Джудит Макнот
Спомни си кога (33)

Тридесет и трета глава

— Добре — рече Даяна с нервна усмивка, докато ги въвеждаше в официалната всекидневна с огромно пиано в единия край и мраморна камина в другия. — Всички да се разположат удобно.

В средата на стаята, разделени от махагонова масичка за кафе имаше два дълги дивана, покрити с дамаска на червени и златни райета. По тях бяха разпръснати възглавнички, украсени със скъпоценни камъни. Всичко това създаваше уют. Даяна посочи към диваните и двата стола, после застана до пианото.

Коул застана от другата му страна, откъдето можеше да участва в събитията, без да е в центъра им. Наблюдаваше Даяна, която се облегна на пианото и започна нервно да потрива длани. Явно се страхуваше от въздействието, което нейното съобщение щеше да има върху семейството й. Според него обаче Даяна беше зряла жена, която можеше да прецени рисковете и да взема сама решение.

Майката и бабата на Даяна бяха седнали на единия диван, а Кори и Спенсър Адисън на противоположния. Дядо й предпочиташе да стой прав и се беше облегнал на един стол.

— Не, не дядо, моля те, седни — рече тя.

— Предпочитам да остана прав.

— По-добре е да си седнал, когато чуеш това.

— Това ще е голяма изненада — пошегува се Хенри и седна, а на лицето му грейна усмивка. Той погрешно смяташе, че нервността на Даяна се дължи на вълнение и че това, което има да им казва, не може да не е радостно.

— Е, хайде, всички сме тук и сме седнали — рече той, — кажи го.

Даяна забеляза, че всички я гледат, потри длани и призна смутено:

— Не съм се чувствала толкова неудобно, откакто бях на шестнадесет и трябваше да съобщя, че съм блъснала колата, която татко току-що ми беше подарил за рождения ден.

Кори осъзна, че Даяна е загубила обичайната си невъзмутимост и направи опит да й даде повече време.

— Всъщност не беше Даяна — призна тя с усмивка. — Аз я блъснах.

Отклонени от основната тема, всички се обърнаха и учудено се взряха в Кори, с изключение на баба й, която се интересуваше повече от настоящето. И като се опита да свърже пострадалата кола със събирането във всекидневната, тя рече:

— Отново ли си катастрофирала, Даяна? Затова ли събра тук?

— Колата ми е наред — отвърна Даяна. „Разбих си живота“ — помисли си и погледна към Коул.

Той повдигна вежди, за да я подкани да премине към същността на въпроса, и тя се подчини.

— Добре. Чуйте — рече, като насочи цялото си внимание към майка си, баба си и дядо си. — Миналата нощ след търга ви представих Коул, нали?

Те закимаха.

— Въпреки че не сте го срещали преди, факт е, че ние — Кори, Спенс и аз — го познаваме отпреди, от много отдавна — каза това, за да покаже, че в прибързаното й омъжване няма нищо неразумно. — Поне за мен и Кори Коул е стар приятел на семейството.

— Знаем това, скъпа — обади се майка й и като се обърна към Коул, рече: — Снощи Кори ни разказа кой сте. По-скоро кой сте били. Каза ни, че сте работили за семейство Хейуърд и че са ви срещали там.

Коул забеляза, че тя тактично отбягва да спомене конюшнята, но бабата очевидно не виждаше причини за това.

— Даяна говореше за вас, когато беше малка — добави възрастната жена. — Беше ни казала, че работите в конюшнята и се грижите за конете. Също, че нямате достатъчно храна и винаги сте гладен. Помагах й да приготви пакетите с храна, които ви носеше.

Смутени от нетактичността й, останалите се впуснаха да правят комплименти, които хвърчаха из стаята като волейболни топки по време на състезание. Кори пусна топката в игра:

— Бабче, конюшнята на Хейуърдови е по-голяма от доста домове!

Тя погледна с очакване към съпруга си. Спенс пое топката:

— Когато бях в колежа, се тъпчех с всичко, което имаше. Момчетата имат голям апетит, нали, Хенри? — попита Спенсър, като подхвърли топката на дядото на жена си.

Хенри беше възрастен и малко тромав, но се хвърли мъжки за нея и успя да я задържи в игра:

— Без съмнение. Самият аз никога не успях да устоя на готварските умения на Роузи. И не само това, ами съм спал в плевнята с кон. Когато старата ни кобила се разболя и отказа да се храни, двамата с Кори останахме да спим при нея, защото не искахме Пърл да умре сама. Роузи ни донесе вечерята и ние й дадохме малко от десерта. Вкусът на печени ябълки трябва да й е дал сили, защото след като ги изяде, тя отново се изправи на крака. След това толкова се влюби в тях, че веднага започваше да буйства, щом ги види. Живя двадесет и две години.

Горд от усилията си, той тупна коленете си и с грейнал поглед отправи топката право към нищо неподозиращата си дъщеря:

— Е, Мери — подкани я той, когато видя, че е объркана, — спомняш ли си колко много обичаше Робърт всички гозби на Роузи?

— Така е — каза госпожа Фостър, като със закъснение се втурна да помага на отбора, — съпругът ми качи доста килограми, след като се преместихме при него. Той обичаше да си хапва добре на вечеря. Нощем се промъкваше, за да се подкрепи, въпреки че едва ли е бил гладен. Сигурно Даяна затова ти е носела храна, Коул.

И след като се беше включила в играта успешно, тя се огледа на кого по-нататък да предаде топката и осъзна, че само майка й не е участвала, при което взе бързото решение да изпрати топката извън игрището. Тя я насочи право към Коул:

— Сигурно ви е омръзвало от тази храна и не ви се е искало да ви носят пакети, но Даяна е била твърдо убедена, че ви спасява от глад. Вие сте били любезен, а Даяна беше… момиче с голямо въображение.

Всички се взряха в младия мъж, сякаш очакваха официалното обявяване на резултатите от играта. Когато осъзна това, той бързо обяви края й:

— Даяна беше много мила и аз оценявах това.

Дотогава Роуз Брайтън наблюдаваше играта с невинната безпристрастност на страничен наблюдател, но сега поклати глава:

— Даяна винаги е била мила и грижовна, но истината е, че те харесваше! Ето защо мъкнеше всички тези торби с храна през цялото това време. Всички знаехме какво изпитва към теб. Въпреки че — тя се наведе и сподели с усмивка — не се издаваше като Кори. Когато беше на шестнадесет, Кори облепи стената си със снимки на Спенсър — направо олтар! Даяна беше много по-потайна, но аз бях сигурна, че е луда по теб. Тя имаше всички симптоми на влюбена девойка и ние мислехме…

— Мамо! — рече госпожа Фостър тихо и умолително. — Сега не му е нито времето, нито мястото.

— Истината си е истина, независимо от времето — заяви старицата и после погледна за подкрепа към Даяна. — Не съм се заблуждавала, нали, скъпа?

Първоначалното стъписване от изявленията на баба й беше заместено от облекчение. Часове наред се опитваше да измисли нещо, с което да оправдае внезапната си женитба, и се вкопчи в крехкото извинение, което възрастната жена й беше предоставила.

— Да, бабо, била си напълно права! — възкликна тя. — Всъщност много си падах по него! — добави, като хвърли бегъл поглед към Коул, за да види реакцията му. Той обаче стоеше с леко разтворени крака, скръстени ръце и я наблюдаваше с непроницаемо изражение на лицето. Изненадана от това, тя се върна на основния въпрос: — Сега, когато всички си спомняте какво изпитвах към Коул, вероятно това, което имам да ви кажа, няма да ви прозвучи… много странно…

Хората, които тя обичаше най-много на света, я наблюдаваха с надеждата да чуят нещо хубаво, и Даяна се поколеба.

— Продължавай! — подкани я Спенс с усмивка. — Каква е изненадата ти?

Даяна пое дълбоко дъх и решително изрече:

— Снощи след търга ние с Коул потанцувахме и после, после…

— И после? — обади се дядо й.

— И после отидохме в апартамента на Коул, пийнахме и… поговорихме… за някои неща — идеше й да потъне в земята от срам.

— И какво стана след това? — подкани баба й, като гледаше ту към Даяна, ту към Коул.

— И после… ние… напуснахме хотела… и… отлетяхме до Лас Вегас… и… се оженихме — бързо изрече младата жена.

Тишината, която последва, я изнервяше.

— Знам, че всички сте малко шокирани — каза тя на близките си, които се взираха в нея с ужас и недоверие.

Дядо й пръв се окопити. Той погледна към Коул с все по-нарастваща омраза и горчиво изрече:

— Господине, сигурно сте много убедителен. Особено когато сте с дама в хотелската си стая и още повече, ако сърцето на тази дама е било наранено, а тя е пила повече от обикновеното.

— Не, чакайте малко! — Даяна прекъсна дядо си, решена да поеме нещата в свои ръце. — Въобще не беше така, дядо. С Коул сключихме сделка, която ще е от полза и за двама ни. Като се омъжвам за него, аз спасявам малкото гордост, която ми е останала, но това, което е по-важно — спасявам списанието. Коул също има проблем, който ще разреши с тази женитба. Той осъзна от каква огромна полза и за двама ни ще е този брак. После обсъдихме условията и се съгласихме на това временно сътрудничество.

— Какво по-точно? — гневно попита Спенс.

— Женитба за една година, само за пред хората, в името на бизнеса — отговори Коул.

— И само това? — Спенс изглеждаше объркан.

— Само това — каза Коул.

— И какъв точно е проблемът ти, който тази женитба решава?

— Не е твоя работа.

— Може би не е негова, млади човече, но е моя — заяви дядо й.

Даяна не беше предполагала, че нещата ще се развият: толкова зле, и отвори уста, за да ги призове към спокойствие, но за нейна изненада Коул отстъпи пред дядо й с хладна любезност:

— Накратко казано, имам възрастен чичо. Той ми е като втори баща. Болен е и е решил да ме види съпруг и баща, преди да умре.

— И как точно възнамеряваш да станеш баща с този фиктивен брак?

— Не възнамерявам — заяви Коул, — но той няма да знае това, а и за съжаление няма да живее достатъчно, за да го разбере.

— Всичко си изчислил, нали? — рече дядо й отчаяно погледна към Даяна. — Само не мога да разбера как си пуснала този интригант да те убеди.

— Не ме е убеждавал, дядо. Казах ти, че се съгласих да се омъжа за Коул, защото това ще реши някои много големи проблеми — негови, мой, наши.

— Да се омъжиш за един интригант и мошеник въобще не е от полза за семейството ти — избухна той.

— Напротив — настоя Даяна толкова завладяна от желанието да обясни, че въобще не забеляза, че се съгласява с определението на дядо си за Коул. Всичко, което е от полза за „Фостър Ентърпрайсиз“, е от полза и за семейството, защото това сме ние. Така ни възприемат всички. Толкова сме известни, та хората имат чувството, че лично ни познават. Те ви гледат по кабелната телевизия в „Начина на живот на Фостър“ и обичат не само това, което правите, но и вас самите. Писмата им го доказват. Пишат за това, че обичаш да дразниш баба, като я наричаш Роузи. Обичат да виждат как мама работи с вас и любовта ви един към друг. Любимото им предаване беше, когато Кори доведе близнаците, за да покаже техники за снимане на бебета. Те се радваха на демонстрацията, научиха някои трикове и страшно им хареса, когато Моли протегна ръка към баба и когато малката Мери сграбчи една от сладките на мама. Обаче, ако набиеш баба или арестуват Кори за препиване, или хванат мама да краде в магазин и това стигне до медиите, те ще го обърнат на цирк, и рейтингът на програмата ще се сгромоляса като скала. По същите причини, когато Дан ме заряза и това попадна в новините, станах за смях. Сега разбираш ли?

— Не, не разбирам — отговори дядо й нетърпеливо.

— Тогава ще ти обясня. Обществото свързва вас четиримата с предаването „Начина на живот на Фостър“, а мен със списанието „Прекрасен живот“ и всяка една от снимките на Кори винаги набляга на едно — домашния уют и хармония. Ето в това е моят проблем. Като представител на списанието аз също трябва да вярвам в този идеал, но нямам съпруг или дете. Както откри един репортер миналата година, аз прекарвам по-голямата част от времето си в офиса, отколкото вкъщи. Ако си спомняте, в края на статията си той обобщи, че съм по-подходяща представителка на списанията „Работеща жена“, „Мода“ или „Базар“, отколкото на „Прекрасен живот“. И това, докато още бях сгодена за Дан. А щом ме заряза заради някаква осемнадесетгодишна италианска наследница, престижът ми пострада. Това веднага щеше да се отрази на списанието щяхме да загубим читатели, а след това и рекламодатели — след като приключи, тя погледна към дядо си, който не се поколеба да изрази собственото си мнение.

— Ако имаме такива читатели и рекламодатели, които са готови да ни зарежат само защото си избрала грешния мъж — да си гледат работата. Там, откъдето идват, има още много. Просто оставяш старите да си ходят и намираш нови.

— Оставяш ги да си ходят… намираш нови? — Тя не можеше да повярва на ушите си и объркването й я накара да каже неща, които бе крила близо десетилетие. — Никой от вас не осъзнава колко ми беше трудно да поддържам „Фостър Ентърпрайсиз“, защото не исках да знаете за това. Боже мой, та аз посветих цялата си младост на тази компания. Бях само на двадесет и две и току-що излязла от колежа, когато татко почина. — Тя погледна към тавана, за да спре сълзите си. — Не знаех абсолютно нищо, освен това, че по някакъв начин трябва да намеря средства, за да поддържам стандарта ни и да запазя всички ни заедно. Знам, че мислехте, че съм чудесна, способна и самоуверена, когато ви убедих, че ще можем да се справим с доставки по домовете и после да се захванем с нещо близко до това, но не бях. Аз бях уплашена, бях отчаяна! — Тя протегна ръка с молба за разбиране. — Знам, че винаги сте смятали, че щом татко и приятелите му са богати и проспериращи и аз съм отраснала между тях, би трябвало да имам някаква инстинктивна способност да започвам успешен бизнес, но не е така.

Когато тя спря за момент, баба й й напомни с тих, успокоителен глас:

— Все пак направи точно това.

— Това беше чиста случайност! Това, което наследих, беше само здравословен страх от бедността и личното наблюдение за това, колко безчувствени и студени могат да бъдат богатите хора, когато един от тях се разори. Аз не исках Кори да се почувства така. Не исках никой от вас да го изпита. Не бях някаква дръзка бизнес дама, просто бях уплашена и поех риск, огромен риск. Всичко, което имахме, беше тази къща и бях толкова уплашена, когато я заложих, че повърнах от напрежение. Просто не можех да измисля никакъв друг начин да запазя всичко.

Тя пое дъх, преди да признае своята неопитност по онова време:

— Направих някои скъпоструващи грешки, особено в началото, за които винаги ще съжалявам. За да събера пари, продадох акции в компанията — те струват цяло състояние в сравнение с парите, които получих. Направих и други грешки — от страх спирах, когато трябваше да действам.

Като приключи с най-лошото от признанията си, тя тъжно каза:

— Всичко, което постигнах с „Фостър Ентърпрайсиз“, е резултат от непрекъсната тревога и работа, съчетана с много късмет, а не резултат от гениалността ми!

Единственият човек, който не изглеждаше стъписан от признанията й, беше Коул, въпреки че в действителност не беше така. Той си мислеше, че списанието е започнало съществуването си като хоби, като прищявка, докато Робърт Фостър е бил все още жив — едно суетно фамилно списание, което показва необикновения им начин на живот, дава поле за изява на Кори и възможност на Даяна за работа, щом завърши колежа. Никога не си бе представял, че то е резултат на финансово затруднение и смелост, вместо на скука и огромно богатство. До този момент смяташе, че Даяна е само лицето на „Фостър Ентърпрайсиз“, а не основателката му.

Това, което най-много го учуди, беше, че тя бе поела огромния риск и отговорност само на двадесет и две години. Двадесет и две. Той бе на същата възраст, когато започна да създава компанията си, но неговият живот и преди това не беше лесен. Беше свикнал със скандали, трудности и конкуренция. От друга страна, Даяна винаги му се бе струвала нежна, беззащитна и изключително почтена.

В неловкото мълчание, което последва, докато близките й се опитваха да преодолеят втория си шок, те сякаш забравиха за присъствието на младия мъж, а и той предпочиташе да остане незабелязан. Знаеше, че може да приключи разговора, като се извини или възпитано намекне, че подобни лични въпроси се решават в семейството, а не в присъствието на непознати. Всъщност той беше усъвършенствал тази тактика и я използваше често, когато някоя негова приятелка се опиташе да го въведе в спор за децата, родителите, бившия съпруг или семейството. Подобни спорове го караха да се чувства като извънземно, което се е пръкнало от някоя пещера и е прекарало първите си десетина години от живота на необитаема планета.

Неговото детство не го беше дарило дори с най-бегла представа за семейно огнище и за начина, по който общуваха уважаващите се членове на едно семейство.

Най-накрая проговори Хенри Брайтън:

— Даяна, не е било необходимо да правиш всичко това заради нас. В края на краищата не си била длъжна да ни спонсорираш. Майка ти, аз и баба ти можехме да се върнем в Лонг Вели и да живеем както преди. Кори щеше да отиде в колеж и да работи в някое студио.

— Не разбираш, дядо. Не можех да позволя това да се случи, без дори да съм опитала да се преборя. Кори има изключителен талант, но й трябваше шанс да го покаже и можеше никога да не го получи, ако се беше захванала да прави прости сватбени снимки за някой местен фотограф, който щеше да обира печалбата и да й подхвърля трохи. — Обърна се разчувствана към майка си, дядо си и баба си: — Никой от вас не осъзнава какъв талант има. Имате такива удивителни качества, че милиони хора са се влюбили във вас и в това, което представлявате. И тримата продължавате да мислите за това, което правите като за хоби, като за занимание в градината, работилницата или кухнята, но то е много повече от това. Вие виждате красотата в простите неща и показвате и на другите как да го правят. Доказвате на хората, че в съзиданието има удоволствие и хармония. Напомняте им, че работата на истинската домакиня не е в това да се хвали с дома си, а да накара гостите си да се чувстват добре. Хората ви гледат как работите и се смеете заедно и ви вярват. — Гласът й затрепери: — Вие четиримата наистина променихте отношението им. Всички политици говорят за връщане към традиционните ценности и към природата, но вие им показахте прекрасен път, който ще ги заведе там.

Накрая се върна към първоначалния въпрос:

— Трябва да ми повярвате, когато ви казвам, че Коул не ме е убеждавал да се омъжа за него. Според мен това беше най-добрата възможност и съм щастлива, че той ми имаше достатъчно доверие, за да ми я предложи. Знам, че ще спази обещанието си, а аз възнамерявам да спазя моето.

Усети, че е най-добре да остави семейството си да обсъди въпроса и да свикне с положението. Тя погледна към Коул и каза:

— Сега по-добре да тръгваме.

Той я последва, като се опита да се съвземе от изненадата, предизвикана от подкрепата й, но когато се приближиха до вратата, баба й предизвикателно попита:

— Не възнамерявате ли да останете за вечеря, млади човече?

Даяна отказа, като се опита да му спести мъченията:

— Не днес, друг път може би.

Коул се обърна към баба й със също толкова предизвикателна усмивка и каза:

— Не знаех, че съм поканен.

— Сега вече знаеш — отвърна тя.

Мери Фостър потвърди поканата със спокойна увереност:

— Заповядайте на вечеря.

Хенри се съгласи, макар че гласът му беше малко груб:

— Отдавна не си опитвал от гозбите на Роузи.

— Благодаря — рече Коул на всички. Той погледна към Кори и му се стори, че в очите й прочете предложение за приятелство. — В такъв случай много ще се радвам да остана.

Даяна реши, че все пак е по-добре да изведе съпруга си, така че семейството й да може да поговори на спокойствие и да се примири с нетрадиционния й брак. Те вече бяха започнали да променят отношението си и това пролича от поканата, отправена към Коул. Тя вярваше, че вечерята ще е приятна, но тъй като той не можеше да го знае, беше учудена и радостна, че е приел.