Милен Семков
Записки по съвременна история 1918–1945 (8)

АВТОРИТАРИЗМЪТ

Списъкът на диктаторите от времето, заключено между двете световни войни, е дълъг, но най-често споменавани са имената на Ленин, Сталин, Хорти, Кемал Ататюрк, Мусолини, Примо де Ривера, Пилсудски, Салазар, Хитлер, Франко, Метаксас. Също тъй често на тези имена се лепят произволно етикети, като най-често срещаната грешка е да се разделят на две големи групи: на комунистически и на фашистки диктатори (без Кемал Ататюрк). Грешката е или умишлена — поради политически пристрастия, за да се уязвят по-силно някои диктатори, те се обявяват за фашисти, или произтича от непознаване на фактите, от липсата на научни критерии за разграничаване на диктатурите по техните родови белези.

В скалата на политическите феномени на XX в. авторитарната диктатура е разположена между парламентарната система и фашистката система. Въпреки и произлизащо от авторитет, определението авторитаризъм автоматически изключва демокрацията и означава според проф. Сартори „прекалено голям и свързан със злоупотреби авторитет, авторитет, фактически потискащ, който смазва свободата“. Както понятието тоталитарен, така и понятието авторитарен е използвано от Мусолини, за да маскира същността на режима и да го покрие с латинското му звучене „нравствено влияние“. Но ако понятието се използва след Първата световна война, анализът на родовите му белези, на същността му показва, че авторитарните диктатури са наследници на много по-стари диктатури. Френският принос тук е неоспорим, като се започне от Наполеон и се стигне до Наполеон III. Понятието бонапартизъм е влязло в основата на понятието авторитаризъм и в него се влага смисълът потискане на свободата с различни мерки, но и с маневриране, с отстъпки на опозицията, с компромиси, с използване на обещания за реформи.

Авторитарният режим обикновено е рожба на преврати и най-често те са организирани от военни. Такива „класически“ режими са диктатурите в Латинска Америка, при които еволюцията към демокрация е дълъг път, накъсван с нови преврати или бунтове. Наполеон III е избран за президент през 1848 г., но по-късно самият той извършва преврат.

Новото в съществувалите след Първата световна война в различни страни авторитарни диктатури е антикомунизмът — режимите използват страха от болшевизма, за да ограничат или отнемат напълно свободите и правата на гражданите.

Авторитарният режим се различава от тоталитарния по цяла редица от белези:

1. Той няма претенции за тотално подчиняване на обществото от една партия: ако създава държавна партия, не използва за нейните структури професионалисти, платени от партията; не създава култ към държавния глава; не разполага и с идеология, която да преследва като своя цел радикално преустройство на обществото във всички негови сфери в името на светлото бъдеще; не развива своя „политическа хореография“ не създава свои символи (знаци, знамена, униформи) или не ги използва за надъхване на младежта, не провежда гигантски улични прояви (манифестации, паради, чествания, спартакиади и т. н.); няма и специален пропаганден апарат.

2. Не създава нова политическа класа, управлява в съюз с традиционните опори на обществото, изградени далеч преди идването му на власт, като консервативните партии или обединения (или техни представители), военната върхушка, църквата; в монархиите е в тясна връзка с двора; не само не желае премахването на старите институции, но ги укрепва.

3. Диктатурата му не води до премахването на парламентарната система, а само до ограничаването на нейните рамки — не забранява опозицията и печата й (но може да съществува цензура), ако тя не действа нелегално, и разрешава дори свободна дейност на комунистическата партия; политическата полиция има по-скоро разузнавателен характер и е насочена срещу възможна нелегална дейност; произвеждат се и общински, и парламентарни избори, които може да доведат до смекчаването или премахването на диктатурата.

4. Не контролира и не милитаризира икономиката, не променя социалните структури на обществото, а ги запазва.

Съществена особеност на авторитарния режим е, че той не толерира комунистическата и социалдемократическата дейност, но и не позволява на различните крайно десни движения, включително и на фашистките, свободата на действията, която те искат. Практиката от съществуването на тези режими в Европа между световните войни показва, че именно авторитарният режим не позволява идването на власт на фашистки режими. Авторитарният режим е крепител на съществуващия строй и икономическите господари на страната се чувстват в новите рамки достатъчно защитени от комунистическата опасност, за да се прибягва към по-драстични мерки, към твърде горчивото фашистко лекарство.

Тази особеност се разкрива много убедително на Балканите. В различните балкански държави за по-дълго или по-кратко време се установяват диктатури с преврати или с кралска благословия. Пропагандата на левицата квалифицира тези режими като фашистки само поради техния консервативен характер и ясно обявения антикомунизъм. В България на 9 юни 1923 г. с преврат, организиран от Военния съюз и желан от политически сили и двореца, е свален режимът на Българския земеделски народен съюз. Нормалната еволюция на новия режим към демокрация обаче е прекъсната от Москва. Комунистическият интернационал обявява режима за фашистки и нарежда на своя филиал в България да подготви въстание — обявено за антифашистко, но целящо установяването на комунистическа диктатура. Курсът към въоръжено въстание се поддържа от БКП чак до 1925 г. и резултатът е атентатът от 16 април. И въпреки подривната дейност на БКП режимът не само не еволюира към фашизъм, но се демократизира.

Когато се засилва опасността от фашизъм, на 19 май 1934 г. е извършен преврат, с който на власт идва режим, твърде интересен за изследователите на политическите системи — прегражда се пътят на фашизма, но се използват антидемократични методи на управление, които се откриват и при фашистките диктатури. Забранена е обаче дейността на всички без изключение политически партии. Нараства ролята на двореца в управлението на страната и на държавата в ръководството на обществото. Политическите партии продължават дейността си полуофициално и се състезават в изборите за Народно събрание. Левите политически партии достигат в борбата си срещу режима до една абсурдна, т. е. ненаучна, квалификация — монархофашизъм. Фашизмът не може да бъде монархически — това противоречи на идеологията му и на организационните му структури — над фашисткия водач може да стои само Бог! А монархията не може да бъде фашистка, нито социалдемократическа, нито комунистическа — тя е върхът на една държава и монархът може само да търпи по силата на различни обстоятелства един политически режим, а при други обстоятелства да се меси в неговото функциониране, но не и да моделира неговата идеология.

В Европа има още няколко режима, които се побират в рамките на авторитарните режими и същевременно имат своите особености. Режимите в Унгария и Полша по-скоро наподобяват балканските режими. В Португалия през 1932 г. Салазар застава начело на диктатура, която се опира на консервативния елит, на военните и на католическата църква, критикува германския националсоциализъм и се опитва да ускори икономическото развитие чрез корпоративна система. В Испания в избухналата през 1936 г. гражданска война генерал Франко сваля правителството на Народния фронт с помощта на интервенцията на Италия и Германия и влиза в съюз с испанската фашистка партия, но опорите и политиката на режима са типични за авторитарния режим. Именно поради тези причини и в Португалия, и в Испания режимите се запазиха дълги години след края на Втората световна война.