Сандра Браун
Връщане към живота (5)

Трета глава

Предложението на Адам съвсем не можеше да се нарече непривлекателно и тази мисъл я тревожеше. Когато я бе поканил да седне в скута му, представата за това действие й се стори по-скоро възбуждаща, отколкото неприемлива.

Пациентите от мъжки пол обикновено правеха такива цинични забележки и предложения като начин да се освободят от натрупания безсилен гняв. В повечето случаи тя подминаваше спокойно циничните намеци, като им отвръщаше иронично или с безгрижна шега, и забравяше за тях само секунди след изричането им. Но ето че вече бяха изминали почти десет часа, а думите на Адам продължаваха да отекват в ума й обезпокоително.

Не само обезпокоително, но и все по-настоятелно. Нима беше възможно един мъж, който дори не може да се движи, да предизвика такова силно вълнение у нея? Защо й се струваше, че всичките й сетива бяха поизострени тази сутрин? Може би причината беше в екзотичната среда. Бали Ха’и не тънеше в скръб поради оттеглянето на Каванот в планината. Пейзажът беше великолепен, багрите — ярки и наситени, климатът — омиротворяващ, въздухът — наситен с тежкия, упойващ аромат на цъфтящи полинезийски растения. Къщата бе истински архитектурен шедьовър, който подчертаваше величествеността на гледката отвъд нейните млечнобели стени и огромни панорамни прозорци. Интериорът беше хармоничен, но неопределен в стилово отношение и отразяваше разнородните интереси и предпочитания на Адам.

Колкото и ослепително красива да бе обстановката тук, Лайла не мислеше, че единствено тя е причина за изострянето на нейните възприятия. От друга страна, би било несъстоятелно да допусне, че причината може да бъде Адам Каванот.

Тя не го харесваше. Ни най-малко. Когато Елизабет бе започнала да се среща с него, Лайла се бе изказала резервирано относно бизнесмените от неговата величина. Той беше свикнал когато нареди: „Скачай!“, всичките му подчинени да се хвърлят послушно напред. Не само банковата му сметка, но и неговото естествено обаяние и външност на холивудска звезда бяха привлекли много известни жени да работят за него. Той беше плейбой. Само сензационните му любовни авантюри, достойни за отпечатване, поставени на първите страници на вестниците, бяха достатъчни, за да предизвикат презрителната усмивка на Лайла. Мъже като Адам Каванот никога не бяха я привличали.

Трябваше да признае, че той притежаваше и няколко добри качества. Подпомагаше щедро различни благотворителни дейности. Беше постъпил към Елизабет като благороден рицар с ослепителна броня, оказвайки й финансова подкрепа за разрастването на веригата от магазини „Фантазия“. Без неговата подкрепа Елизабет никога не би се впуснала в такава рискована, но потенциално благодатна дейност.

Като изключеше това обаче, Лайла винаги се бе отнасяла недоверчиво към него. Както бе казала на Елизабет, тя не се доверяваше на хора с такава бляскава външност и изискани маниери, каквито притежаваше той. Вероятно Адам имаше някакъв скрит недостатък, който бе също така гибелен като едва забележимата пукнатина по повърхността на привидно съвършен диамант.

Тогава защо стомахът й се свиваше от вълнение всеки път, щом си спомнеше за неговата целувка? Когато бе отхвърлила рязко завивките му, бе го направила с намерението да го впечатли, като му покаже, че е преситена от гледане на голи мъжки тела. Да, но собствените й намерения се бяха обърнали срещу нея. Оказа се, че тя е впечатлената. И то по най-неочаквания начин.

Тази нощ през два часа бе ходила в неговата стая, за да го обръща. Първия път усилията й бяха възнаградени с ожесточени ругатни и обидни наименования. Беше ги пренебрегнала и успя да го накара да лежи на едната си страна.

— Удобно ли ти е?

— Върви по дяволите!

— Лека нощ.

— Върви по дяволите!

Следващия път лампата за спешно повикване угасна и когато тя влезе, препъвайки се, той стенеше в съня си.

— Адам? — тихичко го повика.

Обърна го да легне по гръб. По лицето му имаше сълзи.

— Пиер? — викаше уплашено той. — Алекс? Обадете се. Божичко, не! Не мога да ги открия. Защо мълчат и не се обаждат?

Лайла го обърна да легне на другата страна, загърна го с чаршафа и се оттегли, без да го събужда от кошмара. Остана в стаята, докато неговият мъчителен монолог затихна и дишането му стана равномерно. Той спеше или се преструваше, че спи, и двата пъти, когато тя отиде, за да го обръща. Всеки път докосването до неговата топла кожа предизвикваше у нея усещане за виене на свят и леко замайване.

Това беше лудост. Нейните колене да се подкосяват от прехласване по някой мъж. По Адам Каванот? Изключено.

Облече бели къси панталони и бяла тениска с огромен, извезан с коприна червен хибискус и излезе от спалнята си.

— Бог да те благослови, Пийт! — поздрави го тя, когато влезе в кухнята и носът й долови аромата на прясно смляно кафе.

Усмихнат до уши, той наля чаша кафе и й я подаде. Лайла отказа с поклащане на глава предложените от него сметана и захар и след като отпи от горещото кафе, седна пред плота в кухнята.

— Шунка, яйца, палачинки? — попита азиатецът.

— Не, благодаря. Плодовете изглеждат превъзходни. — Когато беше влязла, Пийт подреждаше резенчета от манго, папая и ананас върху сребърна чиния. — И една препечена филийка, ако обичаш. Някакви новини от горния етаж?

— Използва подлога. Казва: „Не харесва вече уринира в цукало“.

Лайла се засмя, но продължи да яде от своята лека закуска.

— Добре. Може би това ще го накара да използва инвалидната количка, за да може да се облекчава в тоалетната. — Тя почисти трохите, полепнали по пръстите й. — Благодаря за закуската. Време е да атакувам. Готов ли е подносът с неговата закуска?

Отклони предложението на Пийт да й помогне и сама занесе подноса до втория етаж. Почука веднъж и отвори вратата.

— Добро ут… — Не произнесе последната сричка. Едва успя да остави подноса върху някаква мебел и се втурна към леглото на Адам. — Какво е това?

Лицето му беше изкривено от болка. Побелелите му устни бяха разтегнати конвулсивно над здраво стиснатите челюсти.

— Лявото бедро. Спазъм — задъхано каза той.

Лайла отхвърли завивката и направи бърз оглед на лявото му бедро. В мига, в който докосна стегнатия мускул, заяви:

— Мускулен спазъм. — Вещите й пръсти започнаха да масажират мускула. Адам на два пъти извика от болка. — Искаш ли болкоуспокоително?

— Не. Мразя се, когато не съм в състояние да контролирам мислите си.

— Не бъди горделив. Ако имаш нужда от успокоително…

— Никакви успокоителни — изкрещя той.

— Чудесно — изкрещя му и тя в отговор.

За щастие ръцете й бяха несравнимо по-нежни от гласа й. Продължи да масажира крака му. Най-накрая мускулът започна да се отпуска, а с него и чертите на изопнатото от болка лице.

— Благодаря — каза той и бавно отвори очи. — Проклятие. Беше… На какво се усмихваш толкова весело?

— Толкова ли си тъп? Та това е добър знак, идиот такъв. Мускулите вече не са отпуснати.

За момент той се взря изпитателно в нея. Когато причината за нейната усмивка достигна до съзнанието му, Адам също се усмихна радостно.

— Какво означава появата на този мускулен спазъм?

— Вероятно, че вътрешният оток е спаднал и вече не упражнява натиск върху нервните клетки около гръбначния стълб, които осигуряват достъпа на импулси от мозъка, контролиращи движението на тези мускули. Усещаш ли това? — Лайла ощипа голото му бедро.

Вдигна към нея тъжните си очи.

— За теб сигурно е добре, че мога да почувствам само натиска, но не и болката.

— Но усещаш натиска, нали?

Адам кимна.

— А тук? — Стисна с пръсти мускула над коляното.

— Не.

— Тук? — Лайла прокара пръст по долната част на стъпалото му.

— Нищо.

— Не гледай така унило. Чувствителността ти ще се възвърне първо в областта на бедрата, а след това и надолу. Какво ще кажеш за дясното си бедро? — Прокара по него върховете на ноктите си.

Той мълчеше. Когато повдигна въпросително очи към него, той бе втренчил поглед върху мястото, където ръката й докосваше бедрото му.

— Натиск — отвърна с дрезгав глас, пресегна се за чаршафа и се зави с него.

Лайла побърза да отмести поглед встрани.

— Чудесно. Това е страхотна новина. Въпреки че ще се чувстваш доста неприятно, докато траят мускулните спазми. Ще прекарваме повече време заедно, ще работим по-упорито и по-често — продължи да изрежда със същата възбудена бързина: — Ще трябва да уведомя Арно. Той ще настоява да те прегледа. Ще отида да му телефонирам, докато се нахраниш. — Постави подноса върху скута му и напусна стаята, преди той да успее да каже нещо.

Когато се върна в спалнята си, която Пийт бе успял да почисти и подреди по време на нейното кратко отсъствие, Лайла взе телефонната слушалка от нощната масичка и започна да набира номера. Но не доктор Арно от Хонолулу отговори на нейното позвъняване.

— Здравей, Тед, обажда се Лайла.

— Здравей! Как си? Добре ли мина пътуването?

— Само не се преструвай и не разигравай глупави представления. Изобщо не съм в настроение да се правя на цивилизована дама. Бясна съм заради теб.

— Бясна? Заради мен?

— Няма съмнение, че ти също си участвал в заговора.

— За какъв заговор става дума, Лайла?

— Много добре знаеш какъв заговор. Същият, който ти и моето по-голямо сестриче сте подготвили, за да ме изпратите на някакъв остров сама с това съвременно превъплъщение на Конрад Хилтън.

— Едва ли сме те „изпратили“. Още по-малко просто на някакъв остров. Дочух, че на Мауи е изключително красиво. Винаги съм мечтал да отида там. Може би следващото лято ще можем да заведем децата…

— Тед! — След като преброи мислено до десет, Лайла продължи с напрегнат глас: — Напоследък размислих. Не желая тази отвратителна работа. Той е ужасен. Непоносим. Положението е по-лошо, отколкото предполагах. Непрекъснато ме нагрубява — с думи и физически.

— Физически? Как е възможно един парализиран мъж да те нагрубява физически?

„Целуна ме, докато в ушите ми отекна камбанен звън.“ Естествено не изрече на глас тази мисъл. Затрудни се да намери отговор на въпроса, но накрая успя да се сети за нещо.

— Запрати чашата със сок по мен.

— И те удари? Елизабет, ела тук. Лайла е. Адам я замерил с чаша.

Лайла чу шумолене на плат, докато слушалката преминаваше в ръката на нейната сестра. Чу също така и воя, нададен от Мат: „Искам да говоря с леля Лайла“. Детето беше усмирено от своите родители. Най-накрая разтревоженият глас на Елизабет стигна до нея.

— Адам е запратил чаша по теб? Това изобщо не е в негов стил.

Лайла изруга тихичко, след това повтори с подигравателен глас последното изречение на сестра си.

— Вече ти обясних, Лизи. Когато нещо такова се случи с даден човек, неговият характер и личността му като цяло се променят. Поне временно. И обикновено в негативна посока. Не харесвах Каванот още преди да започна тази работа. Сега със сигурност не го харесвам.

— Щом е запратил чаша по теб, вероятно ти си го предизвикала. Какво направи?

— Много ти благодаря!

— Виж, Лайла, по-добре от всеки друг знам колко непоносима можеш да бъдеш.

— Отношението ми към него е съвсем професионално. Откакто съм тук, не съм направила нищо, с което да предизвикам гнева му. — Спомни си за обеците, приличащи на плодова салата, и за театралния начин, по който бе повдигнала завивките му първия път, но след като прецени отново всичко, реши, че онова, което е казала на сестра си, в основни линии си е чистата истина. — Този човек е невъзможен. Положението тук е нетърпимо. Съгласих се да работя с Каванот в клиника, където има медицински персонал, за да ми помага да се справям с неговите приумици и недостатъци. Работата ми тук, съвсем сама с него, е нещо коренно различно. Вие успяхте да ме склоните да приема. И сега искам да се върна у дома. Днес. Веднага.

— Какво казва? — Лайла чу въпроса на Тед към Елизабет.

— Иска да се върне у дома.

— Страхувах се, че ще стане така. Те са като огъня и водата. Просто не могат да живеят на едно място, Елизабет.

— Но тя е най-добрият рехабилитатор, когото познавам, Тед. А Адам е най-добрият приятел, който имаме. Ето, говори с нея. Просто избухва, когато разговаря с мен, и си мисли, че аз се опитвам да й нареждам.

Лайла извъртя очи към тавана и нетърпеливо започна да потропва с крак по пода. Още щом разбра, че Тед е поел слушалката, започна с унищожителен сарказъм:

— Не съм малко дете, което тъгува за дома и иска да се прибере вкъщи преди края на лагера, Тед. Елизабет винаги е била по-голямата сестра, но ако някой някога е нареждал, това бях аз. Но няма представа колко е права, като каза, че съм бясна. Идването ми в Мауи не беше част от сделката.

— Сигурно има и своите добри страни.

— Не казах, че няма своите преимущества. Къщата би могла да бъде султански палат. Има и едно невероятно, смешно мъничко човече, което е някаква кръстоска между ангел и роб. Много ме харесва и е готов да скочи в огъня заради мен. — Въздъхна. — Проблемът е в него — Казанова Каванот. Лечението на пациент като него изисква постоянство, енергия и безгранична толерантност. А всичко произтича от факта, че аз не мога да изтърпявам Адам.

— Лайла, преодолей личните си резерви и чувства. Човекът има нужда от твоите умения.

— Не става въпрос само за моите лични чувства. И той е непримирим към присъствието ми в този дом, както и аз. Можеш да ми вярваш. Буквално едва не получи сърдечен удар, когато му се представих вчера. Просто никой от двамата не може да понася присъствието на другия и това никога няма да се промени.

— Остани поне още ден-два.

— Но…

— Показал ли е някакви признаци на подобрение?

Заставена да каже истината, тя описа накратко състоянието на Адам, включително и появата на мускулния спазъм и подобрението, което този симптом предвещаваше.

— Проклет да съм, ако това наистина не е добра новина! — възкликна Тед.

Лайла чу как той съобщава новината на Елизабет.

— Значи вече сте постигнали напредък. Трябва само да останеш там. Адам скоро ще стане по-сговорчив. Ще свикне с твоето присъствие.

„Но дали аз ще свикна с него? Дали ще привикна да го докосвам?“ В това се състоеше същността на нейната дилема, то бе причината за този телефонен разговор. Адам не бе първият мъж, мигновено покорен от гледката на нейната изключително изящна и женствена ръка, положена в опасна близост до най-мъжествената част от неговото тяло. Онова, което тази гледка я накара да изпита, бе далеч по-ужасяващо и от най-непредсказуемото избухване на Каванот.

— Ще издържиш там още няколко дни, нали? — убеждаваше я Елизабет. Тед беше отстъпил телефонната слушалка на съпругата си.

Лайла изрази с въздишка своето примирение.

— Предполагам, че да. Но още от днес започнете да търсите терапевт, който да ме замести. Проверете в болницата. Убедена съм, че ръководителят на моя екип там ще ви даде списък с имена на добри терапевти. Препоръчвам ви да бъде мъж. Според мен мъж ще се сработи по-добре с Каванот. — „Коя жена, независимо колко делова е, може да запази чисто професионално отношение към това тяло?“

— Ще видя какво мога да направя — унило отговори Елизабет.

— Още днес, Лизи. Намерете някой, който да ме замести.

— Няма да е лесно.

— Опитай!

— Ще го направя.

— Постарай се.

— Ще се постарая.

— Говоря сериозно, Елизабет. Каква ще е ползата, ако успея да изправя Каванот на крака с единствената цел да прекара остатъка от живота си в затвора, осъден за моето убийство? Радвам се, че намираш това за смешно!

Вбесена от прихването на сестра си, Лайла прекъсна разговора. Дори не бе попитала Елизабет как се чувства, но щом можеше да се смее така неудържимо, следователно беше в чудесна форма.

Професионалният престиж на Лайла щеше да бъде накърнен, ако тя изоставеше Адам в сегашното му състояние. Въпреки това се надяваше, че ще може да си тръгне оттук след няколко дни и че някой друг щеше да продължи изпълнението на неговата възстановителна програма. А дотогава тя щеше да изпълнява физиотерапевтичните процедури, влагайки в тях целия си професионализъм, но запазвайки — доколкото това бе възможно — безпристрастно отношение към пациента.

Лайла се върна в стаята на Адам с тази прагматична нагласа.

— Чудесно. Изял си цялата закуска. — Взе подноса от скута му.

— Какво казва лекарят?

— Лекарят?

— Не телефонира ли на лекаря?

— О… хм, още не беше пристигнал.

— Обикновено отива в клиниката рано сутрин.

— Тогава предполагам, че е бил на сутрешна визитация.

— Казал е нещо, което не искаш да ми кажеш, нали? — недоверчиво попита Адам. — Казал е да не се ентусиазираш толкова заради мускулния спазъм, че той все още не означава нищо. Прав ли съм?

Лайла постави ръце на хълбоците си и го погледна.

— Господи, ти си параноик.

— Тогава защо не признаеш какво каза той?

— Ако трябва да съм искрена, всъщност не говорих с лекаря. Телефонирах на Тед и Елизабет.

— Защо?

— За да анулирам договора. — Когато Адам я изгледа изненадано, попита троснато: — Е, не искаше ли точно това?

— Да, естествено, само…

— Е?

— Не останах с впечатление, че си пораженец.

— Не съм. Обикновено. Но взаимната ни неприязън е толкова силна, че боя се, ще се отрази неблагоприятно на възстановяването ти.

— Не си ли достатъчно добра професионалистка, за да не позволяваш на личните чувства да пречат на работата ти?

Вече за втори път в рамките на час и половина чуваше тези думи. Сега от Адам Каванот, и то под формата на предизвикателство. Главата му бе дръзко наклонена на една страна и тази поза сама по себе си беше предизвикателна.

Гневните сини очи се втренчиха напрегнато в него.

— Дяволски си прав, че съм професионалистка. А ти притежаваш ли достатъчно мъжественост да се подложиш на рехабилитационното натоварване, без непрекъснато да сипеш обидни намеци по мой адрес?

— Дяволски права си.

— Никакви злостни забележки, никакви оплаквания, никакви гневни избухвания!

— Дадено.

— Понякога болката ще бъде непоносима, но аз няма да се откажа.

— Мога да понеса болката.

— Колко силно е желанието ти да ходиш отново?

— Целта ми не е ходенето. Искам да тичам и да плувам, да карам ски и… и да изкача онзи проклет италиански връх.

— Тогава ни очакват седмици, не, вероятно месеци изнурителна работа. Ще трябва да се стараеш и изпотяваш повече от когато и да е било преди. Преди да сме стигнали до края, ще достигнеш до максималните предели на издръжливост, за каквато дори не си подозирал до този момент.

— Готов съм.

Лайла старателно прикри своята усмивка. Отношението му към болестта и лечението се бе променило коренно. Беше постигнала поне това. Вече не лижеше раните си като ранен звяр, който се озъбва срещу всеки посмял да се приближи до неговото убежище.

— С какво ще започнем? — попита той със светнал от нетърпение поглед.

— С баня.

— Моля?

— С баня. Вониш непоносимо, мистър Каванот.