Робин Кук
Извън контрол (16)

15.
Понеделник сутринта

Небето се бе заоблачило и духаше силен вятър, когато излезе от часовниковата кула и забърза към офиса си. На няколко стъпки зад него вървеше Хорхе, който бе направил представление, показвайки скрития в десния си ботуш нож. Но жестът имаше очаквания ефект. Виктор знаеше, че е в присъствието на човек, свикнал да убива.

Макар да бе казал на Марша, че ще измисли нещо, той нямаше представа какво да прави. Когато стигна в офиса си, беше бесен. Прекоси фоайето с несигурни стъпки, следван от придружителя си.

— Извинявайте! — каза Колийн, когато той премина край бюрото и. Тя скочи, грабвайки купчина съобщения. Виктор вече бе стигнал до вратата на кабинета си. Той се обърна към южноамериканеца:

— Ще ме чакаш тук.

Но онзи се шмугна покрай него и Виктор не можа да каже нищо. Колийн, която наблюдаваше сцената, изглеждаше ужасена, още повече, че южноамериканецът бе облечен в униформата на охранителите на „Каймера“.

— Да извикам ли охраната? — прошепна тя на Виктор.

Виктор и каза, че не е необходимо. Тя сви рамене и отиде да си върши работата.

— Имам много съобщения — каза тя. — Опитвах се да се свържа с вас. Аз трябва…

Виктор сложи ръка на рамото и и се опита да я блъсне назад, за да затвори вратата.

— По-късно — каза и той.

— Но… — Колийн не успя да довърши изречението си, защото вратата се затръшна пред лицето и.

Той заключи като добавъчна предохранителна мярка. Хорхе вече се бе разположил удобно на дивана в дъното на стаята и разсеяно разглеждаше ноктите си.

Виктор заобиколи бюрото си и седна. Телефонът звънеше непрекъснато, но той не го вдигна. Знаеше, че е Колийн. Погледна към Хорхе, който му махна с нокторезачката си и му се ухили.

Слепоочията му туптяха. Той отпусна глава в ръцете си. Това, от което се нуждаеше, беше план. Този човек само го разсейваше. Мъжът сякаш излъчваше дръзка, високомерна увереност, която казваше: „Аз съм убиец, седя си в офиса ти, а ти не можеш да направиш нищо.“

— Не ми изглежда да имаш много работа — произнесе натрапникът внезапно. — Ви Джей каза, че трябва да излезеш оттам, защото имаш много работа. Предлагам да се заемеш да я вършиш, иначе ще му звънна и ще му кажа, че само седиш и си държиш главата.

— Събирах си мислите. — Той се наведе и натисна интеркома. Когато Колийн отговори, каза:

— Донеси съобщенията за мен и да се захващаме с работата.

* * *

През първия час Марша разгледа някои от стотиците периодични издания в библиотечния шкаф. Бяха посветени на теории и експерименти на границата между биологията, физиката и химията. Тя се изправи и започна да крачи из стаята, дори опита бравата. Както очакваше, вратата беше заключена.

Седна отново до масичката, питайки се какво щеше да предприеме Виктор. Трябваше да бъде много изобретателен. Ви Джей беше необикновен противник. Освен това трябваше да притежава изключителна морална смелост, а като имаше предвид експериментите му с фактора на растежа, не беше сигурна дали я има.

Точно в този момент ключът се завъртя и Ви Джей влезе.

— Помислих си, че може би се нуждаеш от малко компания — произнесе той бодро. — Тук има някой, когото бих искал да видиш. — Той се дръпна настрана и в стаята усмихната влезе Мери Милман и протегна ръка. Марша се изправи, търсейки думи.

— Госпожо Франк! — каза Мери и разтърси ръката и с ентусиазъм. — Очаквах с удоволствие да се срещнем. Мислех, че ще трябва да чакам най-малкото година. Как сте?

— Благодаря, добре — отвърна Марша.

— Струва ми се, дами, че трябва да ви оставя да си побъбрите — каза Ви Джей. — Ще оставя вратата открехната; ако искате да хапнете или да пийнете нещо, просто кажете на някой от хората на Мартинес.

— Благодаря — кимна Мери. — Не е ли чудесен? — обърна се тя към Марша, когато той излезе.

— Уникален е — каза Марша. — Как попаднахте тук?

— Изненадващо е, нали? — погледна я Мери. — Навремето това изненада и мен. Ще ви разкажа как се случи.

* * *

— Какво друго? — попита Виктор. Колийн седеше на обичайното си място право срещу него. Хорхе все още беше отзад на дивана, излегнат удобно. Секретарката прелисти съобщенията.

— Мисля, че засега това е всичко. Да искате да направя нещо? — Тя завъртя многозначително очи към южноамериканеца.

— Не — отвърна Виктор, докато и подаваше последния документ, който бе подписал. — Тръгвам към къщи. Ако възникнат някакви проблеми, обадете ми се там.

След като си погледна часовника, Колийн отново се обърна към него:

— Наред ли е всичко? — Шефът и се държеше странно, откакто се бе върнал в „Каймера“ заедно с охранителя от кулата.

— Всичко е тип-топ. — Той пусна химикалката си в чекмеджето на бюрото. Колийн го познаваше от седем години, но той никога не бе използвал този израз. Тя се изправи, погледна неприязнено към Хорхе и излезе от стаята. — Време е да тръгваме — обърна се Виктор към него. Той се изправи от дивана:

— В лабораторията ли се връщаме? — Испанският му акцент сякаш бе станал още по-силен.

— Аз се прибирам вкъщи — каза Виктор и взе палтото си. — Не знам ти къде отиваш.

— Където си ти, там съм и аз, приятел.

Виктор беше любопитен дали щеше да има някакви проблеми на излизане от фирмата. Но гардът на изхода го поздрави както обикновено. Фактът, че го придружава охранител на „Каймера“ не предизвика коментар от страна на мъжа, който вдигна бариерата.

Когато пресичаха Меримак, Хорхе се пресегна и включи радиото. Повъртя малко копчето, докато намери испанска станция. После увеличи звука до почти оглушителна степен и защрака с пръсти.

На Виктор му беше ясно, че този човек е първата му пречка. Когато се приближи до дома и заобиколи къщата, той започна да мисли с какви алтернативи разполага. Под хамбара имаше мазе със здрава врата. Проблемът беше как да примами мъжа вътре.

Щом излязоха от колата, Виктор смъкна гаражната врата, питайки се дали би могъл да го издебне и да го цапардоса по главата, точно както онзи го бе ударил, когато за пръв път се бе насочил към лабораторията на Ви Джей. Той отвори вратата на хола и я остави отворена за южноамериканеца, който държеше да се движи зад него.

Съблече палтото си и го хвърли на дивана. Чувството му за реализъм го отказа от опити за саморазправа. Знаеше, че ще го удари или много леко или твърде силно, което и в двата случая би се оказало катастрофално. Трябваше да опита нещо друго. Но какво?

Чувстваше се в пълна безизходица, докато се къпеше в банята на долния етаж. Забелязвайки флакон с аспирин в аптечното шкафче, той си спомни старата лекарска чанта, която му бяха дали като студент по медицина. Беше я използвал през цялото време на практиката си и доколкото си спомняше, тя все още бе пълна с най-често предписваните лекарства.

Топлата вода бе намалила напрежението както в мускулите, така и в главата му. Погледна се в огледалото, замъгленият му от парата образ изглеждаше чужд и нереален.

Побърза да излезе и завари Хорхе да седи пред телевизора в хола и да прехвърля каналите безцелно. Тръгна нагоре по стъпалата, но за съжаление южноамериканецът го последва. В кабинета си на втория етаж Виктор побърза да включи телевизора и да отвлече вниманието на неканения си гостенин. През това време отиде в килера и намери черната чанта.

Извади отвътре секонал, валиум и далман и напъха пълна шепа от таблетките и капсулите в джоба си. Когато се върна в стаята, откри, че Хорхе е намерил кабелен испански канал.

— Обикновено изпивам по едно питие, след като се прибера вкъщи — каза Виктор. — Да ти предложа нещо?

— Какво имаш? — Едрият колумбиец не отмести очи от екрана.

— Чакай да видим… Какво ще кажеш за една маргарита?

— Какво е това „маргарита“?

Въпросът му изненада Виктор; винаги бе смятал маргаритата за популярна южноамериканска напитка. Може би я пиеха повече в Мексико, отколкото в Южна Америка. Той му обясни какво съдържа.

— Ще пия това, което и ти пиеш — изсумтя Хорхе. Виктор слезе в кухнята, смеси всички съставки, включително солта. Направи напитките в малка стъклена кана и когато се увери, че никой не го гледа, отвори капсулите и изсипа съдържанието им в течността. На дъното се виждаше утайка, дори след като многократно разбърка сместа, затова я изля за миг в миксера. После погледна каната на светлина. Добре изглеждаше. Прецени, че напитката има достатъчно разбиваща сила, за да изкара човек коремна операция без да гъкне.

Виктор отпи една малка глътка. Оставяше горчив вкус, но ако гостът му никога не беше пил маргарита, нямаше как да долови разликата. Той посоли ръбовете на чашите. За себе си направи напитка от чист лимонов сок. Когато най-сетне бе готов, занесе двете пълни чаши заедно с каната и ги сложи на масичката.

Хорхе гаврътна чашата си, без да отклони очи от екрана. Виктор седна и също се загледа. В момента течеше някаква сапунена опера. Не разбираше испански, но схвана как върви действието. С периферното си зрение поглеждаше как Хорхе пие. Беше доволен, че му хареса. Първият признак за ефекта се появи съвсем бързо: Хорхе започна да мига често. Той не можеше да се фокусира върху филма. Най-накрая се обърна към Виктор. Алкохолът бе ускорил усвояването на лекарствата — Хорхе едва се бе докоснал до втората си чаша, а вече не можеше да държи очите си отворени.

За най-голяма изненада мъжът се опита да се изправи. Вероятно бе заподозрял вече нещо, защото хвърли чашата на пода. Южноамериканецът дори се опита да извади ножа си, но движенията му бяха некоординирани и твърде бавни. Виктор бързо го обезоръжи. В следващата минута Хорхе беше в безсъзнание. Виктор сложи отпуснатото му тяло на кушетката, взе малко от валиума, който държеше на горния етаж и го инжектира мускулно в хълбока му. След това пренесе тялото му през двора и го смъкна в избата под хамбара. Зави го с няколко стари одеяла, за да запази температурата му и на излизане щракна стария катинар след себе си.

Върна се в къщи, изпълнен с облекчение от успеха си и щастлив, че разполага с достатъчно време, за да обмисли следващата си стъпка. В този момент телефонът иззвъня. Звъненето го хвърли в ужас — дали някой търсеше Хорхе, или се предполагаше, че Хорхе е трябвало да звънне някъде, а не го бе сторил все още. Виктор не вдигна. Вместо това надяна бързо палтото си и се насочи към колата. Тъй като все още не му хрумваше никаква друга идея, той реши да отиде в полицията.

Полицейското управление се намираше в дъното на общинската градинка. Беше двуетажна тухлена постройка с две богато украсени месингови улични лампи. Вечерно време светлината, която идваше от тях, изглеждаше мистична заради стъклените им сини сфери. Виктор приближи и паркира колата на паркинга за посетители. Когато бе тръгнал от къщи, той се бе почувствал добре заради взетото най-накрая решение. Беше очаквал с нетърпение да стовари цялата тази бъркотия на нечии чужди плещи. Но когато изкачи първите две стъпала, усети, че вече не е толкова сигурен в решението си да дойде тук.

Поколеба се за миг пред вратата. Най-много се притесняваше за Марша, но имаше и други тревоги. Както бе казал и Ви Джей, полицията не би могла да направи много и Ви Джей щеше да бъде пуснат на свобода. Законовата система не можеше да се справи с най-обикновените негодници, какво остава за десетгодишно момче с интелигентността на двама Айнщайновци?

Той все още се чудеше дали да влезе или не, когато вратата се отвори и отвътре излезе сержант Серуло. Сержантът оправи шапката си и започна да се извинява, когато позна Виктор.

— Д-р Франк! — извика той. — Какво ви води насам?

Той се опита да измисли нещо правдоподобно, но не успя. Истината напираше да излезе.

— Имам проблем. Може ли да поговорим?

— Съжалявам — завъртя глава Серуло. — Във вечерна почивка съм. Трябва да хапваме, когато можем. Но Мърфи е в стаята. Ще ви помогне. Докато се върна от магазина, сигурен съм, че ще сте свършили.

Серуло го потупа приятелски и му отвори вратата. След миг Виктор се озова вътре.

— Хей, Мърфи! — извика Серуло. Бе подпрял с крак вратата и я държеше отворена. — Тук е д-р Франк. Приятели сме. Обслужи го добре, разбра ли?

Мърфи беше ченге с пълно, червендалесто, луничаво лице. Беше от ирландски произход с баща ченге, чийто баща също е бил ченге. Той погледна Виктор през дебелите бифокални стъкла на очилата си.

— След минута ще ви обърна внимание — каза той. — Седнете. — Той посочи с молива си боядисаната дървена пейка и се върна към формуляра, който така старателно попълваше.

Виктор седна и се замисли за разговора, който трябваше да проведе с офицер Мърфи. Направо се виждаше как му казва, че има гениален син, който отглежда раса умствено-изостанали работници в стъклени резервоари и който е убил хора, за да запази тайната лаборатория, построена със средства от шантажирани служители в компанията на баща си. Действителните факти, изразени чрез думи убеждаваха Виктор, че никой няма да му повярва. А дори и да се намереше такъв, какво щеше да стане? Нямаше начин да свържат Ви Джей с никой от смъртните случаи. Това изчерпваше всичко. А що се касае до лабораторното оборудване, то не беше откраднато, поне не и от Ви Джей. За кокаина пък щяха да решат, че бедното дете е било принуждавано насила от чуждестранен наркобос.

Виктор прехапа долната си устна. Мърфи продължаваше да попълва формуляра, държейки молива в месестата си ръка и изплезил език. Той не погледна нагоре, така че Виктор продължи да разсъждава. Представи си как влачат Ви Джей по съдебните инстанции, как излиза през задната врата. Момчето разполагаше вече със собствена лаборатория, с капацитет, достатъчен да се справи почти с всичко. А и бе показал готовността си да елиминира онзи, който се опита да застане на пътя му. Виктор се запита докога той и Марша ще останат живи при тези обстоятелства. С чувство на униние, което извикваше сълзи в очите му, Виктор трябваше да признае пред себе си, че експериментът му се бе оказал доста успешен. Както бе казала Марша, той не бе отчел отклонението на успеха. Бил е толкова завладян от идеята да извърши този експеримент, че не е помислил за резултата. Ви Джей беше повече от това, което бе искал да получи и с ограниченията на закона социалната система се оказваше непригодна да се справи със същество като Ви Джей. Защото той беше като от друга планета.

— Окей. — Мърфи хвърли формуляра в едно телено кошче в ъгъла на бюрото си. — Какво можем да направим за вас, д-р Франк? — Той изпука кокалчетата на пръстите си след дългото държане на молива.

Без да мисли повече, Виктор стана и се насочи към дежурния. Мърфи го погледна със сините си очи. Яката на ризата му го стягаше доста и шията му преливаше над нея.

— Е, какво се е случило, докторе? — попита той и се облегна назад. Имаше големи, тежки ръце и беше от онзи тип мъже, дето ти се иска да дойдат, когато хлапета ти откраднат тасовете или радиото на колата.

— Имам проблем със сина ми — започна Виктор. — Разбрахме, че е бягал от училище, за да…

— Извинете, докторе — прекъсна го Мърфи. — Защо не се обърнете към социален работник, или нещо такова?

— Страхувам се, че ситуацията не е от компетентността на социалните — отвърна Виктор. — Синът ми е решил да се свърже с престъпни елементи и…

— Извинете, че отново ви прекъсвам, докторе — каза Мърфи. — Може би трябваше да кажа „психолог“. Колко годишен е синът ви?

— На десет е. Но е…

— Трябва да ви кажа, че никога не са ни се обаждали във връзка с него. Как се казва?

— Ви Джей — отговори Виктор. — Знам, че…

— Преди да продължите нататък — отново не го доизслуша Мърфи, — трябва да ви кажа, че имаме много проблеми с малолетни. Опитвам се да помогна. Ако синът ви е направил наистина нещо лошо, тогава навярно би си струвало да се обърнете към нас. А иначе един психолог и прилагането на малко старомодни мерки за дисциплина няма да бъдат излишни. Разбирате ли накъде бия?

— Да — въздъхна Виктор. — Мисля, че сте напълно прав. Благодаря ви, че ми отделихте време.

— Няма защо, докторе — каза Мърфи. — Исках да съм честен, щом сте приятел на Серуло.

— Оценявам го — усмихна се Виктор и уморено тръгна към вратата. На паркинга го чакаше колата му. Влезе и в същия момент го обхвана страшна паника. Изведнъж осъзна, че няма кой да му помогне да се справи с Ви Джей. Това щеше да бъде изправяне на баща срещу син, на създател — срещу творението му. Прозрението за това предизвика чувство на гадене, което сви гърлото му и той побърза да свали стъклото на прозореца. Изпита облекчение от хладния въздух. Наведе се и подпря глава на волана.

Сети се за обета на Авраам от Стария завет, който бе изучавал като дете. Но знаеше, че има две големи разлики. В този отделен случай Бог не се бе намесвал и Виктор разбираше, че не би могъл да убие със собствените си ръце сина си.

Освен това, разбира се, съществуваше и проблемът с Марша. Как щеше да излезе тя от подземната лаборатория? Заля го нова вълна на паника. Трябваше да действа бързо, преди интелигентността на Ви Джей да се превърне във фактор. Освен това Виктор знаеше, че ако се бави, може да изгуби самообладание и мотивация.

Надигна глава от волана и запали двигателя. Шофираше към къщи по рефлекс, докато мозъкът му се бореше да конструира някакъв план. Когато се прибра отиде първо да провери какво става в мазето под хамбара. Хорхе спеше безгрижно като бебе под одеялата и парцалите. Виктор напълни с вода една празна бутилка от вино и я остави до главата му.

Още докато отваряше входната врата чу, че телефонът звъни. Спря за миг, колебаейки се. Ами ако беше Марша? При четвъртото иззвъняване той не издържа и вдигна слушалката. Поздрави плахо. Оказа се, че има защо. Гласът отсреща беше мъжки, със силен испански акцент. Питаше за Хорхе.

Виктор усети, че мозъкът му блокира. Гласът отново попита за Джордж, сега звучеше много по-настоятелно.

— В клозета е — успя да изрече Виктор. Беше сигурен, че не го разбраха. — Тоалетната! — извика той. — В тоалетната е!

— Окей — каза мъжкият глас.

Виктор остави слушалката. През тялото му мина тръпка като от електрически ток. Времето го притискаше, сякаш тежка влакова композиция се носеше стремително към бездна. Колко дълго би могъл да ги уверява, че Хорхе е в тоалетната, преди да се усетят и да изпратят въоръжена група, каквато бяха изпратили в дома на Джефърд.

Виктор започна да потупва с ръка нервно по кухненския плот. Надяваше се, че надвисналата опасност ще накара мозъка му да мисли по-бързо и ефективно. Трябваше да измисли някакъв план.

Първото, което му хрумна беше пожар. Освен това часовниковата кула беше стара и облицована със сухо дърво. Искаше му се да се случи някакъв катаклизъм, който да връхлети върху цялата тая бъркотия и да я помете с един замах. Но проблемът с пожара беше, че той можеше да бъде потушен. А половин работа щеше да бъде по-лоша от нищо, защото тогава щеше да се сблъска с яростта на Ви Джей, подкрепена от мускулите на Мартинес.

Експлозията като че ли беше по-добра идея, реши Виктор след известен размисъл. Но как да я осъществи? Със сигурност можеше да се снабди с малко взрив, но той определено нямаше да стигне, за да разруши цялата сграда.

Щеше да измисли нещо, но първо трябваше да измъкне Марша оттам. Отиде в кабинета си и взе плановете на сградата, които бе направил, когато търсеше начин да влезе в подземието. Надаваше се да може да изведе Марша през тунелите. Но от прегледа на скиците веднага му стана ясно, че нито един от тунелите не влиза в часовниковата кула някъде близо до жилищното отделение, където тя бе заключена. Той сгъна листовете и ги пъхна в джоба си.

Телефонът иззвъня отново, опъвайки допълнително нервите му. Не вдигна. Знаеше, че трябва бързо да напусне къщата. Ви Джей или бандата на Мартинес сигурно вече подозираха нещо, щом толкова време Хорхе не се обажда. Кой можеше да каже кога ще решат да дойдат и да проверят лично.

Беше достатъчно тъмно, когато излезе от гаража. Запали фаровете и подкара към „Каймера“, молейки се Господ да му изпрати идея как да измъкне Марша и да отърве света от тази кутия на Пандора, дело на собственото му творение.

Той внезапно натисна спирачките и колата изскърца и спря отстрани на пътя. Почти чудодейно в главата му бе започнал да се оформя план. Детайлите започнаха да се подреждат по местата си. Може и да стане, произнесе той през стиснати зъби. Освобождавайки спирачките, натисна педала за газта и колата се понесе напред.

Виктор едва се сдържаше, докато чакаше да вдигнат бариерата на входа на „Каймера“. Щом премина, той подкара направо към лабораторията си и паркира, както често се случваше напоследък, точно пред вратата на сградата. Заради късния час бе празно и заключено. Той измъкна ключовете си и отключи. Когато влезе в лабораторията, се насили да спре за миг и да се успокои. Седна на стола, затвори очи и се опита да отпусне всички мускули на тялото си. Постепенно пулсът му се нормализира. Знаеше, че за да осъществи първата част от плана си трябва добре да го е обмислил. Трябваше да запази самообладание.

Всичко, от което се нуждаеше, беше тук, в лабораторията. Имаше достатъчно глицерин, както и сярна и азотна киселина. Разполагаше с всичко необходимо. За първи път в живота му часовете, прекарани в химическата лаборатория в колежа щяха да му се отплатят. Набързо свърза система за нитрификация на глицерина. Докато тя протичаше, той приготви ваничката за неутрализация.

Преди сушенето да е завършило, Виктор взе един от лабораторните таймери и един акумулатор и закачи контактна жичка. Следващата стъпка беше най-трудното. Имаше много малко живачен фулминат в лабораторията. Внимателно го постави в малък пластмасов контейнер. След това предпазливо натисна контактната жичка и затвори капака.

През това време нитроглицеринът се изсуши достатъчно, за да може да бъде прибран в празна кутийка от сода, която бе измъкнал от кошчето за боклук. Когато напълни една четвърт от нея, внимателно наклони контейнера, така че жичката да влезе в кутийката и да се допре до съдържанието и. Добави остатъка от нитроглицерин и запечата кутията с парафин.

Занесе всичко в лабораторния си офис и започна да търси някакъв подходящ контейнер. Надникна в един от офисите на лаборантите и забеляза пластмасово куфарче. Отвори ключалката и безцеремонно изсипа съдържанието върху бюрото на собственика, след което го отнесе в офиса си. Там го запълни с книжни салфетки, за да направи мека подложка, после сложи внимателно кутийката от сода, акумулатора и таймера върху надиплените салфетки. Добави още малко от тях, за да запълни целия обем. Натисна леко, затвори капака и заключи куфарчето.

От главната лаборатория взе едно фенерче и извади плановете, за да види тунелната система. Прегледа ги внимателно. Един от основните тунели отиваше от часовниковата кула към сградата, където се намираше кафенето. Особено окуражаващото беше, че близо до часовниковата кула един тунел се отклоняваше в западна посока.

Виктор взе куфарчето колкото може по-внимателно и закрачи към кафенето. Достъпът към подземието се намираше до централното стълбище. Той тръгна надолу и отвори тежката врата, която затваряше тунела към часовниковата кула.

Запали фенерчето. Тунелът бе изграден от каменни блокове. Напомняше древна египетска гробница. Погледът му стигаше на четирийсетина стъпки напред, след което пътят рязко извиваше наляво. Беше пълно с камъни и боклуци и по стената откъм реката се процеждаха капки вода и образуваха черни локви.

Виктор си пое дълбоко дъх и пристъпи в студения, изпълнен с пари тунел, затваряйки вратата зад себе си. Единствената светлина идеше от фенерчето му.

Тръгна с решителна стъпка, като внимаваше. Залогът беше твърде голям. Не можеше да си позволи провал. В далечината се чуваше звукът на течаща вода. За няколко минути премина покрай половин дузина тунели, които се разклоняваха от главния, в който се движеше. С наближаването на реката можеше не само да чува, но и да почувства пулсирането на водопадите.

В този момент усети някакво движение в краката си и се дръпна ужасен назад, блъсвайки леко куфарчето. Изчака да се поуспокои и насочи лъча на фенерчето зад себе си. На светлината блеснаха две очи. Той потрепера, осъзнавайки, че това е кафяв плъх с големината на дребна котка. Събра цялата си смелост, пое си дъх и продължи с бърза крачка.

Но само след няколко метра се подхлъзна. Опитвайки се да запази равновесие, той притисна куфарчето към гърдите си и лакътят му посрещна удара в стената. Пое си дъх. Ако беше паднал или бе изпуснал скъпоценния товар, детонацията беше сигурна.

Отново си запроправя път през пълното с препятствия пространство. Най-сетне излезе на пътека, която пресичаше главния тунел под прав ъгъл; това трябва да бе тунелът, който водеше на запад. Виктор тръгна по него малко по-уверено, докато влезе в подземието на сградата.

Видя къде се намират стълбите и угаси фенерчето. Не можеше да рискува някой от часовниковата кула да види светлината на лъча.

Следващите четирийсет стъпки бяха по-лошо от всичко досега. Виктор се движеше стъпка подир стъпка, страхувайки се да не се спъне в боклуците по пода. Най-сетне стигна стълбите и се запъти нагоре. Когато се изкачи до първия етаж веднага се приближи към най-близкия прозорец и впери очи в часовниковата кула. Тънкото резенче на луната се издигаше на източното небе почти на една линия с копието на Биг Бен. Не се забелязваше жива душа.

Обърна се към реката и скоро очите му различиха онова, което търсеше, На четирийсетина крачки оттук старият главен шлюз напускаше реката и тръгваше към часовниковата кула и тунелите и.

След още един последен поглед към кулата, за да се увери, че няма охрана, той напусна сградата, в която беше, и тръгна към шлюза. Движеше се приведен, знаеше, че в момента е най-уязвим.

Щом достигна до шлюза, бързо изтича към стръмните стълби и без да се колебае се спусна надолу, притискайки се към гранитната стена. Най-долу установи със задоволство, че оттук се вижда само част от кулата. Което означаваше, че на равнището на земята никой не може да го забележи.

Без да губи повече време Виктор се приближи към двете ръждясали метални врати, които преграждаха водата във воденичното езеро. Затваряха се херметически. Той се наведе, сложи внимателно куфарчето върху пода на шлюза, отключи го и вдигна капака. Апаратурата бе оцеляла. Сега трябваше да я нагласи да се взриви.

Въпросът беше, че не можеше да прецени колко време му е необходимо. Да отдели прекалено малко време щеше да е катастрофално. Но и прекалено многото щеше да има същия ефект. Изненадата беше главното му предимство. Накрая, до голяма степен произволно, той се спря на трийсет минути. Колкото е възможно по-нежно извади лабораторния таймер. Закри светлината на фенерчето с тяло и го включи. След това, взирайки се на оскъдната светлина, премести минутната стрелка на таймера.

Изключи светлината и затвори внимателно капака. Пое си дълбоко дъх и занесе куфарчето до портите на шлюза, след което го вклини между портата отляво и стоманения прът, който я поддържаше. Прътът се държеше на място от един ръждясал болт. Виктор се усмихна. Това беше ахилесовата пета на механизма. Той притисна колкото се може по-близо куфарчето към него, после се изправи и бързо се заизкачва нагоре по гранитните стълби.

Когато се озова горе, на чист въздух, хукна към реката. Гледаше да не изпуска от поглед часовниковата кула. В случай, че някой беше на пост и наблюдаваше, той искаше да се появи спокойно, а не да изглежда така, сякаш се прокрадва страхливо.

Достигна до предните стълби, останал без дъх. Поколеба се за миг, искаше първо да успокои дишането си, но се ужаси като погледна часовника си. Оставаха му още само шестнайсет минути. — Мили боже — прошепна той и се втурна навътре. Намери капака в пода и почука три пъти. Отдолу не отговаряше никой и той зачука с подновена сила. И този път никой не се показа. Виктор се наведе, търсейки опипом металния прът, който беше използвал при последното си идване. Но преди да го намери, капакът се надигна и отдолу го плисна светлина. В процепа се показа един от групата на Мартинес. Виктор скочи долу.

— Къде е Ви Джей? — попита той, опитвайки се да звучи колкото е възможно по-спокойно. Охранителят посочи към помещението с ембрионите и Виктор се насочи натам, но Ви Джей отвори вратата, преди още да е стигнал до нея.

— Татко? — Изглеждаше изненадан. — Не очаквах да дойдеш преди съмване.

— Не ме сдържаше далеч от тук — засмя се Виктор. — Свърших си работата. Сега е ред на майка ти. Има пациенти, които се нуждаят от нея. Трябва да направи болничната си визитация. Очите му обиколиха стаята, отбягвайки Ви Джей. Това, което трябваше да реши, беше къде да бъде в нула часа. Помисли си, че трябва да е колкото се може по-близо до стълбите. Апаратът, който стоеше най-близо беше гигантският газов хроматограф и Виктор реши, че ще му обърне внимание, когато му дойде времето.

Точно в средата на стената, която гледаше към реката, се намираше отворът на шлюза с импровизирания си капак, направен от грубо одялани дървени греди. Той прецени силата, с която щеше да бъде ударена вратата, когато портите на шлюза се взривят и водата рукне. Предшестващата ударна вълна щеше да е като експлозия и в съчетание със силата на водата щеше да помете основата и да срине цялата сграда. Виктор изчисли, че би трябвало да има приблизително двайсет секундно забавяне между експлозията и момента, в който цунамито удареше.

— Мисля, че все още е рано да пускам Марша да излезе — каза Ви Джей. — Пък и ще бъде доста трудно за Джордж да е постоянно с нея. — Той направи пауза, докато острите му очи се местеха по лицето на баща му. — Впрочем, къде е Хорхе?

— Отгоре — отвърна Виктор и потрепера. Ви Джей не забеляза нищо. — Видя ме, че слизам и остана горе да изпуши една цигара.

Ви Джей погледна към двамата гардове, които четяха някакви списания.

— Хуан! Качи се горе и кажи на Хорхе да слезе.

Виктор преглътна мъчително. Гърлото му бе пресъхнало.

— Марша няма да е проблем. Гарантирам.

— Не е променила мнението си — погледна го Ви Джей. — Бях казал на Мери Милман да говори с нея, но моралистичната и позиция е непоклатима. Казвам ти, тя ще ни създава проблеми.

Виктор погледна крадешком часовника си. Девет минути! Трябваше да си остави повече време.

— Но Марша е реалист — изтърси той. — Упорита е и това не е ново и за двама ни. Пък и аз съм тук. Освен това тя няма да знае какво да направи, дори и ако се изкуши.

— Нещо си неспокоен — каза Ви Джей.

— Разбира се, че съм неспокоен — сопна му се Виктор. — При тези обстоятелства всеки ще е неспокоен. — Той се опита да се усмихне и да изглежда по-безгрижен. — Важното е, че съм въодушевен — от постиженията ти! Бих искал да видя тази вечер онзи списък на факторите на растежа за изкуствената утроба.

— Ще се радвам да ти го покажа — съгласи се Ви Джей.

Виктор отвори вратата към жилищното отделение.

— Добре, звучи окуражаващо — каза той и погледна момчето. — Не усещаш ли, че не трябва да я държиш вече заключена? Бих казал, че имаше напредък. Ви Джей завъртя очи.

Виктор побърза да влезе в по-малката стая, където седяха Марша и Мери.

— Виктор, виж кой е тук! — И жена му посочи към Мери.

— Вече се срещнахме — отговори той, кимайки.

Ви Джей стоеше на прага и се усмихваше.

— Не всяко дете може да се похвали с трима законни родители — каза Виктор, като се опита да разсее напрежението. Погледна часовника си: оставаха само шест минути.

— Мери ми разказа доста интересни неща за новата лаборатория — произнесе Марша с лек сарказъм, който само Виктор успя да долови.

— Чудесно! — усмихна се той. — Това е чудесно! Но, Марша, вече е твой ред да излезеш. Имаш цяла дузина пациенти, които се нуждаят от грижите ти. Джийн направо е обезумяла. Звъня ми три пъти. Аз се справих с най-належащите проблеми, сега е твой ред.

Тя погледна към Ви Джей, после изви очи към Виктор.

— Доколкото си спомням, ти беше този, който трябваше да свърши нещо. — В гласа и се долови леко раздразнение. — Валъри Медокс може да поеме спешните случаи. И мисля, че е по-важно ти да си свършиш работата.

Той си помисли, че трябва да я накара да излезе непременно оттук. Защо сега просто не тръгнеше? Наистина ли не му вярваше? Наистина ли мислеше, че той ще остави това безумие да продължи? Осъзна с тъга, че за изминалите няколко години не и беше дал много причини да очаква нещо по-добро от него. И все пак от разрешението ги деляха само няколко ужасни мига.

— Марша, искам да отидеш и да направиш болничната си визитация. Веднага!

Но тя не помръдна.

— Мисля, че тук и харесва — пошегува се Ви Джей. В този момент един от гардовете го извика в главната лаборатория и той излезе. Изтръпнал от тревога, Виктор се наведе напред, и забравил Мери, изсъска:

— Трябва да се махнеш оттук веднага. Повярвай ми.

Марша го погледна.

Виктор кимна.

— Моля те! — простена той. — Излез оттук!

— Ще се случи ли нещо? — попита Марша.

— Да, за бога!

— Какво ще се случи? — не се сдържа и Мери, оглеждайки се неспокойно.

— А ти? — попита го Марша, игнорирайки въпроса на Мери.

— Не се тревожи за мен.

— Нали не се каниш да направиш нещо необмислено? — не спираше Марша.

Той притисна с длани очите си. Напрежението беше непоносимо. Часовникът му показваше, че остават по-малко от три минути.

Ви Джей отново се появи на вратата.

— Хорхе не е горе — каза той на Виктор.

Мери се обърна към Ви Джей:

— Нещо ще се случи! — извика тя.

— Какво?

— Той прави нещо — поклати тревожно глава Мери. — Запланувал е нещо.

Виктор погледна часовника си: две минути. Ви Джей извика през рамо охраната, след това хвана ръката на баща си и я раздруса:

— Какво си направил?

Виктор загуби контрол. Нервното напрежение беше твърде голямо и страхът преля в емоция, която накара от очите му да рукнат сълзи. За миг той не можеше да говори. Знаеше, че това е пълен провал. Не беше подготвен за такова предизвикателство.

— Какво си направил? — изкрещя отново Ви Джей, разтърсвайки баща си.

Виктор не се съпротивляваше.

— Всички ние трябва да излезем оттук — произнесе той през сълзи.

— Защо? — недоумяваше Ви Джей.

— Защото шлюзът ще се отвори — изстена Виктор.

Настъпи пауза. Мозъкът на Ви Джей се опитваше да преработи внезапната информация.

— Кога?

Виктор погледна часовника си. Оставаше по-малко от минута.

— Сега! — отвърна той.

Ви Джей впери пламналите си очи в баща си.

— А аз разчитах на теб — произнесе той с омраза. — Мислех те за истински учен. Е, добре, вече си история.

Виктор скочи, отблъсквайки го настрани, където той се спъна в крака на стола и падна. Грабна Марша за китката и я дръпна да се изправи, след което я повлече през жилищната част до главната лаборатория. Ви Джей бързо се бе изправил и последва родителите си, като викаше на охранителите да ги спрат.

От мястото, на което седяха, за двамата яки мъже не беше трудно да хванат Виктор, докато той изблъскваше Марша нагоре по стълбите. Тя взе няколко стъпала наведнъж, после се обърна назад.

— Бягай! — изкрещя и Виктор. След което каза припряно на двамата гардове: — Цялата лаборатория ще хвръкне във въздуха след секунди. Повярвайте ми! Изражението му не оставяше съмнение. Те го пуснаха и се втурнаха нагоре по стълбите, изпреварвайки Марша.

— Чакайте! — извика Ви Джей, но паниката ги бе обхванала. Дори Мери прелетя покрай него, докато тичаше към стълбите. Марша излезе, следвана от запъхтяната Мери.

Ви Джей погледна баща си.

— Аз разчитах на теб — извика той побеснял. — Вярвах ти. Мислех те за човек на науката. Исках да бъда като теб. Охрана! — провикна се той. — Охрана! — Но двамата гардове се бяха измъкнали горе заедно с жените.

Ви Джей се завъртя, оглеждайки главната лаборатория. След това погледна към стаята с резервоарите, в които плуваха неговите неродени братя и сестри.

В този момент грохотът на експлозията разтърси цялото подземие. Ви Джей схвана какво става и хукна към стълбите, но Виктор се протегна и го хвана.

— Какво правиш? — извика момчето. — Пусни ме! Трябва да се измъкнем оттук.

— Не — каза Виктор, опитвайки се да надвие оглушителния шум. — Ние оставаме.

Ви Джей започна да се бори, но Виктор го държеше здраво. Той с изненада осъзна, че въпреки огромния ум, който притежаваше синът му, тялото и силата му бяха на десетгодишно момче.

Ви Джей се извиваше и гърчеше, опитваше се да рита, но Виктор го удари косо в сгъвката на коленете и той падна на пода.

— Помощ! — извика Ви Джей. — Охрана! — Гласът му се изгуби в глухото боботене, което се засилваше с всеки миг, предизвиквайки тракането на цялата стъклария в лабораторията. Приличаше на земетресение.

Виктор тръгна към грубата врата, която преграждаше входа към тунела на шлюза. На пет-шест крачки от нея спря. Обърна се и погледна немигащите леденосини очи на сина си, които пламтяха с дързък блясък.

— Съжалявам, Ви Джей. — Но извинението му не бе за това, което правеше сега. За това той не съжаляваше. Чувстваше, че трябва да се извини на собствения си син за експеримента, който бе направил преди малко повече от десет години. Експериментът, който бе довел на бял свят неговия блестящ, но безскрупулен син. — Сбогом, момчето ми!

В този миг през отвора на шлюза нахлуха стотици тонове неудържима вода. Старото гребно колело в средата на помещението се завъртя бясно, задвижвайки ръждясалите механизми за първи път от години и огромният часовник на върха на кулата заби неравномерно. Но буйната вода помиташе всичко в своя път, подривайки за минути дори гранитните блокове от основите. Няколко от тях се разместиха и гредите, поддържащи първия етаж, започнаха да падат. Десет минути след експлозията часовниковата кула завибрира, а след това, сякаш на забавен кадър, започна да се рони. Накрая от сградата, в чиито недра се бе крила тайната лаборатория, останаха само мокри отломъци.