Робин Кук
Извън контрол (4)

3.
20 март, 1989 г.
Понеделник сутринта

Закуската у семейство Франк беше винаги неофициална. Плодове, мюсли, кафе и сок набързо. Основната разлика точно тази сутрин беше, че днес не беше учебен ден за Ви Джей, така че той не трябваше да бърза както обикновено, за да хване автобуса. Марша излезе първа, около осем, за да има време да види пациентите си в болницата, преди да започне работа в кабинета. Когато излизаше, срещна Рамона Хуарес, чистачката, която идваше в понеделник и четвъртък.

Виктор видя жена си да се качва във Волвото. Всяко издишване произвеждаше нетрайно облаче пара в кристалния въздух. Въпреки, че според метеоролозите пролетта трябваше да настъпи следващия ден, термометърът сочеше някъде около нулата.

Като сложи чашата от изпитото кафе в умивалника, Виктор насочи вниманието си към Ви Джей, който редуваше гледането на телевизия с разлистването на едно от научните списания на Виктор. Виктор се намръщи. Може би Марша беше права. Може би първоначалната му свръхинтелигентност се бе възвърнала. Статиите в това списание бяха доста сложни. Виктор се запита до каква степен можеше да ги разбере.

Накани се да каже нещо, но после реши да не се бърка. Детето беше чудесно, нормално.

— Сигурен ли си, че искаш да дойдеш днес в лабораторията? — попита го той. — Може би ще ти е по-интересно да правиш нещо с приятелите си?

— Интересно ми е да съм в лабораторията — отвърна Ви Джей.

— Майка ти смята, че трябва да прекарваш повече време с деца на твоята възраст. По този начин човек се научава да си сътрудничи с другите, да общува.

— О, моля те — сви устни Ви Джей. — Аз съм с деца на моята възраст всеки ден в училище.

— Най-малкото мислим еднакво — каза Виктор. — Казах на майка ти съвсем същото. Добре, сега да решим какво избираш — с мен ли ще дойдеш с колата, или мислиш да вземеш велосипеда?

— Велосипеда — отвърна Ви Джей.

* * *

Въпреки студа във въздуха, Виктор отвори шибидаха на колата си и вятърът разроши косата му. Включи радиото на единствената станция с класическа музика, която можа да хване и се понесе по остарелия мост над придошлата Меримак ривър. Реката представляваше порой от стремителни потоци и пенеста вода, чието ниво се покачваше с всеки ден в резултат на топящия се сняг в Уайт Маунтин, на стотици мили на север.

На улицата преди „Каймера“ Виктор зави наляво и подкара покрай дълга тухлена сграда. В края на сградата сви отново наляво, после намали, докато минаваше покрай охранителния пункт. Униформеният мъж разпозна колата и махна на Виктор да мине под вдигнатата бариера към сградите на голямата частна биотехнологична фирма.

Навлизайки в червено-кафявия мелничен комплекс от деветнайсети век, Виктор винаги усещаше вълна на гордост, която се съпътстваше от чувство на собственост. Беше впечатляващо място, особено като се има предвид, че външният облик на много от сградите беше реставриран, вместо да бъде обновен. Най-високите сгради от комплекса бяха с по пет етажа, но повечето бяха триетажни и се простираха в двете посоки, като взети от учебник по перспектива. Правоъгълни по форма, те обграждаха голям вътрешен двор, който бе осеян с по-нови постройки в най-различни форми и големини.

В западния край, доминирайки пейзажа, стърчеше осмоетажна часовникова кула, замислена като копие на Биг Бен в Лондон. Тя се извисяваше над другите от върха на триетажна структура, построена частично над бетонния язовир, който преграждаше Меримак. Тъй като реката беше придошла, мелничното езеро отвъд язовира бе препълнено. Гърмящият водопад до преливника в средата на язовира изпълваше въздуха с фина мъглица.

Навремето, когато мелницата произвеждала текстил от южен памук, сградата на часовниковата кула била електроцентрала. Целият комплекс бил задвижван от силата на водата, докато електричеството затворило главния шлюз и накарало да замлъкнат огромните колела и предавки в мазето на сградата. Копието на Биг Бен беше ударило последния си час отдавна, но Виктор мислеше да го възобнови.

Когато „Каймера“ се сдоби със зарязания комплекс през 1976-а година, беше обновила по-малко от половината достъпни квадратни метри, планирайки останалото за бъдещо разширение. В очакване на разрастване всички сгради бяха снабдени с течаща вода, санитарни възли и електричество. За Виктор нямаше съмнение, че би било лесно да накарат стария Биг Бен отново да заработи. Той си отбеляза наум да повдигне въпроса на следващото събрание.

Спря на определеното му място за паркиране пред административната сграда и дръпна шибидаха обратно. Прехвърли през ума си задачите за деня. Въпреки чувството на гордост, което това внушително място извикваше у него, той усети, че изпитва смесени емоции, що се отнася до успеха на „Каймера“. В сърцето си Виктор беше учен, и все пак, като един от тримата партньори-основатели на „Каймера“, той трябваше да поеме своя дял от административните отговорности. За съжаление, тези задължения отнемаха все повече време.

Той влезе в сградата през богато украсения джорджиански вход с неговите внушителни колони и фронтони. Архитектите си бяха направили труда да обърнат нужното внимание на детайлите по време на реставрирането му. Дори мебелировката беше от ранния деветнайсети век. Фоайето нямаше нищо общо с утилитаристичните зали на Масачузетския технологичен институт, където Виктор бе преподавал през 73-а и където за първи път бе заговорил със своя колега-учен Роналд Бийкман за възможностите, които се откриваха от бума на биотехнологиите. Практически погледнато, това бе един добър тандем, тъй като Виктор беше биолог, а Роналд — биохимик. Те бяха обединили силите си с бизнесмен на име Кларк Фицсимънс Фостър и през 1975-а основаха „Каймера“. Резултатът надмина и най-невероятните им очаквания. През 83-а, под ръководството на Кларк компанията започна да продава акции на борсата и всички те станаха адски богати.

Но наред с успеха идваха и отговорностите, които държаха Виктор надалеч от първата му любов — лабораторията. Като съосновател, той бе член на Борда на директорите на компанията-майка, „Каймера“. Беше освен това и старши вицепрезидент на същата компания и отговаряше за изследователската работа. В същото време беше и директор на отдела по биология на развитието. В допълнение към тези си задължения той бе и президент, и изпълнителен директор на невероятно доходната дъщерна фирма „Фертилити инкорпорейтид“, която притежаваше разрастваща се верига от клиники за лечение на безплодие.

Виктор поспря на главното стълбище и се взря навън през многокрилния сводест прозорец към фабричния комплекс, който отново кипеше от живот. Няма съмнение, че изпитваше удовлетворение. През деветнайсети век фабриката беше имала голям успех, но той бе основан на експлоатацията на емигрантската работническа класа. Сега успехът и почиваше на по-твърда почва. Основите на „Каймера“ се опираха на законите на науката и на изобретателността на човешкия ум в неговия порив да разбули загадките на живота. Виктор знаеше, че науката в лицето на биотехнологиите беше вълната на бъдещето и тайничко тържествуваше, че се намира в епицентъра. В ръцете си държеше лост, с който можеше да повдигне земята, а може би и вселената.

* * *

Ви Джей си подсвиркваше, докато се спускаше по инерция надолу по Станхоуп стрийт. Той бе закопчал грейката си догоре, така че да го предпазва от студения вятър, а ръцете му бяха напъхани в ръкавиците, подплатени със същата изолираща материя, която космонавтите ползват.

Превключвайки колелото си на възможно най-високата скорост, той натисна педалите. Плющенето на вятъра и свистенето на гумите създаваха у него чувството, че се движи със 100 километра в час. Беше свободен. Никакво училище цяла седмица. Нямаше да има нужда да се преструва пред учителите и онези хлапета. Можеше да прекара времето си, правейки онова, за което бе роден. Той се усмихна със странна, не детска усмивка. Сините му очи заблестяха и той се зарадва, че майка му не е наблизо да го види. Имаше мисия, също като баща си. И не можеше да допусне нищо да му попречи.

Наложи се да намали, когато наближи малкото градче Северен Андоувър. Насочи се към центъра на главната търговска улица и спря срещу местната банка, където паркира колелото си на металната рамка и го заключи. Прехвърли през рамо раницата и изкачи набързо трите потъмнели каменни стъпала, които водеха навътре.

— Добро утро, господин Франк — поздрави управителят, завъртайки се във въртящия се стол. Казваше се Харолд Скот и Ви Джей всячески се опитваше да го избегне, но тъй като бюрото му се намираше точно срещу входа, това беше трудно. — Мога ли да говоря с вас, младежо?

Ви Джей спря, обмисляйки възможностите си, след което неохотно се насочи към него.

— Знам, че сте добър клиент на банката — каза Харолд, — така че смятам, че би било подходящо да поговоря с вас за ползата от влагането на пари тук. Имате ли представа какво е лихва, младежо?

— Мисля, че да — отвърна Ви Джей.

— Щом е така, искам да ви попитам защо не си откриете влог с парите, които получавате от разнасянето на вестници.

— Разнасяне на вестници? — повтори неразбиращо Ви Джей.

— Да — кимна Харолд. — Казахте ми преди известно време, че в свободното си време разнасяте вестници. Допускам, че все още го правите, тъй като продължавате редовно да идвате в банката.

— Разбира се, че го правя — отвърна Ви Джей. Сега той си спомни, че преди време бе срещнал същия този мъж. Сигурно беше минала година оттогава.

— Щом веднъж парите ви бъдат вкарани в спестовен влог, той започва да работи за вас. Всъщност, парите се увеличават. Нека ви дам един пример.

— Мистър Скот — каза Ви Джей, когато управителят взе някакъв лист от чекмеджето на бюрото си. — Нямам време. Баща ми ме очаква в лабораторията.

— Няма да ви забави много — каза Харолд и се зае да му обяснява какво ще се случи с двайсет долара, ако ги остави в банката. Когато свърши, той попита: — Какво ще кажете? Това убеди ли ви?

— Абсолютно — кимна момчето.

— Добре тогава — усмихна се Харолд, измъкна няколко бланки от друго чекмедже и бързо ги попълни. После ги побутна към Ви Джей и му посочи пунктираната линия в долния край. — Подпишете тук.

Той послушно взе химикалката и написа името си.

— Сега тук — повтори Харолд. — Колко бихте искали да депозирате?

Виктор прехапа устни, после измъкна портфейла си. В него имаше три долара. Извади ги и ги подаде на Харолд.

— Това ли е всичко? — вдигна вежди мъжът. — Колко изкарвате седмично от вестниците? Човек трябва да започне да спестява отрано.

— Ще добавя по-късно още.

След като взе формулярите и банкнотите, чиновникът мина зад гишето на касиера. Когато се върна обратно с разписката за депозит, каза със сериозен тон:

— Това е важен ден в живота ви.

Ви Джей кимна, прибра хартийката в джоба си и се насочи към задната част на банката. Погледна господин Скот. Един благодарен клиент влезе и седна пред бюрото му.

Ви Джей позвъни на служителя, който отговаряше за трезора. Няколко минути по-късно той благополучно влезе в една от частните прегради с огромни трезорни чекмеджета. Пусна раниците си на пода и ги отвори. Бяха пълни със здраво пристегнати стодоларови пачки. Когато ги напъха при останалите, наложи се да използва двете си ръце, за да върне чекмеджето обратно на мястото му.

След малко напусна банката, метна се на колелото и потегли на запад. Натисна здраво педалите и скоро беше в Лоурънс. Пресече Меримак и най-сетне стигна до „Каймера“. Охранителят на входа му махна с ръка по същия, изпълнен с уважение начин, с който се отнасяше към д-р Франк.

* * *

Още щом Виктор пристигна в кабинета си, неговата пъргава и експедитивна секретарка, Колийн, го пресрещна с купчина телефонни обаждания.

Виктор тихо изстена. Понеделниците толкова често бяха като този, държаха го далеч от лабораторията, понякога дори през целия ден. Текущите му и най-важни научни интереси се отнасяха до мистерията как една оплодена яйцеклетка се имплантира в матката. Никой не знаеше как става това и какви бяха факторите, които благоприятстваха процеса. Виктор беше избрал проекта преди много години, защото решението му щеше да бъде от голяма научна и търговска важност. Но с бавните темпове, с които напредваше напоследък, щеше да мине доста време, докато стигнеше до финала.

— Това е може би най-важното съобщение — подаде му една розова хартийка Колийн.

Виктор я взе, на нея пишеше да се обади на Роналд Бийкман АСАП. О, чудесно, помисли си той. Въпреки, че той и Роналд бяха най-добрите приятели в началото на основаването на „Каймера“, отношенията им се бяха обтегнали заради различните им виждания за бъдещето на компанията. Напоследък спореха за предлагането на акции на борсата, което се поддържаше най-вече от Кларк Фостър, тъй като това щеше да увеличи добавъчния капитал.

Роналд беше категорично против това, защото се страхуваше да не бъдат погълнати от някоя конкурентна компания в бъдеще. Той смяташе, че едно евентуално разширение трябва да бъде пряко обвързано с текущите постъпления и текущите печалби. Виктор беше гласувал против Роналд, вземайки страната на Кларк. Въпреки безспорния успех на идеята да разпродават акции на борсата, Роналд не можеше да се отърве от усещането, че Виктор е продал академичната си етика. Той сложи съобщението в средата на бюрото си.

— Нещо друго? — попита той.

Секретарката още не бе успяла да му отговори, когато вратата се отвори и Ви Джей надникна вътре и попита дали някой е виждал Филип.

— Видях го по-рано в кафенето — усмихна му се Колийн.

— Ако някой го види — каза Ви Джей, — нека му каже, че съм тук.

— Разбира се — кимна секретарката.

— Ще съм наблизо.

Виктор махна разсеяно, питайки се какво щеше да каже на Роналд. Беше убеден, че имат нужда от капитал сега, а не следващата година. Вратата хлопна зад гърба на Ви Джей.

— Не е ли на училище? — учуди се Колийн.

— Пролетна ваканция.

— Какво изключително дете — поклати глава жената. — Не може да се желае повече. Ако моят син беше тук, трябваше да го държа под контрол през цялото време.

— Съпругата ми не мисли така — каза Виктор. — Смята, че той има някакъв проблем.

— Не мога да повярвам — извика Колийн искрено. — Момчето е толкова учтиво, направо е надраснал възрастта си.

— Може би трябва да го кажеш на Марша — измърмори той и и махна с ръка да се приближи. — Какво е следващото съобщение?

— Съжалявам — погледна го тя загрижено. — Това е телефонният номер на Джонатан Маронети, адвокатът на Джефърд.

— Прекрасно! — каза Виктор. Джордж Джефърд беше директорът на личния състав на фертилния център и началник-снабдяване допреди три години. Напоследък той беше в отпуск, очаквайки разследване относно изчезването на над сто хиляди долара от „Фертилити инкорпорейтид“. Достатъчно неудобно, като се има предвид, че Вътрешният отдел по приходите пръв беше разкрил, че Джефърд е осребрявал чекове на умрели служители. Веднага щом разбра това, Виктор нареди финансова ревизия в отдел „Снабдяване“ от 1980-а до 1986 година. Той въздъхна и пъхна листа с номера на адвоката зад този на Роналд.

— Какво друго? — попита. Колийн разрови останалите съобщения.

— Това е най-важното. С останалите мога и сама да се справя.

— Така ли? — вдигна той невярващо вежди.

Жената се изправи.

— Това са всичките съобщения, но Шарън Карвър чака отвън да се срещне с вас.

— Не можеш ли да я отпратиш?

— Държи да се види с вас — каза Колийн. — Ето това е папката и.

Виктор не се нуждаеше от папката, но я взе и я сложи върху бюрото си. Знаеше всичко за Шарън Карвър. Тя се занимаваше с животните в отдел биология на развитието, преди да бъде уволнена заради пренебрегване на задълженията си.

— Нека почака — каза Виктор и се изправи. — Ще говоря с нея след срещата с Роналд.

Той излезе през задния вход на кабинета си и тръгна към офиса на партньора си. Може би Роналд щеше да прояви по-голям разум, ако говореха лице в лице.

Заобикаляйки ъгъла, Виктор съзря една позната фигура, която се измъкна заднишком, бутайки една количка. Това беше Филип Картлайт, един от служителите със забавено умствено развитие, когото „Каймера“ бе наела да работи според силите си; те всички бяха неоценими работници. Филип следеше за реда и изпълняваше куриерски услуги и всички го познаваха от първия му ден тук. Като допълнение, той изпитваше симпатии към Ви Джей от години и беше прекарал много време с него, особено преди момчето да тръгне на училище. Бяха невероятна двойка. Филип беше едър, як мъжага с рядка коса, близко разположени очи и дебел врат, който започваше направо от ушите. Дългите му ръце завършваха с едри като лопати китки, а пръстите му бяха с еднаква дължина.

Винаги, когато Филип срещнеше д-р Франк, на лицето му се разливаше широка усмивка, разкриваща квадратни зъби. Човекът сигурно се страхуваше, но се държеше толкова приятно и любезно, че поведението му неутрализираше впечатлението от външния му вид.

— Добро утро, господин Франк — поздрави Филип. Той имаше изненадващо детски глас въпреки огромния си ръст.

— Добро утро, Филип. Ви Джей е тук и те търсеше. Тук ще е през цялата седмица.

— Това ме радва — каза Филип искрено. — Още сега ще го намеря. Благодаря ви. — И той тръгна с количката си. Виктор си помисли, че би искал на всичките работници в „Каймера“ да може да се разчита така.

Той влезе в кабинета на Роналд, който бе огледален образ на неговия собствен, поздрави личната му секретарка и попита дали може да разговаря с шефа и. Младата жена го остави да чака няколко минути, преди да го въведе вътре.

— Да не би Брут да е дошъл да похвали Цезар? — попита Роналд, поглеждайки към Виктор изпод обраслите си вежди. Беше набит мъж с гъста, рошава коса.

— Мисля, че трябва да поговорим за борсовите предложения — изкашля се Виктор. От поведението и тона на Роналд личеше, че не е в настроение за разговори.

— Какво има тук за говорене? — попита той с едва прикрито възмущение. — Нали те чух, че си за разводняване на пазара? Но ако пуснем повече акции с по-нисък номинал, ще подкопаем фирмата!

— Аз съм за увеличаване на капитала — възрази Виктор.

— А аз ти повтарям, че не е това начинът! — изпъшка Роналд. — Искаш ли да знаеш какви са моите основания?

— Мисля, че са съвсем ясни. Ти и Кларк заговорничите, откакто започнахме да продаваме акции на компанията!

— О, нима? — не успя да прикрие сарказма в гласа си Виктор. Тази абсурдна параноя го караше вече да си мисли, че човекът се огъва под бремето на големите си административни задължения. Той определено бе много натоварен, дори може би повече и от Виктор, а никой от тях не беше навикнал на такава работа.

— Не ме иронизирай, ако обичаш — сопна се Роналд, надигайки туловището си и се наведе напред. — Предупреждавам те, Франк. Ще се справя дори и с теб.

— За какво, по дяволите, говориш? — погледна го Виктор невярващо. — Какво се каниш да направиш, да изпуснеш въздуха от гумите ми? Роналд, това съм аз, Виктор. Помниш ли? — И той размаха ръка срещу лицето на Роналд.

— Мога така да ти вгорча живота, както ти вгорчи моя — озъби се Роналд. — Ако продължаваш да ме притискаш да продавам още акции, обещавам ти, че ще се разправям с теб.

— Я стига! — опита се да запази спокойствие Виктор. — Когато дойдеш на себе си, обади ми се. Нямам намерение да стоя тук и да ме обиждаш.

Той се обърна и излезе. Чу, че Роналд тръгна да казва нещо, но не се спря да го изслуша. Беше отвратен. За миг дори си помисли дали да не се откаже, да осребри акциите си и да се върне към академичната работа. Но когато застана зад бюрото си, вече мислеше другояче. Нямаше да позволи личните проблеми на Роналд да му попречат да се добере до вълнуващите био-технологии. Освен това в академичната работа също имаше ограничения; само че от друго естество.

От бюрото му го гледаше телефонният номер на Джонатан Маронети, адвокатът на Джефърд. Виктор примирено набра номера и зачака да се свърже. Мъжът отсреща имаше характерен нюйоркски акцент, който стържеше по нервите му.

— Имам добри новини за вас — каза Джонатан.

— Ами споделете някои от тях.

— Моят клиент, господин Джефърд, иска да върне всички капитали, които мистериозно са се озовали в сметката му, която проверяваме, плюс лихвата. Това не означава, че е виновен; просто иска цялата тая дандания да приключи.

— Ще обсъдя предложението с нашите адвокати — каза Виктор.

— Чакайте, има и друго — прекъсна го Джонатан. — В замяна на върнатите капитали моят клиент иска да бъде възстановен на предишната си работа и да спрат всички безпокойства, включително и текущите разследвания по делата му.

— За това не може да става и дума — каза Виктор. — Господин Джефърд едва ли очаква, че ще го върнем на работа, преди да е завършило разследването ни.

— Добре — произнесе Джонатан и направи малка пауза. — Предполагам, че мога да убедя клиента ми да се откаже от условието за възстановяване.

— Аз пък предполагам, че нещата няма да се променят кой знае колко — допусна Виктор.

— Слушайте, нека опитаме да разсъждаваме логично.

— Проверката ще се извърши по списък — натърти Виктор.

— Сигурен съм, че има начин…

— Съжалявам — прекъсна го той. — Когато разполагаме с всички факти, ще говорим пак.

— Щом не искате да проявите разум — гласът на Джонатан стана по-остър, — ще бъда принуден да предприема действия, за които сигурно ще съжалявате. Едва ли сте в позиция да се правите на по-светец, отколкото сте.

— Довиждане, господин Маронети — каза Виктор и тръшна слушалката.

Отпускайки се тежко в стола си, той позвъни на Колийн и и поръча да покани при него онази жена, Карвър. Въпреки, че беше запознат със случая, той разтвори досието и. Тя създаваше проблеми от първия си ден тук. На нея не можеше да се разчита, често отсъстваше. Досието съдържаше пет писма от различни хора, които се оплакваха от лошата и работа.

Виктор вдигна очи. Шарън Карвър влезе в стаята, облечена с прилепнала по тялото мини пола и копринено горнище. Тя се плъзна в стола срещу него, показвайки щедро краката си.

— Благодаря, че ме приехте — прошепна.

Виктор погледна снимката в досието и. На нея беше облечена в широки дънки и трикотажна блуза.

— Какво мога да направя за вас? — погледна я той право в очите.

— Сигурна съм, че можете да направите много неща — произнесе Шарън срамежливо. — Но това, което сега е особено важно за мен, е да си върна работата. Искам да ме назначите отново.

— Това не е възможно.

— Сигурна съм, че е — настоя Шарън.

— Госпожице Карвър — започна Виктор, — трябва да ви напомня, че бяхте уволнена заради небрежност в работата си.

— Как тогава мъжът, с когото ме хванахте в склада, не беше уволнен? — попита тя и свали краката си, които бе кръстосала. — Отговорете ми! — Гласът и стана предизвикателен.

— Любовната ви дейност през последния ден не е единствената причина за уволнението ви — опита се да и обясни Виктор. — Ако само това беше проблемът, нямаше да сте уволнена. А човека, когото споменахте, никога не е пренебрегвал задълженията си. Дори в деня, за който стана дума, той е бил в официална почивка. А вие — не. Както и да го погледнете, е нарушение. Убеден съм, че ще си намерите работа някъде другаде, така че сега ме извинете… — Виктор се изправи и се насочи към вратата.

Шарън Карвър не помръдна. Тя го гледаше студено.

— Ако откажете да ме върнете на работа, ще ви обвиня в сексуална дискриминация, така че свят ще ви се завие. Ще ви накарам да страдате.

— Вие вече свършихте добра работа по въпроса — каза Виктор. — Така че, ако ме извините…

Като котка, която се готви да нападне, Шарън се изправи бавно, гледайки го с ъгълчето на очите си.

— Още не сте видели на какво съм способна — изсъска тя злобно.

Виктор изчака вратата да се затвори и звънна на Колийн, за да и каже, че тръгва към лабораторията и че не бива да му звъни, та ако ще и папата да го търси.

— Твърде късно — отвърна тя. — Д-р Хърст е в чакалнята. Иска да ви види и е доста разтревожен.

Уйлям Хърст беше временно изпълняващ длъжността началник на Отдела за медицинска онкология. Той също бе предмет на наскоро разпоредено разследване. Но за разлика от Джефърд, бе замесен във вероятни изследователски измами, една увеличаваща се опасност в научния свят.

— Да влезе — неохотно произнесе Виктор. Нямаше къде да се скрие.

Хърст влезе, сякаш се канеше да атакува Виктор, и с бърза крачка се приближи към бюрото му.

— Току що чух, че сте наредили една независима лаборатория да провери резултатите в последния материал, който публикувах в списанието.

— Не мисля, че това е изненадващо, като се има предвид петъчната статия в „Бостън Глоуб“ — каза Виктор и се запита какво би направил, ако този маниак минеше от другата страна на бюрото.

— По дяволите „Бостън Глоуб“! — изруга Хърст. — Съчиниха тази пълна измишльотина на базата на забележките на някаква кой знае защо разгневена техническа лаборатория. Не го вярваш, нали?

— Моята вяра в случая няма никакво значение — каза Виктор. — „Глоуб“ пишат, че данните в твоята студия са преднамерено фалшифицирани. Това твърдение може да се окаже пагубно за теб и за „Каймера“. Ние трябва да пресечем всякакви подобни слухове, преди нещата да излязат от контрол. Затова не разбирам гнева ти.

— Добре тогава, ще ти обясня — озъби му се Хърст. — Очаквах от теб подкрепа, не подозрение. Обикновеното нареждане за установяване на верността на работата ми е почти равносилно на приписване на вина. Освен това все някоя непроверена графика ще изникне в съвместните студии. Знае се, че дори самият Исак Нютон по-късно е доразвил някои изводи от планетарните си наблюдения. Искам това разследване да бъде отменено.

— Виж, съжалявам, че си разстроен — каза Виктор. — Но въпреки Исак Нютон, не може да се допуска относителност щом се стигне до етиката на изследване. Общественото доверие в изследванията…

— Не съм дошъл тук да ми четеш лекции — извика побеснял Хърст. — Казвам ти, че искам да спреш това разследване.

— Ти се изрази много ясно. Но фактите остават, така че ако не съществува измама, няма от какво да се страхуваш и всички само ще спечелим.

— Да не би да ми казваш, че няма да отмениш разследването?

— Точно това ти казвам — отвърна Виктор. Беше опитал достатъчно, за да успокои егото на този човек.

— Шокиран съм от липсата ти на академична лоялност — каза Хърст накрая. — Сега вече знам защо Роналд питае към теб такива чувства.

— Д-р Бийкман защитава същата етика на изследване, която и аз — възрази Виктор, този път показвайки гнева си. — Довиждане, д-р Хърст. Разговорът ни приключи.

— Нека ти кажа нещо, Франк — наведе се над бюрото Хърст. — Ако упорстваш и продължаваш да влачиш името ми из калта, ще направя същото с теб. Чуваш ли? Знам, че не си „рицаря на бял кон“, който спасява науката, какъвто претендираш да бъдеш.

— Страхувам се, че никога не съм публикувал фалшифицирани данни — произнесе Виктор саркастично.

— Въпросът е — озъби му се Хърст, — че съвсем не си белият рицар, за който искаш да минеш пред нас.

— Напусни кабинета ми.

— С удоволствие. — И Хърст тръгна към вратата, отвори я и подхвърли: — Само не забравяй какво ти казах. Не си имунизиран! — След което затръшна вратата зад себе си с такава сила, че дипломата на Виктор от медицинското училище се изкриви на стената.

Той седна пред бюрото си, опитвайки се да си възвърне чувството за емоционално равновесие. За един ден бе получил достатъчно заплахи. Питаше се какво ли има предвид Хърст, когато каза, че той съвсем не бил „рицаря на бял кон“. Господи, какъв цирк!

Той отблъсна стола си назад, изправи се и облече бялата лабораторна престилка. После отвори вратата, за да каже на Колийн, че тръгва към лабораторията. Вместо това обаче направо връхлетя върху нея.

— Д-р Уйлям Хобс е тук и е емоционално съсипан — произнесе Колийн бързо.

Виктор се опита да надникне зад рамото и. В креслото до бюрото и седеше прегърбен мъж и държеше главата си с ръце.

— Какъв е проблемът? — прошепна Виктор.

— Нещо със сина му — отвърна Колийн. — Мисля, че нещо се е случило на момчето и той иска да си вземе отпуск.

Виктор усети, че дланите му се изпотяват и гърлото му се свива.

— Да влезе — нареди той.

Това нямаше да помогне, но го заля вълна на съчувствие, като знаеше, че той самият бе преминал през същите необичайни процедури, само и само да има дете. Мисълта, че може да се е случило нещо лошо на момчето на Хобс съживи всички негови опасения по отношение на Ви Джей.

— Морис… — започна Хобс, но трябваше да спре, докато сподавяше сълзите си. — Синът ми скоро трябваше да навърши три. Не сте го виждали. Беше такава радост! Смисълът на живота ни. Беше гений.

— Какво се случи? — попита Виктор, страхувайки се от отговора.

— Умря! — каза Хобс с внезапен гняв, който проби през тъгата му.

Виктор преглътна с усилие. Гърлото му беше сухо.

— Нещастен случай? — едва успя да изрече той.

Хобс поклати глава.

— Не знаят точно какво е станало. Започна се с пристъп. Когато го заведохме в Детската болница на „Каймера“, лекарите решиха, че има оток на мозъка. Не биха могли да направят нищо. Така и не дойде в съзнание. А после спря и сърцето му.

В кабинета легна тежка тишина. Най-накрая Хобс въздъхна и рече:

— Бих искал да си взема отпуска.

— Разбира се.

Мъжът бавно се изправи и излезе.

Виктор остана да гледа след него. Изведнъж усети, че последното място на света, където иска да отиде, е лабораторията.