Милен Семков
Записки по съвременна история 1918–1945 (9)

КОЛОНИАЛНАТА СИСТЕМА

Съдбата на колониите е в зависимост от резултата от битката между великите сили, която се води в Европа. В Западна и Югозападна Африка германците са победени сравнително бързо. В Източна Африка, ири езерото Танганайка, властта им се задържа до края на 1917 г. с помощта на 20 хил. мобилизирани негри. Войната в Африка предлага необичайна за черното население гледка — да се бият бели срещу бели. Германия губи и своите островни владения в Тихия океан. Общо Германия губи колониите си с площ от 3 млн. км2 н 13 млн. население. В победата на Антантата колониите участват със свой принос. Войната изисква от тях увеличено производство на храни и суровини. За първи път колониите получават положителен баланс в търговията си с метрополиите. В Индия например производството на памук се увеличава с 50 %, а добивът на въглища от 12 млн. т достига 22 млн. тона.

Франция мобилизира 587 хил. войници от своите колонии и почти 200 хил. работници. По-голямата част от тях заминават в Европа. От Френска Западна Африка са мобилизирани 200 хил. негри и 23 хил. от тях загиват във войната. От Мароко, Алжир и Тунис са мобилизирани 300 хил. войници, от Индокитай — 50 хиляди. Великобритания мобилизира само в Индия 954 хил. войници и 60 хил. от тях загиват на Западния фронт.

След преразпределението на германските колонии картата на колониалните империи през 1919 г. е със следните показатели:

Опознали европейския стандарт на живот и сблъскали се с европейската култура, войниците от колониалната армия се завръщат в родните си места с променено самочувствие. Воювали или работили рамо до рамо с „господарите“от метрополиите, те носят духа на реформите, а за Индия — и на свободата. Формира се и интелигенция от завършилите образованието си в метрополиите и от първите випуски на откритите в колониите училища.

Появяват се по-заможни слоеве от търговци, занаятчии и дори от собственици на работилници и по-малки фабрики.

В метрополиите се увеличава броят на партиите или движенията, които включват в своите програми предложения за нови отношения с колониите. Още в навечерието на Първата световна война влиянието на тези партии в обществено-политическия живот се засилва. Тезите им са в унисон с принципите на парламентарната система — равенство, свобода, демокрация за всички граждани без разлика на пол и вероизповедание. Основавайки се на тези принципи, социалдемократическите партии търсят реалистичен път за включването на колониалните народи в семейството на цивилизованите страни. Те поддържат, че не може една държава да бъде истински свободна, ако създава в своите колонии система на модерно робство. Същевременно се разбира, че многовековното икономическо, социално и културно изоставане на Африка и почти на цяла Азия не може да се преодолее по рецептата на Коминтерна с хирургическа намеса. Вместо пътя на подстрекаване на едва зараждаща се работническа класа от една шепа платени от Москва комунисти се избира пътят на оказване помощ на масово гладуващото население, на просветата, на освобождаването от влиянието на племенни вождове и жреци в Африка и на феодали, шейхове и раджи в Азия, на издигане на политическата култура.

Пътят, избран от социалдемократическите партии, вече е изминат от мисионери, проповядващи католицизма. Те обаче срещат съпротивата на т. нар. „черен ислям“ — на проповедници сред негрите на мохамеданството. Католици, протестанти и мюсюлмани се стремят да заместят със своите религии безбройните езически божества на черното население. По пътя на мисионерите вървят лекарите и сестрите от Международния червен кръст, хиляди от които жертват живота си в името на спасяването на Черния континент от хроничните болести, от епидемиите, от неимоверно високия процент на детската смъртност и за увеличаване на продължителността на живота.

По време на войната във Великобритания и Франция се подготвят за достойно погребение на Турската империя — за подялба на наследството й в Близкия изток. От Лондон министърът на външните работи на Великобритания Балфур през 1917 г. със специална декларация от името на своето правителство иска „национално огнище“ на евреите в Палестина. В Устава на Обществото на народите още в чл. 1 е отбелязано, че всяка държава, доминион или колония, която се управлява свободно, може да стане член на световната организация. В чл. 22 се обяснява подробно решението на Антантата да създаде специална система за управление на колониите и териториите, отнети от Германия и Турция, наречена мандатна. Според степента на развитие на народа, географското местоположение и икономическите условия подмандатните страни са разделени на по-напреднали — Сирия и Ливан (поставят се под френско управление), Палестина, Трансйордания и Ирак (поставят се под британско управление); по-изостанали — германските колонии в Африка (поделят се между Великобритания и Франция); най-изостанали — части от Африканския югозапад (минават под властта на Южноафриканския съюз) и островите в Тихия океан (под властта на Япония, Австралия и Нова Зеландия).

Към Съвета на ОН е създадена Мандатна комисия, която отчита пред Съвета развитието на териториите. Целта на мандатната система е да подготви съответните народи за бъдещата независимост.

Най-голямата колония е Индия. Страна с най-древна култура, с бит и религии, напълно различаващи се от тези на британското население, Индия формира своя патриотична буржоазия. В партията Индийски национален конгрес (ИНК), създадена в края на XIX в., като безспорен водач се налага Мохандас Ганди, наречен от големия индийски писател Рабиндранат Тагор (лауреат на Нобеловата награда за литература за 1913 г.) Махатма (Велика душа). Краят на Първата световна война за Индия съвпада с глад и епидемии и със смъртта на 13 млн. души. Искането за независимост се поддържа от Ганди с учение, което отразява душевността на индийския народ — достигане на свободата чрез издигане на културното равнище, чрез самоусъвършенстване с пост и молитви и ако се наложи, чрез съпротива срещу колонизаторите по оригинален индийски начин — съпротива мирна, ненасилствена, с неподчинение на властите, с отказ да се купуват английски стоки, чрез развитие на занаятите за самозадоволяване на скромните житейски нужди. Обявен за светец, многократно хвърлян в затвора, Ганди е символ на Индия, която, гледайки назад в миналото, вижда своето свободно бъдеще. Той обикаля пеша и бос огромната страна, следван от тълпа селяни, които го боготворят. Мечтата на Ганди е независима и единна Индия, в която братски ще живеят индуси и мюсюлмани. Тази мечта се сбъдва само в първата й част.

Пътят към независимостта лъкатуши — от масово мирно неподчинение преминава през селски бунтове и въстания и проливане на кръв. Популярността на Ганди расте и в Европа. През 1931 г. той предизвиква там сензация с босите си нозе и тяло — живи мощи, но изпълнено със стоманен дух, когато представлява ИНК на „кръглата маса“ в Лондон в преговорите за прекратяването на поредното масово неподчинение и за бъдещето на Индия.

Началото на мирните преговори е окървавено в свещения за индусите град Амритсар, където е Златният храм. В Амритсар през април 1919 г. английски генерал дава заповед за стрелба срещу мирна демонстрация, убити са около 400 души и отзвукът в страната са бунтове и въстания. В борба за подобряване на условията на труд се включва сравнително многобройната работническа класа. В Бомбай стачкуват 125 хил. текстилни работници. Създава се Общоиндийският конгрес на профсъюзите, появява се и комунистическа партия. В Индийския национален конгрес се образува по-радикално настроено течение, сред което изпъква Джавахарлал Неру, бъдещият лидер на партията.

В Индонезия преди Първата световна война се образува Ислямски съюз, който си поставя за цел постигането на национална независимост. В тази холандска колония по време на войната в Ислямския съюз се образува от холандски заселници и чиновници социалдемократическа група, която създава първите индонезийски профсъюзи. След войната Ислямският съюз обединява вече 2 млн. души и се обособява като политическа партия, от която, следвайки линията на Коминтерна, се отделят комунистите. Те дори предизвикват въстание в Западна Ява и в Суматра, завършило с проливането на кръв. По същото време се създава Национална партия начело със Сукарно с програма за независима държава без класи.

В движението за национална независимост на арабските държави лидерството принадлежи на Египет. След две въстания след Първата световна война през 1922 г. Египет получава независимост начело с крал Фуад I, а през следващата година се приема конституция. Войските на Великобритания остават в страната, за да пазят икономическите интереси на империята и най-вече зоната на Суецкия канал.

Стремежите за национална независимост на народите от колониите срещат съчувствие и подкрепа сред най-видни представители на световната наука и култура. По инициатива на Коминтерна през 1927 г. в Брюксел се създава Антиимпериалистическа лига, в която влизат не само комунисти, но и противници на колониализма и войната от ранга на Алберт Айнщайн и Ромен Ролан и представители на националноосвободителните движения като Джавахарлал Неру. Скъсването на съюза на Китайската комунистическа партия с Националистическата партия (Гоминдана) и линията на Коминтерна, дадена от Сталин, че националната буржоазия преминава на съглашателски позиции с колониалните власти, превръща Антиимпериалистическата лига в чисто комунистическо движение без влияние в обществото. Неру е изключен от нея с резолюцията „предал националната независимост на Индия“.

Колониалната система в Азия никога не е била приета от местното население и на нея винаги се е гледало като на нещо преходно, като на болест, за която рано или късно ще се открие лекарство. С промените, настъпили в живота на човечеството с Първата световна война, се поставя и началото на края на колониалната система. Рухването на царска Русия и появяването на държава, която официално прокламира за своя цел изравняването на икономическото и културното равнище на народите от Азия с равнището на европейската територия на Съветския съюз, събужда надеждите на народите от колониалните и зависимите страни за близко създаване на собствени свободни държави. Без да приема комунистическата идеология, развиващият се в Азия и Африка национализъм приветства съветската власт, защото в нейния антиимпериализъм вижда преди всичко антиколониализъм, принос в общото движение на континентите към равноправно сътрудничество. След Втората световна война някои метрополии се убеждават, че вместо да поддържат отживяла времето си система, по-добре е да се откажат от нея.