Джудит Макнот
Спомни си кога (56)

Петдесет и шеста глава

Охраната в дома на Коул с удоволствие се съгласи да я пусне да изненада съпруга си. Мъжът на средна възраст направо беше във възторг, докато я водеше през тихата къща към огромния басейн.

Коул стоеше сам в тъмното, с ръце в джобовете и вдигната глава, сякаш гледаше звездите. Даяна отвори вратата и тихо излезе навън. Чудеше се откъде да започне, а всъщност единственото нещо, което искаше, беше да се хвърли в обятията му. Беше репетирала какво да каже. Докато летеше насам, мислеше как да го убеди да остане до него. Беше готова дори да се разплаче, за да го накара да се предаде. Но когато моментът настъпи, не знаеше откъде да започне. Пристъпи напред и той се сепна, щом чу гласа й.

— Коул? Какво правиш тук?

Той дори не се обърна да я погледне.

— Моля се.

Очите й се насълзиха, когато си спомни как беше отхвърлил подобно нещо като последна утеха на глупаците. Мечтатели, които не искат да разберат, че желанията им няма да се сбъднат.

— За какво се молиш?

— За теб — изрече той с дрезгав шепот.

Даяна го прегърна и той я целуна. Доволна от това, че е при него, тя прошепна:

— Обичам те.

Той я погали.

— Знам. Доказателството е в ръцете ми.

— Знам, че имаш проблем с Комисията. Чарлз Хейуърд ми каза.

Той се напрегна.

— Какво ти каза?

— Снощи отидох да го видя. Каза, че Барбара е забременяла от теб, трябвало да направи аборт и сега не може да има деца. От години се включва в разни терапевтични програми.

— Той ти е казал всичко това — удивено попита Коул — и ти дойде при мен?

Тя се усмихна и кимна:

— Знам, че не е вярно.

— Защото ми вярваш?

— Да. И защото тогава всички се бяхме обзаложили коя ще те целуне първа.

Коул тихо се засмя.

— И нито една от вас не спечели — отбеляза той, като веднага схвана за какво става дума. — Ти колко заложи?

Тя го целуна.

— Нищо. Правя тъпи залози само в Лас Вегас.

Бяха вече в спалнята, когато тя се сети за пакета.

— Какво е това? — попита Коул, като постави куфарите й до леглото.

Тя му подаде плика и ръчно бродирана чанта. Спенсър Адисън му беше изпратил кратко досие с арестите на Дъг Хейуърд за шофиране в нетрезво състояние. Последният беше от университетските му години и беше завършил с катастрофа, при която тежко бе пострадала жената в колата му.

Роуз Брайтън беше изпратила сладки с шоколад.

Даяна не можеше да заспи. С глава на рамото му тя се взираше в цветния водопад навън.

— Преди те изтощавах — нежно се пошегува Коул. — Сега лежиш будна и се преструваш на заспала. Това не предсказва добри неща за близките петдесет години.

— Какво ще стане на процеса?

— Ще те успокоя ли, ако ти кажа да не се притесняваш — попита той.

— Не.

Коул се поколеба, притеснен от факта, че трябва да обсъжда този проблем с нея, но тя имаше право да знае. Доколкото я познаваше, тя се страхуваше повече от неизвестното.

— Знам, че е глупаво — промърмори тя в тъмното, — но компанията ти процъфтява и без процесора на „Къшман“. След всичко, което се случи, ми се иска просто да можеш да им го върнеш заедно с компанията.

— Не купих „Къшман“ заради чипа им. „Интел“ са водещи в тази област. Пазарът вече е разпределен между чуждестранните производители. Според мен светът не се нуждае от още един производител на чипове.

Даяна се облегна на лакът и го загледа.

— Тогава защо, за Бога, си причини тези неприятности?

— Исках някои патенти, които имаха и не знаеха как да използват. Те притежаваха малка частичка, която ни беше необходима, за да можем да произвеждаме най-търсеното нещо на пазара. Всичко друго беше у нас.

— Кое е то?

— Батерия, която да зарежда лаптопи и клетъчни телефони не за няколко часа, а за дни. Всички търсят формулата, включително и ние, но който пръв я предложи на пазара, печели играта. И залозите са изключително големи. Ученият, който работи по тази програма при мен, преди е бил при „Къшман“ и знае за патента. Той работи самостоятелно в собствена лаборатория, с помощници, които дори не подозират за какво става дума. Всъщност и аз не съм много наясно. Помощниците му си мислят, че работи над минимонитор, което всъщност прави през свободното си време.

— Не можеш ли да продадеш чипа на „Къшман“ и да задържиш патентите?

— Това не е възможно — отвърна Коул. — Те не искат чипа. От това, което научих миналата нощ, „Къшман“ искат печалбите от батерията. Единственият начин да ги получат, е да убедят съда, че съм пуснал слуховете за чипа. Патентите са обществено достояние, тъй че не могат да ме обвинят, че съм ги шпионирал.

Даяна прокара пръсти по корема и гърдите му.

— Какво можеш да направиш, за да се измъкнеш?

— Заангажирал съм адвокати, които работят по въпроса. Нещата ще се оправят — каза Коул с абсолютно убеждение.

Удовлетворена от това, Даяна се сви в обятията му и веднага заспа.

Коул остана буден до изгрев-слънце, защото вече знаеше, че няма надежда. Адвокатите му вече го бяха предупредили да очаква обвинение в измама и процес. Само чудо би могло да предотврати това, мислеше си тъжно той. И все пак Даяна лежеше в прегръдките му, в леглото му… И ако това не беше чудо! Тя беше дошла, за да е с него в момент, когато би трябвало да бяга надалеч. Това беше още по-голямо чудо.