна програма? Никой няма да поставя под съмнение моите методи, никакви сестри „със звезди в очите“, хлътнали по него, няма да пречат на моята работа, никой няма да преразглежда, отменя или порицава моите действия или решения?

— Какво си намислила да правиш с горкото момче?

Лайла се усмихна на подозрителния въпрос, зададен от Тед.

— Ако лекарят реши, че той може да ходи нормално, ще ме намрази много преди да проходи отново. Ще вдигне голяма олелия и ще трябва да премине през истински ад. Последното важи и за мен.

Елизабет неспокойно постави длани върху заобления си корем.

— Ти не би… Искам да кажа, че двамата с Адам не се харесвате особено, но ти не би…

— Умишлено да го карам да страда ли? — ядосано попита Лайла. — Имай поне малко вяра в мен, Лизи. Може да не страдам от излишни скрупули, но безупречният ми професионализъм не бива да бъде поставян под съмнение.

— Разбира се. Прости ми — извини се Елизабет и разтри уморено слепоочията си с пръсти. — Знам, че ще направиш всичко, което е във възможностите ти, за да помогнеш на Адам.

— Все още не съм казала, че ще приема.

— Ще приемеш ли?

— Кой ще ми плаща, той ли?

— Всъщност екипът от изпълнителни директори в момента води финансовата му документация, но парите ще се превеждат от личната банкова сметка на Каванот, а не от авоарите на корпорацията.

— Чудесно. Той може да си позволи да ме наеме. Хиляда долара на ден. — При вида на изненаданите им изражения, за да се оправдае, добави: — Не мислете, че няма да си ги заслужа. Работата ми там ще бъде два пъти по-тежка от заплащането. Хиляда долара на ден, плюс пътните и разходите по престоя ми на Хаваите.

— Споразумяхме се — каза Елизабет, съзнавайки, че нямаше да й бъде трудно да аргументира високите хонорари пред управителния съвет на корпорацията.

— И той няма да има право да ме уволни! Никой, освен вас двамата няма да има това право.

— Чудесно. Приемаш ли по принцип назначението?

Лайла извъртя очи към тавана; изрече нещо, което накара Елизабет да се зарадва, че не е довела и децата със себе си, и въздишайки шумно, каза:

— По дяволите, да! Как мога да устоя на изкушението да имам в ръцете си могъщия Адам Каванот?

 

 

— Сигурно има някаква грешка. Каванот. К-а-в-а-н-о-т. Малкото му име е Адам.

— Името ми е добре известно — снизходително каза администраторът на рецепцията. — Но както вече ви казах, мистър Каванот беше изписан от болницата.

Лайла прехвърли тежкия си сак с етикет на авиокомпанията върху другото си рамо.

— Човекът е парализиран. Не ми казвайте, че е излязъл на собствените си крака оттук.

— Не мога да обсъждам състоянието на пациентите.

— Тогава извикайте някого, който може. Веднага.

Администраторът го направи, но не веднага. Изминаха четиридесет и пет минути, преди повиканият лекар да се приближи към Лайла, която седеше в малкото фоайе с вид на вулкан, който всеки момент щеше да изригне.

— Мис Мейсън?

Лайла затвори списанието, което бе наизустила, докато чакаше.

— Да. Вие кой сте?

— Бо Арно.

— Шегувате се.

— Опасявам се, че не. Съжалявам, че са ви накарали да чакате толкова дълго. — Въпреки че той се усмихваше дружелюбно, Лайла не каза нищо, с което да намали чувството му за вина. Усмивката му изчезна. — Бихте ли ме последвали?

Понечи да вземе куфара й, но тя не му позволи. Качи сака и куфара в асансьора и запази безмилостно мълчание до пристигането им на шестия етаж. Едва когато се настани в едно кресло в неговия кабинет и прие предложеното й разхладително питие, благодарно кимна с глава на секретарката, която й го поднесе. След като отпи, попита направо:

— Адам Каванот все още ли се намира в тази болница?

— Не, не е тук.

Тя изруга тихичко.

— Тогава някой е объркал всичко. Бях наета като негова лична рехабилитаторка. Току-що прелетях през няколко часови пояса и над целия отвратителен океан, както се оказва — напразно.

— Не успяхме да се свържем навреме с вас, за което се извинявам. Вчера сутринта мистър Каванот настоя да бъде изписан. Не можехме да направим нищо — повдигна безпомощно ръце пред себе си. — Той се оттегли във вилата си на остров Мауи.

— Какво беше състоянието му, когато си тръгна?

— Доста лошо. Все още е в състояние на пълна апатия. Умолявах го да почака, докато сме в състояние да изясним всичко. Каза, че знае достатъчно, че се е примирил с мисълта, че ще остане прикован към леглото до края на живота си, и настоя да бъде преместен в своя дом. Съвсем откровено, мис Мейсън, аз съм много по-загрижен за психическото му състояние, отколкото за неговата парализа, която, твърдо съм убеден, е само временно състояние.

— Гръбначномозъчният нерв не е ли засегнат?

— Не. Има тежки поражения, но съм убеден, че след пълното спадане на отока и след започване програма за възстановяване, той постепенно ще възвърне чувствителността на долните си крайници.

— От възстановяването на чувствителността в тях до алпинизма има огромна разлика. Вероятно същото си мисли и Каванот.

— Убеден съм, че сте права — отвърна лекарят с пленителна усмивка. — Той поиска от нас пълни гаранции, а също и от лекарите, извикани от него от континента, че след завършване на лечението ще бъде същият човек, както преди злополуката. Никой не можеше да отговори на неговите въпроси, преди да бъдат изяснени резултатите от пълните изследвания. В много случаи ние не сме в състояние да предскажем как ще протече лечението на подобни гръбначномозъчни травми и в каква степен ще бъде възстановена подвижността на пациента.

— Е, независимо дали ще го почувства или не, в момента изпитвам желание да сритам силно мистър Каванот по задните части заради това, че ми изгуби времето.

Лекарят разсеяно се почеса по бузата.

— Разговарях с вашата сестра, мисис Рандолф. Тя предложи — и аз се присъединявам към нея — да последвате мистър Каванот на Мауи и веднага да започнете рехабилитационните процедури.

— О, това ли предложи тя? Наистина ли? Чудесно, следващия път, когато разговаряте с нея, предайте й следното от мое име. — От съдържанието на съобщението бузата, която доктор Арно почесваше, стана аленочервена. — А сега моля да ме извините, Бо Арно, но смятам да открия хотела с най-горещите душове и с най-твърдите легла на тези острови и да се възползвам и от двете. Не задължително в същия ред.

— Моля, мис Мейсън. — Той скочи от креслото си и с красноречив жест й посочи да седне отново в своето. По-скоро защото беше уморена, а не защото бе готова да му се подчини, Лайла се отпусна в креслото. — Ако за вас професионалният дълг има някакво значение, този пациент наистина се нуждае от услугите ви на специалист.

— И акулите се нуждаят от храна. Това не означава, че доброволно ще се пожертвам, за да имат вечеря.

— Няма да бъде чак толкова страшно. — Тя му хвърли изпепеляващ поглед. Докторът пръв сведе очи. — Добре, признавам — каза той, като се размърда неспокойно под настоятелните й сини очи, — че мистър Каванот е свикнал да постъпва според своите желания и разбирания. Наистина може да бъде много труден. Но съм уверен, че вие ще се справите с него.

Докато казваше това, той помагаше на Лайла да съблече своето бяло кожено яке, украсено със сребърни перли и гарнирано с дванадесетсантиметрова пухкава кожа. Якето бе твърде топло за тукашния климат, но тя не бе имала време да го съблече, а и беше по-лесно да го носи облечено, отколкото в ръка.

— Моля ви, размислете. Идете на Мауи.

— Чували ли сте някога израза „Невъзможно, Хосе“?

Тя нетърпеливо изслуша доктор Арно, докато той разгорещено излагаше всички аргументи, първоначално използвани и от Елизабет и Тед, които трябваше да я накарат да проумее причините и да се съгласи да се заеме с възстановителната терапия на Адам Каванот.

— Добре, добре! — толкова неочаквано възкликна тя, че лекарят подскочи. — Точно сега съм готова да продам душата си за една баня. В каква посока е Мауи и как се стига дотам?

Без да жали средства, тя изреди необходимата екипировка и съоръжения, които искаше да вземе със себе си. Докато лекарят се разпореждаше за тяхното набавяне и осигуряването на частен самолет, който да я закара до другия остров, Лайла повика такси пред клиниката и се впусна във вихрено пазаруване из търговския център на Хонолулу. Възползва се в пълна степен от дадения й картбланш да се снабди с по-подходящи за местния климат дрехи, без да се съобразява с техните цени.

Когато слезе от частния самолет на Мауи, стройната й слаба фигура бе обвита в пъстроцветен саронг, а на краката си имаше сандали, а не ботуши. С широкопола сламена шапка, която да предпазва очите й от силното слънце, тя се огледа за колата под наем, която, както й бяха обещали, трябваше да я чака на летището.

Вече седнала зад волана, с карта в едната ръка, тя потегли към тропическото убежище на Адам Каванот. Първокласният път не след дълго стана тесен и накрая се превърна в черен път с дълбоки коловози, който тя проклинаше при всяко рязко подскачане на колата. Пътят лъкатушеше нагоре по планински склон, покрит с такава злачна зеленина, че тя не можеше да не се впечатли от изобилието и разкоша на непознатите растителни видове.

Още по-голямо бе смайването й от великолепното имение, което се разкри пред нея в края на криволичещия към върха черен път. Бе очаквала, че вилата на Адам Каванот ще е нещо изключително, но целта на нейното пътуване надминаваше очакванията й. Къщата заслепяваше със своя разкош.

Пешеходна алея, покрита от вулканични камъни, водеше към внушителна входна врата, изработена от метал и легирано английско стъкло. Като влачеше багажа със себе си, тя се отправи към вратата и натисна бутона. След няколко секунди вратата се отвори. В първия момент тя реши, че никой не беше излязъл. Но след това очите й се сведоха надолу към дребничкия азиатец, чието помъдряло от възрастта лице бе на едно ниво с нейните гърди. Или почти на едно ниво.

— Вие коя?

— Малкият Бо Пийп. Изгубих своето агънце. А също и мраморните си топчета, иначе не бих дошла тук.

Той явно сметна думите й за страхотно забавни, защото се заля в смях, като непрекъснато удряше длани в коленете си.

— Вие Райра?

Тя се засмя.

— Това съм аз. А как е твоето име?

— Пийт.

— Пийт! Очаквах да бъде нещо по-ориенталско.

— Доктор звънил. Каза ти дойдеш. Вътре, вътре! — С изненадваща за възрастта си сила той взе от нея куфара и й направи знак да го последва през едно зашеметяващо луксозно фоайе, чийто под бе покрит с черни и бели мраморни плочки.

Тя се наведе и прошепна в ухото на Пийт:

— Пациентът знае ли, че ще пристигна?

Широката му усмивка внезапно угасна. Лайла разбра какъв е отговорът.

— Не мисля, че знае.

— Къде е той?

Черните очи на Пийт се извъртяха към галерията над техните глави.

— Там горе? — Той кимна угрижено. — Прекрасно, дотук нищо — измърмори на себе си тя.

Мислено пристегна пояса на саронга си и заизкачва украсената с декоративни конзоли метална стълба. Достигна до първата врата на втория етаж, спря се и погледна въпросително Пийт. Той поклати отрицателно глава и с резки движения на показалеца посочи друга врата. Тя отиде до нея, мълчаливо го попита дали е спряла пред правилната врата и в отговор почти оплешивялата глава на азиатеца подскочи рязко нагоре в знак на потвърждение, преди той да се обърне и да се отправи към друга част от къщата.

— Смелост! — каза си тя.

Силното почукване по вратата бе посрещнато с рев.

— Изчезвай. — Тя почука отново. — Изчезвай, по дяволите, да не би да си глух! Не искам сок. Нито плодов сладолед на клечка. Не искам нищо друго, освен да бъда оставен на спокойствие.

Лайла разтвори широко вратата.

— Труден случай.

Долната челюст на Адам увисна от изумление. След като се убеди, че тя не е само видение от кошмар, главата му съкрушено се отпусна върху изправената възглавница. Той избухна в саркастичен смях.

— Божичко, трябва да съм извършил някакъв ужасен грях, та да се озова в такъв ад.

— Здравей и на теб.

Подметките на новите й сандали звучно затракаха по полирания мраморен под, когато тя тръгна към взетото под наем болнично легло. Спря едва когато стигна до долния му край, откъдето войнственият пациент имаше възможност да я изгледа от горе до долу.

С изпълнен с язвителност глас, той забеляза:

— Повечето жени биха проявили по-добър вкус. Те се въздържат да провесват плодова салата от ушите си.

Лайла разтърси глава и по този начин раздвижи пластмасовите дълги обеци с клипси, които бе купила от едно от малките павилиончета, продаващи сувенири на туристите.

— Мислех, че тези обици са изключително шикозни.

— О, да, дегизировката е страхотна, но празникът на Вси светии отдавна мина.

Лайла с усилие се въздържа да му отговори подобаващо. Вместо това затвори очи и преброи до десет, като тихичко промърмори:

— Точно както си мислех. Идеята наистина беше неудачна.