Нора Робъртс
Верният път (10)

Десета глава

Вилата мърмореше и се тресеше като старица. Въпреки всичките си обещания, дадени сутринта, Морган не можеше да заспи. Въртеше се неспокойно в леглото и се сепваше всеки път, щом усетеше, че се унася и сънят заплашва да я обори. Ник лесно можеше да се промъкне в ума й, докато спи. Само със сила на волята тя успяваше да го прогони оттам през по-голямата част от деня. Нямаше да му се даде сега, заради няколко часа сън.

Будна, вперила очи в тъмнината, Морган си спомни залива с пещерата — лицето под водата, черната цигарена угарка. И Йона, бледа и безжизнена, със струяща до пода грива.

Защо не можеше да се отърве от мисълта, че двете неща са свързани?

Вилата беше твърде огромна, твърде тиха, за да понесе самотата. Дори въздухът й се струваше горещ и задушен. Умората започна да надделява и Морган изпадна в едно състояние между съня и будуването, което я правеше безсилна и не й позволяваше да се противопостави на измъчващите я видения.

Чуваше гласа на Алекс, студен и жесток, когато й казваше, че е по-добре Йона да умре. Виждаше очите на Дориан, така спокойни и невъзмутими, когато поднасяше тънката кафява цигара към устните си. Ендрю, който се усмихваше печално, очаквайки своя кораб на кея. Лиз, крещяща разпалено, че ще защити съпруга си от всичко и всички. И острието на ножа — остро и смъртоносно. Не го виждаше, ала знаеше, че Ник бе стиснал дръжката му.

Морган едва не извика. Седна в леглото и силом отърси съня от себе си. Не, няма да заспива. Не и когато бе сама. Не смееше.

Без да размисля, тя стана и бързо си навлече джинсите и блузата. Морският бряг й бе донесъл покой този следобед. Може би щеше да стори същото и през нощта.

Извън вилата, на открито, се почувства по-добре. Нямаше стени и празни стаи. Само звезди и уханието на цветя и свежест. Чуваше шепота на кипарисите. Гнетящите я страхове се стопяваха с всяка крачка. Отправи се към морето.

Луната вече беше почти пълна и бяла като кокал. Въздухът край водата беше значително по-хладен, отколкото в къщата. Морган тръгна по пътеката без колебание и без страх. Някакво вътрешно усещане й подсказваше, че тази нощ нямаше да й се случи нищо лошо.

Нави си крачолите и застана до глезени във водата. Тя нежно я обливаше, топла и кадифена. Морган вдишваше с благодарност влажния въздух и чувстваше как той я успокоява. Протегна ръце към звездите.

— Никога ли няма да се научиш да си стоиш в леглото?

Тя се извърна и се оказа лице в лице с Ник. Нима е бил тук, почуди се. Не го беше чула да се приближава. Стегна се да запази самообладание и го изгледа студено. И той като нея беше облечен с джинси, не носеше обувки. Ризата висеше незакопчана на голите му гърди. Каква е тази лудост, която я преизпълва с копнеж по него? Която я кара да си губи ума, щом го види? Но не, каквато и да бе силата, тласкаща я към него, Морган щеше да се пребори с нея.

— Това не е твоя грижа — каза и му обърна гръб. Ник едва се сдържа да не я дръпне и извърти кръгом.

Не го хващаше сън и беше стоял до прозореца, когато я видя да излиза от вилата. Преди и сам да разбере какво прави, вече слизаше надолу по пътеката да я търси. И ето, че тя го посрещаше ледено, по същия начин като сутринта.

— Забрави ли какво се случва на жени, които бродят нощем край морето сами?

Думите прозвучаха подигравателно, а пръстите му се заровиха в косата й. Ще я докосва, ако поиска, помисли си ядно. Кой ще го спре?

— Ако смяташ да ме отвличаш, Николас, те предупреждавам, че този път ще хапя и дращя.

— Тъкмо ще стане по-интересно — стисна той пръстите си по-силно, защото Морган отметна глава да се освободи. — Мислех, че за днес си се наситила на морския бряг, Афродита. Ендрю ли очакваш пак?

Тя не обърна внимание на насмешката и на странното вълнение, което я обземаше, когато я наричаше с това име.

— Не чакам никого. Ако и ти се махнеш, ще се радвам на собствената си компания.

Той грубо и нетърпеливо я извъртя към себе си. Пръстите му я стискаха до болка и Морган почти изскимтя.

— Дяволите да те вземат, Морган, престани да ме дразниш повече! Не съм ти младия Ендрю.

— Свали си ръцете от мен! — Тя успя да овладее гласа си твърд и хладно сдържан. Погледът й също бе мразовит и впит в очите му. Нямаше пак да се разтрепери пред него, нямаше да му се покори. — Не е зле да се поучиш от Ендрю и… — Морган отметна глава и се усмихна. — И от Дориан как да се отнасяш с една жена.

Ник избълва няколко цветисти гръцки ругатни. Като не можеше да направи нищо друго, той я сграбчи здраво, но този път тя не отрони и звук. Морган наблюдаваше как тъмна ярост напълно обсебва лицето му. Сега приличаше повече на развилнял се демон. Чертите му се изкривиха и едва напомняха на човека, когото другите познаваха. Достави й странно удоволствие мисълта, че тя го бе докарала до това.

— Значи се предлагаш и на Дориан? — процеди той, като чувстваше, че все повече губи самообладание и напразно полагаше усилия да се сдържи. — Колко мъже са ти нужни?

Заля я гняв, ала Морган потуши пламъка му.

— Не е ли странно, Николас — рече спокойно, — как гръцката ти половина надделява, когато си ядосан? Просто не мога да си представя, че двамата с Ендрю сте роднини, независимо колко далечни.

— Доставя ти удоволствие да го водиш за носа, нали? — Сравнението й разпали отново яда му с пълна сила. Впи болезнено пръстите си в раменете й и тя стисна зъби да не изохка. Нямаше да му достави тази радост. — Безсърдечна кучка — просъска той. — Дълго ли възнамеряваш още да хойкаш и да се подиграваш?

— Как смееш! — Морган го блъсна гневно. Безразсъдна и неудържима ярост се надигна в гърдите й — за всички безсънни часове, за цялата болка, които й бе причинил. — Как смееш да ме упрекваш за каквото и да било! Ти, с твоите мръсни игри, които водиш, с лъжите и пъклените ти кроежи! Не те е грижа за никого, само за себе си. Ненавиждам те, теб и всичко, което си!

Тя се отскубна и се хвърли към морето — сляпа, обезумяла и безчувствена от гняв.

— Глупава жена! — вмъкна Ник между две ядни фрази, изречени разпалено на гръцки. После я настигна, хвана я и я задърпа обратно. Водата се разплиска край бедрата й. Когато краката й се подхлъзнаха на дъното в плиткото, той престана да я влачи. Не можеше да мисли, беше спрял да разсъждава. Гласът му шибаше и плющеше невъздържано. — Проклет да съм, ако ти позволя да ме унижаваш! Проклет да съм, ако пълзя и прося добрите ти чувства! Правя това, което трябва, което съм длъжен да направя. Да не мислиш, че ми е приятно или много забавно?

— Не ме интересуват твоите задължения, нито твоята контрабанда и убийства! Не ме интересува нищо, което е свързано с теб! Мразя те! — Морган се изви в ръцете му и почти успя да се отскубне. — Мразя всичко в теб! И мразя себе си затова, че позволих дори да ме докоснеш!

Думите го прерязаха и нараниха по-силно, отколкото би могъл да допусне. В същото време се мъчеше да не си припомня усещането да я държи в прегръдките си, да целува устните й, да я гали и чувства как се разтапя в ръцете му.

— Чудесно. Само се дръж надалеч и ще я караме идеално.

— Няма нищо на тоя свят, което да желая повече от това, да съм далеч от теб! — Очите й се бяха навлажнили предателски от болката, с която я пронизаха думите му. — Нищо повече от това, да не те виждам и да не чувам името ти дори!

Той се овладя с усилие… Защото в момента нямаше по-силно желание от това, да я сграбчи и притисне до себе си, да я умолява, както не бе молил никого и за нищо. Каквото и да му струва.

— Точно така и ще стане, Афродита. Играй си игричките с Дориан, щом ти харесва, но внимавай с Ендрю. Много внимавай или ще ти извия хубавия врат.

— Я не ме заплашвай! Ще се виждам с Ендрю колкото пожелая! — Тя прокара ръка през мократа си коса и го загледа наежено. — Едва ли той ще ти е признателен за това застъпничество. Предложи ми да се омъжа за него.

Със светкавично движение Ник я хвана и повдигна. Морган зарита безпомощно по водата, като с това само успя да накваси и двамата.

— Ти какво му отговори?

— Не е твоя работа! — Тя се дърпаше и извиваше, притисната до гърдите му, и макар да бе мокра и хлъзгава като змиорка, не можа да се отскубне от ръцете му. — Пусни ме! Не можеш да се държиш по този начин с мен.

В душата му бурята се надигаше неудържимо и прерастваше в ураган. Не! Няма да стои и да наблюдава отстрани как тя е с друг мъж!

— По дяволите, попитах те какво му отговори!

— Не! — извика Морган по-скоро гневно, отколкото уплашена от яростта му. — Казах му „не“.

Той я остави долу. Краката й цопнаха пак върху плиткото дъно. Устните му се изкривиха в подобие на усмивка. Нейното лице беше бяло като тебешир и Ник мислено се изруга. Господи, нищо ли друго не можеше да прави, освен непрекъснато да й причинява зло? И тя също ли само щеше да го наранява? Да нямаше толкова пречки на пътя му… Само ако можеше да прекрачи поне една от тях… Тогава щеше да я има.

— Чудесно — каза. Гласът му далеч не бе твърд, ала Морган нямаше как да знае, че това не бе от сдържан гняв, а от горчивина и боязън. — Защото трябва да ти е ясно — продължи той, — че няма да стоя и да гледам как го въртиш на пръста си. Ендрю е още наивен хлапак. — Ник махна ръцете си от нея и си даде сметка, че може би за последен път я докосва. — Не вярвам да си му споменала за възлюбления си, нали?

Тя го зяпна сепнато и направи крачка назад.

— Какъв възлюблен?

Той повдигна с два пръста медальона на шията й, после го пусна, преди да се бе поддал на желанието да го скъса и захвърли.

— Същият, дето ти е дал тази безценна дрънкулка, която тъй съкровено пазиш. Трудно е да убегне от погледа, когато една жена толкова държи на клеймото, с което я е жигосал друг мъж.

Морган стисна в ръка малкото сребърно медальонче. Беше си мислила, че нищо вече не бе в състояние да я вбеси повече. При все това в момента се разтрепери от яд.

— Клеймото на друг мъж! — повтори с яростен шепот. — Напълно в твой стил. Никой не ме е жигосал, Николас. И никой не може, независимо колко го обичам.

— Извинения, Афродита — отвърна той хладно. — Такъв е изразът.

— От баща ми е — продължи тя и тонът й неволно омекна. — Даде ми го, когато бях на осем години. Паднах от едно дърво и си бях счупила ръката. Той е най-милият и най-любящият човек, когото познавам. А ти, Николас Грегорас, си глупак.

Морган му обърна гръб и понечи да си тръгне, но той я хвана отново. Краката й до глезените бяха все още във водата. Без да обръща внимание на съпротивата и проклятията й, Ник я обърна към себе си. Очите му се забиха в нейните като свредел. Дишаше тежко, ала не от гняв. Беше му нужен отговор, незабавно, преди да се бе взривил.

— Нямаш ли любовник в Америка?

— Казах ти да ме пуснеш!

Ядосана тя беше възхитителна — очите й блестяха, кожата й изглеждаше млечнобяла на лунната светлина. С предизвикателно вдигната глава Морган се осмеляваше да му се противопостави и бе готова да се бори. В този миг той мислеше, че е готов да умре за нея.

— Имаш ли любовник в Америка? — настоя отново, но гласът му този път бе сдържан.

Тя вирна още повече брадичка.

— Никакъв любовник нямам никъде! — натърти на последната дума.

С проклятие, което приличаше повече на молитва, Ник я привлече до себе си. Дори през мокрите им ризи топлината на тялото му се разля в нея, все едно, че и двамата бяха голи. Притискаше я тъй силно, че й секна дъхът. Както и от внезапния победоносен блясък в очите му.

— Сега ще имаш.

Впи се в устата й и я повали на пясъка.

Устните му бяха нетърпеливи, изгарящи. В ума й се мярнаха думите му от преди малко, ала Морган охотно прие жигосващия огън. Той вече припряно смъкваше блузата й, сякаш дори тази тънка преграда помежду им му бе непоносима.

Тя знаеше, че Ник винаги щеше да я люби така. Буйно, неутолимо, безразсъдно. Макар и замаяна от страст, Морган не се заблуждаваше. Знаеше, че го обича. Разпозна любовта. Беше я очаквала цял живот. Нарастващото желание не й остави време да си задава въпроси защо точно Ник. Просто знаеше, че независимо от всичко и от всички, това беше той. Нищо друго нямаше значение.

Когато ръцете му обхванаха голите й гърди, Ник изстена и отново се впи в устните й. Тя беше толкова мека, толкова крехка и нежна. Стараеше се да не я нарани пак, но желанието вътре в него се беше изтръгнало на свобода и бе подивяло. Никога не беше искал жена по такъв начин.

Дори когато я облада за първи път, не бе почувствал този чист порив, тази неудържима мощ.

Морган го поглъщаше, превземаше съзнанието му. Вкусът й го опиваше. Господи, ще се насити ли някога на нейния вкус? Потърси с устни гърдите й и се забрави.

Тя изви нагоре тяло и зарови пръсти в косата му. Той шепнеше нещо, ала дишането му бе дрезгаво и накъсано като нейното и Морган не можа да разбере какво й казва. Не й беше и нужно, щом почувства устните му отново върху своите, а ръцете му да изхлузват джинсите й надолу. Бе твърде замаяна, за да осъзнае, че първо тя бе посегнала към неговите. Усети голото му тяло под пръстите си и възбуждащо тесните му хълбоци.

После устата и ръцете му засноваха по нея — не с алчната, отчаяна ненаситност, която можеше да си припомни от първата нощ, а с чувство за собственост, за безспорно притежание. Нямаше колеблива нежност, нито груба ярост. Ник вземаше и вземаше, като че единствен имаше право на това. Дългите му силни пръсти я галеха навсякъде, караха я да вика от удоволствие, после да стене мъчително, когато оставаха неподвижни.

Устата му беше непрестанно заета, езикът мъчително умел, зъбите я докарваха до ръба на съзнанието. Нямаше сякаш нито едно място по тялото й, нито едно негово кътче, от което той да не може да изтръгне удоволствие. И го правеше с нестихващ устрем.

Студеният пясък, хладката вода и горещите му, ловки устни бяха я хванали като в капан. Наоколо бе обляно в лунна светлина, но Морган бе доброволен пленник на мрака. В кипарисовата горичка се обади нощна птица — дълъг, приглушен зов. Може да беше и собствената й въздишка. Тя вкусваше морето върху кожата му, самата беше поела свежия му, солен дъх. Незнайно защо, това тяхно споделено нещо я накара да го прегърне по-силно.

Те сякаш бяха единствените същества под небето, морето се плискаше в краката им, съдбата ги бе обрекла да се обичат цял живот, без да имат нужда от никого. Наоколо се разнасяше уханието на нощта и… неговото. За Морган това винаги щеше да бъде едно и също.

Ала тя вече не чуваше и не виждаше нищо, Ник я лишаваше от разсъдък само с устата си.

Морган се бе вкопчила в него, шепнеше в изнемога, умоляваше го, останала без дъх, да й донесе онова последно, безумно облекчение. Но той се бавеше, доставяше наслада на себе си и на нея, докато тя помисли, че тялото й просто ще се взриви от непосилния напор.

С дива, жадна целувка Ник заглуши стенанията й и я отнесе на границата с отвъдното. Макар и да чуваше неистовите удари на сърцето му ведно с нейните, той изглежда бе решен да остане там неизвестно колко, да държи и нея — надвиснали на ръба между ада и рая.

Когато полетяха надолу, Морган не знаеше в коя посока бе това, знаеше само, че падаха заедно.

 

 

Лежеше притихнала, сгушена върху голото му рамо. Вълните гальовно милваха краката й. В отмалата на утолената страст тя се чувстваше лека, умиротворена и замаяна. Усещаше все още кипящата му кръв и знаеше, че никой и никога не я бе желал така. Мисълта, че това й носеше неимоверно удовлетворение, я прониза като болка. Морган затвори очи.

Дори не се бе опитала да се възпротиви. Да възроптае дори, с една промълвена дума. Беше се отдала, без да разсъждава. Не подчинена на силата му, а на собственото си желание. Сега, когато жаравата на страстта утихна, с безпощадна яснота се появи срамът.

Ник беше престъпник — жесток, себичен човек, който трупаше печалба от нещастие и злини. А тя му отдаде тялото и сърцето си. Може и да нямаше власт над сърцето си, ала бе достатъчно честна да признае, че поне тялото й се подчиняваше. Морган потрепери и понечи да се отдръпне от него.

— Не, остани — зарови той лице в косата й и я прегърна.

— Трябва да се прибирам — каза тя. — Пусни ме, моля те.

Ник се надигна и надвеси лице над нея. Изражението му бе отпуснато и доволно. Очите му грееха.

— Няма — каза просто. — Не искам пак да ме оставиш.

— Николас, моля те — извърна глава настрани Морган. — Късно е. Трябва да вървя.

Той застина за момент, после взе лицето й в длани и го обърна към себе си. Видя блясъка на сдържаните сълзи и изруга.

— Изведнъж ти е хрумнало, че току-що си се отдала на престъпник, нали? И на всичкото отгоре ти е харесало.

— Недей! — стисна тя очи. — Просто ме остави да си вървя. Каквото и да съм направила, е било, защото така съм искала.

Ник я гледаше втренчено. Очите й сега бяха сухи, но пусти. Той изруга пак, пресегна се за полумократа си риза и повдигна Морган да седне. Атина да гори в ада, рече си отново.

— Облечи това — нареди й и я наметна през раменете. — Ще поговорим.

— Не искам да говорим. Няма нужда от приказки.

— Казах, че ще поговорим, Морган — напъха Ник ръката й в ръкава на ризата. — Не искам да изпитваш чувство на вина за това, което се случи сега.

Тя почувства излъчвания от него гняв, докато загръщаше ризата на гърдите й.

— Тая няма да я бъде — изсумтя негодуващо той. — Твърде много ще ти дойде. Не че мога да ти обясня всичко в момента… Има неща, които никога не ще мога да ти ги кажа.

— Не те питам за обяснения.

Ник закова очи в нея.

— Питаш всеки път, щом ме погледнеш. — Извади цигара от джоба на джинсите и я запали. После подхвана, без да бърза: — Характерът на бизнеса ми, свързан с внос и износ, предполага множество контакти и ми създаде доста връзки през изминалите години. Някои от тях, както си представям, ти не би одобрила.

Той се замисли за момент и издиша силна струя дим.

— Николас, аз не…

— Млъкни, Морган. Когато мъжът е решил да разкрие душата си, жената не трябва да го прекъсва. Един Господ знае колко мрачни тайни се крият там — добави и дръпна пак от цигарата. — Когато бях малко над двадесет — в чувствителната възраст на силните впечатления — се запознах с човек, който сметна, че съм подходящ за един определен вид работа. Аз самият намерих тази работа за интересна и увлекателна. Човек може да се пристрасти към опасността, както към наркотиците.

Да, помисли си тя, вперила поглед към морето. Ако не друго, това поне можеше да разбере.

— И така станах… волнонаемен — усмихна се Ник на израза, ала усмивката му далеч не бе весела. — Доброволен сътрудник на неговата организация. Общо взето, работата ми харесваше. Във всеки случай, бях доволен от нея. Удивително е как начинът ми на живот през последните десет години се превърна в затвор само за една седмица.

Морган беше свила крака и прегърнала коленете си с ръце. Погледът й все така се рееше над водата. Той сложи ръка на главата й, но тя не се обърна да го погледне. Беше му по-трудно да й разказва, отколкото си бе представял. Когато свърши, Морган сигурно пак щеше да се отвърне от него. И Ник щеше да си остане с едното нищо. Смукна дълбоко от цигарата, като гледаше светещото червено огънче в края й.

— Морган, има неща, които съм правил… — Изруга през зъби, после продължи: — Има неща, за които не бих ти казал, дори да имах правото да го сторя. Няма да ти се сторят приятни.

Сега тя вдигна очи.

— Убивал си хора.

Беше му трудно и мъчително да й отговори, когато Морган го гледаше с това уморено отчаяние. Гласът му обаче остана спокойно сдържан.

— Когато беше необходимо — отвърна.

Тя отново отпусна глава. Не беше искала да го мисли за убиец. Ако беше отрекъл, щеше да се помъчи да приеме думите му, да се хване за тях. Не беше искала да вярва, че бе способен на това, което Морган смяташе за най-голям грях. Да отнемеш живот.

Той се бе смръщил, с поглед в допушената цигара, после я захвърли в морето. Можех да я излъжа, мислеше ядосано. Защо, по дяволите, не я излъгах? За това поне ме бива. Защото не мога да я лъжа, каза си и въздъхна тежко. Повече не.

— Правех, каквото бях длъжен, Морган — продума безизразно. — Не мога да зачеркна десет години от живота си. Правилен или грешен, това бе начинът ми на живот, който аз самият избрах. Не мога да моля за извинение.

— Не те карам да го правиш. Извинявай, ако изглежда така. — Тя изпъна рамене и отново го погледна. — Моля те, Николас, нека спрем дотук. Животът си е твой. Не трябва да го оправдаваш пред мен.

— Морган… — Ако тя се бе нахвърлила върху него с обвинения, ако се бе държала ледено, тогава той навярно щеше да млъкне. Ала не можеше да мълчи, когато Морган се опитваше да разбере. Щеше да й каже и решението, което го измъчваше от дни, най-сетне щеше да бъде взето. — През последните шест месеца действах за пресичането на трафикантския канал между Турция и Лесбос.

За момент тя остана безмълвна, като се силеше да осъзнае чутото и приведе в ред мислите си.

— Не те разбирам, Николас. Да не искаш да кажеш, че си полицай?

Той се засмя при тази мисъл и гнетящото го напрежение донякъде се разсея.

— Не, Афродита, опази Боже.

Морган свъси вежди.

— Агент ли си тогава?

Гневът му съвсем се стопи. Хвана лицето й в длани. Толкова беше сладка.

— Каква фантазьорка си, Морган! Аз съм човек, който пътува и изпълнява заповеди. Задоволи се с това, защото друго нищо не мога да ти кажа.

— Първата нощ на брега… — Най-после парчетата от мозайката заемаха местата си и тя започна да схваща. — Наблюдавал си човека, който ръководи трафика. Него отиде да проследи Стефанос.

Ник се навъси и отпусна ръце. Морган му повярва без колебание и без да задава въпроси. Вече бе забравила, че е убивал… Или нещо още по-лошо. Е, щом като го прие така, трудно ли щеше да му е да продължи и по-нататък?

— Трябваше да те махна от онова място. Знаех, че той ще мине точно оттам на път за къщата на Стевос. Стевос беше ликвидиран, защото е бил наясно, между другото аз все още не съм, какво положение заема този човек в цялата организация. Мисля, че е поискал да му се плати повече и е получил нож в гърба.

— Кой е той, Николас?

— Не — заби той поглед в очите й. Лицето му отново бе придобило суров и непристъпен израз: — Дори да бях сигурен, нямаше да ти кажа. Не ми задавай въпроси, на които не мога да ти отговоря, Морган. Колкото повече знаеш, толкова по-опасно става за теб. — Очите му потъмняха. — Преди време бях готов да те използвам. Институцията, за която работя, се заинтересува от дарбата ти към езиците, но аз съм егоист. Няма да се замесваш. Казах им, че не представляваш интерес.

Тонът му беше категоричен и като че малко яден.

— Това е доста самонадеяно — подзе тя. Замълча и Ник се обърна към нея. Седеше намръщена. — В състояние съм сама да вземам решения.

— Няма решение за вземане — отвърна студено Ник. — А когато установя със сигурност самоличността на главатаря на бандата, работата ми приключва. В Атина ще трябва да свикнат да се оправят без мен.

— И няма повече да вършиш това… — махна неопределено с ръка Морган, като не знаеше как да нарече дейността му. — Този вид работа?

— Няма — загледа се в морето той. — Достатъчно дълго я върших.

— Кога реши да прекратиш?

Когато за първи път се любих с теб, помисли Ник и за малко да го изрече на глас. Ала не беше съвсем вярно. Имаше още нещо, което бе длъжен да й каже.

— В деня, когато взех Йона на яхтата. — Той изсумтя с раздразнение и се обърна към нея. Опасяваше се дали щеше да му прости онова, което се канеше да признае. — Йона е вътре в играта, Морган. На дълбоко.

— В трафика? Но…

— Мога само да ти кажа, че това е така и че част от задачата ми беше да измъкна от нея информация. Изведох я тогава с лодката с ясното намерение да я любя, за да й развържа езика. — Морган не извърна поглед от очите му и Ник продължи с нарастващ гняв: — Тя вече се пречупваше от напрежението. Аз трябваше да се намеся и да помогна това да стане. Затова и някой се опита да я убие.

— Да я убие ли? — възкликна Морган, макар че се стараеше да се държи спокойно, докато той й разказваше всичко. — Нали капитан Триполос каза, че е било опит за самоубийство?

— Йона би посегнала на себе си колкото и би пасла кози.

— Така е — рече замислено Морган. — Прав си, естествено.

— Ако бях поработил над нея още съвсем малко, щях да се сдобия с всичко необходимо.

— Горкият Алекс — пророни тя. — Ще бъде съкрушен, щом излезе наяве, че Йона е била замесена в това. И Дориан… — Спомни си празния му поглед и думите му. „Бедната Йона, толкова красива… И толкова изгубена.“ Може би вече е подозирал. — Можеш ли да направиш нещо? — попита го Морган. В очите й вече се четеше доверие. — Полицията знае ли? Капитан Триполос?

— Триполос знае много, а подозира още повече. — Ник хвана ръката й. Страшно му се искаше просто да я докосне. — Не работя непосредствено за полицията, това само би забавило нещата. За момента — добави той развеселено. — Триполос ме е набелязал като главен заподозрян в убийство и опит за убийство и ме вижда в ролята на маскирания контрабандист. Като нищо съм му създал сериозни вълнения миналата нощ.

— Харесваш си работата, нали? — не пропусна да забележи тя грейналите му от възбуда очи. — Защо тогава я зарязваш?

Усмивката му помръкна.

— Казах ти, че бях с Йона. Не за първи път прибягвам до този похват. Сексът може да се превърне в оръжие или в средство. Такъв е животът. — Морган сведе очи. Ник продължи: — Беше изпила твърде много шампанско, за да ми е от полза, ала разчитах, че ще се отдаде и друг случай. Оттогава не мога да се почувствам чист. — Той хвана брадичката й и я повдигна. — До тази нощ.

Тя го гледаше мълчаливо, като се взираше изпитателно в очите му. Забеляза там нещо, което бе виждала само веднъж преди — разкаяние и молба да го разбере. Протегна ръце и привлече главата му към себе си. Целуна го по устата. Усети не само устните му, а и мощната вълна на залялото го облекчение.

— Морган — притисна я Ник към пясъка, — ако можех да върна назад времето и да преживея последната седмица отново… — Той се поколеба, после зарови лице в косата й. — Навярно не бих постъпил по-различно.

— Ти се извиняваш по красив начин, Николас.

Той не можеше да държи ръцете си мирни. Те пълзяха нагоре-надолу по тялото й, като възбуждаха и двамата.

— Развръзката трябва да настъпи утре вечер и със завършека на тая история аз ще бъда свободен. Хайде да се махнем за няколко дни. Двамата, където и да било.

— Утре ли? — Тя се помъчи да съсредоточи мисълта си върху думите му, докато тялото й се нажежаваше. — Защо точно утре?

— Създадох някои усложнения снощи. Ела да поплуваме. Целите сме в пясък.

— Усложнения? — повтори Морган и се остави да я изправи на крака. — Какви усложнения?

— Мисля, че едва ли нашият човек ще понесе загубата на пратката — каза Ник и смъкна ризата от гърба й.

— Ти си я откраднал!

Той я задърпа към водата. Разгорещената му кръв вече нетърпеливо зовеше, щом видя бялото й тяло, блестящо на лунната светлина.

— С невероятна лекота.

Навлязоха в морето до кръста и Ник я привлече към себе си. После водата край тях се разплиска.

— На няколко пъти двамата със Стефанос наблюдавахме действията им от безопасно разстояние. Тъкмо се бяхме върнали след един техен курс онази нощ, когато се натъкнах на теб край морето. А сега кажи какво мислиш за предложението ми? — плъзна той устни по шията й.

— Утре вечер какво трябва да правиш? — отдръпна се тя достатъчно, за да е извън обсега на немирните му ръце. Страхът вече си беше проправил път в душата й. — Николас, какво ще става утре?

— Очаквам едни заключителни и решаващи сведения от Атина. Щом ги получа, ще съм по-наясно какъв ход да предприема. Но във всеки случай утре вечер ще бъда там, когато лодката с пратката пристане.

— Ала не и сам! — сграбчи го за раменете Морган. — Той вече е убил човек!

Ник се засмя и потърка нос в нейния.

— Безпокоиш ли се за мен, Афродита?

— Не си прави майтап!

Той долови в гласа й съвсем истински, панически страх и заговори успокоително:

— Утре, някъде късно следобед, Триполос вече ще бъде в течение. Ако всичко върви по набелязания план, аз лично ще го уведомя. — Ник се усмихна на свъсената й физиономия. — Ще може да се сдобие с всички заслуги и почести за арестите, които ще бъдат направени.

— Но това не е честно! — възкликна разпалено тя. — След цялата твоя дейност, защо трябва той да…

— Замълчи, Морган, не мога да се любя с жена, която вечно мърмори.

— Николас, само се опитвам да разбера.

— Разбери тогава следното… — В гласа му трепна нетърпение, а ръцете му отново я придърпаха и скъсиха разделящото ги разстояние. — Желая те от първата минута, в която те видях да седиш на оная проклета скала. Ти ме накара да ходя като обезумял дни наред. Вече не, Афродита. Никога повече.

Доближи устните си до нея и всичко друго изчезна.