Нора Робъртс
Верният път (7)

Седма глава

След спокойната разходка и питието, което сега кротко си посръбваха, Морган реши, че селото е чудесно. Бяло измазаните къщи се гушеха близо една до друга. Някои имаха колони, други сводове или пък малки дървени балкончета. Спретнати и свежи в своята белота, те би трябвало да създават впечатление за нещо скорошно и ново, но вместо това селото изглеждаше древно, непреходно, вечно.

Двамата с Ендрю седяха в една таверна с изглед към морето и съзерцаваха поклащащите се на пристана рибарски лодки и мъжете, които опъваха мрежите да съхнат.

Рибарите бяха на най-различна възраст — от млади момчета до стари и опитни ветерани. Всички бяха с бронзови тела и работеха заедно. По дванадесет души на мрежа, двадесет и четири ръце — някои сбръчкани и възлести, други гладки и младежки. Всичките силни. Докато работеха, те си подвикваха и се смееха като стари другари.

— Уловът трябва да е бил добър — обади се Ендрю. Морган беше напълно погълната от групата мъже на кея.

— Знаеш ли какво си мисля — прокара тя пръст по чашата. — Те всички изглеждат тъй яки и жизнени. Някои от тях отдавна са минали пенсионната възраст, както я наричаме ние в Щатите. Те навярно ще излизат в морето до самата си смърт. Цял живот, прекаран в морето, трябва да е едно съществуване, което носи голямо удовлетворение.

Стари морски вълци, пирати… Ще престане ли някога да мисли за тези пирати?

— Не съм убеден, че на някой от тези хора изобщо му идва наум мисълта за удовлетворение. Това просто е тяхната работа и те я вършат. Ловят риба или обработват маслиновите насаждения. Правили са едното или другото от поколения. — Той си играеше със своята чаша и също ги наблюдаваше. — Мисля си — обади се пак след малко, — че те са доволни. Знаят какво се очаква от тях. Дори животът им да е прост, тази простота е за завиждане.

— Не забравяй все пак и контрабандата — промълви Морган.

Ендрю повдигна рамене.

— Това е част от същия този живот, нали така? Правят това, което се очаква от тях, и припечелват някой и друг грош отгоре, в добавка към приключението.

Тя му хвърли неприятно изненадан поглед.

— Не очаквах от теб подобно отношение.

Той на свой ред я погледна с учудено извити вежди.

— Какво отношение?

— Ами това… Това безгрижие спрямо престъплението.

— О, я стига, Морган, та това е…

— Зло — прекъсна го тя. — И трябва да бъде спряно. — Морган развълнувано отпи от невинно бистрото, ала силно узо.

— Как ще спреш нещо, което се върши от векове под една или друга форма?

— Настоящата му форма е зловеща. Мисля си, че влиятелни хора като Алекс и… Николас, които живеят на острова, могат да окажат натиск върху когото е необходимо.

— Не познавам Алекс много добре, за да го обсъждам — рече замислено Ендрю и допълни чашата й. — Но що се отнася до Ник, не мога да си го представя да се занимава с нещо, което не засяга него самия или бизнеса му.

— Така, значи? — пророни тя.

— Ако ти звучи като критика, то знай, че не е. — Морган го слушаше с цялото си внимание, ала Ендрю забеляза, че за миг погледът й бе станал странно забулен. — Ник е много добър към мен, предостави ми къщата, даде ми пари за пътуването. Господ знае кога ще съм в състояние да му ги върна. Доста е тягостно да имаш борчове, но поезията не е финансово най-добре осигурената професия.

— Четох някъде, че Т. С. Елиът е бил банков чиновник.

Ендрю й отвърна с кисела усмивка.

— Можех да работя в офиса на Ник в Калифорния — сви той рамене и отпи глътка. — Не че предложението му беше унизителна проява на благоволение, ала го направи някак разсеяно, между другото. А това дразни самолюбието. — Ендрю отправи очи към кея. — Може би моят кораб тепърва ще пристане.

— Със сигурност, Ендрю. Някои от нас са обречени да следват мечтите си.

Погледът му отново се върна на Морган.

— А хората на изкуството навярно са обречени да страдат и да се възвисяват над извечния стремеж към пари и власт, така ли? — Усмивката му бе язвителна, а очите студени. — Хайде да поръчваме — каза той изведнъж, сякаш опомнил се. — Умирам от глад.

Настроението му бързо се смени, а лицето му грейна с познатата топлота.

Когато привършиха с храната, вечерта вече се спускаше. На запад меките угасващи багри потъваха в морето. На изток небето беше притъмняло, наситено виолетово, в очакване на първите звезди. Морган се чувстваше доволна и приятно отпусната. Беше отмаляла и сгорещена къде от пикантните подправки, къде от гръцкото узо. Някой подрънкваше на мандолина, друг се опитваше да припява. Хора влизаха и излизаха.

Келнерът — също и собственик на заведението — беше едър мъж с тънки мустачки и влажни очи. Тя си помисли, че бе от дима, който се прокрадваше от кухнята и увисваше във въздуха. Американските туристи му покачваха статуса. Беше впечатлен от лекотата, с която Морган говореше гръцки и току си намираше повод да се завърти край масата и да побъбри.

Тя си играеше с парче от малката питка и се чувстваше невероятно уютно и свойски сред царящата атмосфера и непринудена компания. В къщата на Теохарис разполагаше с всички удобства, намираше гостоприемство и срещаше доброжелателност, но тук беше нещо различно. Витаеше някакъв по-земен и първичен дух, който й липсваше в елегантния и изискан дом на Лиз. Тук избухваше юначен смях и се лееше вино. Колкото и силни да бяха чувствата й към Лиз и Алекс, тя никога не би била доволна от живот, какъвто водеха те. Би ръждясала от неговия монотонен ход и неизменни порядки.

За първи път от сутринта насам Морган почувства, че непрекъснатата болка в главата й започва да стихва.

— Ендрю, погледни! Танцуват — възкликна тя. Подпряла ръце на брадичката си, се зазяпа с блеснали очи в редицата мъже, хванати през раменете.

Той облиза остатъците от пикантния сос и се озърна.

— Искаш ли да се включим?

Морган се засмя и поклати глава.

— Не, само ще разваля всичко. Ала ти давай — добави засмяна.

— Имаш — забеляза Ендрю, като допълваше отново чашата й, — чудесен смях. Искрен, непресторен и, бих казал, чувствен.

— Какви ги дрънкаш само — усмихна му се развеселена тя. — Толкова е хубаво с теб. Можем да станем добри приятели.

Ендрю повдигна вежди. В следващия миг я учуди не малко, като докосна в кратка целувка устните й. От него лъхаше вкуса на острова — ароматен и чуждоземен.

— За полагане на началото — поясни той и се облегна назад. Смаяното й изражение го развесели. — Тази физиономия, която имаш в момента, също не допринася кой знае колко за повишаване на самочувствието ми.

Ендрю извади цигари от джоба на сакото си и порови за кибрит. Морган втренчи поглед в черната кутия.

— Не знаех, че пушиш — успя да пророни след известно време.

— А, много рядко — драсна той клечката. Тънкото пламъче припламна и огря за миг лицето му, хвърляйки върху му сенки, тайни, подозрения. — Особено откакто предпочитанията ми се ориентираха към тези — добави. — Ник се смилява над мен и ми оставя от тях във вилата, когато наминава. — Ендрю забеляза неподвижния й втренчен поглед и се усмихна озадачено. — Нещо нередно ли има?

— Не, нищо — вдигна тя очи, като се надяваше гласът й да звучи нормално. — Просто си мислех… Ти каза, че си пребродил цялата отсамна част на острова. Трябва в такъв случай и преди да си попадал в онзи залив.

— Да, това е едно красиво местенце — пресегна се той и хвана ръката й. — Или поне беше. Не съм бил там, струва ми се, повече от седмица. И вероятно ще мине още време, преди отново да ида там.

— Една седмица — промълви Морган.

— Забрави за това, Морган.

Тя се взря в очите му. Те бяха тъй ясни, загрижени. Каква глупачка беше само! Никой от тях — нито Алекс, нито Дориан или Ендрю — никой не бе способен на онова, което се въртеше като нажежен шиш в мозъка й. Откъде можеше да знае, че някой побъркан от селото например нямаше вкус към скъп тютюн и нападение в гърба? Това бе много по-възможно, значително по-вероятно, отколкото грозните й, непристойни подозрения.

— Прав си — усмихна му се Морган и се приведе към него. — Разкажи ми за епичната си поема.

— Добър вечер, госпожице Джеймс, господин Стивънсън.

Тя изви глава и небето сякаш се покри с облаци. Видя насреща си дундестото лице на Триполос.

— Здравейте, капитане.

Ако в поздрава й липсваше възторг, то Триполос това изглежда не го смути.

— Виждам, че добре се наслаждавате на селския живот. Често ли идвате?

— На Морган това е първото й излизане — отвърна му Ендрю. — Убедих я да вечеряме някъде навън. Имаше нужда от малко развлечение след таз сутрешното премеждие.

Триполос цъкна съчувствено. Тя забеляза, че музиката и смехът наоколо бяха замлъкнали. В кафенето се бе възцарило напрегнато затишие.

— Много разумно — отбеляза капитанът. — Младата дама не трябва да обръща внимание на такива неща. Аз, за съжаление, имам и друга работа в момента. — Той въздъхна и хвърли тъжен и изпълнен с копнеж поглед на узото. — Желая ви приятна вечер.

— Дявол да го вземе! — промърмори Морган, когато капитанът се отдалечи. — Защо ми действа по този начин? Всеки път, щом го видя, се чувствам така, сякаш джобът ми е пълен с крадени диаманти.

— Разбирам какво искаш да кажеш. — Ендрю гледаше как хората се отдръпват, за да направят път на Триполос. — Той като че ли те кара да пожелаеш да има нещо, което да си признаеш.

— Слава богу, че моят случай не е такъв.

Тя вдигна чашата си и я пресуши. Ръцете й трепереха.

— Ендрю — подзе с поуспокоен глас, — тази вечер, освен ако нямаш някакви морални възражения, се каня да се напия.

Малко по-късно, когато беше научила, че възгледите му за пиенето и узото в частност бяха достатъчно гъвкави, Морган се носеше върху облаците на опиянението. Багрите на залеза бяха сменени от бледата лунна светлина. С напредването на времето, навалицата в кафенето растеше. Ставаше все по-многолюдно и шумно. Музиката ехтеше с пълна сила. Всичко наоколо, включително и събитията от деня, бяха започнали да й изглеждат недействителни, но това хич не я притесняваше. Действителността за днес и бездруго й бе дошла в повече.

Собственикът се появи с още една бутилка. Постави я на масата с такъв вид, сякаш поднасяше изключително рядко вино.

— Много натоварена вечер — отбеляза Морган. Усмивката, която му отправи, се получи едва ли не загадъчна.

— Събота е — отвърна той, като обясни с това всичко.

— Значи добре съм избрала времето — огледа се наоколо тя. Тълпата неясно се размазваше пред очите й. — Клиентите ви изглеждат щастливи.

Той проследи погледа й със самодоволна усмивка и изтри ръка в престилката.

— Опасявах се, когато дойде капитанът от Милитини, че бизнесът ми ще пострада, ала всичко е наред.

— Да, полицията не допринася към веселбата — каза бавно Морган. — Той разследва смъртта на онзи рибар.

Съдържателят кимна.

— Стевос често идваше тук, но имаше малко приятели. Не си падаше по танците и забавленията. Имаше си други занимания. — Той присви очи. — Клиентите ми не обичат да отговарят на въпроси.

Съдържателят промърмори още нещо неодобрително, ала тя не разбра дали беше отправено към Стевос, или към Триполос.

— Бил е рибар — каза, като се мъчеше да го гледа в типичните му гръцки очи. — Изглежда обаче, че другарите му не скърбят много.

Той повдигна изразително рамене и Морган получи отговора. Има рибари и рибари.

— Желая ви приятна вечер, господа. За мен е чест да ви обслужвам.

— Знаеш ли — обади се Ендрю, когато гъркът се отдалечи към друга маса, — този език ми е много необичаен и труден. Нищо не мога да схвана. Той какво ти разправяше?

На Морган не й се искаше да се връща отново към темата за убийството и само се усмихна.

— Гръцките мъже са с гореща кръв, Ендрю, но аз му обясних, че тази вечер вече съм ангажирана. — Тя скръсти ръце зад главата си и вдигна очи към звездното небе. — Господи, радвам се, че дойдох. Толкова е хубаво! Никакви убийства, никакви контрабандисти. Чувствам се превъзходно. Ендрю, кога ще мога да прочета някои от твоите стихотворения?

— Когато мозъкът ти е в състояние да работи нормално — засмя се той и й наля още узо. — Твоето мнение е важно за мен.

— Ти си добър човек. — Морган вдигна чашата си, като го гледаше съсредоточено, колкото й бе възможно. — Изобщо не приличаш на Николас.

— Това пък откъде ти хрумна? — намръщи се Ендрю и остави обратно бутилката.

— Просто не приличаш — протегна тя чашата си. — За американците — вдигна тост. — За чистите, стопроцентови американци.

След като се чукнаха, той отпи, после я погледна и поклати глава.

— Имам чувството, че не пихме за едно и също нещо.

Морган пък имаше чувството, че Ник започна да обсебва мислите й и се противеше на старанията й да го прогони.

— Има ли някакво значение? Важното е, че вечерта е прекрасна.

— Така е — прокара Ендрю леко пръст по дланта й. — Казвал ли съм ти колко си очарователна?

— Ох, Ендрю, смяташ да ме ласкаеш ли? — засмя се тя топло и се наведе по-близо. — Карай, това ми харесва.

С крива усмивка той я дръпна шеговито за косата.

— Разваляш ми обяснението.

— Ох, скъпи… Така ли стана?

Морган подпря брадичка на ръцете си и го загледа много сериозно.

Ендрю се разсмя и поклати глава.

— Хайде да се поразходим малко. Искам да намеря някой тъмен ъгъл, където да те целуна както трябва.

Той стана и помогна на Морган да се изправи на краката си. Тя размени официални и заплетени пожелания за лека нощ със собственика, преди Ендрю да й проправи път през навалицата.

Тези, които не се бяха побрали в кръчмата, отдавна спяха. Белите къщи бяха затворени и смълчани. Тук и там пролайваше куче, друго му отговаряше. Морган чуваше собствените си стъпки, отекващи по улицата.

— Толкова е тихо — промълви тя. — Само шумът на морето и звуците на нощта. Още от първата сутрин, когато се събудих на Лесбос, имам усещането, че съм се родила тук. И нищо от случилото се после не го е променило. — Морган се извъртя в ръцете му и се засмя. — Ендрю, не ми се вярва, че някога ще се прибера у дома. Как мога отново да понеса Ню Йорк, блъсканицата и снега? Да препускам на работа, да тичам обратно вкъщи. Може би ще стана рибар или ще се съглася с Лиз и ще се омъжа за някой козар.

— Не ми се струва подходящо да се омъжваш за козар — възрази разсъдливо Ендрю и я привлече към себе си. Нейното ухание хвърляше в смут всичките му чувства. Лицето й под бледата лунна светлина беше загадъчно като древна легенда. — Защо не опиташ първо с риболова? Можем да си стъкмим малко домакинство в къщурката на Ник.

Само това му липсваше, отбеляза някъде отстрани умът й. Тя вдигна глава и зачака целувката.

Беше гореща и истинска. Морган не знаеше, нито се интересуваше дали разливащата се в тялото й топлина беше в резултат на целувката или вследствие на погълнатия алкохол. Устните на Ендрю не бяха взискателни, настойчиви и собственически. Те бяха успокояващи, молещи позволение. Тя му даде каквото можа.

Нямаше взривове от страст, ала Морган си каза, че и не иска нищо подобно. Страстта замъглява съзнанието по-успешно от цял океан с узо. Стигаха й досегашните желания и страсти. Те носеха болката от разочарованието.

Ендрю беше мил, внимателен, не предизвикваше усложнения. Той нямаше да й обърне гръб, ако тя имаше нужда от него. Нямаше да й причинява безсънни нощи. И нямаше да я кара да се съмнява в собствените си представи за това, кое е добро и кое лошо. Ендрю беше рицар, а една жена се чувства сигурна, когато има до себе си рицар.

— Морган — прошепна той и опря буза в косата й, — ти си прелестна. Има ли някой, когото би трябвало предизвикам на дуел?

Тя опита да помисли за Джек, но не можа да си представи ясно. Обаче в съзнанието й ненадейно и много рязко се открои образът на Ник, който я стискаше в обятията си и пресушаваше устните й с неговата жарка целувка.

— Не — отвърна Морган прекалено категорично. — Няма такъв. Абсолютно никой.

Ендрю я отдръпна малко от себе си и повдигна брадичката й. Взря се в очите й.

— От усърдието, с което отричаш, става ясно, че съперникът ми не е за подценяване. Не — постави той пръст на устните й, за да спре възражението, — не искам подозренията ми да се потвърдят тази вечер. Аз съм егоист.

Ендрю я целуна още веднъж, бавно и нежно.

— По дяволите, Морган, ще вземе да ми стане навик. Я по-добре да те върна вкъщи, преди да съм забравил, че съм джентълмен, а ти една много пияна дама.

Вилата се открояваше с белотата си под нощното небе. Бледа светлина мержелееше в един от прозорците на първия етаж, оставена неугасена специално за нея до прибирането й.

— Всички спят — отбеляза излишно Морган, като се измъкна от колата.

Ендрю заобиколи и отиде при нея.

— Трябва да вървя много тихо — изкиска се тя и запуши устата си с длан да не избухне в смях. — Господи, утре ще се чувствам идиотски, като си спомня.

— Едва ли ще е кой знае колко много — отбеляза Ендрю и я подкрепи за ръката.

Морган успя да се изкачи по стъпалата, като пристъпваше с бавното достойнство на човек, който не усеща земята под краката си.

— Само това сега остава, да изпадна в немилост пред Алекс, ако се приземя по лице в антрето. Той и Дориан са толкова, ама толкова благоприлични. Целите са изпълнени с достойнство.

— А питаш ли ме мен — оплака се жаловито Ендрю. — Налага ми се пак да седна зад волана и да карам с невероятна предпазливост. Ник няма да одобри, ако фиатът му се сгромоляса от скалите.

— Човече — отстъпи несигурно назад Морган и го огледа с критично важничене, — ами че ти си къркан кажи-речи колкото мен.

— Не чак толкоз, ама там някъде. Обаче — изпъчи се той, като повече от всичко му се искаше да има как да си полегне, — се държа мъжки.

— Браво на теб! — закиска се пак тя, този път значително по-гръмко. — Ах, Ендрю — облегна се Морган на него така, че той едва се удържа на краката си, — наистина си прекарах чудесно, просто неповторимо. Тази разтуха ми е била нужна повече, отколкото си представях. Благодаря ти.

— Хайде, влизай. — Той отвори вратата и я побутна навътре. — Внимавай със стълбата — прошепна. — Трябва ли да почакам и да се ослушвам за шум и трясък от неблагоприличното ти срутване?

— Тръгвай си по пътя и не предприемай авантюра с фиата. — Тя се повдигна на пръсти и успя да уцели бузата му с устните си. — Дали да не ти направя едно кафе?

— Няма да намериш кухнята. Не се притеснявай. Мога да паркирам колата и да повървя пеш, ако нещата станат чак толкова зле. Върви да си лягаш, Морган. Краката ти се преплитат.

— Твоите се преплитат — осведоми го тя, преди да затвори вратата.

Заизкачва се по стълбата с мъчително внимание. Последното нещо, което й се искаше, бе да събуди някого и да й се наложи да води смислен разговор, когато не можеше да върже и две думи на кръст. По едно време спря на средата и затисна устата си с две ръце. Беше я връхлетяла свежа вълна от неудържимо хихикане. Ах, Господи, колко е хубаво, колко е чудесно да не си в състояние мислиш. Хайде стига, заповяда си твърдо. Престани, Морган. Стегни се и се качвай, преди да се те открили и всичко да излезе наяве.

Тя успя някак да стигне до горната площадка, после трябваше напрегнато да помисли, за да си спомни в коя посока беше нейната стая. Наляво, разбира се, каза си и решително тръсна глава. Ала къде е ляво, за бога? Постоя още малко в размисъл, после се запрокрадва по коридора. Хвана дръжката на бравата и почака докато вратата спря да се люлее. След това я отвори.

— Победа — промърмори и за малко да развали всичко, като се спъна в килима и залитна.

Затвори тихо вратата и се облегна на нея. Сега само може да уцели леглото. Лампата се запали като с магическа пръчка. Морган се усмихна разсеяно на Ник.

— Ясу, ти май си от постоянното присъствие. — Гневът в очите му изчезна като лански сняг, щом я видя как с несигурно поклащане изува обувките си, едвам запазвайки равновесие. Досмеша го, но трябваше да остане сериозен.

— Какви ги вършиш, дявол да те вземе? Три часът посред нощ е! — опита се да я смъмри строго.

— Ах, колко неучтиво от моя страна, че не ти позвъних да те предупредя, че ще закъснея.

— Не се прави на интересна, по дяволите. Не съм в настроение. — Той отиде до нея и я хвана за ръката. — Чакам те цяла нощ. Морган, аз… — Гласът му секна и Ник само продължи да я гледа напрегнато. Изражението му се сменяше от ядосано до угрижено и накрая, сякаш неохотно, погледът му се развесели. — Ти си пияна като мотика.

— Правилно — съгласи се тя и трябваше да си поеме дълбоко дъх, за да не започне пак да се киска. — Толкова си наблюдателен, Николас.

Лицето му отново застина, когато ръката й започна да се катери нагоре по ризата му.

— Как, мислиш, мога да водя разумен разговор с някой, който две не вижда.

— Три — поправи го Морган с известна гордост. — Ендрю две не вижда. Аз го бягам с една точка. — И другата й ръка започна да си играе с копчето на ризата му. — Знаеш ли, имаш удивителни очи. Никога не съм виждала толкова черни. На Ендрю са сини. И той изобщо не се целува като тебе. Защо сега не ме целунеш ти?

Ник я стисна за миг по-силно, после отпусна ръце.

— Значи си била с младия Ендрю.

Тръгна да крачи из стаята, а тя го следеше с поглед.

— Младият Ендрю и аз щяхме да те поканим да дойдеш с нас, ала просто се изплъзна от ума ни. Освен това ти ставаш наистина досаден, когато се правиш на вежлив и пленителен. — Морган много се затрудни с последната дума и се прозя, докато я произнасяше. — Трябва ли още дълго да говорим? Езикът ми се преплита.

— На мен самия не по-малко ми е дошло до гуша да съм вежлив и пленителен — промърмори той и разсеяно взе от тоалетката шишенцето с парфюма й. После го остави обратно. — Това служи на целите ми.

— Справяш се много добре — забеляза тя, като се бореше с ципа на роклята. — Всъщност близо си до съвършенството.

— Близо? — привлече вниманието му думата и Ник се обърна точно навреме, за да види, че Морган бе спечелила битката с ципа. — Морган, за бога, не прави това сега. Аз…

— С изключение на грешките, които допускаш от време на време, като да речем един по-остър поглед или пък начина, по който се движиш. При положение, че аз съм единствената, която го забелязва, за всички останали, предполагам, си напълно убедителен. Пък и освен това другите те познават и не биха се учудили на някои твои странности. Ще ме целунеш ли, или не?

Тя пусна роклята на пода и я прекрачи.

Той почувства, че устата му е пресъхнала. Морган стоеше пред него само в един тънък комбинезон и го гледаше премрежено. Желанието запулсира в него, горещо и силно, и Ник с усилие се върна към това, което беше казала.

— Какво си забелязала?

Тя направи два опита да вдигне роклята. Всеки път, когато се навеждаше, копринената материя увисваше и откриваше облите възвишения на гърдите й. Той усети как пулсирането в тялото му слиза надолу.

— Какво съм забелязала? — повтори Морган и примирено остави роклята да лежи, където си беше. — А-а, това ли? Говорех, значи, за това, как се движиш.

— Как се движа?

Ник се стараеше да задържи погледа си върху лицето й, колкото може по-далеч от тялото й. Но нейното ухание вече беше замъглило съзнанието му, а усмивката й… Усмивката й го предизвикваше да направи нещо.

— Като пантера — каза тя, — която знае, че е преследвана и се опитва да обърне нещата в своя полза, сама да атакува, когато е готова.

— М-да — намръщи се той, защото не бе сигурен дали аналогията му бе харесала. — Ще трябва да бъда по-предпазлив.

— Твой проблем — рече Морган весело. — Е, щом не искаш да ме целунеш, аз ти казвам лека нощ, Николас. Лягам си. Бих те изпратила до твоята лоза, ала се опасявам, че ще падна от балкона.

— Морган, трябва да говоря с теб.

Той бързо се приближи и я хвана за рамото, преди тя да се опне в леглото. Това би било твърде голямо изпитание за който и да било мъж. Но Морган загуби и без туй крехкото си равновесие и рухна в ръцете му. Топла и податлива, тя се подпираше на него и не възрази, когато Ник я привлече по-близо.

— Промени ли решението си? — измърмори Морган и му се усмихна сънено, с полузатворени очи. — Мислех си за теб, когато Ендрю ме целуваше тази вечер. Беше много непочтено от моя страна… Или от твоя. Не знам точно. Може би ще си мисля за Ендрю, ако сега ти ме целунеш.

— Как ли пък няма да си мислиш за него!

Той я притисна силно, едва сдържайки се. Тя отметна назад глава.

— Да опитаме — рече приканващо.

— Морган… — Да върви по дяволите всичко! Обезсилен, Ник впи устни в нейните. Тя се отпусна напълно в обятията му, като го възбуждаше до лудост с покорството си. Желанието го изгаряше като жив огън, който бушуваше и се разрастваше застрашително.

За първи път той не беше на себе си. Не можеше да мисли за никой и нищо друго, освен за нея и гъвкавото й тяло в ръцете му. Беше по-меко, отколкото би могъл да си представи. Меко и податливо, сякаш щеше да попие в него, да стане част от самия него и Ник нямаше как да го предотврати. Напиращото желание вилнееше и го омаломощаваше. Вземаше надмощие над самообладанието му, което той майсторски владееше, откакто се помнеше и което не му бе изневерявало. Ала сега Ник сам искаше да го прогони.

С нея всичко щеше да бъде различно. С нея той отново щеше да стане чист. Дали Морган можеше да върне времето назад?

Краката му опираха в леглото и Ник знаеше, че всеки момент двамата щяха да се озоват в него заедно. Тогава нищо нямаше да има значение, освен това, че щеше да я притежава. Желаеше я още от първата нощ на пустия бряг, когато го бе подложила на изпитание. Още от първия миг, когато ясните й, чисти очи се взряха предизвикателно в него. Желаеше нея, само нея и се страхуваше, че винаги ще е така.

Но към желанието се примеси и една събудена болка. Той леко я отдръпна от себе си, като продължаваше да я държи здраво за раменете.

— Морган, чуй ме внимателно. — Гласът му бе дрезгав и развълнуван, ала на нея не й направи впечатление. Усмихна му се отнесено и го погали по бузата.

— Колко внимателно?

Идеше му да я раздруса яко, но се постара да приказва спокойно.

— Трябва да поговорим.

— Да говорим? — усмихна се тя пак. — Че защо да говорим?

— Има неща, които е необходимо да ти обясня. Тази сутрин… — Ник спря насред думата, без вече да е сигурен какво щеше да каже и дали искаше да го каже. Как можеше сега уханието й да е по-силно отпреди миг назад? То просто проникваше в него и го замайваше.

— Николас… — Морган въздъхна и се прозя сънено. — Изпих невероятно количество узо. Ако не си легна, навярно тутакси ще умра. Тялото сигурно понася само известна доза злоупотреба с него. Тази вечер аз моето го пренасилих.

— Морган!

Дишането му бе ускорено до задушаване. Чуваше ударите на сърцето си като гръмотевици. Трябваше да я пусне, просто да я остави. Заради тях двамата. Но ръцете му не се подчиняваха. Стояха обвити около нея.

— Стегни се и ме слушай! — заповяда й отново.

— Цялата съм в слух — усмихна се тя сънено и блажено се протегна. — Цялата. Люби ме или си тръгвай.

Очите й бяха почти затворени, ала бистрата им синева сякаш го поглъщаше. Никаква съпротива, никакви усилия не бяха в състояние да го измъкнат оттам.

— Проклятие! — изпъшка той, когато двамата паднаха върху леглото. — Проклета вещица.

Беше като адски огън, като пламък и жупел. Не можеше да се бори. Не можеше да устои. Тялото й се лееше като руйно вино. И точно толкова сладко и омайно. Ник я докосваше навсякъде, където го водеше желанието му, а Морган само стенеше сладостно. Устата й покорно отвръщаха на жадните му целувки, но тази покорност го правеше пленник. Той го съзнаваше, разбираше го, ала беше безсилен. Щеше да има разплата, скъпо и болезнено щеше да плати за това, че се поддаде на изкушението. Но вече не го бе грижа за утрешния ден. Сега, в този миг тя бе негова. И това му стигаше.

Припряно, ожесточено дърпаше покриващата я тънка коприна, докато платът се раздра под нетърпеливите му пръсти. Той изстена и жадно се нахвърли отгоре й.

Вкусът й се разливаше в устата му, тръпнеше на езика, замайваше главата му. Вкусът на див мед, изсмукан от устните й, сладкият вкус на цветен прашец, облизан от кожата й, го подтикваше да търси още, да открие всичко. Не беше нежен, съвсем не бе нежен, ала тихите стонове, които Морган издаваше, бяха на удоволствие и наслада.

Неговите устни мълвяха тихи, хрипкави слова, напоени от желание и страст. Сам не знаеше дали я проклина, или й отправя хиляди безумни обещания. В настоящия миг това бе едно и също. Желанието го раздираше — желание, което Ник разбираше и познаваше. Но имаше и нещо друго, по-силно, по-ненаситно. После телата им се вплетоха и всичко изчезна. Огън и пламъци, жарава от страст го погълнаха, зашеметиха, отнеха разсъдъка. Тя се разтваряше в него, той преливаше в нея.

Ръцете й пареха кожата му, тялото й го изгаряше като разтопен метал. Ник вече не бе сигурен кой води и кой го следва. Устните й бяха меки и нежни, ала той почувства силата им. Тялото й под неговото беше гъвкаво и отстъпчиво, но Ник усети зова му. Искаше да зърне кадифената й бяла кожа, ала видя само проблясващите й в тъмнината очи.

После впи устата си в нейната и вече нищо не виждаше, освен вихрушка от ярките багри на бушуващата страст. Дивият сладостен аромат на жасмин проникваше в него, възбуждащ и траен, сякаш единствен на света.

С последно усилие на волята той се бореше да не загуби напълно разсъдъка си. Щеше да се погуби с нея… Заради нея. Не трябваше да го прави. Ако защитните му сили рухнеха, с него бе свършено. Щеше да бъде мъртъв.

В мига, в който я облада с безумна ярост, Ник бе покорен.