Робин Кук
Извън контрол (6)

5.
Понеделник вечерта

Марша погледна през масата към мъжа си и сина си. Ви Джей бе погълнат от някаква книга за черните дупки и не поглеждаше към яденето. Би трябвало да му каже да остави книгата, но Виктор се прибра вкъщи в такова отвратително настроение, че не и се искаше да казва нищо, което би го направило още по-лошо. Тя самата продължаваше да се безпокои за детето. Обичаше го толкова много, че не би могла да понесе мисълта, че нещо с него не е наред, макар да знаеше много добре, че няма да е в състояние да му помогне, ако не погледне истината в очите. Очевидно бе прекарал целия ден в „Каймера“ сам, защото Виктор си призна, когато специално го попита, че не е виждал Ви Джей от сутринта.

Сякаш усетил погледа и, Ви Джей рязко остави книгата настрани и отнесе чинията си в миялната машина. Когато се изправи, наситено-сините му очи срещнаха нейните. В тях нямаше топлина, нямаше чувства, само блестяща тюркоазена светлина, която накара Марша да се почувства като под микроскоп.

— Благодаря за вечерята — произнесе момчето механично.

Тя се заслуша в стъпките му, които се отдалечиха нагоре по стълбището. Внезапен порив на вятъра я накара да погледне през прозореца. В снопа лъчи от лампата на гаража видя, че дъждът е преминал в сняг. Тя потрепери, но това не беше от студения пейзаж.

— Май тази вечер не съм много гладен — обяви Виктор.

Доколкото Марша си спомняше, за първи път, откак се бе прибрал от работа, правеше опит за разговор.

— Някакви неприятности ли имаш? — попита го тя. — Искаш ли да поговорим?

— Не ми се прави на психиатър — сопна и се той.

Марша имаше за какво да се обиди. Не се правеше на психиатър. Но си помисли, че е по-добре да реагира като възрастен и да не го насилва. Виктор скоро щеше да и каже какво му тежи.

— Добре, нещо ме безпокои — каза тя. Реши, че поне трябва да е честна.

Виктор я погледна. Познавайки го достатъчно добре, тя си представи, че той вече съжалява, задето и бе говорил така остро.

— Днес прочетох цял куп статии — продължи тя. — Отнасят се до някои възможни ефекти върху деца, оставени от родителите на грижите на бавачки, или прекарали доста време в детска градина. Някои от изводите могат да се приложат към Ви Джей. Безпокоя се, че може би е трябвало да си взема отпуск, когато Ви Джей беше малък, за да прекарвам повече време с него.

Върху лицето на Виктор се изписа мигновено раздразнение.

— Задръж, задръж — произнесе той рязко и вдигна ръце. — Не мисля, че искам да чуя останалата част. Ви Джей е съвсем добре и не желая да слушам никакви психиатрични глупости.

— Дали не прекаляваш? — започна Марша да губи търпение.

— О, стига, моля те! — почти изплака Виктор, взе неизядената си вечеря и я изсипа в боклука. — Не съм в настроение за това.

— Добре, за какво си в настроение тогава?

Той си пое дълбоко дъх, загледан през кухненския прозорец.

— Мисля да се поразходя малко.

— В това време? — попита Марша. — Мокър сняг, локви. Мисля, че нещо те тревожи, а ти не си в състояние да разговаряш за това.

Виктор се обърна към нея:

— Толкова ли съм прозрачен?

Марша се засмя.

— Боли ме като те гледам как се стараеш с всички сили. Моля те, кажи какво те измъчва. Аз съм ти жена.

Той вдигна рамене и се върна отново на масата. Седна и сплете пръстите на ръцете си.

— Хрумна ми нещо — обяви той.

— Добре, че пациентите ми нямат чак такива затруднения да говорят — каза Марша. Тя се пресегна и го погали нежно по ръката.

Виктор се изправи и се приближи до стълбите за горния етаж. Ослуша се за миг, после затвори вратата и се върна обратно към масата. Седна тежко и се наведе към Марша.

— Искам на Ви Джей да бъде направено пълно медицинско изследване като онова преди седем години, когато интелигентността му рязко спадна.

Марша не отговори. Притесненията за личностното развитие на Ви Джей бяха едно, а притесненията за общото му здраве — съвсем друго нещо. Самото предложение за такъв преглед беше шок, какъвто беше и намекът за промяната в интелигентността.

— Спомняш ли си, когато коефициентът му на интелигентност рязко падна, когато беше на три и половина години? — попита Виктор.

— Разбира се, че си спомням — отвърна Марша и го погледна изпитателно. Защо и причиняваше това? Не знаеше ли, че по този начин само задълбочава безпокойството и?

— Искам същия преглед като тогава — повтори той.

— Знаеш нещо, което не ми казваш — произнесе тя с тревога. — Какво? Да не би нещо да не е наред с Ви Джей?

— Не! — махна с ръка Виктор. — Ви Джей е добре, както казах и преди. Просто искам да съм сигурен и ще бъда сигурен, ако прегледът се повтори. Това е всичко.

— Интересува ме защо се появи това внезапно желание за преглед сега — не го оставяше на мира Марша.

— Казах ти защо. — В гласа му се надигна страх.

— Искаш да се съглася синът ни да се подложи на пълен нервно-медицински преглед, без да ми кажеш по какви причини? — изгледа го Марша невярващо. — Няма да стане! Няма да разреша момчето да минава през рентгенови и всякакви други изследвания, без някакво обяснение.

— По дяволите, Марша! — изсъска Виктор.

— По дяволите! — повтори тя. — Криеш нещо от мен и това не ми харесва. Пет пари не даваш за чувствата ми. Докато не ми кажеш за какво става дума, Ви Джей няма да прави никакви изследвания, и повярвай ми, ще ти кажа нещо по въпроса. Или ми казваш какво имаш наум, или спираме да говорим за това.

Тя се облегна назад и си пое дълбоко дъх, задържайки го известно време, преди да го изпусне шумно. Виктор, видимо раздразнен, впери очи в нея, но упорството и беше започнало да го изтощава. Позицията и беше ясна и той знаеше от опит, че е способна да не промени и на йота мнението си. След няколко минути тишина той не издържа и сведе поглед надолу към ръцете си. Часовникът в дневната удари осем пъти.

— Добре — въздъхна той накрая, останал без сили. — Ще ти разкажа цялата история. — И той седна обратно и прокара пръсти през косата си. За миг спря очите си върху нея, после погледна към тавана като момче, хванато да прави нещо забранено.

Марша усети как нетърпението и нараства, а заедно с него и страх от това, което щеше да чуе.

— Лошото е, че изобщо не знам откъде да започна — каза Виктор.

— Какво ще кажеш да е от началото?

Очите му срещнаха нейните. Беше крил тайната около зачеването на Виктор повече от десет години. Гледайки откритото, честно лице на жена си, той се запита дали някога щеше да му прости, след като научеше истината.

— Моля те — подкани го тя. — Защо просто не ми го кажеш?

Той сведе очи:

— По много причини. И дори да не вярваш, едната си ти. Всъщност, за да ти кажа, според мен трябва да отидем в лабораторията.

— Сега?! — вдигна тя вежди. — Сериозно ли говориш?

— Ако искаш да чуеш.

Настъпи тишина. Котката внезапно скочи в ръцете и. Беше забравила да я нахрани.

— Добре — каза тя. — Само да нахраня котката и да кажа нещо на Ви Джей. Ще съм готова след петнайсет минути.

* * *

Ви Джей се спусна тихо в коридора срещу спалнята си. Без да бърза, затвори албума си с марки и го сложи на рафта. Родителите му не знаеха нищо за филателията, така че не биха разбрали какво гледат. Но не виждаше причина да рискува. Не искаше да разкрива пред тях колко голяма и ценна бе станала колекцията му. Бяха сметнали молбата му за банков трезор по-скоро за детинска самонадеяност, отколкото за нещо друго и Ви Джей не искаше да ги разубеждава.

— Какво правиш, скъпи? — попита Марша, когато се появи на вратата му.

Той стисна устни:

— Нищо особено. — Знаеше, че тя е разтревожена, но не можеше да направи нищо. Дори от времето, когато беше малък, той осъзнаваше, че има нещо, което тя очаква от него, нещо, което другите майки получават от децата си, което той не можеше да и даде. Понякога, както в този момент, изпита съжаление.

— Защо не поканиш Рики да преспи някоя вечер у нас тази седмица? — произнесе тя.

— Може и да го поканя.

— Мисля, че ще бъде приятно — усмихна се Марша. — Ще се радвам да го видя.

Ви Джей кимна. Марша се усмихна и пристъпи от крак на крак.

— С баща ти се каним да излезем за малко. Добре ли си?

— Разбира се.

— Няма да се бавим много.

— Всичко ще е наред.

Пет минути по-късно Ви Джей гледаше през прозореца на спалнята си как колата на баща му се спуска по улицата. Остана още малко, загледан навън. Питаше се дали трябва да се тревожи. Преди всичко, не беше обичайно родителите му да излизат в делничен ден през нощта. Той вдигна рамене. Ако имаше за какво да се безпокои, то скоро щеше да научи.

Върна се обратно в спалнята си и взе класьора от рафта, за да сложи вътре серията с ранни американски марки, която бе получил наскоро.

Телефонът бе звънял дълго, преди той да го чуе. Най-накрая, спомняйки си, че родителите му не са вкъщи, той се изправи и слезе долу до телефона. Вдигна слушалката и поздрави.

— Д-р Виктор Франк, моля — чу той отсреща. Гласът звучеше глухо, сякаш човекът се намираше далеч от мембраната.

— Д-р Франк не си е вкъщи — отговори любезно Ви Джей. — Искате ли да оставите някакво съобщение?

— По кое време ще се прибере д-р Франк?

— След около час — отвърна Ви Джей.

— Вие синът му ли сте?

— Точно така.

— Може би ще е по-добре, ако му предадете съобщението. Кажете на баща си, че животът му прогресивно ще се влошава, докато не премисли и не реагира адекватно. Разбрахте ли?

— Кой сте вие?

— Просто предай на баща си съобщението. Той ще разбере.

— Кой е? — повтори Ви Джей, усещайки, че го побиват тръпки от страх. Но отсреща бяха затворили.

Той бавно остави слушалката. Изведнъж усети, че е сам в цялата къща. Остана за миг неподвижен, напрегнал слух. Никога не бе осъзнавал всичките скърцащи шумове на една празна къща. Радиаторът в ъгъла тихо изсъска. Отнякъде се чуха глухи звуци като от удар, сигурно от нагряваща се тръба. Отвън вятърът навяваше сняг върху стъклата на прозореца.

Ви Джей вдигна телефона и набра един номер. Когато отсреща вдигнаха, той каза, че е уплашен. Едва след като наистина се увери, че ще се погрижат, той остави слушалката. Почувства се по-добре, но за по-сигурно слезе бързо по стълбите и методично провери дали всеки прозорец и всяка врата са заключени. Не слезе до мазето, но затова пък залости вратата от вътрешната страна.

Върна се обратно в стаята си и седна пред компютъра. Искаше му се котката да е тук, но знаеше добре, че трябва да си даде труд да я потърси. Киса се страхуваше от него, въпреки че той се стараеше майка му да не разбере това. Толкова много неща трябваше да държи далеч от вниманието и. Изискваше усилие. Но тогава нямаше да избере да бъде онова, което беше.

Включи компютъра, зареди Пак-Мен и се опита да се концентрира.

* * *

Флуоресцентните лампи примигаха, после изпълниха стаята с остра светлина. Виктор се отмести и пусна Марша пред него да влезе в лабораторията. Беше идвала тук няколко пъти, но винаги през деня. Изненада се колко зловещо изглежда това място нощем, без хора, които да съживят стерилната атмосфера. Помещението беше петдесет на трийсет стъпки, с лабораторни плотове и плочки по стените. В средата му се намираше голям остров, който съдържаше научно оборудване и един от друг по-екзотични инструменти и апарати. Имаше изобилие от измервателни прибори и датчици, лъчеви тръби, компютри, колби и цял куп електронни свръзки.

Към главната зала водеха множество врати. Виктор преведе Марша през една и влязоха в ге-образно помещение, пълно с маси за дисекция. Марша погледна скалпелите и другите ужасяващи инструменти и потръпна. Зад стъклената врата се намираше помещението за животни и от мястото, на което беше застанала, тя виждаше кучета и маймуни, които се движеха неспокойно зад решетките на клетките си. Тя се извърна. Това беше онази част от изследователската работа, за която предпочиташе да не мисли.

— Насам — поведе я Виктор към най-отдалечената част на залата, където стената беше от чисто стъкло.

Той чукна с пръст по електрическия ключ и запали осветлението зад стъклото. Марша се изненада, като видя поредица от огромни аквариуми, всеки от които съдържащ по дузина странни на вид морски създания. Напомняха охлюви, но без черупките.

Виктор спря до една стълба. След като надникна в няколко от резервоарите, той взе блюдце за дисекция от една от масите и се изкачи по стълбата. Хвана с мрежа две същества от един обособен резервоар.

— Това необходимо ли е? — погледна го Марша, питайки се какво общо имат отвратителните същества с тревогите на Виктор за здравето на Ви Джей.

Виктор не отговори. Слезе бавно по стълбата, балансирайки с подноса. Марша впери очи в животните. Бяха около десет инча дълги, кафяви на цвят, с тънка, желеобразна кожа. Тя сподави вълната, която се надигна в стомаха и. Мразеше такива неща. Това беше една от причините да отиде в психиатрията: там обстановката беше чиста, подредена и много човешка.

— Виктор! — не се сдържа Марша, докато го гледаше как пронизва онези същества върху восъчното дъно на дисекционното блюдце, разстилайки плавниците им или каквото там беше. — Защо просто не ми кажеш?

— Защото няма да ми повярваш — отвърна и той. — Имай търпение още няколко минути. — И той взе скалпела и натисна прясно наточеното острие. Марша извърна поглед, докато той бързо разцепваше всяко от животните.

— Казват се аплазия — обясни Виктор и се опита да прикрие собствената си нервност зад стриктните си движения. — Използват се широко в нервно-клетъчните изследвания. — Той взе резача и започна да реже бързо, като внимаваше. — Сега отстранявам абдоминалния ганглий от всяка от аплазиите.

Марша погледна. Виктор държеше малка плоска чинийка, пълна с бистра течност. На повърхността и плуваха две съвсем малки парченца тъкан.

— Сега трябва да отидем при микроскопа.

— Какво ще стане с бедните същества? — попита Марша, насилвайки се да погледне към дисекционното блюдце. Животните изглежда се опитваха да се измъкнат от топлийките, които ги държаха неподвижно към восъчното дъно.

— Чистачката ще почисти сутринта — каза Виктор, неразбирайки смисъла на въпроса и. Марша хвърли един последен поглед към аплазиите и се приближи към съпруга си, който вече нагласяваше фокуса на микроскопа.

Наведе се и погледна. Ганглият беше във формата на буквата Н, чиято набъбнала напречна част напомняше прозрачна торбичка от светъл мрамор. Дългите части несъмнено бяха отделени нервни влакна. Виктор премести една стрелка и каза на Марша да преброи нервните клетки. Тя направи каквото се искаше.

— Добре-е-е — въздъхна Виктор. — Сега да видим другия ганглий. Зрителното поле се размести, после спря. Картината беше като първата. — Брой пак — каза Виктор.

— Този има над два пъти повече, отколкото другия.

— Абсолютно вярно! — Виктор се надигна и се изправи. Пристъпи от крак на крак, след което закрачи бавно. Лицето му светеше със странен, възбуден блясък и Марша усети, че я изпълва страх.

— Бях много заинтересован от броя на нервните клетки на нормалната аплазия преди дванайсет години. По това време знаех, както всеки друг, че нервни клетки се обособяват и се размножават чрез пролиферация в ранно-ембрионалния стадий. Тъй като тези аплазии бяха относително по-прости от другите животни, аз успях да изолирам протеина, който отговаряше за процеса и който нарекох „фактор за нервния растеж“ — ФБР. Следиш ли мисълта ми? — Виктор спря да крачи и погледна Марша.

— Да — отвърна тя и закова поглед в него. Той сякаш се променяше пред очите и. Беше придобил смущаващо месиански израз. Марша внезапно усети, че и прилошава при ужасяващата мисъл, че знае накъде води тази привидно неуместна лекция. Виктор продължи отново да крачи, а въодушевлението му нарастваше.

— Използвах генно инженерство, за да размножа протеина и да изолирам отговорния ген. После, за най-важната част от работата… — Той спря срещу Марша. Очите му блестяха. — Взех едно оплодено яйце от аплазия и след като предизвиках генна мутация в ДНК-то, внедрих новия ФНР-ген заедно с промотор. Резултатът?

— Повече ганглийни неврони — отвърна Марша.

— Точно така — кимна Виктор. — И също толкова важно, способността да предават специфичните си особености на поколенията си. Хайде сега да отидем в главната зала. — И той подаде ръка на Марша и я побутна напред.

Тя го последва мълчаливо към осветения бокс, където той извади няколко големи рентгенови снимки на микроскопични сегменти от мозък на плъх. Дори и без да брои, тя съобрази, че на едната снимка има много повече нервни клетки, отколкото на другата. Все още без да каже и дума, влезе с него в помещението с животните. Още на прага Виктор надяна чифт дебели кожени ръкавици.

Марша се опитваше да не диша. Миришеше на зоологическа градина. Виждаха се стотици клетки с маймуни, кучета, котки и плъхове. Те се приближиха до клетките с плъхове.

Марша потръпна при вида на неуморно мърдащите розови нослета и опашки.

Виктор спря пред една по-особена клетка и отвори вратичката. Протегна ръка вътре и измъкна оттам голям плъх, който започна да хапе облечените му в ръкавици пръсти.

— Спокойно, Чарли! — каза Виктор. Той занесе плъха към масата със стъклена повърхност, надигна стъклото в единия край и пусна животното в нещо като миниатюрен лабиринт. Плъхът се оказа точно срещу стартовата бариера. — Гледай! — прошепна Виктор и вдигна бариерата.

След миг животинчето влезе в лабиринта. Само с няколко погрешни промени в посоката то стигна до изхода и получи наградата си.

— Бързо, а? — каза Виктор с доволна усмивка. — Това е един от „умните“ ми плъхове. В тях съм вложил гена за бързо нервно развитие. Сега виж това.

Той нагласи апаратурата така, че плъхът да се върне на стартовата позиция, но в секция, която нямаше достъп до лабиринта. После се върна до клетките и взе друг плъх. Пусна и него вътре, така че двете животни да се виждат едно друго през телената мрежа, която ги разделяше.

След малко той вдигна бариерата и вторият плъх мина през лабиринта без нито една грешка.

— Знаеш ли на какво си свидетел? — попита Виктор.

Марша поклати глава.

— Комуникация между плъхове — обясни той. — Успях да науча тези плъхове да си обясняват лабиринта един на друг. Това е невероятно.

— Убедена съм — произнесе Марша с далеч по-малко ентусиазъм от него.

— Направих това изследване върху стотици плъхове.

Тя кимна неуверено.

— После върху петдесет кучета, шест крави и една овца — добави Виктор. — Страхувах се да изпробвам метода върху маймуните. Страхувах се от успех. В съзнанието ми все се въртеше онзи стар филм „Планетата на маймуните“. — Той се засмя и звукът отекна странно в помещението.

Марша не се засмя. Вместо това се разтрепери.

— Какво точно искаш да ми кажеш? — попита тя, макар въображението и вече да бе стигнало до обезпокоителни отговори.

Той не можа да я погледне в очите.

— Моля те! — извика тя през сълзи.

— Само се опитвам да ти обясня откъде тръгнаха нещата, така че да разбереш — каза той, макар да знаеше, че никога няма да го разбере. — Повярвай ми, не съм планирал това, което се случи после. Тъкмо бях приключил успешния опит с овцата, когато ти започна да молиш за второ дете. Спомняш ли си, когато решихме да отидем във „Фертилити инкорпорейтид“? Марша кимна и по бузите и започнаха да се търкалят едри сълзи. — И получиха от теб една добра реколта от яйцеклетки. Дадохме им осем. Тя усети, че се олюлява и се хвана за ръба на масата.

— Лично аз осъществих ин-витро оплождането с моята сперма — продължи Виктор. — Знаеш го. Това, обаче, което не ти казах, е че върнах оплодените яйцеклетки в лабораторията.

Марша залитна. Искаше и се да изчезне. Отпусна се тежко на една от пейките и въздъхна. Не мислеше, че може да остане тук и да изслуша останалата част от историята на Виктор. Но сега, след като вече бе започнал, осъзна тя, той щеше да продължи независимо дали и харесва или не. Изглежда му се струваше, че може да намали чудовищността на вината си, като се придържа към чисто научното описание. Това ли беше човекът, за когото се бе омъжила?

— Когато пренесох оплодените яйцеклетки тук — каза той, — избрах подходящ сектор от ДНК-то на хромозома 6 и причиних мутация чрез промяната на една азотна база. След това чрез микро-инжекция и ретро-вирусен вектор вмъкнах ФНР-гена наред с няколко промотора, включително един от бактериален плазмид с резистентност към цефалоспориновия антибиотик цефалоклор. Виктор спря за миг, но не вдигна глава нагоре.

— Ето защо настоявах Мери Милман да взема цефалоклора от втората до осмата седмица на бременността си. Цефалоклорът беше този, който държеше гена активен, произвеждайки ФНР.

Той най-сетне я погледна.

— Господ ми е свидетел, че когато го направих идеята ми изглеждаше страхотна. Но по-късно разбрах, че беше грешка. Живях в ужас, докато Ви Джей не се роди.

Марша внезапно бе завладяна от ярост. Тя скочи и започна да го блъска с юмруци. Той не направи опит да се предпази, изчаквайки я, докато тя свали ръце и застанала пред него, се разрида тихо. Тогава той се опита да я прегърне, но тя не му позволи дори да я докосне. Излезе в главната лаборатория и седна. Виктор я последва, но тя не искаше да го погледне.

— Съжалявам — произнесе той отново. — Повярвай ми, нямаше никога да го направя, ако не бях сигурен, че ще се получи. Никога не възникна проблем с нито едно от животните. А идеята да имаме свръх умно дете беше толкова изкусителна… — Гласът му пресекна.

— Не мога да повярвам, че си направил нещо толкова ужасно — изхлипа тя.

— В миналото изследователите са експериментирали върху себе си — произнесе той с ясното съзнание, че това не го оправдава.

— Върху себе си! — извика Марша. — Не върху невинни деца. — Тя се разрида. Въпреки силата на емоцията си, усети как страхът я сграбчва. С мъка се опитваше да запази контрол. Виктор бе направил нещо ужасно. Но стореното — сторено. Не можеше да върне времето назад. Проблемът сега беше как да се справи с реалността и мислите и се обърнаха към Ви Джей, детето, което обичаше толкова много.

— Е, добре — успя да каже тя и преглътна напиращите сълзи. — Каза ми най-сетне. Но все още не си ми казал защо искаш Ви Джей да мине през още един неврологичен преглед. От какво се боиш? Мислиш ли, че интелигентността му отново е спаднала?

Думите и я върнаха шест и половина години назад. Тогава все още живееха в малката селска къща и Дейвид и Джанис бяха живи и здрави. Беше щастливо време, пълно с удивлението пред невероятния ум на Ви Джей. Като тригодишен той вече четеше всичко и запомняше почти всичко. Доколкото можеше да прецени по онова време, коефициентът му на интелигентност беше около двеста и петдесет.

Но един ден всичко се промени. Тя беше отишла в „Каймера“ да го прибере от детската градина, в която бе прекарал деня, след сутрешната занималия „Крокър“. Разбра, че нещо не е наред в мига, в който видя лицето на директорката.

Полин Сполдинг беше невероятна жена, четирийсет и две годишна, бивша начална учителка и бивша инструкторка по аеробика, която бе открила своето призвание в управлението на детската градина. Тя обичаше работата си и децата, които на свой ред я обожаваха заради безкрайния и ентусиазъм. Но днес тя изглеждаше смутена.

— Нещо не е наред с Ви Джей — каза тя направо.

— Болен ли е? Къде е?

— Тук е — отвърна Полин. — Не е болен, здравето му е наред, има нещо друго.

— Кажете ми — извика Марша.

— Всичко започна непосредствено след обяда — обясни Полин. — Докато другите деца си почиват, Ви Джей обикновено отива в класната стая и играе шах на компютъра.

— Знам — кимна Марша. Тя беше дала разрешение на сина си да пропуска почивката, след като и беше казал, че не се нуждае от междучасия и че не понася да си губи времето.

— Освен него там нямаше никого — продължи директорката, — но изведнъж се чу страшен трясък. Когато влязох, Ви Джей беше грабнал един стол и удряше по компютъра.

— Боже мили! — възкликна Марша. Подобни невъздържани изблици не бяха част от поведенческия репертоар на Ви Джей. — Обясни ли защо го прави?

— Той плачеше, д-р Франк.

— Ви Джей да плаче?! — Марша беше потресена.

Ви Джей никога не плачеше.

— Плачеше като едно обикновено три и половина годишно дете — каза Полин.

— Какво се опитвате да ми кажете? — попита Марша.

— Явно Ви Джей счупи компютъра, защото вече не знаеше как да го използва.

— Това е абсурдно! — погледна я Марша. Ви Джей използваше домашния компютър откак бе навършил две и половина години.

— Това не е всичко — прекъсна я директорката. — За да го успокоя, му предложих една книжка за динозаври, която бе започнал да чете. Той я разкъса.

Марша влетя в класната стая. Вътре имаше само три деца. Ви Джей седеше на една маса и рисуваше в книжка за оцветяване като всяко нормално дете. Когато я видя, той захвърли пастела и изтича в прегръдките и. Разплака се и каза, че го боли глава. Марша го прегърна.

— Скъса ли книжката за динозаврите? — запита го тя.

Той отклони поглед:

— Да.

— Но защо? — недоумяваше майка му.

Ви Джей отново вдигна очи към нея и каза:

— Защото вече не мога да чета!

През следващите няколко дни Ви Джей премина през редица неврологични изследвания, за да се установят възможни остри неврологични проблеми. Резултатите излязоха отрицателни, но когато Марша повтори серията тестове за интелигентност, които момчето беше правило миналата година, резултатите се оказаха шокиращо различни. Коефициентът му на интелигентност беше паднал до сто и трийсет. Все още висок, но далеч от този на гениите.

Виктор върна Марша към настоящето, като се закле, че нищо не се е случило с интелигентността на сина им.

— Тогава защо са тези изследвания? — повтори въпроса си тя.

— Ами аз… просто мисля, че е добра идея — заекна Виктор.

— Омъжена съм за теб от шестнайсет години — произнесе Марша след известна пауза. — И сега знам, че не ми казваш истината. Трудно и беше да повярва, че и предстои да открие нещо по-лошо от това, което Виктор вече и бе казал.

Той прокара ръка през гъстата си коса.

— Настоявам заради това, което стана с децата на семейство Хобс и семейство Мърей.

— Кои са те?

— Уйлям Хобс и Хорс Мърей работят тук — отвърна Виктор.

— Не ми казвай, че и на техните деца си причинил това…

— Още по-зле — призна Виктор. — И двете семейства страдаха от истинско безплодие. Имаха нужда от донорни гамети. Тъй като бях замразил останалите седем от нашите зиготи, и тъй като те можеха да осигурят изключително способни индивиди, аз използвах две от тях.

— Да не би да ми казваш, че тези деца са генетично мои? — запита Марша, невярваща на ушите си.

— Наши — поправи я Виктор.

— Свети боже! — промълви тя, зашеметена от това ново разкритие. За миг престана да усеща. — Не е по-различно от това да станеш донор на сперма или на яйцеклетка — каза Виктор. — Даже е по-ефикасно, тъй като те вече са се слели.

— За теб може и да не е по-различно — възрази Марша, — като се има предвид какво стори с Ви Джей. Но за мен е. Дори не мога да проумея как ти е хрумнало да оставиш някой друг да отглежда децата ми. А какво стана с останалите пет зиготи? Те къде са?

Изтощен, Виктор се изправи и отиде до средата на помещението. Спря до кръгъл метален уред с големината на пералня. Гумени маркучи свързваха машината с голям цилиндър, пълен с течен азот.

— Тук вътре са — посочи той. — Замразени преди началото на деленето. Искаш ли да погледнеш?

Марша поклати глава. Беше отвратена. Като лекар знаеше, че съществува такава технология, но в редките случаи, когато въобще помислеше за това, го схващаше съвсем абстрактно. Никога не бе допускала, че може да я засяга пряко.

— Не исках да ти казвам всичко това наведнъж — каза Виктор. — Но сега знаеш цялата история. Искам Ви Джей да премине през неврологичен преглед, за да съм сигурен, че няма проблеми с възстановяването.

— Защо? — рече Марша горчиво. Случило ли се е нещо с другите деца?

— Разболяха се.

— Колко сериозно? И от какво?

— Много сериозно — отвърна Виктор. — Умряха от остра церебрална едема. Все още никой не знае защо.

Марша почувства как и се завива свят. Трябваше да подпре глава, за да не припадне. Всеки път, когато успяваше някак да запази контрол, Виктор разбулваше поредното престъпление.

— Внезапно ли беше? — попита тя, вдигайки очи. — Или са боледували продължително?

— Внезапно — призна Виктор.

— Колко годишни бяха?

— Около три.

Една от машините изтрака и изплю огромен масив данни. Хладилникът се разтресе с тихо бучене. На Марша и се стори, че лабораторията работи сама. Не се нуждаеше от хора.

— Децата, които умряха, имаха ли същия ФНР-ген като Ви Джей? — запита тя.

Виктор кимна.

— И са приблизително на същата възраст, на която беше Ви Джей, когато интелигентността му падна — каза Марша.

— Почти. Ето защо настоявах за изследванията. За да съм сигурен, че Ви Джей не развива някакъв друг здравословен проблем. Но съм сигурен, че той е добре. Ако не бяха децата на Хобс и Мърей, нямаше и да помисля за това. Повярвай ми.

Ако имаше сили за това, Марша щеше да се разсмее. Виктор току що бе разрушил живота и и я молеше да му вярва. Не можеше да проумее как е могъл да експериментира върху собственото си бебе. Но това не можеше да се промени. Сега трябваше да мисли за настоящето.

— Смяташ ли, че това, което се е случило на другите деца може да сполети и Ви Джей? — припряно запита тя.

— Съмнявам се. Особено като се вземе предвид седемгодишната разлика във възрастта. Изглежда Ви Джей вече е преживял критичния момент, когато коефициентът му на интелигентност падна. Може би станалото с другите деца, е било следствие от това, че бяха замразени в зиготен стадий — каза той и млъкна, като видя изражението на жена си.

Тя като че ли не изпитваше научен интерес към трагедията.

— Ами падането на интелигентността на Ви Джей? Възможно ли е това да е бил същият проблем, само че в по-лека форма? Той беше на същите години, когато това се случи.

— Възможно е. Но не знам със сигурност.

Марша плъзна поглед по лабораторията. Сега виждаше цялото това футуристично оборудване в нова светлина. Изследванията можеха да дадат надежда за бъдещето като лекуваха болести, но имаха и друг, далеч по-плашещ потенциал.

— Искам да се махна оттук! — Марша внезапно скочи на крака. Рязкото и движение завъртя стола и го запрати към средата на стаята, където се блъсна в хладилника със замразените зиготи. Виктор го върна на мястото му край лабораторния плот. В това време Марша вече бе излязла и крачеше по коридора. Виктор заключи след себе си и побърза да я настигне. Вратите на асансьора почти се бяха затворили, когато той се промуши и застана до нея. Тя се дръпна от него, наранена, отвратена и ядосана. Но най-вече бе разтревожена. Искаше да се прибере вкъщи при Ви Джей.

Напуснаха сградата в мълчание. Виктор беше достатъчно разумен, за да не я кара да говори. Снегът бе започнал да се заледява и трябваше да вървят внимателно, за да не се подхлъзнат. Марша усещаше, че той я гледа напрегнато, докато се качваха в колата. Все пак не каза нищо. Чак след като прекосиха река Меримак, тя най-сетне се обади:

— Мислех, че експериментите с човешки ембриони са забранени от закона. — Знаеше, че истинското престъпление на Виктор беше морално, но за момента не можеше да се изправи срещу цялата истина.

— Законът никога не е бил категоричен относно това — отвърна Виктор, доволен, че не обсъждат етичната страна на въпроса. — Имаше анекс, публикуван във Федералния регистър, който забранява такива експерименти, но той се отнасяше само за институции, които получават държавни субсидии. Не включваше частни организации като „Каймера“. — Той не навлезе в повече подробности. Знаеше, че действията му нямат оправдание. Продължиха да пътуват в мълчание, но Виктор не издържа: — Причината да не ти кажа още преди години беше, че не исках да се отнасяш с Ви Джей по-различно.

Марша се взря в съпруга си, загледана в играещите по лицето му светлини от идващите насреща коли.

— Не си ми казал, защото знаеше колко е ужасно — произнесе тя равно.

Когато завиха по Уиндзор стрийт, той отвърна:

— Може би си права. Предполагам, че наистина се чувствах виновен. Преди раждането на Ви Джей помислих, че ще получа нервна криза. След това, когато интелигентността му падна, отново бях на ръба. Едва през последните пет години успях да се отпусна.

— Тогава защо използва зиготите отново?

— По онова време експериментът изглеждаше страхотно успешен. Освен това въпросните семейства бяха невероятно подходящи да имат изключително дете. Но не трябваше да го правя. Сега вече знам това.

— Сериозно ли го казваш?

— За бога, да!

Докато навлизаха в алеята пред къщата, Марша почувства за пръв път, откак той и бе показал плъховете, че някой ден би могла да му прости. И тогава може би — ако Ви Джей наистина беше добре, ако притесненията и за развитието му се окажеха неоснователни — може би щяха да намерят сили да останат семейство. Твърде много „ако“. Марша затвори очи, молейки се. Беше загубила едно дете. Помоли Господ да пощади другото. Не вярваше, че би могла да понесе такава загуба още веднъж.

Лампата в стаята на Ви Джей още светеше. Всяка нощ той оставаше до късно да чете или да учи. Колкото и сдържан да изглеждаше, все пак беше добро дете.

Виктор натисна автоматичния бутон, за да отвори вратата на гаража. Веднага щом спряха, Марша изскочи от колата, бързаща да се увери, че момчето е добре. Без да изчаква Виктор, тя извади ключа си и го пъхна в ключалката на задната врата. Но когато се опита да отвори, вратата не помръдна. Виктор се изправи зад нея и опита.

— Резето отвътре е спуснато.

— Може Ви Джей да се е заключил, след като излязохме. — Тя вдигна юмрук и зачука по вратата. Никой не отговори. — Мислиш ли, че всичко е наред?

— Сигурен съм, че е добре. Няма начин да чуе, че чукаш отвън, ако е в хола. Хайде! Ще минем отпред.

Излязоха от гаража и минаха пред къщата. Виктор опита да отключи. Но вратата се оказа залостена. Натисна звънеца. Отвътре продължаваше да не отговаря никой. Натисна пак и усети, че го завладява тревогата на Марша. Едва когато опитаха да минат през другата врата, чуха ясния глас на Ви Джей, който попита кой е.

Щом отвориха, Марша се опита да прегърне Ви Джей, но той се изплъзна от ръцете и:

— Къде бяхте?

Виктор погледна часовника си. Беше десет без четвърт. Бяха се забавили час и половина.

— Наминахме през лабораторията — каза Марша.

Не беше характерно за Ви Джей да забелязва, когато някой не си е вкъщи. Той си беше сякаш самодостатъчен. Момчето погледна баща си:

— Търсиха те по телефона. Казаха ми да ти предам, че нещата ще се влошат, ако не премислиш и не реагираш адекватно.

— Кой беше?

— Не си каза името.

— Жена ли беше или мъж? — попита Виктор.

— Не мога да кажа — отвърна Ви Джей. — Държеше слушалката далече от устата си, или поне така звучеше.

Местейки поглед от съпруга към сина си, Марша каза:

— Виктор, за какво става дума?

— Служебни работи. Не е нещо, за което да се притесняваш.

Марша се обърна към Ви Джей:

— Изплаши ли се? Забелязахме, че двете врати са залостени.

— Малко — призна си момчето. — Но после осъзнах, че не биха предали такова съобщение, ако са възнамерявали да дойдат тук.

— Мисля, че си прав — кимна Марша.

Ви Джей имаше впечатляващ начин за интелектуализиране на ситуацията.

— Защо не отидем всички в кухнята? Мога да направя билков чай.

— За мен не, благодаря — поклати глава Ви Джей. След което се обърна и тръгна по стълбите.

— Синко! — извика след него Виктор.

Ви Джей се поколеба на първото стъпало.

— Исках само да ти кажа, че утре сутринта ще ходим до Детската болница в Бостън. Искам да те прегледат.

— Нямам нужда от преглед — проплака момчето. — Мразя болниците.

— Разбирам те. Но независимо от всичко трябва да минеш прегледа, както правим това аз и майка ти.

Ви Джей погледна към Марша. Искаше и се да го задържи и да се увери, че не го боли глава, че няма никакви симптоми. Но тя не помръдна, уплашена от собствения си син.

— Няма ми нищо — настоя Ви Джей.

— Случаят е приключен — каза Виктор. — Край на дискусиите.

Ви Джей стисна купидоновските си устни и погледна гневно баща си. После се завъртя и изчезна по стълбите нагоре.

Марша сложи чайника на печката. Знаеше, че трябва да минат дни, преди успее да осмисли онова, което бе научила тази вечер. След шестнайсет години брак тя се питаше дали изобщо познава съпруга си.

* * *

Вятърът навяваше сняг в прозореца и караше стъклата да потракват при всеки по-силен напор. Марша се обърна на другата страна и хвърли поглед към дигиталния радио-будилник. Минаваше полунощ, а тя беше далеч от мисълта за сън. Близо до себе си чуваше ритмичното дишане на Виктор.

Спусна крака от леглото и потърси в тъмното чехлите си. Усети, че по кожата и минават студени тръпки и се пресегна към халата, който бе метнала върху стола. После безшумно отвори вратата и влезе в хола.

Нов внезапен порив връхлетя къщата и старите греди простенаха. Тя си помисли дали да не слезе на долния етаж и да продължи заниманията си, но вместо това продължи по дългия коридор към стаята на Ви Джей. Натисна вратата. Ви Джей бе оставил прозореца си открехнат и дантелените завеси плющяха като корабни платна на вятъра. Тя влезе и затвори тихо прозореца.

Погледна надолу, към спящия си син. С русите си къдрици той приличаше на истински ангел. Трябваше да се въздържи да не го докосне. Отвращението му към всякаква проява на обич беше твърде силно; понякога и беше трудно да мисли за него като за брат на Дейвид. Питаше се дали тази негова неохота да се притисне в прегръдките и и да се сгуши в нея имаше нещо общо с инжектираните от Виктор чужди гени. Вероятно никога нямаше да разбере. Това, обаче, което знаеше е, че тревогите и за Ви Джей имаха реална основа.

Марша премести дрехите от стола до леглото на Ви Джей и седна. Като малък той беше толкова добро и послушно дете, че беше трудно да се повярва, че е истина. Рядко плачеше и спеше през цялата нощ непробудно. За нейно учудване той започна да говори, когато беше едва на няколко месеца.

Сега осъзна, че въодушевлението и гордостта и от постиженията на Ви Джей бяха причината тя никога да не се усъмни в тях. И никога да не заподозре, че се дължат на някаква външна намеса. Помисли си с горчивина, че е била наивна. Свръх интелигентността му бе повече от онази на гениите. Тя си спомни случая, когато един френски учен и съпругата му бяха дошли в „Каймера“ за шест месеца. По онова време Ви Джей бе тригодишен. Дъщеря им Мишел посещаваше детската градина. Момиченцето беше на пет години и за седмица бе научило няколко изречения на английски. Но най-поразителното беше, че за същия период от време Ви Джей проговори френски гладко. После дойде третият му рожден ден. Марша бе планирала да организира празненство и да покани повечето от децата на неговата възраст от детската градина. Когато Ви Джей слезе за обяд в събота, той завари стаята пълна с майки и деца, които запяха в хор „Честит рожден ден“. Това се оказа неудачно. Ви Джей избута майка си настрана и каза: „Защо си поканила тези деца тук? И без това трябва да ги изтърпявам всеки ден. Те ме побъркват!“

Марша бе шокирана, но тогава си каза, че той е толкова по-умен от другите, че да го насилва да се социализира би било наказание. Ви Джей предпочиташе компанията на възрастните пред тази на тригодишните.

Момчето внезапно се завъртя, промърморвайки нещо насън и върна Марша към настоящето и всичките проблеми, които искаше да забрави. Беше толкова красив! Беше трудно да примири неговото невинно лице в съня с ужасната истина, разбулена в лабораторията. Но сега поне разбираше в някаква степен защо той беше толкова студен и лишен от всякакво чувство на привързаност. Може би, затова проявяваше много от личностните смущения на Джаспър Люис. Тя си помисли мрачно, че поне няма защо да се обвинява, че не си е стояла вкъщи, докато Ви Джей беше малък.

И тъй като Виктор настояваше за неврологичен преглед, то Марша реши, че тя ще подложи Ви Джей на няколко психологически теста. Това със сигурност нямаше да навреди.