Милен Семков
Записки по съвременна история 1918–1945 (11)

СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯТА

Деветнадесетият век е век на формиране на съвременното лице на Европа. Феодализмът си отива, подгонен от парната машина, металите, електричеството, нефта. Войни и революции чертаят граници на големи и малки държави. В историята влизат имена на големи и малки политици. Учени откриват тайните на звездите и атомите, изясняват отношенията маймуна човек. От чупенето на машината — „виновник“ за мизерията на работника, от организирани демонстрации се достига до политическата партия, която се бори за решително подобряване на положението на бедните, като се вземат властта и парите на богатите.

В теорията за светлото бъдеще се появяват имената на Маркс и Енгелс — бащи на идеята за насилието като акушерка на прогреса. В хаоса на миналото те се стараят да открият закономерности, които подготвят необратимо комунистическата революция, възшествието на диктатурата на пролетариата. Тази диктатура щяла да доведе до изчезване на класите, а с тях и самата държава — омразна и омръзнала на свободолюбивия човек институция. Наричат последователите на тези идеи пролетарски революционери. В края на века все по-често ги наричат и марксисти. Работническата класа, която непрекъснато множи редиците си, е благоприятната почва за разпространението на тези идеи.

Друга посока за развитието на теорията за светлото бъдеше сочат мислители, убедени, че отношенията човек—човек трябва да бъдат… човешки! В хармония и с общи усилия всички социални слоеве, които изграждат пирамидата на обществото, трябва да дадат своя принос за издигането на жизненото равнище, за развитието на просветата и културата, за оздравяването на морала, за демократизирането на политическия живот, за по-голяма социална справедливост — това е програмата на голяма група от теоретици и политически дейци, които никога не са приемали идеите на Маркс за изостряне на класовата борба на работниците срещу капиталистите.

И двете групи, и сродни с тях са клонове на едно голямо семейство, вярващо в социално справедливото общество на бъдещето. В края на века и началото на XX в. голяма част от марксистите променят своето отношение към идеите на класиците — на създателите на теорията за научния комунизъм. Безспорният лидер на ревизионистите е германският социалдемократ Едуард Бернщайн. Той съветва ГСДП да има смелостта да се раздели с революционната фразеология, да погледне действителността в очите и да се превърне в партия само на демократическите и социалистическите реформи. Своите идеи Бернщайн развива през 1899 г. в станалата знаменита книга „Предпоставките на социализма и задачите на социалдемокрацията“. По-късно Бернщайн обяснява, че е отхвърлил постановката за близкото рухване на буржоазното общество и е казал, „че социалдемокрацията не трябва да основава своята тактика върху надеждите за неизбежната му катастрофа“.

Бернщайн отхвърля основни марксистки прогнози за влошаване на положението на работническата класа, за разделяне на обществото на две обявили си война на живот и смърт класи, за невъзможността това общество да се реформира и развива демократично, за революционното събаряне на капитализма. Опитите според него да се обяви марксистката диалектика за шперц, който отваря всички врати, който може да разреши всички проблеми на работническата класа, не водят до революция, а до насаждане на утопии.

Основната теза на ревизионистите е, че единственият път който води към социализъм, е еволюционният, че социализмът не означава скъсване с либерализма, а негово най-пълно осъществяване. Поради това Бернщайн пише фразата, която влиза историята на социалдемокрацията: „Движението е всичко и това, което обикновено наричат крайна цел на социализма, е нищо“!

Изводите на Берщайн за задачите на социалдемокрацията са поддържани не само в Германия, но и в много други страни от социалдемократи, които правоверните марксисти наричат социалреформисти. Мнозинството от германските социалдемократи е повлияно силно от тези идеи, дори и когато не ги приема изцяло, какъвто е случаят с безспорния лидер на партията Карл Кауцки.

Във Франция започва и практическото приложение на ревизионизма — през 1899 г. социалистът Милеран, депутат в Камарата, става министър на търговията и промишлеността и съдейства за намаляване на работния ден с повече от един час, за държавния контрол върху условията на труд във фабриките, за поощряване на организирането на работниците в профсъюзи.

Тук лидерът на немарксисткия социализъм е Жан Жорес, който създава и социалистическа партия, различаваща се от марксистката с идеите си за демократична еволюция на обществото, за просвета на народните маси.

Във Великобритания идеите на Маркс не намират сериозен отзвук. Работниците са организирани в трейдюниони, а политическата им просвета се води от хора, за които социализмът е общество, което уважава християнските ценности. Към това общество се върви не чрез класова омраза, а чрез парламентарни избори и реформи. Водеща роля в социалистическата мисъл тук си е извоювало Фабианското общество, което предлага нови идеи на световното работническо движение: за постепенно преминаване към държавата на основни производителни сили на обществото; за използване на кооперацията като средство за защита от търговци спекуланти и като училище по колективизъм; за разширяване правата на общините. Едни от най-големите английски писатели на всички времена Бърнърд Шоу, е фабианец и е първият, който още в 1888 г. нарича бъдещото общество „демократичен социализъм“. Фабианците са между организаторите на лейбъристката партия във Великобритания.

В България още с появяването си социалдемократическото движение се разделя на два потока. Обособилите се в самостоятелна партия социалисти-реформисти преработват марксизма според българската почва — в условията на тепърва тръгващо по пътя на демократичния капитализъм общество. За Янко Сакъзов най-справедлива държава се постига само с общите усилия на класите и поради това сполучливо наричат последователите му широки социалисти или общоделци.

Първата световна война е изпитание и школа за социалдемокрацията от европейските страни. Октомврийският преврат на болшевиките разделя завинаги социалдемократическото семейство. Веднаж старият австрийски социалдемократ Виктор Адлер, шегувайки се, казва на Плеханов „Ленин е ваш син“, а Плеханов му отговаря „Ако той е мой син, то той е един незаконен син.“

Болшевиките напускат това семейство и от обикновени ренегати се превръщат в негови неприятели — компрометират го с тоталитарната съветска система, а учениците им — комунистите — с методите си на политическа борба в демократичните страни. Увлечените от болшевишката пропаганда работници и интелигенти започват да се разочароват от политиката на правителството на Ленин, което не може да спечели на своя страна дори собствените си работници и селяни, а милиони мори с глад.

Водещите личности на международната социалдемокрация отхвърлят идеите за идване на власт с преврат и запазването на властта с диктатура. Терорът на болшевиките ги заставя да поведат голяма дискусия за стойността на марксизма в условията на XX в. и в светлината на промените в живота на човечеството, настъпили със световната война. Мнозинството от социалдемократите не може да има нищо общо с т. нар. марксизъм-ленинизъм и дори с по-голямата част от идеите, обявени за марксистки.

Под мантията на пролетарска диктатура, пише Кауцки, се крие модерен източен деспотизъм и от която и страна да се гледа тази диктатура, тя се оказва негодно средство за преминаване от капитализъм към социализъм. Едновременно с развитието на пролетариата се развива и демокрацията и „парламентарният път за завладяването на политическата власт от пролетариата ще бъде пътят на демокрацията“. „Демократическата република е държавната форма за господството на пролетариата“ и за осъществяването на социализма, е мнението на Кауцки, но в много европейски страни социалдемократите ще управляват, без да поставят въпроса за свалянето на монархията.

Кауцки се спира на споровете, породени от една предпочитана от болшевиките мисъл на Маркс, че „насилието е акушер на всяко старо общество, бременно с ново“. Тези, които го цитират, пише Кауцки, забравят, че Маркс изрично предупреждава „да не се прескачат естествените фази на развитието“. Тезата на социалдемокрацията е, че насилието, диктатурата, може да се приложи само след като се вземе властта, и то само в случай, че съборените от власт класи оказват съпротива и започнат гражданска война. Един акушер, пише Кауцки, който си служи с насилствени средства, за да накара да роди една бременна в петия месец, може и да се похвали, че е съкратил срок на бременността, но дете няма да има, а и майката ако оцелее, ще бъде щастлива. „Подобно акушерство засега се упражнява над бедната Матушка Русия от няколко лекари, които претендират, че са минали Марксовата школа. Тези господа медици заявиха с шарлатански тон, че тяхното насилие било изпитано средство «за скъсяване и смекчаване на родилните мъки на социализма».“

Темата за насилието вълнува съвършено основателно социалдемократите. През 1919 г. един от видните теоретици от т. нар. австромарксистка школа Макс Адлер също коментира горната мисъл на Маркс и заключава: „Когато диктатурата на пролетариата стане искане на целия трудов народ, само тогава насилието ще стане истинска, ако от нея изобщо има нужда, акушерка на една нова епоха, пристигнала в срока на узряването си.“ Липсата на узряло за социализма общество, липсата на икономическа и политическа зрелост не може да се замести с диктатурата — това е тезата на социалдемократите. И те предупреждават болшевиките — с терор може да се държите на власт, но ще бъде невъзможно да задоволите материалните нужди на народа и „тотално ще изоставите цялото морално и културно съдържание на социализма“ (М. Адлер).

Социалдемократите отхвърлят и оправдателния аргумент на болшевиките, че дори и да имало невинни жертви на терора, дори и да строели с насилие, те строели новото общество в интерес на всички трудещи се. Адлер сравнява този аргумент с германската поговорка, с която си служели някога католиците: „Стани ми брат или ще ти счупя главата.“

Най-авторитетният австромарксист е Ото Бауер. В началото на 1920 г. в книгата си „Болшевизъм или социалдемокрация“ той дава подробен отговор на въпроса, защо в Европа са неприложими болшевишките методи на борба за власт и управление: преминаването към социалистическо стопанство тук трябва да стане не чрез скъсване на връзката със старото държавно и стопанско управление, а „да се извърши чрез постепенно, планомерно, системно преустройство на капиталистическите организационни форми“; демокрацията е формата, чрез която пролетариатът няма да обезправи другите класи, които са му необходими за икономическото развитие, а и като контролираща властта опозиция. Предвиждането на Бауер е, че именно поради това първата фаза на икономическото преустройство на обществото, предприето от болшевиките, ще бъде „една неотстранима анархия и тъкмо затова втората фаза ще бъде един неизбежен деспотизъм“. В Европа подобна диктатура ще доведе до грамадни стопански и социални сътресения и под тежестта им самата диктатура ще се провали, продължава Бауер. Докато в диктатурата социалдемокрацията вижда само „средство за спасяване на демокрацията от непосредствената опасност на една антидемократична контрареволюция“, в нея болшевиките влагат суеверна вяра в чудотворната сила на властта, живеят със заблудата, че „всемогъществото на едно господстващо малцинство може и трябва да наложи на послушната маса по-висши форми на живот“.

През 1919 г. идейните различия между комунисти и социалдемократи вече са тъй ярко проявени, че между техните интернационали лежи цяла пропаст. Своя социализъм социалдемократите вече започват да наричат „демократичен“, за да го отличат от „кървавия“ социализъм на болшевиките. Двата интернационала вече са олицетворение на два различни свята — на парламентарното и на тоталитарното общество, всеки със своето оръжие в ръка — бюлетината и пушката.

Първата партия, която отразява с нова програма дълбоките промени, настъпили със световната война, е Германската социалдемократическа партия. Конгресът й през септември 1921 г. приема новата програма на партията — за изграждането на демократичен социализъм. В ГСДП членуват 1 200 000 души, а в изборите за Райхстаг през 1920 г. тя получава 6 100 000 гласове. В същите избори независимата социалдемократическа партия получава 5 млн. гласове, а ГКП — само 590 хиляди.

Възстановеният Втори интернационал не обединява всички социалдемократи. Една част от тях са недоволни от поведението на германските социалдемократи, гласували в Райхстага кредитите за войната. Друга част се колебае дали да поеме път, който води до пълно скъсване с марксизма, и приема тактиката на изчакване на завой на болшевишкия режим от военния комунизъм към по-мек режим, дори към държавен капитализъм. Трета част е приела октомврийския преврат като свършен факт, като революция, която открива нова епоха пред световния пролетариат. Тези социалдемократи са били готови да влязат в Коминтерна с надеждата да цивилизоват болшевиките, да обяснят, че ако в Европа следват Ленин и Троцки, комунистическите партии никога няма да спечелят мнозинството от работническата класа.

Партиите, които през 1919 г. не се приобщават към Втория интернационал, през 1921 г. във Виена създават нов интернационал. В него влизат т. нар. социалдемократи центристи от Австрия, Белгия, Великобритания, Германия, Франция, Швейцария и други страни, включително и меншевики и есери — общо 20 партии от 13 страни. Поради междинното му положение — вляво от Втория интернационал и вдясно от Третия, а и поради по-длъжкото му име — Межународно работническо обединение на социалистическите партии, в историята той остави с шеговитото наименование Две и половина интернационал. Звездите на интернационала са Кауцки, Бауер и Фридрих Адлер (син на Виктор Адлер), Жан Лонге (от ФСП, внук на Маркс), Грим (от швейцарската партия), Мартов (от меншевиките), Чернов (от есерите). През 1922 г. във Виенския интернационал влизат 24 социалистически партии с повече от 2 млн. членове.

Ръководителите му съзнават, че между техния интернационал и Москва лежи пропаст, а само с един лек скок може да се озоват при своите братя от Втория интернационал, които ги очакват с нетърпение.